Дейвид Лодж
Малък свят (9) (Академичен романс)

2

Пърс се събуди късно на следващата сутрин след нощ, пълна с кошмари, със суха уста и умерено главоболие. Полежа малко на гръб, втренчен в противопожарната пръскалка на тавана — металният пъп на стаята му в ИМКА^[1], чудейки се какво да направи най-напред. Реши да се върне в „Клуб Екзотика“ и да попита пак къде може да е Лили.

Огрян от утринното слънце, Сохо съвсем не изглеждаше толкова грешно място. Наистина, порно магазините и секс кината вече бяха отворени и няколко предани клиенти вече бяха дошли, но фасадите и светещите надписи имаха избелял, срамежлив вид. По улиците и тротоарите сновяха хора, заети с работа: чистачи събираха боклук, пощальони на скутери разнасяха колетни пратки, костюмирани служители носеха куфарчета, младежи бутаха рафтове на колела с дамски дрехи. Въздухът ухаеше приятно на зеленчуци, пресен хляб и кафе. Пърс си купи по един брой от „Гардиън“ и литературното приложение на „Таймс“. „ЛОНДОНСКИТЕ ЛИТЕРАТОРИ ПУСНАТИ НА ДРЕЙФ“ беше заглавието на първа страница в „Гардиън“. „РЪДИЪРД ПАРКИНСЪН ЗА АНГЛИЙСКАТА КРИТИЧЕСКА ШКОЛА“ гласеше корицата на „Таймс“.

Като се върна по пътя, който бяха извървели с Роналд Фробишър предната вечер, Пърс намери „Клуб Екзотика“. Само че това не беше вече „Клуб Екзотика“. Името, изписано със стъклени тръбички, лежеше свалено на тротоара, с влачещ се кабел. Над вратата двама работника издигаха нова, по-голяма табела „ПУСИВИЛ“

— Какво е станало с „Екзотика“? — попита ги Пърс.

Единият го погледна отвисоко и сви рамене, другият, без да се обръща, рече:

— Сменили са й името.

— Нови собственици ли има?

— А-ха. Шефът в момента е вътре.

Пърс слезе по стълбите и блъсна тапицираната люлееща се врата в дъното. Вътре оголени крушки, висящи от тавана, хвърляха мижава светлина върху килим на петна и износена мебелировка. Прахосмукачка бучеше между масите. В средата на стаята, мъж в костюм оглеждаше млада жена, която беше само по бикини и обувки с високи токчета. Мъжът държеше папка в едната си ръка и обикаляше около момичето като продавач на стари коли, разглеждайки евентуалната си покупка за следи от ръжда. Покрай стената бяха насядали още момичета в неглиже, очевидно очакващи същия оглед.

— Да? — каза мъжът, мярвайки Пърс. — Донесохте ли новото осветление?

— Не — каза Пърс, скромно извръщайки очи от полуголите жени. — Аз търся едно момиче на име Лили.

— Някоя тук да се казва Лили? — каза мъжът.

След кратка тишина, едно момиче се надигна от края на редицата.

— Аз съм Лили — каза тя, сложила ръка на ханша си, със сластно-замечтан поглед под тупирана руса коса.

— Боя се, че не ви познавам — заекна Пърс.

— Ти никога не си била Лили — каза момичето до блондинката, като я дръпна назад да седне. — Ти просто му хвърли око.

Смях плисна на вълни покрай редицата от столове.

— Тя е работела тук — каза Пърс, — когато това беше „Клуб Екзотика“.

— Да, ясно, но това вече не е „Клуб Екзотика“. Тук е Пусивил, а аз трябва да намеря дванадесет голи до кръста сервитьорки до понеделник, така че, ако нямате нищо напротив… — мъжът намръщено погледна папката си.

— Кой държеше „Клуб Екзотика“? — попита Пърс.

— „Гърлз Ънлимитид“ — каза мъжът, без да го погледне.

— Те са на площад „Сохо“ — каза блондинка.

— Знам — каза Пърс, — но благодаря все пак.

За пет минути пеша той стигна до площад „Сохо“. „Гърлз Ънлимитид“ беше на четвъртия етаж в една сграда от западната страна. След като обясни по каква работа е дошъл, той беше приет в кабинета на една дама на име г-жа Гасгоан. Стаята беше покрита с червен килим и мебелирана с бели шкафове и тръбни столове и маси. На стената имаше голяма карта на света. Г-жа Гасгоан беше облечена елегантно в черно и пушеше от цигаре.

— Какво мога да направя за вас, г-н Макгаригъл?

— Търся едно момиче, казва се Лили Папс. Доколкото знам, тя е работела за вас в „Клуб Екзотика“.

— Ние продадохме акциите си от „Клуб Екзотика“.

— Да, разбрах.

— Вие наш клиент ли сте?

— Клиент?

— Наемали ли сте някое от нашите момичета?

— Господи, не! Аз съм само приятел на Лили.

Г-жа Гасгоан гневно издуха дим през ноздрите си.

— Да не искате да кажете, че сте се разхождали на луна с нея?

— Би могло да се каже, струва ми се — отговори Пърс, като си спомни остъкления коридор високо в небето на Рамидж, снегът под луната, цитатите от Кийтс.

Г-жа Гасгоан изгаси цигарата си и завъртя цигарето, за да изкара угарката. Тя падна в пепелника като гилза от изгърмял патрон.

— Лили е една от най-многостранните ни служителки. Тя се прехвърли на друга работа — нещо, което излезе съвсем наскоро.

— Къде?

— Не мога да ви кажа. Това е част от договора с нашите момичета, да не издаваме къде са пред техни роднини или приятели. Доста често, разбирате ли, те бягат от някакви неприятности в дома си.

— Аз дори не знам къде е домът й! — протестира Пърс.

— И аз не ви познавам, г-н Макгаригъл. Бихте могли да бъдете частен детектив, например. Ще ви кажа какво мога да направя. Ако ми оставите името и адреса си, ще го препратя на Лили и ако тя желае, може да се свърже с вас.

Пърс се подвоуми, неуверен дали Анджелика ще отговори, ако разбере, че той е научил тайната й.

— Благодаря, но не желая да ви създавам затруднения — каза той накрая.

Г-жа Гасгоан го погледна така, сякаш подозренията й се потвърдиха.

Той напусна офиса на „Гърлз Ънлимитид“ и тръгна да търси банка, където да осребри чека си. По пътя си мина покрай витрината на една книжарница, на която продавачът тъкмо подреждаше няколко прашни на вид броя от „Хазлит и читателя-аматьор“ на Филип Суолоу, заедно с едно увеличено ксерокс-копие от рецензията на Ръдиърд Паркинсън в литературното приложение на „Таймс“ встрани от тях. В банката Пърс взе повечето от парите си в пътнически чекове. После отиде до клон на Томас Кук и си купи билет за самолета до Амстердам. Единственото нещо, за което можеше да мисли в момента, бе да потърси бащата-осиновител на Анджелика.

 

Той бе едва от три часа в Амстердам, когато срещна Морис Зап. Пърс беше застанал на един от извитите мостове над каналите в стария град, мъчейки се да разгадае туристическата карта, когато американецът се приближи до него и го потупа по гърба.

— Пърс! Не знаех, че и ти си на конференцията!

— Каква конференция?

Морис Зап посочи голямата пластмасова кръгла значка на ревера си, на която бе написано неговото име в средата на кръгов надпис: „VII Международен конгрес по литературна семиотика“. На другия му ревер имаше ярко емайлирано копче, на което пишеше: „Всяко декодиране е ново закодиране“.

— Направиха ми го по поръчка в един наш магазин за копчета — обясни той. — Всички тук са луди по него. Ако бях донесъл един куп такива копчета, щях да забогатея. Един японски професор ми предложи десет долара за него. Но ако не си на конференцията, какво тогава правиш в Амстердам?

— Нещо като почивка — каза Пърс. — Спечелих награда за поезия. — Той усети, че няма желание да се довери на Морис за Анджелика.

— Сериозно? Поздравления!

На Пърс внезапно му хрумна нещо.

— Случайно Анджелика не е ли на конференцията?

— Не съм я виждал, но това не означава, че не е тук. Конференцията се откри едва вчера, а присъстват стотици хора. Всички сме настанени в „Сонеста“ — отличен хотел. Ти къде си отседнал?

— В един малък пансион наблизо.

— Не е била много голяма наградата, значи?

— Аз се опитвам да я пестя за по-дълго — каза Пърс. — Може да намина на конференцията.

— Защо не? Аз самият се канех да отида днес следобед. Между другото, какво ще кажеш за един обяд? Тук има страхотна индонезийска храна.

— Добра идея — каза Пърс. Развлечението беше добре дошло след обезсърчителната сутрин. В главния офис на KLM бяха любезни, но дискретни. Те подвърдиха, че Херман Пабст е работил като изпълнителен директор в аеролиниите през петдесетте, но бе напуснал през 1961, за да заеме някакъв пост в Америка, подробностите около който те не можеха или не желаеха да разкрият. Пърс се сблъска с перспективата да продължи търсенето в Америка. Той се питаше как ли неговите 1000 паунда ще му стигнат.

Морис Зап изглежда бе вече овладял паяжината на амстердамските канали и улици. Той уверено поведе Пърс покрай крайбрежния цветен пазар, по мостове, по тесни алеи и оживени търговски улици.

— Знаеш ли какво? — каза той. — Тук наистина ми харесва. Равно е, което значи, че мога да се разхождам, без да се задъхвам, има хубави пури, евтини при това, а пък чакай само да видиш нощния живот.

— Онази вечер бях в Сохо — каза Пърс.

— Сохо-шмохо — каза Морис Зап. — То е детска градина в сравнение с това, което става в rosse buurt, квартала на червените фенери.

Те излязоха от тясната уличка на широк площад, където столове и маси бяха разположени на открито пред кафенетата. Морис Зап предложи един аперитив.

— Имаме ли време? Кога започва конференцията? — каза Пърс.

Морис сви рамене.

— Няма значение, ако изпуснем няколко доклада. За мен единствено важно е да чуя фон Турпиц.

— Кой е той?

Морис Зап махна към един келнер.

— Джин, нали? Това е местното вино.

Пърс кимна.

— Два „Болс“-а — поръча Морис с разперени два пръста във въздуха.

— Турпиц е един шваба, дето се занимава с теория на възприемането. Преди години написа книга, „Романтичният читател“ — защо хората се самоубиват след прочитане на „Вертер“ или тръгват на поклонение към страната на „Новата Елоиз“… Не лошо, но по принцип традиционна литературна история. След това Йаус и Изер от Констанц направиха удар в теорията на възприемането и Турпиц се прехвърли на печелившата страна.

— Защо тогава искате да го чуете?

— Само за да се убедя. Той е нещо като мой съперник.

— За жена?

— О, боже, не! За работа.

— Аз мислех, че сте доволен от сегашната си работа.

— Всеки човек си има цена — каза Морис Зап. — Моята е сто като субсидия годишно, без данъци. Да си чувал за нещо ново, някаква длъжност към ЮНЕСКО по литературна критика?

Докато Морис разказваше на Пърс за нея, келнерът донесе две чаши изстуден джин.

— Сега трябва да го изпиеш на една глътка — каза Морис, помирисвайки чашата.

— Твой човек съм — каза Пърс, вдигайки своята.

— Наздраве за двама ни — каза Морис. — Да постигнем всичко, за което мечтаем.

— Амин — каза Пърс.

Те обядваха много добре в един индонезийски ресторант, където тъмнокожи келнери с бели тюрбани донесоха на масата им безброй ароматични ястия от пиле, скариди, свинско и зеленчуци. Морис Зап беше вечерял там предишния ден и беше изучил менюто.

— Това е фъстъчен сос — каза той, като ядеше лакомо, — това е месо, задушено в кокосово мляко, това са късчета печено на скара прасенце. Хапни си скаридена бисквитка.

— Няма ли да ти се доспи днес следобед? — попита Пърс, докато слизаха тежко по стъпалата от ресторанта и се отправяха към „Сонеста“.

Небето се бе заоблачило и атмосферата бе станала душна и потискаща, като пред буря.

— Аз ще подремна на първия доклад — каза Морис. — Ти ще ме събудиш, щом Турпиц се появи на подиума. Няма да го сбъркаш, той винаги ходи с черна ръкавица на едната си ръка. Никой не знае защо и никой не смее да го пита.

„Сонеста“ беше огромен модерен хотел, залепен до едни стари здания на ул. „Катенгат“, като бе обхванал в границите си една Лутеранска църква с форма на ротонда, превърната в зала за конференции.

— Надявам се да са свалили освещението от нея — отбеляза Пърс, като влизаха под огромния куполообразен свод. Мощен орган от дърво, с позлатени ръбове, и резбован амвон, издаден от стената, единствено напомняха за първоначалното предназначение на постройката.

— Отново да е осветена, искаш да кажеш — каза Морис Зап. — Информацията е религията на съвременния свят, не знаеш ли това?

Пърс огледа бързо пълнещите се редици столове, отчаяно надявайки се да види Анджелика, сериозна и владееща се зад тежките очила, с писалка от неръждаема стомана, поставена върху бележника й. Един мъж с кожесто лице и провиснали клепачи, придружен от намусен младеж в тесни джинси, се поклони едва доловимо на Морис Зап, като минаваха покрай него.

— Това е Мишел Тардю — прошепна Морис Зап. — Още един вероятен претендент за длъжността към ЮНЕСКО. Хлапакът би трябвало да е научният му асистент. Можеш да разбереш колко е добър в изследванията по начина, по който си върти задника.

— Привет, млади човече! — Пърс усети леко потупване върху рамото си. Като се обърна, видя мис Сибил Мейдън, застанала зад него в пъстра рокля със сгънато ветрило в ръка.

— Ах, здравейте, мис Мейдън! — поздрави я той. — Не знаех, че се интересувате от семиотика.

— Реших да разбера за какво всъщност става дума — отговори тя. — Човек никога не бива да отхвърля нещо, което не разбира.

— И какво разбрахте от семиотиката досега?

Г-ца Мейдън размаха ветрилото си.

— Мисля, че са празни приказки — заяви тя. — Обаче Амстердам е очарователен град. Ходихте ли в музея на Ван Гог? Ах, тези късни пейзажи от Арл! Кипарисите са така прекрасно фалически, нивите — така препълнени с плодовитост.

— Струва ми се, че трябва вече да сядаме — каза Пърс. — Мисля, че започват.

На всеки стол имаше листовка, която на пръв поглед приличаше на проект за електростанция, цялата в стрелки, линии и квадратчета, надписани „трагедия“, „комедия“, „пасторал“, „лирика“, „епос“ и „романс“. Заглавието на доклада беше „Семиотична теория на жанра“. Четеше го някакъв потен славянин на лош английски, смесен с френски, официалният език на конференцията. Зад гърба на Пърс ветрилото на мис Мейдън равномерно шумолеше; отвреме навреме в залата се разнасяха възклицания на недоверие или присмех. Главата на Пърс натежа като гюле. Той задряма и главата му клюмна напред, но веднага се събуди от болезненото разтягане на вратните сухожилия. Накрая той подпря брадичка на гърдите си и заспа дълбоко.

 

Пърс сепнато се събуди от сън, в който четеше доклад за влиянието на Т. С. Елиът върху Шекспир от амвона в някакъв параклис, приличен на вътрешността на реактивен самолет. Събудила го бе гръмотевица. Зад високите прозорци на ротондата небето бе тъмно и осветлението бе включено. Дъжд затрополи по покрива. Той се прозя и разтърка очи. На трибуната някакъв мъж с бледо лице и руса коса говореше в микрофона на английски със силен немски акцент, отхапвайки съгласните и плюейки ги върху микрофона, сякаш бяха семки от плод, и от време на време жестикулираше с ръка в черна ръкавица. Пърс тръсна глава като плувец, който изтръсква вода от ушите си. Макар видимо да се беше събудил, сънят му сякаш продължаваше по аудио-канала. Той се ощипа и усети болка. После ощипа задрямалия до него Морис Зап.

— Стига, Фулвия! — измънка Морис Зап. След това, отваряйки очи, той се надигна. — А, да, това е фон Турпиц. Откога говори?

— Не знам точно. И аз бях заспал.

— Бива ли го докладът му?

— Мисля, че е много добър — каза Пърс. Морис Зап го погледна намръщено с недоумение. — Но все пак — продължи Пърс, — може да съм пристрастен. Защото лично аз съм го писал.

— Какво? — зяпна Морис Зап.

Светкавица блесна навън и светлините в аудиторията угаснаха. Чуха се изненадани и уплашени викове сред публиката, удавени на мига от ужасна гръмотевица над главите им, която ги накара да подскочат от страх. Лампите отново светнаха. Фон Турпиц продължи да чете със своя безмилостно отчетлив акцент, без да се спре или разколебае. Той очевидно бе говорил от доста време, защото достигна края на дискурса си след десет минути. Той сгъна листите, вдървено се поклони към председателя и седна под вежливи аплодисменти. Председателят покани за въпроси. Пърс се изправи. Председателят се усмихна и кимна.

— Бих искал да попитам лектора — каза Пърс, — дали е чел предварителния проект за влиянието на Т. С. Елиът върху модерния прочит на Шекспир, предаден неотдавна от мен на издателство „Леки, Уиндръш и Бърнстейн“ в Лондон.

Председателят изглеждаше озадачен. Фон Турпиц — смаян.

— Бихте ли повторили въпроса, моля? — помоли председателят.

Пърс го повтори. Силен шепот от коментарии и предположения премина като бриз през залата. Фон Турпиц се наведе към председателя и каза нещо в ухото му. Председателят кимна и се приведе над микрофона, обърнат към Пърс. Значката на ревера му дрънна като медал.

— Може ли да ви попитам, господине, вие официално регистриран участник ли сте в конференцията?

— Не, не съм… — каза Пърс.

— Боя се тогава, че вашият въпрос е неуместен — каза председателят. Фон Турпиц бърникаше листовете хартия, сякаш процедурната схватка нямаше нищо общо с него.

— Това не е справедливо — протестира Пърс. — Имам основания да смятам, че фон Турпиц е плагиатствал част от доклада си от един мой непубликуван ръкопис.

— Съжалявам — каза председателят. — Не мога да приема въпрос от някой, който не е участник в конференцията.

— Добре, ето аз съм участник — каза Морис Зап, ставайки на крака край Пърс, — така че позволете ми аз да задам въпроса: Чел ли е професор фон Турпиц ръкописа на Пърс Макгаригъл за издателите „Леки, Уиндръш и Бърнстейн“ или не го е чел?

Ропот се надигна в залата. Викове: „Позор!“, „Да се приеме!“, „Отговорете!“ и „Нека да говори!“ ведно със съответните възклицания на различни езици се откроиха в смесения говор. Председателят погледна безпомощно към фон Турпиц, който хвана микрофона и гневно заговори на немски, размахал механично черен пръст към Пърс и Морис Зап, а после наперено слезе от трибуната.

— Какво каза той? — попита Морис.

Пърс сви рамене.

— Не говоря немски.

— Каза, че няма намерение да стои тук и да слуша обиди — каза мис Мейдън зад тях, — но ми изглеждаше определено виновен. Вие бяхте съвсем прав да защитите себе си пред Черната ръка, млади човече.

— Да, това ще се разчуе — каза Морис Зап, потривайки ръце. — И няма да повиши ни най-малко реномето на фон Турпиц. Хайде, Пърс, ще те черпя още едно уиски.

Ликуването на Морис обаче не продължи дълго. В бара той забеляза сгънатия брой на литературното приложение на „Таймс“, подаващо се от джоба на Пърс.

— Това ли е последният брой? — попита той. — Може ли да го разгледам?

— По-добре недей, ако питаш мен — каза Пърс, който го беше чел във самолета за Амстердам.

— Защо не?

— Ами защото съдържа една доста враждебна рецензия за твоя книга. От Ръдиърд Паркинсън.

— Този задник? В деня, когато получа хубава рецензия от него, ще знам, че съм изчерпан. Я да видя. — Морис почти насила издърпа списанието от Пърс и с треперещи пръсти запрелиства страниците, докато стигна до рецензията на Паркинсън. — Но тук всичко е за книгата на Филип Суолоу — каза той намръщен, като плъзгаше поглед надолу по печатните колони.

— Писаното за теб е в края — каза Пърс. — И няма да ти хареса.

Действително, на Морис Зап не му хареса. Когато свърши с четенето на рецензията, той замълча за момент, блед и тежко дишащ.

— Това е гаден заговор — каза той накрая. — Паркинсън пробутва собствената си заявка за длъжността към ЮНЕСКО под прикритието на хвалби за мизерното книжле на Филип Суолоу върху Хазлит.

— Така ли мислиш? — каза Пърс.

— Разбира се. Погледни заглавието: „Английската критическа школа“. Трябваше да я нарече „Английската школа на благородните говна“. Може ли да ми го дадеш за малко? — завърши той и, изправяйки се, натъпка приложението на „Таймс“ в джоба си.

— Разбира се, но къде ще ходиш?

— Ще прегледам доклада си за утре сутринта да видя дали не мога да вмъкна някоя и друга хаплива забележка срещу Паркинсън.

— Аз не знаех, че ще изнасяш доклад.

— А как иначе ще си покрия разходите по конференцията? Това е същият доклад, който изнесох в Рамидж, само че леко променен. Той е идеален за нагаждане. Смятам да го чета из цяла Европа това лято. Искаш ли да се поразходим из града довечера?

— Добре — каза Пърс.

Те си уговориха среща. Щом само Морис Зап изчезна, сухата кожеста фигура на Мишел Тардю се приплъзна в освободилото се пространство в тапицираното полукръгло сепаре до Пърс.

— Драматична интервенция — каза той, след като се представи. — Да смятам ли, че сте специалист по творчеството на Т. С. Елиът?

— Точно така — каза Пърс. — Магистърската ми дисертация беше върху него.

— Тогава може да ви заинтересува конференцията, която едни мои швейцарски приятели организират това лято.

— Не съм сигурен къде ще бъда това лято — каза Пърс.

— Аз самият смятам да посетя тази конференция — каза Мишел Тардю, поставяйки ръката си върху коляното на Пърс под масата.

— Аз търся едно момиче, разбирате ли — каза Пърс.

— Ах — потръпна Тардю и отдръпна ръката си. „C’est la vie, c’est la narration“. Всеки от нас е субект в търсене на обект. Виждали ли сте между другото един млад човек в черен кадифен костюм?

— Не, за съжаление, не съм — каза Пърс. — Бихте ли ме извинили, трябва да тръгвам.

Навън от хотела, небето отново беше синьо и късното следобедно слънце грееше върху измития, блестящ град. Пърс се качи на едно от лъскавите, покрити с плексиглас туристически корабчета, които се плъзгаха по тесните водни пътища и се провираха под мостовете с безразсъдна скорост, почти жулвайки се едно в друго при разминаване в различни посоки, грачейки обяснения на четири езика от високоговорителите си. Веднъж мярна момиче, разхождащо се по един от мостовете на петдесетина метра пред него, което от такова разстояние изглеждаше като Анджелика, но това, той знаеше много добре, беше само мираж, породен от собственото му желание. Когато корабчето стигна до моста, момичето беше изчезнало.

 

По-късно вечерта, когато каналите бяха станали дълги, черни огледала, гладко положени между дърветата и уличните лампи, Морис заведе Пърс на разходка из квартала с червените фенери — един лабиринт от улички близо до Нювемаркт. Това беше, както Морис бе обещал, далеч по-шокиращ и необичаен спектакъл от онова, което предлагаше Сохо и като че ли прекалено много за младо момче от Каунти Майо. Във всяка ярко осветена витрина седеше проститутка, облечена само с лека, очертаваща фигурата й роба или прозрачно неглиже и всяка от тях дръзко оглеждаше минувачите за евентуални клиенти. Това наистина бяха улиците на греха, с обектите на мъжка похот, откровено изложени като стока във витрина на магазин. Нужно бе само да влезеш, да уговориш цената, и жената щеше да дръпне плътната тежка завеса и да задоволи желанието ти. Две неща предпазваха този трафик на женска плът от долнопробност. Първото беше интериорът на къщите — безупречно чист и издържан в уютен дребно-буржоазен стил с тапицирани столове, бродирани калъфчици, цветя и безукорно спално бельо, застлано на леглото, което обикновено можеше да се зърне в задната част. Второто бяха самите жени — млади и привлекателни, които в повечето случаи прекарваха времето си заети по домашному с плетене.

— Защо ли го правят? — чудеше се Пърс на глас пред Морис. — Такива хубави момичета на вид. Биха могли да се омъжат и да гледат семейства, вместо да се продават по този начин. — Той внимаваше да не улови погледите на жените, не толкова, защото се боеше да не го омаят, колкото, защото се чувстваше леко засрамен, че наблюдава тяхното себеизлагане, докато той самият е обвит в добродетел. Морис сви рамене.

— Може би те планират да се задомят по-късно. Когато понапечелят.

— Но кой ще се ожени за… момиче, което е вършило такива работи, за да се прехранва?

Морис вървеше пред Пърс по тесния, пълен с народ тротоар. Повечето от хората явно бяха зяпачи, туристи като тях самите, а не сериозни клиенти. Сред навалицата можеха да се видят дори влюбени двойки или женени, разхождащи се, хванати за ръка, смеещи се и смушкващи се един друг, сякаш извличаха огромно сексуално удоволствие от атмосферата на сексуална свобода. Кой знае защо, това депресира Пърс повече, отколкото всеки друг компонент на сцената и го накара да се почувства още по-натъжен заради момичетата във витрините.

И тогава той я видя — в една къща с ниска червена врата и номер тринадесет върху нея. Анджелика. Бе вън от всяко съмнение, това беше Анджелика. Тя не беше седнала във витрината, а в малка приемна, на шезлонг край лампион с розов абажур, и лакираше ноктите си, така съсредоточена върху заниманието си, че дори не вдигна поглед, когато той спря на тротоара и впери невярващи очи във витрината. Дългата й черна коса бе свободно пусната върху раменете й, облечена бе в дълга черна рокля с дълбоко деколте от някакъв блестящ плат. Лакът на ноктите й беше ярко червен. Когато изпъна ръка, за да огледа ефекта на светлината от лампата, изглеждаше сякаш е потопила пръстите си в прясна кръв.

Пърс отмина замаян. Усещаше, че нещо го дави, не му достигаше въздух. Сблъска се слепешката в друг пешеходец, спъна се в бордюра на тротоара, чу остро скърцане на спирачки и се намери проснат върху предния капак на една лека кола, чийто шофьор, показал се от прозорчето, ядосано му крещеше на холандски или немски.

— Толкова е жалко, че е курва — каза Пърс на шофьора.

— Пърси, какво по дяволите правиш? — каза Морис Зап, изниквайки от тълпата, която наблюдаваше инцидента с вял интерес — Търсех те навсякъде. — Той хвана Пърс за ръката и го отведе на тротоара. — Какво ти е? Какво искаш да правиш?

— Да остана за малко сам, ако нямаш нищо против — каза Пърс.

— Аха! Ти май видя нещо интересно в някоя от тези витрини, а? Добре, не те обвинявам, Пърси, човек е млад само веднъж. Само бъди така добър да ме послушаш, ако момичето ти предложи кондом, забрави за папата, сложи го заради мен, окей? Не ми се ще да ставам причина да лепнеш нещо. Аз се връщам в хотела. Чао!

Морис Зап стисна ръката на Пърс и отмина с поклащаща се походка. Пърс се върна по стъпките си назад, нарочно. Морис му бе подсказал една идея: ще блъсне вратата на тази уютна, розова приемна и ще попита: „Колко?“ Колко да плати на това вечно убягващо му момиче, което беше ухажвал и преследвал по алеите и коридорите на Рамидж, без да спечели нищо повече от целувка, колко пари иска, за да си разтвори краката пред клиент, който плаща? Даваше ли търговска отстъпка за стар приятел, за поет, за редовен член на Асоциацията на университетските преподаватели? Като репетираше такива саркастични въпроси в главата си и си представяше как Анджелика ще скочи сепната от шезлонга си с пребледняло лице, слисана, с ръка, притисната към сърцето й, той си пробиваше път през множеството от зяпачи, докато стигна до къщата с червената врата. Завесите бяха спуснати.

На Пърс му призля. Той се облегна на стената и заби пръсти в твърдата зърниста повърхност. Група английски младежи минаха покрай него, в редици по четирима, като ревяха запалянковска песен и дриблираха бирена кутийка на земята пред тях. Един от тях блъсна Пърс с рамо, но Пърс не протестира. Чувстваше се вцепенен и празен, дори гняв не му бе останал.

Скандирането на английските хлапаци отзвуча, след като те завиха зад ъгъла и улицата моментално утихна и опустя. След няколко минути червената врата се отвори и после затвори зад млад човек, който спря за миг да си оправи тесните черни панталони. Пърс разпозна в него компаньона на Мишел Тардю. Той крадешком се огледа наляво и надясно, после спокойно закрачи. На тротоара падна светлина от завесите, които отново бяха дръпнати широко и разкриваха предната стая. Пърс излезе от сянката и погледна вътре. Красива девойка от смесен евро-азиатски тип му се усмихна насърчително. Пърс зяпна от почуда. Той огледа вратата на къщата: червена, номер тринадесет, изписан с блажна боя. Нямаше грешка. Върна се при витрината. Същото момиче му се усмихна пак и с премигване на очи и леко накланяне на глава го покани да влезе. Той така и направи и когато влезе, тя го поздрави с усмивка и няколко неразбираеми думи на холандски.

— Извинете — каза той.

— Американец? — попита тя. — Вие искате да прекарва време с мен? Четиридесет долара.

— Преди малко тук имаше едно друго момиче — каза Пърс.

— Тя няма тук, гледа бебе. Не се тревожете, вие прекарва добре с мен.

— Тя се занимава с гледане на бебета? — надежда, облекчение и упрек към себе си изпълниха гърдите на Пърс.

— Да, аз имам дете горе. Не се тревожете, то спи, няма да чуе нищо.

— Анджелика гледа вашето бебе?

— Тя се казва Лили. Приятелка, помага ми. Аз казвам да пусне завеса, но тя не тревожи.

— Къде отиде тя? Къде мога да я намеря?

Момичето сви рамене и се понамръщи.

— Не знам. Прекарва време с мен или не? Тридесет долара.

Пърс извади тридесет-доларова банкнота от портфейла си и я остави на масата.

— Къде мога да намеря Лили?

С бързината и ловкостта на фокусник момичето грабна банкнотата, сгъна я с пръстите на едната си ръка и я пъхна в деколтето си.

— Тя работи в кабаре „Сини небеса“ на Ахтербург Вал.

— Къде е това?

— Свийте надясно в края на тази улица, после по моста. Вие ще видите табела.

— Благодаря — каза Пърс.

Той се затича по улицата като хокеен играч, маневрирайки през навалицата и уличното движение, жонглирайки топката на обърканите си емоции. В един замаян миг си мислеше, че е открил Анджелика, заета с напълно невинна, благородна работа като светска сестра от благотворителна мисия сред проститутките на Амстердам. Това беше мисъл, пълна с мечти. Но ако Анджелика не беше просто детегледачка, то тя не беше и курва — как бе могъл изобщо да го допусне? Засрамен, че е имал подобна идея, колкото и вероятна да бе изглеждала при дадените обстоятелства, сега охотно прие факта, че тя участва в спектакли на голо. Не че одобряваше това, надяваше се да я убеди да напусне, но то не накърняваше фундаментално чувствата му.

Той сви зад ъгъла на улицата и се затича по моста; видя сини неонови букви, трепкащи в черната вода, и заслиза бързо надолу, като вземаше по три стъпала наведнъж. Няколко души, наредени на опашка за представлението в „Сини небеса“, обърнаха главите си и изгледаха Пърс, който пристигна с трясък до входа и рязко спря, задъхан, пред фоайето. Фасадата беше добре осветена и приличаше по-скоро на малко кино. Програмата се рекламираше с движещи се букви. „СЕКС НА ЖИВО“, обявяваше тя на английски. „ИСТИНСКИ СЕКСУАЛЕН АКТ, ПРЕДСТАВЕН НА СЦЕНАТА“. Върху колоните, които поддържаха тавана на фоайето, имаше фотографии от представлението. На една от тях, гол космат мъж, широко засмян, повдигаше изотзад голата коленичила Анджелика. Тя изглеждаше точно като в онзи кадър от филма в Рамидж, който той бе смятал за халюцинация. Пърс се завъртя на пети и бавно си тръгна.

Какво направи Пърс след това? Напи се, разбира се, като всеки лишен от илюзиите си влюбен. Купи си половин литър уиски от един магазин за спиртни напитки, върна се в пансиона, легна на леглото и пи до безсъзнание. Събуди се на следващата сутрин под неизгасената електрическа крушка, без да е сигурен кое е по-лошо — болката в главата му или вкуса в устата му, макар че нито едното, нито другото можеше да се сравни със сърдечната му болка. Имаше билет за връщане в Лондон без определена дата. Той не си направи труда да провери в колко часа има полет, а направо напусна пансиона и взе автобус за аерогара Шипхол, загледан безцелно през прозореца към депресиращите околности на Амстердам: фабрики, бензиностанции и оранжерии, пръснати из равния и безличен пейзаж, като корабни отпадъци върху бряг, от който приливът се е оттеглил.

Той си осигури място за следващия самолет до Лондон и прекара един час в салона за заминаващи, близо до изхода, без да чете, без да мисли, просто го проседя; празнотата и анонимността на мястото с редицата пластмасови столове срещу огромен матиран прозорец, който ограждаше като в рамка безизразното небе, подхождаха на нулевото състояние на ума и сърцето му. Полетът бе обявен, той се затътри към борда, покрай механично усмихващия се и кимащ екипаж, самолетът се издигна във въздуха като асансьор, той се загледа втренчено през илюминатора към небесния пейзаж, равен и безличен като онзи земния долу. Поднос с храна, увита в целофан, бе поставен пред него и той вяло се зае да консумира съдържанието му, без да усеща нито вкус, нито аромат. Самолетът го разтовари отново на земята и той мина през безкрайните покрити коридори на Хийтроу, толкова дълги, сякаш линиите им се пресичаха на хоризонта.

За полета до Шанън имаше само места „клубна класа“, но той осребри още един чек и плати надбавката без възражение. За какво ли трябваше да пести парите си сега? Животът му бе станал пуст, изчезнал бе целият смисъл. Лятото се простираше пред него, безплодно като пустиня. Имаше два часа до тръгването на самолета. Той повлече крака към параклиса на св. Георги. Неговата молба все още стоеше забодена на зеленото сукно, леко огъната в ъглите: „Господи, помогни ми да намеря Анджелика“. Откъсна листа от крепящото го габърче и го смачка в юмрука си. Влезе в параклиса и седна на най-задната пейка, отправил празен поглед към олтара, и остана така в продължение на цял час. На излизане остави друга молба на дъската за обяви: „Господи, помогни ми да забравя Анджелика. И моля те, отклони я от този унизителен живот“.

Той прекара още половин час, седнал в друга анонимна чакалня, после се затътри на опашка за качване на друг самолет, мина покрай механично усмихващ се и кимащ екипаж и зае мястото си. Самолетът се издигна като асансьор във въздуха и той се загледа през илюминатора към друга безлична прерия от облаци. Един друг поднос с храна без мирис и без вкус бе поставен на скута му заедно с половин бутилка изстуден кларет като поздравление, задето пътуваше в „клубната класа“. Но този път като че ли се очертаваше известно отклонение от монотонната рутина на полета. Пърс, седнал в предната секция на самолета, забеляза необичайно сноване на екипажа напред-назад през завесата, която закриваше вратата на пилотската кабина. Постепенно в притъпеното му апатично съзнание проникна фактът, че трите стюардеси са обезпокоени от нещо.

И наистина, капитанът се обади по интеркома и информира пасажерите, че самолетът е спукал предна гума при отлитането, следователно ще трябва да извърши аварийно кацане в Шанън, където пожарните и спасителните екипи вече ги очаквали. Разтревожен шепот премина през самолета при това съобщение. Сякаш дочул го, капитанът се опита да успокои пасажерите, като обясни, че той не се и съмнявал в благополучното приземяване, но тази процедура била задължителна при спукване на гума, защото евентуално — добави той — може да се спука и друга гума (което обяснение дойде може би в повече). Малко преди приземяването, пасажерите щели да бъдат инструктирани да свалят обувките си и да заемат положение за аварийно кацане. Екипажът ще демонстрира и ще даде съвет или помощ, където е необходимо.

В действителност, самият екипаж изглеждаше така, сякаш имаше нужда от съвет и помощ. Пърс рядко бе виждал три млади жени да изглеждат толкова уплашени. Малко по малко страхът им се предаде на пасажерите. Ужасът на последните се увеличаваше и от силната турбулентност, в която навлезе летателният апарат, преди да започне спускането. Въпреки че това нямаше нищо общо със спуканата гума, някои технически неграмотни хора направиха обратното заключение и взеха да издават страхливи писъци или набожни възклицания, докато самолетът се накланяше и подрусваше във въздуха. Някои се зачетоха в пластмасовите карти с инструкции по техника на безопасност, пъхнати отзад на всяка седалка, на които имаше разноцветни схеми на аварийните изходи и неубедителни рисунки на пасажери, весело плъзгащи се по надувни улеи, като деца на пързалка в детски кът. Други, по-практични, изтегляха спасителните жилетки изпод седалките си и се опитваха да ги облекат. Стюардесите подтичкваха объркано нагоре-надолу по пътеката, разубеждавайки хората да не надуват спасителните си жилетки и парирайки спешните поръчки за алкохолни напитки.

Безразличен към живота, Пърс наблюдаваше поведението на тези около него с безстрастно любопитство. От мястото му екипажът в кабината се виждаше добре. Той се загледа в главната стюардеса, която взе микрофона от една ниша близо до кухненското помещение, прочисти гърло и се приготви да направи съобщение. Изражението й беше тържествено.

— Дами и господа — каза тя с провинциално произношение, — получи се молба от пасажер да кажем заедно молитвата за разкаяние. Има ли свещеник на борда, който би желал да ни води в тази молитва? — тя зачака напрегнато с поглед, насочен по дължината на самолета (завесата между клубна и икономична класа беше дръпната да не пречи) за знак от някой доброволец. Другата стюардеса дойде от секцията на икономична класа, поклащайки глава: „Нямаме късмет, Мойра“ — прошепна тя на главната стюардеса. „Нали знаеш как е, точно когато ти трябва свещеник, няма ни един. Няма дори монахиня“. „Какво да правя?“ — каза Мойра притеснено с ръка на микрофона. „Ще трябва ти сама да кажеш молитвата“. Мойра изглеждаше отчаяна. „Забравила съм я“ — изхленчи тя. „Не съм ходила на изповед, откакто вземам противозачатъчни“. „О, Мойра, не си ми казвала, че вземаш хапчета“. „Ти я кажи, Бриджит“. „О, аз не бих могла“. „Можеш, можеш. Нали казваше, че си била «дете на Дева Мария»?“ Главната стюардеса каза в микрофона:

— Тъй като на борда очевидно няма свещеник, колежката ми Бриджит О’Тул ще ни води в молитвата за разкаяние. — Тя пъхна микрофона в ръцете на смаяната Бриджит, която го погледна така, сякаш очакваше всеки момент да я ухапе. Самолетът се вдигна и падна гадещо. Двете момичета, загубили равновесие, се вкопчиха една в друга за подкрепа.

— В името на Отца … — подсказа шепнешком Мойра.

— В името на Отца и Сина и Светаго Духа — пресипнало каза Бриджит в микрофона. Тя го закри с длан и шепнешком се тросна: „Паметта ми е празна. Не мога да си спомня молитвата“. „Добре тогава, кажи която молитва знаеш“ — настоя Мойра. — „Каквото ти дойде наум“.

Бриджит стисна здраво очи и поднесе микрофона към устните си.

— За това, което скоро ще получим — каза тя, — нека Бог ни направи истински благодарни.

Пърс все още се смееше, когато след десет минути те кацнаха, напълно благополучно, на летището в Шанън. Бриджит му се усмихна глупаво на излизане от самолета.

— Извинете за тревогата, г-не — измънка тя.

— Ни най-малко — каза той. — Вие ми върнахте апетита за живот.

Той отиде в Ирландската туристическа агенция и попита може ли да наеме селска къща в Конемара.

— Искам нещо много тихо и изолирано — каза той. Беше решил какво да направи с остатъка от парите и отпуската. Щеше да си купи кола на старо, да напълни задната седалка с книги и листи за писане, да си вземе достатъчно „Гинес“ и касетофона с песните на Боб Дилън, и да прекара лятото в някой скромен еквивалент на самотната кула на Ийтс, зает с писане на поезия.

Докато изчакваше разговорите по телефона, преди да получи отговор, той разгърна някаква брошура, рекламираща кредитните карти „Америкън Експрес“, и като нямаше какво друго да прави, попълни един формуляр за заявка.

 

Филип Суолоу уреди хотелската си сметка и седна във фоайето с готовия багаж до него в очакване да бъде откаран с колата на Британския съвет или по-скоро, с лендроувъра, защото такова бе превозното средство, благоразумно предпочетено от Съвета в Анкара. Филип никога не бе виждал такива улици в модерен град, целите в дупки и ями, като повърхността на луната. Когато завалеше дъжд, пътищата се наводняваха, защото работниците, които ги бяха полагали, бяха разчистили строителните отпадъци, изсипвайки ги в отводнителните шахти, поради което те постоянно се запушваха.

Управителят на хотела мина покрай Филип, усмихна му се и се поклони.

— Заминавате за Англия тази вечер, г-н професоре?

— Не, не. За Истанбул. С нощния влак.

— А! — Лицето на управителя светна от възторг и завист. — Истанбул е много красив град.

— Да, чувал съм.

— Много стар. Много красив. Не като Анкара.

— О, Анкара много ми хареса — каза Филип. Такива лъжи стават втора природа на културния пътешественик. Анкара изобщо не му бе харесала и се радваше да изтръска тукашния прахоляк от обувките си, а прах имаше много, освен когато беше валяло.

Трябваше да признае, че нещата се бяха подобрили след първия му ден: те просто не можеха да се влошат повече. Борак беше много мил и внимателен, макар че имаше само две теми за разговор — Хъл и Хазлит. Несъмнено той знаеше изключително много за Хазлит, много повече, отколкото самия Филип; но пък, сякаш за да наблегне на факта, че те двамата споделят общи интереси и знания за романтичния есеист, го наричаше твърде фамилиарно Бил Хазлит. Филип дни наред се опитваше да намери начин да го поправи, без да изглежда груб.

Останалите турци, с които се бе запознал, бяха не по-малко любезни и гостоприемни. Почти всяка вечер имаше коктейл или вечеря или прием в негова чест в някой от университетите или в нечий тесен, претрупан с мебели апартамент. На частните сбирки винаги имаше храна и напитки, кой знае как доставени или запазени при общия недостиг — на каква цена и с какви домашни жертви, Филип не смееше и да помисли. Официалните приеми бяха дискретно снабдявани с алкохол от Британския съвет — щедрост, високо ценена от турците, които съответно гледаха на Филип като на някакъв талисман, носещ щастие. Университетските преподаватели по английски език в Анкара отдавна не бяха ходили на толкова много почерпки за толкова кратко време. Те се появяваха вечери наред, все едни и същи лица, грейнали от удоволствие, енергично здрависващи се с Филип, сякаш току-що са се запознали с него. Смееха се, разговаряха, слушаха музика на запис, понякога танцуваха. Филип също се смееше, разговаряше, пиеше, веднъж дори се впусна в тромаво „pas de deux“ с една г-жа професор на зряла възраст, която бе съхранила забележително умение да играе кючек. Това изпълнение беше приветствано с шумни овации и дори назовано от представител на Британския съвет, който го бе наблюдавал със замъглени очи, „пробив в английско-турските културни връзки“. Но някъде дълбоко в себе си, където ракията и уискито не можеха да достигнат, Филип се чувстваше самотен и депресиран. Той разпозна признаците на неразположението си, защото и преди беше страдал от него по време на пътуванията си, макар че никога толкова тежко. Това беше чувство, което се дефинираше като прост, настойчив въпрос: „Защо съм тук?“. Защо беше дошъл в Анкара, Турция, вместо да бъде в Рамидж, Англия? Този въпрос стоеше пред него и по време на приемите, но особено остро го мъчеше, когато се изправяше на катедрата в някоя прашна аудитория с лице срещу редици от любопитни мургави млади мъже и тъмнооки млади жени и слушаше как някой турски професор го представя надълго и нашироко, изброявайки всяко академично отличие, което би могло да се измъкне от справочници и свидетелства (Филип тайно очакваше някой ден да чуе, че дори скромният му успех в прогимназията също е бил брилянтно представяне), докато той нервно прелистваше набързо преписаните първи страници от лекцията му за Хазлит; или пък когато лежеше в хотелското си легло в свободните часове между четене на лекции и разглеждане на забележителности (не че имаше кой знае какво за разглеждане в Анкара, щом веднъж си видял Аниткабир и Хититския музей, но неуморимият Акбил Борак се престараваше да го води навсякъде), препрочитайки за кой ли път омачкания „Гардиън“, който бе донесъл със себе си при пристигането, под звуците на чужда музика, гласове, говорещи чужд език и остри шумове от уличното движение, достигащи през стената.

Защо съм тук? Стотици, може би хиляди паунда държавни пари бяха изхарчени за изпращането му в Турция. Секретарки бяха писали писма, телекси бяха бръмчали, телефони бяха звънели, папки — набъбвали в Анкара, Истанбул, Лондон. Ценни изкопаеми горива бяха изгорели, за да бъде издигнат като стрела в стратосферата от Хийтроу до Есенбога. Домашните бюджети и храносмилателните системи на академичното общество бяха подложени на изпитание до границите на тяхната издръжливост, само и само да го забавляват. И с каква цел? За да донесе добрата новина за Хазлит или за литературата, историята, обществото, психологията и философията на тези млади турски буржоа, чийто главен мотив за изучаване на английски език бе да си осигурят работа като държавни служители или стюардеси (това му довери Акбил Борак в миг на вдъхновена от ракията откровеност), както и да избегнат убийствено политизираните факултети по социални науки. Когато го развеждаха с кола из улиците на Анкара, гъмжащи от анонимни безбройни обеднели пролетарии, облечени в еднообразни прашни памучни дрехи, блъскащи се нагоре-надолу по бетонните склонове с неразгадаемата упоритост на мравки, под вечно намръщените погледи на вездесъщите въоръжени военни, той като че ли започваше да разбира посредствения прагматизъм на студентските амбиции. Но как би им помогнал Хазлит?

— Извинете, г-не — хотелският управител се бе върнал. — Ще желаете ли вечеря? Влакът за Истанбул тръгва чак след няколко часа.

— О, не, благодаря — каза Филип. — Излизам.

Управителят се поклони и се оттегли.

Къстър, британският служител по културните въпроси, беше поканил Филип на лека вечеря в апартамента си. „Без претенции да е във ваша чест“ — беше му обяснил той. — „Днес следобед ще пристигне струнен квартет от Лийдз. Трябваше да организирам нещо за тях, така че защо не наминете и вие? Няма да е нищо специално, съвсем неофициално събиране. Ще има още няколко души. Знаете ли какво?“ — добави той, сякаш му бе хрумнала блестяща идея, — „Ще поканя и Борак“. „Струва ми се, че той се е нагледал на мен през последните няколко дни …“ — предположи Филип. „О, не, може да се обиди, ако не го поканя. Съпругата му също. Хасим ще ви вземе от хотела около седем. Носете багажа със себе си и аз ще ви закарам на гарата около десет да хванете влака си“.

Разпознавайки високата фигура и меланхоличните мустаци на Хасим, шофьора на Съвета, канещ се да стъпи на въртящата се врата, Филип се изправи и пренесе багажа си през фоайето. Хасим, който не говореше английски, взе куфара от ръцете му и го поведе към лендроувъра.

Филип се настани на седалката до Хасим и джипът потегли с подрусване. Филип си мислеше, че сигурно щеше да се чувства съвсем различно, ако не беше онова ненадейно спазматично влечение, което изпита към Хилари в последния миг, преди да се разделят. Топлото обещание на люлеещата се гръд, която бе мернал за кратко, се запечата в съзнанието му, дразнейки и измъчвайки го, докато лежеше буден в тясното хотелско легло, задавайки си за пореден път въпроса „Защо съм тук?“ Сексът с Хилари не беше най-великото еротично преживяване на света, но все пак беше нещо. Временно освобождаване от напрежението. Кратка приятна забрава. Тук, в Турция, нямаше надежда за еротично приключение. Вежливите жени, които срещаше, бяха омъжени, и съпрузите им галантно, но бдително ги охраняваха. Студентките с трапчинки и тъмни бадемови очи изобщо не бяха допускани до него на по-близко разстояние от необходимото за слушане на лекциите, с изключение на дъщерите на една от академичните двойки, но Филип имаше чувството, че ако направи намек на някоя от тях, ще стане дипломатически скандал. Турция, поне на повърхността, беше държава, която държеше на морала.

Лендроувърът пълзеше сред сгъстения трафик. В центъра на Анкара сякаш винаги имаше улични задръствания, ако това беше центърът. Филип не можеше да се ориентира в географията на града, защото виждаше все едно и също — гол бетон, напукани тротоарни плочки, улици с дупки, всичко с цвят на пепел, рядко някое дърво или стрък трева, въпреки че беше пролет. Смрачаваше се и под оскъдното улично осветление по улиците плъзваха дълги, зловещи сенки, с изключение на местата, където горяха газени лампи с трепкащ пламък насред импровизирани улични сергии, пълни със забрадени жени, пазарящи се за зеленчуци и кухненски съдове, или където мътна флуоресцентна светлина, отразена от лъскавите изкуствени покрития на масите в някое задимено работническо кафене, проникваше през дебелите стъкла на прозорците. Филип имаше чувството, че ако Хасим внезапно спре лендроувъра и го изхвърли на улицата, той ще изчезне завинаги — ще бъде завлечен в сенчестата тъмнина, съблечен и ограбен до шушка, убит и захвърлен в някоя от задръстените шахти. Чувстваше се безкрайно далеч от къщи. Защо беше тук? Може би беше време да сложи край на пътуванията си, да се откаже от търсенето на интензивни преживявания, за които бе говорил с Морис Зап, да прибере лекторските си записки, да осребри пътническите си чекове, да се отдаде на спокоен домашен живот, безопасен секс с Хилари и привичния кръговрат на учебната година в Рамидж, от срещата с първокурсниците до заседанието на Държавната изпитна комисия, докато стане време да се оттегли, да се оттегли и от секса, и от работата. След което надлежно ще последва и оттегляне от живота. Това ли го очакваше?

Лендроувърът спря; бяха пристигнали пред модерен блок на един от хълмовете, които опасваха града. Хасим с жест показа на Филип да се качи на асансьора и натисна бутона за шестия етаж. Къстър излезе на входната врата на апартамента, зачервен, само по риза, с чаша в ръката.

— А, ето ви и вас, заповядайте! Позволете да взема куфара ви. Влизайте в хола, а аз ще ви донеса нещо за пийване. Джин с тоник? Борак е ей-там. Между другото, квартетът не е струнен, а джазов. В Лондон пак нещо са объркали.

Къстер го поведе по коридора, отвори една врата и въведе Филип в хола, умерено пълен с хора, застанали на групички с чаши в ръка. Първото лице, върху което Филип спря погледа си, бе на Джой Симпсън.

 

Акил Борак не спираше да се изненадва от поведението на Филип. В деня на пристигането си англичанинът два пъти бе мерил ръста си на земята, а сега, в деня на заминаването си, изглежда се канеше да го направи отново, в хола на г-н и г-жа Къстър, защото той се спъна на прага и ако не падна, то бе благодарение само на това, че успя да се хване за облегалката на един стол. Всички глави се обърнаха към него, и за миг настъпи сконфузено мълчание; след това, като се убедиха, че нищо сериозно не е станало, групите възобновиха веселия си разговор.

Акбил стоеше до Оя и разговаряше с барабаниста на квартета и с г-жа Симпсън, библиотекарката на Британския съвет в Истанбул — приятна, сдържана дама с добре оформени хълбоци и прекрасна руса коса. Акбил тъкмо разказваше на г-жа Симпсън за магазините в Хъл, като се чудеше наум дали северните жени имат руси косми и на пубиса, както на главите си, когато Филип влезе шумно, удряйки се в мебелите до вратата. Акбил се втурна напред да предложи помощта си, но Филип, както беше паднал на колене, сам се надигна, отърси длани и направи няколко несигурни крачки в посока към г-жа Симпсън. Лицето му бе побеляло.

— Вие! — каза той с дрезгав шепот, втренчен в г-жа Симпсън.

Тя също бе леко пребледняла, още повече след този странен поздрав.

— Здравейте — каза тя, стиснала здраво чашата си с две ръце. — Алек Къстър ми каза, че ще се отбиете тук тази вечер. Как ви харесва Турция?

— Вие се познавате, така ли? — каза Акбил, гледайки ту него, ту нея.

— Съвсем малко — каза г-жа Симпсън. — Преди няколко години се запознахме, беше в Генуа, нали така, професор Суолоу?

— Мислех ви за мъртва — каза Филип Суолоу. Той не бе отклонил погледа си нито за миг, дори не мигваше.

Оя задърпа ръкава на Акбил от вълнение.

— О, какво ли значи това? — извика тя.

Г-жа Симпсън се понамръщи.

— О, господи, сигурно сте чели онзи списък във вестниците преди три години — каза тя към Филип Суолоу. — Той беше публикуван преждевременно от индийските власти. Стана причина за голямо объркване и притеснения, за съжаление.

— Искате да кажете, че сте оцелели от катастрофата?

— Аз не бях в самолета. Всъщност трябваше да бъда — това стана преди три години — в скоби обясни тя на Акбил, Оя и барабаниста. — Моят съпруг бе назначен на работа в Индия. Аз щях да замина с него, но в последния момент моят лекар каза да не заминавам, бях бременна в осмия месец и той смяташе, че ще бъде твърде рисковано, затова Джон замина сам, а аз останах с Джерард, нашия син, но не знам защо имената ни бяха оставени в пасажерския списък, или в някой от пасажерските списъци. Самолетът се разби по време на буря.

— И вашият съпруг? — потрепера Оя.

— Имаше много малко оцелели — каза спокойно г-жа Симпсън, — и той не беше сред тях.

Оя плачеше със сълзи.

— Колко ми е мъчно за вас! — каза тя, като се изсекна в кърпичка.

— Мислех ви за мъртва — каза Филип Суолоу пак, сякаш не бе чул обяснението или го бе чул, без да го осъзнае.

— Но нали виждате, професор Суолоу, че тя изобщо не е мъртва! Жива е, жива! — Оя плясна с ръце и се надигна на пръсти, засмяна през сълзи. Акбил имаше чувството, че жена му осигурява всички емоции, които двамата англичани би трябвало да покажат. Джаз-барабанистът се бе изнизал незабелязано по време на разказа на г-жа Симпсън.

— Трябва да сте щастлив — каза Оя на Филип. — Това е като вълшебна приказка.

— Разбира се, много съм щастлив, че г-жа Симпсън е жива и здрава — каза той. Той като че ли бе възстановил самообладанието си, макар лицето му все още да бе бледо.

— А изкуството да ощастливяваш се състои в това, сам да бъдеш щастлив, както Бил Хазлит го е казал — вметна Акбил, според самия него — много духовито.

— Но какво правите в Анкара? — Филип попита г-жа Симпсън.

— Тук съм само за няколко дни, за няколко съвещания. Аз работя в библиотеката на Съвета в Истанбул.

— Аз заминавам за Истанбул тази вечер — каза Филип, показвайки леко вълнение.

— О? Колко време ще останете там?

— Три-четири дни. Връщам се у дома в петък.

— За съжаление, аз съм тук до петък.

Филип гледаше, сякаш не можеше да повярва на тази информация. Той се обърна към Акбил:

— Акбил, Алек Къстър като че ли съвсем забрави за моето питие, ако обичате, бихте ли…

— Разбира се — каза Акбил. — Ще отида да видя.

— Аз ще ти помогна — каза Оя. — А и чашата на г-жа Симпсън е празна. — Тя взе чашата на г-жа Симпсън и почти избута Акбил към вратата.

— Защо не останеш при тях? — измърмори Акбил към Оя на турски. — Ще си помислят, че сме невъзпитани.

— Чувствам, че имат нужда да останат сами — каза Оя. — Мисля, че има нещо между тях.

— Така ли мислиш? — Акбил беше смаян. Той погледна назад през рамо. Филип очевидно бе потънал в разговор с г-жа Симпсън, която пък изглеждаше доста развълнувана. — Този човек не спира да ме изненадва — каза той.

 

Три часа по-късно, Филип крачеше нетърпеливо нагоре-надолу по широкия перон на централната железопътна гара на Анкара пред високите вагони на експреса Анкара-Истанбул. Влакът изглеждаше старомоден, смътно напомняше приключенските филми от тридесетте, както впрочем и цялата сцена. Струйки пушек и пара се носеха над дълбоките сенки към яркия блясък на електрическите крушки. Селско семейство се беше разположило на една пейка да прекара нощта, заобиколено от вързопи и кошници. Майката, кърмеща бебе, гледаше с безразличие жените в елегантни кадифени панталони и сака, които предвождаха армия от хамали, носещи техните също така елегантни куфари към вагоните първа класа. Служители в униформа, с папки в ръце, наперено ходеха напред-назад, даваха нареждания на черноработниците и гонеха просяците по пътя си. Вагоните втора и трета класа бяха вече пълни, бълвайки миризми на чесън, тютюн и пот от вентилаторите си, а пътниците вътре, притиснати един в друг, глава до глава, крак до крак, стоически се приготвяха за дългото нощно пътуване. От време на време някой слизаше от вагоните и притичваше до малкия павилион, където се продаваше чай, безалкохолни, кръгли хлебчета и отровни на външен вид сладки.

В купетата на първа класа, където Филип имаше спално място, атмосферата беше по-спокойна. Чуваше се звън от удрящи се бутилки и чаши, а някъде играеха на карти, макар че осветлението вече бе доста слабо, за да се различават картите. Усещаше се атмосфера на клюки и интриги, на поръчки и подкупи. В края на коридора червенееха пламъци в отвора на малка пещ за твърдо гориво, която же-пе служителят, отговарящ за спалния вагон енергично зареждаше и пот се стичаше от челото му. „Така се осигурява отопление и топла вода за спалните вагони“ — беше му обяснил Къстър, като го изпращаше. „Изглежда доста примитивно, но пък е ефективно. През нощта става много студено в откритите равнини, дори и пролетно време“.

Филип бе успял да убеди Къстър и Борак да не стоят на гарата чак до тръгването на влака. „Няма смисъл, наистина“ — беше ги уверил той. — „Аз ще се оправя и сам“. „Едно от най-приятните неща на света е да тръгнеш на път“ — каза Акбил с усмивка, — „но аз предпочитам да бъда сам“. „Така ли?“ — каза Къстър. — „Аз пък предпочитам компания“. „Не, не“ — разсмя се Борак. — „Аз само цитирах Хазлит. Есето му «За пътуването»“. „Моля ви, тръгвайте си“ — каза Филип. „Добре“ — каза Къстър. — „Аз може би трябва да се върна да се погрижа за джаз квартета“. „А аз трябва да прибера съпругата си от вашия апартамент, г-н Къстър“. Те си стиснаха ръцете след размяна на любезности, обичайни в такива случаи, и заминаха. Филип с облекчение гледаше как си отиват. Ако Джой решеше да го последва, нямаше да й е приятно Къстър и Борак да я видят.

Но това беше преди половин час, а тя все още не идваше.

„Невъзможно е да се върна в Истанбул тази вечер“ — беше казала тя, когато останаха за малко сами в апартамента на Къстър. — „Току-що пристигнах в Анкара. Багажът ми е все още в коридора, неразопакован“. „Това прави нещата още по-лесни“ — каза Филип. „Просто го вземаш и тръгваш с мен“. Той я пиеше с очи, алчно поглъщайки чертите, които не се бе надявал някога пак да види, меката вълниста руса коса, широката щедра уста, леко възголямата брадичка. „Дошла съм тук по работа“. „Можеш да измислиш някакво извинение“. „Защо трябва да го правя?“ „Защото те обичам“. — Думите излязоха, без да мисли. Тя се изчерви и сведе очи. „Не ставай смешен“. „Никога няма да забравя онази нощ“ — каза той. „За бога“ — промълви тя. „Не тук. Не сега“. „Тогава къде и кога? Трябва да говоря с теб“.

„Ах, вие двамата се запознахте вече?“ — извика г-жа Къстър, идвайки към тях с поднос сандвичи. „Ние всъщност се познаваме. От Генуа“ — каза Джой. „Така ли? Ах, добре, така става, когато човек работи в Съвета, нали, винаги попада на стари познати и то на най-необичайни места. Как сте, Джой? Как са децата — Джерард, нали така беше, и…“ „Г-жа Симпсън тъкмо ми казваше, че Джерард не бил съвсем добре“ — каза Филип. Джой го погледна смутено. „О, мили боже! Нищо сериозно, надявам се?“ — каза г-жа Къстър на Джой. Сърцето на Филип заби силно, докато очакваше нейния отговор. „Имаше лека температура, когато тръгвах“ — каза тя най-сетне. — „Ще трябва да се обадя на момичето по-късно да попитам как е сега“. Филип извърна глава, за да прикрие триумфа си. „Но моля ви се, обадете се“ — каза г-жа Къстър. — „Използвайте телефона, който е в спалнята, там е по-тихо“. Тя огледа стаята като бдителна домакиня на прием. „О, господи, саксофонистът разглежда книгите в библиотеката ни — винаги съм смятала това за лош знак, сигурно скучае, нали така? Моля ви, елате да поговорите с него, Джой. Бихте ли ни извинили, професор Суолоу?“ „Разбира се“ — каза Филип.

До края на приема той не можа да намери начин да остане насаме с Джой. Следеше всяко нейно движение, но не я видя да влиза в спалнята на Къстърови. Когато стана време да тръгва за гарата, доста преди края на партито, бе длъжен да стисне ръката й формално, в присъствието на останалите гости.

„Е, довиждане“ — каза той, опитвайки се да задържи погледа й. — „Надявам се, че момченцето ви е добре. Обадихте ли се?“ „Още не“ — каза тя. — „Довиждане, професор Суолоу“. И това беше всичко. Той й отправи един кратък умоляващ поглед и напусна апартамента с Къстър и Борак. Сега можеше само да се надява, че след неговото излизане, тя се е обадила до Истанбул и е съчинила някаква история около детето, която да изисква спешно завръщане.

Филип отново закрачи пред спалния вагон и свери часовника си с този на гарата. Оставаха само три минути до заминаването на влака. Чувстваше се напрегнат до агония и при все това странно бодър и весел. Депресията от миналата седмица беше отминала, беше забравена вече. Той отново беше мъжът в центъра на собствения си живот — и то какъв живот!

Все още му бе трудно да повярва, че Джой изобщо не е мъртва, а жива. Жива! Топлата дишаща плът, която бе държал в прегръдките си в онази пурпурна спалня в Генуа все още беше топла, все още дишаше. Почувства се напълно променен от чудотворния обрат на съдбата, сякаш някаква вълна го бе вдигнала нависоко. Той се чу да й казва „Защото те обичам“ в ъгъла на големия хол — просто, искрено, без колебание, без смущение, като филмов герой. В края на краищата, той не беше изчерпан, свършен, готов само за пенсия. Все още беше способен на силни чувства. Интензивността се бе върнала, за да я изживее отново. Къде щеше да го отведе всичко това, той не знаеше, нито го бе грижа. Имаше смътно предчувствие за очакващи го трудности и болка, нещо във връзка с Хилари, децата, кариерата му, но той ги изтласкваше настрани. Цялата му мисловна енергия бе концентрирана върху желанието Джой да се появи.

Започнаха да затварят вратите на влака. Же-пе служители, застанали на равни разстояния като часови, се изпънаха в готовност да приемат последни сигнали. Минутната стрелка на гаровия часовник подскочи напред. Оставаше една минута.

Филип неохотно се качи на влака, свали прозореца на вратата и се надвеси от него, отчаяно вгледан в посока към билетната бариера. Един униформен служител под него погледна надясно, после вдигна свирката до устните си.

— Стой! — извика Филип, блъскайки вратата и скачайки на перона. Той беше видял женска фигура да се появява внезапно на бариерата с коса, блеснала в светлината на електрическите крушки. Мъжът със свирката, протестирайки на турски, се опита да качи обратно Филип във влака и като не успя, посегна да затвори вратата. Те се вкопчиха един в друг, а в това време Джой се затича през перона, размахала малко куфарче в ръка. Филип посочи към нея, служителят престана да се бори и си заоправя униформата с вид на засегнато достойнство. Филип му подаде една едра деноминирана банкнота. Мъжът се усмихна и им държа вратата отворена, докато се качат. Вратата хлопна след тях. Свирката остро изсвири. Влакът дръпна напред-назад и потегли. В слабо осветения коридор любопитни лица занадничаха иззад вратите, докато Филип водеше Джой към купето си. Той я въведе вътре и затвори с трясък плъзгащата се врата.

— Ти дойде — каза той. Това бяха първите думи, разменени между тях. Джой се отпусна върху оправеното легло и затвори очи. Гърдите й се надигаха и спадаха от учестеното й дишане.

— Имам билет — каза тя. — Но нямам легло.

— Можеш да споделиш моето — каза той.

 

Докато влакът се тресеше и бучеше в нощта, те се любиха несръчно, но екстатично върху тясното легло, а въздишките и стоновете им се заглушаваха от скърцането и тракането на вагоните. После лежаха прегърнати и разговаряха. По-скоро Джой говореше — накъсано, неуверено в началото, но все по-плавно след това — докато Филип слушаше, като в отговор реагираше с конвулсивни спазми и ритмични притискания към мекото й тяло.

— Толкова ми е хубаво … за първи път, откакто Джон … Имах възможности, всъщност, да, но бях измъчвана от вина. Мислех си — това, че Джон загина, е нещо като наказание, нали разбираш? За това, че му изневерих. С теб, разбира се, да не си помисли, че съм имала много връзки? Това беше единственият път, да, изненадан ли си? Защо ти позволих, да, често се питах защо? Не бях правила нещо така неразумно нито преди това, нито след, чак до днес, а сега е различно, понеже те познавам, така да се каже, а и Джон не е жив. Но първия път, представяш ли си, аз, щастливо омъжена жена, горе-долу щастливо, е, поне не по-малко от доста други омъжени жени, изведнъж се отдавам на напълно непознат човек, който се появява посред нощ, като бог или ангел, или не знам какво, и аз не мога да направя нищо друго, освен да се подчиня. Когато се събудих на другата сутрин, мислех, че съм сънувала, но като видях, че Джон е заминал, а твоя багаж е в коридора, осъзнах, че всичко това наистина се бе случило и едва не полудях. Може да съм ти изглеждала хладна, но всъщност бях на ръба на истерията, трябваше да ходя няколко пъти в банята и да бода дланта си с ножицата за нокти, така че болката в ръката да отвлече за малко вниманието ми от мисълта за това, което бях направила.

Имал ли си някога чувството, например като караш бързо при натоварено движение, че всичко е толкова несигурно, макар всеки да смята, че животът му е гарантиран за вечни времена? Всички до един в колите и камионите изглеждат отегчени, разсеяни, всеки иска само да се придвижи от А до Б; а през цялото време от смъртта ги делят само някакви сантиметри или секунди. Един от тях да завърти волана с няколко сантиметра повече, отколкото трябва, и ще започнат да се блъскат един в друг. Или когато шофираш по криволичещ път покрай морския бряг, мислил ли си си, че ако пуснеш за миг кормилото, можеш да излетиш от пътя надолу в пропастта? Това е страшно чувство, защото разбираш колко лесно можеш да го направиш, колко е бързо, просто и невъзвратимо. Аз самата имах чувството, че съм направила нещо такова, с тази разлика само, че излетях към живота, а не към смъртта.

Не можех да се оплача от Джон като съпруг. Той беше добър човек и верен съпруг, доколкото ми е известно, безумно обичаше Джерард, работеше много. По обичайните стандарти, това беше успешен брак. Интимните ни отношения не бяха лоши, доколкото мога да преценя. Запознахме се като студенти в университета и живяхме заедно няколко години, преди да сключим брак. Родителите ни бяха ужасно шокирани, като научиха, но ние всъщност бяхме съвсем неопитни по отношение на секса, искам да кажа, никой от нас не бе имал връзка преди това. Понякога имах странното подозрение, че Джон е решил, може би несъзнателно, разбираш ли, но все пак решил да си намери момиче още през първата година и да заживее на семейни начала, за да не би мисълта за секс да му пречи на следването. Искам да кажа, живеехме съвсем като женени, наистина, а когато действително сключихме брак, това беше чиста проба обществено мероприятие, един скъп обяд — без да настъпи никаква промяна в живота ни. Меденият месец беше просто почивка в чужбина. Спомням си, че се чувствах малко тъжна през първата брачна нощ от това, че всичко е толкова познато, че не бяхме нито притеснени, нито смутени, и на мен ми хрумна странната идея, че може би е най-добре да излезем и да потърсим друга двойка в същото положение — хотелът беше пълен с новобрачни — и да си разменим партньорите или пък да легнем всички заедно в едно легло. Не го мислех сериозно, беше просто хрумване, но предполагам, че беше симптоматично. Не посмях да го споделя с Джон, той нямаше да разбере, щеше да се почувства засегнат или да помисли, че го вземам на подбив. Той беше добросъвестен любовник, беше чел книги за предварителната игра и т.н., правеше всичко възможно да ме задоволи, и наистина ме задоволяваше — искам да кажа, не че имах желание да правя любов с него, поне не дотолкова, че да взема инициативата сама, това оставях на него, но когато поискваше да се любим, обикновено ми беше приятно.

Но някак си нещо липсваше. Постоянно усещах това. Страст може би. Никога не бях чувствала Джон да ме желае страстно, нито аз него. Обичах да чета романи за влюбени, те изглеждаха така отнесени, така отдадени на чувствата си. Аз никога не изпитвах нищо такова. След това взех да чета практични книги за секса и брака и писма до редакцията в женски списания и реших, че романите лъжат, писателите бяха измислили всичко това, а аз съм имала голям късмет, че правя изобщо някакъв секс, без значение с чувства или не. А после, през онази нощ ти се появи, и за първи път в живота си разбрах какво значи да бъдеш страстно желана.

Тук монологът на Джой се прекъсна, докато Филип още веднъж пламенно демонстрира колко основателна е била интуицията на Джой. След известно време тя продължи:

Бях седнала на дивана с Джон срещу теб и той говореше надълго и нашироко за фонетика, изпитни методики и езикови лаборатории. Усещах как твоето желание, излъчващо се като радиоактивност, ме изгаря през пеньоара. За мен беше поразително, че Джон не усеща нищо и е така потънал в разговор, че смята да замине и да ни остави заедно сами. Бях очарована, възбудена. Нямах намерение да ти позволя да се любиш с мен, в действителност смятах, че ти няма да имаш смелост дори да ми предложиш. Бях толкова сигурна в себе си, че пуснах Джон да тръгне за Милано без никакво угризение на съвестта. Но когато се върнах в дневната и ти започна да трепериш, аз също започнах да треперя — ти забеляза ли? А после, когато бяхме в спалнята, и ти трепереше все повече и повече, на мен ми се стори, че си като ядро на атомен реактор, който е, как се казваше …, стигнал критичната точка, че ще се пръснеш, ще прогориш дупка в пода и ще се самоунищожиш от собствената си страст, ако аз не направя нещо.

— Бях се върнал от света на мъртвите — приглушено каза Филип, като си спомняше. — Ти беше животът и красотата. Аз трябваше да се върна към живота. Ти ме излекува.

— Аз пуснах волана — каза Джой — и полетях в пропастта с теб, защото никой дотогава не ме бе пожелавал толкова силно.

 

В ранното утро те седяха един срещу друг във вагон-ресторанта и пиеха горещ черен чай, като държаха чашите с една ръка, а пръстите на другата им бяха сплетени под масата, докато влакът се носеше покрай китни градчета и селца по азиатския бряг на Мраморно море. Между къщите имаше зеленина — дървета, храсти и лози. Пейзажът беше много по-свеж от сухите плата на Анкара. Няколко ранобудни жители бяха вече в дворовете си и поливаха растенията или спокойно пушеха под полегатите лъчи на изгряващото слънце. Те махаха с ръка на минаващия влак.

— Ти нито веднъж не ми писа — каза Джой.

— Боях се да не те компрометирам — каза Филип. — А и мислех, че ти не желаеш. Толкова студена изглеждаше онази сутрин, когато си тръгнах от Генуа. Аз сметнах, че искаш да забравиш всичко, което се е случило.

— Наистина исках — каза Джой, — но разбрах, че е невъзможно.

— Не след дълго прочетох във вестниците, че си загинала.

— Да, не се бях замисляла за това. Вестниците публикуваха корекция.

— Сигурно съм я пропуснал — каза Филип. — Както и да е, но ти можеше да ми пишеш, особено след като твоят съпруг… Искам да кажа, когато ти вече беше…

— Свободна? Не исках да се намесвам в твоя живот. Поинтересувах се и открих информация за теб. Знам всичко. Ти си женен, с три деца — Аманда, Робърт и Матю. Съпруга Хилари, по баща Брум, дъщеря на капитан трети ранг и госпожа А. Дж. Брум. Не исках да развалям семейството ти.

— Не е останало кой знае колко от този брак — каза Филип. — Децата вече са пораснали, Хилари е отегчена. Преди десет години даже бяхме пред развод. Защо ли не го направихме тогава? — образът на гръдта на Хилари почти бе изчезнал от паметта му, заличен от по-близкото и по-силно усещане на заоблените цилиндрични зърна на Джой, втвърдяващи се при допира му. — Аз преча на Хилари — каза той сериозно. — Без мен тя ще се оправя по-добре.

 

— Тук Азия се среща с Европа — каза Джой, докато минаваха по огромен новопостроен висящ мост, седнали в раздрънкано такси. Долу под тях огромни танкери и множество по-малки плавателни съдове пореха водите на Босфора. В дясно — зелени хълмове, изпъстрени с бели къщи, се издигаха над стесняващия се канал. Вляво куполи и минарета начупваха силуета на огромния град, зад който се простираше море.

— Мраморно море — обясни Джой. — Черно море е от другата страна на Босфора.

— Прекрасно е — каза Филип. — Комбинацията от вода и небе, хълмовете и архитектурата ми напомнят Юфория и изгледа, който виждах всяка сутрин, когато се събуждах и дръпвах завесите. Тук е люлката на древния свят.

— Знаеш ли какво ще направим? — каза Джой. — Ще отидем с това такси до моста Галата и оттам с ферибот по Босфора до Боазиджи, където живея аз. Най-добрият начин да добиеш първи впечатления от Истанбул е откъм водата.

Филип погали коляното й.

— Ти си моята Юфория, моята Нюфаундленд!^[2] — каза той.

Половин час по-късно те стояха хванати за ръка на палубата на бял параход, който ги отнасяше нагоре по Босфора, далеч от гъмжащия с народ кей. Джой посочваше забележителностите.

— Онова там е Света София, a ей-там е Синята джамия. Ще те заведа да ги разгледаш. Златният рог е зад моста. Ей-там е Мраморно море с всичките там отломки от корабокрушения.

— Защо са толкова много?

— В този район има твърде много движение на плавателни съдове, корабите непрекъснато се сблъскват, особено големите танкери. Понякога удрят къщите на брега на Босфора. Аз си наех апартамент доста нагоре по хълма.

— Аз при теб ли ще отседна? — попита Филип.

Джой се намръщи леко.

— Не смятам, че ще е удобно. При мен живее едно турско момиче, а и децата ще бъдат любопитни. Няма да имаме спокойствие. Знам един хубав хотел недалеч оттук, ще идвам при теб там. Но ти можеш да се храниш с нас, разбира се.

— Но няма ли да прекарваш нощите с мен? — умолително попита Филип — Искам като се събудя сутрин, да те намирам край себе си.

— Не можеш да имаш всичко, което искаш — каза тя с усмивка.

 

Фериботът бавно се движеше по Босфора, като спираше на малки дървени кейове, които бяха нещо като морски автобусни спирки. Той завиваше към брега, спираше сред пяна и тракащ шум от витлата, които се завъртаха обратно; пътници, понесли чанти и куфари, бързо слизаха, нови пътници се качваха на борда, звънваше камбанка, и след секунди потегляха отново. Къщите на брега постепенно ставаха по-модерни, а бреговете — по-обрасли със зеленина. На една от спирките, която имаше спокойния вид на морски курорт, Джой го поведе към брега и те взеха такси до апартамента на Джой, разположен на стръмен лъкатушещ път между дворове с високи стени и надвиснали цъфтящи лози. Детски викове и плач се чуваха от прозорците, докато Филип плащаше на таксиметровия шофьор сумата, която Джой беше уговорила още при тръгването („Ако не свалиш цената поне наполовина, значи си измамен“, беше го предупредила тя).

— Децата ще бъдат изненадани да ме видят, че се връщам толкова скоро.

— Какво ще им кажеш?

— О, че срещите са отменени или нещо такова.

Децата вече тичаха надолу по градинските стъпала да посрещнат майка си, следвани от пълничка засмяна девойка с малки черни очи, разположени на кръгло мургаво лице като стафиди в кифла.

— Внимавайте — викаше тя. — Джерард, Миранда! По-полека!

Филип разпозна Джерард, който го подложи на същия враждебен оглед, който си спомняше добре от Генуа. Миранда, около тригодишна, се усмихваше сладко, докато я представяха.

— Носиш ли ни подаръци, мамо? — попита Джерард.

Джой погледна съкрушено.

— О, миличко, нямах време. Върнах се така неочаквано.

— Аз имам нещо — каза Филип. — Обичате ли локум? — той отвори куфарчето си и извади кутия с шипков и бадемов локум. — Това е от Анкара, казаха ми, че е най-доброто, което може да се намери.

— Сигурен ли си, че не е за някой друг? — каза Джой.

— О, не — каза Филип, който го беше купил за Хилари, — освен това, винаги мога да купя друг.

— Само по едно парченце, тогава — каза Джой. — Дайте кутията на Селина и кажете благодаря на професор Суолоу.

— Моля, казвайте ми Филип — каза той.

— Благодаря — каза Джерард намусено с уста, пълна с локум.

— Благодаря, Филип — каза Миранда.

— Миранда, покажи на Филип пътя към къщи — каза Джой.

Момиченцето сложи лепкавата си ръчичка в ръката на Филип и го поведе нагоре по стръмните стълби, които водеха към къщата. Той се почувства странно привлечен от това дете с доверчиви очи, винаги готово да се засмее. По-късно, докато седяха с Джой на балкона на апартамента й, който беше на първия етаж, той наблюдаваше как Миранда играе с куклите си в градинката долу. Те пиеха кафе (удоволствие, толкова рядко в Турция, че тамошните хора едва ли не припадаха, като го намерят) и Джой му разказваше в съкратена форма историята на сегашния си живот.

— Аз, разбира се, можех да остана в Англия и да живея от вдовишката си пенсия, но реших, че това би било твърде потискащо, така че убедих Съвета да изкарам курсове за библиотекарка и да ми дадат работа. Те не бяха много склонни, но аз успях да упражня известен морален натиск. Както и да е, от мен се получи добра библиотекарка.

— Не се и съмнявам — каза Филип разсеяно, като гледаше надолу към градинката. Миранда беше сложила куклите седнали в полукръг и най-сериозно им говореше.

— Питам се какво ли казва Миранда на куклите си?

— Сигурно им разказва за теб — каза Джой. — Тя е много впечатлена от брадата ти.

— Така ли? — Филип се засмя и приглади брадата си със самочувствие. Беше му странно приятно — Тя е много привлекателно момиченце. Напомня ми за някого, но не мога да се сетя за кого.

— Не можеш ли? — Джой го погледна особено.

— Ами, не си ти…

— Ами да, не съм аз…

— Предполагам, че трябва да е съпругът ти, но не си го спомням много добре.

— Не, тя не прилича на Джон.

— А на кого тогава?

— На теб — каза Джой. — Тя прилича на теб.

 

Четири дни по-късно, като се взираше в заснежените върхове на Алпите от илюминатора на Боинг 727 на Турските въздушни линии, Филип все още се обливаше в горещи и студени вълни при спомена за невероятния миг, когато смисълът на това, което му каза Джой — „Тя прилича на теб“ — постепенно проникваше в него, докато осъзна, че това мъничко момиченце, играещо в градината под тях — крехко създание в бяла памучна рокля със загорели ръчички и руса коса, малко по-голямо от куклите, с които се занимаваше, това късче плът е съществувало, било е в орбита около неговия живот — тихо и скрито, като неоткрита звезда. „Какво!?“ — задъха се той. „Искаш да кажеш, че Миранда е моя… наша… Сигурна ли си?“

— Не съм сигурна, но ще се съгласиш, че приликата е поразителна.

— Но, но… — той търсеше думите и трудно си поемаше дъх. — Но ти ми каза тогава, че ти…, нали знаеш, каза, че всичко е наред.

— Излъгах те. Бях спряла таблетките, двамата с Джон искахме да имаме второ дете. Боях се, че ако ти призная, това ще развали магията и ти може да се откажеш. Нали беше много подло от моя страна?

— Не, това е чудесно от твоя страна, прекрасно е, но, боже мой, защо не ми каза?

— Отначало не знаех дали съм бременна от теб или от Джон. Шокът от катастрофата предизвика преждевременно раждане. В мига, когато видях очите на Миранда, аз знаех, че е твоя. Но какъв беше смисълът да ти казвам?

— Можех да се разведа с Хилари и да се оженя за теб.

— Точно така. Казах ти тази сутрин, че не исках това.

— Но сега вече ще го направя — каза Филип.

Джой нищо не каза в продължение на няколко минути. После, без да го гледа, и като чертаеше кръгчета по пластмасовата повърхност на масата с пръст, натопен в локвичка от разлято кафе, каза:

— Когато чух, че пристигаш в Турция, реших да избегна евентуална среща с теб, защото се страхувах, че може да завърши ето така. Уредих да отида в Анкара точно през дните, когато си в Истанбул — Алек Къстър ме молеше от доста време да се срещна с хората там и да обсъдим някои въпроси. Аз се запознах с твоята програма и направих така, че да пристигна в Анкара, точно когато ти заминеш. Но изчисленията ми се оказаха погрешни с някакви си два-три часа. Когато отидох при Къстър, ми казаха, че ще дойдеш същата вечер.

— Това е съдба — каза Филип.

— Да, и аз стигнах до това заключение — каза Джой. — Затова дойдох с теб на влака.

— И направи много добре, че дойде.

— Исках да дам на съдбата втори шанс — каза Джой.

 

Ниска облачност покриваше Англия. Когато самолетът се потопи в нея, слънцето изчезна като изгасена светлина, а под облаците валеше дъжд. Влажни капки се стичаха по прозорците на летателния апарат, докато той се приземяваше на влажното пистово покритие в Хийтроу. Чакайки в задушната, влажна зала за багажа си, Филип усещаше как повяхва и се свива след наситените със събития последни дни. Той седна и притвори очи, прожектирайки пред вътрешния си поглед картини от Истанбул, гледките, звуците, ароматите; църкви и минарета, вода и небе, огромния влажнеещ килим под стъпалата им, докато отправяха взор към купола на Синята джамия, цветните стъкла, пробляскващи като скъпоценни камъни, в дворцовия харем, стъпалата на Истанбулския университет, като затворнически, с по един въоръжен войник на всяка площадка, лабиринтообразните алеи на огромния закрит пазар, ресторантите досами брега, където вълната от един минаващ кораб внезапно преля през ниския прозорец и заля цяла маса с вечерящи хора, хотела, където с Джой се любеха следобедите, а руските танкери се плъзгаха под прозореца така близо, че за миг засенчваха светлината, която се процеждаше през венецианските щори. Когато слънцето грееше право върху прозореца, той нагласяваше щорите под ъгъл така, че лъчи от топла светлина нашарваха тялото на Джой, а русите й пубисни косми лумваха като пламък. Той ги наричаше „златното руно“ с пълното съзнание, че Хелеспонт не е далече. Когато я целуваше там, брадата му я гъделичкаше по корема, а той иронично говореше за среброто сред златото, мислейки си за контраста между нейното красиво, все още младо тяло, и неговото — кокалесто, застаряващо, но тя го галеше по главата и го уверяваше: „С тебе се чувствам желана, това е най-важното“. Той се завираше в нея, вдъхвайки аромати на брегове и езера, кожата от вътрешната страна на бедрата й бе мека като обелена гъбка; тя имаше чист солен вкус, като на морска молюска. „О-о“ — шептеше той, — „това е божествено“.

Филип отвори очите си и видя куфара си да се върти самотно върху багажния конвейер. Той го прибра и леко смутен от сексуалната възбуда в резултат от своите мечти, пробяга целия път до първи терминал, за да хване самолета за Рамидж.

 

Отново горе, сега за кратко, сред слънчевата светлина в бучащ Фокър Френдшип; после надолу през сивите облаци към подгизналите поля и проблясващите магистрали, които заобикаляха летището на Рамидж. Той беше изненадан и объркан от това, че Хилари бе дошла да го посрещне. Обикновено се прибираше с такси и беше разчитал на възможността да бъде още малко сам по време на последния етап от пътуването си, за да обмисли какво да й каже. Но тя беше там, в стария си бежов шлифер, махайки му с ръка от терасата на терминала, докато той и другите пътници слизаха по стълбата от самолета и вървяха през мазните локви на платформата. В сградата на терминала Хилари се спусна към него и въодушевено го целуна.

— Добре ли си, скъпи? Толкова се радвам да те видя жив и здрав, такива събития се случиха — чете ли рецензията?

— Не — каза той. — Каква рецензия?

— В литературното приложение на „Таймс“. Ръдиърд Паркинсън рецензира твоята книга за Хазлит по най-благоприятен начин, на почти две страници.

— Мили боже — каза Филип, чувствайки, че почервенява от удоволствие. — Това трябва да е под влияние на Морис. Ще трябва да му пиша и да му благодаря.

— Мисля, че не е така, скъпи — каза Хилари, — защото Паркинсън е ужасно груб към книгата на Морис в същата рецензия. Той е писал и за двама ви.

— О, не може да бъде! — каза Филип, усещайки спазъм на подло злорадство при тази новина.

— От „Сънди Таймс“ и „Обзървър“ поискаха твоя фотография, а Феликс Скинър — той е толкова въодушевен от това — каза, че това означава, че те също ще те рецензират. Аз едва намерих една твоя снимка по шорти край морето, но те сигурно ще използват само главата.

— Мили Боже! — каза Филип.

— Имам и нещо друго да ти казвам. Отнася се лично за мене.

— Какво?

— Нека първо да докарам колата, докато ти чакаш за багажа.

— И аз трябва да ти кажа нещо.

— Чакай да докарам колата.

Когато тя докара колата до изхода на терминала, Хилари предложи да се премести на пасажерското място, но Филип й каза да не си прави труда. Тя шофираше крайно невнимателно, като форсираше двигателя между смяната на скоростите и рязко спираше на светофарите. Когато познатите улици на тяхното предградие се появиха край прозорците, тя му каза голямата си новина:

— Намерих си работа, скъпи. Е, не точно работа, но нещо, което наистина искам да правя, нещо наистина интересно. Минах предварителното интервю и съм почти сигурна, че ще ме приемат за обучение.

— И каква е тази работа? — каза Филип.

Хилари се обърна и го дари с широка усмивка:

— Брачен консултант — каза тя. — Не знам защо досега не бях помисляла за това. — Тя отново насочи вниманието си към пътя, тъкмо навреме.

— Разбирам — каза Филип. — Трябва да е много интересно.

— Абсолютно очарователно. Нямам търпение да започна подготовката. — Тя отново погледна към него. — Не ми изглеждаш много въодушевен.

— Изненадан съм — каза Филип. — Не бях подготвен за това. Сигурен съм, че ще бъдеш много добра в работата си.

— Ами да — каза Хилари. — Чувствам, че наистина съм наясно по въпроса. Искам да кажа, ние с теб сме имали и хубави, и лоши моменти, но все още сме заедно след всичките тези години, нали?

— Да — каза Филип. — Заедно сме. — Той се загледа навън в имената на магазините: Скечлис, Ръмбелоус, Рейдио Ренталс, Улуъртс. Дебели стъклени витрини, заредени с хладилници, музикални уредби, телевизори.

— А ти какво искаше да ми кажеш? — каза Хилари.

— А, нищо — каза Филип. — Нищо важно.