Дейвид Лодж
Малък свят (8) (Академичен романс)

1

Когато Пърс най-после се върна в катедрата на Университетски колеж, Лимерик, там го очакваха две писма от Лондон. Един бегъл поглед му стигаше да разбере, че нито едното, нито другото беше от Анджелика — пликовете бяха прекалено официални на вид и името му — напечатано прекалено професионално, но пък съдържанието им не беше безинтересно. Едното беше от Феликс Скинър, да му напомни, че „Леки, Уиндръш и Бърнстейн“ биха проявили интерес към дипломната работа на Пърс върху влиянието на Т. С. Елиът върху Шекспир. Другото беше от Кралската академия по литература с информация, че му е присъдена награда от 1000 паунда съгласно завещанието на Мод Фицсимънс за окуражаване на англо-ирландската поезия. Пърс им беше изпратил свои стихотворения за тази награда преди шест месеца и бе забравил напълно за тях. Той нададе ликуващ вик и хвърли писмото във въздуха. Хвана го, докато падаше, и дочете втория параграф, в който се казваше, че наградата, заедно с други почетни награди, раздавани от Академията, ще бъде връчена на прием, на който — надяваха се — той ще може да присъства, и който ще се проведе след три седмици в „Анабел Ли“, Чеъринг Крос Ембаркмънт.

Пърс отиде при шефа на катедрата, професор Лайъм Маккриди, да го попита дали може да ползва академичен отпуск през следващия семестър.

— Отпуск? Това е твърде неочаквана молба, Пърс — каза Маккриди, надничайки иззад обичайните си крепостни кули от книги. Вместо да използва бюро, професорът седеше зад огромна маса, почти изцяло покрита с нестабилни купчини от научни томове — речници, азбучни показалци, староанглийски текстове — като само малка повърхност пред него беше разчистена от писания. Посетителят, седнал на другия край срещу тези укрепления, бе поставен в неизгодната позиция да не вижда събеседника си при дискусия. — Не смятам, че сте били достатъчно дълго при нас, за да имате право на академичен отпуск — колебливо каза Маккриди.

— Добре, обикновен отпуск тогава. Неплатен. Току-що спечелих награда от хиляда паунда за моята поезия, — каза Пърс, насочвайки гласа си към едно издание на „Битката при Малдън“, обаче главата на професор Маккриди изскочи от другия край на масата, над „Речник на диалектите“ на Скийтс.

— Виж ти! — възкликна той. — Добре, сърдечни поздравления. Това коренно променя нещата. Хм, и какво по-точно смятате да правите през този отпуск?

— Възнамерявам да се занимавам със структурализъм, г-н професор — каза Пърс.

Това изявление отпрати професора отново зад прикритие, окопан дълбоко зад публикациите на Обществото за ранно-английски текстове, откъдето гласът му се дочу приглушено и с нотки на оплакване:

— Г-н Макгаригъл, не знам как ще водим курса по съвременна литература без вас.

— През летния семестър няма лекции — изтъкна Пърс, — защото всички студенти учат за изпити.

— А, точно така! — тържествуващо каза Маккриди, прицелвайки се от позиция зад „Беоулф“ на Клебер. — А кой тогава ще проверява изпитните работи по съвременна литература?

— Аз ще се върна и ще свърша това — обеща Пърс. Това нямаше да е кой знае колко тежко задължение, тъй като курсът се състоеше само от пет студенти.

— Добре тогава, ще видя какво мога да направя — въздъхна Маккриди.

Пърс се върна в квартирата си близо до газ-завода на Лимерик и нахвърли пет-шест страници резюме на книга за влиянието на Т. С. Елиът върху съвременния прочит на Шекспир и други писатели от времето на кралица Елизабет, после ги напечата и изпрати на Феликс Скинър с придружаваща кратка бележка, че би предпочел засега да не изпраща оригиналната дипломна работа, понеже тя се нуждае от основно ревизиране преди да стане годна за публикация.

 

Морис Зап потегли от Милано по възможно най-бързия начин, който благоприличието позволяваше, ако изобщо думата „благоприличие“ можеше да се отнесе към начина на живот на Моргана, в което той си позволи да се усъмни. Опитът за организиране на „тройка“ беше неуспешен. Щом само му стана ясно, че от него се очаква да се излежава не само с Фулвия, но и с Ернесто, Морис се беше извинил набързо, след което напусна огледалната спалня. После взе предпазни мерки и се заключи в стаята за гости. Когато стана на другата сутрин, Ернесто, очевидно пристрастен към пътуванията, бе вече потеглил обратно за Рим, а Фулвия, хладно учтива над кафето и кроасаните, не направи и намек за събитията от предишната нощ, така че Морис започна да се пита дали не е сънувал целия епизод, обаче парещата болка от разнообразните повърхностни рани по плътта му, оставени от дългите нокти на Фулвия върху гърдите и плещите му, го убедиха в обратното.

Следобеда, един шофьор в униформа дойде от вила „Сербелони“ и Морис изпусна въздишка на облекчение, когато големият Мерцедес се отдалечи от портала на Фулвия: струваше му се, че тя е някаква вещица, от чиято сфера на влияние сега се измъква. Милано бе обвит в мъгла, но щом колата наближи града, слънцето се показа и алпийските върхове станаха видими на хоризонта. Те минаха покрай езеро, дълго няколко мили, като влизаха и излизаха от тунели с прозорци, изрязани в скалите през равни интервали, които просветваха на ивици — сини от морето, зелени от брега. Вила „Сербелони“ се оказа достолепна и луксозна къща, построена откъм заветната страна на склон, издигащ се между двете езера, Комо и Леко, с великолепни гледки на изток, юг и запад, които се разкриваха от балконите и просторните й градини.

Морис бе заведен до отлично обзаведен апартамент на втория етаж и оттам на балкона, за да вдиша въздуха, наситен с ароматите на всякакви пролетни цветя, показаха му и гледките в далечината, на които ще може да се наслаждава. Долу, на терасата, други почиващи учени тъкмо се събираха за малък аперитив преди обяда — той бе мернал масата, наредена за обяд в трапезарията, като се качваше нагоре: бели колосани кърпи, кристални чаши, карти с меню. Огледа сцената с чувство на задоволство. Почувства се убеден да остане тук. Сред не най-малките предимства бе и това, че всичко е напълно безплатно. За да попадне човек на такова идилично място, да бъде глезен от слуги, щедро хранен и поен, да са му подсигурени всички удобства за размисъл и творчество — за всичко това бе необходимо само едно: да попълни формуляр.

Разбира се, трябва да е известен с нещо, например да е присъствал на други, подобни на това места, или да е получавал субсидии, стипендии и т.н. в миналото. Това бе красотата на академичния живот, точно така я виждаше Морис. Които имат, ще получат пак. За да започне всичко това обаче, човек първо трябва да напише една наистина дяволски добра книга, което съвсем не е лесно, ако е само млад университетски преподавател, току-що започващ кариерата си, натоварен с преподаване на недобре познат материал, а вероятно и с жена и увеличаващо се семейство. Но благодарение на тази дяволски добра книга, би могъл да получи субсидия за написване на втора книга, вече в по-благоприятни условия; след две написани книги следва повишение, а значи и по-малко натоварване в университета, както и курсове по собствен избор, тогава вече е възможно преподаването да се използва като един вид научно изследване за следващата книга, което вече се отдава още по-бързо. Тази продуктивност носи ново повишение, нови и по-престижни научни награди, още по-голямо облекчение от преподавателска и административна дейност. Теоретично е напълно възможно човек да се издигне до пост на професор, като не прави нищо друго, освен постоянно да отсъства поради някакъв вид академичен платен отпуск. Морис още не беше достигнал върховната цел, но работеше върху въпроса.

Той се прибра в хладната, спокойна сянка на просторната си стая и откри малък кабинет в съседство. Върху широко, покрито с кожа бюро, го очакваше подредена купчинка писма, препратени до Беладжо по уговорка. Сред тях имаше телеграма от някой си Родни Уейнрайт от Австралия, когото Морис напълно бе забравил, съдържаща извинение, че не е спазил крайния срок за изпращане на доклада си за конференцията в Йерусалим, имаше и едно запитване от Хауърд Рингбаум относно същата конференция, което се бе разминало във въздуха с отговора на Морис, че отхвърля доклада му, и едно писмо от адвокатите на Дезире, касаещо таксата за следване на близнаците в колежа. Морис пусна тези съобщения в кошчето за боклук и, като взе лист хартия с герба на вила „Сербелони“ от чекмеджето на бюрото, напечата на електрическата пишеща машина, оставена там за целта, писмо до Артър Кингфишър, напомняйки му, че преди няколко години заедно са участвали в семинар по символизма, като му каза, че е научил за неговото, на Артър Кингфишър, брилянтно слово при откриването на неотдавнашната Чикагска конференция върху кризата на знака, и го помоли, с най-ласкаещи изрази, за услугата да му изпрати едно ксерокс копие от текста на тази реч. Морис препрочете писмото. Не беше ли прекалено любезно? Не, това беше едно от правилата на академичния живот: невъзможно е да бъдеш прекалено любезен към колегите си. Дали не трябваше да спомене интереса си към длъжността към ЮНЕСКО? Не, щеше да е преждевременно. Времето да натисне ще дойде. Това сега беше само нежно, предварително побутване за опресняване паметта на великия мъж. Морис Зап облиза плика и го залепи с удар на косматия си до кокалчетата юмрук. На път към терасата за аперитива го пусна в пощенската кутия, поставена специално за целта в коридора.

 

Робин Демпси се върна в Дарлингтън в напълно деморализирано състояние. След унижението от шегата на Анджелика (бузите му, и четирите, още пламтяха от мисълта, че оня ирландски дръвник го е наблюдавал как се приготвя за лягане от вътрешността на гардероба), последва още един ден, пълен с неприятности и досада. Работното събрание на конференцията с председател Филип Суолоу — объркан и задъхан от късното си пристигане, отхвърли предложението на Демпси за провеждане на следващата конференция в Дарлингтън, и гласува за Кембридж. После, като се обади предобед на бившето си семейство да изведе двете си по-малки деца на разходка през деня, ги чу да хленчат, че не искат да ходят. Джанет все пак направи всичко възможно те да излязат с него, но само защото, намекна му тя, искаше следобеда да си легне с нейния приятел, Скот, едно застаряващо хипи, дето още носеше дънки и дълга коса, тридесет и пет-годишен вече. Скот беше фотограф на свободна практика, който рядко намираше работа, и една от причините Демпси да недоволства срещу бившата си жена беше, че с част от парите за издръжка на децата тя купува цигари и обективи на тоя некадърен нехранимайко.

Дженифър, 16-годишна, и Алекс, на 14, намусено го придружиха до центъра, където отклониха предложението му да разгледат Художествената галерия или Музея на науката, в полза на ходене по магазините да разглеждат безкрайни рафтове с плочи и касети или дрехи по бутиците на Търговския център. Малко от малко живнаха, когато Робин им купи по чифт джинси и по една дългосвиреща плоча, а когато им взе, по тяхно настояване, хамбургери и чипс за обяд, те дори благоволиха да поговорят с него. Разговорът обаче не подобри настроението му, защото съдържаше главно имена на музиканти, за които той не беше чувал, и възторжени отзиви за Скот, който очевидно ги познаваше добре.

Така си мина денят. Хамбургерите, в добавка към средновековния банкет, му докараха газове и той отпътува за Дарлингтън в крайно дискомфортно състояние. Пристигна по здрач. Малкият му модерен градски дом с вестниците и рекламните листовки, подпъхнати зад входната врата, изглеждаше студен и отблъскващ. Той мина от стая в стая, включи радиото, телевизора, електрическите печки, дано прогони самотата и депресията, но напразно. И вместо да разопакова багажа си, седна пак в голфа и отиде в Компютърния център на университета.

Както и очакваше, Джош Колинс, главният асистент по информатика, беше още там, самичък в яркоосветената панелна сграда, занимаващ се с някаква програма. Някои хора казваха, че Колинс никога не си ходи у дома, че въобще нямал дом, ами спял на пода между своите бръмчащи, мигащи и цъкащи апарати.

— Здрасти, Джош, к’во ново? — каза Робин пресилено весел.

Джош вдигна поглед от една дълга хартиена лента с данни.

— ИЛАЙЗА пристигна — каза той.

— Така ли? — рече Робин Демпси. Това беше тъкмо развлечението, което му трябваше.

 

ИЛАЙЗА, наречена така по името на героинята от „Пигмалион“, беше програма, която даваше възможност на компютъра да разговаря, тоест, да провежда свързани разговори на книжовен английски с потребители-хора с помощта на визуален дисплей. Разговорът трябваше да бъде от определен контекстов тип, с ясно определени правила и цели, в който компютърът предимно подсещаше и задаваше въпроси, като беше програмиран с репертоар от възможни отговори на най-често употребявани реплики в този контекст. Като модел за ИЛАЙЗА беше адаптиран разговор между психоаналитик и пациента му, като се смяташе, че той идеално отговаря на целите на тази програма. Експериментът представляваше голям интерес за езиковеди, изследващи систематичните аспекти на речевото взаимодействие.

— Дай да я изпробвам — каза Робин.

— Окей — каза Джош. — Използвай терминала в ъгъла. Като ти кимна, напиши „Здравей“.

Робин Демпси се настани на мястото, състоящо се от клавиатура за печатане и визуален екран. Джош занесе една голяма ролка с лента в другата част на стаята, където зад стъклена преграда се намираше главният компютър, и скоро кимна на Робин в знак, че ИЛАЙЗА е готова.

ЗДРАВЕЙ — набра Робин на клавиатурата.

ЗДРАВЕЙ, КАК СЕ ЧУВСТВАШ? — отговори ИЛАЙЗА с думи, излизащи буква по буква върху екрана.

ЧУВСТВАМ СЕ УЖАСНО — отговори Робин.

КАКВО ИСКАШ ДА КАЖЕШ ПО-ТОЧНО?

ЧУВСТВАМ СЕ ДЕПРЕСИРАН.

ЗАЩО МИСЛИШ, ЧЕ СИ ДЕПРЕСИРАН?

ЗАЩОТО СЪМ САМОТЕН.

ИМАШ ЛИ СЕМЕЙСТВО?

НЕ.

ИМАШ ЛИ ПРИЯТЕЛИ?

НЕ СЪВСЕМ.

ЗАЩО ТАКА?

Робин Демпси поспря за известно време, преди да напише отговора си:

НЕ ЗНАМ.

НАИСТИНА ЛИ НЕ ЗНАЕШ ИЛИ СЕ ОПИТВАШ ДА ИЗБЕГНЕШ ВЪПРОСА?

Робин Демпси се изчерви и бързо написа:

НЯКОГА ИМАХ ПРИЯТЕЛИ.

КОГА БЕШЕ ТОВА?

ПРЕДИ ДА СЕ ОЖЕНЯ.

ТИ НЕ КАЗА, ЧЕ СИ ЖЕНЕН.

АЗ СЪМ РАЗВЕДЕН.

РАЗКАЖИ МИ ЗА РАЗВОДА СИ.

Робин Демпси писа забързано около петнадесет минути, без да спре, докато не усети Джош Колинс зад гърба си.

— Да? — каза той хладно, закривайки екрана от погледа на Джош.

— Добре ли си, Робин?

— Да, благодаря.

— Интересно ли ти е?

— Много.

— Може ли да прочета?

— Не — каза Робин Демпси. — Не може.

 

Феликс Скинър прегледа резюмето на Пърс и реши, че е определено обещаващо.

— Но преди да сключим договор с него, ни трябва предварителен отзив — каза той. — На кого да го изпратим за прочит?

— Не знам, г-н Скинър, наистина — каза Глория, неговата секретарка, като преметна крак връз крак и приглади вълнистата си коса, боядисана в златисто-меден цвят. Тя чакаше търпеливо с молив, поставен върху бележника й. Лична секретарка на Феликс Скинър едва от няколко месеца, тя вече бе свикнала с навика на шефа си да мисли на глас и да й задава въпроси, на които тя нямаше как да знае отговора.

Феликс Скинър оголи жълтеникавите си кучешки зъби, забелязвайки, не за първи път, какви изваяни крака притежава Глория.

— Какво ще кажеш за Филип Суолоу? — предложи той.

— Добре — каза Глория. — Адресът му във файла ли е?

— Като си мисля пак — каза Феликс, вдигайки предупредително пръст, — може би не. Имам чувството, че той май нещо ревнуваше младия Макгаригъл от моя интерес оня ден. Може да не е обективен.

Глория се прозина изящно и отстрани мъничко пухче от предницата на сакото си. Феликс запали нова „Голоаз“ направо от фаса, тлеещ между пръстите му, и задържа възхитен поглед върху очертанията на сакото.

— Сетих се кой — възкликна той триумфиращо. — Ръдиърд Паркинсън.

— Чувала съм това име — каза енергично Глория. — Той не е ли в Кембридж?

— Оксфорд. Бивш мой преподавател, по-точно. Да му звъннем ли първо?

— Ами, може би вие по-добре, г-н Скинър.

— Мъдър съвет — каза Феликс Скинър и се пресегна към телефона. Като набра номера, той се облегна назад в стола с въртяща се седалка и възнагради Глория с поредната кучешка усмивка. — Знаеш ли какво, Глория, мисля, че е време да ме наричаш просто Феликс.

— О, г-н Скинър… — Глория се изчерви от удоволствие. — Благодаря ви.

Феликс се свърза с Ръдиърд Паркинсън сравнително бързо. (Той беше ангажиран с един аспирант, чиято научна работа ръководеше, но портиерът на „Ол Сейнтс“ беше инструктиран да го свързва веднага с телефонни обаждания от други градове, дори да е зает. Такива обаждания обикновено значеха книги за рецензиране.) Паркинсън обаче отказа да поеме рецензията на Пърс Макгаригъл.

— Съжалявам, драги колега, но доста ми се е насъбрало в момента — каза той. — Следващата седмица ще ми присъждат почетна длъжност във Ванкувър. Когато приех, не бях наясно, че за да я получа, ще трябва всъщност да ходя там.

— Е, да, досадно — каза Феликс Скинър съчувствено. — Можеш ли да предложиш някой друг? Касае се за нещо като модерно възприемане на Шекспир и прочие под влияние на Т. С. Елиът.

— Възприемане? Нещо ми е познато. Да, да, вчера получих писмо за конференция върху нещо такова. Един прусак на име фон Турпиц. Познавате ли го?

— Да, ние публикувахме превод на последната му книга..

— Защо не пробвате с него?

— Добра идея — каза Феликс Скинър. — Трябваше да се сетя сам.

Той затвори телефона и продиктува писмо до Зигфрид фон Турпиц, в което го молеше да даде мнението си за резюмето на Макгаригъл срещу хонорар от 25 до 50 паунда под формата на книги от най-новия каталог на издателство „Леки, Уиндръш и Бърнстейн“.

— Приложи каталога, Глория, и, разбира се, едно ксерокс-копие от материала на Макгаригъл. — Той загаси цигарата си и погледна часа. — Направо съм капнал след всичкото това напрежение. Имам ли записан някой за обяд днес?

— Май че не — каза Глория, поглеждайки в бележника си. — Не.

— Тогава какво ще кажеш да похапнем и да пийнем чаша-две италианско вино в траторията на „Ковън Гардън“?

— Би било чудесно … Феликс — каза Глория доволно.

 

— Безобразие! — възкликна Ръдиърд Паркинсън, като сложи обратно слушалката. Аспирантът под ръководството му, без да е сигурен дали това се отнася към него или не, не коментира нищо. — Откъде-накъде ще си мисли, че аз трябва да чета загубените драсканици на някакъв абсолютно неизвестен ирландец? Разни бивши студенти си въобразяват, че имат връзки. Аспирантът, който беше завършил в Нюкясъл и чието първоначално възхищение от Паркинсън все по-бързо се превръщаше в разочарование, се опита да придаде на чертите си нещо като израз на съчувствие и загриженост. — И тъй, докъде бяхме стигнали? — каза Ръдиърд Паркинсън. — Предсмъртното желание на Ийтс…

— Предсмъртното желание на Кийтс.

— А, да, моля за извинение. — Ръдиърд Паркинсън попипа бакенбардите си и се загледа през прозореца към купола на върха на Шелдониън и по-нататък, към островърхата кула на църквата „Сейнт Мери“. — Я ми кажи, ако трябваше да пътуваш до Ванкувър, какво щеше да избереш: Британските или Канадските авиолинии?

— Аз не съм добре запознат с пътуването по въздух — каза младият човек. — Един чартърен полет до Майорка е целият ми опит.

— Майорка? Ах, да, спомням си, веднъж ходих там при Робърт Грейвз. Имал ли си шанс да се запознаеш с него?

— Не — каза аспирантът. — Аз ходих на организирана екскурзия. Робърт Грейвз не беше включен в програмата.

Ръдиърд Паркинсън хвърли кратък поглед, пълен с подозрение, към младия човек. Беше ли възможно един неоперен нюкясълец да го иронизира — за негова сметка? Безизразното лице на младежа го убеди, че е точно така. Паркинсън се обърна към прозореца.

— Мисля да постъпя като патриот и да пътувам с Британските — каза той. — Струва ми се, че така е правилно.

 

Оксфорд все още беше във ваканция, поне що се отнася до студентите, но в Рамидж настъпи първият ден от летния семестър, и той се случи прекрасен ден. Слънцето блестеше от безоблачното небе върху стъпалата на библиотеката и квадратната тревна площ. Филип Суолоу стоеше до прозореца на кабинета си и наблюдаваше откриващата се сцена със смесено чувство на удоволствие, завист и неопределена страст. В топли следобеди като този навън винаги излизаха момичета, облечени в летни дрехи, като луковици пробили меката пръст и цъфнали внезапно в ярки цветове. Те се бяха пръснали по целия двор, в безгрижно настроение, със смъкнати презрамки и вдигнати поли да пекат белите си от зимата крайници. Момчетата, струпани на групи, наблюдаваха момичетата или лудуваха сред тях, разсъблечени до кръста, само по джинси, или подхвърляха пластмасови „летящи чинийки“ с показна демонстрация на мускули и пъргавина. Тук-там вече се бяха чифтосали и младите двойки се припичаха прегърнати или се боричкаха игриво, а пантомимата, която изпълняваха, бе прозрачна любовна игра. Учебници и подвързии лежаха пренебрегнати на тревата. Зовът на пролетта беше омагьосал неустоимо тези млади тела. Мускусът на взаимното им привличане бе почти видим, както цветният прашец във въздуха.

Точно под прозореца на Суолоу, едно изключително красиво момиче, облечено семпло, но пленително в тясна рокля без ръкави, държеше ръцете на висок, атлетичен млад мъж в тениска и джинси. Те стискаха дланите си на една ръка разстояние един от друг и прехласнато се гледаха в очите, явно неспособни да се откъснат и да отидат на каквато и да било лекция или лабораторно упражнение. Филип не ги винеше. Те представляваха чудесна двойка, излъчваща здраве и съзнание за своя добър вид, тръпнещи на прага на еротично блаженство. „О, щастлива любов“ затананика Филип зад прашния прозорец.

„О, щастлива любов

вечно гореща, сладка любов

вечно задъхана, млада любов“

За разлика от влюбените върху гръцката ваза обаче, тези тук накрая се целунаха: дълга и страстна прегръдка, при която момичето се изправи на пръсти, а Филип я почувства косвено в дълбините на душата си.

Той се извърна от прозореца, смутен и леко засрамен. Нямаше смисъл да се поддава на пролетните ритуали в Рамидж. Беше престанал да проявява сексуален интерес към студентки след онази злощастна афера със Сандра Дикс, поне към студентки от Рамидж. Разчиташе на пътуванията си в чужбина за нежни авантюри. Не знаеше точно какво да очаква от Турция, на границата между Европа и Азия. Дали жените ще бъдат свободни и достъпни или пък заключени по къщите си? Телефонът звънна.

— Обажда се Дигби Соумс от Британския съвет. За вашите лекции в Турция.

— А, да. Не ви ли дадох заглавията? Те са „Наследството на Хазлит“ и „Парченце слонова кост“ на Джейн Остин, това е цитат от…

— Да, известно ми е — прекъсна го Соумс. — Проблемът е, че турците не искат това.

— Не искат ли? — Филип усети лек задух.

— Току-що получихме телекс от Анкара. В него пише: „Тук няма интерес към Джейн Остин, може ли вместо това Суолоу да изнесе лекции по литература, история, общество, философия и психология?“

— Това е непосилна задача — каза Филип.

— Да, така е, наистина.

— Мисълта ми е, че няма време за подготовка.

— Бихме могли да изпратим оттук телекс „НЕ“, ако желаете.

— Не, недейте — каза Филип. По принцип той много държеше да зарадва домакините си при всяко от пътуванията си в чужбина, а също и служителите от Британския съвет, за да не спрат да го канят. — Все ще измисля нещо.

— Много добре, тогава ще им телеграфирам, че приемате — каза Соумс. — Останалото наред ли е?

— Мисля, че да — каза Филип. — Не знам точно какво да очаквам от Турция. Как да ви кажа, дали е приемлива… модерна държава?

— Турците държат на това, че са. Но напоследък не им е лесно. Вълна от тероризъм, политически убийства и т.н., и от ляво, и от дясно.

— Да, четох за това във вестниците — каза Филип.

— Доста смело от ваша страна да заминете, наистина — каза Соумс с весел смях. — Страната е в недоимък, вносът е забранен, няма кафе, няма захар. Няма и порно вестници, доколкото знам, така че се налага да си носите. Недостигът на бензин няма да ви засегне, но спирането на тока може…

— Не ми звучи много ободряващо — каза Филип.

— О, затова пък турците са много гостоприемни. Ако не ви застрелят случайно и ако си пиете чая без захар, ще прекарате чудесно — каза Соумс, пак се засмя, и после затвори.

Филип Суолоу устоя на изкушението да се върне при прозореца и да поднови наблюдението над студентското поведение при чифтосване. Вместо това, той плъзна поглед по книжните рафтове в търсене на вдъхновение за лекция по литература, история, общество, философия и психология. Както винаги, вниманието му бе привлечено от редицата непокътнати броеве на „Хазлит и читателя-аматьор“ в техните бледо-сини подвързии, които беше купил от „Леки, Уиндръш и Бърнстейн“ с отстъпка, за да ги раздава на посетители, отчаян от търговския неуспех на книгата. Лек спазъм на негодувание срещу издателите му го подсети да вдигне телефона и да се обади на Феликс Скинър.

— Съжалявам — каза момичето отсреща, — г-н Скинър е на събрание.

— Предполагам, че става дума за обяд — саркастично каза Филип, като погледна часовника си. Беше три без петнадесет.

— Е, добре, така е.

— Мога ли да говоря със секретарката му?

— И тя е на обяд. Да предам ли нещо?

Филип въздъхна.

— Предайте на г-н Скинър, че професор Зап изобщо не е получавал безплатен брой от моята книга, а аз специално бях помолил да му бъде изпратен такъв при публикуването.

— Добре, професор Зап.

— Не, не, името ми е Суолоу, Филип Суолоу.

— Добре, г-н Суолоу. Ще предам на г-н Скинър, веднага щом се върне.

 

Всъщност, по времето, когато Филип Суолоу се обаждаше по телефона, Феликс Скинър се бе върнал от обяд. Той се намираше, ако трябва да бъдем точни, в подземното хранилище на „Леки, Уиндръш и Бърнстейн“. Той беше при това, ако трябва да бъдем съвсем точни, в Глория, която пък беше приведена над куп кашони, със свалени пола и гащички, докато Феликс, с панталони на тънко райе около глезените, и колене, сгънати в маймунски клек, се сношаваше мощно с нея изотзад. Връзката им беше узряла набързо от сутринта насам, стоплена от няколко джина с тоник и голяма бутилка италианско вино по време на обяда. В таксито след това, изследователските ръце на Феликс не срещнаха съпротива — точно обратното, защото Глория беше млада жена с гореща кръв, чийто съпруг, инженер в Комисията по електричество в Лондон, работеше нощни смени. Съответно, когато влязоха в асансьора в сградата на „Леки, Уиндръш и Бърнстейн“, Феликс натисна бутона за слизане надолу вместо за нагоре. Той беше използвал хранилището в подземието няколко пъти досега при подобни случаи, както правилно се досети Глория, без да коментира темата. Мястото трудно можеше да се нарече будоар на блаженството, подът бе твърде студен и мръсен за лягане, но настоящата им поза устройваше и двамата, тъй като на Глория не й се налагаше да гледа ужасните зъби на Феликс, нито да вдишва дъха му, който сега вонеше и на чесън в добавка към „Голоаз“-ите, той пък в същото време можеше да се наслаждава, понеже я държеше за ханша, на начина, по който пълничките й бели бузки се издуваха между пристягащия ги колан с жартиери и дамските чорапи.

— Чорапи! — изпъшка той. — Откъде знаеше, че обожавам чорапи и жартиери?

— Не знаеххх! — изохка тя. — Ох! ох! ох! — Глория усети, че кашоните се разместват и изплъзват под нея, докато Феликс мушкаше все по-здраво и бързо. — Пази се! — извика тя.

— Какво? — плътно стиснал очи, Феликс се концентрираше за оргазма.

— Падам!

— Свършвам!

— Ох!

— Ах!

Те свършиха и паднаха заедно сред куп намачкани кашони и разпилени книги. Прах изпълни въздуха. Феликс се @претъркули по гръб и въздъхна от удовлетворение.

— Беше адски готино, Глория. Земята се разтърси, дето се вика.

Глория кихна.

— Не беше земята, ами тия кашони. — Тя разтри коляното си. — Пуснала ми се е бримка — оплака се тя. — Какво ли ще си помислят горе?

Тя погледна към Феликс за някакъв отговор, но неговото внимание беше привлечено от книгите, изпопадали от накъсаните кашони. Той беше още на четири крака и все още с панталони около глезените, и стоеше така, втренчил изумен поглед в книгите. Това бяха еднакви томове, в бледо-сини подвързии. Феликс отвори един и извади малък лист, пъхнат в него.

— Господи — каза той. — Нищо чудно, че старият Суолоу не получи нито един отзив.

 

В деня, преди да замине за Ванкувър, Ръдиърд Паркинсън получи писмо от Феликс Скинър и един брой от „Хазлит и читателя-аматьор“. „Уважаеми Ръдиърд“ — пишеше там, — „ние издадохме тази книга миналата година, но тя беше пренебрегната от пресата — несправедливо според мен. Във връзка с това, тази седмица изпращаме нова партида броеве за рецензиране. Ако Вие самият евентуално бихте могли да поместите някъде една рецензия за нея, би било чудесно. Известно ми е, че сте изключително зает, но имам предчувствието, че книгата ще Ви хареса. С уважение: Феликс Скинър“.

Ръдиърд Паркинсън изкриви устни над това послание и погледна към книгата с хладен интерес. Никога не беше чувал за Филип Суолоу, а първа книга на професор от непрестижен университет не обещаваше много. Като разгръщаше страниците, обаче, вниманието му бе привлечено от цитат, взет от есе на Хазлит, озаглавено „За критиката“: „Нищо не прави в днешно време критикът, ако не се опитва да намери хиляди значения дори в най-очевидния израз… Работата му не е да бъде справедлив към автора, когото той третира без да се церемони излишно, а да отдаде почит на себе си, като покаже познаване на всички критически въпроси и източници“. Хм, помисли си Ръдиърд Паркинсън, оттук могат да се извадят боеприпаси за битка срещу Морис Зап. Той пусна книгата в куфарчето си, заедно с паспорта и червено-белия билет за самолета.

Пътуването до Ванкувър не беше комфортно. За да спести малко от пътните, си беше взел билет за икономична класа, тъй като университетът-домакин му плащаше за първа. Това се оказа грешка. Първо се беше спречкал с едно устато момиче на контролния пункт, което отказа да приеме куфара му за едно пренощуване като ръчен багаж. После, като се качи на самолета, установи, че е имал лошия късмет да получи място до майка с малко дете на скута, което се извиваше, ревеше и плюеше храна отгоре му през по-голямата част от дългия и уморителен полет. Той започна горчиво да съжалява за суетата, която го подтикна да приеме това съвършено ненужно звание, да прелети десет хиляди мили за три дни само заради удоволствието да облича чужди тоги, да слуша кратки и вероятно неточни възхвали в негова чест и после да разговаря за глупости с тълпа досадни канадски нищожества на някой противен прием или банкет, където несъмнено ще се пие само ръжено уиски с лед през цялото време.

В крайна сметка, на вечерята след церемонията по награждаването сервираха вино, и то, Ръдиърд трябваше да признае, доста добро вино — „Пуйи Фюсе ’74“ с рибата, и наистина забележително „Жаври Шамбертан ’73“ с филето. На масата се говореха баналности, както се бе опасявал, но той все пак успя да проведе интересен разговор преди приема с един от другите кандидати за звание, Жак Текстел, швейцарския антрополог и бюрократ от ЮНЕСКО, който любезно го почерпи със сухо мартини.

— Поздравления — каза той. — Аз знам, че съм тук само защото университетът се надява да измъкне малко пари от ЮНЕСКО, но вие сте заслужили почит със собствения си труд.

— В никакъв случай, вашата награда е напълно заслужена! — би отговорил всеки друг, но не и Ръдиърд Паркинсън. Той, бидейки Ръдиърд Паркинсън, просто се подсмихна самодоволно и изпръхтя в бакембардите си.

— Нямате си представа, колко почетни награди съм събрал, откакто станах ПГД — каза Текстел.

— ПГД?

— Помощник главен директор.

— Харесвате ли работата си?

— Като антрополог, да. Парижкият отдел е като племе. Има си ритуали, табута, ред по превъзходство… Очарователно. Но като администратор, ме докарва до лудост. — Текстел сръчно постави празната си чаша върху подноса на минаващия келнер с едната си ръка и взе пълна с другата. — Да вземем например тази длъжност за експерт по литературна критика.

— Какво представлява тя?

— Вие не сте чували за нея? Изненадан съм. Зигфрид фон Турпиц е наясно — той ми звънна в седем и половина сутринта да ме пита за това. Тъкмо бях заспал изтощен от смяната на времето след един полет от Токио.

— И каква е тази длъжност? — настоя да чуе Ръдиърд Паркинсън.

Текстел му разказа.

— Интересува ли Ви? — завърши той.

— О, не — каза Ръдиърд Паркинсън с усмивка и леко поклащане на глава. — Аз съм напълно удовлетворен.

— Приятно е да се чуе подобно твърдение — каза Жак Текстел. — Според моя опит най-издигнатите академици са най-неудовлетворените хора на света. Те винаги смятат, че тревата в съседното поле е по-зелена.

— Аз не мисля, че тревата където и да било е по-зелена от тази в парка на „Ол Сейнтс“ — каза Ръдиърд Паркинсън надменно.

— Сигурно е така — каза Жак Текстел. — Но, разбира се, този, който заеме длъжността към ЮНЕСКО, няма да се мести никъде.

— Няма ли?

— Не, това е чисто концептуална длъжност. С изключение на заплатата, която вероятно ще бъде от порядъка на сто хиляди долара.

В този момент обявиха, че вечерята е сервирана. Ръдиърд Паркинсън бе настанен на известно разстояние от Жак Текстел, а последният напусна веднага след като се нахрани, за да хване влака за Перу, където на другия ден трябваше да открие конференция върху запазване културните останки на инките. Тази раздяла причини леко безпокойство у Ръдиърд Паркинсън; искаше му се по възможност да коригира впечатлението, което може би бе оставил, че е изцяло незаинтересуван от длъжността към ЮНЕСКО. Колкото повече мислеше за това — а той мислеше за него през по-голямата част на пътуването си на връщане към Лондон — толкова по-привлекателно му изглеждаше. Той така беше навикнал към покани за кандидатстване на щедро финансирани длъжности в Северна Америка, че отказът беше станал нещо като рефлекс за него. Те винаги се опитваха да го изкушат с обещания за научен колектив, от който той изобщо не се нуждаеше (научният колектив ли щеше да пише рецензиите вместо него?) и големи привилегии за пътуване, които биха му позволили да лети до Европа колкото често си иска. (Но аз вече съм в Европа, изтъкваше той, ако въобще си направеше труда да отговори.) Тази длъжност, обаче, бе определено различна.

Може би той я отхвърли твърде прибързано, макар че ЮНЕСКО беше институция, редовно вземана на подбив в Оксфорд. Но никой не би се шегувал със сто хиляди долара годишно, освободени от данъци, при това без дори да си преместиш книгите. Проблемът беше, как да запознае Текстел с малко позакъснелите си мисли, без да му се натрапва твърде очевидно. Несъмнено, длъжността ще бъде обявена, като му дойде времето, но Ръдиърд Паркинсън беше достатъчно опитен да знае, че хората, назначавани на висши академични длъжности никога всъщност не кандидатстват за тях, преди да им бъде лично предложено. Това правеше Текстел — сега, в ретроспектива, беше ясно като бял ден, а той пропусна възможността. Ръдиърд Паркинсън огорчено стисна облегалките на стола си. Да речем, една дискретна бележка до Текстел да му намекне за промяната в настроението. Но нещо повече бе необходимо, нещо като кампания, рекламна листовка, манифест — обаче изтънчено, по заобиколен начин.

Като отваряше куфарчето си да потърси лист за писмо до Текстел, погледът на Ръдиърд Паркинсън попадна върху книгата на Филип Суолоу. Той я извади и запрелиства. Скоро се зачете по-внимателно. В съзнанието му се очерта план. Една статия в средата на литературното приложение на „Таймс“. „Английската критическа школа“. „Колко добре е да попаднеш, сред потискащата пустиня на съвременната критика, на човек, който защитава благородната традиция за хуманна наука, здрав разум и чисто удоволствие от великите книги… Навременното изследване на професор Суолоу дава насоки… Обратно на претрупаното с професионален жаргон и твърде педантично произведение на професор Зап, в което перверзните парадокси на модните европейски учени са интерпретирани претенциозно и стерилно… Настанало е време тези, които вярват, че литературата е израз на универсални извънвремеви човешки стойности, да се изправят и преброят … Професор Суолоу е този ясен призив към действие. Кой ще отвърне?“

Нещо такова може да свърши работа, помисли си Ръдиърд Паркинсън, загледан през прозореца към слънцето, което изгряваше или залязваше някъде или другаде над хоризонт от вълнообразни облаци. Ванкувър, където бе зърнал набързо само измитите от дъжда улици между летището и университета, вече се бе заличил от паметта му.

 

Филип Суолоу потегли за лекторското си турне в Турция в напълно объркано състояние. До последния момент бе работил върху лекция за литературата, историята, обществото, философията и психологията, пренебрегвайки други, по-банални занимания, като например приготвянето на багажа. Хилари, намусена и дръпната, го гледаше късно вечерта преди самото отпътуване как рови за чисто бельо и чорапи.

— Трябваше да помислиш за това по-рано — каза тя. — Знаеш много добре, че утре е денят на голямото пране.

— Ти пък знаеше, че утре заминавам — огорчено каза той, — можеше да се сетиш, че ще ми трябват чисти дрехи.

— Защо ли аз трябва да мисля от какво се нуждаеш ти? Ти мислиш ли аз от какво се нуждая?

— От какво? — попита Филип.

— Не можеш даже да си представиш, че имам нужда от нещо, нали? — каза Хилари.

— Хайде да не се караме — уморено каза Филип. — Не може ли просто да ми дадеш чисти чорапи, гащи и потници? Ако не смяташ, че искам твърде много.

Той беше застанал на прага на хола, хванал разбъркана купчина мръсно бельо, което току-що беше извадил от панера за пране. С рязък удар по масата Хилари остави романа, който държеше, и сграбчи купчината от ръцете му. Тя се затътри към кухнята, оставяйки след себе си пътека от изпадали чорапи.

— Ще трябва да ги центрофугирам до сухо — подхвърли тя през рамо.

Филип се качи в кабинета си, за да прибере нужните книги и документи. Както обикновено, изгуби много време в чудене кои книги да вземе със себе си. Той страдаше от натрапливата невроза, че може да се озове изоставен в някой чуждестранен хотел или железопътна гара без нищо за четене, поради което винаги пътуваше с много книги, повечето от които връщаше неотваряни.

Тази вечер, като не можа да реши кой от късните романи на Тролоп да избере, сложи и двата, заедно с томче поезия от Сиймъс Хийни, една нова биография на Кийтс и „Божествена комедия“ в превод, която вземаше почти при всяко пътуване през последните тридесет години, без да беше напреднал много в четенето й. Докато привърши с тази си работа, Хилари бе вече в леглото. Той легна до нея, буден и неспокоен, заслушан в шума на центрофугата, която глухо бучеше в кухнята, подобно на корабен двигател. Той тревожно си припомняше наум списъка на нещата, които трябваше да носи: паспорт, пари, билети, пътнически чекове, лекции, слънчеви очила, турски разговорник. Те всички бяха в куфарчето му, но все му се струваше, че нещо липсва. Щеше да се качи на същия ранен самолет, с който Морис Зап беше пътувал, и нямаше да има много време сутринта.

Филип рядко спеше добре преди пътуване в чужбина, но тази вечер безсънието особено го измъчваше. Обикновено той и Хилари правеха любов в такива случаи. Между тях съществуваше негласно споразумение да забравят за различията си в прощална прегръдка, която, колкото и формална да бе, поне имаше ефект на релаксант, колкото да поспят за няколко часа. Но щом Филип опита едно-две пробни погалвания върху извисяващите се форми на Хилари, тя дръпна ръката си и сънено изръмжа. Филип се обърна на другата страна, изпълнен с негодувание и самосъжаление. Представи си, че загива в самолетна катастрофа на път за Турция, и си помисли с мрачно задоволство какво чувство за вина ще изпита Хилари при новината и как ще се укорява. Единствения недостатък на този сценарий беше, че включваше собствената му гибел, твърде висока цена за наказание, че не му е изпрала чорапите навреме. Той се опита да измисли нещо друго за компенсация — например любовна авантюра в Турция, но се затрудни, защото си нямаше на представа как изглеждат туркините. Накрая се спря на случайна среща с Анджелика Пабст, за която никога не се знаеше откъде идва и накъде отива и, значи, можеше да се срещне и в Турция, както и където и да е другаде. Едно от многото разочарования на конференцията в Рамидж беше, че не извлече нищо от дружеските взаимоотношения, които установи с тази привлекателна млада жена през първата вечер. С помощта на фантазията, че измъква Анджелика от лапите на турски политически терористи в някакъв турски влак и е възнаграден с пламенни сексуални ласки от нея, облечена само с прозрачна нощничка по време на конфликта, Филип задряма, макар че се будеше начесто през цялата нощ, и се почувства повече уморен, отколкото отпочинал, когато будилникът най-сетне го събуди в 5:30 часа.

Пет и половина наистина не е толкова рано, като се има предвид, че таксито е поръчано за шест. Филип осъзнава това, докато се мие, облича и бръсне с непослушни крайници. Опипом изважда от чекмеджетата и гардероба в полутъмната спалня дрехите, с които ще пътува, ключалките на куфара заяждат. Хилари не мръдва — нито да стане и помогне, нито да му направи чаша кафе. Не би трябвало да я обвинява, твърде рано е, но той наистина я вини. В шест без три минути е готов, така да се каже, избръснат как да е, несресан и с нелъснати обувки, но готов. Тогава си спомня за нещо, което е изпуснал да вземе — тоалетна хартия. Безуспешно търси в кухненския шкаф ново руло и, в нарастващата си паника, разхвърля пакети с прах за пране, хартиени салфетки, препарат за миене на съдове. Бързо изкачва стълбите, влиза с трясък в спалнята, светва и заповедно пита завития гръб на Хилари:

— Къде е тоалетната хартия?

Хилари се надига в леглото и извърта глава, с глупав сънен поглед:

— Ъ?

— Тоалетна хартия. Трябва ми.

— Свършила е.

— Какво?

— Мислех да купя днес.

Филип издига ръце във въздуха: „Невероятно! Направо невероятно!“

— Можеш да си купиш по пътя.

— В шест часа сутринта?

— Може на аерогарата…

— Пък може и да не може. Може и да нямам време.

— Вземи каквото е останало в долната тоалетна, ако искаш.

— Много ти благодаря — казва саркастично Филип.

Той изтрополява надолу по стълбите, като взема по две стъпала наведнъж. В тоалетната на долния етаж намира половин ролка хартия, заредена с пружинен механизъм в керамичен държател, закрепен на стената. Филип се мъчи да освободи хартията от пружинения механизъм. Звънецът на входната врата остро иззвънява. Филип се сепва, хартията пада на земята и рулото се развива с изумителна скорост по целия под. Филип тихо псува, опитва се да я навие отново, отказва се, отива да отвори на шофьора, посочва му багажа, на бегом се качва в кабинета, натъпква пакет хартия за пишеща машина в куфарчето си, тича обратно в антрето, извиква едно сърдито „Довиждане!“ в посока към горния етаж, грабва шлифера си от закачалката и напуска къщата, като трясва вратата след себе си.

— Всичко наред ли е, господине? — казва шофьорът на таксито, щом Филип се отпуска тежко на задната седалка.

Филип кимва. Шофьорът включва на скорост и отпуска амбреажа. Таксито потегля, после внезапно спира, подчинявайки се на извикване от къщата. И ето Хилари идва, носейки се по градинската пътека в нощница и едно старо манто, наметнато отгоре, не особено благопристойна на вид, притиснала към пазвата си разбъркана купчина от чорапи и бельо. Филип сваля прозорчето на колата.

— Забрави да ги извадиш — казва задъхано Хилари и пъха чорапи, потници и слипове през отвора върху скута му. Шофьорът на таксито наблюдава смаян.

— Благодаря — казва Филип навъсен и прибира дрехите.

Хилари му отправя широка усмивка.

— Довиждане тогава. Приятно пътуване!

Тя се навежда към прозорчето за целувка с открехнати устни и затворени очи. Филип трудно може да й откаже и се навежда към нея за формалното докосване.

Но тогава се случва нещо необичайно. Старото манто на Хилари се смъква, деколтето на нощницата й се отваря и Филип зърва извивката на дясната й гръд. Тя представлява добре познат му обект. Преди двайсет и пет години направи първия си тактилен опит за запознанство с нея чрез плахо опипване през дебелия плетен пуловер и широкия здрав сутиен, докато целуваше младата й притежателка, тогава току-що завършила студентка, за лека нощ пред квартирата й една вечер след прожекция на „Броненосецът Потьомкин“ в клуба на кинолюбителя. За първи път видя голата й плът през първата им брачна нощ, беше като изпаднал в транс. Оттогава сигурно я бе виждал и докосвал (нея и близначката й) няколко хиляди пъти — галил и месил, близал и завирал нос в нея, гледал как му кърми децата и сам посуквал при случай. През това време тя постепенно изгуби девствената си твърдост и кадифена повърхност, наедря и натежа, еластичността й намаля, и му стана мила като стара възглавничка — удобна, но незабележима. Но такава е мистерията на желанието — непостоянството и непредвидимостта на неговите движещи сили — че тази неочаквана мимолетна картина на гръдта, люлееща се свободно в широките гънки на нощницата, над прикрити дълбини, от които до ноздрите му достига приятен мирис на топло легло и тяло, доведе Филип почти до припадък от желание отново да докосва, ближе, суче, завира носа си и т. н …

 

Не много часове след като Филип Суолоу отлетя от аерогара Хийтроу на борда на един DC — 10 на турските въздушни линии в посока към Анкара, Пърс Макгаригъл долетя на Хийтроу на борда на Боинг 737 от Шанън, тъй като беше денят за раздаване на наградите в Кралската академия.

 

„Анабел Ли“ беше един стар параход за увеселителни разходки, извършвал някога редовни рейсове по Темза. Пребоядисан и с подновена мебелировка, с неподвижни витлови колела и изчистен комин, сега стоеше закотвен на брега на Темза при Чеъринг Крос Ембаркмънт, превърнат в ресторант с бар и няколко стаи за настаняване, и можеше да бъде наеман за специални случаи като този например. Лондонските литератори ахкаха от възхищение пред оригинално решеното място за научна среща, като слизаха от такситата или се изсипваха накуп от метрото за кратка разходка към реката. Беше прекрасна майска вечер, Темза бе пълноводна, а лек бриз развяваше знамената и флагчетата по „Анабел Ли“. Когато се качиха на борда, някои вече не бяха толкова сигурни, че идеята е добра. Под краката се усещаше непрекъснато поклащане, а когато минеше по-голям морски съд, „Анабел Ли“ се повдигаше и спадаше доста рязко, така че гостите залитаха върху червения плюшен килим на главния салон. Скоро обаче бе невъзможно да се направи разлика между ефекта от реката и ефекта от пиенето. Пърс никога не бе присъствал на литературна вечеря досега, но както изглеждаше, главната цел беше да пиеш колкото може повече и колкото може по-дълго, като същевременно говориш с пълен глас и гледаш през рамото на този, с когото говориш, за да се усмихваш и махаш с ръка на останалите, които също пият, говорят и ръкомахат. Що се отнася до Пърс, той само пиеше, тъй като не познаваше никого. Той стоеше встрани, усещайки, че се задушава стегнат в необичайните му яка и вратовръзка, и пристъпяше от крак на крак, докато станеше време за отиване до бара за поредното питие. Келнери разнасяха бяло и червено вино сред гостите, но Пърс предпочиташе бира „Гинес“.

— Извинете, „Гинес“ ли пиете? — чу се глас до рамото му. — Откъде я взехте?

Пърс се обърна и видя едно широко, месесто и покрито с белези от стари пъпки лице да се взира жадно в чашата му през очила с рогови рамки.

— Поисках си я на бара — каза Пърс.

— Това вино е като конска пикня — каза мъжът, като изпразни чашата си в една саксия с цвете. Той изчезна сред тълпата, но се появи след малко, мъкнейки каса „Гинес“. — Аз по принцип не обичам бутилирана бира — каза той, — но „Гинес“ според мен е по-добра бутилирана, отколкото наливна, поне в Англия. Друг въпрос е в Дъблин.

— Споделям мнението ви — каза Пърс, когато мъжът му допълни чашата догоре. — Дали не е от водата?

Те поведоха научен разговор за варенето на силна бира, начесто илюстриран с мостри, преди да пристъпят към запознаване един с друг.

— Роналд Фробишър! — възкликна Пърс. — Чел съм няколко ваши книги. Ще ви награждават ли тази вечер?

— Не, аз представям един „многообещаващ първи роман“. Когато започнах да пиша, нямаше повече от две-три литературни награди, и те бяха на стойност около сто паунда всяка. Днес има толкова много, че трудно можеш да избегнеш получаването на някоя, достатъчно е само да публикуваш нещо. Извинявам се, нямах предвид да омаловажавам вашия…

— Няма нищо — каза Пърс. — Разбирам какво изпитвате. Всъщност аз дори още не съм публикувал стихотворенията си.

— Точно това ми беше думата — каза Фробишър и отвори нова бутилка бира. Той много умело отваряше бутилките, като използваше едната за лост, с който повдигаше капачката на другата. — Искам да кажа, не ми се зловидят парите, които ще вземеш — да са ти честити — но ситуацията става ненормална. Тази вечер тук има хора, които от това и живеят — от награди, академични субсидии и какво ли не. Представям си деня, когато за всяка една издадена книга ще има отделна награда. „Най-добър първи роман за домакиня, живееща в Камдън Таун с две малки деца и неверен съпруг, който работи в сферата на рекламата“. „Най-добър пътепис от мъж под двадесет и девет-годишна възраст, обиколил света, използвайки само редовен автобусен транспорт и едни джинси“, „Най-добър …“

Фробишър можеше още да се горещи по темата, но една млада жена се приближи до него и му каза, че идва неговият ред за презентация на наградата „Най-добър първи роман“. Той остави чашата си.

— Наглеждай ми „Гинес“-а — поръча той на Пърс и изчезна.

Пърс продължи да пие и да пристъпя от крак на крак. Скоро видя познато лице и му помаха по начина, по който бе наблюдавал другите да го правят. Феликс Скинър се доближи, следван от гърдеста млада жена със златисто-медена коса и още една двойка.

— Здравей, приятелче, какво те води насам? — каза той.

— Дошъл съм да получа награда за поезия.

— Виж ти, наистина ли? — Скинър се засмя, разкривайки жълтите си зъби. — Поздравления! Между другото, съжалявам за книгата „Шекспир-Елиът“. Това е секретарката ми, Глория. — Той побутна гърдестата млада жена, която се здрависа вяло с Пърс. Лицето й бе бледо.

— Кога ще си тръгваме, Феликс? — попита тя. — Зле ми е, страдам от морска болест.

— Не можем още да си тръгнем, мила, наградите не са раздадени — каза Феликс и се обърна да представи другата двойка. — Професор и г-жа Рингбаум от Илинойс. Хауърд е един от нашите автори.

Хауърд кимна намусено към Пърс. Съпругата му се усмихна и изхълца.

— Телма, престани — каза той, почти без да мърда устни.

— Не мога да спра — каза тя, премигвайки срещу Пърс.

— Не трябваше да пиеш толкова — каза Рингбаум.

В другия край на салона някой удари с юмрук по масата и започна да държи реч.

— Ужасен човек е Рингбаум — прошепна Скинър в ухото на Пърс. — Издадохме една от книгите му преди около четири години, казвам издадохме, но всъщност подготвихме петстотин екземпляра и трябваше да ги разпродаваме с намаление. Заради това той ме изнуди да го поканя на обяд с жена му днес и сега не мога да се отърва от тях. Той е страхотен досадник, а тя изглежда е нещо като нимфоманка — през цялото време си игра с краката ми под масата. Дяволски неудобно е, казвам ти, а и Глория беше там.

Точно в този момент, Пърс усети присъствието на друг крак до неговия. Той се обърна и видя госпожа Рингбаум съвсем близо до себе си.

— Вие наистина ли сте поет? — каза тя задъхано. Дъхът й беше наситен с джин.

— Да — каза Пърс.

— А ще напишете ли едно стихотворение за мен — каза госпожа Рингбаум, — ако заслужавам вашето внимание?

— Боя се, че стихотворенията не се пишат по поръчка — каза той и отстъпи назад, но госпожа Рингбаум го последва, залепена за него като партньорка по танц в бална зала.

— Нямам пред вид пари — каза тя.

— Телма — каза Хауърд Рингбаум с плачевен глас зад гърба й, — аз алергичен ли съм към аншуа? — Той вдигна малък нахапан сандвич.

Пърс се възползва от ситуацията да постави Скинър между себе си и госпожа Рингбаум.

— Та какво казахте за моята книга? — попита той Скинър.

— А, не получи ли писмото ми? Не? Тази Глория, нещо се е поотпуснала напоследък. Ами, боя се, че получихме силно отрицателна рецензия на твоето предложение. Виж, Ръдиард Паркинсън обявява наградата за биография.

Един мъж с бакенбарди и пълно самодоволно лице се бе изкачил на подиума и говореше на събралите се гости. Речта му беше похвала на нечия книга, макар че насмешливата усмивчица върху устните му някак изкривяваше и девалвираше отношението му и предизвикваше сподавен смях сред публиката.

— Ръдиърд Паркинсън… Чел си книгите му, нали, Хауърд? — каза Телма Рингбаум.

— Абсолютен боклук — каза Хауърд Рингбаум.

Пърс си отвори още една „Гинес“, като приложи похвата на Роналд Фробишър.

— Значи, не искате да публикувате книгата ми изобщо? — каза той на Феликс Скинър.

— Боя се, че не, момчето ми.

— Какъв всъщност беше отзивът от предварителния прочит?

— Ами, че няма да стане. Не е актуално. Не е издържано. Това е.

— Кой го направи?

— Съжалявам, не мога да кажа — каза Феликс Скинър. — Поверително е.

Избухнаха аплодисменти и блесна светкавица на фотоапарат, биографът се качваше да си получи наградата от Ръдиърд Паркинсън.

— Той не е ли случайно тук тази вечер? — попита с мрачен копнеж Пърс. — Защото ако е тук, готов съм да се бия с него.

Феликс Скинър се засмя неуверено.

— Не, не, той е далече от Лондон. Но е много изтъкнат авторитет, уверявам те. А, Ръдиърд, колко се радвам да те видя! Чудесна реч!

Ръдиърд Паркинсън, който беше отстъпил подиума на Роналд Фробишър, се усмихна доволно и поглади бакенбардите си с опакото на ръката си.

— О, здравей, Скинър … Да, мисля, че мина много добре.

Феликс Скинър представи Рингбаум на Паркинсън.

— Това е голяма привилегия, професор Паркинсън — каза Хауърд Рингбаум, като задържа ръката на Паркинсън, отправяйки му възхитен поглед. — Аз съм голям почитател на вашето дело.

— Много мило — измрънка Паркинсън.

— Хауърд! Хауърд, това е Роналд Фробишър — извика Телма Рингбаум развълнувана, сочейки към подиума. — Помниш ли, аз четях една от неговите книги в самолета на път за насам.

— Препоръчвам вашата книга за Джеймс Томпсън на всички мои студенти — каза Хауърд Рингбаум, без да обръща внимание на жена си. — Аз самият съм написал няколко статии на тази тема и би било истинско удоволствие, ако…

— Ах, да, горкият Фробишър — каза Паркинсън, който явно предпочиташе тази тема на разговор, — той беше в Оксфорд, когато бях млад. За съжаление, вече се е изчерпал. Не е публикувал нов роман от години.

— Една от книгите му е направена на телевизионен сериал — каза Глория някъде изотзад и отдолу. Всички се извърнаха и погледнаха с изненада към нея. Тя се беше излегнала на една пейка покрай заоблената стена на кораба със събути обувки и затворени очи.

— Да — изкриви устни Паркинсън. — Смея да кажа, че да. Аз самият не притежавам телевизионен приемник.

Една жена в навалицата пред тях се извърна и намръщи, а някой друг изсъска: „Шт!“ Роналд Фробишър държеше реч с плътен глас и с ръце, пъхнати дълбоко в джобовете на кадифеното си сако, а стъклата на очилата му бяха замъглени и приличаха на бухалски очи.

— Не мога да си представя той да каже нещо, за което си струва да си напрягаш слуха — измърмори Паркинсън. — Всъщност, той май е подпийнал.

— Между другото — обърна се Феликс Скинър към него, — получи ли, хъм, случайно, хъм, една книга от, хъм, Филип Суолоу, която, хъм…

— Да, получих. Съвсем не лоша. Уредих да бъде представена в литературното приложение на „Таймс“, заедно с една друга книга. Трябва да излезе утре. Мисля, че ще бъдеш доволен.

— О, много добре! Аз съм изключително благодарен.

— Смятам, че съдържа важни изводи — каза Паркинсън тържествено. — Повече, отколкото самият автор съзнава.

Отново избухнаха аплодисменти, докато Роналд Фробишър връчваше някакъв плик на усмихваща се млада жена с бретон и рокля от домашно тъкано платно. Председателят, който беше открил процедурата по награждаването, се върна на подиума.

— А сега няколко награди и субсидии за млади поети — обяви той.

— Това трябва да е за теб — каза Телма Рингбаум на Пърс. — Побързай.

Пърс започна да си пробива път напред.

— Първо, по завещанието на Мод Фицсимънс за окуражаване на английско-ирландска поезия — каза председателят. — Пърс Макгаригъл…?

— Тук! — извика Пърс отдолу. — Един момент, идвам.

Взрив от смях приветства появата му на подиума, което Пърс със закъснение отдаде на факта, че все още държеше бутилка „Гинес“ в ръка.

— Поздравления — каза председателят и му връчи чек. — Виждам, че си носите вдъхновението.

— Моето вдъхновение — каза Пърс развълнувано, — е едно момиче на име Анджелика.

— И сигурно много красиво — каза председателят, избутвайки го леко към стъпалата. — Следващата награда…

Когато Пърс се върна обратно, завари Роналд Фробишър да се кара с Ръдиърд Паркинсън.

— Какво си мислиш, че разбираш от литературно творчество? — настъпателно питаше Фробишър. — Ти си просто един подмазвач, който работи за неделните вестници. Веднъж станал подмазвач, такъв си оставаш. Нали те помня какво правеше в „Ол сейнтс“…

— Хайде, стига, стига — каза Феликс Скинър, опитвайки се да разтърве двамата.

— Ама те ще се бият ли? — каза Телма Рингбаум развълнувана.

— Млъквай, Телма — каза Хауърд Рингбаум.

— Наистина, Фробишър — каза Паркинсън, — такова поведение е лошо дори в твоите романи, а в живота е направо непоносимо. — Той говореше с презрение, но същевременно отстъпваше. — И, между другото, аз не бях единственият рецензент, който не обърна внимание на романа ти, кога беше то, преди десет години?

— Осем, но ти беше единственият, дето гадно обиди баща ми, Паркинсън. Още не съм ти простил за това.

Хванал една празна бутилка „Гинес“ за гърлото, Фробишър я размаха в посока към Паркинсън. Някой извика. Феликс Скинър хвана ръцете на Фробишър, а Хауърд Рингбаум го сграбчи за яката и задърпа романиста до задушаване. Смятайки, че това е не само нечестна, но и излишна употреба на сила, Пърс се опита да възпре Рингбаум. Телма се хвърли в битката и енергично срита мъжа си в глезена. Той извика от болка и пусна Фробишър, а после се нахвърли възмутено върху Пърс. Резултатът от всичко това беше, че няколко минути по-късно Пърс и Фробишър се намериха заедно изхвърлени на брега, след като бяха настойчиво помолени от управата на „Анабел Ли“ да напуснат незабавно.

— Глупаци, мръсници — каза Фробишър, като си оправяше вратовръзката. — Да не си мислят, че съм тръгнал да се бия с оня подмазвач? Просто исках да го сплаша.

— Мисля, че успя — каза Пърс.

— Хубаво, сега само гледай — каза Фробишър, — как здравата ще ги изпоплаша, всичките тия… — Той се спусна по някакви влажни стъпала надолу по брега.

Беше тъмно и Пърс не можеше да види какво прави там другарят му. Подпрял брадичка на лактите си, а тях на крайбрежната стена, той се взираше през реката към осветените бетонни стени на Фестивалната зала и Националния театър. Празни бутилки, хартии от сандвичи, картонени кутии, фасове и други свидетелства за лятната нощ се носеха по водата, тъй като приливът беше настъпил. Светлините на „Анабел Ли“ трептяха и подскачаха в златни отражения върху тъмната вода. На кърмата се виждаше женска фигура, надвесена над перилата, явно повръщаше. Фробишър се появи отново, тежко дишащ, бършейки ръцете си в някакъв парцал.

Вътре в салона инцидентът бе предизвикал шумна възбуда.

— Също като през петдесетте — каза някой. — Тогава често се случваше някой писател да намушка критика си. Кръчмата до Кралския двор беше място само за такива работи.

Ръдиърд Паркинсън не бе склонен да гледа толкова леко на случилото се.

— Ще настоявам да изключат Фробишър от Академията заради този скандал — каза той, леко разтреперан. — Ако не, аз ще подам оставка.

— Точно така — каза Феликс Скинър. — Някой видя ли къде отиде Глория?

— Този ирландски пънкар едва не ми счупи глезена — каза Хауърд Рингбаум. — Аз ще осъдя някой за това.

— Хауърд — каза Телма, — корабът сякаш се движи.

— Млъквай, Телма.

 

Много бавно „Анабел Ли“ започна да се отдалечава от брега. Въжето, което придържаше кораба към мостика за качване, изпука от напрежение и се скъса. Между страничната част на кораба и мостика зина празнина.

— Не мисля, че трябваше да правиш това — каза Пърс.

— Когато завършвах Оксфорд — каза Фробишър със замечтан тон, сякаш седеше край камината — мама и татко дойдоха за церемонията. Паркинсън отговаряше за научната работа в същия колеж. Беше ми преподавал един семестър — надут мазник си беше още тогава, макар да не отричам, че беше чел доста. И тъй, налитаме на него този ден насред двора и аз го запознавам с мама и татко. Баща ми беше квалифициран работник, матричар в леярна, имаше златни ръце, щом излезеше някоя по-завързана работа, шефовете него търсеха, молеха му се той да я свърши. Разбира се, Паркинсън много добре знаеше всичко това, но малко го беше грижа. За него татко беше един прост пролетарий с каскет, който не заслужаваше друго, освен покровителствено високомерно отношение, като към луд. Той взе да говори бързо и непрекъснато, без да даде думата на никой друг, а татко се притесни и почна да се покашля, за да прикрие неудобството си. И сега, така стана, той отскоро си беше загубил всичките зъби, често срещано положение при работниците на средна възраст, беше ги извадил до един, това се правеше превантивно, зъболекарите го препоръчваха в нашия край, а протезата му не пасваше хубаво. С една дума, горният ред изпадна, направо го изкашля. Успя да го хване все пак и го пъхна в джоба си. Беше смешно, наистина, но Фробишър гледаше като че ли всеки момент ще припадне. Минаха години и в един от моите романи аз описах герой по спомени за баща ми — той беше починал вече — и Паркинсън го рецензира в един от неделните вестници. Той писа, спомням си точно думите: „Трудно може да се разбере симпатията на автора към главния му герой. Това, че нечия зъбна протеза е направена зле, не гарантира автоматично, че той е солта на земята“. Виж сега, в книгата нямаше нищо за изкуствени зъби. Това беше напълно лична злоба. Никога няма да простя на Паркинсън за това.

Корабът сега се движеше по течението на известно разстояние от първоначалното си положение. Глория вдигна побелялото си лице от перилото и се загледа към тях, сякаш смътно ги разпозна. Фробишър й махна с ръка и тя, някак озадачено и колебливо, също помаха в отговор.

— Не трябваше да правиш това, казвам ти — каза Пърс. — Може да се ударят в някой мост.

— Няма им нищо — каза Фробишър. — Оставих им едно дълго въже. Знам това-онова за корабите. Като студент работех на товарни катери през ваканциите. На каналите в Стафордшър и Уорсестършър. Хубави времена бяха!

Приглушени викове и тревожни писъци се чуха от кораба. Някаква врата се отвори и палубата се обля в светлина. Един мъж извика от кораба.

— Мисля, че трябва да си заминаваме — каза Пърс.

— Добра идея — каза Фробишър. — Ще те черпя едно. Сега е само — той си погледна часовника, — девет без пет. — След това се плесна по челото — Ей, аз трябваше да бъда в радиото за интервю от девет! — той застана на платното и помаха на едно минаващо такси — „Буш Хауз“ — каза на шофьора и дръпна Пърс в колата. Те се наклониха на задната седалка от едната страна към другата, докато таксито правеше обратен завой.

— Кой ще взема интервю от теб? — попита Пърс.

— Някой си от Австралия.

— От Австралия?

— Да, в днешно време правят смайващи неща по сателита. Австралийската телевизия скоро ще пусне сериала „Някъде далеч напред“ и искат да вземат интервю на живо за някаква културна програма.

— Не си спомням да съм чел „Някъде далеч напред“ — каза Пърс.

— Нищо чудно. Това е само телевизионен сериал. Какво се случва с Арон Стоунхауз, когато става богат, известен и преситен като мен — той отново погледна часовника си. — Ангажирано е студийно време в Би Би Си, няма да им хареса, ако закъснея.

За щастие на Роналд Фробишър, връзката с Австралия се бе забавила и той се настани спокойно в студиото, преди да се чуе гласът на продуцента от Сидни, изненадващо силен и чист. Пърс седна в контролната зала със звукооператора, като слушаше и гледаше очарован. Звукооператорът му обясни ситуацията. Продуцентът беше в Сидни, задаващият въпроси — в Куктаун, Куинсланд. Въпросите минаваха през Куктаун до Сидни по кабел и от Сидни до Лондон през Индийския океан и европейските сателити, а отговорите на Роналд Фробишър се връщаха в Австралия през атлантическите и тихоокеанските сателити. Една кратка размяна на въпрос и отговор обикаляше света за около десет секунди.

Като наблюдаваше Роналд Фробишър със слушалките на главата през голямата стъклена преграда, която отделяше студиото от контролната зала, Пърс се възхити от лекотата, с която писателят се справяше при тази необичайна дискурсивна ситуация, разговаряйки със събеседника си — някакъв мъж на име Родни Уейнрайт с възглух глас, който обаче звучеше така, сякаш беше на другия край на масата, а не на другия край на света. Уейнрайт попита дали Арон Стоунхауз е все още сърдит млад мъж. Все още сърдит, но вече не млад — каза Роналд. Загива ли романът? Като всички нас, и той умира от деня, в който е роден. Кога е най-продуктивен? В първите десет минути след сутрешното си кафе.

Когато интервюто свърши, Пърс излезе да го посрещне.

— Браво — каза той.

— Добре ли мина? — Фробишър изглеждаше доволен от себе си.

Звукооператорът ги повика в контролната зала.

— Чуйте нещо — каза той. — Мисля, че ще ви е забавно.

Гласовете на Родни Уейнрайт и продуцента му в Сидни, мъж на име Грег, все още се чуваха от говорителите. Ясно беше, че са стари приятели.

— И кога ще идваш към Сидни, а, Род?

— Не знам, Грег, доста съм зает. Имам да пиша доклад за една конференция.

— Защо не се съберем да пийнем бира и да огледаме талантите по Бонди бийч.

— Право да ти кажа, Грег, талантите и тук в Куинсланд не са лоши.

— На бас, че момичетата не ходят по монокини.

Настъпи кратка пауза.

— Е, само по лична уговорка.

Грег се изкикоти.

— Трябва да видиш Бонди тези дни, някоя хубава неделя. Очите ти ще изскочат.

Звукооператорът се засмя към Пърс и Роналд.

— Сидни е забравил да затвори линията — каза той. — Те не подозират, че ние все още ги чуваме.

— А те чуват ли ни? — попита Пърс.

— Не, освен ако не включа този микрофон.

— Искате да кажете, че ние подслушваме от дванадесет хиляди мили разстояние? — каза Пърс. — Любопитно.

— Шшт! — изсъска Роналд Фробишър, вдигайки пръст. Разговорът в Австралия се бе насочил към друга тема — към него самия.

— Не ми хареса последния му — казваше Родни Уейнрайт. — И това беше кога, преди осем години май?

— Повече от осем — съгласи се Грег. — Не мислиш ли, че се е изтъркал?

— Сигурен съм — каза Родни Уейнрайт. — И не можа абсолютно нищо да каже за постмодернизма. Сякаш дори не разбра въпроса.

Роналд Фробишър се наведе и включи микрофона:

— Що не си завреш постмодернизма в задника, Уейнрайт?!

От отсрещната страна млъкнаха зашеметени. После Родни Уейнрайт с треперещ глас попита:

— Кой каза това?

— Господи! — каза Грег.

— Господ ли?

— Искам да кажа, господи… по дяволите, още сме в ефир — каза Грег.

 

На две хиляди мили от Англия, в Турция, от няколко часа е тъмно. Еднотипните къщи в предградието на Анкара, подредени в редица, изглеждат на Акбил Борак, който се приближава към тях с колата си по шосето встрани от главната магистрала, като кораб с осветени илюминатори, закотвен на ръба на тъмната безбрежност, която представлява централната Анадолска равнина. Той спира, изключва двигателя, и схванато излиза от колата. Денят е бил дълъг.

В кухнята Оя му е оставила нещо за хапване и термос с черен чай. Тъй като се е нахранил добре вечерта за сметка на университета, той не докосва храната, но изпива чая. После се качва на горния етаж, стъпвайки внимателно по стълбата, за да не събуди Ахмед.

— Ти ли си, Акбил? — сънено пита Оя от спалнята. Акбил измрънква потвърждаващ отговор и отива в стаята на Ахмед да погледне нежно спящия си син и да прибере провисналата ръчичка под одеалото. После влиза в банята. А след това се вмъква в леглото и се люби с Оя.

Акбил Борак редовно се люби с жена си, като правило почти всяка нощ (освен когато му се налага да стои до късно над събраните съчинения на Уилям Хазлит). В Турция зимата, която мина, му предложи много малко други удоволствия. Освен това е полезно за здравето, смята той. Тази вечер, понеже е уморен, любовта им е кратка и без увертюри. Акбил скоро се обръща по гръб с въздишка на удовлетворение и придърпва юргана над раменете си.

— Не заспивай, Акбил — оплаква се Оя. — Кажи ми как мина денят. Професор Суолоу пристигна ли благополучно?

— Да, самолетът му само малко закъсня. Ние с г-н Къстър отидохме да го посрещнем с колата на Британския съвет.

— Той как изглежда?

— Ами, висок, слаб, прегърбен. Има хубава сребриста брада.

— Хубав мъж значи?

— Не е лош. Малко нервен обаче. Ексцентричен, така да се каже. От джоба на шлифера му висеше потник.

— Потник?

— Да, бял потник. Може да го е свалил в самолета, защото е било прекалено горещо, не знам. А като излизахме от аерогарата, взе че падна.

— О, боже! Да не би да е пил нещо в самолета?

— Не, кракът му пропадна в някаква шахта. Знаеш колко са лоши пътищата след зимата. Тази дупка сигурно беше половин метър дълбока, точно пред сградата на терминала. Стана ми неудобно. Ние наистина си нямаме понятие от строеж на пътища в тази държава.

— Професор Суолоу женен ли е?

— Да, има три деца. Но нещо не му се говори за тях — каза Акбил сънено.

Оя го пощипна.

— После какво стана? Като падна?

— Вдигнахме го, аз и г-н Къстър, изтупахме прахта от дрехите му и го откарахме в Анкара. По време на пътуването беше доста неспокоен, постоянно залягаше зад гърба на седалката на шофьора. Нали знаеш, че на някои отсечки от магистралата пътят е в ремонт и движението е само от едната страна, така че трафикът в двете посоки използва само едното платно. Предполагам, че това е бая обезпокояващо, ако не си свикнал.

— После какво стана?

— После отидохме на Аникабир да положим венец пред гробницата на Ататюрк.

— Защо?

— Г-н Къстър сметна, че това би било хубав жест. И там стана една, чакай да ти кажа. — Акбил внезапно се разсънва и се повдига на лакът, за да разкаже на Оя случката. — Нали знаеш какво страхопочитание те обхваща, като отидеш за първи път на Аниткабир. Вървиш покрай онзи дълъг площад с лъвовете и другите статуи, с войниците на стража край парапетите, неподвижни и мълчаливи и те като статуите, че и въоръжени до зъби. Може би не трябваше да казвам на професор Суолоу, че да изразиш непочтителност към паметта на Ататюрк е върховна обида.

— Ами то си е така.

— Е, но аз му го казах почти на шега. Той пък взе, че се разтревожи много от тази информация. Постоянно питаше: „Може ли да си издухам носа?“ или „Войниците да не сметнат, че съм съмнителен, като куцам?“

— Той куц ли е?

— Откакто падна на летището, понакуцваше малко, да. Както и да е, г-н Къстър му каза: „Не се безпокойте, правете точно каквото правя аз“. И така, минахме през целия площад, г-н Къстър отпред с венеца, професор Суолоу и аз след него в крачка, под погледите на войниците. Завихме наляво към Великия събор така, много тържествено, направо като самите войници, и наближихме Залата на честта. И тогава, не щеш ли, г-н Къстър се спъна в едно паве, което стърчеше, и както държеше венеца, падна на ръце и крака. Преди да успея да го спра, професор Суолоу се метна на земята и легна проснат като мюсюлманин за молитва.

Оя зяпна и се разкикоти.

— И какво стана после?

— Вдигнахме го и пак го изтупахме. След това положихме венеца и посетихме музея. После се върнахме в Британския съвет да обсъдим програмата на професор Суолоу. Този човек трябва да е невероятно начетен.

— В смисъл?

— Ами, нали знаеш, че е дошъл тук да чете лекции върху Хазлит, защото миналата година беше стогодишнината. Другата лекция, която предлагаше, беше за Джейн Остин, а само студентите от четвърти курс са я чели. Затова ние помолихме Британския съвет, ако му е възможно, да предложи лекция върху по-широка тема, например литература и история или литература и общество или литература и философия… — Акбил се прозя и затвори очи. Сякаш изгуби нишката на разказа си.

— Е, и? — каза Оя, като го смушка нетърпеливо в ребрата с лакът.

— Ами, явно молбата ни е била изопачена при изпращането на телекса. В нея пишело, бихте ли изнесли лекция върху литературата, историята, обществото, философията и психологията — върху всичко това. И той, представи си, се съгласил! Подготвил си лекция върху литературата и всичко останало. Ама че се смяхме после!

— И професор Суолоу ли се смя?

— Е, г-н Къстър най-вече — призна Акбил.

— Горкият професор Суолоу — въздъхна Оя. — Не смятам, че денят е бил много приятен за него.

— Затова пък вечерта мина по-добре — каза Акбил. — Заведох го на кебапчийница и си хапнахме добре, пихме и ракия. Говорехме за Хъл.

— Той познава ли Хъл?

— Чудно, той никога не е ходил там — каза Акбил. — Така че аз му разказах доста неща.

Той се обърна настрани, с гръб към Оя и придърпа юргана над раменете си. Като разбра, че той повече няма да разговаря, Оя се нагласи да спи. Протегна ръка да угаси нощната лампа, но миг преди пръстите й да докоснат ключа, светлината угасна от само себе си.

— Пак спряха тока — рече тя на мъжа си. Но той вече дълбоко спеше.

 

— Проблемът е — каза Роналд Фробишър, че оня глупак Уейнрайт и тоя мазник Паркинсън са прави за едно. Аз съм изчерпан. Блокирал съм върху един роман от шест години, не съм публикувал от осем. — Той погледна тъжно халбата си със светла бира. Пърс беше още на „Гинес“. Намираха се в една кръчма близо до Странд.

— Та си изкарвам прехраната от телевизията. Адаптирам мои романи или чужди. Някой път епизод от „Колите «Z»“ или от „Летящия отряд“. Понякога за „Пиеса на деня“.

— Чудно, че още можеш да пишеш пиеси, а романи не можеш.

— Ами, виж сега, справям се с диалога много добре — каза Фробишър. — А някой друг се заема с картините. Но в литературата точно разказът придава индивидуалност на книгата. Описанията на хора, места, природа, такива неща. Това е като бира, съхранявана в дървен съд — ароматът на дървото преминава в бирата. Телевизионната драма пък е като бидон — само се пени, никакъв аромат. Говоря точно за стила — специалния уникален начин за употреба на езика от писателя. А ти си поет, ти знаеш за какво говоря.

— Да, знам — каза Пърс.

— Аз имах стил някога — каза Фробишър сериозно. — Но го изгубих. Или по-скоро загубих вяра в него. Което е същото, всъщност. Още едно?

— Мой ред е — каза Пърс, изправяйки се. Но се наложи да се върне от бара с празни ръце. — Много ми е неудобно — каза той, — но ще ми се наложи да те помоля за заем. Всичко на всичко имам няколко банкови документа и чек за хиляда паунда. Барманът отказа да го осребри.

— Всичко е наред. Черпя те още едно — каза Фробишър, като му подаде банкнота от десет паунда.

— Ако нямаш нищо против, ще взема банкнотата назаем — каза Пърс.

— И за какво мислиш да изхарчиш тези хиляда паунда? — го попита Фробишър, когато се върна с напитките, стиснал пакет картофен чипс между зъбите си.

— Ще търся едно момиче — каза Пърс недостатъчно ясно.

— Ще търсиш какво …?

— Момиче, Анджелика се казва. Вземи си малко чипс.

— Не, благодаря. Хубаво име. Къде живее тя?

— Точно това е проблемът. Не знам.

— Хубава ли е?

— Прекрасна.

— Знаеш ли, на онзи американски професор жена му ми се слагаше.

— Тя и на мен ми се слагаше — каза Пърс. Фробишър изглеждаше леко разочарован от тази информация. Той започна разсеяно да яде чипс. За нула време в пакетчето не остана нищо друго, освен няколко трохи и зърна сол. — Как така загуби вяра в своя стил? — попита Пърс.

— Ще ти кажа. Започна точно преди шест години от едно пътуване до Дарлингтън. Сега там има нов университет, нали знаеш, една от онези модерни постройки, целите от стъкло и бетон, в края на града. Те искаха да ми връчат почетно звание. Не беше най-престижният университет в света, но никой друг не ми беше предлагал почетно звание. Идеята беше, че Дарлингтън е работнически, индустриален град, затова те ще удостоят с почетно звание писател, който пише за работническата класа и индустриалния живот. Аз се хванах. Бях поласкан, да ти кажа истината. И така, отидох да си получа званието. Обичайните празни комплименти, тоги, поклони, сваляне на шапка пред заместник ректора и т.н. Ужасно отвратителен обяд. Но аз го приех, нямах нищо против. Обаче после, когато официалната част свърши, бях сразен от един мъж на име Демпси от факултета по английски.

— Робин Демпси — каза Пърс.

— О, ти го познаваш? Да не ти е приятел?

— Определено не.

— Хубаво. Както вероятно знаеш, този Демпси е кукнал по компютрите. Научих това по време на обяда, защото той седеше срещу мен.

„Следобед бих искал да ви заведа в нашия компютърен център“ — каза той. — „Имаме нещо уредено за вас, което мисля, че ще ви заинтересува“. Той се клатеше на стола си от възбуда, докато казваше това като хлапе, което не може да дочака да отвори коледните си подаръци. Така че, когато награждаването свърши, аз отидох с него в този компютърен център. Твърде гръмко име, всъщност това беше просто една сглобяема постройка с няколко овце на тревата отвън. Там имаше още един младеж, нещо като отговорник, казваше се Джош. Но само Демпси участваше в разговора. „Сигурно сте чували“ — каза той — „за нашия център по компютърна стилистика?“ „Не“ — казах аз. — „Къде е той?“ „Къде ли? Ами тук, предполагам“ — каза той. — „Искам да кажа, това съм аз, така че той е там, където съм аз. По-точно, където съм аз, когато се занимавам с компютърна стилистика, което е само част от моите научни интереси. Става дума не толкова за място“ — каза той, — „колкото за озаглавена хартия за писма. Както и да е“ — продължи той, — „когато научихме, че университетът възнамерява да ви даде почетно звание, ние решихме да създадем, във ваша чест, първия пълен масив в нашата лентова архива“. „Какво значи това?“ — казах аз. „Това значи“ — каза той, хванал плоска метална кутия, подобна на тези за филмови ленти, — „това значи, че всяка дума, която някога сте публикували, се намира вътре“. Очите му блестяха с някаква маниакална радост, сякаш беше Франкенщайн или някакъв магьосник, сякаш ме беше заключил в тази плоска метална кутия. Което донякъде и наистина беше направил. „Каква е ползата от това?“ — попитах аз. „Каква е ползата от това ли?“ — повтори той с истеричен смях. — „Каква е ползата?! Хайде да му покажем, Джош“. И той подаде кутията на другия, който извади лентата от нея и я постави в едно от устройствата. „Елате насам“ — казва Демпси и ме слага да седна пред нещо като пишеща машина с прикрепен към нея телевизионен екран. — „Чрез тази лента“ — каза той, — „можем да накараме компютъра да ни даде каквато пожелаем информация за вашия идеолект“. „Моля?“ — казах аз. „Вашия собствен, специален, характерен, уникален начин за употреба на английския език. Коя е любимата ви дума?“ „Моята любима дума? Нямам такава“. „Напротив, имате!“ — каза той. — „Думата, която използвате най-често“. „Това вероятно е «и» или «със»“ — казах аз. Той поклати глава нетърпеливо. „Ние сме инструктирали компютъра да игнорира всички така наречени граматически думи — членове, местоимения, съюзи, модални глаголи, които имат висока честота във всички видове дискурс. И тогава стигаме до същината, това, което наричаме лексикални думи, думите с характерно семантично съдържание. Думи като «любов», или «тъмнина», или «сърце», или «Бог». Да погледнем“. И той написа нещо на клавиатурата и веднага моята любима дума се появи на екрана. Коя мислиш, че беше тя?

— Бира? — опита се да познае Пърс.

Фробишър го погледна леко подозрително през бухалските си очила и поклати глава.

— Опитай пак.

— Не знам. Наистина — каза Пърс.

Фробишър спря, за да пийне една глътка, после погледна тържествено към Пърс.

— „Мазен“ — каза той накрая.

— Мазен? — попита Пърс неразбиращо.

— Масло, мазен, смазан. Различни производни от един и същ корен с буквална и метафорична употреба. Отначало не му повярвах, изсмях се в лицето му. Тогава той натисна един бутон и машината започна да изброява всички фрази в моите книги, където думата мазен се появява под една или друга форма. Те се появяваха, изреждаха се по екрана пред мен, по-бързо, отколкото можех да ги прочета, с отбелязани страници и редове. „Мазен под, пътища, лъснали мазно от дъжда, изцапан с мазнотии маншет, намазана с конфитюр филия, мазна усмивка, омазана маса, мазнишки дребни теми на разговор, дори, ще повярваш ли, тялото му се движеше в нейното като добре смазано бутало“. Бях смаян, повярвай ми. Всичките ми работи изглеждаха пропити с мазнина. Никога не бях осъзнавал, че съм така вманиачен на тази тема. Демпси се смееше от радост и натискаше още бутони, за да ми покаже кои са другите мои любими думи. „Сив“ и „мръсен“ бяха на първите места в списъка, доколкото си спомням. Изглежда имах вкус към депресиращи думи, започващи с буквата „г“. Още: „потъвам, пуша, чувствам, боря се, бягам, чувствен“. След това той премина към класификация по категории. Частите на тялото, които най-често споменавах, бяха „ръка“ и „гърди“, обикновено една върху друга. Пряката реч на мъжете-герои неизменно завършваше с „каза той“. Но речта на жените изобилстваше от експресивни глаголни групи: „каза задъхано тя“, „въздъхна тя, нетърпеливо прошепна тя, страстно извика тя“. Всички мои герои имат кафяви очи като мен. Любимото им възклицание е „егати“. Жените, в които се влюбват, като правило носят библейски имена, особено такива, които започват с „Р“ — Рут, Рахел, Ребека и т.н. Главите обикновено завършват с кратко, потискащо изречение.

— И ти помниш всичко това отпреди шест години? — учуди се Пърс.

— Да не би да забравя, Робин Демпси ми даде разпечатка на цялото това нещо, пъхна го в папка и ми го даде да си го нося вкъщи. „Малък сувенир от днешния ден“ — той бил доволен да го нарече. Е, занесох го, препрочетох го във влака, а на другия ден, като седнах на бюрото и опитах да поработя върху романа си, открих, че не мога. Всеки път, когато ми трябваше прилагателно, „мазен“ изскачаше от паметта ми. Всеки път, когато напишех „каза той“, го задрасквах и пишех „изстена той“ или „засмя се той“, но не ми изглеждаше добре, а когато се връщах отново на „каза той“, то също не ми изглеждаше добре, струваше ми се банално и механично. Робин и Джош наистина ме бяха прекарали здраво. Оттогава не съм в състояние да пиша художествена литература.

Той свърши и изпразни халбата си наведнъж.

— Това е най-тъжната история, която някога съм чувал — каза Пърс.

Осветлението в кръчмата притъмня и отново светна.

— Време е, дами и господа! — извика барманът.

— Хайде — каза Фробишър. — Знам едно местенце, където можем да пийнем по още едно. В Сохо.

 

В компютърния център на Дарлингтън до късно свети. Студентите, които идват тук да работят, са си отишли отдавна в квартири и общежитийни стаи, в Студентския бар или в Студентската дискотека, оставяйки след себе си хартиени отпадъци — резултат от труда им през деня: перфокарти в различни цветове, рула принтерна хартия, цигарени угарки и смачкани картонени чаши. Въздухът е напоен със застоял, леко прегорял мирис, като че ли машинарията е изгорила цялата си натурална сладост. Само двама мъже са останали в сградата. Единият, седнал в остъклена кабина, обелва целофанената опаковка от сандвич със сирене и го яде, наблюдавайки замислено другия, който се е прегърбил над конзолата в ъгъла на главната зала.

НИКОЙ НЕ МЕ ХАРЕСВА — печата Робин Демпси.

КАКВО ТЕ КАРА ДА МИСЛИШ ТАКА? — отговаря ИЛАЙЗА.

В СТОЛА НА ПЕРСОНАЛА ГЛЕДАМ МОИТЕ КОЛЕГИ КАК ИДВАТ КЪМ МАСАТА МИ С ПОДНОСИ В РЪКА И КАК СМЕНЯТ ПОСОКАТА, ЩОМ МЕ РАЗПОЗНАЯТ.

ЗАЩО МИСЛИШ, ЧЕ ПРАВЯТ ТАКА?

ЗАЩОТО НЕ ИСКАТ ДА РАЗГОВАРЯТ С МЕН.

ЗАЩО МИСЛИШ, ЧЕ НЕ ИСКАТ ДА РАЗГОВАРЯТ С ТЕБ?

ЗАЩОТО СЕ ОПАСЯВАТ, ЧЕ ЩЕ ИМ ГОВОРЯ ЗА МОЯТА НАУЧНА РАБОТА, А ТЕ НЕ МОГАТ ДА ПОНАСЯТ, ЧЕ АЗ ВЪРША ПОВЕЧЕ НАУЧНА РАБОТА, ОТКОЛКОТО ТЕ ВСИЧКИ ВЗЕТИ ЗАЕДНО.

РАЗКАЖИ МИ ЗА НАУЧНАТА СИ РАБОТА.

Робин Демпси печата в продължение на един час, без да спре.

 

Пърс никога не беше посещавал Сохо. Той беше шокиран, но и възбуден от дръзките опити за дразнене на похотта на всяка крачка, предназначени за всякакви вкусове. Стриптийз, пийп-шоу, масажни салони, порнографски филми, видео, книги и списания. Ритмично думкане на див рок, идващо на тласъци от дъното на стълби, слизащи под земята. Мирис на риба и чесън, издухван от вентилаторите. Проститутки и сутеньори, облягащи се на вратите. Думата „СЕКС“ пламтеше отвсякъде — по витрини, заглавни корици на книги, тениски, с големи и малки букви, печатни, неонови, от електрически крушки, в червено, жълто, синьо, вертикално, хоризонтално, диагонално.

— Сохо е съсипан — оплака се Роналд Фробишър. — Вече е само една голяма порнографска пустош. Всички приятни италиански бакалии и винарни са изместени. — Той спря на ъгъла на една пресечка, леко разколебан. — Може да се загубиш, толкова бързо се променя. Тук имаше магазин за кафе, доколкото си спомням.

Сега тук имаше магазин за порнографска литература. Пърс надникна вътре. Мъже разглеждаха стенни рафтове, мълчаливи и съсредоточени, сякаш уринираха или се молеха.

— Не ми се струва много весело тук — отбеляза той, като отминаха.

— Не, но това не е за учудване, нали? Ако започнат да мастурбират в магазина, веднага ще ги изхвърлят.

Фробишър свърна в една тясна странична уличка и спря пред навес, над който имаше ярко осветена табела: „Клуб Екзотика“

— Егати — каза Фробишър. — Какво е станало със стария „Лайтс аут“?

— Изглежда е превърнат в стриптийз-клуб — каза Пърс, разглеждайки фотографиите на танцьорки, изложени в стъклена витрина отвън на стената: Лола, Шармен, Манди.

— Влизате ли, момчета? — каза нисък смугъл мъж от вътрешната страна на вратата. Тези момичета ще поставят графит в молива ви.

— Лента за пишеща машина ми трябва на мене — каза Фробишър. — Какво е станало с „Лайтс аут“, дето беше тук?

— Де да знам — сви рамене мъжът. — Влезте вътре да видите шоуто, няма да съжалявате.

— Не, благодаря. Хайде, Пърс.

— Един момент само — Пърс се подпря с ръце на стената, почувствал внезапна слабост. Една от снимките беше несъмнено фотография на Анджелика. На нея тя беше гола, омотана във вериги, с ръце, вързани на гърба. Косата й се развяваше назад. Изражението й симулираше отчаяние и страх. Червен хартиен кръг върху пубиса й гласеше „Цензурирано“, а червена лента през гърдите й я идентифицираше като „Лили“. А. Л. Пабст. Анджелика Лили Пабст.

— Какво има, Пърс? — каза Фробишър. — Да не ти е зле?

— Искам да вляза — каза Пърс.

— Какво?

— Точно така — каза портиерът. — Младият мъж има добра идея.

— Как може да искаш да влезеш вътре, тези са обирджии! — каза Фробишър.

— Не го слушайте — каза портиерът. — Само три паунда, които включват и едно питие.

— Виж какво, ако наистина ти се гледа стриптийз, позволи ми да те заведа на място от класа — каза Фробишър. — Знам едно заведение на „Бруър стрийт“.

— Не — каза Пърс. — Трябва да вляза точно тук.

— А, вие знаете нещо? — въпросително каза портиерът. — Имате добър вкус, не като този стария с вас.

— Кого наричаш стар? — каза Фробишър заядливо. Като мърмореше, той последва Пърс по стъпалата надолу. Пърс плати за двамата с остатъка от банкнотата на Фробишър.

— Чувствам се обиден, че плащаме за такова нещо — каза писателят, докато се спъваха и опипвайки, търсеха свободна маса. „Клуб Екзотика“ беше тъмен като секс-киното в Рамидж, с изключение на малка сцена, където, окъпана в розова светлина и под акомпанимент на записана диско музика, една млада жена, но не Анджелика, обута само в ботуши с шпори, енергично яздеше люлеещо се конче. Те седнаха и поръчаха уиски.

— Думата ми беше, че ако искам да видя малко цици и задници, трябва само да го напиша в телевизионен сценарий — каза Фробишър. — „С измъчваща усмивка тя бавно разкопча блузата си. Робата й се плъзна към пода; беше съвсем гола под нея“. Такива работи. После, след няколко седмици, сядам комфортно в собствения си дом и гледам. Това тук е нещо като дразнещо стриптийз шоу, където момичетата винаги се правят, че вършат нещо друго.

Преценката на Роналд Фробишър изглежда беше правилна. Поредица от номера последваха ездачката на кончето, при които голотата се показваше в най-различен несъответстващ контекст — в пожарна, в самолет, в иглу. Понякога участваше повече от една танцьорка, имаше и млад мъж, мускулест, но явно хомосексуален, който отвреме навреме се комбинираше с момичетата в пантомима на банална тема, въоръжен по правило с камшик или друг инструмент за мъчение. Нямаше и следа от Анджелика.

Масите бяха наредени в полукръг, с лице към сцената. Когато някой от предната редица си тръгнеше, друг се придвижваше напред, за да заеме мястото му.

— Искаш ли да отидеш по-напред? — попита Фробишър.

Пърс поклати глава.

— Стига ли ти? — попита Фробишър с надежда.

— Искам да изчакам края.

— Края ли? Да останем тук цяла нощ! Те просто въртят номерата докато стане време за затваряне, не знаеш ли?

— Добре, но още не сме видели всичко — каза Пърс.

Сценичното осветление намаля при гледката на голо момиче, мятащо се като риба в мрежа, провисена от тавана. Последваха слаби аплодисменти от публиката. Завесите се затвориха и зад тях се чу слабо дрънкане на вериги, което достигна до ушите на Пърс. Той стана и се наведе напред, едва сдържайки дъха си.

Записаната музика този път не беше толкова безвкусна, беше по-скоро симфоничен рок, отколкото диско, с много дисторжън от електрическа китара. Завесата се вдигна и разкри голо момиче, точно в същата поза като фотографията на Лили отвън: гола, прикована във вериги към картонена скала, гърчейки и извивайки се в своите окови, устата и очите — широко отворени от страх, дългата коса — развяваща се в струята въздух, духащ от машина за вятър зад кулисите. Но това не беше Анджелика. Беше момичето от люлеещото се конче. Пърс се свлече в стола си, без да е сигурен дали от облекчение, или от разочарование.

— Да вървим — каза той.

— Добре, де, но дай да изчакаме края на този номер — каза Фробишър. — Всъщност, това е първото нещо, което малко от малко ми действа. Май че е от начина, по който веригите се впиват в плътта, така ми се струва.

Пърс трябваше да се съгласи, че спектакълът притежава сила, която липсваше на предишните номера. Голотата, например, беше тематично подходяща. Осветлението и звукът — експресивни: ефект на вълни се прожектираше върху завесата, а шум на прибой се смесваше с китарени акорди. Който и да бе измислил този номер, явно разбираше нещо от Андромеда като архетип, въпреки че накрая беше пародия. Младият хомосексуалист, облечен като Персей, или може би като св. Георги, пристигаше да спаси жертвената девица, но беше прогонен от сцената от друго голо момиче с маска на дракон, което се оказа, че има по-скоро любовни, отколкото насилнически намерения към пленницата. Осветлението притъмня при сцената на лесбийска любов.

— Доста добре — каза Фробишър по стълбите на излизане.

— Хареса ли ви шоуто, момчета? — попита портиерът.

— Какво се е случило с Лили? — попита Пърс.

— Коя?

Пърс посочи фотографията.

— О, искаш да кажеш Лили Папс^[1]?

Фробишър гръмко се разсмя.

— Хубаво име за стриптизьорка.

— Тя сама ли се наричаше така? — попита Пърс.

— Да, Лили Папс, с двойно „п“. Тя напусна преди две седмици. Още не сме направили снимка на новото момиче.

— Какво стана с Лили? Къде мога да я намеря? — каза Пърс.

Мъжът сви рамене.

— Не ме питайте. Тези момичета идват и си отиват. Да ви кажа, Лили беше нещо специално. Не само хубава в тяло, но имаше и мозък. Видя ли номера с дракона? Бива си го, а? Това беше нейна идея.

— За твоя позната ли ставаше дума? — попита Фробишър, когато се отдалечиха от „Клуб Екзотика“.

— Това е момичето, за което ти казах. Тази, която търся.

Фробишър повдигна вежди.

— Ти не ми каза, че е стриптизьорка.

— Тя не е точно такава. Не знам защо го прави. За пари, предполагам. Иначе е образовано момиче. В момента работи върху докторат. Изобщо не би трябвало да се занимава с такива работи.

— А, да — каза Фробишър, — разбирам. Ти вървиш по следите на тази девойка и смяташ да я спасиш от мръсния живот, на който я е обрекла бедността?

— Искам да го направя — каза Пърс. — Заради нея самата.

— Не заради себе си?

Пърс се поколеба.

— Е, добре, да, предполагам… Но това беше шок, да видя снимката й на такова място. Аз не знаех, разбираш ли?

Все още му беше трудно да си представи, че момичето, което помнеше от конференцията в Рамидж, с което пламенно разговаряха за структурализма, романса, поезията на Кийтс, играе голо в кабаре под земята някъде из мръсното Сохо. Душата му се гърчеше при тази мисъл, но в края на краищата това не беше неизкупимо падение. Несъмнено, за Анджелика, както и за Бернадет, това беше просто вид работа, начин за изкарване на пари — макар че въпросът защо е трябвало да избере този начин, си оставаше загадка. Един ден той ще знае отговора. А междувременно, трябва да вярва в Анджелика и в първото впечатление от нея. „Да“ — каза си той, ускорявайки крачка. — „Искам да я намеря заради себе си“.

 

Филип Суолоу се събуди внезапно в хотелската си стая с всички признаци на започваща диария. Беше непрогледен мрак. Той се пресегна към ключа на лампата на стената над главата си и го натисна, но нищо не стана. Изгоряла крушка, спрян ток? Изпотен и леко треперещ, той се опита да си спомни географията на стаята. Куфарчето му беше до тоалетката срещу долната табла на леглото. На около метър и половина оттам беше банята. Внимателно стана от леглото и, стиснал мускула на сфинктера си, напипа пътя покрай ръба на леглото до края му. С ръце, протегнати напред като слепец, затърси тоалетната масичка, но така стана, че първи палецът му установи местонахождението й. Скимтейки от болка, затършува в куфарчето да извади листите, които бе сложил вместо тоалетна хартия, а оттам с придържане към стената като алпинист се добра до вратата на банята. Опита се да светне вътре, но без успех. Спрели са тока, значи. Мивката наляво, тоалетната — отвъд нея. А, най-после. Той се наведе, седна на чинията и изпразни втечненото съдържание на червата си. Смрад изпълни тъмнината. Това ще да е от кебапа, или, по-вероятно, от салатата към него. Добре поне, че успя да стигне клозета навреме, въпреки спрения ток.

Филип започна да се бърше. Когато лампите светнаха от само себе си, видя, че е стигнал до пета страница на лекцията за Хазлит.