Дейвид Лодж
Малък свят (7) (Академичен романс)

2

Професията на служител от „Проверка на билети и багаж“ на Хийтроу, или на което и да е летище по света, не е блестяща или особено удовлетворяваща. Многократно и механично служителят оглежда билета, сверява го с пътническия списък в компютъра, откъсва едната част, проверява теглото на багажа, поставя етикет, пита: „Пушачи-непушачи?“, дава място и бордова карта. Единствената промяна в това еднообразие настъпва при поява на проблеми — когато полети се бавят или спират поради лошо време, стачки или технически спънки. Тогава служителят понася цялото недоволство на клиента, без да може да направи каквото и да е за негово успокоение. Повечето време работата е скучна и монотонна, тъй като представлява обработване на хора, нетърпеливи да приключат кратките си бизнес-отношения с човек, когото вероятно никога повече няма да видят.

Черил Самърби, служителка на Бритиш Еъруейз в Терминал N 1 на Хийтроу, обаче не се оплакваше от скука. Въпреки че пасажерите, които минаваха през ръцете й, едва ли я забелязваха, тя много добре ги забелязваше. Черил инжектираше интерес в работата си като извършваше бърза оценка на техните характери и се отнасяше с тях по съответен начин. Едни, които бяха груби или арогантни или по какъвто и да е начин неприятни, поставяше на неудобни или неподходящи места — точно до тоалетната или до майки с плачещи бебета. Други, които й правеха приятно впечатление, награждаваше с най-добрите места и при възможност ги поставяше до някой симпатичен представител на противоположния пол. В ръцете на Черил Самърби разпределянето на места беше изящно изкуство, деликатно и сложно действие като организиране на първи срещи на клиенти в агенции за запознанства. Това й носеше удовлетворение и приятно чувство, че тайничко върши добро; понякога си мислеше колко много любовни истории, дори бракове, са започнали благодарение на нея, пък нека хората си вярват, че са се срещнали по една чиста случайност.

Черил Самърби винаги беше на страната на любовта. Тя твърдо вярваше, че любовта върти света и даваше своя малък принос за поддържане въртенето на земното кълбо около оста му чрез дискретен мениджмънт на местата в самолетите на Британските авиолинии. На рафта под гишето си държеше любовен роман на издателство „Билс & Муун“ за четене през редките периоди, когато нямаше пасажери. В момента четеше „Любовна сцена“ за едно момиче на име Сандра, която отива на работа като детегледачка в дома на филмов режисьор, чиято жена трагично е загинала при катастрофа, оставяйки на грижите му две малки деца. Разбира се, Сандра се влюбва в режисьора, но за съжаление той е влюбен в актрисата, изпълняваща главната роля във филма, който режисира в момента — или само се преструва, че я обича, за да я поддържа в настроение? Разбира се, че се преструва! Черил Самърби беше чела достатъчно любовни романи на това издателство, за да знае, че едва ли наистина е нужно да четеш по-нататък, за да предскажеш точно как ще свърши историята. Половината й съзнание презираше тези любовни историйки, но тя ги поглъщаше с алчна бързина като евтини сладки. Собственият й живот засега беше лишен от романтика — не поради липса на предложения, а защото тя беше момиче със старомодни морални принципи, което възнамеряваше да застане пред олтара девица. Беше срещнала няколко мъже, които нямаха търпение да я облекчат от бремето на девствеността й, но без първо да се оженят за нея. Ето защо все още очакваше Господин Идеал да се появи. Нямаше ясна представа как би изглеждал той, освен че трябва да има мощен гръден кош и твърди бедра. Всички герои от романите на „Билс & Муун“ имаха мощни гърди и твърди бедра.

Мъжът с ловджийска шапка от туид не изглеждаше да притежава тези атрибути — точно обратното, но Черил го хареса още щом го видя. В него имаше нещо изключително, всеки детайл от фигурата му бе някак карикатурно преувеличен като на герой от анимационен филм; при това той самият явно го съзнаваше, но не му пукаше. Човек го досмешаваше, само като го видеше как наперено върви сред гъмжилото от хора с абсурдната си шапка, килната напред, захапал дебела пура, с широко развян двуред шлифер над карирано спортно сако в крещящи тонове. Черил му се усмихна, докато той се двоумеше между двете гишета, обслужващи полета за Милано и, уловил тази усмивка, той застана на опашка пред нея.

— Здравейте — каза той, когато редът му за обслужване дойде, — срещали ли сме се някъде?

— Не, господине — каза Черил. — Просто се загледах в шапката ви. Харесва ми.

Тя взе билета му и прочете името върху него: „Зап, М., Проф.“

Професор Зап свали ловджийската си шапка и я показа отблизо.

— Купих я точно тук, на летището, само преди няколко дни — каза той. — Предполагам, няма да ми трябва в Италия. — После доволното му изражение се смени с тревожно: — По дяволите, обещах да я дам на младия Макгаригъл, преди да си замина — той удари шапката в бедрото си, с което потвърди липсата на твърдост в този си крайник. — Мога ли да изпратя колет оттук?

— Нашата поща е в ремонт, но има една на Терминал N 2 — каза Черил. Вероятно ще желаете място за пушач, професор Зап? До прозореца или до пътеката?

— Няма значение. Въпросът е с какво да опаковам тази шапка?

— Оставете я при мен, аз ще я изпратя.

— Наистина ли? Много мило от ваша страна, Черил.

— Просто част от обслужването, професор Зап — усмихна се тя.

Той беше от малкото пасажери, които забелязваха името й върху табелката, закачена на униформата, и като го видеха, го използваха.

— Само напишете името и адреса на своя приятел върху този етикет и аз ще се погрижа, като ми свърши дежурството.

Докато той изпълняваше тази задача, тя прегледа плана на местата, поставен пред нея, а след това вдигна поглед към компютърния екран с имената на вече обслужените пасажери. Преди около четвърт час оттук беше минала една изключително елегантна италианска дама — също професор, на подходяща възраст, по-млада, но не прекалено, която говореше много добре английски, ако не се счита лекият дефект в придихателните й съгласни. А, ето я: МОРГАНА Ф., ПРОФ. Тя бе доста придирчива, поиска място до прозорец, за пушачи, колкото се може по-напред, и то от лявата страна на самолета. Черил нямаше нищо против: уважаваше хората, които знаят какво искат, стига само да не създават излишни усложнения в случай, че не могат да го получат. Професор Моргана изглеждаше така, сякаш би създала безкрайно много усложнения, но не възникна необходимост. Черил успя да я настани точно както желаеше, в 10-та редица, до прозореца, на място А. Сега тя отстрани стикера от място 10 Б на плана пред нея, и го залепи върху бордовата карта на професор Зап. Той й даде шапката си, с етикета и две банкноти от един паунд, подпъхнати отстрани на вдигнатата периферия.

— Изпращането едва ли ще струва толкова много — каза тя, като прочете етикета: „П Макгаригъл, Катедра по английски език, Университетски колеж, ЛИМЕРИК, Ирландия.“

— Е, ако ви остане ресто, почерпете се.

Докато разговаряха, те чуха малка, приглушена експлозия — звук, безпогрешно различим, от бутилка безмитен алкохол, която пада върху мозаечния под на салона и се разбива на парчета в найлоновия си плик; а също и вик: „По дяволите“, и после едва-чуто плахо „О, Хауърд!“ На няколко метра оттук, мъж и жена се гледаха обвиняващо над претоварена количка, от която очевидно бе паднал найлоновият плик. Професор Зап, който бе извърнал глава, за да определи произхода на фаталния звук, се обърна пак с лице към Черил, и вдигна яката на шлифера си, снишавайки се леко.

— Гледайте да не привлечете вниманието на онзи мъж — прошепна той.

— Защо? Кой е той?

— Казва се Хауърд Рингбаум и е известен финк^[1]. Освен това, макар че той още не знае, аз отхвърлих доклада му за конференцията, която организирам.

— Какво значи финк?

— Финк значи най-общо казано гаден, досаден тип, такъв като Хауърд Рингбаум.

— Кое му е толкова лошото? Не изглежда такъв.

— Той е много самомнителен. Много е гаден. Много е стиснат. Например, когато Телма Рингбаум каже, че е време да поканят хора на гости, Хауърд не изпраща покани, а се обажда и пита дали, ако случайно организира парти, ще дойдете.

— Онова трябва да е жена му с него — каза Черил.

— Да, това е Телма. Тя е сляпа за недостатъците на мъжа си — каза професор Зап, — всички се чудят как го търпи.

През рамото на професора Черил наблюдаваше как Хауърд Рингбаум внимателно вдига найлоновата торбичка за дръжките, а дъното й се издува застрашително от тежестта на разлетия алкохол.

— Може да го прецедя — каза Хауърд Рингбаум на жена си.

Докато казваше това, едно парче назъбено стъкло проби торбичката и струйка чисто шотландско се изля върху велурената му обувка.

— По дяволите! — каза той отново.

— О, Хауърд!

— Какво всъщност правим на това място? — изръмжа той. — Нали каза, че оттук се излиза.

— Не, Хауърд, ти каза, че оттук се излиза. Аз само се съгласих.

— Заминаха ли вече? — тихо каза професор Зап.

— Заминават си — каза Черил. Забелязвайки, че пасажерите на опашката зад професор Зап стават неспокойни, тя побърза да приключи с него. — Ето ви бордовата карта, професор Зап, бъдете в залата за заминаване половин час преди полета. Багажът ще ви чака в Милано. Приятно пътуване.

 

Ето как около час по-късно Морис Зап се озова седнал непосредствено до Фулвия Моргана в самолет „Трайдънт“ на Британските авиолинии на път за Милано. Не след дълго те откриха, че и двамата са научни работници. Още докато самолетът се придвижваше към пистата, Морис беше поставил в скута си книгата на Филип Суолоу за Хазлит, а Фулвия Моргана — своята с есетата на Алтюсе. Всеки тайничко хвърли едно око на четивото на другия. Това свърши работата на масонско ръкуване. Погледите им се срещнаха.

— Морис Зап от щата Юфория — протегна той ръка.

— А, да, слушала съм ваш доклад. Миналия декември, в Ню Йорк.

— На конференцията ли? Значи не се занимавате с философия, така ли? — кимна той към „Ленин и философията“.

— Не, моята област е културологията. Приятно ми е, Фулвия Моргана от Падуа. В Европа критиците много се интересуват от марксизма. В Америка не толкова.

— Струва ми се, че ние в Америка винаги сме предпочитали Фройд пред Маркс, Фулвия.

— Фулвия Моргана, моля.

Морис бързо прегледа картотеката от имена, която съхраняваше в паметта си. Той смътно си спомни, че е виждал това име върху заглавните страници на различни престижни списания по литературна теория.

Фулвия Моргана каза:

— Току-що се връщам от Чикаго. В момента там всички четат Дерида. Америка е полудяла по деконструкционизма. Защо е така?

— Как да ви кажа, аз самият съм нещо като деконструкционалист. Има нещо вълнуващо в него — последната интелектуална тръпка. Като да режеш клона, на който седиш.

— Именно! Това е така нарцистично. Така безнадеждно.

— На каква тема беше вашата конференция?

— Наричаше се „Кризата на знака“.

— О, да, бях поканен, но не можах да отида. Как мина?

Фулвия Моргана сви рамене под кафявото си кадифено сако.

— Както обикновено. Голям брой отегчителни доклади. Няколко интересни партита.

— Кои участваха?

— О, кои ли не. Групата на йейлската школа по херменевтика. Хората на Джоунс и Хопкинс, които работят върху проблема на читателската реакция. Местните чикагски аристотелианци, естествено. И Артър Кингфишер беше там.

— Наистина ли? Трябва да е доста стар вече.

— Той изнесе приветствената реч първата вечер.

— Какво впечатление направи?

— Ужасно. Всички очакваха да видят какво отношение има към деконструкционализма. Дали е за или против? Дали ще доведе ранните си структуралистични произведения до логичния им край или ще се върне към защита на традиционните школи? — Фулвия Моргана говореше, сякаш цитира някакъв отзив за конференцията, който вече е написала.

— Позволете ми да се опитам да отгатна — каза Морис.

— Само ще си загубите времето — каза Фулвия Моргана, докато разкопчаваше предпазния си колан и приглаждаше над колената кадифените си голф-панталони. Самолетът беше излетял по време на техния разговор, без Морис да забележи. — Той каза: „От една страна това, от друга страна — онова“. Нищо конкретно. Дрънкаше глупости и постоянно се отклоняваше от темата. Повтаряше неща, които е казвал преди двайсет-трийсет години, и то по-добре от сега. Направо се изложи, според мен. Въпреки това, станаха на крака да го аплодират.

— Е, да, той е велик. Поне беше велик. Кралят на литературните теоретици. Смятам, че за много хора той беше въплъщение на истинския професионалист в академичната литературна наука.

— В такъв случай трябва да кажа, че тази наука е в много нездраво състояние — каза Фулвия. — Какво четете, книга за Хазлит ли?

— Тя е от един мой британски приятел — каза Морис. — Даде ми я вчера. Не е точно в кръга на обичайните ми предпочитания.

Прииска му се час по-скоро да се освободи от книгата на Филип, написана върху чудата, старомодна тема, и то по най-банален начин.

Фулвия Моргана се наведе към нея и се взря в името на обложката.

— Филип Суолоу. Познавам го. Преди няколко години дойде в Падуа и изнесе лекция.

— Точно така. Снощи тъкмо ми разказваше за ходенето си в Италия. Било е наситено със събития.

— Нима?

— Да, на връщане самолетът му се подпалил, наложило се да завие обратно и да извърши аварийно кацане. Но всичко минало добре.

— Трябва да ви кажа, че лекцията му съвсем не беше „наситена със събития“. Даже беше много скучна.

— Това не ме учудва. Хубав човек е, този Филип, но трудно може да накара пулсът ви да се ускори от интелектуална възбуда.

— Какво представлява книгата?

— Ами, чуйте това, то ще ви даде представа.

Морис прочете на глас един пасаж, който си беше отбелязал в книгата на Филип:

 

„Той е най-големият учен, който знае най-много за това, което е най-отдалечено от обикновения живот и реалното наблюдение, което е от най-малка практическа полза и най-малко подлежи на доказателство чрез експеримент, и което, преминавайки през най-голям брой междинни стадии, е най-пълно с несигурност, трудности и противоречия.“

 

— Много интересно — каза Фулвия Моргана, — това Филип Суолоу ли е?

— Не, това е Хазлит.

— Изненадвате ме, звучи много модерно. „Несигурности, трудности и противоречия“. Хазлит очевидно е бил изпреварил времето си. Това е забележително атакуване на буржоазния емпиризъм.

— Мисля, че е казано иронично — каза Морис внимателно. — Взето е от едно есе, наречено „Невежеството на учения“.

Фулвия Моргана направи разочарована физиономия.

— О, англичаните и техните иронии! Никога не можеш да ги разбереш.

Пристигането на количката с напитки в този момент беше щастливо избавление от темата. Морис поиска шотландско уиски с лед, а Фулвия коктейл „Блъди Мери“. Техният разговор се върна върху темата за чикагската конференция.

— Всички говореха за онова място към ЮНЕСКО — каза Фулвия. — Не открито, разбира се.

— Каква е тази длъжност? — внезапно безпокойство блъсна Морис като удар с нож в гърба и пресече чувството за вътрешна топлина, предизвикано от уискито и приятното обстоятелство, при което така неочаквано се беше запознал с великолепната си колежка. — Не съм чувал нищо за място в ЮНЕСКО.

— Не се безпокойте, още не е обявено — каза Фулвия с усмивка. Морис се засмя с леко пренебрежение, но дори в собствените му уши смехът прозвуча фалшиво. — Очаква се да бъде представителна длъжност за експерт по литературна критика, отпусната от ЮНЕСКО. Това всъщност е само слух. Мисля, че Артър Кингфишър го е пуснал. Казват, че той ще бъде председател на журито.

— И какво още — каза Морис с привидно безразличие — казват за тази длъжност?

Не му беше необходимо да чуе отговора й, за да разбере, че това най-после беше наградата, достойна за неговата амбиция. Представителна длъжност към ЮНЕСКО! Това ще носи най-високия доход в професията. Фулвия потвърди неговата интуиция:

— Говори се за 100 000 долара годишно. Освободени от данъци, разбира се, както всички заплати в ЮНЕСКО. Задължения? Практически несъществуващи. Длъжността няма да бъде свързана с никоя конкретна институция, за да се избегне фаворизиране на някоя страна. Това е чисто концептуална длъжност (с изключение на заплатата), която ще бъде заета, щом се яви подходящ кандидат. Той ще има кабинет и секретарски персонал в главния офис на ЮНЕСКО в Париж, ще посещава конференции, ще приема световноизвестни учени, но изцяло по свое собствено усмотрение. Няма да преподава на студенти, няма да проверява студентски работи и няма да председателства комисии. Ще му бъде плащано единствено, за да мисли — да мисли и, ако му дойде вдъхновението, да пише. Цяла стая секретарки на Плас Фонтеноа ще чакат търпеливо пред компютрите си, готови за написване, копиране, редактиране, скрепване и разпращане до всяка точка на света на неговите последни размишления върху онтологията на литературния текст, терапевтичната стойност на поезията, същността на метафората или връзката между литературните изследвания в синхрония и диахрония.

Морис Зап усети виене на свят при мисълта не само за богатството и привилегиите, които ще донесе тази длъжност на човека, който я заеме, но също и за завистта, която би се надигнала в гърдите на онези, които не успеят да я заемат.

— Той пожизнено ли ще бъде назначен или за определен срок? — попита Морис.

— Мисля, че ще я назначат за три години, като я изтеглят от нейния университет.

— Нея? — повтори Морис разтревожен. Да не би кандидатурите на Юлия Кръстева или Кристин Брук-Роуз вече да са издигнати? — Защо говорите за „нея“?

— А вие защо говорите за „него“?

Морис се успокои и вдигна ръце с жест на човек, който се предава:

— Touche! Някой, който е бил женен за една от най-популярните писателки-феминистки, не би трябвало да попада в този капан.

— О, така ли?

— Да, пише под името Дезире Бърд.

— О, да! „Giorni difficili“. Чела съм го — тя погледна с нов интерес към Морис. — Този роман автобиографичен ли е?

— Отчасти — каза Морис. — А тази длъжност към ЮНЕСКО — вас самата изкушава ли ви?

— Не — каза Фулвия подчертано.

Морис не й повярва.

 

В момента, когато Морис Зап и Фулвия Моргана се заеха с лекия обяд, сервиран на 10 000 метра над Североизточна Франция, Пърс Макгаригъл пристигна на Хийтроу с метрото. След заминаването на Анджелика, нищо вече не го задържаше в Рамидж, затова той пропусна деловото заседание, което представляваше последното мероприятие на конференцията и взе влака за Лондон. Надяваше се да успее да купи евтин стендбай-билет за полета до Шанън този следобед, тъй като субсидията му за конференцията беше изчислена на базата на пътуване с влак или по море и не покриваше разноските дори за нормална икономична класа в самолет. На гишето на „Аер Лингус“ в Терминал N 2 записаха името му и го помолиха да дойде пак в 2:30. Докато се колебаеше какво да прави в промеждутъка от няколко часа, салонът бе временно блокиран от над сто мюсюлмани-поклонници, с етикети „Сарасин Турс“ върху багажа си, тръгнали да видят Мека, които се проснаха на пода за молитва. Двама чистачи, облегнали се на метлите си недалеч от Пърс, наблюдаваха този спектакъл с неприязън.

— Гадни пакистанци — каза единият. — Щом трябва да се молят, що не вървят да го правят в параклиса?

— Не става — каза другият, който изглежда не бе толкова ограничен. — Трябва им джамия, не ти ли е ясно?

— Да, бе! — каза първият саркастично. — Само това ни липсва на Хийтроу, шибана джамия.

— Не казвам, че трябва да имаме такава — каза търпеливо вторият. — Просто казвам, че християнски параклис не им върши работа. За тях ние сме „не-вер-ни-ци“. — Той видимо изпита огромно задоволство от произнасянето на тази дума.

— Ти сигурно мислиш, че тука трябва да има и синагога, и индийски храм, и тотемен кол, че да играят около него индианците? К’во правят тия тука? Да вървят на терминал три, като ще ходят на тъпата си Мека.

— Извинете, счу ли ми се, че тук има параклис? — прекъсна ги Пърс.

— Ами, аз знам, че има един — каза възмущаващият се, — близо до „Загубени вещи“. Нали там беше, бе Фред?

— Тц, до Контролната кула е — каза Фред. — Вървете през подлеза към Терминал три, после гледайте знаците за автобусната спирка. От края на автобусната спирка малко наляво, после надясно. Ще го намерите, няма начин да не го намерите.

Пърс обаче не го намери, и то не веднъж. Той се замота из стълби нагоре и надолу, ескалатори, движещи се пътеки, тунели, мостове. Както и центъра на Рамидж, Хийтроу не насърчаваше прякото, хоризонталното движение. Пешеходците трябваше да вървят по най-заобиколни, измамни лабиринтообразни пътища. Веднъж видя табела „Към параклис «Сейнт Джордж»“ и старателно тръгна в указаната посока, но стигна до обществена пералня. Попита няколко служители за пътя, но получи объркващи и противоречиви съвети. Изкушаваше се да се откаже от търсенето, защото ходилата го боляха, и куфарчето му натежаваше все повече в ръката му, но продължи да упорства. Гледката на молещите се мюсюлмански поклонници му беше напомнила в какво окаяно състояние е собствената му душа и, макар да не очакваше да намери католически свещеник в параклиса, за да му се изповяда, усещаше напираща необходимост да извърши акт на разкаяние в някое свято място, преди да повери живота си на въздушното пътуване.

Когато се озова на Терминал N 2 за трети път, бе почти отчаян, но съзирайки млада жена в униформа на наземния персонал на Британските авиолинии, която се приближаваше към него, той я заговори, като си обеща, че вече е за последен път.

— Параклиса „Сейнт Джордж“? Той е близо до Контролната кула — каза тя.

— Всички ми казват така, но от половин час търся къде ли не и не знам защо изобщо не го намирам.

— Аз мога да ви го покажа, ако желаете — ведро каза младата жена. Малка пластмасова табелка на ревера й я идентифицираше като „Черил Самърби“.

— Много мило от ваша страна — каза Пърс. — Ако сте напълно сигурна, че няма да попреча на работата ви.

— Аз съм в обедна почивка — каза Черил, чиято походка бе много интересна, тя вдигаше високо коленете си и стъпваше изящно и отмерено, като цирково пони. Създаваше впечатление за енергично движение, без фактически да изминава много, но от вървежа й дългата до раменете й руса коса и други части от анатомията й се полюшваха по много приятен начин. Беше съвсем лекичко кривогледа, което придаваше на очите й сияещ, ненасочен вид; беше дори по-привлекателна с този дефект, отколкото ако го нямаше. Носеше пазарска чанта от ярка импрегнирана тъкан, от горната част на която се подаваше романтично романче, озаглавено „Любовна сцена“ и ловджийска шапка от жълтеникаво-кафяв туид на едри червени карета, която се стори позната на Пърс.

— Тази шапка не е моя — обясни Черил, когато я запита. — Един пасажер ми я остави сутринта да я изпратя на негов приятел.

— Не се ли казваше случайно професор Зап?

Черил спря насред стъпка, с единия крак вдигнат.

— Откъде знаете? — каза тя учудено.

— Той е мой приятел. На кого трябваше да я изпратите?

— На Пърс Макгаригъл, Лимерик.

— В такъв случай мога да ви спестя усилието — каза Пърс. — Защото аз съм същият.

Той извади от джоба на сакото си бялата кръгла картонена табелка от конференцията в Рамидж и я даде на Черил за оглед.

— Виж ти — каза тя. — Това се казва съвпадение. — Тя извади шапката от чантата си, като я държеше за периферията и я постави с церемониален жест на главата му. — Идеално ви стои — засмя се тя. — Пъхна етикета, адресиран от ръката на Морис Зап в горния джоб на Пърс и на него му се стори, че кой знае защо, тя опипа за миг гръдния му мускул както пилчар щипва пиле. Тя извади два паунда. — Вашият американски приятел, професорът, ми каза да се почерпя от рестото. Сега можем и двамата да се почерпим.

Пърс се колебаеше.

— С удоволствие бих дошъл, Черил — каза той, — но аз трябва да намеря този параклис.

Това бе само една от причините да не тръгне с нея. Чувството за вярност към Анджелика, въпреки че му бе изиграла номер предната нощ, също го възпираше да приеме поканата на Черил.

— О, да — каза Черил, — съвсем забравих за параклиса. — Тя го съпроводи още четиридесет-петдесет метра, после посочи към голямо дървено разпятие недалеч от тях.

— Ето го там.

— Много благодаря — каза той и проследи с възхитен поглед отминаващото момиче.

С изключение на семплия дървен кръст, параклисът отвън напомняше по-скоро противобомбено убежище, отколкото място за молитви. Зад една ниска червеникаво-кафява тухлена стена всичко, което се виждаше, бе куполообразен покрив от същия материал и вход със стъпала, водещи под земята. В дъното на стъпалата имаше малък вестибюл, масичка с изложена религиозна литература и служебен вход. На стената имаше малка дъска за обяви, покрита със зелено сукно, върху което посетителите забождаха разнообразни молби и петиции, написани на парчета хартия: „Нека синът ни пътува без премеждия и се завърне скоро у дома“, „Бог да пази Руската православна църква“, „Господи, погледни благосклонно на слугите си Марк и Мариана, които отиват да сеят семената ти на полето на мисионерството“, „Господи, моля те да намеря багажа си (загубен в Найроби)“. Параклисът беше издълбан в земята под формата на ветрило, с олтар в най-тясната точка, а ниският таван, обсипан с вградени крушки, се извиваше, докато се срещне с пода; така че като седнеше на една от първите пейки, човек сякаш бе седнал в предната пасажерска част на голям реактивен самолет; и никак нямаше да се изненада, ако видеше надписа „Не пушете! Затегнете коланите!“ да светне над олтара, а по пътеката да се зададе стюардеса, вместо обичайната разпоредителка.

Встрани имаше малък допълнителен олтар, където, за изненада и удоволствие на Пърс, край нишата в стената, мъждукаше лампа, като знак, че Благословеното тайнство е спазено. Тук той каза проста, но искрена молитва за откриването на Анджелика и за възстановяване чистотата на собственото му сърце (защото той си обясняваше бягството й като наказание за неговата лъст). Успокоен и ободрен, се изправи на крака. Мина му през ума, че би могъл да остави своя молба на дъската за обяви. Написа на лист, откъснат от тефтерчето си: „Мили Боже, позволи ми да намеря Анджелика“, като изписа името й на отделен ред, с онзи непрекъснат лъкатушещ шрифт, който бе използвал, когато го издълба в снега в Рамидж. Ако такава е волята на Бог, тя може да мине оттук, да разпознае написаното от неговата ръка, да се разкае и да му се обади.

Пърс не можа да се приближи незабавно до дъската за обяви с петицията си, защото една млада жена беше застанала пред нея и тъкмо забождаше своята върху зеленото сукно. Дори с гръб към него, тя представляваше крайно неподходяща фигура в тази обстановка: смолисточерна коса, накъдрена и сложно фризирана, къса бяла изкуствена шубка, впити панталони от червено рипсено кадифе и златни сандали на високи токчета. След като закрепи молбата си на дъската, тя постоя неподвижно пред нея за момент, после извади от чантичката си копринен шал, украсен с рулетки и зарове, който метна на главата си. Като се обърна и мина край него на високите си токчета, запътена към вътрешността на параклиса, Пърс зърна бледо лице, което смътно му се стори, че е виждал и преди, може би по време на лутанията му из Хийтроу тази сутрин. Забоде молбата си на дъската и не можа да устои да не погледне правоъгълната розова картичка, която беше видял момичето да слага.

„Моля те, Боже, майка и татко да не умират от мъка по мен и да не разберат какво правя тук, нито работниците на фермата или другите момичета в хотела, моля те, Боже.“

Пърс изтегли картичката от дъската за обяви с нокътя на палеца си, обърна я и прочете напечатаното на задната страна:

GIRLS UNLIMITED — Международна компания

Домашни помощнички. Компаньонки. Масажистки. Танцьорки

Офис: Soho Sq.,

LONDON, W.I. Tel: 012 4268; Телеграми: CLIMAX London

Пърс постави картичката на мястото, където я беше намерил, и влезе отново в параклиса. Момичето беше коленичило в последния ред с наведено лице и спуснати клепки, натежали от грим. Пърс седна на отсрещната пейка от страната на централната пътека и се загледа в профила й. След няколко минути то се прекръсти, изправи се и стъпи на пътеката. Пърс я последва и се обърна към нея:

— Бернадет Макгаригъл?

Успя да я улови миг, преди да припадне.

 

Докато Морис Зап и Фулвия Моргана летяха над Алпите, извършвайки дисекция върху последния труд на Роланд Бардс и наслаждавайки се на втора чаша кафе, общинските служители в Милано излизаха на стачка без предупреждение в подкрепа на двама уволнени чиновника от данъчния отдел, обвинени в корупция (според горните етажи на администрацията те били освобождавали роднини от данък сгради, според долните — били принесени в жертва, защото не освобождавали шефовете си от данък сгради). Самолетът „Трайдънт“ на Британските авиолинии се приземи, следователно, насред граждански хаос. Повечето от персонала на летището отказваха да работят и пасажерите трябваше да освобождават багажа от купчината под търбуха на самолета, и после да го носят сами през пистата до сградата на терминала. Опашките пред митницата и „Проверка на билети и багаж“ бяха дълги и неуправляеми.

— Как ще пътувате до Беладжо? — попита Фулвия Моргана, докато стояха на опашка.

— От вилата казаха, че ще изпратят кола да ме посрещне. Далече ли е дотам?

— Не много. Трябва да ни посетите в Милано по време на вашия престой.

— Би било много хубаво, Фулвия. Съпругът ви също ли е учен?

— Да, той е професор по италианска ренесансова литература в Рим.

Морис се замисли за миг-два.

— Той работи в Рим. Вие работите в Падуа. А пък живеете в Милано?

— Комуникациите са добри. Можете да летите няколко пъти на ден между Милано и Рим, а до Падуа има autostrada. Освен това, Милано е истинската столица на Италия. Рим е заспал, мързелив, провинциален.

— А Падуа?

Фулвия Моргана го погледна така, сякаш очакваше ирония.

— Никой не живее в Падуа — просто каза тя.

Те минаха през митницата с изненадваща скорост. Нещо в елегантния, властен вид на Фулвия или може би в нейния кадифен голф-панталон, привлякоха като магнит един служител и те скоро бяха свободни от потната, притискаща, нетърпелива тълпа. От другата страна на паспортния контрол, обаче, имаше друга потна, притискаща, нетърпелива тълпа — от посрещачи. Някои държаха вдигнати табелки с напечатани имена, но нито едно от тях не беше на Зап.

— Нека не ви задържам, Фулвия — каза Морис, с нещастно изражение. — Ако никой не се появи, ще взема автобус.

— Автобусите стачкуват — каза Фулвия. — Имате ли телефон на вилата? — Морис й даде писмото-потвърждение, че ще бъде посрещнат. — Но тук пише, че пристигате миналата събота, на Малпенса, другото летище — забеляза тя.

— Да наистина, но аз промених плановете си, за да присъствам в Рамидж. Писах им за това.

— Може да не са получили писмото ви — каза тя. — Пощенските услуги са нашият национален позор. Ако имам наистина спешно писмо за Щатите, отивам с колата до Швейцария да го изпратя оттам. Пазете багажа.

Тя беше мернала празна телефонна кабина и се спусна към нея, грабвайки приза под носа на вбесен бизнесмен. Един момент по-късно се върна, за да потвърди догадките си.

— Както и мислех, не са получили писмото ви.

— По дяволите — каза Морис. — Какво да правя?

— Всичко е уредено — каза Фулвия. — Ще прекарате нощта у нас, а утре от вилата ще изпратят кола до нашата къща.

— Това е много мило от ваша страна — каза Морис.

— Изчакайте пред вратите с багажа — каза Фулвия. — Аз ще докарам колата.

Морис застана на пост край багажа им, греейки се на топлото пролетно слънце и хвърляйки погледи на познавач към най-интересните автомобили, които спираха пред летището да приберат или оставят пасажери. Бронзово масерати купе, каквото досега той беше виждал само в списания, на цена над 50 000 долара, привлече погледа му, но му трябваше известно време да осъзнае, че Фулвия беше седнала на волана му зад затъмненото предно стъкло и маха нетърпеливо към него да се качва. Като минаваха през портата на летището, тя размаха вдигнат юмрук към стачния пост, и когато онези се засмяха широко и отговориха със същия жест, Морис разбра, че това е знак на солидарност с работническата кауза.

— Има нещо, което искам да те попитам, Фулвия — каза Морис Зап, докато отпиваше от уискито с лед, налято от кристална гарафа, донесена върху сребърен поднос от прислужница в черна униформа с бяла престилка тук, в салона за гости на първия етаж на великолепната къща от 18-ти век, недалеч от вила Наполеоне, до която бяха стигнали след толкова ужасяващо бързо каране, че улиците и булевардите на Милано се бяха изнизали като бледа сива мъгла в паметта му. — Може да звучи наивно, дори невъзпитано, но не мога да го потискам повече.

Фулвия повдигна учудено вежди над великолепния си нос. И двамата бяха си отпочинали, взели душ и преоблекли, тя — в дълга, свободно вееща се роба от фин бял памук, което подчертаваше вида й на римска императрица. Седяха един срещу друг, потънали дълбоко в меки, поддаващи, покрити с животински кожи, фотьойли, на персийски килим, застлан върху полиран дървен под с меден цвят. Морис огледа просторната стая, в която немного на брой, но подбрани антични мебели, бяха умело съчетани с най-изискан модерен италиански дизайн, и по чиито кремаво-бели стени висяха, той се бе уверил с оглед отблизо, оригинални картини от Шагал, Марк Ротко и Франсис Бейкън.

— Просто искам да разбера — каза Морис Зап, — как успявате да съгласувате живота си на милионери с марксизма.

Фулвия, която пушеше цигара в наргиле от слонова кост, махна пренебрежително във въздуха.

— Типичен американски въпрос, ако мога така да кажа, Морис. Разбира се, аз признавам противоречията в нашия начин на живот, но това са самите противоречиви характеристики от последната фаза на капитализма, които в крайна сметка ще го срутят. Ако се отречем от мъничкия си дял привилегии — тук Фулвия протегна ръце с жест на скромен собственик, сякаш искаше да поясни, че тя и съпругът й се наслаждават на жизнен стандарт само с един-два пункта по-висок от този, да речем, на пуерториканско семейство, издържащо се от социални помощи и живеещо в квартал за бездомници — не бихме ускорили нито с минута осъществяването на този процес, който си има свой неумолим ритъм и движещи сили, и се определя от натиска на масовите движения, а не от жалките опити на отделната личност. Тъй като, от гледна точка на диалектическия материализъм за историческия процес няма разлика дали Ернесто и аз, като единици, сме богати или бедни, ние теоретично можем да бъдем богати, а и това е роля, която ние умеем да изпълняваме с достойнство. Докато да бъдеш беден с достойнство, беден като италианските селяни, това е нещо, което не се научава лесно, то се предава поколения наред, то е в кръвта — Фулвия говореше бързо и гладко, сякаш цитирайки неща, които тя и нейният съпруг бяха имали случай да казват повече от един път. — Освен това — добави тя, — тъй като сме богати, имаме възможност да помогнем на онези, които предприемат по-активни действия.

— Кои са те?

— О, различни групи — каза Фулвия неопределено. Телефонът иззвъня. Тя претича през стаята с развяваща се зад нея роба, вдигна го и проведе разговор на много бърз италиански, от който Морис не долови друго, освен неколкократно „caro“ и веднъж споменаването на собственото му име. Фулвия постави слушалката и се върна по-бавно на мястото си. — Моят съпруг — каза тя — ще се забави в Рим поради стачката. Миланското летище е затворено. Няма да се върне довечера.

— О, съжалявам — каза Морис.

— Защо? — каза Фулвия с усмивка — лека и загадъчна като на Мона Лиза.

 

— Не искаш ли да се върнеш вкъщи, Бернадет? Майка ти се съсипва от тревоги по теб, баща ти и той.

Бернадет поклати глава енергично и запали цигара, щракайки нервно със запалката, при което отчупи парченце от ярко червения си лак.

— Не мога да се върна — каза тя с глас, който, макар и дрезгав от многото цигари, а несъмнено и алкохолни напитки, все още беше запазил напевния акцент на родния край. — Никога вече няма да мога да се прибера у дома.

Не вдигаше очи изпод дългите, слепнали от грима мигли, за да не срещне погледа на Пърс, а мачкаше фаса от цигарата си в зеления пластмасов пепелник върху бялата пластмасова маса в снекбара на Терминал N 2. Салата с шунка, от която едва бе изяла две хапки, стоеше на масата пред нея. Унищожавайки собствената си порция, Пърс оглеждаше лицето и фигурата й и се учудваше, че беше разпознал в тях, докато тя мина покрай него в параклиса, чертите на онази Бернадет, която последно бе видял на семеен излет до пясъчната ивица на Рос Пойнт, онова лято, когато и двамата бяха тринайсет-четиринайсет годишни, срамежливи и неразговорливи един с друг. Той я помнеше като слабичко, буйно и палаво момиче с разрошена черна коса и дупчица от паднал зъб, тичащо покрай разбиващите се вълни по брега с най-хубавата си рокля, вдигната и подпъхната да не й пречи, помнеше и как майка й после я мъмреше, че цялата се е изпръскала.

— Защо да не можеш? — внимателно настоя той.

— Защото имам дете, а съм без съпруг, затова.

— Аха — каза Пърс. Той познаваше нравите в Западна Ирландия достатъчно, за да не омаловажава тежестта на това обстоятелство. — Значи ти все пак си родила детето?

— Те си мислят, че не съм, нали? — погледът на Бернадет за миг блесна гневно насреща му. — Че съм го махнала?

Пърс се изчерви.

— Ами, хм, вуйчо ти Майло…

— Вуйчо Майло?! Оня дърт интригант! — При спомена за д-р О’Ший изведнъж много ирландски думи навлязоха в речта й, подобно на слюнка в устата или адреналин в кръвта. — Какво общо има той с всичко това?

— Нищо, само дето от него разбрах какво се е случило с теб, оня ден беше, в Рамидж.

— Ходил си натам, а? Аз не съм от години. Боже, това беше ужасно мрачна стара къща на, как беше, „Гитингс Роуд“, трябваше да мъкна прахосмукачката по стъпалата три етажа нагоре, и можех да си счупя врата, толкова тъмно беше по стълбищата, защото той е толкова стиснат, че не слага крушки в коридорите… — Бернадет поклати глава и издуха цигарен дим през ноздрите си. — Робиня бях там, работата в хотела в Слайгоу беше като почивка в сравнение с това. Единственият човек там, който се отнасяше добре с мен, беше един наемател, те му бяха дали последния етаж. Беше някакъв американски професор. Той ме пускаше при него на цветна телевизия и ми даваше да разглеждам мръсни списания. — Бернадет се засмя тихо на себе си при спомена, като показа гладки, бели, най-вероятно изкуствени зъби. — „Плейбой“, „Пентхаус“, такива. Снимки на момичета, голи, както Бог ги е сътворил, и толкова смели, че даже имената си написали отдолу. Бях невинно момиче тогава, това ми отвори очите, така беше. — Бернадет притеснено погледна Пърс, да види дали не го е сконфузила. — Един ден моят вуйчо Майло ме хвана да ги гледам и щеше да ме пребие от бой.

— Детето ти сега къде е? — попита Пърс.

— В едно семейство, осиновено е. В Лондон.

— Значи все пак можеш да се прибереш у дома?

— И да зарежа Ферги?

— Е, поне за малко.

— Не, благодаря. Много добре знам какво ще стане. Погледите иззад завесите. Зяпането и шушукането в неделя след църква.

— И какви планове имаш за в бъдеще?

— Да спестя достатъчно пари, да се оттегля, да се заема с някой дребен бизнес — бутик, примерно — и да си взема Ферги, за да си го отгледам сама.

— Да се оттеглиш от какво, Бернадет?

— Аз съм в развлекателния бизнес — неопределено каза тя. Погледна часовника си. — Скоро трябва да тръгвам.

— Дай ми адреса си преди това.

Тя поклати глава.

— Нямам адрес. Постоянно пътувам, такава ми е работата.

— Предполагам, че от „Гърлз Ънлимитид“ ще могат да препратят писмо.

Тя пребледня под грима си.

— Откъде знаеш за тях? — После се досети. — Не е хубаво да се четат личните молби на други хора — каза тя с възмущение. — Нито написаното от другата им страна.

— Права си, Бернадет, не трябваше да я чета. Но пък в такъв случай никога нямаше да разбера, че си ти. Сега поне ще мога да кажа на майка ти и татко ти, че си жива и здрава.

— Само не им казвай за „Гърлз Ънлимитид“, каквото и да правиш — помоли тя.

— С какво всъщност се занимаваш, Бернадет? Домакинстваш ли някъде?

— Разбира се, че не! — негодуващо каза тя. — Няма пари в тази работа, освен ако не спиш с клиента след това, и аз съм го правила, до втръсване. — Тя запали поредна цигара и погледна преценяващо към Пърс през дима. — Стриптизьорка съм, ако толкова трябва да знаеш! — каза накрая.

— Бернадет! Не може да бъде!

— Може! — каза тя, изстрелвайки думата. — малко танцувам първо, после свалям дрехите си една по една. Най-добрият ми номер се казва „Камериерката“. „Марлен, камериерката“ — това е професионалното ми име. Дават ми по-добро възнаграждение да свалям тази униформа, отколкото някога ми даваха, за да я слагам, точно така е.

— Но как можеш да понасяш това…

— Първият път е трудно, но бързо се свиква.

— Свикнала си тия мъже да те оглеждат?

— Не се прави на много важен, Пърс Макгаригъл — каза Бернадет, тръсвайки глава. — Какво ще кажеш за оня път в обора, във фермата на ваш’те, когато ме молеше да си сваля гащите и да ти покажа какво има там?

Пърс се обля в червенина.

— Тогава сме били просто деца. Почти не си спомням.

— А аз си спомням, че ти по никакъв начин не искаше да ми покажеш онова си нещо — каза сухо Бернадет. — Не е ли съвсем типично? Бог ми е свидетел, че когато видя мъжете в клуба как ме зяпат, като си изпълнявам номера, докато остана без нищо, те ми приличат на хлапаци с мръсни мисли в главата. За какво постоянно идват, чудя се? Да не би да очакват, че ще видят нещо различно някой ден? Всяка жена има същото в тази част на анатомията си. Какво толкова му е интересното?

Пърс избягна въпроса, като зададе свой:

— А бащата на детето? — каза той. — Той не ти ли помага с пари?

— Не го знам къде е.

— Нали е бил гост в хотела? Може да се издири по регистъра.

— Писах му веднъж. Писмото се върна с печат „Лицето не живее на този адрес“.

— Какъв беше? Как се казваше?

— Няма да ти кажа — каза Бернадет. — И нямам желание да се занимавам с него повече. Той може да иска да ми отнеме Ферги. Беше доста странен и неприятен тип. — Тя погледна отново часовника си. — Наистина трябва да вървя. Благодаря за салатата. — Погледна го, сякаш се извиняваше: — Съжалявам, нямах апетит.

— Не се тревожи — каза Пърс. Виж, Бернадет, ако някога промениш решението си и искаш да се върнеш в Ирландия, има един свещеник в Рамидж, който може да ти помогне. Той разполага с фонд за връщане на млади ирландци в родината. Фонд „Прискърбна Света Богородица“.

— „Оскърбена Света Богородица“ май ще е по-точно — с тъжен смях каза Бернадет.

— Оскърбена ли?

— Да, пък може направо и заплодена.

— Та, този свещеник се казва отец Финбар О’Мали …

— О’Мали, значи? Знам го, фермата на техните е на три мили нагоре от нашата. — каза Бернадет. — Майка му е най-голямата клюкарка в енорията. Той е последният човек на света, при когото ще отида. Не забравяй сега — не казвай на мама и татко какво правя. Само ги поздрави от мен.

— Хубаво — каза той.

Тя се надигна през масата и отърка буза в устните му. Лъхна го силно на парфюм.

— Ти си добро момче, Пърс.

— А ти се правиш на по-лоша, отколкото си — каза той.

— Довиждане — каза прегракнало тя и се отправи с поклащане, нестабилна върху високите токове, по своя си път, без да се обърне назад.

Скоро тя се изгуби от погледа му в прииждащите и заминаващи потоци хора в салона на летището. Пърс съсредоточено изконсумира неизядената й шункова салата. После отиде до гишето на „Аер Лингус“, където любезно му казаха, че полетът до Шанън е запълнен. Съвсем скоро, обаче, излитал самолет на Бритиш Еъруейз за Дъблин с предостатъчно свободни места, ако това можело да му свърши работа. Пърс реши да отлети до Дъблин и оттам да се придвижи на стоп до Лимерик. И затова, съответно, забърза към Терминал N 1, където се представи на гише „Проверка на билети и багаж“ за полета до Дъблин.

— Здравейте отново — каза Черил Самърби. — Успяхте ли да намерите параклиса?

— Да, благодаря ви.

— Представете си, аз никога не съм влизала вътре, за всичкото това време, откакто работя тук. Как изглежда?

— По-скоро като самолет, отколкото като църква — каза Пърс, поглеждайки неспокойно часовника си.

— Тихо и спокойно, сигурно — каза Черил, като се облегна на лакти и доближи сините си леко кривогледи очи съвсем близо до неговите.

— Да, много спокойно — каза Пърс. — Извинете ме, Черил, но самолетът не тръгва ли съвсем скоро?

— Не се тревожете, ще го хванете — каза Черил. — Сега да ви намерим едно хубаво място. Пушачи или непушачи?

— Непушачи.

Черил чукна на клавиатурата и се понамръщи срещу екрана. После вдигна вежди.

— 16 Б. Чудесно място.

Пърс се качи последен на самолета. Не забеляза нищо особено в място 16 Б — беше средното от три едно до друго. До прозореца и откъм пътеката седяха две монахини.

 

Вечерята — гаспачо, печена токачка и пълнени пиперки, пресни портокали на резенчета в карамелов сос и сирене долчелате — беше превъзходна, както и виното, произведено и бутилирано, информира го Фулвия, в имението на свекъра й, наследствен благородник — конт. Хранеха се на свещи в трапезария с дървена ламперия, обслужвани от прислужник и прислужница, а по тъмнеещите повърхности на стените и масата пробягваха светлини и сенки. В края на вечерята Фулвия с царствен жест отпрати двойката прислужници към стаите им и осведоми Морис, че кафето и ликьорът ги очакват в салона за гости.

— Поразен съм от това щедро гостоприемство, Фулвия — каза Морис, като се облегна на белия мраморен рафт над камината и отпи от миниатюрна чашка горещо, сладко кафе с цвят и консистенция на катран и кофеинов заряд, равняващ се на хиляди волта. — Не знам как да ти благодаря.

Фулвия Моргана вдигна очи към него от дивана, където седеше полуизлегната. Добре оформен крак се подаваше изпод свляклата се бяла роба. Червените й устни се извиха над два реда остри, бели и равни зъби.

— Скоро ще ти покажа как — каза тя; и вероятността Фулвия Моргана да замисля прелъстяване, която Морис Зап бе преценявал наум цяла вечер със смесено чувство на тревога и скептицизъм, сега стана реална. — Седни тук — каза тя, потупвайки калъфките на дивана, сякаш говореше на кучето си.

— Засега и тук ми е добре — каза Морис, като остави чашката и чинийката върху камината с нервно издрънчаване и побърза да се заеме с паленето на пура.

— Кажи ми, Фулвия, кой мислиш, че ще се бори за това място към ЮНЕСКО?

Тя сви рамене.

— Не знам, Тардю, може би.

— Наратолога? Не му ли е минало времето? Спомням си, преди десет години, всички говореха само за такива неща: актанти, митеми и тем подобни. Но сега …

— Само десет години? Толкова ли е кратък животът на научната слава?

— Той непрекъснато се съкращава. Някои хора отново идват на мода, без дори да подозират, че са били излезли от нея. Друг кой?

— О, не знам. Фон Турпиц сигурно ще опита.

— Този нацист?

— Той не е бил нацист, просто войник в армията.

— Да, но изглежда точно като нацист. Като всички онези, които съм виждал, е, само на кино, да си призная.

Фулвия стана от дивана и отиде до количката за напитки.

— Коняк или ликьор?

— Коняк — с удоволствие. А чете ли последната книга на Турпиц? Тя е направо преразказ на Айсър и Джос.

— Стига сме говорили за книги — каза тя и плавно мина през сумрачната стая с чаша като стъклен мехур в ръка. — Или за постове и конференции. — Тя застана плътно до него и погали със свободната си ръка чатала му. — Наистина ли е двадесет и пет сантиметра? — измърка тя.

— Що за идея? — пресипнало каза той.

— В книгата на жена ти…

— Недей да вярваш на всичко, което пише в книгите, Фулвия — каза Морис, грабна чашата с коняк и я пресуши на един дъх. Закашля се и очите му се напълниха със сълзи. — Професионален критик като теб би трябвало да е наясно с това. Писателите преувеличават.

— Но до каква степен преувеличават, Морис? — каза тя. — Искам сама да се уверя.

— Нещо като приложна критика? — опита се да бъде остроумен той.

Фулвия не се засмя.

— Не си ли карал жена си да ти го мери с шивашкия сантиметър? — упорстваше тя.

— Разбира се, че не съм! Това е просто феминистка пропаганда. Както и цялата книга.

Той пое към един от дълбоките фотьойли, като пуфкаше облаци цигарен дим, подобно на отстъпващ боен кораб, но Фулвия го отклони с твърда ръка към дивана, седна до него и притисна бедра в неговите. Тя разкопча ризата му и плъзна хладната си ръка вътре. Той трепна, защото скъпоценните камъни от пръстените й го скубнаха по гърдите.

— Космати гърди — галеше се Фулвия. — Точно като в книгата.

— Не съм казал, че книгата е изцяло измислена — каза Морис. — Някои по-незначителни детайли са взети от живота…

— Космат като звяр… Сигурно си бил звяр за нея.

— Ау — извика Морис, защото Фулвия бе забила дългите си лакирани нокти в плътта му.

— Бил си, да, връзвал си я с кожени каиши и си й правил всички онези унизителни неща.

— Лъжи, и само лъжи! — отчаяно каза Морис.

— Можеш да правиш тези неща с мен, ако искаш, caro — прошепна Фулвия в ухото му, като стисна в същия миг зърното му до болка.

— Не искам да правя нищо с никого, и никога не съм го правил — изстена Морис. — Единствения път, когато сме пробвали садо-мазо неща, беше хрумване на Дезире, не мое.

— Не ти вярвам, Морис.

— Това е истината. Писателите са ужасни лъжци. Те съчиняват. Променят нещата. Черното става бяло, бялото — черно. Те са крайно неетични същества. Оуу! — Фулвия беше захапала ухото му до кръв.

— Ела — каза тя, внезапно изправяйки се.

— Къде ще ходим?

— В леглото.

— Вече? — Морис погледна часовника си. — Още е само десет и десет. Не може ли да си допуша пурата?

— Не, няма време.

— Защо да бързаме?

Фулвия седна отново до него.

— Не съм ли привлекателна за теб, Морис? — каза тя. Притисна се съблазнително към него, но в очите й за миг проблесна едва забележимо заплашително огънче, което подсказваше, че търпението й се изчерпва.

— Разбира се, че си, Фулвия, ти си една от най-привлекателните жени, които познавам — побърза да я увери той. — Точно в това е проблемът. Ти неизбежно ще бъдеш разочарована, особено след писаниците на Дезире. Трябва да знаеш, че съм се отказал от подобен род занимания още преди години.

Фулвия се отдръпна и го загледа невярващо:

— Искаш да кажеш, че си …

— Не, не импотентен. Но — отвикнал. Живея сам. Тичам. Пиша книги. Гледам телевизия.

— И никакви любовни връзки?

— Не, от доста време насам.

Фулвия го погледна съчувствено.

— Бедничкия ми!

— Да ти кажа, не ми липсва толкова, колкото си мислех. Огромно облекчение е да си свободен от цялата тази суетня.

— Суетня?

— Да, нали знаеш, това събличане и пак обличане посред бял ден, душа преди и след това, винаги да мислиш дали бельото ти е чисто, непрекъснато да си миеш зъбите и да се гаргариш с вода за уста.

Фулвия отметна глава и се засмя силно и продължително.

— Голям си смешник! — едва си поемаше дъх тя.

Морис Зап се засмя неуверено, тъй като не бе имал намерение да бъде чак толкова смешен.

Фулвия отново се надигна, като задърпа и Морис да стане.

— Хайде, смешнико, ще ти припомня какво си изпуснал.

— Добре, щом настояваш — въздъхна той и загаси пурата. Така, в по-весело настроение, Фулвия не изглеждаше толкова страшна. — Целуни ме! — каза той.

— Да те целуна?

— Да, да не си забравила да се целуваш? По мое време целувката стоеше между „Здравей!“ и „Свършвам!“. Аз съм старомоден човек.

Фулвия се засмя и се притисна с цяло тяло. Тя притегли надолу главата му, докато лицата им се срещнаха и го целуна дълго и ожесточено. Морис прокара ръце по гърба и ханша й. Оказа се, че няма нищо отдолу. Той усети желание, събуждащо се в него, подобно на изсъхнали корени след пролетен дъжд.

Спалнята на Фулвия беше осмоъгълна, покрита с дебел килим и облицована с розовеещи огледала по стените и тавана, от което всеки жест се умножаваше като в калейдоскоп. Множество Фулвии пристъпиха, голи като ботичелиевата Венера, излязоха от бялата пяна на захвърлените си дрехи и се стекоха към него, протегнали сто ръце. Цял футболен отбор Морисовци се съблякоха по гащета с непохватна бързина и стиснаха с космати лапи безкрайна редица от ханшове в прасковен цвят.

— Как ти се струва, а? — попита шепнешком Фулвия, докато се прегръщаха и вкопчваха един в друг върху тъмно-червените чаршафи на огромното кръгло легло.

— Поразяващо! — каза Морис. Като в оргия, хореографирана от Бъсби Бъркли.

— Престани с шегите, Морис — каза Фулвия. — Не е еротично.

— Извинявай. Какво ти се иска да направя?

Фулвия имаше готов отговор.

— Вържи ме, запуши ми устата, после прави, каквото си искаш.

Тя издърпа от шкафа край леглото чифт белезници, кожени каиши, левкопласт и бинтове.

— Как се слагат? — каза Морис, като въртеше в ръце белезниците.

— Ето така. — Фулвия нахлузи белезниците на китките му и с щракване ги закопча. — Ха, ха! Сега си мой пленник. — Тя го събори на леглото.

— Хей, какво правиш?

Тя му събуваше гащетата, точно това правеше.

— Мисля, че жена ти е преувеличила съвсе-ем мъничко, Морис — каза тя, коленичила над него, а дългите й хладни пръсти се заеха за работа.

— Ars longa трае кратко — успя да каже Морис, но това беше последното, отчаяно остроумие на давещ се. Той затвори очи и се отдаде на усещането.

И тогава Морис чу приглушен удар откъм долния етаж, като от врата, която се затваря, и мъжки глас извика името на Фулвия. Морис отвори очи, а тялото му се вцепени в напрегнато очакване, с изключение на една част от него, която се отпусна по същите причини.

— Кой идва? — просъска той.

— Моят съпруг — каза Фулвия.

— Какво? — Многобройни голи Морисовци в белезници скочиха от леглото и размениха погледи на объркване и ужас.

— Ти не каза ли, че е останал в Рим?

— Може да е решил да се върне с колата — спокойно каза Фулвия. Тя вдигна глава и силно извика нещо на италиански.

— Какво правиш? Какво му каза? — попита Морис, докато се бореше с долните си гащета. Не беше лесно, откри той, да ги обуе с белезниците.

— Казах му да се качи.

— Да не си луда? Как ще се измъкна оттук?

Той заскача из стаята с полуобути гащета, заотваря врати на гардероби, като търсеше някакъв изход или място да се скрие, докато се спъна в собствените си обувки. Фулвия се изсмя. Той размаха белезниците на инч под римския й нос.

— Бъди любезна да ми свалиш тия шибани неща — каза той с шепот, приличен на потиснат вик. Фулвия затърси мудно ключа в чекмеджето на нощното шкафче.

— По-бързо, по-бързо! — трескаво молеше Морис.

Вече се чуваше някой да изкачва стълбите, припявайки популярна песен.

— Спокойно, Морис, Ернесто е светски човек — каза Фулвия. Тя мушна ключе в белезниците и с леко щракване той беше свободен.

Но последва друго едно щракване и вратата на спалнята се отвори. Един елегантен мъж в костюм с прошарена коса и силен слънчев тен влезе вътре.

— Ернесто, това е Морис — каза Фулвия, като целуна съпруга си по двете бузи и го поведе през стаята, където Морис припряно вдигаше гащетата си.

— Felice di conoscerla, signore — Лицето на Ернесто цъфна в широка усмивка и той подаде ръка, която Морис безсилно стисна.

— Ернесто не говори английски — каза Фулвия. — Но всичко разбира.

— Аз май че не — каза Морис.

Ернесто отвори една от огледалните гардеробни врати, окачи костюма си, свали обувките си с два ритника, без да се наведе, и се отправи към прилежащата баня, като пътьом събличаше ризата си през глава. Изотдолу се чу приглушена италианска реч.

— Какво каза? — отвори уста Морис, когато вратата на банята се затвори зад Ернесто.

— Че ще си вземе душ — каза Фулвия, оправяйки възглавниците върху леглото. — И после ще дойде при нас.

— При нас ли? Къде?

— Тук, разбира се — каза Фулвия, вмъкна се в леглото и се настани в центъра му.

Морис онемя за миг.

— Хей! — с укор в гласа каза той след секунда. — Подозирам, че всичко това е нагласено!

Фулвия пусна усмивката си на Мона Лиза.

 

В малката баня на апартамента им на „Фицрой скуеър“ Телма Рингбаум се приготвяше за лягане с по-голямо старание от обикновено. Изминалият ден беше дълъг и изморителен: агенцията, от която бяха наели апартамента, ги остави да чакат няколко часа, докато извадят дубликат на ключа, който се бил загубил. Когато най-сетне влязоха, установиха, че водата е спряна неизвестно откъде и трябваше да се обадят на агенцията да изпрати човек да я пусне, но пък за да направят това, им се наложи да излязат и да потърсят наоколо неизпочупена от вандали телефонна кабина, защото телефонът в апартамента беше изключен. Кухненската печка беше толкова мръсна, че Телма не се реши да направи на нея дори кафе, преди да я изчисти, а вътрешността на хладилника представляваше нещо като действащ модел на глетчер и трябваше да го размрази преди употреба. Без да се е наспала добре предната нощ, докато приключи с тези задачи, като междувременно накупи и основните хранителни продукти от местните магазини, а освен това сготви вечеря (тъй като Хауърд не обичаше да ходи по ресторанти), Телма беше вече готова да падне от умора. Но нещо специално предстоеше между нея и Хауърд, а животът на Телма не беше така препълнен с романтика, че да си позволи да го пропусне. Освен това, Хауърд се нуждаеше от утешение след получаването на това разочароващо писмо от Морис Зап.

Въпреки умората и обезсърчаваща обстановка в банята — цялата в паяжини и ронеща се боя, Телма чувстваше нарастване на еротичната си възбуда, докато се приготвяше да достави удоволствие на Хауърд. Тя омекоти водата във ваната с ароматична пяна, масажира се след това с парфюмиран крем за тяло, парфюмира се леко зад ушите и в други интимни отвори и цепнатини и си облече най-секси нощницата — фриволна дреха от черен найлон. Изчетка косата си сто и един пъти и прехапа устните си, за да се зачервят. После на пръсти се вмъкна в дневната, остави вратата отворена и застана на прага.

— Хауърд! — изгука тя.

Хауърд се беше привел пред древния черно-бял телевизор и бърникаше копчетата, докато екранът премигваше и пращеше.

— Да? — каза той, без да се обръща.

С глуповата усмивка Телма каза:

— Сега можеш да ме притежаваш, скъпи!

Хауърд Рингбаум се обърна и я погледна с безразличие.

— Ама сега не те искам — каза той и продължи да се занимава с телевизора.

В този момент Телма Рингбаум реши, че ще изневери на съпруга си при първата удала й се възможност.

 

По целия свят хората са в различно състояние: обличат се или се събличат, сами или по двойки, заспиват или се събуждат, работят или почиват. В момента, в който Пърс Макгаригъл крачи по една ирландска улица посред нощ с ловджийската шапка на Морис Зап на главата си, същият слънчев лъч, който сега, отразен от луната, осветява пътя му и му показва формите на тъмнеещите ферми и селски къщи, където хора и животни спят и хъркат, само преди няколко секунди е събудил бездомниците по улиците на Бомбай и фабричните работници на Омск, светвайки право в премигващите им лица или прокрадвайки се през пролуките на окъсани завеси и повредени щори.

Още по̀ на изток вече е предобяд. В Куктаун, Куинслънд, в кабинета си в университета на Северен Куинслънд, Родни Уейнрайт работи над доклада си за бъдещето на критиката. За да съживи и подтикне хода на разсъжденията си, той преписва това, което вече е написал, от самото начало, подобно на състезател по овчарски скок, който удължава пробега си, за да постигне изключително впечатляващ скок. Надеждата му е, че самият движещ импулс на дискурса ще го пренесе над упоритата пречка, която го спъва от толкова време. Засега върви добре. Ръката му се движи гладко по карирания лист. С лекота добавя тук-там по нещо и прави разнообразни едва доловими промени в оригиналния текст. Опитва се да потисне познанието за това, което следва, опитва се да не види съкрушителния пасаж, който се задава. Опитва се да изиграе собствената си мисъл. Не гледай, не гледай! Давай, не спирай! Събери цялата си сила в една точка, готов за скок, СЕГА!

„Въпросът е, следователно, как може литературната критика да поддържа арнолдианската функция за идентифициране на най-доброто, което е измислено и казано, при положение, че литературният дискурс сам по себе си е децентриран чрез деконструиране на традиционната концепция на автора за «авторитета». Ясно …“

Да, ясно … Ясно … Ясно какво?

За миг атлетът увисва във въздуха с червено от напъна лице, с изпъкнали очи, с опнати жили, с прът, огънат почти до счупване под тежестта му, летвата е само на сантиметри от носа му. И внезапно всичко рухва: прътът се счупва, летвата се размества, атлетът пада към земята, а краката му ритат във въздуха. Родни Уейнрайт се свлича върху бюрото и зарива лице в длани. Отново победен.

На вратата се почуква плахо.

— Влез — изпъшква Родни Уейнрайт, като поглежда през разперени пръсти.

Руса, момичешка глава с големи очи надниква иззад вратата.

— Добре ли сте, д-р Уейнрайт? — казва Сандра Дикс. — Идвам във връзка с моето задание.

 

На същата географска дължина, но на друга ширина, Акира Саказаки, преглежда студентски работи, седнал с кръстосани крака в тапицираната си кутийка в небето — упражнения по английски език на студентите от първи курс на университета. „Having rescued girl drowning, lifeguard raped her in blanket“^[2]. Поклащайки с въздишка глава, Акира оправя членуването и словореда, и замества сгрешената дума „raped“^[3] с „wrapped“^[4]. Това занимание е фасулска работа за преводача на Роналд Фробишър. „Фасулска работа“^[5] — казва на глас Акира Саказаки и се засмива сам на себе си. Това е английски идиом, чийто смисъл е научил малко по-рано тази сутрин от едно писмо на романиста.

Тази сутрин Акира е облечен в спортна риза „Арнолд Палмър“, а голф-обувките му, марка „Джак Никлъс“, стоят до вратата, готови за обуване, щом стане време да тръгне за университета. Днес е неговият ден за игра на голф. Като се връща вечерта, ще се отбие да поиграе един час на едно от многото игрища за голф в Токио. Отсега го сърбят ръцете да стисне дръжката на голф-стика. Обливан от мощната светлина в горната галерия на заграденото игрище, издигнато като гигантска клетка за птици под формата на равнобедрен триъгълник между три кръстосващи се железопътни линии, той ще запраща в пространството една след друга жълто-оцветените топки за голф, ще ги гледа как се издигат, реят се над милион покриви и телевизионни антени, а после се удрят в мрежата и падат към земята като уцелени птици.

В този спорт Акира вижда алегория на своите върхове и спадове в работата си на преводач. Езикът е като мрежа, която държи мисълта затворена в рамките на дадена култура. Но ако успееш да удариш топката с достатъчна сила в точно пресметнат момент, тя може да мине през мрежата, да продължи своя път, и, вместо да падне на земята, да излети в орбита около света.

 

В Лондон, Роналд Фробишър, облечен с халат и пижама, е заспал в домашния си кабинет, неудобно излегнат пред телевизора, по който няколко часа по-рано бе гледал повторението на епизод от полицейски трилър-сериал по негов сценарий. Отегчен от собствения си диалог, той неусетно заспа и късните новини, прогнозата за времето, както и проповедта на някакъв евангелистки духовник върху реалността на греха се изнизаха незабелязано покрай него. Сега от телевизионният апарат идва само остро пищене и слаба синкава светлина, която придава на покритите с набола брада и белязани от шарка страни на романиста мъртвешки вид. В краката му лежи пренебрегнато синьо писмо въздушна поща с прегледно написани въпроси: „Стр. 152, «jam-butty»^[6]. — Какво е това?, «Y-fronts»^[7]. — Какви са те? Стр. 191 «Sweet fanny adams»^[8] — Коя е Фани Адамс?“

 

Артър Кингфишър също е пред телевизора, но не е заспал, тъй като все още е ранна вечер в Чикаго, където той е отседнал за няколко дни след конференцията върху кризата на знака с цел да повтори приветствената си реч под формата на лекция за хонорар от хиляда долара. Между другото гледа порнографски филм, поръчан по телефона и препредаван по един от видео-каналите на хотела до неговата стая — между другото, защото в същото време чете книга по херменевтика, която се е съгласил да рецензира за едно научно списание — отдавна просрочен негов ангажимент, и вдига поглед от страницата, само когато скуката на текста стане непоносима дори за стария му, изсушен мозък, или щом звукът от филма, преминавайки от банален диалог към тежко дишане и стенания, го предупреди, че хилавите претенции на филма за разказване на някаква история, са изоставени в полза на истинските му цели и задачи. В същото време Сонг-ми Ли, в шармантно кимоно, се е привела над рамото на Артър Кингфишър и бърка в ухото му с помощта на малък резбован бамбуков инструмент, предназначен специално за вадене на ушна кал и широко използван в корейските бани.

Внезапно Артър Кингфишър се възбужда — дали от гледката на полов акт върху малкия екран, дали от фината стимулация вътре в ухото му, или пък от блеснал пред мисловния му взор нов хоризонт на концептуалната мисъл, подсказан от автора на херменевтиката, трудно може да се каже, но той определено усеща признак на живот между краката си, хвърля книгата и привиква бързо Сонг-ми към леглото, сваля халата си и я кара веднага да се съблече.

Тя се подчинява, но кимоното е деликатно и ценно, поясът е навит около тънката талия на Сонг-ми Ли в сложен възел и трябва най-малко половин минута, докато го свали, а дотогава възбудата на Артър Кингфишър вече е спаднала — била е кратка илюзия, призрачна копнежна мисъл. Той се връща унило към книгата и мястото си пред телевизора. Но е забравил какъв нов теоретичен скок беше започнал да вижда във възможностите, които му се разкриха през няколкото минути преди това, а голите тела се гърчат, вкопчват и треперят на екрана така, сякаш направо се подиграват с неговата импотентност. Той затваря книгата, изключва телевизора и затваря очи от отчаяние. Сонг-ми Ли мълчаливо подновява отстраняването на ушна кал от ухото му.

 

В Хеликън, Ню Хемпшир, вечерята е свършила и Дезире Зап се привежда съзаклятнически над телефона във фоайето на писателската колония, разговаряйки с агента си в Ню Йорк с припрян шепот, неспокойна да не би някой от другите обитатели да я подслуша. Защото това, което доверява на своя агент, е, че е блокирала и тази дума, подобно на думата „рак“ в хирургическо отделение, не бива никога, при никакви обстоятелства, да се казва на глас, макар че е в главите на всички.

— Това място не ми върши работа, Алис — шепне тя в телефона.

— Какво? Не те чувам, сигурно връзката е лоша — казва Алис Кауфман от апартамента си на 48-ма улица.

— Не съм напреднала нито с ред, откакто дойдох тук преди шест седмици — казва Дезире, рискувайки малко да повиши тон. — Още на другата сутрин късам, каквото напиша предния ден. Ще полудея.

Дълбока въздишка като изпразващи се мехове идва по линията от Ню Йорк до Ню Хемпшир. Алис Кауфман тежи сто и десет килограма и ръководи агенцията от дома си, понеже е прекалено тежка да пътува удобно дори с такси до друга част на Манхатън. Доколкото Дезире я познава, а тя познава Алис много добре, нейната агентка трябва да се е излегнала на диван с купчина ръкописи от едната страна на масивното си тяло и отворена кутия с швейцарски шоколадови бонбони „Пияна вишна“.

— Тогава го зарежи, скъпа — казва Алис. — Замини още утре. Махни се оттам.

Дезире нервно поглежда през рамо, уплашена, че еретичният съвет може да е дочут.

— Накъде?

— Дай си почивка, смени мястото — казва Алис. — Замини нанякъде. Иди в Европа.

— Хм — казва Дезире замислено. — Наистина, тъкмо получих покана за конференция в Германия, точно днес сутринта.

— Приеми — казва Алис. — Разходите ще ти се приспаднат от данъка.

— Те предлагат да ми платят разходите.

— Ще има допълнителни — казва Алис. — Винаги има. Впрочем, казах ли ти вече, че „Трудни дни“ предстои да излезе на португалски? Това е седемнадесетият език, без да броим Корея, която издаде пиратка.

 

Далече оттам, в Германия, Зигфрид фон Тупиц, който беше изпратил поканата за конференция на Дезире, е заспал в спалнята на дома си в подножието на Шварцвалд. Преуморен от дългото шофиране, той лежи буден, по гръб, с извадена над чаршафите черна ръка. Съпругата му, Берта, заспала в съседство на общото двойно легло, никога не е виждала мъжа си без ръкавица. Когато взема вана, дясната му ръка виси извън ваната, на сухо, когато взема душ, я държи протегната хоризонтално между завесите като сигнализиращ полицай на кръстовище. Когато дойде в леглото, никога не е сигурна дали това, което опипва гънките и отворите на тялото й е неговият пенис или кожен пръст. В първата брачна нощ тя го помоли да свали ръкавицата, но той отказа. „Но ако е загасено, Зигфрид?“ — молеше тя. „Първата ми жена веднъж ме помоли да направя това“ — каза Зигфрид фон Тупиц загадъчно, — „но аз забравих да я сложа пак, преди да заспя.“ За първата съпруга на фон Тупиц се знаеше, че е починала от сърдечен удар, намерена една сутрин от своя съпруг мъртва в леглото до него. Берта повече не помоли Зигфрид да свали ръкавицата.

 

Повечето хора в Европа сега са заспали, макар че Мишел Тардю е буден зад клепачите си на влечуго, обезпокоен от слабия аромат, който се носи откъм тялото на Албер, спящ край него; това не е обичайният мирис на неговата собствена тоалетна вода „Tristes Tropiques“, която Албер обикновено ползва в огромни количества, а нещо неприятно и натрапчиво, просташки синтетично, нещо (носът му потръпва от опитите му да преведе обонятелното усещане на словесен език), като … (гущеровите му очи се отварят от ужас при мисълта) парфюм, какъвто жена би могла да използва! Акбил Борак, обаче, не е буден, заспал е седнал на петдесет страници от края на „Духът на епохата“, и се е килнал напред като посечен с брадва, със сплескан нос върху отворената книга, лежаща на коленете му, докато Оя, обърнала се настрани да не й блести лампата за четене, спи унесено край него. Филип и Хилари Суолоу са заспали гръб до гръб на спалнята си, стара като брака им и провиснала в средата като тесен окоп, в който те се изтъркулват, като заспят, но щом кокалестите хълбоци на Филип допрат месестите на Хилари, телата им се отдръпват като противоположни магнити и, без да се събуждат, и двамата се изтеглят до краищата на матрака.

 

Пърс Макгаригъл спира в средата на пътя да прехвърли чантата си от едната наболяваща го ръка в другата. Пътуването на стоп бе потръгнало до Милингър, но след това го качи един човек, който се връщаше от сватба и бе попрекалил с чашките, и чак след като минаха три пъти край един и същи пътен знак, той си призна, че се е загубил, падна рязко напред и заспа на волана на колата си. Пърс сега малко съжалява, че не легна и той на задната седалка на колата, защото шансовете му да хване друга кола посред нощ са нищожни.

Той спира отново и се оглежда, обмисляйки нещо. Достатъчно топло и сухо е да поспи на открито. Съглеждайки купа сено в полето отдясно, Пърс се покатерва през портата и се отправя натам. Сепнато магаре скача на крака и побягва. Той пуска чантата, събува обувките си и се опъва в ароматното сено, вперил очи в безкрайното небе, извито над главата му, набодено с милиони звезди. Те трепкат с блясък, какъвто гражданите не могат и да си представят. Една от тях май че се движи, сравнена с другите звезди, и отначало Пърс мисли, че е открил нова комета. После разбира по бавното и устойчиво напредване, че това е комуникационен сателит в геостационарна орбита, една миниатюрна изкуствена луна, която послушно стои над Атлантика, следва скоростта на земното въртене, получава и изпраща съобщения, образи и тайни към и от безчетните човешки създания там долу. „О, ярък сателит!“ — тихо казва той. — „Да бях устойчив като теб!“ И той рецитира целия сонет на глас, обзет от желание стиховете да рикошират от космоса в мислите на Анджелика или в сънищата й, където и да е, за да почувства тя силата на неговия копнеж да бъде с нея.

„Как легнал бих на младата ти гръд, любима

Унесен кротко, равно залюлян

Завинаги полюшван сладко

Заслушан тихо в нежния ти дъх

Тъй нека да живея вечно или — да погина, да умра.“

Но не, махни това последното, за смъртта. Бедният Кийтс е поемал последните си глътки въздух, когато го е писал, и е знаел, че няма повече да сложи глава на младите гърди на Фани Браун, защото собствените му гърди са били останали почти без дробове. Но той, Пърс Макгаригъл, няма още намерение да умира. Дори вероятно ще живее вечно, особено ако намери Анджелика.

С тези мисли в главата, Пърс кротко заспива.