Дейвид Лодж
Малък свят (6) (Академичен романс)

1

Точно в 5 ч. сутринта Морис Зап се събужда от писукането на електронния си ръчен часовник, сложно произведение на миниатюризираната технология, което може да го информира с едно докосване на бутона за точното време навсякъде по света. В Куктаун, Куинслънд, Австралия, например, е 3 ч. следобед, факт, който не интересува Морис Зап. Той се прозява и се пресяга към ключа на нощната си лампа, макар че, случайно или не, точно в този момент в Куктаун, Куинслънд, Родни Уейнрайт от Университета на Северен Куинслънд се мъчи над доклад върху бъдещето на критиката за йерусалимската конференция на Морис Зап.

Този следобед в Северен Куинслънд е горещо, много горещо; потта кара химикалката да се изплъзва от пръстите на Родни Уейнрайт и мокри страницата, върху която се обляга възглавничката на дланта му. От своето бюро в кабинета на едноетажната си къща тук, в обгърнатото с изпарения предградие на Куктаун, Родни Уейнрайт чува шума от вълните, разбиващи се на близкия плаж. Той знае, че там са повечето негови студенти от курса по английски N 351 — „Литературни теории от Колридж до Бардз“ — които порят синьо-бялата вода или лежат по корем върху ослепителния пясък, а момичетата са смъкнали презрамките на банските си, за да получат равен тен. Родни Уейнрайт знае, че те са там, защото тази сутрин, след свършване на занятията, поканиха го да отиде с тях, като се смееха весело и се побутваха един друг с дружелюбен, но предизвикателен жест, който разчетен значеше: „Окей, ние изиграхме твоята културна игра тази сутрин — искаш ли да изиграеш нашата следобед?“ „Съжалявам“ — беше казал той, — „много ми се иска, но имам да пиша доклад.“ Сега те са на плажа, а той на бюрото си. По-късно, когато слънцето потъне зад гърбовете им, те ще извадят кутийки бира, ще запалят огън за барбекю и някой ще подхване мелодия на китара. Когато съвсем се стъмни, някой може да предложи къпане на голо — Родни Уейнрайт е чувал слухове, че това е обичайният връх в настроението на плажното парти. Той си представя участието в такива упражнения на Сандра Дикс, закръгленичката блондинка от Англия, която винаги сяда на първата редица в неговите часове с неизменно зяпнали уста и блуза. После с въздишка той концентрира зрението си върху разчертаната хартия пред него и отново прочита това, което е написал преди десет минути.

 

„Въпросът е, следователно, как може литературната критика да поддържа арнолдианската функция за идентифициране на най-доброто, което е измислено и казано, при положение, че литературният дискурс сам по себе си е децентриран чрез деконструиране на традиционната концепция на автора за авторитета?“

 

Родни Уейнрайт загражда в кавички „авторитет“ и искрено желае мозъкът му да измисли следващото изречение. Докладът трябва да бъде завършен скоро, защото Морис Зап иска да види чернова от него, преди да го одобри за конференцията, а от одобрението зависи субсидията за пътуването, която ще даде възможност на Родни Уейнрайт да отлети за Европа това лято (или по-скоро зима), да освежи мозъка си в извора на модерната критическа мисъл, да завърже полезни и влиятелни контакти, добавяйки още нещо към купчинката научна слава, успех, постижения, която може да му спечели деканско място в Сидни или Мелбърн. Не иска да остарява в Куктаун, Куинслънд. Това не е място за възрастни мъже. Още сега, на тридесет и осем, той няма шансове пред такива като Сандра Дикс покрай плажните герои с бронзови тела и напомпани мускули. Ефектът от двадесетгодишно посвещаване на умствена работа е твърде очевиден, когато обуе бански гащета, колкото и свободно да са скроени: под едрата, оплешивяваща, очилата глава започва блед, крушовиден торс със слаби крайници, причудливо закачени като на детска рисунка. И дори ако по някакво чудо Сандра Дикс би проявила снизхождението да пренебрегне тези несъвършенства на плътта, заслепена от блясъка на ума му, неговата съпруга Бевърли скоро би сложила край на всеки опит за приятелство отвъд изискванията на преподавателските му задължения.

Като че да подкрепи мисълта му, в този момент в полезрението на Родни Уейнрайт се вмъква широкият задник на Бев, ненапълно прикрит от рокля на фолклорни мотиви. Превита почти надве, като се поти обилно под широкополата си шапка, тя се тътри заднешком през избуялата морава, теглейки нещо — какво? Маркуч? Въже? Някакво животно на каишка? Накрая се оказва, че е детска играчка, някаква ярко оцветена играчка на колела, която се поклаща и люлее неприлично, докато се движи, а подире й върви гукащо прохождащо бебе, дете на някоя съседка. Жена с трезв ум, Бев Родни Уейнрайт се отнася с уважение към задника си, макар че не го харесва. Той си представя как Сандра Дикс извършва същото движение в дънките си и въздъхва. С усилие връща погледа си върху разчертаната хартия пред него.

 

„Едно възможно решение … — пише той, а после спира и задъвква края на химикалката.“

 

„Едно възможно решение би било да изтичам до плажа, да хвана Сандра Дикс за ръката, да я издърпам зад някоя дюна, да сваля долнището на банския й и …“

 

— Чашка чай, Род? Тъкмо ще правя за Мег и за мен. — Потното червено лице на Бев поглежда от отворения прозорец. Родни спира да пише и виновно покрива написаното. След заминаването й той накъсва страницата на малки парченца и ги хвърля в кошчето за хартия, където ги очакват няколко други накъсани и смачкани парчета хартия. Той започва отново на чист лист.

 

„Въпросът е, следователно, как литературната критика …“

 

Морис Зап, който е проспал тези няколко минути, изведнъж се събужда отново, обзет от паника, но като поглежда просветващия циферблат на електронния си часовник, с облекчение открива, че е само 5.15. Измъква се от леглото, като се почесва и потреперва леко (Суолоу, с типично британска пестеливост изключва парното през нощта), навлича хавлиен халат и безшумно прекосява коридора на път за банята. Дръпва шнурчето за светване зад вратата и се смръщва, когато флуоресцентното осветление изсвистява и рикошира от белите и жълти плочки. Уринира, измива ръцете си и изплезва езика си срещу огледалото над мивката. Той напомня изсъхналото русло на силно замърсена река. Прекалено много алкохол и прекалено много пури предната вечер. И всяка вечер.

За учения, обикалящ по света, това е точката на най-голям денонощен спад, когато трябва да се изтръгне от съня и да стане сам в тъмното, за да хване ранния самолет; насочил поглед към обложения си език в огледалото, разтриващ зачервени очи, опипващ наболата си брада, той за момент се учудва защо ли прави всичко това, дали играта си струва усилията. За да се отръска от тези депресиращи мисли, Морис Зап решава да си вземе набързо душ, и — много жалко, ако бученето и воят на водопроводните тръби разбуди домакините му. Той самият надава вой и затреперва, защото водата е едва-едва хладка, но ефектът от душа е освежаващ. Самобръсначката му на околосветски пътешественик, приспособена да работи на всички известни волтажи, а при нужда и на батерии, забръмчава, бръмва и мозъкът на Морис. Той отново поглежда часовника си: 5:30. Таксито е поръчано за шест, има достатъчно време за едно кафе долу в кухнята. Ще закуси на аерогара Хийтроу, докато чака връзката си за Милано.

 

Три хиляди мили на запад от тук, в Хеликън, Ню Хемпшир, в писателската колония, скрита дълбоко навътре в боровата гора, бившата съпруга на Морис Зап, Дезире, се мята неспокойно в леглото. Часът е 12:30 и тя е стояла будна откакто си легна преди един час. Това е, тя си знае, защото се тревожи за свършената през изминалия ден работа. Успя да напише хилядата думи в едно от дървените бунгала в гората, към които всяка сутрин, с приготвени обеди и пълни термоси, се отправят пребиваващите тук писатели, за да се заключат в усамотение, всеки с музата си; беше се върнала в централната сграда късно следобед, радостна от това изключително постижение. Но в течение на вечерта, докато разговаряше с останалите писатели и художници по време на вечерята, пред телевизора и на масата за игра на тенис, мънички съмнения започнаха да я човъркат за тези хиляда думи. Бяха ли точно тези, които трябваше да бъдат, единствено възможните? Тя устоя на внезапното желание да се втурне нагоре към стаята си и да ги прочете отново. Ежедневието в Хеликън е строго, почти монашеско: дните са за тиха, усамотена битка с изкуството на творчеството; вечерите — за общуване, разговори, почивка. Преди да си легне, Дезире си обеща да не поглежда написаното, а да го остави до сутринта да отлежи, първите минути от следващия ден бяха запазени за тази цел — колкото по-дълго го оставеше да отлежи, толкова по-вероятно беше, че ще е забравила какво е написала и, следователно, ще може да чете написаното с нещо като обективно око, да почувства неочаквания шок при първия прочит, който се надяваше да предизвика у своите читатели.

Легна в 11:30 с очи, старателно отклонявани от оранжевата папка, лежаща върху чамовия скрин, която съдържаше скъпоценните хиляда думи. Но тя сякаш сияеше в тъмното — и даже в момента така, със затворени очи, Дезире чувства присъствието й като пулсиращ източник на радиоактивност. Това е част от книгата, която тя се опитва да напише през последните пет години, книга, която да комбинира измислица и истина — фантазии, критично отношение, изповеди и разсъждения; книга, озаглавена просто „Мъжете“. Всеки раздел от нея започва с известна поговорка или афоризъм за жените, в която ключовата дума е заменена с „мъж“ или „мъже“. Тя вече е написала: „Непостоянство, твоето име е мъж“, „Вбесен като пренебрегнат мъж“ и „Проклетият мъж тормози една жена. Добрият мъж досажда на една. Това е единствената разлика между тях.“ В момента работи върху инверсията на знаменития фройдистки вик на озадачението: „Какво иска мъжът?“ Отговорът според Дезире е: „Всичко — и после още.“

Дезире се обръща по корем и сритва нетърпеливо полите на нощницата си, която се е оплела около краката й от нейното тръшкане и въртене. Тя се замисля дали да не релаксира с помощта на вибратора си, но той е един уред, който използва така, както монахиня бичува плътта си, по-скоро заради принципа, отколкото от истински ентусиазъм, а и батерията е почти изтощена, може да спре преди да е достигнала до оргазъм, съвсем като мъж — хей, това е доста добре! Тя светва лампата на нощното шкафче и записва в тефтерчето, което държи винаги под ръка: „Вибратор с изтощена батерия — точно като мъж.“ С ъгълчето на окото си съзира оранжевата папка, пламтяща на фона на лакираното дърво. Изгасва лампата, но вече е съвсем разсънена, безнадеждно е, нищо не може да се направи, освен да вземе таблетка за сън, макар че от нея ще се чувства със забавени рефлекси през първите часове на деня. Отново светва нощната лампа, сега пък къде са таблетките? О, да, на скрина, точно до ръкописа. Може би, ако си позволи съвсем мъничко да надзърне в него, поне едно изречение, за да заспи…

Застанала край скрина на бос крак, с таблетка за сън в едната ръка, замръзнала по пътя към устата й, Дезире отваря папката и започва да чете. Преди да усети, е стигнала до края на трите машинописни страници, погълнала ги е на три алчни глътки. Трудно й е да повярва, че думите, които са й коствали толкова много часове и толкова много усилия, докато ги открие и спои заедно, могат да бъдат изконсумирани толкова бързо; или че могат да изглеждат така неясни, така непохватни и несигурни в себе си. Всичко ще трябва да се напише отново утре. Тя глътва таблетка, после втора, желаейки единствено забрава сега. Докато чака таблетките да задействат, застава до прозореца и гледа навън към покритите с дървета хълмове, които заобикалят писателската колония, един монотонен, едноцветен пейзаж под студената светлина на луната. Дървета, докъдето погледът стига. Достатъчни за милион и половина тираж на книгата й „Мъжете“. Два милиона. „Растете, дървета, растете!“ — шепне Дезире. Тя отказва да приеме вероятността от поражение. Връща се в леглото, лежи неподвижно по гръб, с отворени очи и опънати от двете й страни ръце в очакване на съня.

* * *

Морис Зап се връща в спалнята за гости, облича се удобно за пътуване: кадифени панталони, бяло памучно поло, спортно сако; затваря и заключва куфара, който е приготвил от вечерта, проверява в гардероба и чекмеджетата за останали свои вещи, опипва различни джобове, за да се увери в целостта на своята животоподдържаща система: портфейл, паспорт, билети, писалка, очила, пури. Тръгва на пръсти, доколкото е възможно човек, носещ тежък куфар, да ходи на пръсти, по коридора, внимателно слиза по стъпалата, всяко от което изскърцва под тежестта му. Поставя куфара край външната врата и отново поглежда часовника си: 5:45.

 

Високо над студения Северен Атлантически океан, на борда на полет 072 на TWA от Чикаго за Лондон, времето изведнъж скача от 2:45 на 3:45, щом самолетът минава невидимата граница между два часови пояса. Едва ли някой от триста двайсет и тримата души на борда усеща промяната. Часовниците на повечето са все още по Чикагско време, където е 11:45 вечерта на предишната дата, пък и повечето от тях спят или се опитват да спят. Аперитивите и вечерята бяха сервирани, филмът — изгледан, безмитен алкохол и цигари — разнесени сред желаещите да закупят такива. Екипажът, уморен от изпълнението на тези задачи, се е струпал в кухненското помещение на кротко клюкарстване и проверка на останалите запаси и постъпленията. Хладилните шкафове, микровълновите печки и електрическите съдове, които бяха пълни при потеглянето от летище О’Хеър, сега са празни. Повечето от храната и напитките, държани в тях, сега са в коремите на пасажерите и, преди още да са кацнали на Хийтроу, повечето от това ще бъде в корема на самолета — в септичните му резервоари.

Главното осветление в пасажерското отделение, намалено за прожекцията на филма, не е светвано отново. Пасажерите, преяли и в много случаи препили, тежко спят. Те се въртят и свличат от седалките, напразно опитвайки се да заемат хоризонтално положение, главите са клюмнали на раменете като че ли са удушени, устата им зяпат в глуповати усмивки или грозни гримаси. Няколкото пътника, неспособни да заспят, слушат музика на запис със стереослушалки или четат на слабата светлина от миниатюрни прожекторни лампи, изкусно вградени за целта в тавана, дебели книги с меки корици и пъстри обложки за секс и приключения от Джаклин Сюзън, Харълд Робинс или Джак Хигинс, купени от книжните щандове на летището. Само една дама държи в скута си книга с твърда подвързия и си води бележки, докато чете. Тя седи изправена, бодра, на мястото до прозореца, 16-ти ред, дипломатическа класа. Лицето й е в сянка, но изглежда красиво, с аристократичен профил, като лице от стар медальон, с високи благородни вежди, високомерен римски нос и решителна уста и брадичка. В петното светлина, обливаща скута й, една фина ръка с маникюр насочва тънък автоматичен молив със златно покритие през печатните редове, спирайки отвреме навреме, за да подчертае някое изречение или отбележи нещо в полето. Ноктите на дългите пръсти с форма на копие са лакирани с керемиден цвят. Ръката, тясна, дълга и бяла, изглежда натежала от трите антични пръстена с инкрустирани рубини, сапфири и смарагди. На китката има дебела златна гривна, а от ръкава на кафяво кадифено сако се подава крайчеца на кремав копринен маншет. Краката на тази читателка са обути в широко скроени голф-панталони от същата мека материя, достигащи точно до под коляното. Прасците й са в плътен кремав клин, а ходилата — в пантофки от ярешка кожа, които са заменили, за времето на полета, чифт модерни ботушки с висок ток, изработени от кремава кожа с гравирано върху подметката име на известен милански майстор на обувки по поръчка. Лакираните нокти проблясват в лъча на лампата за четене при прошумоляването на всяка отгърната страница, която тя внимателно притиска и приглажда, а тънкият златен молив продължава пътя си по страницата. Отгоре е написано: „Идеология и държавен идеологически апарат“, а заглавието на гърба е: „Ленин и философията и други есета“, английски превод на книга от френския политически философ Луи Алтюсе. Забележките в полето са на италиански. Фулвия Моргана, професор по културология към университета в Падуа, работи. Тя не може да спи в самолет и не обича да си губи времето.

 

В същия самолет, на около 40 м зад Фулвия Моргана, Хауърд Рингбаум се опитва да убеди съпругата си Телма да правят секс тук и сега, на задната редица в икономичната класа. Обстоятелствата са идеални, изтъква той с припряно шептене: светлината е слаба, всички наоколо спят и от двете им страни местата са празни. Ако вдигнат облегалките за ръце, разделящи тези четири места, би се образувало достатъчно място да се опънат хоризонтално и да се изчукат.

— Шшт! Някой ще те чуе — казва Телма, която още не осъзнава, че съпругът й е напълно сериозен.

Хауърд натиска бутона за повикване и когато една стюардеса се появява, помолва за две одеяла и две възглавници. Никой, уверява той Телма, няма да разбере какво правят те под одеялата.

— Всичко, което аз смятам да правя под моето, е да спя — казва Телма. — Веднага щом довърша тази глава.

Тя чете един роман, озаглавен „Опитай по-настойчиво“ от британския автор Роналд Фробишер. Прозява се и отгръща страница. Книгата е възскучна. Преди години я беше купила при предишното им посещение в Англия. Тогава си я занесе в Канада неотворена, пакетира я отново, когато се върнаха в Щатите; после, като търсеше нещо за четене в самолета, я свали от един висок рафт и издуха прахта от нея, като си мислеше, че това ще бъде добър начин да се пренастрои към английския говор и маниери. Но действието на романа се развива в индустриалния район на Средна Англия и диалогът е задръстен с жаргон, какъвто те едва ли ще чуят в околностите на Блумзбъри. Хауърд е получил стипендия от Националната фондация за таланти в областта на хуманитарните науки, за да работи шест месеца в Британския музей. Уредили са малък апартамент под наем над един магазин, съвсем близо до „Ръсъл Скуеър“. Телма възнамерява да се запише в някой от многото изумително евтини образователни курсове за възрастни, каквито там в Англия има за всичко: от чужди езици до подреждане на цветя, и този път наистина да обиколи всички музеи и галерии в столицата.

Стюардесата донася одеяла и възглавници в полиетиленови торби. Хауърд разстила одеялата върху коленете им и мушва ръката си под полата на Телма. Тя го отблъсква.

— Хауърд! Стига! Да не си се побъркал? — Макар и смутена, тя общо взето не е толкова недоволна от този внезапен израз на страст.

Хауърд Рингбаум наистина се е побъркал от идеята да влезе в клуба „На мили от земята“ — едно елитно братство от мъже, които са осъществили сексуален сеанс по време на полет. Хауърд прочете за този клуб преди около година в едно списание, докато чакаше реда си в бръснарницата, и оттогава е обзет от амбицията за членство в него. Един колега от Южен Илинойс, където в момента Хауърд преподава английска пасторална поезия и пред когото една вечер изповяда тази своя нереализирана амбиция, се оказа член на клуба и предложи да издигне кандидатурата му, ако изпълни единственото условие за членство. Хауърд попита, дали съпругите се броят. Колегата каза, че това не е обичайно, но според него комисията по приемане на нови членове би могла да направи изключение. Хауърд попита какво доказателство се изисква и колегата каза — изцапана със семенна течност хартиена салфетка, носеща знака на известна авиокомпания, подписана от съответния партньор в сеанса. С типичната за Хауърд Рингбаум непоколебимост на човек без чувство за хумор, свикнал да успява във всички форми на човешко състезание, той се впусна в тази безумна авантюра без секунда колебание. Точно този характер на Хауърд Рингбаум, показан в една групова игра, наречена „Унижение“ и измислена от Филип Суолоу преди много години, му излезе скъпо — коства му работата, доведе го до изгнание в Канада, от което той съвсем наскоро успя да се върне, след като написа дълга поредица от скучни статии върху английската пасторална поезия, захвърлен сред брулените от ветрове прерии на Алберта, но — той не се бе поучил от своя опит.

— А в тоалетната? — прошепва той. — Можем да го направим в тоалетната.

— Да не си откачил? — изсъсква Телма. — Там няма място да се изпикаеш, камо ли… За Бога, миличък, контролирай се малко! Изчакай, докато стигнем до нашето апартаментче в Лондон — тя му се усмихна гальовно.

— Сваляй гащите и сядай на моя! — казва Хауърд Рингбаум без усмивка.

Телма удря Хауърд в чатала с книгата си и той се свива от болка.

— Хауърд? — казва тя с тревога. — Добре ли си, скъпи? Не исках да те нараня.

 

Морис Зап отива в кухнята на семейство Суолоу, кипва вода в чайника и си прави чаша силно чисто нес-кафе. Отвън небето просветлява и няколко птички чуруликат с прекъсвания в дърветата. Часовникът в кухнята показва 6:00. Морис изпива кафето и застава във външния коридор, готов да отвори на таксиметровия шофьор, преди да е звъннал на вратата, за да не разбуди къщата.

Но някой вече е буден. Чува се скърцане по стъпалата и малко по малко Филип се появява в полезрението му: първо кожените чехли, след тях — голите кокалести глезени, раираното долнище на пижама, домашен халат с калнокафяв цвят и, накрая — сребристата брада.

— Тръгваш ли? — казва той, подтискайки прозявка.

— Надявам се, че не аз те събудих — казва Морис.

— О, не. Просто не мога да те пусна, без да си кажем довиждане.

Следва неловко мълчание. Двамата мъже са като че ли леко сконфузени от спомена за тайните, разменени вечерта под влияние на уискито.

— Надявам се, че по някое време ще ме информираш какво мислиш за моята книга — каза Филип.

— Дадено. Взел съм я със себе си да я чета в самолета. Между другото, скоро ще излезе още една моя книга.

— Още една?

— Заглавието й е „Отвъд критиката“. Бива го, а? Ще ти изпратя един екземпляр.

Двамата мъже се сепват от острия звук на звънеца.

— А, ето го и таксито! — казва Филип. — Имаш предостатъчно време, до аерогарата се стига само за половин час по това време на деня. Е, значи, довиждане, колега! Благодаря, че дойде.

— Благодаря за всичко, Филип — казва Морис, стисвайки ръката му. — Ще се видим в Нови Йерусалим.

— Моля?

— Конференцията. Йерусалимският „Хилтън“ е в новата част на града.

— А, ясно! Добре, ще видим. Ще си помисля за това.

Таксиметровият шофьор вдига куфара на Морис и го занася до колата, една любезност, която не престава да смайва Морис Зап, идващ от държава, в която таксиметровите шофьори стоят заключени в шофьорските си кабини и се зъбят на клиентите през решетки като животни от клетка. Когато таксито завива край ъгъла, Морис поглежда назад и вижда Филип да му маха от външния вход, прихванал полите на халата си с другата ръка. Над главата му завесата на един прозорец се дръпва и някакво лице — на Хилари? — неясно се мярва зад стъклото.

 

В Чикаго е полунощ; вчера се колебае за миг, преди да стане днес. Студен вятър повява от езерото, запраща боклуците по паважа като бурени в поле и смразява бездомници, уличници и наркомани, търсещи подслон под арките на железопътната естакада. В най-новия и луксозен хотел на града, обаче, е почти тропическа жега. Отличаваща черта на тази сграда е, че всичко, което очакваш да намериш отвън, е вътре и обратно, с изключение на времето. Стаите са разположени в кръг около вътрешно пространство, балконите им се издават към него, в отоплявания от климатична инсталация въздух, и гледат към фонтан и езеро с лилии, пълно с пъстроцветни риби. Тук растат палми и цъфнали лози, които се катерят по стените и обвиват балконите. Отвън, прозрачни асансьори като фини стъклени мехури пълзят нагоре-надолу по отвесните стени на сградата, причинявайки световъртеж на пътниците. Това е тип отворена архитектура.

В разкошен апартамент на последния етаж, от външните прозорци на който бездомниците, уличниците и наркоманите са напълно невидими и даже най-големите автомобили от оживеното кръстовище изглеждат като пълзящи буболечки, в средата на голямо кръгло легло е легнал по гръб гол мъж. Ръцете и краката му са разперени встрани, така той напомня известната графика на Леонардо, с изключение на това, че тялото му е слабо и мършаво, тяло на възрастен мъж, с неравен слънчев тен, посивели косми на гърдите, кокалести леко криви крака и втвърдени мазолести стъпала. Очите, сега затворени, са тъмнокафяви, почти черни. На нощното шкафче има купчина списания, академични тримесечници, някои от които са паднали или захвърлени на пода. Те имат заглавия като: „Диакритика“, „Критически справочник“, „Нова литературна история“ „Поетика и теория на литературата“, „Метакритика“. Пълни са със статии, набрани с дребен шрифт и гъсти редове, с много бележки под линия с още по-дребен шрифт, и дълги библиографски списъци. Не съдържат илюстрации. Но кой се нуждае от илюстрации, щом притежава свой собствен жив, дишащ подлистник.

На леглото, до мъжа, в пространството между левите му ръка и крак, е коленичила добре сложена млада азиатка, с дълга, права, блестящочерна коса, падаща върху златистото й тяло. Единствената й дреха е оскъдна препаска от черна коприна. Тя масажира мършавите крайници и торс на мъжа с леко парфюмирано минерално масло, като обръща особено внимание на дългия му тънък обрязан пенис, който не реагира при тази обработка, безсилно полюшващ се насам-натам в чевръстите ръце на младата жена като суров тестян кравай.

Това е Артър Кингфишър, доайенът на Международното общество на литературните теоретици, почетен професор на Колумбийския и Цюрихския университети, единственият мъж в академичната история, заемал едновременно две декански места на различни континенти (пътувайки с реактивен самолет два пъти седмично, за да прекара от понеделник до сряда в Швейцария и от четвъртък до неделя — в Ню Йорк), понастоящем в пенсия, но все още активен в научните среди като участник в конференции, консултант-редактор на академични списания, съветник в университетските издателства. Мъж, чийто живот е концентрирана история на модерната критика: роден (като Артур Клингелфишер) в интелектуалния елит на Виена в края на19-ти век, следвал заедно с Шкловски в Москва в революционните години, с И. А. Ричардс в Кембридж в края на 20-те, работил с Якобсон в Прага през 30-те, емигрирал в Съединените щати през 1939, където става водеща фигура в „Нова критика“ през 40-те и 50-те, след което „Парижките критици“ от 60-те превеждат ранните му трудове от немски и той бива приветстван като пионер на структурализма. Мъж, който е получил повече почетни титли, отколкото може да си спомни, и който има в своята къща на Лонг Айлънд цяла стая, пълна с (предимно нечетени) книги и разпечатки на статии, изпращани му от негови ученици и почитатели от научния свят. Азиатката пък е Сонг-ми Ли, която дойде преди 10 години от Корея със стипендия на фондацията Форд, за да извърши научно изследване под ръководството на Артър Кингфишър, и остана като негова помощничка, компаньонка, секретарка, масажистка и партньор в леглото, посветила изцяло живота си на това да защитава великия мъж от натрапничеството на академичния свят и да му носи утеха в отчаянието, че вече не е способен да стигне до ерекция нито до оригинална мисъл. Повечето мъже на неговата възраст биха се примирили поне с първата от тези два вида импотентност, но Артър Кингфишър винаги е водил активен сексуален живот, счита го за жизнено важен и по някакъв дълбок и мистериозен начин свързан с интелектуалната му креативност.

Телефонът край леглото издава дискретно електронно писукане. Сонг-ми Ли избърсва намазнените си пръсти с мека хартиена салфетка, протяга се през проснатото по гръб тяло на Артър Кингфишър, при което розовите й зърна леко се отъркват в косматите му гърди, и вдига слушалката. После се връща назад, прикляка на пети, слуша и казва:

— Един момент, моля, да погледна дали е свободен — с ръка на слушалката, тя казва на Артър Кингфишър: — Търсят те от Берлин, ще се обадиш ли?

— Защо не? Не мога да кажа, че прекъсват нещо — казва Артър Кингфишър мрачно. — Кого познавам в Берлин?

 

Таксито се носи с друсане и грохот през крайните квартали на Рамидж, като подхвърля Морис Зап от единия край на задната седалка към другия, докато шофьорът преодолява многобройните извивки и завои по пътя към летището. Встрани от движещото се такси се развива безкрайната лента от почти еднакви тристайни къщи. Завесите на прозорците в повечето от тях са все още спуснати. Скрити зад тях, хората спят и сънуват, пърдят и хъркат, а зората полазва по покривите, комините и по телевизионните антени. За повечето от тези хора днешният ден ще бъде досущ същият като вчерашния или утрешния: същия офис, същата фабрика, същата търговска зона. Животът им е затворен кръг, те се въртят в колелото на навика, хоризонтите им са близки и непроменливи. За Морис Зап такъв живот е невъобразим, той не се и опитва да си го представи; но тяхната статичност придава вкус на неговата мобилност, предизвиква — докато таксито му препуска през лабиринта от улици и пресечки, по двойни улични платна и кръгови кръстовища — нещо като психическа фрикция, която го сгрява дълбоко, до сърцевината на неговата същност и го кара да чувства, че е гледан със завист, че наистина е човек за завиждане, той — мъжа, когото земната извивка приканващо мами към все нови и нови преживявания зад хоризонта.

 

В семейната спалня на викторианския си дом на „Сейнт Джоунс Роуд“, Филип и Хилари се съвкупляват така безмълвно и едва ли не крадешком, сякаш са легнали върху задните седалки на реактивен лайнер.

Когато се върна в леглото, като изпрати Морис, Филип бе поизмръзнал от стоене край външната врата по халат и пижама и топлината от пищното тяло на Хилари му се стори неустоима. Той се сви на кълбо и гушна меките възглавници на нейния ханш, като прокара ръка през кръста й и я постави върху едната от тежките й гърди. Неспособен да заспи, той се възбуди, запретна нощницата на Хилари и започна да я гали по корема и между бедрата. Тя беше овлажнена и не се противеше, макар да не беше сигурен, че е напълно будна. Влезе в нея бавно, откъм гърба, сдържайки дъха си като крадец, да не би тя да се разсъни и да го отблъсне (беше се случвало преди).

В действителност, Хилари е съвсем будна, въпреки че не отваря очи. И очите на Филип са затворени. Той си мисли за Джой и пурпурната спалня в светлата италианска нощ. Тя си спомня Морис Зап в това същото легло и спуснатите заради следобедното слънце завеси преди десет години. Леглото прискърцва ритмично; предната табла се удря веднъж-дваж в стената; чува се изпъшкване, въздишка, после — тишина. Филип заспива. Хилари отваря очи. Никой не е видял лицето на другия. Нито една дума не е разменена.

 

Междувременно, телефонният разговор между Берлин и Чикаго е към края си. Говори глас на безупречен английски с много слаб немски акцент:

— Значи така, Артър, не можем да ви изкушим да говорите на нашата конференция в Хайделберг? Аз съм крайно разочарован, вашите мисли върху рецептивната естетика биха били високо оценени, сигурен съм.

— Съжалявам, Зигфрид, просто нямам какво да кажа.

— Вие сте изключително скромен, както винаги, Артър.

— Повярвайте ми, не е от фалшива скромност, иска ми се да беше.

— Напълно разбирам. Твърде сте зает… Между впрочем, какво мислите за онова ново място по литературна критика към ЮНЕСКО?

След удължена пауза, Артър Кингфишър казва:

— Новините се носят бързо. Това още не е официално.

— Но дали е вярно?

Подбирайки очевидно внимателно думите си, Артър Кингфишър казва:

— Има основания да се смята, че е.

— Чух, че вие, като експерт, ще бъдете в журито, Артър, така ли е?

— За това ли всъщност ми се обаждате, Зигфрид?

Неприкрит, безрадостен смях от Берлин.

— Как можете да си помислите такова нещо, драги ми колега? Уверявам ви, че нашето желание да присъствате в Хайделберг, е съвършено искрено.

— Мислех, че вие държахте катедра в Баден-Баден?

— Така е, но си сътрудничим за конференцията в Хайделберг.

— А какво правите в Берлин?

— Каквото и вие в Чикаго, предполагам. Участвам в конференция — какво друго? — „Постмодернизмът и онтологичното издирване“. Има няколко интересни доклада. Но нашата хайделбергска конференция ще бъде по-добре организирана… Артър, тъй като повдигнахте въпроса за длъжността към ЮНЕСКО…

— Не съм го повдигал, Зигфрид. Вие бяхте.

— Ще бъде лицемерно от моя страна да се преструвам, че не ме интересува.

— Не съм изненадан, Зигфрид.

— Не сме ли били винаги добри приятели, Артър? Още откогато написах отзива за четвъртия том на събраните ви творби в „Ню Йорк Ревю ъв Букс“.

— Да, Зигфрид, отзивът беше хубав. Хубаво беше и че си и поговорихме.

 

Ръката, която поставя обратно телефонната слушалка в модерния, функционален хотел на „Курфурстендам“, е пъхната в черна кожена ръкавица, въпреки факта, че собственикът й е седнал в леглото, облечен с копринена пижама и закусва от поднос пред себе си. Никой не знае каква чудовищна деформация или нараняване крие тя, макар че са правени много предположения: отблъскващ белег по рождение, гнояща рана, отвратителна мутация, като например крак на хищна птица вместо пръсти или изкуствена ръка от стомана и пластмаса, поставена, след като истинската — така твърдят привържениците на тази теория — била смазана и обезобразена от машинариите в танк „Панцер“, какъвто Зигфрид фон Турпиц управлявал през последните месеци на Втората световна война. Той оставя ръката си облегната за момент върху телефонната слушалка, сякаш да предпази апарата от изтичане на информацията, останала в свързващия го допреди няколко секунди с Чикаго кабел, като същевременно със свободната си ръка замислено рони трохи от кроасан. После вдига отново слушалката и с черен кожен пръст набира централата, като прави справка в тефтерче с черна кожена подвързия и поръчва международен разговор с Париж. Лицето му е бледо и безизразно под нископодстриганата коса.

 

Таксито на Морис Зап бумти нетърпеливо пред червената светлина на светофара на широка търговска улица, безлюдна в този ранен час с изключение на млекарска кола и микробус за разнасяне на вестници. Голямо рекламно табло на стената възхвалява пътуването с Бритиш Еъруейз, от което може да се предположи, че летището вече е близо. Друга, по-малка реклама, настойчиво приканва минувача да даде свобода на вкуса си^[1], но не е — както Морис знае от предишния си престой — призив на Организацията за свобода на хомосексуалистите в Рамидж, а се отнася за местен деликатес от карантия. С малко късмет той самият ще нагъва довечера вдигащо пара блюдо с крехко, ароматно талиетелле, преди да премине към, да речем, консолета по милански и, може би, резен-два панетоне за десерт. Устата на Морис се напълва със слюнка. Таксито полита напред. Един часовник над бижутерски магазин показва 6:30.

 

В Париж, както и в Берлин, е 7:30 поради различните разпоредби на континента за спестяване на електрически ток. В спалня с висок таван в един елегантен апартамент на бул. „Юйсман“, телефонът звъни до двойното легло. Без да отваря очите си, изпъкнали като на гущер върху кафеникаво лице с груба кожа, Мишел Тардю, професор по наратология в Сорбоната, протяга гола ръка изпод пухената завивка и вдига слушалката.

— Oui? — измърморва той, все още без да отваря очи.

— Жак? — запитва немски глас.

— Не. Мишел.

— Мишел кой?

— Мишел Тардю.

Чуват се немски думи на разочарование.

— Моля, приемете моите най-дълбоки извинения — казва обаждащият се на правилен, но със силен акцент френски. — Набрал съм неправилно номера.

— Но аз не ви ли познавам? — казва Мишел Тардю с прозяване. — Като че ли разпознавам гласа ви.

— Зигфрид фон Турпиц. Бяхме заедно миналата есен в Ан Арбор.

— О, да, спомням си. „Връзката автор-читател в повествованието“.

— Исках да се обадя на един приятел на име Текстел. Името му е точно до вашето в тефтерчето ми, а и двата номера са парижки, затова съм ги объркал. Изключително глупаво от моя страна, надявам се, че не ви обезпокоих твърде много.

— Не твърде много — казва Мишел, като се прозява пак. — Au revoir.

Той се завърта назад и прегръща голото тяло в леглото до себе си, обвива се около меките му изпъкналости, гали с пръсти гладката копринена кожа на корема и вътрешната страна на бедрата, завира нос в крехкия тил под парфюмираните кичури златиста коса. „Cheri“, шепне приласкаващо той, когато то се размърдва в съня си.

 

В спалнята си с дъбова ламперия в колежа „Вси светии“, Оксфорд, професорът по белетристика към кралската катедра благочестиво спи сам. Нито един друг човек — мъж или жена — не споделя високото, старомодно единично легло, или което и да е друго легло, с Ръдиърд Паркинсън. Той е стар ерген и девственик. Нещо, за което не бихте се досетили от наличното огромно количество книги, статии и отзиви наоколо, които са пълни с компетентни и нерядко граничещи с неприличието описания на вариантите и приумиците в човешкия сексуален живот. Но това е само секс в главата или върху страницата. Ръдиърд Паркинсън никога не се е влюбвал, нито е пожелавал да се влюби, наблюдавайки съкрушителния ефект на това състояние върху броя публикации на колегите и съперниците си. Когато беше на тридесет и пет, вече стабилен и преуспяващ в академичната си кариера, той обмисли възможността за един брак по сметка абстрактно, претегляйки удобствата и неудобствата на семейния живот, и стигна до заключението да не се жени. Понякога реагираше на красотата на млад студент, ограничавайки се само до поставяне на плаха ръка върху рамото на младежа, но нищо повече.

От ранна възраст четенето и писането бяха запълнили цялото време от живота на Ръдиърд Паркинсън, включително и тези часове, заделяни от нормалните хора за любов и секс. И наистина, би могло да се каже, че за него четенето е любов, а писането — секс. Той е влюбен в литературата и по-специално в английските поети Спенсър, Милтън, Уърдсуърт, а и във всички останали. Да чете техните стихове за него е чисто, безкористно удоволствие, привилегировано общуване с велики умове, екстатична наслада от истината и красотата. А да пише, той самият да пише, е нещо като правенето на секс — изявяване на воля, упражняване на власт, освобождаване от напрежение. Ако не напише нещо поне веднъж на ден, става раздразнителен и депресиран, и това нещо трябва да бъде публикувано, защото да напише нещо, без да го публикува, е като мастурбация или coitus interruptus^[2] — нещо срамно и незадоволяващо.

Най-висшата форма на писане е, разбира се, създаването на собствена книга, нещо, което се подготвя с деликатност, финес и находчивост и се проточва месеци наред, като любовна история. Но човек не може постоянно да пише книги, дори и в момент на такава заетост има почивки и затишия, когато той просто чете други източници, и тогава нуждата да освободи потиснатото си его върху карирания лист, колкото и банален или незначителен да е поводът, става неудържима. Ето защо Ръдиард Паркинсън никога не отказва покана за написване на рецензия за книга; и тъй като е остроумен и изискан критик, получава много такива покани. Литературните редактори на лондонски ежедневни и седмични вестници непрестанно говорят с него по телефона, пакети с книги се получават в стаичката на портиера при всяко идване на пощата, и той винаги има най-малко три задачи за изпълнение по едно и също време — едната почти готова, другата — на чернова, а третата — на етап водене на бележки. Книгата, върху която си води бележки в момента, лежи разтворена, с лице надолу на шкафа край леглото, до будилника, очилата и чинийката със зъбната му протеза. Това е труд по литературна теория от Морис Зап, озаглавен „Отвъд критиката“, който Ръдиард Паркинсън рецензира за литературното приложение на „Таймс“. Протезата злобно се зъби на книжния том, ухилена сатанински към него, сякаш го кара да се махне оттам, докато Ръдиърд Паркинсън се отдава на почивка.

Будилникът звъни. Часът е 6:45. Ръдиърд Паркинсън протяга ръка да го натисне, премигва и се прозява. Отваря вратичката на шкафа до леглото и изважда тежко керамично гърне, украсено с герба на колежа. Седнал на ръба на леглото с разтворени крака, той изпразва мехура си от съдържимото му след снощното шери и червено вино. В жилището му има баня и тоалетна, но Ръдиърд Паркинсън, дошъл в Оксфорд от Южна Африка на двадесет и една годишна възраст и усъвършенствал се в английския стил до такава степен, че не може да бъде отличен от автентичните представители, е привърженик на старите традиции. Той връща нощното гърне в шкафа и затваря вратичката. По-късно един прислужник от колежа, който получава хубав бакшиш за услугата, ще го изпразни. Ръдиард Паркинсън се връща в леглото, светва нощната лампа, слага очилата си, намества зъбите си, и започва да чете книгата на Морис Зап от страницата, където е спрял снощи.

Отвреме навреме подчертава фраза или си отбелязва нещо в полето. Леко презрение играе по устните му, които са оградени с посивели бакенбарди. Това няма да е благоприятна рецензия. Ръдиард Паркинсън по принцип не обича американските учени. Те се отнасят към неговите трудове с по-малко уважение, отколкото се полага. Що се касае до Морис Зап, той изобщо не ги цени, а ги игнорира тотално (Паркинсън, разбира се, беше потърсил името си в библиографията — първото нещо, което правеше с всяка нова книга). Освен това, Ръдиард Паркинсън е написал последователно три благоприятни рецензии през последните десет дни: за „Сънди Таймс“, „Лисънър“ и „Ню Йорк Ревю ъв Букс“, и сега се чувства леко отегчен от хвалбите. Малко жлъч няма да е излишна този път и каква по-добра мишена от един нагъл, надут американски евреин, нетърпелив да демонстрира владеене на най-новата и претенциозна литературнокритична терминология.

 

В Централна Турция е 8:45. Д-р Акбил Борак, бакалавър по хуманитарни науки (Анкара), доктор по философия (Хъл), закусва в малката си къща в нов квартал в периферията на столицата. Той пие черен чай от стъклена чаша, защото в момента кафе в Турция не може да се намери. Топли ръцете си с чашата, тъй като въздухът в стаята хладнее поради липса на нафта за парното. Пълничката му хубава жена Оя, поставя пред него хляб, козе сирене и шипков мармалад. Той се храни отнесено, като чете книга, закрепена в изправено положение върху кухненската маса. Тя е „Събрани произведения на Уилям Хазлит“, т. XIV. От другата страна на масата тригодишният му син събаря чаша мляко. Акбил Борак обръща страница, без да забелязва.

— Не трябва да четеш на закуска — оплаква се Оя, като попива млякото. — Това е лош пример за Ахмед, а и на мен не ми е приятно. Цял ден стоя сама тук и няма с кого да си поговоря. Най-малкото, което можеш да направиш, е да ми обърнеш малко внимание, преди да тръгнеш на работа.

Акбил изсумтява, избърсва мустаците си, затваря книгата и става от масата.

— Няма да е още дълго. Останаха само седем тома, професор Суолоу пристига следващата седмица.

Новината, внезапно обявена преди няколко седмици, за предстоящето пристигане на Филип Суолоу в Турция с цел изнасяне на доклад върху Уилям Хазлит, е предизвикала суматоха във Катедрата по английска филология в Анкара, тъй като единствения член на преподавателското тяло, който знае нещо за есеистите-романтици (същият, който преди две години пръв беше повдигнал въпроса за отбелязване 200-годишнината на Хазлит с гостуващ лектор от Великобритания, но неполучил отговор, постепенно беше забравил за това), е заминал за Съединените щати в академична отпуска; а никой друг в катедрата в момента на получаване на съобщението, не беше прочел поне за информация и една дума от писанията на Хазлит. Акбил, който бе избран, поради общопризнатия му превъзходен разговорен английски, да посрещне Филип Суолоу на летището и да го придружава из Анкара, се почувства задължен да запълни този пропуск и защити честта на катедрата. Той съответно взе събраните произведения на Уилям Хазлит в двайсет и един тома от университетската библиотека и сега работи усилено върху тях със скорост един том на два-три дни, жертвайки временно собственото си изследване върху поредица елизабетски сонети.

Том XV е „Духът на епохата“. Акбил го пъха в куфарчето си, закопчава палтото си, целува все още нацупената Оя, щипва бузката на Ахмед и напуска къщата. Тя е последната в редицата нови еднотипни къщи, построени от сиви олекотени блокчета. Всички къщи имат малки градинки с еднакви размери и форма, границите им са ясно очертани, с ниски огради от същите блокчета. Тези градинки имат доста окаян вид. Нищо не успява да израсне между оградните стени, освен жилава трева и трънливи бурени, каквито има и отвън. Това са съвсем символични градинки, плахи стъпки към уютен извънградски начин на живот, зърнат от някакъв пътуващ турски архитект по време на кратка командировка до Ковънтри или Кьолн; или може би немощни опити за отблъскване на психическия тормоз на непоносимата за душата пустош наоколо, защото отвъд задните оградни стени на всяка градинка направо започва Централната анадолска равнина. На хиляди мили няма нищо друго, освен безплодни, прашни, брулени от ветровете степи. Акбил потреперва от полъха на вятъра, който идва чак от Централна Азия и се качва в очукания си ситроен. Не за пръв път той се чуди, дали не сбъркаха с това преместване извън града на такова пусто и безутешно място единствено, за да имат собствена къща, градина и чист въздух за Ахмед. Това му бе напомнила и Оя, когато за първи път видяха в брошура скици на квартала с малки къщи и градинки като онези, в които бяха живели през трите години изследователска работа за неговата докторска степен като стипендиант на Британския съвет. Но в Хъл имаше още: английска кръчма, магазин за чипс и риба на ъгъла, малък парк през две улици с различни люлки, над покривите се виждаха кранове и корабни мачти, и едно усещане за природа, до голяма степен подчинена на културата. От тази зима, която беше доста сурова, нещата се влошиха поради недостига на петрол, храна и електричество; двамата с Оя се скупчваха край малката печка на дърва и се топлеха със спомени за Хъл, като мълвяха вълшебните имена на улици и магазини: „Джордж стрийт“, „Хедън Роуд“, „Маркс & Спенсър“, „Бритиш Хоум Сторс“. И името на централната ж. п. гара на града — Хъл Парагон, съвсем не им звучеше странно^[3].

 

За разлика от заспалото предградие, зад оградения периметър на аерогара Рамидж денят отдавна вече е започнал. Морис Зап съвсем не е единственият човек в Рамидж, който заминава нанякъде. Търговци на говеждо месо в раирани костюми, раирани ризи и раирани вратовръзки, носещи лъскави директорски куфарчета и огромни чанти, целите в ципове, копчета, ремъци и джобове, минават контролна проверка за полетите си към Лондон, Глазгоу, Белфаст и Брюксел. Група подранили отпускари, отправили се на почивка в Майорка, облечени с крещящи летовнически дрехи, чакат търпеливо закъснял самолет — тлъсти, спокойни хора, които седят в залата за заминаване, разкрачени, с ръце на коленете, прозяват се, пушат и ядат сладки. Няколко души наредени на опашка в очакване на места за полета до Хийтроу, поглеждат напрегнато Морис Зап, докато той се приближава към гишето за централните графства и поставя куфара си на кантара. Предава го директно за Милано и е упътен към изход N 5. Отива до щанда за вестници и си купува един „Таймс“. Нарежда се на дългата опашка от хора, минаващи бавно през контролния пункт на охраната. Ръчният му багаж бива отворен и претърсен. Опитни пръсти тършуват в бъркотията от тоалетни принадлежности, лекарства, пури, чорапи и един екземпляр на „Хазлит и читателя-аматьор“ от Филип Суолоу. Служителката, извършваща огледа, отваря картонена кутийка с малки, твърди цилиндрични предмети, обвити в сребристо фолио и ги търкаля в дланта си. „Патрони?“ — питащо гледат очите й.

— Супозитории — обажда се Морис Зап.

Съвременните пътешественици са удостоени с твърде малко права, що се отнася до личния им живот. Непознати ровят из багажа им и могат да кажат от един поглед всичко за състоянието на храносмилателната им система, какво противозачатъчно средство използват, дали зъбната им протеза се нуждае от фиксатор, дали страдат от хемороиди, мазоли, главоболие, уморени очи, газове, сухи устни, алергичен ринит или предменструално напрежение. Морис Зап пътува с препарати за всичките тези заболявания, без последното.

Той минава през електронния детектор за метал, като първо предава калъфа на очилата си, за който от опит знае, че активира уреда, взема чантата си на рамо и се запътва към чакалнята до изход N 5. След няколко минути извикват полета за Хийтроу и Морис, заедно с наземната стюардеса и останалите пасажери, излиза отвън. Намръщва се при вида на самолета, в който ще се качи, отдавна не е летял на витлов самолет.

 

В Токио вече е късен следобед. Акира Саказаки се е върнал в къщи след поредния си работен ден в университета, където преподава английски. Точно навреме, за да не попадне в най-голямото улично задръстване и да избегне унижението да бъде блъскан във вагоните на метрото от широкоплещести контрольори, наети специално на работа, за да осигуряват затварянето на автоматичните врати. Той живее сам във висок модерен блок, тъй като е ерген, а домът на родителите му е в малък курорт далеч в планините. Може да си позволи това жилище, защото, макар и отлично обзаведено, то е с изключително ограничена площ. В действителност, той дори не може да се изправи в него и при отключване на вратата и докато си сваля обувките, се налага по-скоро да лази, отколкото да ходи изправен.

Апартаментът, наричан жилищен модул, е нещо като много луксозна тапицирана клетка. Дълъг около четири метра, три метра широк и метър и петдесет висок; стените, подът и таванът му са облицовани изцяло с мека синтетична материя. Една продълговата ниша, разположена ниско в едната стена служи за диван през деня и легло през нощта. Над нея има рафтове и шкафове. Наравно с отсрещната стена или навътре от нея са монтирани мивка от неръждаема стомана, хладилник, микровълнова печка, електрически чайник, цветен телевизор, стереоуредба и телефон. Ниска масичка стои на пода край прозореца — голям двойно остъклен илюминатор, от който се вижда празно мъгливо небе; ако някой, обаче, се доближи плътно до него и погледне надолу, може да види на улицата потоци от хора и коли, които се сливат, срещат и разделят като фигурки във видеоигра. Прозорецът не се отваря. Стаята е с климатик, автоматичен контрол на температурата и звукова изолация. Четиристотин идентични клетки са струпани и монтирани в тази сграда подобна на гигантски кокошарник. Тази нов тип сграда е предназначена за жилищния пазар версия на капсулните хотели, разположени близо до главните ж.п. гари, така популярни сред японските работници през последните години.

В едната стена има малък люк, който предлага достъп до миниатюрна баня без прозорци с малка вана под формата на кресло, голяма точно колкото да се седне в нея, и тоалетна, която може да се използва само в клекнало положение, по принцип обичайно за японските мъже. В приземието на сградата се намира традиционна японска баня с душове и големи общи вани, но Акира Саказаки рядко я използва. Той е напълно доволен от жилището си, което му осигурява всички модерни удобства в компактна и леснодостъпна форма и му оставя максимум свободно време за неговата работа. Колко много време губят хората да минават от една стая в друга, особено на Запад! Пространството е време. Акира беше изключително шокиран от това как се разхищават и двете в калифорнийските домове, които той посети, докато следваше в Съединените щати. Отделни стаи не само за спане, хранене и изхождане, но също така и за готвене, учене, забавление, гледане на телевизия, игра, пране и занимания с хобита — всичко това разположено прахоснически върху акри земя, така че беше нужна цяла минута за отиване например от нечия спалня до нечий кабинет.

Сега Акира съблича костюма и ризата си и ги прибира внимателно във вградения шкаф над дивана-легло. Той пролазва през люка в малката си баня, сапунисва се и се измива целия, после пълни кресловидната вана с много гореща вода. Безшумни вентилатори изтеглят парата от банята, докато той старателно се напарва, отваряйки всичките си пори, за да измие от тях градските нечистотии. Наплисква се с чиста, възхладка вода и пропълзява обратно в стаята. Облича памучно домашно кимоно и сяда, кръстосал крака на пода пред ниската маса, върху която има портативна електрическа пишеща машина. От едната страна на машината са подредени купчина листи, чиято повърхност е разчертана на двеста квадратчета, във всяко едно от които внимателно е изписан на ръка японски знак; от другата страна на машината има купчинка от празни листи от същата разчертана хартия и твърдо подвързано издание на роман с поомачкана обложка: „Опитай по-настойчиво“ от Роналд Фробишър. Акира поставя син лист за писмо, индиго и машинописна хартия в машината и започва да пише писмо на английски.

„Уважаеми господин Фробишър,

Превел съм почти до средата Вашата книга «Опитай по-настойчиво». Извинявам се, че Ви безпокоя толкова скоро след предишните ми въпроси, но ще Ви бъда много благодарен, ако ми помогнете за следните места, които ме затрудняват. Страниците са означени по второто издание от 1970 г., както и досега.“

Акира Саказаки взема книгата, за да намери листа с въпроси по страници от първото си запитване и се спира, за да разгледа снимката на автора от вътрешната страна на обложката. Той всеки път се спира на нея, сякаш, като разглежда лицето на автора, ще може да разбере по-добре съзнанието на човека зад него, и интуитивно да реши проблемите по особеностите на повествователния тон и стилистичния нюанс на автора, които му създават толкова проблеми. Снимката, обаче, тъмна и зърниста, пази тайните си. Роналд Фробишър е сниман край остъклена с матирано стъкло врата и гравирана с едри букви дума PUBLIC^[4]. Дори само това вече е загадка за Акира. Дали това е обществена тоалетна или обществена библиотека? Символиката би била съвсем различна в двата случая. Лицето на автора е кръгло, месесто, със следи от шарка и посипано с малки черни точици като зрънца от барут. Косата е рядка и разрошена. Фробишър е сложил дебели очила с рогови рамки и опърпан шлифер. Той е вперил унищожителен поглед към апарата. На бележката под снимката пише:

„Роналд Фробишър е роден и израснал в Блек Кънтри. Първоначално учи в родното си място, а по-късно завършва колежа «Вси Светии» на Оксфордския университет. След дипломирането си се завръща в старото си училище като учител по английски до 1957 г., когато публикацията на първия му роман «Всички пътища» веднага го налага като водеща фигура в новата генерация на «Сърдитите млади хора». От 1958 г. е професионален писател и понастоящем живее със съпругата си и двете си деца в Гринуич, Лондон. «Опитай по-настойчиво» е петият му роман.“

И все още последният, макар че е публикуван преди девет години. Акира често се пита защо Роналд Фробишър не е публикувал нищо през последното десетилетие, но му се струва неучтиво да попита.

Акира намира страницата, която е търсил, и оставя книгата, отворена на масата. Записва, без да гледа клавишите:

„Стр. 107, 3-ти ред отдолу: Егати, ама имам мерак за няколко педалчета довечера^[5]. — Това значи ли, че Ърни чувства внезапно желание за хомосексуален акт? И ако да, защо споменава за това пред съпругата си?“

Морис Зап би трябвало вече да е на летище Хийтроу, но нещо възпрепятства излитането от Рамидж. Самолетът все още стои паркиран пред сградата на терминала.

— Какво правят тия там — навиват му ластика ли? — подхвърля саркастично Морис към седналия до него мъж.

Мъжът се вцепенява и пребледнява.

— Да не би нещо да не е наред? — казва той с акцент на американец от южните щати.

— Видимостта, сигурно. Изглежда май нещо е мъгливо нататък. От Юга ли сте?

— Мъгла? — казва стреснато мъжът и се навежда през Морис да погледне от прозореца. Очилата му са без рамки и с леко затъмнени стъкла.

В този момент четирите самолетни двигатели дават признаци на живот, като се изкашлят един след друг, точно като в стар филм за войната и витлата се завъртат във влажния утринен въздух. Самолетът стига до края на пистата, обръща и продължава да се движи, колелата му подскачат по пукнатините на бетона без видимо увеличение на скоростта. Морис почти нищо не вижда отвъд края на крилото. Мъжът с очилата е затворил очи и стиска седалката с побелели кокалчета. Морис никога не е виждал някой така изплашен. Самолетът отново обръща и продължава да се движи.

— Излетяхме ли вече? — пита мъжът, след като няколко минути са минали без промяна в ситуацията.

— Не, пилотът май се е изгубил в мъглата — казва Морис.

Мъжът припряно разкопчава колана си, като мърмори:

— Слизам от тоя шантав самолет. — Вика към кабината: — Спрете самолета, слизам!

Една стюардеса забързва по пътеката към него.

— Не бива да правите това, сър, моля ви, сър, седнете и затегнете колана си.

След протести и уговаряния мъжът сяда обратно на мястото си.

— Аз имам един от тези, специалните билети — обяснява той на Морис, — и реших да отида от Лондон до Страдфорд-на-Ейвън по въздух. Никога вече.

В този момент гласът на капитанът прозвучава от уредбата и разяснява, че е карал нагоре-надолу по пистата, за да се разпръсне мъглата с витла.

— Не ми се вярва — казва Морис.

Маневрата, обаче, е очевидно успешна. Получават разрешение за излитане. Самолетът спира за миг в края на пистата и звукът на двигателите достига най-високата си степен. Корпусът се разтриса и задрънчава. Зъбите на южняка тракат — дали от страх или от вибрацията, трудно е да се каже. После самолетът рязко потегля, набира скорост и изненадващо бързо се издига във въздуха. Скоро те са над слоя облаци и ярка слънчева светлина облива пътниците в салона. Очилата на южняка са от фоточувствително стъкло и се превръщат в два непрогледни черни диска, така че трудно може да се каже дали страхът му е намалял. Морис се пита дали да започне разговор с него, но от двигателите идва толкова силен шум, че решава да си спести усилието, пък и в тези непрозрачни очила има нещо призрачно, което не събужда желание за сприятеляване. Вместо това, Морис изважда вестника си и наостря уши в посока към приятния звук от количката за кафе, идваща по пътеката.

Морис Зап се топли на слънцето, чашата кафе вдига пара на подноса пред него, и чете в своя „Таймс“ за сблъсъци между полиция и демонстранти срещу Националния фронт в Саутхол, за земетресения в Югославия, боеве в Ливан, политически убийства в Турция, недостиг на месо в Полша, бомбени атентати в Белфаст и много други трагедии, бедствия и насилия на различни места по земното кълбо. Но тук горе, под слънцето, над облаците, всичко е спокойно, макар и не тихо. Самолетът не вози гладко и бързо като реактивните, но има повече място за краката, отколкото обикновено, и кафето е горещо и хубаво. Както го информира вестникът, има и много по-лоши места.

 

— Егати — изпъшква Роналд Фробишър, навеждайки се да прибере сутрешната поща от постелката до вратата, — това пък ако не е поредното писмо от оня мой японски преводач.

Часът е 8:35 в Гринуич — както се казва, по Гринуич — тук е нулевата точка, спрямо която се изчисляват всички часови пояси. Синият плик с писмо въздушна поща, което Роналд Фробишър върти между пръстите си не е, разбира се, онова, което Акира Саказаки напечата преди няколко минути, а друго, изпратено миналата седмица. Трето се намира в товарното отделение на един джъмбо-джет някъде над Персийския залив, на път за Лондон, а още едно минава през компютризираната техника на Централната поща в Токио, препуска по конвейерни ленти, завива наляво, завива надясно, потъва и изплува като кану, борещо се с бързеи.

— Това трябва да е най-малко петото или шестото за последния месец — недоволства Роналд Фробишър на връщане към трапезарията.

— А? — казва жена му Ирма, без да вдига глава от вестник „Гардиън“.

— Оня приятел, дето превежда „Опитай по-настойчиво“ на японски. Досега сигурно съм отговорил на около двеста въпроса.

— Не знам защо си правиш труда — казва Ирма.

— Защото е интересно, право да ти кажа — казва Роналд Фробишър, като сяда на масата и разрязва писмото с нож.

— Едно извинение да си отлагаш работата — казва Ирма. — Недей да забравяш сценария на „Гранада“, за другия петък е.

Тя не сваля очи от страницата за жени в „Гардиън“. Разговорите с Роналд са достатъчно предсказуеми за нея, затова тя може да чете и да говори с него едновременно. Може дори да си налива кафе в същото време, което и прави в момента.

— Не, наистина, очарователно е. Слушай. „Стр. 86, 7-ми ред отгоре: И резерва на задната седалка^[6] — Това дали е резервната гума, която Енок държи на задната седалка в колата?“

Ирма се закисква, но не заради въпроса на Акира Саказаки, а от нещо на женската страница в „Гардиън“.

— Разбираш ли, проблемът е ясен — казва Роналд. — Това е съвсем естествена грешка. Искам да кажа, откъде накъде „резерва“ ще означава секс?

— Не знам — казва Ирма и отгръща нова страница. — Ти ми кажи, ти си писателят.

— „Стр. 93, 2 отдолу: Енок отиде за резерва.^[7] — Значи ли това, че Енок е отишъл да вземе резервна гума за колата си?“ Направо да ти дожалее за човека. Никога не е идвал в Англия, което още повече затруднява нещата.

— И защо ли му трябва? Не вярвам японец да се интересува от четиво за сексуалния живот по затънтените улици на Дъдли.

— Защото аз съм изтъкната фигура в следвоенната британска литература, затова. Ти изобщо не схващаш този факт, нали? Никога не си вярвала, че мога да бъда разглеждан като „литература“? Ти просто смяташ, че съм един драскач, който фабрикува телевизионни сценарии.

Ирма, свикнала с внезапните пристъпи на раздразнение на Роналд Фробишър, продължава безгрижно да чете. Фробишър дъвче ядосано препечена филия с мармалад и отваря друго писмо.

— Слушай това: „Уважаеми г-н Фробишър, през септември в град Хайделберг ще се проведе конференция на тема «Възприемане на литературния текст» и ние очакваме с трепетно нетърпение участието на няколко изявени съвременни писатели, какъвто сте и Вие самият.“ Разбра ли сега? Това може да е доста интересно, всъщност. Никога не съм бил в Хайделберг. От някакъв шваба, фон Турпиц.

— Не ходиш ли прекалено много на такива конференции?

— Това е професионален опит. Можеш да дойдеш и ти, ако желаеш.

— Не, благодаря. Предостатъчно се размотавах по църкви и музеи, докато ти предъвкваше старите теми с тамошните подлизурковци. Защо напоследък всичките ти почитатели са чужденци? Те не знаят ли, че с тия „сърдити млади хора“ отдавна вече е свършено?

— Нещата нямат нищо общо със „сърдитите млади хора“! — сърдито казва Роналд Фробишър. Той отваря ново писмо. — Искаш ли да дойдеш на събирането в Кралската академия за литература? Тази година ще бъде на кораб. От мене се очаква да раздавам едните награди.

— Не, благодаря. — Ирма отгръща още една страница от „Гардиън“.

Над главите им прелита реактивен самолет по въздушния си път към Хийтроу.

 

Мъглата над Хийтроу, по причина на която полет 072 на TWA от Чикаго е отклонен към Станстед, внезапно се е вдигнала, затова самолетът се връща обратно и приближава към Хийтроу от изток. Десет километра над главите на Роналд и Ирма Фробишър, Фулвия Моргана затваря книгата „Ленин и философията“ и я прибира, заедно с пантофките от ярешка кожа в своята обемиста оранжева чанта от велур, марка „Фенди“. Тя намества ходила в кремавите ботушки „Армани“ и вдига ципа, за да загърне на топло прасците си, внимавайки да не закачи чорапогащите си. Отправя високомерен поглед надолу към извиващата се Темза, катедралата „Сейнт Пол“, Лондонската кула и Тауър бридж. Тя съзира кубето на Британския музей, под което Маркс е изковавал концепциите, които трябваше да позволят на човека не само да разбере света, но и да го промени — диалектически материализъм, теорията за принадената стойност, диктатура на пролетариата. Но псевдо-готическата фантазия на сградите на Парламента, подпиращи високия Биг-Бен, напомня на носещата се по въздуха марксистка колко бавна е скоростта на промяната. Майката на парламентите е майка на репресиите. Следователно всички парламенти трябва да се забранят.

— О, виж, Хауърд, Биг Бен! — възкликва Телма Рингбаум и смушква съпруга си на задната редица на икономичната класа.

— Аз съм го виждал вече — казва той без настроение.

— След минута кацаме. Да не забравиш безмитния алкохол.

Хауърд опипва под седалката за найлоновата торбичка, в която има две бутилки шотландско уиски, купени на летището в О’Хеър и пропътували приблизително осем хиляди мили от мястото на дестилацията си, които сега са само на няколко стотин от мястото на своя произход. Приглушено тупване съобщава, че колесникът е спуснат. „Трайстар“ започва спускането си към Хийтроу.

 

Морис вече се е приземил на Хийтроу и нагъва шунка с яйца и препечен хляб, седнал на висок стол край бар-плота на ресторанта на терминал N 1 с книгата на Филип Суолоу „Хазлит и читателя-аматьор“, подпряна на захарницата. Яде лакомо, не защото бърза, а просто от лакомия. Има цели два часа чакане до тръгването на полета му за Милано. Като облизва маслото от пръстите си, отваря книгата, която, както се и очаква, започва с епиграф от Уилям Хазлит:

 

„Аз съм само в позицията на защитник. Няма да направя позитивистични заключения, нито ще изляза с нещо ново, а просто ще се опитам да защитя усещането за здрав разум срещу рафинираните фалшиви философии.“

 

Морис въздъхва, поклаща глава и си намазва още една филия.

 

В Куктаун, Куинсланд, Родни Уейнрайт дъвче вечерята си предпазливо — отчасти защото има разклатен кътник, а пържолите са препечени, отчасти защото няма апетит.

— Исусе Христе, егати жегата — измърморва той, избърсвайки челото си със салфетка.

— Род, внимавай с езика — упреква го Бев, като поглежда двете им деца, Кевин, петнадесетгодишен и Синди, на дванадесет, които с мазни пръсти увлечено глозгат кокали от пържоли. Докладът на Родни Уейнрайт върху бъдещето на критиката не е напреднал особено през последните три-четири часа. Той написа два листа, после ги накъса. Аргументацията му е блокирала на: „Въпросът е, следователно, как критиката може да…“. Сенките на тучната морава са дълги. Грохотът на вълните се носи през отворения прозорец. На плажа, точно в този момент, Сандра Дикс, сменила мокрия бански с избелели отрязани дънки и прилепнала тениска, обръща прясно уловена риба върху нажежена скара.

 

В Хеликън, Ню Хемпшир, Дезире Зап спи, дишайки дълбоко, и сънува как лети, пикира и се рее по нощница в ясното синьо небе над многочислени борове.

 

При събуждането си — за втори път тази сутрин — Филип Суолоу посяга към гениталиите си и бързо ги докосва. Това е жест на самоуверяване, изпълняван от него всяка сутрин от петгодишна възраст, когато майка му беше му казала, че ако не спре да си играе с пишлето, то ще се откъсне. Той се протяга под чаршафите. Там, където беше Хилари, е останала изстиваща вдлъбнатина в матрака. Поглежда будилника на нощното шкафче, разтрива очи, отваря ги, богохулства и скача от леглото. Слизайки забързано по стъпалата, се разминава със сина си Матю, тръгнал нагоре.

— Здрасти, татко наш — казва Матю, който напоследък кой знае защо е решил, че е много смешно да се прави на младеж от работническата класа на Северна Англия.

— Ти не трябваше ли да си на училище? — студено пита Филип.

— Проблем в мината — казва Матю. — Индустриална акция на учителите.

— Срамота — казва Филип през рамо. — Университетските преподаватели никога не стачкуват.

— Щото няма кой да забележи — провиква се отгоре Матю.

 

Артър Кингфишър спи, плътно опрян в добре оформените гръб и ханш на Сонг-ми Ли, която, преди да си легнат, му приготви лула с опиум. Затова сънищата му сега са психеделични: пустини от пурпурен пясък с дюни, които се движат като нефтено море, гора от дървета с малки златни пръстчета вместо листа, които милват пътника щом се пресегне да ги свали, огромна пирамида с мъничък стъклен асансьор, който се изкачва по едната стена, а се спуска по другата, параклис на дъното на езеро, а на олтара, където би трябвало да е разпятието, черна ръка, отрязана от китката, с дълги, стесняващи се към върха пръсти.

 

Зигфрид фон Тупиц сега е с черни ръкавици на двете си ръце. Те стискат волана на черното му BMW купе 625CSi, с двигател 3453 кубика, устройство за впръскване на горивото „Бош L-джетроник“, пет скорости и автоматично превключване. Той кара колата с постоянните 180 км/час по платното за бързо шофиране на аутобана между Берлин и Хановер, принуждавайки по-бавните превозни средства да му правят път не чрез светване на предните фарове (което е забранено от правилника), а чрез мълниеносно придвижване и заставане плътно зад тях; шофьорите поглеждат в огледалото за обратно виждане, което до преди миг е било чисто, ако не се смята малката черна точица на хоризонта, и откриват, за свой ужас и смайване, че то изцяло е запълнено от черния капак на беемве с тъмнеещо предно стъкло, а зад него — под ниско подстригана безцветна коса, плува бледото лице на Зигфрид фон Тупиц — и тогава бързо, доколкото нервният шок им позволява, свиват встрани и оставят беемвето да мине.

 

В старомодната кухня на апартамента си с висок таван на бул. „Юйсман“, Мишел Тардю ръчно мели кафе на зърна (тъй като не понася острия звук на „Мулинекс“-а) и лениво се пита защо ли Зигфрид фон Тупиц ще иска така спешно да разговаря с Жак Текстел, че да му звъни в 7:30 сутринта. Мишел Тардю лично познава Текстел, швейцарски антрополог, а понастоящем важна персона някъде в ЮНЕСКО. Време е, мисли си Мишел, те двамата с Текстел да вечерят заедно.

Като свършва с меленето, чува външната врата на апартамента да се хлопва. Албер, очарователен в тъмно-син вълнен блузон и прилепнали бели джинси „Левис“, които Мишел му донесе от Щатите при последното си посещение, влиза и тръсва на масата, с недвусмислено намусено изражение, хартиен плик с кроасани и кифлички и вестник „Le Matin“. Албер мрази да изпълнява поръчки рано сутрин и често се оплаква от това. И сега се оплаква. Мишел го убеждава да погледне на тази досадна работа в светлината на модерната теория за повествованието:

— Това е приключение, cheri, история с тръгване и завръщане: рискуваш да тръгнеш, за да се върнеш, натоварен със съкровища. Ти си герой.

Отговорът на Албер е кратък и обиден. Мишел се засмива добродушно и налива вряща вода в кафе машината. Той не възнамерява да освободи Албер от сутрешното му задължение — трябва да му се напомня кой плаща кроасаните и кафето, да не говорим за дрехите и обувките, и прическите, и грамофонните плочи, и уроците по пързаляне на лед.

 

В Анкара, Акбил Борак най-сетне е пристигнал в двора на университета, около деветдесет минути след тръгване от дома, тридесет от които е прекарал на опашка за бензин. Към университета се стичат тълпи от студенти, вървящи — без да правят разлика — по улицата и по тротоарите. Като натиска клаксона на равни интервали, Акбил си пробива път през този човешки поток, който се раздвоява пред ситроена му и се събира отново отзад. Той вижда свободно място на тротоара, изкачва бордюра и паркира. Потокът пешеходци секва и се разпилява за момент, после отново се завихря около спрялото превозно средство. Акбил заключва колата си и енергично пресича централния площад. Две политически противопоставящи се групи студенти, едните от левицата, другите — от десницата, разпалено спорят. Гласовете се издигат, почва блъскане и нанасяне на удари, някой пада на земята, а едно момиче изпищява. Внезапно дотичват двама обути с тежки кубинки въоръжени войника и, с огнестрелно оръжие, насочено към нарушителите на спокойствието, им извикват да се разпръснат, което те правят, някои от тях на заден ход с ръце във въздуха в омилостивяващ жест на предаващи се. В Хъл не беше така, спомня си Акбил, докато стои прикрит зад масивна чугунена статуя, изобразяваща Кемал Ататюрк, подканващ младите хора на Турция да вземат своя дял от облагите на образованието.

 

Акира Саказаки е написал последния си — засега — въпрос към Роналд Фробишър (много труден, за литературния и метафоричен смисъл на crumpet^[8] и връзката му с pikelet^[9]), вече го е адресирал, залепил, сложил пощенска марка, готово за изпращане утре, пъхва полуфабрикат в микровълновата печка и — докато го чака да се опече — чете пристигналото с въздушна поща литературно приложение на „Таймс“ и слуша концерт за цигулка от Менделсон в стерео-слушалките си.

 

Биг Бен удря един часа. Други часовници, в други краища на света, удрят десет, единадесет, четири, седем, два.

 

Морис Зап се уригва, Родни Уейнрайт въздъхва, Дезире Зап изхърква, Фулвия Моргана се прозява — бързо, учудващо широко, като котка — и възвръща обичайната си самоувереност. Артър Кингфишър отронва немски думи насън. Зигфрид фон Турпиц, хванат в задръстване на аутобана, нетърпеливо барабани по волана с пръсти. Хауърд Рингбаум дъвче дъвка, за да облекчи налягането върху ушните си тъпанчета, а Телма Рингбаум се мъчи да натика подутите си стъпала в обувките. Мишел Тардю сяда на бюрото си и подхваща работа върху сложно уравнение, алгебричен израз на сюжета във „Война и мир“. Ръдиърд Паркинсън си сипва индийско оризено ястие от котлон върху кухненски шкаф в трапезарията на преподавателите и заема мястото си на масата сред тишина, прекъсвана само от шумолене на вестници и потракване на съдове и прибори. Акбил Борак отпива черен чай от стъклена чаша в малък кабинет, който дели с още шест колеги, и потъва в концентрирано четене на „Духа на епохата“. Акира Саказаки къса фолиото на вечерята си и настройва радиото на BBC — World Service. Роналд Фробишър търси „spare“ в Оксфордския речник на английския език. Филип Суолоу ходи насам-натам из кухнята на къщата си в Рамидж, като избягва погледа на жена си. А Джой Симпсън, която Филип смята за мъртва, но всъщност е жива някъде по това въртящо се кълбо, е застанала на отворен прозорец вдишва дълбоко, засенчва очите си с ръка, и се смее.