Дейвид Лодж
Добра работа (9)

2

Горе-долу по същото време вечерта Вик Уилкокс неспокойно гледаше телевизия с по-малкия си син, Гери, в просторния хол на голямата къща в нео-джорджиански стил с пет спални и пет тоалетни на „Авондейл Роуд“. Марджъри беше на горния етаж, в семейната спалня, и четеше „Щастливи в менопаузата“ или по-точно, беше заспала над нея. Реймънд беше някъде навън на чашка с приятели, а Сандра — на дискотека с пъпчивия Клиф. Гери беше още малък да излиза в събота вечер, а Вик — още не престарял, разбира се, но просто нямаше желание. Не обичаше шумните, фалшиви любезности, разменяни в кръчмите и клубовете; киното винаги бе смятал предимно за място, където се ухажват влюбени двойки през зимните месеци и беше спрял да го посещава скоро след като се ожени, а на театър или концерт по принцип не ходеше. Когато работеше за „Вангард“, те с Марджъри имаха своя, доста весела компания, съставена от други мениджъри и съпругите им, които редовно си гостуваха едни на други по домовете в събота вечер, но се оказа, че на тези партита или преди тях, или между тях стават разни шушу-мушу работи и накрая кръгът се разцепи в атмосфера на скандали и взаимни обвинения. От онези дни насам, Вик се бе движил все нагоре по служебната стълбица до пост, където човек вече няма приятели, само бизнес-познати и целият живот извън работата представлява още едно нейно продължение. Неговата представа за приятно прекарване в събота вечер беше да седне пред телевизора с бутилка уиски, удобна за достигане с ръка, и да гледа „Мач на деня“, като обсъжда най-интересните места с по-малкия си син.

Но тази зима нямаше „Мач на деня“ поради разногласия между футболната лига и телевизионните компании. Футболната лига се беше полакомила за огромни хонорари от права за излъчване и телевизионните компании я бяха отрязали. Задоволството на Вик от даването на този бизнес-урок беше намалено от чувството за собствено лишение. Футболът по телевизията като че ли бе единствената форма на бягство, която му бе останала, и една от малкото теми, на които можеше да води сравнително дружески разговор със синовете си. Когато Реймънд беше малко момче, той често го водеше да гледа мачовете на „Рамидж Сити“, но се отказа, след като през седемдесетте футболните игрища бяха изцяло превзети от банди непълнолетни престъпници с мръсен език. А сега бе лишен дори от телевизионния футбол и се виждаше принуден да седи с Гери в съботните вечери, гледайки стари филми и телевизионни драми, които бяха или скучни или смущаващи.

Филмът, който гледаха тази вечер, всеки момент заплашваше да премине от скучен в смущаващ. Героят и героинята танцуваха буза до буза на музика от касетофон в апартамента на момичето. Ясно беше от вида на музиката и от замечтания копнеж по лицата им, че не след дълго ще бъдат заедно в леглото — без нищо на себе си — и ще се гърчат под завивките, че даже и отгоре на завивките, издавайки задължителните стонове и въздишки. Западането на футбола и увеличаването на сцените с неприкрит секс в медиите изглежда имаше реципрочна връзка със симптомите на национална деградация, макар понякога Вик да си мислеше, че е единственият, който забелязва съвпадението. В днешно време човек можеше да види по телевизията неща, които бяха тайно продавана под тезгяха порнография по времето, когато Вик беше момче. Това правеше семейното гледане неспокойно и неприятно занимание.

— Не ти се гледа повече, нали? — каза той към Гери с привидно нехайство.

— Защо, не е лошо — каза Гери, излегнат в единия фотьойл, без да отделя очи от екрана. Ръката му ритмично се движеше от пликче картофен чипс към устата му и обратно.

— Дай да видим какво има по другите канали.

— Недей, бе, татко!

Без да обръща внимание на протестите му, Вик заигра с бутоните на дистанционното. По другите канали вървяха: документален филм за овчарските кучета, повторение на стара серия детективски филми за (спомни си Вик) убийството на една проститутка и един друг филм, героят и героинята от който бяха вече в леглото и се бореха енергично под завивките. Вик бързо превключи на първия канал, където момичето тъкмо разкопчаваше блузката си пред едно огледало, а мъжът похотливо надничаше зад рамото й. Беше само въпрос на време, помисли си Вик, да удари порнографския джакпот, като попадне на секс сцени по четирите канала едновременно.

— Как може да ти се гледа този боклук! — каза той, натискайки бутона за изключване.

— Уф, татко!

— Пък и е време за лягане — каза Вик. — Мина единадесет и половина.

— Събота е, татко — изхленчи Гери.

— Няма значение. На твоята възраст имаш нужда от много сън.

— Ти просто искаш да си го гледаш сам, нали? — насмешливо каза Гери.

Вик се изсмя презрително.

— Да гледам този боклук? Не, аз също си лягам, лягай си и ти.

Сега Вик трябваше да последва сина си към спалнята, макар че не му се спеше и наистина предпочиташе да остане сам и да догледа филма, просто за да е в течение на последните признаци на обществена деградация. В допълнение към раздразнението му от телевизията, Марджъри го чакаше будна в спалнята и даже имаше желание за разговор. Тя бъбреше през отворената врата на банята, докато той си миеше зъбите, за смяната на тапетите в хола и покупката на буланени покривки за гарнитурата, а когато се върна в спалнята, за да облече пижамата си, го попита дали харесва новата й нощница. Тя представляваше прозрачно изделие от найлон в прасковен цвят с тънки презрамки и дълбоко деколте, което разкриваше значителна повърхност от бледата луничава пазва на Марджъри. Тъмните кръгове около плоските й зърна прозираха през тънката материя като две мръсни петна. Имаше и още нещо необичайно във вида й, но той не можеше да определи какво е то.

— Не е ли малко тъничко за това време, а? — каза той.

— Не ти ли харесва?

— Не е лошо.

— Нали е като в сериала „Династия“?

Вик изсумтя.

— Не ми споменавай за телевизия.

— Защо, какво гледа?

— Обичайните боклуци.

Вик легна в леглото и изгаси нощната си лампа.

— Много си приказлива тази вечер — отбеляза той. — Валиумът губи ли ефекта си?

— Още не съм го пила — каза Марджъри и угаси лампата от своята страна. Намеренията й напълно се изясниха, когато положи ръка на бедрото му под завивките. В същия момент той осъзна, че тя се е поляла със силен парфюм и че изглеждаше различно, седнала в леглото, защото нямаше ролки на главата си.

— Вик — каза тя. — Отдавна не сме … знаеш какво.

Той се престори, че не разбира.

— Какво?

— Много добре знаеш.

Марджъри потърка бедрото му с опакото на ръката си. Някога тя често правеше така, докарвайки го до стоманено втвърдяване. Сега членът му дори не мръдна.

— Мислех, че вече не ти е до това — измънка той.

— Това беше само една фаза. Част от промяната в живота. Така пише в книгата.

Тя светна нощната лампа и се пресегна за „Щастливи в менопаузата“.

— За бога, Марджъри! — изръмжа той. — Какво правиш?

— Къде са ми очилата …? А-ха, да, ето. Слушай: „Можете да изпитате отвращение към семейните връзки за известен период. Това е съвсем нормално и няма защо да се тревожите. С времето, с малко търпение и с разбиращ ви партньор, вашето либ … либи …“

— Либидо — каза Вик. — Фройд го е измислил, преди да открие влечението към смъртта.

— „… вашето либидо ще се възвърне, по-силно от всякога“.

Марджъри остави книгата на нощното си шкафче, свали очилата си, загаси лампата и потъна в леглото до него.

— Значи пак ти се иска? — попита равнодушно Вик.

— Ами, не знам — каза тя. — Искам да кажа, няма как да знам, докато не опитаме. Мисля, че трябва да направим опит, Вик.

— Защо?

— Ами това е естествено за женените. Ти по-рано искаше … — В гласа на Марджъри се появи опасно тремоло.

— Всичко си има край — каза отчаяно той. — Остаряваме.

— Но ти не си стар, Вик, не си толкова стар. В книгата пише, че …

— Майната й на тази книга! — каза Вик.

Марджъри започна да плаче.

Вик въздъхна и светна лампата.

— Извинявай, мила — каза той. — Само че не можеш да очакваш от мене така изведнъж … да се заинтересувам, без нищичко. Мислех, че сме надраснали всичко това. Че не сме … добре … дай ми поне време да се настроя. Окей?

Марджъри кимна и внимателно издуха носа си в хартиена кърпичка.

— Аз имам мои си проблеми, знаеш това — каза той.

— Знам, Вик — каза Марджъри. — Знам, че имаш много тревоги на работа.

— Глупачката от университета непрекъснато ми създава проблеми … после Брайън Евърторп с тъпата си идея за календар, а и твърди, че Стюърт Бакстър я одобрява. Защо ли Брайън Евърторп е толкова гъст със Стюърт Бакстър, че му доверява всичките си идеи, бих искал да знам?

— Аз не съм виновна — подсмъркна Марджъри.

Той се наведе над нея и положи суха целувка на бузата й, преди да загаси отново лампата.

— Разбира се, че не си — каза той.

Но разбира се, беше. Години бяха минали, откакто бе изпитал за последен път спонтанно желание към Марджъри, а сега не можеше дори да се насили. Когато тя уж се бе отказала от секс поради някакъв неин период от живота, той тайно се бе почувствал облекчен. Гърдестото момиче с трапчинки, за което се бе оженил, с годините се превърна в дебелана на средна възраст с боядисана коса и прекалено много грим. Шишкавото й тяло го притесняваше, когато се случеше да я види гола, а що се отнася до ума й, той го притесняваше не по-малко, когато се случеше да го покаже. Нямаше смисъл да се оплаква, защото нямаше начин тя да се промени, да стане умна, духовита и изискана, както и нямаше начин фигурата й да стане елегантна и спортна. Той се беше оженил за нея такава, каквато е — обикновена, всеотдайна, отстъпчива млада жена от тези приятно закръгленички момичета, които бързо стават дебели, и честта го задължаваше да я търпи. Вик имаше старомодни разбирания за брака. Жената не е като колата — не можеш да й сменяш частите, като се износят или шасито започне да поднася. Ако откриеш, че си направил грешка, толкова по-зле, ще трябва да се примириш, просто няма как. Единственото нещо, с което не можеш да се примириш обаче, мислеше си той, е да се любиш с нея.

Дори тази арогантна, постоянно намесваща се жена-феминистка от университета беше много по-секси от бедната стара Марджъри. Може идеите й да бяха откачени, но поне бяха идеи, докато идеите на Марджъри се въртяха все около тапети и булани. Разбира се, онази беше млада, което винаги помага, а и изглеждаше доста добре, стига да ти харесва прическа като нейната, с обръснат врат като на момче (а той не харесваше) и смешни панталони, втикнати в ботушите. Тя изглеждаше по-нормално по халат, когато, бесен от яд, я намери в дома й онази вечер, поемайки всички рискове на пътуването с ягуара в сняг и поледица, и едва не разби вратата й.

Беше отишъл с намерение само да я изплаши и успокои собствените си чувства. Искаше да й каже, че със схемата „Силует“ е свършено и че той ще обясни на университета защо. Но в момента, когато застана лице в лице срещу нея, си помисли, че вместо това може да я убеди да поправи щетите, които беше причинила. Може би тя извади късмет, че тъкмо излизаше от банята. Появата й така, необлечена, автоматично я постави в слаба позиция.

Паметта на Вик прожектира пред него с удивителна яркост образа на Робин Пенроуз, влажните й медени къдрици, босите й крака, тя — обвита в бяла хавлиена роба, която се отвори, когато се наведе да запали газовата печка в нейната тясна, претрупана дневна, и той мерна нежна гръд и част от розово зърно, защото тя явно нямаше нищо под халата. За негова изненада и объркване, пенисът му се втвърди при този спомен. В същия момент Марджъри, пресегнала се вероятно за ръката му, за да я стисне приятелски, а вместо това откри пениса, се изкикоти и измрънка:

— О, значи все пак проявяваш интерес?

После той просто нямаше избор и трябваше да се заеме с това, макар че докато Марджъри охкаше и сумтеше под него, успя да свърши единствено като си представи, че го прави с Робин Пенроуз — просната на килимчето пред газовата печка, захвърлила халата настрани, за да покаже, че наистина няма нищичко отдолу, да, така сладко й отмъщаваше на тази глупава упорита кучка задето го направи за смях пред Брайън Евърторп и прекъсна съвещанието му с тъпи въпроси и после ходеше да разправя измислици на работниците, като едва не осуети шестмесечни търпеливи усилия за повишаване ефективността на леярната — да, така беше добре, да я притежава направо на пода сред невероятния безпорядък от книги, мръсни чаши от кафе и вино, и обложки от плочи, и броеве на „Марксизма днес“, чисто гола, пубисното й окосмяване червено като косата й, мятаща се и гърчеща се под него като актрисите в телевизионните филми, стенеща от удоволствие, въпреки че не иска, а той мушка ли, мушка, и мушка.

Когато се оттегли от Марджъри, тя въздъхна — дали от удовлетворение или облекчение, той не разбра, после опъна нощницата си и се заклатушка към банята. Той самият изпитваше само вина и депресия, както се чувстваше като момче след онаниране. Това, че бе способен да прави любов с жена си само като си представя груби сцени с жена, която той имаше всички основания да мрази, беше достатъчно лошо, но най-горчивата мисъл беше, че ако Робин можеше да научи какво е направил, тя щеше надменно да поклати глава, убедена, че това е пълно потвърждение на феминистките й предразсъдъци. Далече от постигането на подобно отмъщение, Вик изпита мъките на моралното поражение. Седмицата не мина добре, помисли си унило той, заслушан в плискането на вода в бидето в банята, а после пълненето на чаша с вода от чешмата, с която Марджъри щеше да погълне валиума си. Той едва не извика към нея да донесе един и за него.

Когато Марджъри се върна отново в спалнята, шумът от затварящата се външна врата го накара да скочи в леглото.

— Това Сандра ли беше?

— Сигурно, какво толкова?

— Съвсем забравих за нея.

Обикновено той изчакваше, докато Сандра се прибере в събота вечер, за да се увери от една страна, че се е прибрала благополучно и за да види как Клиф, пъпчивия ас, си заминава, от друга. Но понеже тази вечер маневрите на Гери го вкараха в леглото рано, той напълно бе забравил за дъщеря си.

— Нищо й няма. Клиф винаги я изпраща до тук.

— Точно това ме тревожи. Той сигурно е долу сега.

Той отметна завивките и затърси чехлите си под леглото.

— Къде ще ходиш?

— Долу.

— Остави ги за малко сами, за бога, Вик — каза Марджъри с учудващо присъствие на духа. — Ще изглеждаш смешно. Те просто ще пийнат кафе или нещо друго. Нямаш ли доверие на собствената си дъщеря?

— Нямам доверие на този Клиф — каза Вик. Но след няколко секунди колебание, седнал на края на леглото, той бавно се вмъкна обратно под завивките и загаси светлината за, както му се стори, деветдесет и седми път тази нощ. — Младежи като него се интересуват само от едно — каза той.

— Клиф не е лош. Виж се кога намери да говорим — Марджъри се изкикоти закачливо и го смушка с лакът. — Ама и теб си те бива.

Вик нищо не каза, благодарен, че тъмнината скрива изражението на лицето му.

— Нали беше хубаво, а? — сънливо промълви Марджъри.

Вик изсумтя нещо като съгласие, което видимо я задоволи. Валиумът, добавил се към необичайното сексуално упражнение, скоро задейства. Дишането на Марджъри стана равно и правилно. Тя беше заспала.

Вик също задряма. Събуди го звук, подобен на биенето на собственото му сърце, а когато погледна будилника, дигиталният дисплей показваше един и петнадесет. Той бързо осъзна, че сърцебиенето всъщност беше думкане на басите от музика на запис, който някой беше пуснал на музикалната уредба в хола. Откъс от филма, който бе гледал по-рано вечерта, се появи в главата му с Клиф и Сандра на мястото на влюбените, танцуващи буза до буза. Той се надигна, потърси чехлите си и, след като очите му привикнаха към тъмнината, свали домашния си халат от закачалката зад вратата на банята, после тихо излезе от стаята. Площадката и фронталният коридор бяха тъмни, но мътната светлина над сигналната инсталация го насочи надолу по стълбището. Чуваше звуци от музика, макар че под вратата на хола не се виждаше светлина. Отвори и влезе.

Вик се почувства като бял изследовател, попаднал в пещера, където е бил бивакът на номадско племе през нощта. Единствената светлина идваше от газовите пламъци, облизващи имитацията на пънове в камината, хвърлящи трепкащи отблясъци върху половин дузина фигури, излегнали се в полукръг на пода. Той светна главното осветление на тавана. Шестима младежи, единият от които Реймънд, с кутии „Лагер“ и димящи цигари в ръка, премигнаха и отвориха уста насреща му.

— Здрасти, татко — каза Реймънд с далечно подобие на любезност, което беше сигурен знак, че е пиян.

— Какво става тук? — попита Вик, придръпвайки шнура на халата си.

— Просто доведох няколко приятели — каза Реймънд.

Вик беше виждал всеки от тях по едно или друго време, макар да не знаеше имената им, тъй като Реймънд никога не си правеше труда да ги представи, нито изглеждаше способен да го направи. Сега те не се изправиха на крака и не показаха никакъв признак на уважение или неудобство. Лежаха отпуснати на пода в оръфани горни дрехи и кубинки, които сякаш никога не сваляха, и зяпаха апатично към него изпод лепкавите си пънкарски прически. Както и Реймънд, те всички бяха прекъснали следването си или пък изобщо не бяха събрали достатъчно сили да се явят на изпити в колеж. Живееха от социални помощи или на издръжка на родителите си и прекарваха времето си в пиене по кръчмите или оглеждане на музикалните уредби по магазините, защото те всички свиреха на електрически китари с различна форма и размер и хранеха илюзии, че ще сформират група някой ден, въпреки факта, че никой от тях не разбираше от ноти, а колективния шум, който вдигаха, беше така злокобен, че рядко намираха място за репетиции. Само като ги погледнеше, на Вик му се приискваше да апелира обществеността за връщане на задължителната казарма, трудово-поправителните домове, или изселването — каквото и да е средство — само и само тези млади безделници да бъдат накарани да отлепят гърбовете си и да се заловят за честен труд.

— Къде е Сандра? — попита той Реймънд. — Прибра ли се?

— Легна си. Дойде си преди малко.

— А онзи, как му беше името?

— Клиф си замина.

Както обикновено, Реймънд не гледаше Вик в очите, докато говореше, а свеждаше поглед надолу към обувките си, като поклащаше леко глава в ритъма на музиката. Вик огледа стаята, осъзнавайки собствения си вид — застанал там по пижама и халат, облекло, каквото сигурно никой от тези младежи не беше носил след достигане на пубертета.

— Това моят „Лагер“ ли е? — попита той, усещайки, че се държи като скъперник.

— Да-а, имаш ли нещо против? — каза Реймънд. — Ще ти го възстановя, като си взема мангизите.

— Нямам нищо против да ми пиете „Лагер“-а — каза Вик, — стига само да не повръщате по килима.

— Това беше Уиги — каза Реймънд, схващайки намека за един инцидент преди няколко месеца. — Той вече не движи с нас.

— Дошъл му е акълът, а?

— Не-е. Ожени се.

Реймънд се захили и подхвърли лукави погледи към приятелите си, които изглежда намираха идеята също така забавна. Те се оригваха и виеха гръмогласно или тръскаха рамене в безгласен смях.

— Бог да помага на жена му — това е всичко, което мога да кажа — каза Вик. Той прескочи няколко чифта опънати крака, докато стигне до касетофона и намали силата на звука и басите му. — По-кротко сега — каза той, — че ще събудите майка ти.

— Добре — каза меко Реймънд, макар да знаеше, както и самият Вик, че само бомба може да събуди Марджъри сега. — Угаси лампите, като излизаш, а, татко?

Докато се качваше по стълбите, на Вик му се стори, че чу сподавен смях откъм хола. Това беше звук, който той все по-трудно понасяше.

На следващата сутрин, докато беше зает на двора с почистването на пътната сол от долната страна на колата си със струя под налягане, Вик видя няколко от снощните номади да си заминават и като ги изгледа строго, успя да накара двама от тях да измърморят нещо като поздрав. По споразумение, сключено преди известно време, на Реймънд се позволяваше да приема приятели за пренощуване само при условие, че спят в неговата стая. Тази клауза, предназначена да ограничи броя на гостите му, не беше успяла да постигне очаквания ефект, тъй като колкото и да бяха на брой, те всички някак си успяваха да се натъпчат на определеното място, свити на пода в спални чували или завити с горните си дрехи в хъркаща, пърдяща и оригваща се купчина (както Вик си представяше сцената). От тази воняща дупка те се появяваха един по един през интервали от време в течение на неделния предобед, за да пикаят, не винаги акуратно, в една от тоалетните на къщата и да си похапват щедри порции корнфлейкс в кухнята, преди да се изнижат към следващото кръчмарско рандеву. Както обикновено, Реймънд стана последен и тази сутрин; всъщност, той още закусваше, когато Вик потегли с колата да доведе баща си на обяд.

 

Понеже сестрата на Вик, Джоан, беше омъжена за канадец и живееше в Уинипег от двадесет и пет години, отговорността да се грижи за техните родители се падна на него. Г-н Уилкокс старши се пенсионира през 1975 година, след като беше работил цял живот, първо като инструменталчик, а по-късно като управител на склад в една от големите машиностроителни компании на Рамидж. Майката на Вик почина шест години след това от рак, но г-н Уилкокс настояваше да си остане в старата къща на „Ебъри Стрийт“, където се беше оженил, колкото и старомодна и неудобна да бе тя. Неделният обяд на „Авондейл Роуд“ беше редовен ритуал.

Всеки път, когато Вик минаваше по „Ебъри Стрийт“, тя изглеждаше все по-посърнала, но в тази облачна неделна сутрин с топящия се сняг наоколо изглеждаше особено потискащо. Разрухата беше настъпила в двата края на улицата, сякаш кътниците бяха изпадали първи в редицата от зъби, и бавно пълзеше към средата, където няколко от отдавнашните обитатели, сред които и баща му, упорито продължаваха да стоят като вкоренени. Някои от къщите бяха полуразрушени, други — със заковани прозорци, а в трети се бяха заселили бедни имигранти. Към последната група г-н Уилкокс имаше любопитно раздвоено отношение. За тези, които познаваше лично, говореше с най-топли чувства, а останалите анатемосваше като „проклети цветнокожи“, които бяха развалили доброто съседство. Вик на няколко пъти се бе опитвал да обясни на баща си, че тяхното присъствие беше резултат, а не причина, че причината беше магистралата, обкрачила покривите на някакви си петнадесет метра оттук с яките си бетонни крака, но без успех. Като си помислеше за това, виждаше, че никога не е успявал да промени мнението на баща си за каквото и да било.

Вик сви към канавката, затрупана с мръсен втвърден сняг, и паркира пред номер 59. Няколко карибски деца, които се замеряха с мокри снежни топки, спряха играта за момент, за да огледат, колкото се може по-добре, голямата лъскава кола. Ягуарът изглеждаше почти неприлично луксозен редом с таратайките, паркирани на улицата — стари, ръждясали ескорти и марини, провиснали на разнебитените си амортисьори. Вик щеше да се чувства по-удобно, ако караше метрото на Марджъри, но знаеше, че баща му извлича удоволствие от това, да бъде прибиран с „ягото“. Това беше послание към съседите: „Вижте колко е богат и преуспял моят син. Аз не съм като вас, на мен не ми се налага да живея в тази купчина говна. Мога да се преместя, когато си пожелая. Просто ми харесва да живея в собствената си къща, тук, където винаги съм живял“.

Вик почука на входната врата. Баща му отвори почти веднага, пременен в най-хубавите си дрехи: карирано спортно сако и вълнени панталони, вълнена жилетка под сакото, яка и вратовръзка, и кафяви обувки, блестящи като току-що набрани кестени. Оредялата му сива коса беше зализана назад с брилянтин, който, помисли си Вик, сещайки се за приятелите на Реймънд, изглежда отново излизаше на мода — не че предпочитанията на г-н Уилкокс имаха нещо общо с модата.

— Само да си взема балтона — каза той. — Сложил съм го да се суши. Искаш ли да влезеш?

— Може — каза Вик.

Въздухът в коридора беше горе-долу толкова влажен и мразовит, колкото и на улицата.

— Трябва да ме оставиш да ти прокарам парно — каза Вик, като тръгна по коридора след тъмната фигура на баща си — нисък и широкоплещест като него самия, но с по-малко плът върху костите. Съвсем правилно догаждайки отговора, той тихичко го каза в унисон с баща си:

— Парното не ми понася.

— Няма да ти се налага да сушиш дрехите си пред кухненската печка.

— За мебелите е лошо.

Г-н Уилкокс беше научил отнякъде, че парното изсушава лепилото в мебелите, като по този начин причинява изкривяването и разпадането им. Фактът, че мебелите на Вик все още бяха непокътнати, след като бяха изложени от доста години на парно, не можеше да разклати неговото убеждение, а и разбира се, беше изключено да се изтъкне пред г-н Уилкокс, че мебелите му, купувани от Коопа през тридесетте, едва ли си струват толкова внимателно пазене.

Добре поне, че задната кухня беше уютна и затоплена, защото г-н Уилкокс фактически зимуваше в нея, седнал в кресло с висока облегалка пред телевизора, кацнал нестабилно най-отгоре на бюфета, с купчина стари книги и списания, купувани от близките вехтошарски магазини. Вратичката на печката с твърдо гориво беше отворена и върху един стол пред нея беше поставен морско-синият балтон, като килнал се пиян човек. Г-н Уилкокс затвори с трясък печката и Вик му помогна да облече балтона.

— Имаш нужда от нов — каза той, забелязвайки разръфаните маншети.

— Вече не може да се намери такъв плат — каза г-н Уилкокс. — Това нещо, дето си го облякъл, не ми се вижда да топли въобще.

Вик беше облякъл подплатено яке върху дебел пуловер.

— По-топло е, отколкото изглежда — каза той. — И е удобно за шофиране — не спъва ръцете.

— Колко струва?

— Петнадесет паунда — каза Вик, намалявайки двойно цената.

— Боже Господи! — възкликна г-н Уилкокс.

Когато и да го попиташе за цената на нещо, Вик винаги я намаляваше двойно. Тази формула, откри той, даваше възможност на стария човек да се чувства приемливо скандализиран, без истински да се разстрои.

— Вчера си купих една интересна книга — каза г-н Уилкокс и размаха едно томче с меки червени корици, бая изцапано и смачкано. — Струваше само пет пенита. Виж.

Книгата беше „Пътеводител за ресторанти и хотели, 1958“.

— Вземи я със себе си, татко — каза Вик. — И най-добре да тръгваме, че обядът ще изстине.

— Ти знаеш ли, че през 1958 легло и закуска в еднозвезден хотел в Морекамбе е било само седем шилинга и шест пенита?

— Не, татко, досега не знаех.

— Колко, мислиш, че струва днес? Седем паунда?

— Като нищо — каза Вик. — Може и два пъти по толкова.

— Не мога да разбера как се оправя народът в днешно време — каза г-н Уилкокс с мрачно задоволство.

 

Обядът, в знак на уважение към г-н Уилкокс много малко се различаваше през цялата година: телешки или агнешки джолан, гарниран с печени картофи, брюкселско зеле или грах, последван от ябълков сладкиш, целувки или лимонов пай. Веднъж Марджъри реши да експериментира петел с вино по френски от рецепта в някакво списание и г-н Уилкокс въздъхна много нещастно, като му сервираха блюдото, а след това каза, че било хубаво, но той не харесвал чуждестранни рецепти, защото нищо не можело да се сравни с доброто старо английско печено. Марджъри си взе бележка.

След обяда седнаха в хола и г-н Уилкокс се развличаше, а също и, както смяташе той, и цялото семейство заедно с него, като четеше откъси от „Пътеводителя за ресторанти и хотели“ и ги подканваше да познаят цената на едноседмична почивка в най-добър хотел през 1958 или цената на първокласна квартира в Рил.

— Аз даже не знам колко прави седем шилинга и шест пенита, дядо — раздразнено каза Сандра, докато Гери трябваше да бъде обуздаван да не изнася лекция за инфлацията на дядо си. Сандра и Гери се сдърпаха пред телевизора, защото Сандра искаше да гледа „Ийст Енд“, а Гери — да играе компютърна игра. Той си имаше собствен черно-бял телевизор горе в стаята, но за играта трябваше цветен. Когато Вик подкрепи заявката на Сандра, Гери се нацупи и каза, че било крайно време да си има цветен телевизор. Г-н Уилкокс попита колко струва телевизорът в хола и Вик каза, като изгледа свирепо другите членове на семейството, двеста и петдесет паунда. Марджъри се беше зачела с пълна концентрация, мърдайки устни при това, в брошура за поръчки по пощата, която беше дошла заедно със сметката на кредитната й карта и предлагаше ненужни джунджурии — ключодържател, който писука, като му свирнеш, будилник, който спира да звъни, ако викнеш срещу него, надуваема възглавница за спане в самолет, телескопична закачалка за вратовръзки, задвижвана от батерия, апарат за премахване на нежелателно окосмяване чрез коломаска с вграден термостат за регулиране на температурата и комплект машинарии за вана, които раздвижват водата като в джакузи вана — до момента, когато безмилостната викторина на г-н Уилкокс за хотелските цени от 1958 й напомни за лятната отпуска и тя започна да разглежда неделните вестници и телевизионни справочници, изрязвайки талони за получаване на безплатни рекламни брошури. Сандра каза, че са й омръзнали семейните ваканции, защо не си купели собствен апартамент в Испания или Палма де Майорка и да ходят поотделно всеки с приятелите си — предложение, ентусиазирано подкрепено от Реймънд, който тъкмо влезе от кухнята, където беше ял притопления си обяд, защото както обикновено се беше прибрал от кръчмата твърде късно. Освен това той попита баща си дали не би могъл да му заеме двеста и петдесет паунда да си запишат демо-касета на техния състав — молба, която Вик категорично отхвърли. Притиснат между родител, който гледа на всеки нежизненоважен разход като на вид морална низост, и съпруга и деца, които биха изхарчили пет негови годишни заплати при първа възможност, Вик се отказа от какъвто и да е опит да прочете неделните вестници или да се разведри с излизане навън, за да разчисти с лопата кишата върху дворната алея. Нищо не го потискаше така, както летните отпуски — две седмици принудително бездействие, безцелни разходки под дъжда в някой досаден английски морски курорт или търсене на сянка по напечен от слънце средиземноморски плаж. Съботата и неделята бяха достатъчно лоши. Някъде по това време всяка неделя идваше моментът, когато Вик усещаше силно като сърбеж желание да се върне по-скоро в завода.