Дейвид Лодж
Добра работа (7)

3

— Е, как ви се струва? — попита Вик Уилкокс един час по-късно, като се върнаха в кабинета след кратка обиколка, която Вик нарече „минаване на тъгъдъг“.

Робин седна на стола си.

— Мисля, че е ужасно — каза тя.

— Ужасно? — Той се намръщи. — Какво искате да кажете?

— Шумно. Мръсно. Монотонна работа без капка мисъл … Всичко това … Най-вече това, че хората трябва да търпят такива оскотяващи условия …

— Един момент, моля …

— Ами жените? Жени бяха, нали? — Тя неясно си спомняше някакви тъмнокожи същества, далечно напомнящи с формите си жени, но лишени от пол, облечени в работни комбинезони и панталони, работещи редом с мъжете в някои от заводските цехове.

— Имаме и малко жени. Мислех, че сте за равенство на половете?

— Но не и такова — равенство в тиранията.

— Тирания ли? — Той се изсмя грубо и подигравателно. — Ние не насилваме хората да работят тук, ясно ли ви е? За всяка неквалифицирана работа кандидатстват сто работника, даже повече от сто. Тези жени са доволни, че работят тук. Идете и ги попитайте, ако не ми вярвате.

Робин замълча. Чувстваше се объркана, съсипана, изтощена от впечатленията през последния час. За пръв път не й достигаха думи и усещаше нестабилността на собствените си аргументи. Винаги бе считала за неоспорима истина, че безработицата е зло, че това е оръжие на Тачър срещу работническата класа, но ако това беше работа, то хората по-добре да са безработни.

— Но шумът … — каза тя отново. — Мръсотията …

— Леярните са мръсни места. Металът вдига шум, като се обработва. Вие какво очаквахте?

Какво беше очаквала? Сигурно не това тук, толкова прилично на сатанинските фабрики от първите години на промишлената революция. Умозрителната представа на Робин за модерен завод се бе сформирала главно от телевизионни реклами и документални филми: изрядно подредени редици от яркооцветени машини и гладко движещи се конвейерни ленти с наредени до тях пъргави работници в чисти престилки, които произвеждаха леки коли или транзистори под акомпанимента на Моцартова музика. В „Прингълс“ почти нямаше цветове, нито чисти престилки, а вместо Моцарт звучеше безмилостна, оглушителна какофония. Освен това тя не можа да схване какво се прави. Действията сякаш нямаха никаква логика или насоченост. Отделни хора или групи работници изпълняваха различни задачи, които нямаха видима връзка помежду си. Навсякъде по пода имаше купчини нахвърляни части като вехтории на таван. Цялото място изглеждаше създадено не толкова да произвежда стоки за навън, колкото да увеличава нещастието на затворените вътре. Това, което Уилкокс нарече машинен цех, изглеждаше като затвор, а леярната — като ад.

— Нашият завод има два основни цеха — беше й обяснил той на излизане от административния блок, докато минаваха през мрачния вътрешен двор по диагонално отъпкана пътека в снега към висока стена от гофрирана ламарина, на която нямаше прозорци, — леярна и машинен цех. Тук се извършва също и монтаж на малки двигатели и кормилни комплекти — аз се опитвам да разширя тази дейност — по принцип сме машиностроителна фирма за снабдяване на автомобилната индустрия. Частите се отливат в леярната или се закупуват и след това обработват. Леярната беше почти зарязана през седемдесетте и „Прингълс“ купуваха от външни снабдители. Аз се опитвам да направя нашата леярна по-ефективна. Засега леярната не ни носи печалба, печалбата идва от машинният цех. Но ако всичко върви добре, след време ще можем да продаваме отливки и да печелим от тях. Всъщност ще ни се наложи да го направим, защото в една по-продуктивна леярна ще се произвеждат повече отливки, отколкото ни трябват на нас самите.

— Какво точно представлява леярната? — каза Робин, малко преди да спрат пред издраскана дървена врата в стената от гофрирана ламарина. Уилкокс спря с ръка на вратата. Той се загледа невярващо в нея. — Казах ви, че нищо не разбирам от … — Тя щеше да каже „промишленост“, но й хрумна, че подобно признание ще прозвучи странно от специалист по промишлени романи — … от този вид неща — завърши тя. — Предполагам, че и вие не разбирате много от литературна критика, нали?

Уилкокс изсумтя и бутна вратата пред нея.

— Леярната е място, където се топи желязо или друг метал и се излива в матрици, за да се получат отливки. После те се шлайфат и полират в машинния цех и им се пробиват отвори, за да могат да се сглобят в по-сложни изделия, като например двигатели. Ясен ли съм?

— Да — каза резервирано тя.

Вървяха по широк коридор между два реда остъклени зали, осветени от студени флуоресцентни тръби, в които мъже с бели ризи и бледи лица се взираха в компютърни терминали или разглеждаха листи принтерна хартия.

— Това са контролните зали — каза Уилкокс. — Не мисля, че има смисъл да се опитвам да ви обяснявам нещо повече за момента.

Някои от мъжете в залите вдигаха глави и поглеждаха към тях, докато минаваха, кимваха на Уилкокс и хвърляха любопитни погледи на Робин. Един-двама се усмихнаха.

— Наистина трябваше да започнем от леярната — каза Уилкокс, — тъй като това е първият стадий на производството. Но най-късият път към леярната е през машинния цех, особено в такова време. Така че ще видите производствения процес в обратен ред. — Той бутна очукана летяща врата и я задържа отворена пред нея. Тя се гмурна в шума като в резервоар с вода.

Машинният цех представляваше огромен хангар с машини и работни места, подредени като решетка. Уилкокс я поведе по широката срединна пътека, като от време на време се отбиваха вляво или вдясно, за да видят някоя от операциите. Робин скоро се отказа да възприема обясненията му. Тя едва ги чуваше поради врявата, а малкото думи и фрази, които чу — „насрещно пробиване“, „машини с ЦПУ“, „закръгляне на индекси“, нищо не й говореха. Машините бяха грозни, мръсни и изненадващо старомодни на вид. Най-често се повтаряше следната операция: някой взема буца метал от кофа, хвърля я в някаква машина, затваря нещо като обезопасяваща клетка и натиска лост. После отваря клетката, изважда частта (сега леко променена) и я пуска в друга кофа. И всичко това — по възможно най-шумния начин.

— Той по цял ден ли прави това? — извика тя към Уилкокс, след като бяха наблюдавали един мъж в продължение на няколко минути. Той кимна. — Но това е ужасно еднообразно. Не може ли да се прави автоматично?

Уилкокс я заведе към един по-тих ъгъл на цеха.

— Ако имахме капитал да инвестираме в нови машини, да. И ако намалим броя на различните операции — защото частите, които той изработва сега, не си струват автоматизацията. Количествата са твърде малки.

— А не може ли да го преместите за малко на друга работа? — каза тя във внезапен изблик на вдъхновение. — Местете ги всички, през няколко часа, просто за малко промяна.

— Като в детската игра „Смяна на стола“, а? — усмихна се накриво Уилкокс.

— Изглежда толкова ужасно да стоиш тук, час след час и да вършиш все едно и също, ден след ден.

— Такава е заводската работа. На работниците им харесва и така.

— Трудно ми е да повярвам.

— На тях не им харесва да ги местят. Ако ги преместиш от една работа на друга, започват да се оплакват или искат да им се признае по-висок клас. Без да споменавам изгубеното време.

— Значи пак опира до парите.

— Всичко опира до тях, поне такъв е моят опит.

— И няма ли значение какво искат хората?

— Те предпочитат да е така, казвам ви. Изключват напълно, работят автоматично. Ако бяха толкова умни да се отегчат, нямаше да вършат такава работа. Ако желаете да видите автоматизиран процес, елате тук.

Той закрачи по една от страничните пътеки, работниците в сини комбинезони реагираха на идването му като рибен пасаж от дребни рибки при появата на едра риба. Те не вдигнаха глави, нито погледнаха към него, но нещо като едва доловимо вълнение премина по работните места, усещаше се усилено внимание и прецизност в движенията им, когато шефът минаваше. Бригадирите се държаха различно. Те забързваха да го пресрещнат с угодливи усмивки, щом само Уилкокс спреше да попита за кофа, надписана „Брак“ или приклекнеше до някоя аварирала машина да обсъди причината с някой омазан с машинно масло механик. Уилкокс не се и опита да представи Робин на някого, макар тя да усещаше, че е обект на любопитни погледи. От всички страни виждаше вперени очи с отсъстващи погледи, които сякаш прищракваха, когато осъзнаеха нейното присъствие, и забеляза насмешливи гримаси и разменени полугласни забележки между мъже от съседни работни места. Тя можеше да се досети за съдържанието на тези забележки от постерите, които бяха окачени по стените и колоните наоколо, откъснати страници от еротични списания, изобразяващи голи жени с лъскави устни, издути гърди и заоблени задници в неприлични пози.

— Не трябва ли да направите нещо срещу тези снимки? — попита тя Уилкокс.

— Какви снимки? — Той се огледа, явно искрено озадачен от въпроса.

— Порнографските, навсякъде по стените.

— О, тези ли? Човек свиква с тях. След известно време престава да ги забелязва.

Това всъщност беше най-унизителното и потискащо в тези снимки, помисли си тя. Не просто голотата на момичетата или позите им, а фактът, че никой не им обръща внимание, освен тя самата. Някога тези картинки трябва да са събудили похотливи страсти, поне дотолкова, че някой да си направи труда да ги изреже и закачи на стената, но само след ден-два или една-две седмици, те са престанали да възбуждат, станали са познати — избелели, изпокъсани, на мазни петна — почти неразличими сред мръсотията и боклука на заводското хале. Това съвсем обезсмисляше жертването на благоприличието от страна на момичетата-модели.

— Ето я — каза Уилкокс. — Нашата единствена компютъризирана машина — ЦПУ-то. Виждате ли колко бързо сменя инструментите?

Робин надникна през едно прозорче и видя нещо, което се движеше в кръг, навън и навътре, някак спазматично, смазвано от течност с вид на мляко с кафе.

— Какво прави тази машина?

— Изработва цилиндрични глави. Красива е, нали?

— Не бих избрала точно тази дума.

Имаше нещо неестествено, почти неприлично в мощните, внезапни и все пак напълно контролирани движения на машината, мятащи се напред-назад и връщащи се обратно, като някакво метално влечуго, поглъщащо плячката си или съвкупляващо се с пасивен партньор.

— Един ден — каза Уилкокс — заводите ще бъдат тъмни, пълни с машини като тази.

— Защо тъмни?

— На машините не им трябва светлина. Машините са слепи. Веднъж построен, напълно компютъризираният завод ще може да работи при изключено осветление и затворени врати. Той ще изработва двигатели, прахосмукачки и какво ли още не, оставен сам на себе си. Двадесет и четири часа на ден.

— Каква зловеща идея!

— В Щатите вече се правят такива. И в Скандинавските страни.

— А управителния директор? Ще го замести ли компютър, седнал в тъмен кабинет?

Уилкокс прие сериозно въпроса.

— Не, компютрите не могат да мислят. Винаги ще са нужни хора да ги управляват, поне един човек, който да решава какво да се прави и как. Но тези професии тук — той тръсна глава в посока към работниците в халето — няма повече да съществуват. Тази машина сега извършва работата, която миналата година се вършеше от дванадесет души.

— О, прекрасен нов свят — каза Робин, — където само директорите имат работа.

Този път Уилкокс забеляза иронията й.

— Не обичам да съкращавам хората си — каза той, — но сме хванати в двоен капан. Ако не модернизираме производството, ставаме неконкурентноспособни и трябва да съкращаваме работници, а ако го модернизираме, много работници стават излишни.

— Това, което трябва да се направи, е да се подготвят хората за творческо прекарване на свободното време.

— Като изучават женски литератури, така ли?

— И това, наред с други неща.

— Мъжете обичат да работят. Може да е смешно, но е така. Те може да мърморят всеки понеделник, може да агитират за по-късо работно време и по-дълги отпуски, но всъщност се нуждаят от работата заради собственото си самоуважение.

— Това е условно. Хората могат да свикнат да живеят, без да работят.

— А вие можете ли? Нали казахте, че обичате работата си?

— При мен е различно.

— Защо?

— Защото аз имам добра работа. Смислена. Възнаграждаваща. Аз не разсъждавам само от гледна точка на парите. Моята работа си струва труда, дори и нищо да не ми плащат. И условията на моята работа са прилични, не като тези тук. — Тя посочи с широк мах на ръката си към потопената в масло атмосфера с грохота на машините, блъскащите се метални късове, воя на електрическите мотокари и износената, замърсена грозота на всичко.

— Ако мислите, че това е много грубо, изчакайте да видите леярната — каза Уилкокс с мрачна усмивка и отново потегли с бързата си стъпка на териер.

Но това предупреждение не беше достатъчно да подготви Робин за шока от срещата с леярната. Те пресякоха друг двор с нахвърляни корпуси от остарели машини, ронещи кървава ръжда върху снега, и влязоха в голяма сграда с висок сводообразен покрив, потънал в мрак. Тук шумът достигаше най-невъобразимото ниво. Робин инстинктивно понечи да запуши ушите си, но скоро разбра, че от това не става по-тихо и отпусна ръце. Подът беше покрит с някакво черно вещество, което приличаше на сажди, но скърцаше под подметките на ботушите й като пясък. Въздухът силно миришеше на сяра и смоли, а от покрива върху главите им непрекъснато падаше фин черен прах като ръмящ дъжд. Тук-там отворени врати на пещи блестяха в опасно червено, а в отдалечения край на помещението, подобно на разтопена лава, течеше метал по извит улей от тавана към пода. Покривът от своя страна беше пробит на няколко места и оттам падаше сняг, разтапяше се и образуваше мръсни локви по пода. Това беше място на екстремални температури: в един момент човек трепереше от леденото течение, идващо от някоя дупка в стената, в следващия усещаше ужасна жега, лъхаща от някоя пещ право в лицето му. Навсякъде цареше неописуемо безредие, мръсотия, хаос. Навсякъде по пода лежаха изоставени отливки, счупени инструменти, празни метални кутии, стари парчета желязо и дърво. Всичко изглеждаше импровизирано, правено напосоки, сякаш хората бяха поставили новите машини точно там, където им се е случило да застанат за малко, досами останките от старите. Невъзможно бе да се повярва, че нещо чисто, ново и ефективно като механика може да излезе от това място. На Робин то й приличаше на средновековна картина, изобразяваща ада, само че й беше трудно да определи дали работниците приличат на дяволи или на грешници. Повечето от тях бяха азиатци или карибци, за разлика от машинния цех, където мнозинството бяха бели.

Уилкокс я поведе по виеща се метална стълба с износени стъпала към една панелна кабина, издигната като на кокили в центъра на помещението, която служеше за кабинет, и там я представи на главния мениджър, Том Ригби, който я огледа веднъж от глава до пети, но после престана да я забелязва. Младият помощник на Ригби проявяваше повече интерес към нея, но скоро беше въвлечен в обсъждане на производствените планове и срокове. Робин огледа кабинета. Никога досега не беше виждала интериор с толкова жалък и занемарен вид. Мебелировката беше мръсна, повредена и разностилна. Линолеумът на пода беше протрит и скъсан, прозорците — почти непрозрачни от прахоляк, а стените сякаш не бяха боядисвани от самото им монтиране. Флуоресцентното осветление безмилостно подчертаваше всеки мизерен детайл. Единственото цветно петно в сивия декор беше неизбежният стенен постер над бюрото на младия помощник на Ригби: миналогодишен календар, отворен на месец декември, откъдето се усмихваше голо до кръста момиче, издокарано с пухкави кожени ботуши и бикини от сибирска белка. С изключение на нея, единственото нещо в стаята, което не изглеждаше старо и демодирано, беше компютърът, над който се бяха привели тримата мъже в сериозен разговор.

Отегчена, тя отстъпи настрани към едно стоманено балконче, от което се виждаше цялото хале. Огледа сцената и по-силно от всякога се почувства като Данте в ада. Шум, дим, пари и пламъци. Фигури в работни комбинезони с предпазни очила и маски, с каски или тюрбани, се движеха бавно в наситения със сяра полумрак или се залавяха с неразбираемите си задачи пред пещите и край машините.

— Заповядайте, Том каза да си сложите това. — Уилкокс се беше появил до нея. Той мушна в ръката й син защитен шлем с прозрачно прозорче пред очите.

— А вие? — попита тя, като го сложи. Той сви рамене и поклати глава. Не беше облякъл дори престилка върху костюма си. Сигурно от мъжка гордост. Шефът трябва да изглежда неуязвим.

— Посетителите са длъжни — каза Том Ригби. — Ние отговаряме за тях.

Изведнъж мощна сирена френетично разцепи въздуха и накара Робин да подскочи.

Ригби се засмя:

— Това е КВ-то, поправили са го.

— Какво му имаше? — попита Уилкокс.

— Някакъв клапан май. Заведете я да го види. — Той показа с тръсване на глава към Робин. — КВ-то си струва да се види в процес на работа.

— Какво означава КВ? — попита Робин.

— Кинкел-Вагнерова автоматична формовъчна линия — каза Уилкокс.

— Гордостта на шефа — каза Ригби. — Инсталирана е само преди няколко седмици. Заведете я да види КВ-то — отново каза той на Уилкокс.

— Всичко по реда си — каза Уилкокс. — Първо формовъчния цех.

Формовъчният цех — пристан на относително спокойствие и тишина, напомняше с нещо памучната промишленост и беше мястото, където дърводелци изработваха дървените форми за първия етап от формовъчния процес. След това тя видя как мъжете правят пясъчни матрици, първо на ръка, а после на машини, които приличаха на гигантски пекарни за вафли. Точно тук видя и жени да работят редом с мъжете; те вдигаха тежките, вонящи на смола формовъчни каси от машините и ги товареха на палети. Тя слушаше, без да разбира, техническите обяснения на Уилкокс за горната и долна полуформа на матрицата, за сърцата и готовите отливки.

— А сега да хвърлим един поглед на куполната пещ — извика той. — Внимавайте къде стъпвате.

Куполната пещ се оказа нещо като гигантски казан, издигнат в един от ъглите на халето, където по-рано бе забелязала вряща лава да се излива надолу.

— Пещта се зарежда непрекъснато със слоеве кокс и желязо — скраб или чугунени блокове — а също и варовик, и се разпалва с обогатен на кислород въздух. Желязото се топи, при което поглъща необходимото му количество въглерод от кокса и изтича от отвора на дъното.

Той я поведе по друго виещо се стоманено стълбище, през импровизирани мостове и паянтови пътечки, все по-нагоре и по-нагоре, докато стигнаха до самия извор на разтопения метал. Нажеженият до бяло поток течеше по грубо изработен открит улей и минаваше само на няколко фута от обувките на Робин. Пещта приличаше на адска кула — тъмна и гореща, а двама приклекнали индийци, които извъртяха белите си очни ябълки и пробляснаха със зъби в посока към нея, докато продължаваха да ръчкат разтопения метал с метални пръти без видима причина, бяха досущ като демони от стара фреска.

Положението беше така странно, така различно от обичайната й среда, че я довеждаше до някаква особена възбуда, наред с усещането на безпокойство и опасност, каквато сигурно са изпитвали пътешествениците, предполагаше тя, в някоя далечна и примитивна страна. Помисли си какво ли правят колегите и студентите й сега. Дали обсъждат сериозно поезията на Джон Дон или романите на Джейн Остин, или природата на модернизма, в отоплени с парно и застлани с мокети зали. Помисли си и за Чарлз в университета на Съфолк, който може би сега изнасяше лекция за пейзажната поезия на романтизма, илюстрирана с диапозитиви. Пени Блек сигурно въвеждаше още статистика в своята база данни за малтретираните жени от Уест Мидлънд, а майката на Робин провеждаше кафе-утро с благотворителна цел в гостната с басмените завеси и изглед към морето. Какво ли биха си помислили всички те, ако можеха да я видят?

— Нещо смешно ли има? — извика Уилкокс в ухото й и тя осъзна, че се смее на собствените си мисли. Тя веднага престана и поклати глава. Той й хвърли един подозрителен поглед и продължи коментариите си:

— Разтопеният метал се събира в съдържателя ей-там долу. Температурата му се регулира автоматично, така че го използваме, когато ни е необходим. Преди да инсталираме този съдържател, трябваше да използваме докрай разтопения метал, иначе го изхвърляхме.

Той рязко се изправи и, без да й предложи повече обяснения или помощ, заслиза надолу към пода на халето. Робин го последва, доколкото й се отдаваше с нейните ботуши на високи токчета, като се хлъзгаше по излъсканите повърхности, полирани от поколения мъже, чиито подметки бяха стривали черния пясък.

— Сега можем да погледнем КВ-то — каза той, като избърза напред. — Най-добре е да побързаме, защото наближава обедната почивка.

— Мисля, че мъжът в кабинета, г-н Ригби, каза, че това е нова машина — беше първото, което отбеляза Робин, когато застанаха пред масивния корпус. — Не ми изглежда нова.

— Да, не е нова — каза Уилкокс. — Не мога да си позволя закупуване на чисто нови машини. Взех я от една леярна в Съндерланд, която беше затворена миналата година. Имаше разпродажба.

— За какво служи?

— Изработва матрици за цилиндрични блокове.

— Като че ли работи по-тихо от другите машини — каза Робин.

— Тя въобще не работи в момента — каза Уилкокс и съжалително погледна Робин. — Какво става? — попита той в гръб един от работниците, въртящи се около машината.

— Шибания палет нещо заяде — каза мъжът, без да обръща глава. — Монтьора бачка по въпроса.

— Подбирай си думите — каза Уилкокс. — Тук присъства дама.

Мъжът се обърна и погледна Робин с невярващи очи.

— Извинявайте — каза той.

Сирената нададе отново пронизителни звуци.

— Добре, ето че тръгна — каза Уилкокс.

Работникът завъртя няколко кнобки и лостове, затвори една клетка, изправи се и натисна бутон на конзолата. Огромното стоманено туловище потрепера като живо. Нещо отвътре се задвижи, друго се завъртя и цялото започна да вдига безкрайно ужасяващ шум, като от ударна дрелка, но многократно усилен. Робин запуши уши. Уилкокс тръсна глава, за да покаже, че продължават обиколката. Заведе я по някакви стълби нагоре до едно стоманено балконче, откъдето, каза той, операциите се виждат като от птичи полет. Те погледнаха към една платформа, на която се намираха няколко мъже. Към тях вървяха непрекъснато каси с черен пясък (Уилкокс го наричаше зелен) и форми, поставени в тях. Конвейерна лента ги придвижваше от машината, която вдигаше непоносимия шум, в посока към работниците. Мъжете поставяха ниско в касите сърцеви матрици от оранжев формовъчен пясък, след което ги обръщаха и съединяваха с други каси, съдържащи втората половина от формите (едната се наричаше долна полуформа, а другата — горна полуформа, работещите им казваха драга и свод — това беше първия професионален жаргон, който тя успя да усвои), оттам те се придвижваха по лентата към мястото за отливане. Двама мъже придърпваха огромни леярски кофи, провисени на скрипци. Те направляваха движението им с помощта на бутони върху табло, от което излизаха снопове кабели, стиснали го в едната си ръка. С другата ръка хващаха нещо, наподобяващо гигантски волан за управление, прикрепен отстрани на кофата, който завъртаха, за да излеят разтопения метал в малките отвори на формовъчните каси. Двамата мъже, извършващи това, се завъртаха ту на едната, ту на другата страна с бавни, премерени движения подобно на астронавти или тежководолази. Тя не можеше да види чертите на лицата им, защото носеха маски и очила по понятни причини, тъй като когато накланяха кофите за изливане, нажеженият до бяло метал плисваше като палачинково тесто и във въздуха политаха искри.

— Все това ли вършат по цял ден? — попита Робин.

— Да, по цял ден и всеки ден.

— Трябва да е страхотно горещо при тях.

— През зимата се трае. Но през лятото температурата стига до 50 градуса там долу.

— Но те могат да откажат да работят при такива условия, нали?

— Сигурно. Административният персонал започва да хленчи още щом стане 30. Но тези тук са мъже. — Уилкокс придаде тържествена тежест на тези думи. — Лентата прави завой под прав ъгъл там долу — продължи той, вдигайки ръка да й покаже, — и отливките навлизат в тунел за охлаждане. В края на тунела, все още са горещи, но вече втвърдени. Пясъкът се очиства от тях при задния излаз.

Заден излаз бе сполучливо название. То направо порази Робин. Тя си помисли, че това място е анусът на завода: черен тунел, който изтиква отливките, все още обвити с черен пясък, подобно на горещи, смърдящи, железни говна към мощно вибрираща метална решетка, за да се отърси пясъкът. Един негър-гигант с черно, лъснало от потта лице, беше стъпил здраво с разкрачени крака насред пушеците, горещината и врявата и изтегляше тежките отливки, прилични на парчета месо, от решетката с помощта на стоманен прът и прикрепени към него куки към друга конвейерна лента, която ги откарваше към следващия етап от охладителния процес.

Това беше най-страховитото място, което бе виждала през живота си. То възстановяваше първоначалния смисъл на думата „страховит“: събуждаше страх, примесен с нещо като страхопочитание. Беше й страшно да се постави на мястото на този мъж — борещ се с грубите тежки буци метал в умопомрачителната жега, сред прах и воня, оглушаван от неописуемия шум на вибриращата решетка, работещ по един и същ начин час след час, ден след ден … А това, че беше чернокож, представляваше последното унижение — сърцето й негодуваше пред жестокия символизъм на гледката. Този човек беше благородният дивак, негърът във вериги, архетипът на експлоатирания работник, квинтесенцията на капиталистическата, империалистическа и промишлена система. С огромно усилие се въздържа да не се втурне към него, за да стисне дланта му в знак на съчувствие и солидарност.

— Имате доста азиатци и карибци, работещи в леярната, но не толкова много в другата част — отбеляза Робин, когато се върнаха в мирното спокойствие и сравнителен лукс на кабинета на Уилкокс.

— Работата в леярната е тежка и мръсна.

— Забелязах.

— Азиатците и някои мулати от Карибските острови са съгласни да я вършат. Местните отдавна вече не искат. Аз не се оплаквам. Те работят прилежно, особено азиатците. Направо е като поезия, Ригби го казва, когато работят добре. Те обаче трябва да бъдат третирани много внимателно. Много са единни. Ако един напусне, всички ще напуснат.

— На мене цялата обстановка ми се струва расистка — каза Робин.

— Глупости! — ядосано каза Уилкокс. Той произнесе тази дума с отчетлив рамиджски акцент. — Единственият расистки проблем съществува между мулатите и пакистанците или между индусите и сикхите.

— Но вие наемате чернокожите на най-лошата работа, най-мръсната, най-тежката.

— Все някой трябва да я свърши. Това е то търсене и предлагане. Ако днес обявя едно работно място в леярната, от най-тежките, гарантирам, че утре ще имаме двеста чернокожи и мулати на портала и евентуално един бял.

— А ако обявите квалифицирана работа?

— Имаме немалко цветнокожи специалисти. И бригадири също.

— А цветнокожи мениджъри? — попита Робин.

Уилкокс извади цигара, запали я и издиша дим през ноздрите си, като гневен дракон.

— Не искайте от мен да решавам проблемите на обществото — каза той.

— Кой да ги решава тогава — каза Робин, — ако не хора с власт, като вас.

— Кой казва, че имам власт?

— Мисля, че е очевидно — каза Робин с показен жест към кабинета и мебелировката.

— О, аз имам голям кабинет, секретарка и служебна кола. Мога да наемам и, с малко повече усилия, да уволнявам хора. Аз съм най-голямото зъбно колело в този механизъм. Но съвсем мъничко колелце в един много по-голям — „Мидлъндс Амалгамейтид“. Те могат да ме освободят от длъжност, когато си пожелаят.

— Нямаше ли нещо като парично възнаграждение при напускане? — попита сухо Робин.

— Да, едногодишна заплата или две, ако имам късмет. Но тези пари все някога свършват, а не е лесно да намериш друга работа, щом веднъж те изхвърлят. Виждал съм това да се случва на свестни директори. Фирмата върви на зле, обикновено не по тяхна вина, но накрая те опират пешкира. Можеш да имаш най-великите идеи за подобряване на конкурентноспособността, но трябва да разчиташ на други хора за осъществяването им — от старшите мениджъри до обикновените работници.

— Може би ако всеки има дял в бизнеса, те биха работили по-добре — каза Робин.

— Какво искате да кажете?

— Ами, ако имат дял от печалбата …

— И от загубата също?

Робин се замисли над този неудобен въпрос.

— Добре, де — сви рамене тя, — това е проблемът на капитализма, нали? Той е като лотария. Има печеливши и губещи.

— Това е проблемът на живота — каза Уилкокс и погледна часовника си. — Най-добре да хапнем нещо за обяд.

 

Обядът беше по своему също така неприятен за сетивата, както и всичко останало в завода. За изненада на Робин, нямаше специална столова за управата.

— По-рано имаше отделна зала за хранене на директорите, със собствен готвач — обясни Уилкокс, докато я водеше по сивите коридори на административния блок и оттам през двора, където нов сняг вече покриваше току-що почистените пътеки. — Някога обядвах там, тогава още работех за „Луис & Арбъкъл“ — храната беше чудесна, наистина. Имаше и отделен ресторант за средния управленчески състав. Всичко отиде на кино още с първата вълна от съкращения. Сега е останала само общата столова.

— Е, така е по-демократично — каза одобрително Робин.

— Не съвсем — каза Уилкокс. — Моите старши мениджъри ходят в близкия снек-бар, а работниците предпочитат да си носят храна от къщи. Така че тук се хранят предимно техническият и административният състав.

Той я въведе в мрачна столова с флуоресцентно осветление: маси с пластмасово покритие и пластмасови столове, прозорци — замъглени от пара. Мирисът във въздуха неприятно напомни на Робин училищните й обеди. Храната, както можеше и да се очаква, беше тежка — рибено филе, панирано и изпържено, пържени картофи, варено зеле и грах от консерва, пандишпан и крем-карамел — но пък беше изумително евтина: 50 пенита за пълно меню. Робин се учуди защо работниците не се възползват.

— Защото трябва да свалят работните си дрехи — каза Уилкокс, — а не искат. Предпочитат да седнат на пода и да хапнат нещо, без дори да измият ръцете си. Не изпадайте в прекалена сантименталност относно работниците — продължи той. — Те са доста грубо племе. Мръсотията сякаш им харесва. Миналия ноември поставихме нови тоалетни в почистващия цех. Само след две седмици бяха изпочупени и зацапани до неузнаваемост. Толкова противно беше това, което направиха с тези тоалетни!

— Може би е било форма на отмъщение?

— Отмъщение? — Уилкокс зяпна. — Отмъщение срещу кого? Срещу мен, че съм им сложил нови тоалетни?

— Отмъщение срещу системата.

— Коя система?

— Заводската система. Тя сигурно поражда огромно негодувание.

— Никой не ги насилва да работят тук — каза Уилкокс, като забоде вилицата си в рибата.

— Мисълта ми е, че това е отговорът на потиснатите. Подсъзнателна реакция.

— О, така ли? Кой го казва? — попита Уилкокс и надигна вежди.

— Фройд например — каза Робин. — Зигмунд Фройд, изобретателят на психоанализата.

— Знам за кого говорите — остро каза Уилкокс. — Не съм толкова тъп, нищо че работя в завод.

— Не съм казала, че сте тъп — каза Робин, изчервявайки се. — Значи сте чели Фройд?

— Нямам много време за четене — каза Уилкокс, — но имам обща представа за какво става дума. Казал е, че всичко опира до секса, нали?

— Това е доста опростенческо тълкуване — каза Робин, докато внимателно отделяше прегорялата панирана обвивка от рибата.

— Но по принцип не е ли вярно?

— Е, не е съвсем невярно — каза Робин. — Ранният Фройд положително е смятал, че либидото е основен двигател на човешкото поведение. По-късно той започва да мисли, че влечението към смъртта е по-важно.

— Влечение към смъртта ли, какво е това? — Уилкокс спря трансфера на една хапка по пътя към устата му, за да зададе този въпрос.

— Трудно може да се обясни. Основното в идеята е, че ние всички несъзнателно копнеем за смъртта, за небитието, защото битието ни причинява болка.

— Случвало ми се е да изпитвам нещо такова в пет часа сутринта — каза Уилкокс. — Но веднага го забравям, щом стана.

 

Скоро след завръщането им в кабинета на Уилкокс, на вратата се появи Брайън Евърторп. Лицето му бе зачервено, а жилетката на костюма му — обтегната почти до скъсване над корема му.

— Здравей, Вик. Очаквахме те в „Човека на луната“. Но вие несъмнено сте обядвали насаме в някое по-изискано заведение, а? В „Кралската глава“ ли бяхте? — Той се захили срещу Робин и прикри оригване с ръка.

— Обядвахме в столовата — хладно каза Уилкокс.

Евърторп отстъпи крачка назад в преувеличен жест на изненада.

— Как можа да я заведеш в тази дупка, Вик?

— Какво толкова й има? — каза Уилкокс. — Столовата е чиста и евтина.

— Как ви хареса храната? — попита Евърторп Робин. — Не точно като във френски ресторант, нали?

— Робин седна в един фотьойл.

— Тя е част от завода, предполагам.

— Много дипломатично. Следващия път … надявам се, че ще има следващ път? Следващия път накарайте Вик да ви заведе в „Кралската глава“. Ако той не ще, аз ще ви заведа.

— Имаш ли някаква работа при мен? — нетърпеливо попита Уилкокс.

— Да, хрумна ми една идея. Мисля, че трябва да имаме собствен календар. Нали знаеш, нещо, което да даваме на клиентите си в края на всяка година. Страхотна реклама за фирмата. Стои на стената триста шестдесет и пет дни в годината.

— Календар от какъв вид?

— Ами, нали знаеш, обичайния. Мацки с голи цици. — Той погледна към Робин и намигна. — Направен с вкус, нали така, нищо грубо. Като календара на Пирели. Същинско произведение на изкуството.

— Да не си мръднал? — каза Уилкокс.

— Знам какво ще кажеш — каза Евърторп, помирително вдигнал розовите си, месести длани. — „Не можем да си го позволим“. Но аз нямам предвид да ангажирам Личфилдския граф или лондонските манекенки. Има начин да стане евтино. Нали знаеш, че Шърли има дъщеря, която е манекенка?

— Иска да стане такава, по-точно.

— На Трейси всичко й е на място, Вик. Трябва да видиш снимките й.

— Видях ги вече. Прилича на двойна порция розов сладкиш и е горе-долу толкова вълнуваща. Шърли ли те подучи на това?

— Не, Вик, това си е моя идея — каза Евърторп с обидена физиономия. — Разбира се, обсъдих я с Шърли. Тя е съгласна.

— Да, няма начин.

— Моята идея е да използваме едно и също момиче — Трейси всъщност — за всеки месец, но на различен фон според сезона.

— Много оригинално. А фотографът няма ли да има собствени идеи?

— А-а, тук влиза в действие втората част на моя план. Аз, разбираш ли, членувам в един фотографски клуб …

— Извинете — каза Робин, изправяйки се. Двамата мъже, които междувременно бяха забравили за присъствието й, завъртяха глави и я погледнаха. Тя се обърна към Евърторп: — Да разбирам ли, че предлагате да рекламирате вашата продукция с календар, който унижава жените?

— Той няма да ги унижи, мила, той ще ги … — Евърторп търсеше думата.

— Възхвали? — подсказа му Робин.

— Точно така.

— Да, това съм го чувала вече. Но вие предлагате да се използват снимки на голи жени или поне на една гола жена, като онези постери, дето са разлепени навсякъде из завода?

— Да, наистина, но от по-висока класа. Добър вкус, не разбирате ли? Нищо подобно на разкрачените фотографии от „Пентхауз“. Просто малко цици и дупета.

— А какво ще кажете тогава и за малко голи мъжки прелести? — каза Робин.

— Евърторп изглеждаше здраво слисан:

— А? — каза той.

— Вижте, статистически десет процента от вашите клиенти са гейове. Не се ли полага малко порно и на тях?

— Ха, ха — Евърторп се засмя неловко. — Няма много педита в нашия бизнес, нали, Вик?

Уилкокс, който следеше разговора с интерес, нищо не каза.

— Ами жените, които работят в офисите, където висят такива календари? — продължи Робин. — Трябва ли да гледат голи жени през цялото време? Не бихте ли могли да отделите няколко месеца от годината за голи мъже? Може би ще позирате вие самият редом с Трейси?

Уилкокс гръмогласно се изсмя.

— Боя се, че ме разбрахте погрешно, г-це — каза Евърторп, опитвайки се да запази самообладание. — Жените не са такива. Те не се интересуват от снимки на голи мъже.

— Аз пък се интересувам — каза Робин. — Харесвам космати мъже с 25-сантиметрови фалоси. — Евърторп зяпна. — Шокиран сте, нали? Но вие смятате, че е напълно нормално да говорите за женски гърди и задници и да разлепвате снимките им навсякъде. Е, аз не смятам това за нормално. То унижава жените, които позират, унижава и мъжете, които ги гледат, унижава секса.

— Всичко това е прекрасно — каза Уилкокс, поглеждайки към часовника си, — но аз имам съвещание тук след около пет минути с техническия мениджър и неговите хора.

— Ще разговаряме по-късно — раздразнено каза Евърторп. — Когато има по-малко намеса.

— Боя се, че твоята няма да стане, Брайън — каза Уилкокс.

— Стюърт Бакстър не смята така — каза Евърторп, отмахвайки настрани бакенбардите си с опакото на дланта си.

— Не ме интересува какво смята Стюърт Бакстър — каза Уилкокс.

— Пак ще говоря с теб, когато твоят силует или ангел-хранител, или каквото и да е там, позволи да кажа една дума и аз! — Евърторп напусна с едра крачка кабинета.

Робин, чиито крака изведнъж омекнаха, след като адреналинът се оттегли от тях, седна отново. Уилкокс, който гледаше намръщено след отдалечаващата се фигура на Евърторп, се извърна и усмихнат каза:

— На мен ми хареса всичко това.

— Тогава значи сте съгласен с мен?

— Мисля, че можем да станем за смях.

— Аз имам предвид принципа. Експлоатацията на женските тела.

— Нямам много време за тези неща — каза Уилкокс. — Но някои мъже така и не порастват.

— Бихте могли да направите нещо — каза Робин. — Вие сте шефът. Можете да забраните тези постери в завода.

— Бих могъл, ако съвсем се побъркам. Само това ми трябва — стачка заради голите снимки.

— Бихте могли да дадете пример поне. В кабинета на секретарката ви има такава снимка.

— Има ли? — Уилкокс я погледна искрено изненадан. Той скочи от въртящия се стол и отиде в съседната стая. След няколко секунди се върна, почесвайки замислено брадичката си. — Чудна работа, никога не я бях забелязвал. „Грешъмс Пъмпс“ ни я бяха дали.

— Ще я свалите ли?

— Шърли каза, че хората на Грешъм обичат да я виждат на стената, като идват тук. Няма смисъл да обиждаме клиентите си.

Робин презрително отметна глава. Тя беше разочарована в очакванията си да се върне от тази експедиция до културното сърце на мрака с някакво похвално постижение, за което да разкаже на Чарлз и Пени Блек.

Уилкокс запали лампите над голямата маса за заседания в другия край на кабинета. Той отиде до прозореца, където дневната светлина бавно притъмняваше, и погледна между вертикалните ленти на щорите.

— Пак заваля. Може би трябва да се връщате. Пътищата ще станат труднопроходими.

— Още е само два и половина — каза Робин. — Мисля, че по програма трябваше да остана при вас цял ден.

— Както желаете — каза той и сви рамене. — Но ви предупреждавам, че работя до късно.

Докато Робин се колебаеше, кабинетът започна да се пълни с мъже в тъмни костюми и вратовръзки в убити цветове, с бледи лица, каквито изглежда имаха всички работещи в завода. Те влизаха неуверено, кимаха с уважение към Уилкокс и поглеждаха косо към Робин. После насядаха около масата, извадиха от джобовете си цигари, запалки и елки, като поставиха тези вещи внимателно пред себе си, сякаш бяха необходими атрибути за някаква игра, на която щяха да играят.

— Къде да седна? — каза Робин.

— Където желаете — каза Уилкокс.

Робин зае място на далечния край на масата срещу Уилкокс.

— Това е д-р Робин Пенроуз от университета в Рамидж — каза той. Сякаш получили разрешение да я разгледат, мъжете едновременно обърнаха глави в посока към нея. — Предполагам, всички сте чули за Годината на индустрията. И всички знаете какво означава „силует“. Пенроуз е моят силует по случай Годината на индустрията. — Той ги огледа изпитателно, като че ли очакваше някой да се засмее. Никой не се засмя. Обясни им накратко схемата „Силует“ и заключи: — Просто работете така, сякаш я няма.

Това за тях беше малко трудно, но само в началото, докато съвещанието започна. Темата беше бракът. Като начало Уилкокс съобщи, че продукцията, отхвърлена от собствените им инспектори, е пет процента, което той смяташе за прекалено голяма загуба, а още един процент се връща от клиентите. Той изброи редица възможни причини — дефектни машини, невнимателна работа, слаб надзор, погрешни лабораторни проби — и помоли отговорниците на всеки отдел да определят главната причина за брак в тяхната област. Робин трудно следеше дискусиите. Мениджърите говореха с неясни, разбираеми само за посветени думи, използвайки технически жаргон, който й беше непознат. Местният гъгнив акцент допълнително затрудняваше задачата й, а димът от цигарите им лютеше на очите й. Тя се отегчи и започна да гледа през прозореца към сивата зимна светлина и прехвърчащия сняг. Снегът вече покриваше целия град, мислеше си тя, играейки си с известен откъс от Джеймс Джойс, за да се развлича. Той падаше върху всяка част на тъмния, огромен град — по бетонните магистрали и по жилищните комплекси без нито едно дърво, падаше по тревните площи на университета и още по-нататък, върху тъмните бурни води на канала Рамидж-Уолсбъри. После изведнъж се заслуша отново.

Те обсъждаха някаква машина, която непрекъснато се разваляше.

— Операторът е виновен — казваше един от мениджърите. — Той не може да се справя с работата. Не въвежда индексите правилно, затова тя блокира.

— Как се казва той? — попита Уилкокс.

— Рам. Пакистанец е — каза някой.

— Не, не е, индиец е — каза друг.

— Добре, и такъв да е. Каква е разликата? Казва се Дани. Дани Рам. Той беше преместен на тази работа миналата година, когато бяхме на зор и набързо го повишихме от прост работник.

— Да се отървем от него тогава — каза Уилкокс. — Той пречи. Тери, погрижи се за това, моля ти се.

— Тери, набит мъж, пушещ лула, извади лулата от устата си и каза:

— Нямаме основание да го уволним.

— Глупости. Той е минал курса на обучение, нали?

— Не съм сигурен.

— Провери. Ако не е, да премине, дори и нищо да не разбере. Слушаш ли ме? — Теди кимна. — След това, всеки път, когато не успее да пусне правилно машината, му вписвай предупреждение. На третото предупреждение е уволнен. Няма да отнеме повече от две седмици. Ясно?

— Ясно — каза Тери и захапа отново лулата.

— Следващият въпрос — каза Уилкокс — е контролът на качеството в машинния цех. Тук имам няколко цифри …

— Извинете — каза Робин.

— Да, какво има? — каза Уилкокс, поглеждайки нетърпеливо над листите си.

— Да разбирам ли, че предлагате да бъде притиснат човек, да бъде принуден да прави грешки, за да го уволните?

Уилкокс спря погледа си върху Робин. Настъпи дълга тишина, като в салон-баровете на Дивия Запад в момент на конфронтация. Другите мъже не само не отронваха дума, те не помръдваха. Те сякаш и не дишаха. Самата Робин дишаше ускорено, на къси, кратки вълни.

— Не смятам, че това е ваша работа, д-р Пенроуз — каза Уилкокс накрая.

— О, напротив — каза разгорещено Робин. — Това е работа на всеки, който е загрижен за истината и справедливостта. Не виждате ли колко погрешно е това, да подвеждате човек, за да остане без работа? — каза тя, като огледа насядалите около масата. — Как може да седите тук и да не казвате нищо? — Мъжете мачкаха неловко цигарите си или си играеха с елките, като избягваха да срещнат погледа й.

— Това е управленчески въпрос, по който не сте компетентна — каза Уилкокс.

— Това не е управленчески въпрос, това е морален въпрос — каза Робин.

Сега Уилкокс побледня от гняв.

— Д-р Пенроуз — каза той, — мисля, че разбирате погрешно положението си тук. Вие сте силует, а не инспектор. Тук сте, за да се учите, а не да се намесвате. Настоятелно ви моля да запазите тишина или да напуснете съвещанието.

— Много добре, ще напусна — каза Робин. Тя събра принадлежностите си сред напрегната тишина и напусна кабинета.

— Свърши ли събранието? — каза Шърли с широка, безмислена усмивка.

— Не, още продължава — каза Робин.

— Тръгвате си по-рано, значи? Не ви обвинявам, в това време … Утре ще дойдете, нали?

— Следващата седмица — каза Робин. — Всяка сряда, такава е уговорката. — тя силно се съмняваше, че тази уговорка ще продължи, но нямаше намерение да разкрива станалото спречкване. — Да познавате работник от завода на име Дани Рам? — попита тя небрежно.

— Не съм сигурна. Какво работи?

— Не знам точно какво. Оператор на някаква машина.

— Е, те повечето са такива, нали? — каза Шърли със смях. — Този завод е доста голяма промяна за вас, нали? След университета, де.

— Да, голяма промяна.

— Този Рам познат ли ви е? — Любопитството на Шърли, а може би и някаква подозрителност се бяха събудили.

— Не, но мисля, че е баща на един от моите студенти — импровизира Робин.

— Попитайте Бети Мейтлънд от счетоводството — каза Шърли. — През две врати по коридора.

— Благодаря — каза Робин.

Бети Мейтлънд много любезно потърси Дани Рам във ведомостта (името му всъщност беше Даниатай Рам) и каза на Робин, че работи в леярната. Тъй като единствения път към леярната, който знаеше, беше този от сутрешното й посещение с Уилкокс, тя реши да мине по него.

— В машинния цех, без Уилкокс до нея, Робин така се открояваше с нейните ботушки на високи токчета, кадифени бричове и кремаво подплатено палтенце, както някое рядко животно, бяла сърна или еднорог, би се откроило на същото място. Подвиквания и подсвирквания се чуваха въпреки шума на механиката и я следваха навсякъде, докато забързано се движеше из завода. Колкото повече свиркаха мъжете, толкова по-нецензурни ставаха подвикванията им, и толкова по-бързо вървеше тя; но колкото по-бързо вървеше, в толкова по-желан сексуален обект, или сексуална плячка, се превръщаше — заобикаляща и връщаща се обратно между работните места (защото тя скоро изгуби ориентация), спъваща се в купчини метални части, хлъзгаща се по омазнения под, с бузи, червени като косата й, с побелели ноздри и поглед, отправен напред, отказващ да срещне очите на мъчителите й.

— Хей, скъпа, мене ли търсиш?

— Ама че парче, а, Енок?

— Покажи ни краченцата си!

— Я ела насам да ми подържиш инструмента, а?

Най-сетне намери изхода в далечния край на огромното хале и изхвърча навън в тъмния двор, покрит с корпуси на захвърлени машини, които си спомняше от сутринта. Спря се за момент под слабата електрическа лампа да възстанови самообладанието си, вдишвайки чистия студен въздух, преди да се впусне още веднъж в третия кръг на тази промишлена преизподня. Влезе в леярната без ни най-малко удоволствие. Тя приличаше повече от всякога на ада с мощно горящите пещи сред опушения мрак. Тук работниците бяха по-малко, отколкото в машинния цех, и по-свити — може би защото повечето от тях бяха азиатци. Те избягваха погледа й и се обръщаха с гръб, като ги доближеше, сякаш присъствието й смътно ги безпокоеше.

— Знаете ли къде работи Дани Рам?

Те поклащаха глави, въртяха очи, усмихваха се притеснено и продължаваха да вършат неразбираемата си работа. Накрая попадна на един белокож мъж, преспокойно палещ цигарата си от тридесетсантиметровия пламък на газова горелка, който успя да отговори на въпроса й.

— Дани Рам? — каза той, накланяйки глава, за да не се изгори. — Да, знам го. Що?

— Трябва да му предам нещо.

— Ей го еей-там — каза мъжът, изправяйки се, и посочи към слаб, доста унил на вид азиатец, застанал край сложна машина. Тя вдигаше такъв шум и така поглъщаше вниманието му, че той не забеляза доближаването на Робин.

— Г-н Рам? — каза тя, докосвайки ръкава му.

Той се сепна и завъртя около себе си.

— Да? — изрече той и я загледа.

— Имам важна информация за вас.

— Информация? — повтори той зачуден. — Коя сте вие, моля?

За щастие в този момент машината достигна края на цикъла си и Робин можа да продължи с много по-нормален тон.

— Няма значение коя съм. Информацията е поверителна, но смятам, че трябва да я научите. Канят се да ви оставят да допускате грешки в работата и да ви вписват предупреждения, за да могат да ви уволнят. Ясно? Навреме предупреден — добре въоръжен! Не казвайте на никого. — Тя се усмихна окуражително и протегна ръка. — Довиждане.

Мъжът направи безрезултатно усилие да избърше ръцете си в панталоните и стисна несмело ръката й.

— Коя сте вие все пак? — каза той. — Откъде научихте това?

— Аз съм силует — каза Робин. Мъжът я погледна озадачен, дори леко благоговеещ, сякаш мислеше, че думата означава някакъв свръхестествен пратеник.

— Благодаря ви — каза той.

 

За да избегне ново ходене по мъките през машинния цех, Робин реши да се върне към паркинга, заобикаляйки сградата отвън, но пътеките бяха покрити с навят сняг и придвижването беше трудно. Тя се изгуби в лабиринта от вътрешни дворове и проходи, които разделяха многобройните сгради, намиращи се в големия двор на завода, повечето от които очевидно неизползваеми или занемарени, а наоколо нямаше никой да я упъти. Най-сетне, след двадесет минути въртене в кръг, когато краката й бяха подгизнали вътре в пропускащите ботуши, а мускулите я боляха от газенето в снега, тя пристигна на паркинга пред административния блок и намери колата си. Изчисти дебелия слой сняг от стъклата и с въздишка на облекчение седна зад волана. Завъртя ключа за запалване. Нищо не се случи.

— По дяволите! — каза Робин на глас, сама в средата на замръзналия паркинг. — Майната ти!

Сигурно акумулаторът беше сдал багажа, защото не се чу даже леко свистене или жужене от стартерния двигател. Каквото и да беше, сама нищо не можеше да направи, защото си нямаше на идея какво се намира под капака на реното. Слезе уморено от колата и мина през паркинга до приемното фоайе, където помоли администраторката с изрусената коса за номера на Пътна помощ. Докато набираше номера, Уилкокс мина по отсрещния коридор, видя я, спря се и дойде.

— Все още сте тук? — каза той, повдигайки вежди.

Робин кимна със слушалката до ухото й.

— Тя се обажда на Пътна помощ — каза изрусената блондинка. — Колата й не ще да тръгне.

— Какъв е проблемът? — каза Уилкокс.

— Нищо не става, завъртях ключа и нищо. Съвсем нищо.

— Нека да я погледна — каза Уилкокс.

— Не, не — каза Робин. — Не си правете труда, моля ви. Аз ще се оправя.

— Хайде стига! — Той тръсна глава в посока към паркинга. — В ден като този Пътна помощ няма да дойде след по-малко от няколко часа.

— Телефонът даваше заето, потвърждавайки в ухото на Робин правилността на неговите разсъждения, но тя остави слушалката колебливо. Последното нещо, което искаше в този момент, беше да се чувства задължена на Уилкокс.

— Няма ли да си сложите палтото? — попита тя, докато минаваха през летящата врата навън в смразяващия въздух.

Уилкокс нетърпеливо поклати глава.

— Къде е колата?

— Червеното рено ето там.

Уилкокс се отправи по права линия, безразличен към снега, който покриваше леките му черни обувки и залепваше по крачолите на панталоните му.

— Защо сте си купили чуждестранна кола? — каза той.

— Не съм я купувала аз, родителите ми я дадоха, когато си купиха нова.

— Защо тогава те са я купили?

— Не знам. Мама я харесваше, струва ми се. Тя е хубава малка кола.

— И метрото е такова. Защо да не си купиш метро, като ти трябва малка кола? Или мини? Ако всички, дето през последните десет години са си купили чуждестранни коли, си бяха купили вместо това английски, нямаше да има седемнадесет процента безработица в този район. — Той махна широко с ръка, посочвайки далеч извън периметъра на завода.

Като абонат на „Марксизмът днес“, Робин понякога страдаше от угризения, задето не ходи с колело на работа вместо с кола, но никога преди не беше нападана за това, че има чуждестранна кола.

— Ако английските коли бяха хубави като чуждите, хората щяха да ги купуват — каза тя. — Но всички знаят, че те са крайно несигурни.

— Глупости — каза Уилкокс. — Глупости! По-рано бяха, признавам, особено някои модели, но сега нашият контрол на качеството е не по-лош от всеки друг. Проблемът е, че хората си умират да се присмиват на английското производство. А после имат нахалството да се оплакват от безработицата. — Дъхът му беше пара, кондензираща в мразовития въздух. — Каква кола кара баща ви?

— Ауди — каза Робин.

Уилкокс изсумтя презрително, сякаш не беше и очаквал нещо по-добро.

Стигнаха до реното. Уилкокс й каза да влезе и да освободи капака. Той го отвори и изчезна под него. След минута-две тя го чу да вика:

— Завърти стартерния ключ — и когато тя направи това, колата включи.

Уилкокс смъкна капака и го затвори, като го блъсна с една ръка. Дойде до шофьорското прозорче и изтръска снега от костюма си.

— Много ви благодаря. Какво му беше?

— Разхлабена връзка — каза той. — Сякаш някой е издърпал кабела.

— Издърпал кабела?

— Боя се, че тук имаме много вандали и груби шегаджии. Колата беше ли заключена?

— Може би не отвсякъде. Както и да е, много ви благодаря. Да не настинете! — каза тя, насърчавайки го да си тръгне. Но той стоеше до прозореца, като й пречеше да го затвори.

— Извинявам се, че бях толкова рязък на съвещанието днес следобед — каза той тихо.

— Няма нищо — каза Робин, макар че имаше нещо, помисли си тя, нещата съвсем не бяха наред. Тя започна да се занимава с въздушния клапан, за да избегне погледа му.

— Понякога се налага да използваме методи, които изглеждат малко нечестни, за доброто на фирмата.

— Не смятам, че трябва да се примиряваме с това — каза Робин. Но тук едва ли е мястото и времето за … — с ъгълчето на окото си тя видя един мъж в бяла престилка да гази през снега към тях и това интуитивно повиши безпокойството й и желанието да тръгне веднага.

— Да, най-добре е да тръгвате. Ще се видим следващата сряда, значи?

Преди Робин да му отговори, мъжът в бялата престилка извика:

— Г-н Уилкокс! Г-н Уилкокс! — и Уилкокс се извърна да го види. — Г-н Уилкокс, търсят ви в леярната — каза мъжът, останал без дъх, като дойде до тях. — Има стачка.

— Довиждане — каза Робин и отпусна амбреажа. Реното рязко потегли и залитна настрана в снега, докато тя се отправи към портала. В задното огледало видя двамата мъже да отиват забързани към административния блок.