Дейвид Лодж
Добра работа (5)

1

Девет дни по-късно, в осем и половина сутринта, сряда, 22 януари, Робин Пенроуз се отправи в снежна буря и лошо настроение към началото на възложената й работа — „силует“ от Хуманитарния факултет на Рамиджския университет по случай Годината на индустрията или СХФРУГИ, както беше означена длъжността й в меморандумите, издадени от кабинета на заместник-ректора. Един от тези документи я информираше, че ще бъде прикрепена към г-н Виктор Уилкокс — управителен директор на „Дж. Прингъл & Синове“, по един ден седмично до края на зимния семестър и тя беше избрала сряда за това начинание, тъй като срядата й беше свободна от лекции. По същата причина обикновено прекарваше този ден в къщи, като преглеждаше студентски работи, подготвяше лекциите си и извършваше научни проучвания. Затова сега огорчено негодуваше, че трябва да го жертва. С тези аргументи бе излязла пред Филип Суолоу и бе много близо до отклоняване на предложението му за номинация като „силует“. В края на краищата, ако университетът нямаше намерение да й осигури място (молбата на Суолоу беше отправена към нея малко по-късно през онзи същия ден, когато разговаряха за мрачните перспективи — доста нетактично впрочем), защо тя трябваше да се чувства задължена към университета?

— Именно! — каза Пени Блек следващата вечер, докато си сваляше джинсите в дамската съблекалня на университетския спортен център. — Не мога да разбера защо си се съгласила да го направиш.

Пени беше нейна приятелка от факултета по социология, с която играеха скуош веднъж седмично.

— Наистина не трябваше — каза Робин. — трябваше да му кажа да …, да …

— Да си завре „силуета“ в задника. Защо не го направи?

— Не знам. Всъщност, знам. Едно гласче, гадно и пресметливо гласче, ми нашепна в ухото, че един ден ще ми трябва препоръка от Суолоу.

— Права си, миличка. Ето така ни прекарват те, мъжете с власт. Това си е демонстрация на сила. По дяволите тези телени копчета.

Пени Блек се мъчеше да закопчае сутиена си, обърнат със задната част напред като пояс на кръста й. Накрая успя, завъртя пособието, напъха огромните си гърди в него и промуши ръце през презрамките. Латексът проблесна съблазнително около масивната плът. Пени носеше сутиен, само когато играеше скуош. Без него, казваше тя, пазвата й щеше да подскача от стена до стена по-бързо и от топката.

— О, аз не бих казала това за Суолоу — възрази Робин. — В интерес на справедливостта, той няма много власт. Всъщност направо ме молеше да се съглася.

— Тогава защо не му постави условия? Защо не му каза, че ще участваш в тъпата схема, ако ти осигури постоянно място?

— Не ставай смешна, Пени.

— Какво му е смешното?

— Ами първо, той не е в състояние да ми го осигури и второ, аз няма да се унижа за такова нещо.

— Ох, вие англичаните! — каза Пени Блек и поклати отчаяно глава. Тя самата беше англичанка, но след като изкара няколко години като аспирант в Калифорния, където премина към радикалния феминизъм, започна да смята, че духовно принадлежи на Америка и се опитваше, доколкото може, да говори като американка. — Тогава — продължи тя, като обличаше червена спортна риза, — ще трябва да си изкараш яда с пот на игрището. — Тъмната й, разрошена глава се показа от яката като засмяно човече на пружина. — Представи си, че топката е една от топките на Суолоу.

Сивокоса жена на средна възраст, загърната в хавлиена кърпа, кимна за поздрав на Робин, като минаваше от сауната към душовете. Робин й се усмихна сияйно и изсъска между зъби:

— За бога, говори по-тихо, Пени, това е жена му.

Чарлз намери тази история много смешна, когато късно вечерта Робин му се обади по телефона. Но, също като Пени, и той беше изненадан, че Робин се е съгласила да бъде номинирана за „силует“ от Хуманитарния факултет.

— Това не е за тебе, разбираш ли?

— Е, предполага се, че съм експерт по промишления роман. Суолоу наблегна на това.

— Но не и в реалния живот. Искам да кажа, нали не мислиш, че може да има някаква връзка …

— Не, не, разбира се — каза Робин, нетърпелива да отрече намека за реализъм. — Просто се опитвам да обясня натиска, който ми оказаха. — Тя започваше да чувства, че е направила грешка и се е оставила да бъде използвана. Това беше рядко усещане за Робин и поради това още по-неприятно.

Това подозрение се затвърди до сигурност през следващите дни. Тя се събуди на сутринта, определена за въвеждането й в схемата „Силует“, с натежало сърце, а и времето навън съвсем не помагаше да й олекне. „О, не“ — изстена тя, като дръпна завесата на спалнята и видя небе с вихрещи се снежинки като разклатено преспапие. Тънък слой вече покриваше замръзналата земя и нежно се стелеше по клоните на дърветата, просторите и вехториите в задните дворове. Изкушаваше се да използва времето като извинение за отлагане на посещението си в „Дж. Прингъл & Синове“, но чувството за отговорност, което я бе съпровождало през толкова години на учение и по време на толкова изпити, упражни натиск върху съзнанието й още веднъж. Тя вече беше отложила занятието с една седмица, поради стачката на университетските преподаватели. Още едно отлагане би направило лошо впечатление.

По време на закуската (вестникът й „Гардиън“ не беше доставен, несъмнено поради снега) се замисли над въпроса какви дрехи да облече за случая. Притежаваше гащиризон, купен наскоро от „Некст“, който теоретично изглеждаше подходящ, но беше ярко оранжев с жълто цвете, апликирано отпред, и тя си помисли, че може да изглежда несериозно.

Ако пък облечеше маслинено-зеления костюм, с който провеждаше събеседванията с кандидатстудентите в университета, щеше да има прекалено официален вид, а тя нямаше такова намерение. Какво облича една независима жена, когато посещава завод? Това беше интересен семиотичен въпрос. Робин напълно съзнаваше, че дрехите обслужват не само практическата цел да покриват телата ни, но също така и носят информация за това кои сме, с какво се занимаваме, как се чувстваме. Накрая все пак остави на времето да определи избора й, поне донякъде: панталони от едро кадифе, пъхнати в ботушите и дебела плетена жилетка с шал-яка върху памучна блуза. Върху тези дрехи тя облече късото си кремаво палто и си сложи калпак от изкуствена кожа в руски стил. Пременена така, тя се осмели да излезе навън в снежната буря.

Малкото рено бе заприличало на снежна скулптура и ключът отказваше да се превърти в замръзналата врата на колата. Тя впръска специален препарат за размразяване финландско производство, с патентното име „Суперпиш“, чийто внос беше набързо прекратен. Чарлз й го беше подарил, предлагайки й на шега да го използва като нагледно пособие при запознаване на първокурсниците с лингвистиката на Сосюр, като доказателство за това как нещо, което звучи звукоподражателно в един език, може да бъде неприлично в друг. Снегът, полепнал по стъклата, създаваше гробищен здрач вътре и на Робин й трябваха няколко минути да го отстрани, преди да запали мотора. За нейно учудване — „Не може да бъде!“ — и голямо съжаление моторът запали (изтощен акумулатор щеше да бъде желязно извинение за отменяне на посещението). С картата на Рамидж, отворена на седалката до нея, тя потегли да открие „Дж. Прингъл & Синове“ някъде на другия край на града, откъм тъмната страна на Рамидж, така чужда за нея, както и тъмната страна на луната.

 

Заради времето Робин решава да не използва магистралата и понеже задните улички на жилищната зона й изглеждат коварни със зарязаните по тях изоставени превозни средства, тя се присъединява към един дълъг, бавно-движещ се конвой от коли по околовръстното шосе — строено не специално за тази цел, то представлява пъстър наниз от пазарни и главни улици, където снегът вече е разбит на мръсна киша. Струва й се, че превъзмогва вътрешностите на града в бавна, перисталтична процесия. Поддържайки ниска скорост, тя спира и потегля пак покрай магазини, офиси, многоетажни блокове, гаражи, тържища за коли, църкви, павилиони за бързо хранене, училище, бинго зала, болница и затвор. Някак си е шокиращо да видиш затвор — мрачен викториански зандан — насред обикновеното предградие, където вървят градски автобуси на два етажа, а домакини с пазарски чанти и колички от супермаркети изпълняват делничните си задължения. За Робин затворът е само една дума, дума от книги и вестници, символ на нещо — на закона, хегемонията, репресията („Темата за затвора в «Малката Дорит» е метафоричен израз на Дикенсовата критика на викторианските култура и общество“ — моля, дискутирайте). Това, че сега го вижда там — четириъгълен, от потъмнял камък, със зарешетени прозорци, голяма метална врата и високи стени, завършващи с бодлива тел — я кара да се замисли с потреперване за мъжете, натъпкани вътре в тесни килии, смърдящи на пот и урина — изнасилвачи, сводници, побойници на жени, педофили — и сърцето и замира при мисълта, че престъплението и наказанието са еднакво ужасни и еднакво неизбежни, освен ако хората не се променят и не станат всички като Чарлз, което изглежда малко вероятно.

Конвоят пълзи ли, пълзи. Още магазини, гаражи, павилиони за готова храна. Робин минава покрай кино, превърнато в зала за бинго, църква, превърната в хладилен център. Тази част на града не притежава индивидуалния характер на предградието, в което живее Робин, където са изникнали магазини за здравословна храна, бутици за спортно облекло и книжарници за алтернативна литература — всички те обслужващи студентите и либерално настроените млади бизнесмени, които живеят там; още по-малко притежава зелените площи на жилищните улици до университета. Тук почти няма дървета, а паркове изобщо липсват. Нарядко се появява някоя къща, чиито обитатели изглежда са се отказали от неравната битка с шума и замърсяването от околовръстното шосе и са се оттеглили в задните си стаи, което личи по олющените и занемарени лицеви стени и постоянно спуснатите завеси на прозорците.

Тук-там е правен опит за обновяване, но без всякакъв вкус, при което разностилни прозорци и портици са добавяни към викторианските фасади. Магазините са или крещящо претрупани, или мизерни. Витрините на първите са отрупани с евтини стоки масово производство, колони от премигващи в унисон телевизори, ослепително бели хладилници и перални, грозни обувки, грозни дрехи и невероятно грозни мебели от синтетични материали с пластмасови покрития. Витрините на мизерните магазини са като гробища за изхвърлени, нежелани от никого стоки — избелели рокли на цветя, жълтеещо бельо, оплюти от мухи шоколадови бонбониери и прашни гумени играчки. Хората се препъват и пързалят по тротоарите, опръскани с киша от минаващите коли, с окаяно стоически вид, сякаш не очакват нищо по-добро от живота. През главата на Робин минава ред от книга на Д. Х. Лоурънс — дали от „Любовникът на лейди Чатърли“ или от „Влюбени жени“? — „Като удар на вълна от ужас, тя почувства сивата и жестока безнадеждност на всичко това“. Как й се иска сега да се върне в уюта на своята малка къща, да си почуква на клавиатурата, да разнищва лексемите на някой класически викториански роман, внимателно отделяйки херменевтичния от проеретичния код, културното от символичното, заобиколена от книги и папки, с чаша кафе, вдигащо пара встрани от лакътя й, и припукваща газова печка. Сега минава покрай перални, фризьорски салони, тото-пунктове, „Скечлис“, „Мотапартс“, „Кърис“, поща, магазин „Направи си сам“, зъботехническа лаборатория, център за почивка. Центърът за почивка е това, което скоро ще й потрябва. Градът се е разпрострял без край — или може би тя се върти в кръг? Не, това не е околовръстното. Загубила се е.

Робин си мисли, че трябва да е в Ангълсайд, защото лицата на хората, подхлъзващи се на тротоара или скупчени с нещастни изражения по спирките, са предимно мургави и тъмнооки; ярки копринени сарита, опръскани с кал, проблясват изпод сивите палта на жените. Имената на повечето магазини са азиатски: „Нанда Дженеръл Сторс“, „Сабар Суит Сентър“, „Раджит Брадърс Импорт-Експорт“, „Пунджаби Принтърс Лимитид“, „Уша Сари Сентър“. Робин търси на картата, но преди да е открила мястото, на което се намира, светофарът се е сменил и колите зад нея нетърпеливо надуват клаксони. Тя завива наляво, без да е сигурна в посоката и попада в район на занемарени сгради, някои изгорени, други със заковани прозорци — мястото, сеща се тя, на миналогодишните размирици. Сега на тротоара преобладават карибски лица. Младежи с несъразмерно големи шапки, виснали пред вратите на магазини и кафенета с мушнати дълбоко в джобовете ръце, говорят и пушат, подскачат на място, за да се стоплят или се замерват със снежни топки през улицата — жестоката безнадеждност на английския индустриален град в средата на зимата.

Спряла на вътрешното платно, Робин среща погледа на младеж от Уест Индис със ситни плитчици на главата, приклекнал пред входа на магазин със заковани прозорци, и му отправя приятелска, съчувствена, анти-расистка усмивка. Тя малко се сепва, когато младежът рязко става, изважда ръката си от джоба на черното кожено яке и се доближава до колата, приведен, за да може да я види през страничното стъкло. Устата му се размърдват, но тя не чува нищо. Колата пред нея се придвижва с няколко метра, но когато Робин прави опит да мръдне, младежът поставя ръка с възпиращ жест отстрани на реното. Робин се навежда над пасажерската седалка и отваря съвсем малко стъклото.

— Моля? — казва тя с леко писклив от потискания страх глас.

— Шъ искаш ли, а?

— Какво? — казва тя неразбиращо.

— Шъ искаш ли от онуй?

— Какво е то?

— Трева, бе, ей, ти к’во си мислиш?

— О — казва Робин, щом й става ясно. — Не, благодаря.

— Нещо друго? Хероин, амфетамин? К’вот си избереш.

— Не, наистина, много мило от ваша страна, но … — Колата отпред отново се придвижва, а задната кола нетърпеливо надува клаксона. — Съжалявам, не мога да спирам! — извиква тя и отпуска амбреажа. За щастие, движението напредва с двадесет метра преди да спре пак, а младежът не я преследва по-нататък, но Робин не откъсва тревожни очи от огледалото за задно виждане.

Робин забелязва пътен знак за Уест Уолсбъри, района, в който се намира „Дж. Прингъл & Синове“, и с облекчение го следва. Но снегът, който през последния половин час беше слаб, сега започва да пада бързо и отново се завихря, като ограничава полезрението й. Тя вижда, че е попаднала на шосе с по две платна, почти магистрала, издигнато над нивото на околните къщи и без видими изходи. Заплашително големият брой камиони я принуждават да кара по-бързо, отколкото й се иска, те сякаш я подбутват отзад със зарешетени муцуни, изпълнили огледалото за задно виждане, с шофьори, недосегаемо високо над тях. Отвреме навреме някое от тези превозни средства форсира и я изпреварва, като изпръсква стъклата й с мръсотия и кара малкото рено да залита под тласъка на въздушната струя. Как могат тези мъже (всички те са мъже, разбира се) да карат громолящите си чудовища с такава луда скорост и то при такива ужасни условия? Уплашена, Робин се е вкопчила във волана като кормчия по време на буря и с опъната шия се взира през вършеещите чистачки към пътя напред, нарязан от бразди жълто-кафява киша. В последния момент съзира странична улица отляво и свива по нея. Стига до кръгово кръстовище, около което обикаля два пъти, опитвайки се да схване нещо от пътните знаци. Поема по един от изходите напосоки и спира отстрани на пътя, за да погледне пак картата, но наоколо не се виждат имена на улици, по които да се ориентира. Недалеч пред нея блесват светлините на „Шел“, подкарва натам и влиза в квадратната площ на бензиностанция на самообслужване.

Зад прозорците на малък павилион, печален азиатски младеж с вълнени ръкавици, потънал зад рафтове евтини електронни часовници, химикалки, бонбони и музикални касети, поклаща глава и свива рамене, когато тя го запитва как се казва тази улица.

— Значи ли това, че не знаете името на улицата, където е собственият ви магазин? — казва тя остро, забравила от раздразнение всякаква деликатност към малцинствата.

— Т’ва не е моя магазин — казва младежът на рамиджски диалект. — Аз само работя тук.

— Добре тогава, знаете ли дали това тук е Уест Уолсбъри?

Младежът потвърждава, че е това, да. Дали знае пътя за „Дж. Прингълс & Синове“? Той поклаща отново глава.

— „Прингълс“? Аз ще ви закарам дотам. — Робин се обръща и вижда един мъж, който току-що е влязъл в магазина — висок, със здраво телосложение, буйни бакенбарди и овчи кожух над изряден делови костюм. — С удоволствие — добавя той, усмихвайки се, като оглежда Робин от горе до долу.

— Ако само ми покажете пътя на картата … — казва Робин, без да отвърне на усмивката, — ще ви бъда много благодарна.

— Ще ви закарам. Нека първо да уредя сметката с Али Баба.

— Аз имам кола, благодаря.

— Тогава ще карате след мен.

— Не бих искала да ви затруднявам. Само ми покажете …

— Никак не ме затруднявате. Аз самият отивам там. — Забелязвайки недоверчивото изражение на лицето й, той се засмива. — Там работя.

— О, добре, щом е така … Благодаря ви.

— А какво ви води към „Прингълс“? — казва мъжът, докато подписва с размах кредитната си карта. — Да не би да започвате работа при нас? Секретарка ли сте?

— Не.

— Жалко. Но не сте и клиент, струва ми се.

— Не, не съм.

— Тогава … какво? Не ме карайте да играя на „двадесет въпроса“.

— Аз съм от Рамиджския университет. Ще участвам в …, хм, така да се каже … Правя нещо като образователно посещение.

Мъжът замръзва, както е посегнал да прибере портфейла си.

— Да не сте „силуета“ на Вик Уилкокс?

— Да.

За миг той остава с отворена уста, после избухва в смях и се плясва с ръка по бедрото.

— Бога ми, Вик хубаво ще се изненада.

— Защо?

— Ами той очакваше … някой друг, по-различен. По-стар. — Той се задавя от потиснат смях. — Не така привлекателен.

— Може би трябва да вървим — студено казва Робин. — Иначе ще закъснея.

— Нищо чудно в това време. Аз самият съм закъснял малко. На магистралата беше голяма бъркотия. Казвам се Брайън Евърторп, между впрочем. Директор по маркетинга в „Прингълс“. — Той изважда малка визитна картичка и я подава на Робин.

Тя чете на глас: „РИВИЕРА СЪНБЕДС. Легла-солариуми под наем за ден или седмица“.

— О-па, това е на някой друг, попаднала е сред моите — казва Брайън Евърторп и изважда друга. — Всъщност, хората от Ривиера са много коректни. Познавам ги. Мога да ви уредя с отстъпка, ако ви интересува.

— Не, благодаря — казва Робин.

— Можете да направите страхотен тен. Сякаш сте ходили в Тенерифе, и то на минимална цена.

— Аз никога не се пека — казва Робин. — Това причинява рак.

— Ако вярвате на вестниците — казва Брайън Евърторп, — всичко приятно е вредно. — Той отваря вратата на магазинчето и вихрушка от сняг нахлува вътре. — Гранадата ми е ей-там, до втората колонка. Просто се прилепете отзад за мен и се дръжте здраво, както казала пчелата на цветния прашец.

 

Брайън Евърторп поведе Робин по криволичещ маршрут от улици с наредени от двете им страни фабрики и складове, много от които затворени, някои от тях с поставени табели „Продава се“, други — занемарени до степен на невъзвратимост с навят през изпочупените им прозорци сняг. По тротоарите не се виждаше жива душа. Тя беше доволна, че има водач като Брайън Евърторп, макар да не харесваше маниерите му и да се възмущаваше от желанието му да организира пристигането й в „Прингълс“. На входа на завода той се скара на човека зад бариерата, след това излезе от колата си да каже нещо на Робин. Тя свали стъклото на прозореца.

— Съжалявам, но от охраната настояват да се разпишете в книгата за посетители. Иначе Вик може да им се скара. Той си е малко педант, да ви предупредя отсега. — Погледът му попадна върху тубичката над таблото. — „Суперпиш!“ За какво е това? — изкикоти се той.

— За размразяване на ключалки — каза Робин и бързо прибра препарата в жабката. — Произведено е във Финландия.

— Предпочитам да използвам собствения си — каза Брайън Евърторп, показвайки безкрайно удоволствие от шегата си. — Нищо не струва и винаги е подръка.

Робин излезе от колата си и погледна над оградата към паркинга с тухлената административна сграда и високо здание без прозорци зад нея — гледка, почти толкова безнадеждна, колкото и затвора, който видя сутринта. Само снежният килим омекотяваше сивотата, но един малък трактор със снегорин тъкмо го почистваше.

— Къде са комините? — попита тя.

— Какви комини?

— Ами, нали знаете. Тези високи и големи неща, от които излиза пушек.

Брайън Евърторп се засмя.

— Нямаме нужда от тях. Всичко се движи на газ или ток. — Той я погледна насмешливо. — Не сте ли влизали в завод досега?

— Не — каза Робин.

— Ясно. Девица, а? По отношение на заводите, искам да кажа. — Той се засмя широко и поглади бакенбардите си.

— Къде е книгата за посетители? — студено попита Робин.

След като се разписа, Брайън Евърторп я насочи към мястото за паркиране, резервирано за гости, и я изчака пред входа на административния блок. Той я въведе в силно затоплена, облицована с дърво приемна.

— Това е д-р Пенроуз — каза той на двете жени от рецепцията. Те ококориха очи насреща й, сякаш виждаха извънземно от космоса, а тя изтръска снега от кожения си калпак и от палтото.

— Ще кажа на г-н Уилкокс, че е дошла — каза Брайън Евърторп, а на Робин й се стори, че го видя как намигна по някаква неразбираема причина.

— Седнете, моля — каза той и посочи един провиснал диван, какъвто Робин беше виждала само във фоайетата на много стари кина. — Ей-сега ще се върна. Можете да си свалите палтото. — Начинът, по който я огледа отгоре до долу, накара Робин да не желае да го свали.

— Не, благодаря, няма нужда.

Евърторп излезе, а Робин седна. Двете жени на рецепцията избягваха погледа й. Едната печаташе, а другата работеше на телефонното табло. През една-две минути телефонистката провлачваше монотонно с отегчен глас:

— „Прингъл и Синове“, добро утро, какво обичате? — и след това: — Свързвам ви … — или: — Съжалявам, не отговарят.

Между обажданията казваше по нещо на колежката си, което Робин не чуваше, и докосваше леко платинено-русата си коса, сякаш е деликатно домашно животинче. Робин огледа стаята. По облицованите стени имаше фотографии в рамки, официални атестати и някакви излъскани части от машини, поставени в стъклени кутии. На ниска масичка пред нея имаше технически списания и един брой на „Файненшъл Таймс“. Помисли си, че в целия свят едва ли има по-скучна стая от тази. Погледът й не се спря на нищо, което да събуди поне мъничко интерес у нея, с изключение на таблото за обяви, където под днешната дата беше написано с наредени пластмасови букви: „«Дж. Прингъл & Синове» приветства д-р Робин Пенроуз от университета в Рамидж“. Забелязвайки, че двете жени сега я гледат, Робин се усмихна и каза:

— Робин се пише с „Y“, не с „I“^[1]. За нейно учудване, двете избухнаха в смях.