Дейвид Лодж
Добра работа (19)

2

— Следващият въпрос — каза Филип Суолоу, — е какво да правим с доклада на комитета по ревизиране на програмата.

— Да го хвърлим в кошчето за боклук — предложи Рупърт Сътклиф.

— Лесно му е на Рупърт да се присмива — каза Боб Бъсби, който председателстваше комитета по ревизиране на програмата, — но ревизирането на програмата съвсем не е лесен въпрос. Всеки в катедрата иска да наложи специалните си интереси. Както всяка програма, и нашата е компромис.

— Съвършено неприложим компромис, смея да кажа — каза Рупърт Сътклиф. — Изчислих, че резултатът ще бъде сто седемдесет и три различни изпитни работи на общия изпит в края на всяка година.

— Още не сме стигнали до въпроса за оценяването — каза Боб Бъсби. — Първо искахме да съгласуваме основната структура на курсовете.

— Но оценяването е жизнено важно — каза Робин. — То определя отношението на студентите към следването им. Не е ли сега моментът да премахнем изобщо годишните изпити и да преминем към някаква форма на текуща оценка?

— Бордът на факултетите никога няма да допусне това — каза Боб Бъсби.

— И с право — каза Рупърт Сътклиф. Текущото оценяване би трябвало да се ограничи само до началното училище.

— Трябва да ви напомня — уморено каза Филип Суолоу, — трябва да напомня и на катедрения комитет, като се събере в пълен състав, че целта на нашите занимания е да икономисаме средства поради намаления бюджет. Трима колеги ще напуснат в края на тази година по различни причини. Най-вероятно следващата година ще има още загуби. Ако продължим да предлагаме сегашната програма при все по-малък преподавателски състав, индивидуалното натоварване ще се повиши до нетърпимо ниво. Комитетът по програмата беше създаден с цел да реши този проблем, а не да съставя нова програма, по каквато всички ние, при идеални обстоятелства, бихме искали да преподаваме.

— Рационализация — каза Вик от далечния край на масата.

Останалите събрани в кабинета на Филип Суолоу, включително Робин, извърнаха главите си и погледнаха Вик с изненада. Той обикновено не говореше на събранията, които посещаваше заедно с Робин, нито се намесваше в работата й със студентите. Идваше веднъж седмично, сядаше в ъгъла на кабинета й или в най-задния ред на аудиторията и кротко слушаше или вървеше като вярно куче след нея по коридорите и стълбищата на хуманитарния факултет. Понякога тя се питаше какво ли разбира той от всичко това, но през повечето време просто забравяше за него, както и тази сутрин. Беше четвъртата седмица от семестъра и те бяха на събрание на комитета по дневния ред на катедрата.

Както и всичко друго в катедрата, катедреният комитет имаше своя история и фолклор, които Робин постепенно беше научила от различни места. Десетилетия наред завеждащ катедрата беше един известен чудак на име Гордън Мастърс, който прекарваше всеки свободен момент в спортни игри на открито и свикваше катедрения комитет само веднъж годишно — за обсъждане резултатите от изпитите. В резултат на студентските демонстрации през 1969 (които способстваха за внезапното пенсиониране на Мастърс поради разстроено психично състояние), наследникът му, Далтън, беше задължен от новия университетски статут да провежда редовни събрания на катедрения комитет, но той хитроумно избягваше демократичните намерения зад това нареждане, като криеше в тайна дневния ред на такива събрания. Колегите му например имаха възможност да повдигат важни въпроси само под точка „Други въпроси“, а Далтън неизменно успяваше да направлява дискусиите по свой начин — колкото се може по-дълго върху колкото се може по-скучни тривиалности, така че когато най-сетне се стигнеше до същината, събранието вече не можеше да постигне кворум. За да се противопостави на тази практика, Филип Суолоу, по онова време старши лектор, наскоро освежен от гостуването си на разменни начала в Америка, успя да издейства създаването на нов под-комитет, наречен Комитет по дневния ред, чиято функция беше да подготвя теми за дискусия, пряко касаещи катедрата. Суолоу наследи този апарат, когато сам стана шеф на катедра след неочакваната смърт на Далтън в катастрофа и започна да използва комитета по дневния ред като неофициален кабинет, който се занимава с въпроси на катедрата от всякакво естество, преди да бъдат представени пред пълния състав на катедрения комитет, за да се сведе до минимум рискът от безплодни дебати. Комитетът по дневния ред се състоеше от него — фактическия председател, Рупърт Сътклиф, Боб Бъсби, Робин и един представител на студентите, който невинаги присъстваше, както го нямаше и в този случай.

— Вие говорите за рационализация — каза Вик. — Намаляване на разходите, повишаване на ефективността. Поддържане на същата производителност с по-малка работна сила. В промишлеността е същото.

— Това е доста интересна мисъл — учтиво каза Филип Суолоу.

— Може би г-н Уилкокс има желание да изработи програмата вместо нас — каза Рупърт Сътклиф с неприятна усмивка.

— Не, аз не бих могъл да направя това, но мога да ви посъветвам — каза Вик. — Има един сигурен начин да успееш в бизнеса: прави нещо, което се търси, прави го добре и го прави в един размер.

— Формулата на Хенри Форд, така ли? — каза Боб Бъсби. Той поклати глава и приглади брадата си.

— Той не беше ли казал „Историята е боклук“? — каза Рупърт Сътклиф. — Не ми изглежда много обещаващ модел за катедра по английски език.

— Това е абсурдно — каза Робин. — Ако следваме такъв модел, значи да имаме един стандартен курс за всички студенти без никакъв избор.

— О, да, още много може да се каже за това — каза Рупърт Сътклиф. — Такава беше програмата по времето на Мастърс. Струва ми се, че тогава имахме повече време за мислене и за разговори. А и студентите знаеха къде се намират.

— Няма смисъл да се връщаме към доброто старо време, което всъщност беше скучно — каза нетърпеливо Боб Бъсби. — Нещата се разшириха неимоверно, откакто вие започнахте работа, Рупърт. Сега имаме лингвистика, език на медиите, американска литература, литература на Британската общност, литературна теория, жените-писателки, без да споменаваме стотината нови английски автори, които заслужават да се изучават. Не можем да включим всичко това в тригодишен курс, трябва да имаме система на избор.

— И така стигаме пак до сто седемдесет и трите различни изпитни работи и безкрайните проблеми с разписанието на часовете — каза Рупърт Сътклиф.

— По-добре така, отколкото студентите да нямат избор — каза Робин. — между другото, г-н Уилкокс не казва цялата истина. В завода му се правят повече неща. Доста много различни неща.

— Вярно е — каза Вик. — Но не толкова много, колкото когато влязох в длъжност. Мисълта ми е, че една повтаряща се операция винаги е по-евтина и по-сигурна от друга, която изисква промяна на инсталацията.

— Но повторението е смърт! — извика Робин. — Различието е живот. Различието е условие за наличие на смисъл. Езикът е система от различия, както е казал Сосюр.

— Но все пак система — каза Рупърт Сътклиф. — Въпросът е дали имаме система или в работата ни цари пълен хаос. Хаос, който този документ — той шумно удари в дланта си доклада на комитета по учебната програма — само ще задълбочи.

Филип Суолоу, който слушаше този дебат, обхванал с ръце наведената си глава, се изправи и каза:

— Мисля, че както обикновено истината е по средата между двете крайности. Съгласен съм с мнението на Робин, че ако преподаваме едни и същи неща, направо ще полудеем или ще умрем от отегчение, а и студентите заедно с нас. От друга страна мисля, че справедливостта изисква да си признаем — ние се опитваме да правим твърде много неща едновременно и нито едно от тях достатъчно добре.

Филип Суолоу изглежда е в добра форма днес, помисли си Робин. Малко пластмасово червейче се подаваше от дясното му ухо и се губеше под сребристата му коса, като подсказваше, че той вече е сложил слухов апарат.

— Това е донякъде въпрос на история — продължи той. — Едно време, както Рупърт си спомня, учебната програма беше проста, имаше един курс по английска литература. От Беоулф до Вирджиния Улф, който всички студенти изучаваха чрез лекции и седмични семинари, а животът беше семпъл и удобен, ако и малко скучен. Но после, през шестдесетте и седемдесетте, започнахме да добавяме всякакъв род нови курсове, за да внесем интерес и разнообразие, Боб спомена някои от тях — но не премахнахме нищо от първоначалната програма. Така се стигна до една сложна система на избор, изградена върху ядрото от задължителни лекции и семинари. Това можеше да продължи, макар и с известно напрежение, ако имаше достатъчно пари да назначим още преподаватели, но сега, след като парите свършват, на мене ми се струва, че трябва да отворим очи и да видим проблема — сегашната ни програма е претоварена. Приличаме на тримачтов кораб, вдигнал всички платна при постоянно намаляващ екипаж. Работим до изтощение, търчим нагоре-надолу по такелажа, мъчим се да спасим кораба от потъване и нито мислим накъде се движим, нито изпитваме някакво удоволствие от воаяжа. При цялото ми уважение към теб, Боб, не смятам, че комитетът ти се занимава с фундаменталния проблем. Бих ли могъл да те помоля да огледаш нещата още веднъж, преди да ги поставим на разглеждане пред общото събрание?

— Да, разбира се — въздъхна Боб Бъсби.

— Добре — каза Филип Суолоу. — Това означава, че можем да преминем към следващата точка от дневния ред: БДК.

— Какво за бога е пък това? — каза Рупърт Сътклиф.

— Бизнес дела на катедрата. Новата идея на зам-ректора.

— О, не, само това не — изстена Боб Бъсби.

— Той иска всяка катедра да изложи проект за набиране на средства от частния сектор за самоиздръжка. Някакви идеи?

— Какво значи това? Да организираме нещо като бит пазар ли? — каза Рупърт Сътклиф. — Или да пуснем реклами някъде?

— Не, не, Рупърт! Консултантски и изследователски услуги, неща от такова естество — каза Суолоу. — Разбира се, на природоматематическия факултет ще е много по-лесно да излезе с идеи. Научих, че египтолозите планират организиране на екскурзии по Нил. Сега е наш ред да си зададем въпроса — какво имаме в катедрата, което можем да продадем на външния свят?

— Имаме доста хубави студентки — каза Боб Бъсби и се засмя от сърце, но смехът му замря, щом срещна погледа на Робин.

— Не разбирам — каза Робин. — Вече сме претоварени с преподаване, имаме и научна работа. Откъде се очаква да намерим време и сили за търговия отгоре на всичко?

— Теоретично с допълнителните приходи ще бъдем в състояние да назначим още персонал. Университетът ще взема двадесет процента от печалбата, а останалото ще разпределяме, както сами решим.

— А ако сме на загуба? — каза Робин. — Тогава какво ще стане?

Филип Суолоу сви рамене.

— Университетът ще финансира всяка одобрена схема. Разбира се, в такъв случай няма да назначим нови хора.

— А ще сме изразходили ценно време.

— Има риск — каза Филип Суолоу. — Но такъв е духът на времето. Самоиздръжка. Капитализъм. Нали така, г-н Уилкокс?

— Съгласен съм с Робин — за нейна изненада каза Вик. — Не че не вярвам в пазарните принципи. Но вие от университета не сте от пазарния свят. Само ще си играете на капитализъм. Останете, където сте си.

— Как да разбирам това „ще си играем на капитализъм“? — каза Филип Суолоу.

— Ами, вие не можете истински да загубите, защото университетът ще ви подсигури в случай на неуспех. Но не можете и да спечелите истински, защото, доколкото разбирам, няма да има индивидуални поощрения при успех. Да речем, че Робин тук предложи комерсиален проект за катедрата по английски език, примерно, консултации по формулиране на правила за безопасност в промишлените предприятия.

— Това всъщност не е лоша идея — каза Филип Суолоу и си я записа.

— И да речем има страхотен успех. Ще получи ли тя някакъв бонус? Ще й повишат ли заплатата? Ще се издигне ли по-бързо от г-н Сътклиф, да речем, който не е допринесъл с нищо?

— Не — каза Филип Суолоу. — Но — добави той триумфиращо, — в такъв случай ще можем да я задържим на работа!

— Страхотно — каза Вик. — Тя се пребива да изкарва пари, за да плаща собствената си мижава заплата, докато университетът взема процент от печалбата и го разпределя между търтеи като Сътклиф.

— Моля, моля, възмутително! — каза Рупърт Сътклиф.

— За нея ще е по-разумно сама да организира предлагането на консултации — каза Вик.

— Но аз не искам да давам такива консултации — каза Робин. — Искам просто да бъда университетски преподавател.

 

Телефонът на бюрото на Суолоу иззвъня и той наклони стола си назад, за да стигне слушалката.

— Казах, никакви телефонни обаждания, Пам — каза раздразнено той, но след миг изражението му се смени с очакваща сериозност. — О, да, добре. Свържи ме. — Той слуша като че ли доста дълго време, макар вероятно да бяха минали само две-три минути, без да казва нищо друго, освен: — Да, Разбирам — и — О, Боже! — Докато разговорът продължаваше, той накланяше стола си назад все повече и повече, сякаш някаква магнетична сила го теглеше към събеседника му. Робин и останалите безпомощно гледаха как столът достига ъгъл на невъзвращаемост. И наистина, щом Филип Суолоу се извъртя да постави слушалката, той падна с трясък на земята и удари главата си на кошчето за боклук. Всички скочиха да му помогнат. — Няма нищо, няма нищо — каза той, като разтриваше челото си. — Пристигнало е писмото на комисията по бюджета. За съжаление, новините са лоши. Нашият фонд е съкратен с десет процента. Заместник ректорът смята, че ще трябва да загубим още сто академични длъжности — Суолоу отбягваше да срещне очите на Робин, докато правеше това съобщение.

— Е, това е, значи — каза Робин, когато се върнаха в кабинета й. — Последният ми шанс да запазя работата си отлетя.

— Съжалявам — каза Вик. — Ти наистина си добра в нея.

Робин унило се засмя.

— Благодаря ти, Вик. Мога ли да те използвам като арбитър?

По стъклата на прозорците се стичаха капки дъжд и изкривяваха гледката като през сълзи. Хубавото време от началото на семестъра не трая дълго. Днес нямаше златни момчета и момичета, развличащи се на тревата, а само няколко души, забързани под чадърите.

— Знам какво говоря — каза Вик. — Ти си преподавател по призвание. Вземи например тези метафори и метонимии. Сега напълно са ми ясни. Телевизионни реклами, цветни приложения, начина, по който разговарят хората.

Робин се обърна и му се усмихна широко.

— Много се радвам да чуя това. Щом ти го разбираш, значи всеки би могъл.

— Благодаря, много ти благодаря — каза той.

— Извинявай, не исках да бъда груба. Въпросът е, разбираш ли, Чарлз греши, като смята, че не трябва да преподаваме литературна теория на студентите, защото не са чели почти нищо. Това е неправилна постановка. Никой не е чел по-малко от теб, нали?

— През последните няколко седмици изчетох повече книги, отколкото за всичките години, откакто завърших училище — каза той. — „Джейн Еър“, „Брулени хълмове“, „Даниел Деронда“. Е, него до половината. И този автор тук — той извади от джоба си едно евтино издание на „Култура и анархия“ от Матю Арнолд, дадено за семинара този следобед, и го размаха във въздуха, а-а, и Тенисън. Може да е смешно, но най ми харесва Тенисън. Никога не съм мислел, че ще ми хареса поезия. Сега обичам да уча наизуст части от стихотворения и да ги рецитирам, когато съм сам в колата.

— Вместо Дженифър Ръш? — закачливо каза тя.

— Дженифър Ръш малко ми поомръзна.

— Браво!

— Думите й не се римуват правилно. Тенисън е добър в римите.

— Да, така е. Какво си научил наизуст?

Гледайки я право в очите, той започна да рецитира:

„Една картина пазех в паметта си,

как ти ме галеше с коси

Но ти отплава, без силует останах,

край мен — развалини“

— О, да, много е красиво! — каза Робин след кратка пауза.

— Мисля, че е много подходящо!

— Няма значение — каза бързо Робин. — Откъде е?

— Не знаеш ли? От едно стихотворение, „Локсли Хол, 60 години по-късно“.

— Не се сещам да съм го чела.

— Искаш да кажеш, че аз съм чел нещо, което ти не си? Изумително. — Той изглеждаше по детски доволен от себе си.

— Е, добре — каза тя, — ако си придобил вкус към поезията, значи схемата „Силует“ не е била излишна.

— А за себе си как смяташ?

— Научих се да благодаря на щастливата си звезда, че не ми се налага да работя в завод — каза тя. — Колкото по-скоро построят тези тъмни заводи, за които говорехме, толкова по-добре. Тогава никой няма да е принуден да изкарва прехраната си, като върши едно и също нещо пак до безкрай.

— Как тогава ще си изкарват хляба?

— Няма да има нужда от това. Могат да станат студенти. Роботите ще вършат цялата работа и ще произвеждат блага за всички.

— О, значи все пак си съгласна, че някой трябва да върши работата?

— Признавам, че университетите не растат по дърветата, ако това е, което искаш да чуеш.

— Предполагам, че е точно това.

На вратата се почука и Памела, секретарката на катедрата, подаде главата си.

— Обаждане от чужбина за вас, Робин.

 

— Здравей — каза гласът на Морис Зап в слушалката на служебния телефон. — Как си?

— Добре, благодаря — каза тя. — А вие как сте? Къде сте?

— И аз съм добре и съм у дома, в Юфория. Нощта е топла и звездна, седнал съм на бюрото си, държа безжичния си телефон и се наслаждавам на гледката към залива, докато говоря. Слушай, прочетох книгата ти. Мисля, че е страхотна.

Робин усети как настроението й полита нагоре като отвързан балон.

— Наистина ли? — каза тя. — Ще го препоръчате ли на университетското издателство?

— Вече го направих. Очаквай писмо от тях. И поискай двойно по-голямо авансово плащане от това, което ти предложат.

— О, едва ли ще имам смелостта да го направя — каза Робин. — Колко ли може да ми предложат?

— Нямам представа, но колкото и да е, искай двойно повече.

— Но те може да кажат не и да ми обърнат гръб.

— Няма — каза Морис Зап. — Това само ще засили интереса им. Но аз не се обаждам само за това. Обаждам се да ти предложа работа.

— Работа? — Робин покри свободното си ухо с ръка, за да намали шума от пишещата машина на Памела. — Да, откриваме пробно място за преподавател по „Жените-писателки и образа на жената в литературата“, от тази есен. Интересува ли те?

— Да, разбира се — каза Робин.

— Чудесно. Тогава можеш ли да ми изпратиш биографията си, колкото може по-бързо? По факса.

— Факти?

— Ф-а-к-с, по факса. Добре, остави. Изпрати я с въздушна поща, препоръчано. Ще трябва да дойдеш тук за няколко дни, да се срещнеш с колегите, да изнесеш една лекция, обичайните неща — става ли? Ще ти платим разноските, естествено.

— Чудесно — каза Робин. — Кога?

— Следващата седмица?

— Още следващата седмица?

— Да, седмицата след тази. Работата е там — ще ти издам тайната, Робин — че има още един кандидат и някои загубеняци от моите колеги го поддържат. Искам да влезеш в играта по най-бързия начин. Сигурен съм, че ще паднат, като чуят акцента ти. В момента нямаме друг британец в катедрата. Това е плюс за тебе, при нас е пълно с англофили, може би защото сме далече от Англия.

— Кой е другият кандидат?

— Не се тревожи за нея. Тя не е сериозен учен. Просто писателка. Остави това на мен. Направи, каквото ти казах, и работата е твоя.

— О … как да ви се отблагодаря?

— Заедно ще решим — каза Морис Зап, но намекът изглеждаше безвреден, просто отговор по навик. — Не искаш ли да знаеш каква е заплатата?

— Да, бих искала — каза Робин. — Каква е?

— Не мога да ти кажа точно. Ти си млада, разбира се. Но бих казал не по-малко от четиридесет хиляди долара годишно.

Робин замълча, за да направи някои бързи аритметични сметки наум.

— Знам, че не е много — каза Морис Зап.

— Струва ми се, че не е зле — каза Робин, която беше пресметнала, че сумата е точно два пъти по-голяма от заплатата й в Рамидж.

— И ще се покачва много бързо. Хора като теб са много търсени в момента.

— Как да разбирам това „хора като мен“?

— Феминистки, които разбират от литературна теория. Теорията тук е страшно модна. Животът ти ще бъде поредица от конференции и лекции. Освен това, Юфория току-що даде заявка да стане седалище на нов Институт за изследвания в района на Западното крайбрежие. Ако стане, тук ще идват всички дебели котараци от Йейл, Джон Хопкинс и Дюк и ще се редят на опашка да прекарат някой семестър с нас.

— Звучи добре — каза Робин.

— Да, ще ти хареса — каза Морис Зап. — Не забравяй биографията и кажи на препоръчителите си да пишат веднага на нашия председател, Мортън Зигфилд. До скоро виждане, чао!

Робин постави обратно слушалката и се засмя с глас.

Памела я изгледа иззад пишещата си машина.

— Майка ви е добре, значи.

— Майка ми ли?

— Тя се обади по-рано, докато бяхте на събранието по дневния ред.

— Не, не беше майка ми — каза Робин. — Чудя се какво ли може да й има.

— Каза да не се тревожите, ще се обади пак следобед.

— Защо тогава помислихте, че е майка ми? — попита Робин, раздразнена от интереса на секретарката към личния й живот. Памела погледна виновно и Робин веднага изпита съжаление. За да поправи впечатлението, тя сподели с нея добрите новини. — Най-после някой да ми предложи работа. В Америка!

— О, колко хубаво!

— Но не казвайте на никого, Памела. Професор Суолоу дали е свободен?

 

— Дезире Зап! — каза Филип Суолоу, когато му разказа. — Другият кандидат сигурно е Дезире.

— Така ли мислите? — каза Робин.

— Бас ловя. На коледната картичка ми беше написала, че търси академична длъжност, за предпочитане на Западното крайбрежие. Представи си само Дезире в катедрата на Морис! — Той гръмко се разсмя на сцената, която въображението му извика. — Морис ще направи всичко възможно, за да я спре.

— Например ще назначи на работа мен?

— Чувствай се поласкана — каза Филип Суолоу. — Той нямаше да те предложи за кандидат, ако не беше сигурен, че ще спечелиш. Сигурно е бил впечатлен от книгата ти. Разбира се, именно затова искаше да я прочете. Може би идването му в Европа е било с цел търсене на таланти. Предполагам, че Фулвия Моргана му е отказала … — Филип Суолоу се загледа разсеяно през прозореца, сякаш опитвайки се да мине по мисловните лабиринти на Морис Зап, като лекичко потриваше подутината на челото си от удара в кошчето.

— Как мога да се състезавам с Дезире Зап? Тя е световно известна.

— Но, както ти е казал Морис, тя не е сериозен учен — каза Филип Суолоу. — Според мен това е негов личен избор. Академични стандарти. Теоретична взискателност.

— Но в Америка сигурно има достатъчно добри жени-учени.

— Може би не желаят да се състезават с Дезире. Там тя е нещо като идол на феминистките. А може и просто да ги е страх от нея. Тя е способна на мръсни номера. По-добре да си наясно с какво се залавяш, Робин. Американският академичен живот е жесток. Да предположим, че получиш мястото — с това битката тепърва започва. Ще трябва да публикуваш всяка година, за да оправдаеш назначението си. A когато дойде времето да оценят работата ти през пробния период, половината ти колеги ще се опитат да ти забият нож в гърба и няма да говорят с другата половина. Това ли всъщност искаш?

— Нямам избор — каза Робин. — В тази страна няма бъдеще за мен.

— В момента няма — въздъхна Суолоу. — А най-лошото е, че веднъж заминала, никога вече няма да се върнеш.

— Откъде знаете?

— Така става. Дори да речеш да се върнеш, въпреки ниската заплата тук, ние не можем да си позволим да ти платим разноските за идването на интервю. Но не те обвинявам, че се хващаш за открилата се възможност.

— В такъв случай, ще ми напишете ли препоръка?

— Ще ти напиша блестяща препоръка — каза Филип Суолоу. — Това е най-малкото от многото неща, които заслужаваш.

 

Робин се върна в стаята си с пружинираща стъпка и объркани мисли в главата. Филип Суолоу успя да отнеме част от привлекателността на предложението на Морис Зап, но за нея това беше приятен шанс да се види ухажвана от потенциален работодател, каквито и да бяха условията. Съвсем беше забравила за Вик и за част от секундата се изненада, че го вижда приведен на един стол край прозореца, зачел се в „Култура и анархия“ на сивата светлина от дъждовния ден. Когато му каза новините, той не показа въодушевление.

— Кога каза, че започвала тази работа? — каза той.

— През есента. Предполагам, през септември.

— Значи нямам много време.

— Време за какво?

— Ами, ти знаеш за какво — да те накарам да промениш мнението си.

— О, Вик — каза тя. — Мислех, че си се отказал от тази глупава идея.

— Не мога да спра да те обичам.

— Стига си сантименталничил с мен — каза тя. — Днес имам щастлив ден. Не ми го разваляй.

— Съжалявам — каза той, като гледаше в краката си. С едната обувка отритна парченце изсъхнала кал от върха на другата.

— Вик — каза тя и поклати глава укорително, — колко пъти трябва да ти казвам, че не вярвам в този род индивидуалистична любов.

— Все така казваш — каза той.

Тя леко се сепна при това.

— Да не искаш да кажеш, че не го мисля наистина?

— Мисля само, че е невъзможно да мислим точно това, което казваме и да казваме точно това, което мислим — каза той. — Мисля, че винаги има разминаване между Аза, който говори и Аза, за когото се говори.

— О-хо! — каза Робин и постави ръце на хълбоците си. — Бързичко усвояваш, няма що!

— Въпросът е — каза той, — ако ти не вярваш в любовта, защо тогава си толкова загрижена за студентите си? Защо се беше загрижила за Дани Рам?

Робин поруменя.

— Това е съвсем различно.

— Не, не е. Те занимават мисълта ти, защото са индивиди.

— По-скоро ме занимава мисълта за знанието и свободата.

— Думи. Знанието и свободата — това са просто думи.

— Точно това обсъждахме на последния семинар. „IL N’Y A PAS DE HORS-TEXTE“.

— Какво?

— „Извън текста няма нищо“.

— Не мога да го приема — каза той, като вдигна брадичка и я прикова с поглед — То би означавало, че нямаме свободна воля.

— Не непременно — каза Робин. — Веднъж осъзнал, че извън текста няма нищо, можеш да започнеш да го пишеш сам.

На вратата се почука и главата на Памела се показа пак.

— Майка ми ли? — каза Робин.

— Не, за г-н Уилкокс — каза Памела.

 

— Седни, Вик. Благодаря ти, че дойде толкова бързо — каза Стюърт Бакстър от широкото си бюро с единични папки по него, което беше елегантно фурнировано, както и стените в кабинета му, в черен цвят — последната мода в мениджърските кръгове. Колкото по-високо се издигаха хората в конгломерата, беше забелязал Вик, толкова по-огромни ставаха бюрата им и толкова по-малко папки и други принадлежности се виждаха по тях, заобленото бюро от розово дърво на председателя на борда, Сър Ричард Литългоу, беше — при един от случаите, когато Вик се срещна с него в луксозния му апартамент — на последния етаж на сградата — съвършено празно с изключение на една стилна кожена попивателна и сребърно перо за писане. Стюърт Бакстър още не беше постигнал тази съмнителна простота, но подносът му за входяща документация беше практически празен, а в „Изходящи“ спокойно лежеше един-единствен лист. Кабинетът на Бакстър се намираше на осемнадесетия етаж в двадесететажната сграда на „Мидлънд Амалгамейтид“ в центъра на Рамидж. Огромният стъклен прозорец зад гърба му беше с югоизточно изложение и гледаше към еднообразна част от града без нито едно дърво. Сиви, мокри от дъжда покриви на фабрики, складове и еднакви къщи се простираха до хоризонта като вълни на мрачно, мазно море.

— Не бях далече — каза Вик. — Той седна в един от фотьойлите и потъна така ниско, че трябваше да гледа Стюърт Бакстър изотдолу. Вик и без това не обичаше да гледа Стюърт Бакстър под какъвто и да е ъгъл. Той беше хубав мъж и самодоволно съзнаваше този факт. Избръснат безукорно, безупречно подстриган, с равни бели зъби. Позволяваше си да носи ярки цветни ризи с бели яки, над които заобленото му гладко лице здравословно розовееше.

— В университета сигурно? — каза той. — Чувам, че прекарваш доста време там.

— Участвам в схемата „Силует“ — каза Вик. — Втори етап. Изпратих ви уведомително писмо.

— Да, препратих го до председателя. Още нямам отговор. Но аз мислех, че е само предложение.

— Аз самият споменах пред Литългоу за това, по време на едно служебно празненство. Той като че ли реши, че идеята е добра, затова …

— Да беше ми казал, Вик. Обичам да знам с какво се занимават моите управителни директори.

— Правя го в свободното си време.

Бакстър се засмя.

— Казаха ми, че си я бивало тази, дето ти е силует.

— Сега аз съм неин силует.

— Говорят, че сте били неразделни. Водил си я чак във Франкфурт.

Вик се изправи.

— Ако сте ме повикали тук да обсъждаме служебните клюки …

— Не, извиках те по много по-важна причина. Седни, Вик. Кафе?

— Не, благодаря — каза Вик и седна на ръба на фотьойла. — Каква е тя? — Внезапно почувства леден страх в слънчевия си сплит.

— Продаваме „Прингълс“.

— Не може да бъде! — каза Вик.

— Сделката е направена, Вик. Утре ще я обявим. Дотогава разбира се е поверителна.

— Но този месец сме на печалба!

— Малка печалба, Вик. Много малка, като се вземе предвид оборотът.

— Но нещата се подобряват! Леярната излиза от трапа. Ами новата автоматична машина за отливки?

— „Фаундракс“ намира, че е добра инвестиция. Взел си я на добра цена.

— „Фаундракс“? — каза Вик, неспособен да си поеме дъх.

— Да, продаваме я на EFE-Груп — собствениците на „Фаундракс“.

— Това значи ли, че двете компании ще се слеят?

— Струва ми се, че това е идеята. Ще има известни рационализации, разбира се. Нека погледнем истината в лицето, Вик, компаниите в този бранш са твърде много.

— „Прингълс“ вече е провел рационализации — каза Вик. — Аз ги проведох! Назначихте ме на работа, за да променя нещата в завода. Казах, че може да отнеме осемнадесет месеца. Още не е минала и година. А вие ми казвате, че сте го продали на конкурент, който стоеше на колене пред нас.

— Ние всички признаваме, че работата ти е отлична, Вик — каза Бакстър. — Но Бордът реши, че „Прингълс“ не се съвместява с новата дългосрочна стратегия на компанията.

— Мислите си — предизвикателно каза Вик, — че като продадете „Прингълс“ сега, ще можете да отчетете печалба на годишното събрание в края на годината?

Стюърт Бакстър се загледа в ноктите си и не каза нищо.

— Няма да работя под ръководството на Норман Коул — каза Вик.

— Никой не те и моли, Вик — каза Бакстър.

— Значи така, сбогом, благодаря, ето ти едногодишна заплата и гледай да не я изхарчиш наведнъж, така ли?

— Оставяме ти служебната кола — каза Бакстър.

— Много добре.

— Съжалявам, Вик, наистина съжалявам. Казах на хората от EFE-Груп, ако имате малко разум, ще задържите Вик Уилкокс да ръководи новата компания. Но разбрах, че Коул щял да заеме мястото ти.

— Всичко най-хубаво от мен на мръсния негодник.

— Честно казано, Вик, мисля, че ги отблъснаха някои слухове за тебе, които се носят наоколо.

— Какви слухове?

— Ами че си свалил всички постери от стените в завода …

— С подкрепата на Профсъюзите.

— Знам, но това изглежда някак си … ексцентрично. И друго, ходил си всяка седмица в университета.

— В свободното си време.

— Това също е ексцентрично. Оня ден някой ме питаше да не си от някоя секта. Не си, нали?

— Не съм — каза Вик и стана да си върви.

Бакстър също се изправи.

— Ако ти е удобно, можеш да си изнесеш нещата още днес следобед. Не вярвам да искаш да се засечеш с Коул, като дойде утре. — Той протегна ръка през бюрото си. Вик не я докосна, завъртя се на пети и излезе.

 

Вик бавно подкара към „Прингълс“, или по-скоро колата му бавно го закара дотам като кон с отпуснати юзди, който следва добре познатия път. Съзнанието му беше твърде заето с гняв и тревога, за да може да се концентрира върху шофирането. Не можеше да реши кое е най-лошото — дали мисълта, че цяла година се е бъхтил напразно или обидата, че Норман Коул ще получи наготово всичко, или че скоро ще трябва да съобщи новината на Марджъри. Накрая прецени, че ще е последното. Жълт камион, който се движеше успоредно с него в съседното платно с оранжев надпис „РИВИЕРА СЪНБЕДС“ остро извика в паметта му образа на жена му, суетно разкрасяваща се в къщи, без да подозира какъв гръм е ударил вече живота й. На първо време ще трябва да се откажат от почивката в Тенерифе през лятото. А ако до една година не намери друга работа, може би ще се наложи да продадат къщата и да се преместят в по-скромно жилище, без баня „EN SUITE“.

На пресечката при Уест Уолсбъри Вик слезе от магистралата и продължи след жълтия камион по сивите пусти улици, които се изпълваха с хора само когато работническите смени излизаха, покрай притихнали фабрики с изпочупени табели „Дава се под наем“ на порталите, покрай цехове без прозорци като огромни гаражи в новия индустриален район, покрай сауната на Сюзън и после по „Кони Лейн“. Камионът изглежда се движеше по маршрут, който минаваше покрай „Прингълс“, но за негова изненада зави на паркинга на фирмата и спря точно пред административния блок. Брайън Евърторп слезе от пасажерското място и помаха за благодарност на шофьора, докато отминаваше. С известно закъснение видя Вик да излиза от колата и дойде при него.

— Здравей, Вик. Мислех, че днес ти е ден за учене.

— Друго се появи. А какво е станало с колата ти?

— Закъса в оня край на града. Превключвателя, струва ми се. Оставих я на гараж и дойдох на стоп. Сериозно ли е?

— Какво?

— Това, другото.

— Би могло да се каже.

— Изглеждаш стреснат, Вик, ако нямаш нищо против, че ти го казвам. Като някой, дето току-що е блъснат.

Вик се поколеба, изкушен да сподели с Брайън Евърторп — не поради благодетелен импулс да го предупреди за промените, а просто за да облегчи собствените си чувства, да предаде усещането си за шок на някой друг и да наблюдава влиянието му. А ако Евърторп изпусне информация пред други, какво толкова? Защо да се тревожи от евентуалните неприятности за Стюърт Бакстър и „Мидлънд Амалгамейтид“?

— Ела в кабинета ми за минутка — каза той, без да мисли.

Фоайето на приемната беше пълно с мебели и кашони. Насред хаоса Шърли, Дорийн и Лесли разкъсваха найлоновата опаковка на нов голям бежов диван, пискайки от радост. Като уловиха погледа на Вик, двете изприпкаха към местата си. Шърли, която беше на колене, с труд се изправи и придърпа полата си.

— О, здравейте, Вик. Не ви очаквахме днес.

— Промених решението си — каза той, оглеждайки се. — Пристигнали са нови мебели, а?

— Решихме да ги разопаковаме. Искахме да ви изненадаме.

— Толкова са хубави, г-н Уилкокс — каза Дорийн.

— Чудесен материал — каза Лесли.

— Не е лош — каза той, като смушка тапицерията, мислейки си — още един бонус за Норман Коул. — Освобождаваме се от старото, нали така, Шърли? Докато вървеше към кабинета си, той си помисли дали трите жени ще останат след сливането на компаниите. Вероятно да — винаги има нужда от секретарки и телефонистки. Брайън Евърторп обаче сигурно нямаше да оцелее.

Вик затвори вратата на кабинета си, каза на Брайън Евърторп да не издава нищо и му каза новината.

Брайън Евърторп каза:

— Хм — и поглади бакенбардите си.

— Не изглеждаш много изненадан.

— Виждах, че натам вървят нещата.

— Аз пък нищо не подозирах — каза Вик. Той вече съжаляваше, че каза на Евърторп. — Мене няма да ме задържат. За теб не знам.

— О, и мене няма, знам.

— Изглеждаш забележително весел.

— Работя тук от доста време. Вече имам право на пенсия.

— И така да е.

— А и имам резервен изход.

— Какъв резервен изход?

— Преди известно време вложих малко пари в една работа — каза Брайън Евърторп. — Сега вече никак не са малко. — Той извади картичка от джоба си и му я показа.

Вик я погледна.

— „Ривиера Сънбедс“? Това беше камионът, от който слезе преди малко.

— Да, бях там, когато колата ми се развали.

— Бизнесът върви, значи?

— Фантастично. Особено по това време на годината. Всичките тези жени в Рамидж, дето се готвят за две седмици почивка на Майорка или Корфу. Те не искат, разбираш ли, да отидат първия ден на плажа такива бели като сланина, затова наемат някое от нашите легла и си правят тена в къщи. Като се върнат пък, наемат друго, за да си запазят тена. Непрекъснато разширяваме бизнеса. Миналата седмица купихме още петдесет легла от Тайван. Невероятно изгодно.

— Значи си ангажиран всеки ден?

— Наглеждам нещата. Имам голям опит, нали знаеш — каза Брайън Евърторп и приглади бакенбардите си. — Използвам контактите си да рекламирам дейността. Визитка тук, визитка там.

Вик се насили да запази хладнокръвие, за да изслуша пълните признания на Евърторп.

— Искаш да кажеш, че от сума ти време си мислел за интересите на „Ривиера Сънбедс“, вместо да отдаваш всичките си сили на „Прингълс“. Етично ли е това?

— Дали е етично? — Брайън Евърторп гръмогласно се засмя. — Чуй се само, Вик. А етично ли е това, което „Мидлънд Амалгамейтид“ ни причиняват?

— Според мене, то е цинично, то е глупаво. Но не виждам нищо неетично в него. Докато ти си работил за себе си в служебно време. Исусе, ясно защо никога не можехме да те намерим, като те потърсехме — избухна той. — Сигурно си разнасял легла по домовете.

— Е, разнасях по някое отвреме навреме, колкото да върви търговията. Друго си е, когато парите са си твои, Вик. Но не, ролята ми там е малко по-важна. Всъщност, няма да се учудя, ако един ден стана шеф. С няколкото заплати, които ще взема при пенсионирането, мога да купя по-голям дял.

— Не ги заслужаваш тези няколко заплати — каза Вик. — Заслужаваш ритник в задника. Мисля да докладвам на Стюърт Бакстър.

— Хич не ме разтревожи — каза Брайън Евърторп. — Той е един от главните акционери в „Ривиера Сънбедс“.

 

Вик установи, че има много малко лични принадлежности в кабинета си. Тефтерче върху бюрото, фотография в рамка на Марджъри и децата от преди десет години на брега в Торки, настолна запалка, подарък от „Рамкол“ при напускането му, няколко справочника, един стар пуловер и счупен чадър в шкафа — това горе-долу беше всичко. Събираше се в найлонова пазарска торбичка. Въпреки това, Шърли любопитно се загледа в него, докато минаваше от кабинета към външната врата. Може би Брайън Евърторп вече й беше казал, че напуска.

— Пак ли излизате? — каза тя.

— Прибирам се у дома.

 

— Обадих се на едни търговци на употребявани вещи, ще дойдат утре да приберат старите мебели.

— Дано и новите бъдат толкова здрави, колкото тези тук — каза Вик, като я гледаше право в очите. — Този диван понасяше доста големи натоварвания.

Шърли прибледня, после силно се изчерви.

Вик се почувства леко засрамен от себе си.

— Довиждане, Шърли, благодаря за всичко — каза той и бързо излезе.

 

Без да се бави повече, той подкара към къщи по най-бързото платно на магистралата, като изпреварваше всички от желание по-скоро да привърши с неприятната част. Марджъри усети, че нещо не е наред, още щом го видя на стъпалата пред кухнята. Тя беше застанала край мивката с престилка на кръста и белеше картофи.

— Рано се връщаш — и изпусна един картоф, който с плясък цопна във водата. — Какво има?

— Направи по една чаша чай и ще ти кажа.

Тя го изгледа втренчено и сплете пръсти, за да спре треперенето им.

— Кажи ми сега, Вик.

— Добре. „Прингълс“ е продаден на EFE-Груп и се слива с „Фаундракс“. Съкратен съм. Считано от утре.

Марджъри се приближи и го прегърна.

— О, Вик — каза тя. — Колко ми е жал за теб! След толкова работа …

Той се беше приготвил за сълзи, дори за истерия. Но Марджъри беше необичайно спокойна и той самият се почувства необичайно трогнат от всеотдайността, която прозвуча в отговора й. Погледна над раменете й към гладките повърхности на кухненските мебели и всичките блестящи джунджурийки по тях.

— Ще си намеря друга работа — каза Той. — Но може да отнеме време.

— Сигурно, скъпи. — Марджъри говореше почти весело. — Ти знаеше за това, нали? От известно време насам си знаел, че така ще стане. Затова беше толкова странен.

Вик се поколеба. Той самият беше толкова жестоко измамен, и така му се гадеше от мисълта за предателството, че за миг се изкуши да й каже истината. Но най-малкото, което нейната преданост заслужаваше, беше милостива лъжа.

— Да — каза той. — Знаех.

— Трябваше да ми кажеш — каза тя, като отдръпна главата си и му кимна леко. — Толкова се тревожех. Мислех, че ще те загубя.

— Че ще ме загубиш ли?

— Мислех си, че е замесена жена.

Той се разсмя и леко я плясна по задника.

— Хайде, направи две чаши чай — каза той. — С известна изненада осъзна, че не се беше сещал за Робин Пенроуз от момента, когато Стюърт Бакстър му съобщи новината.

— Ще го донеса в хола. Баща ти е там.

— Баща ми? Какво прави тук?

— Просто се отби. Понякога идва, за да ми прави компания. Той знае, че нервите ми не са добре.

— Не му казвай — каза Вик.

— Добре — отвърна Марджъри. — Но в утрешните вестници ще го пише, нали?

— Права си — каза Вик.

Те събудиха възрастния мъж, който дремеше в един фотьойл и го ободриха с чаша силен чай, а после му съобщиха новината. Той я прие изненадващо добре. На него му се стори, че заплатата, която Вик ще получи при съкращаването, си е направо малко съкровище, от което той ще може да живее безкрайно, и Вик не му отне илюзията — поне не веднага. Когато трите деца влязоха едно след друго и им казаха, събирането се превърна в нещо като семеен съвет и Вик разясни последиците.

— Нямам други вложения, освен тази къща, а и тя е ипотекирана — каза той. — Ще се наложи да затегнем коланите, докато си намеря нова работа. Боя се, че ще трябва да се откажем от почивката.

— О, не! — изхленчи Сандра.

— Не бъди егоистка, Сандра — сгълча я Марджъри. — Какво е една почивка?

— Тогава ще отида сама, с Клиф — каза Сандра. — Ще работя в „Туизърс“ цяло лято и ще спестя.

— Чудесно — каза Вик, — при условие, че дадеш част от изкараното на семейството.

Сандра подсмъркна.

— Ами университета? Сега сигурно няма да ме караш да кандидатства.

— Напротив, искам да кандидатстваш. Мислех, че не те интересува.

— Промених мнението си. Но ако ще ми правиш на въпрос за пари през цялото време …

— Пари ще се намерят за това, не се тревожи. А и ти ще кандидатстваш тук, на място … — той се обърна към по-големия си син: — Реймънд, мисля, че е време да даваш на майка си част от помощите, които вземаш.

— Аз излизам на квартира — каза Реймънд. — Предложиха ми работа.

Когато шумните възгласи, последвали това изявление, стихнаха, Реймънд обясни, че от студиото, където съставът им записвал демо-касетата, му предложили работа като асистент-продуцент.

— Те мразят нашата музика, но аз страхотно ги впечатлих с познанията си по електроника — каза той — Сидни, собственикът, ме покани на чашка след това и ми предложи работа. Не е голямо студио, Сидни едва-що започва, но има перспективи. Десетки състави се навъртат и търсят къде да запишат, без да им одерат кожата от гърба, като в Лондон.

— Хей, татко, а защо ти самият не започнеш някакъв бизнес? — каза Гери.

— Да, нали имаше идея нещо със спектрометъра? — каза Реймънд.

Вик подозрително изгледа синовете си, но те не се заяждаха.

— Това е една възможност — каза той. — Ако Том Ригби бъде съкратен, той може да инвестира една сума в партньорско предприятие. Но пак ще ни трябва голям банков заем, и все пак това е една възможност.

— Сидни е получил заем — каза Реймънд.

— Проблемът е, че нямам на какво да се опра. Къщата е ипотекирана до дупка. Всяка банка ще сметне, че е рисковано. Има да се извърши доста изследователска работа, преди да изготвим прототипа, а и след това.

— А-а, рисковано е да се занимаваш сам — каза г-н Уилкокс. — По-добре си потърси друга работа като тази, дето я имаше. „Рамкол“ сигурно ще те вземат пак, или „Вангард“.

— Те вече си имат управителни директори, татко.

— Не е речено да бъдеш управителен директор, синко. Недей да се възгордяваш.

— Нещо като работа на склад ли си представяш, дядо? — каза Гери.

— Не бъди нахален, Гери — каза Вик. Всеки случай, не съм сигурен, че искам отново да работя за някоя компания. Писна ми да бъхтя за компании и конгломерати, дето имат толкова човещина, колкото вагон с чугун.

— Ако започнеш самостоятелен бизнес, Вик — каза Марджъри, — мога да ти стана секретарка. Така ще пестим.

— А аз ще правя сметките на моето „Атари“ — каза Гери. — Ще стане семеен бизнес, като пакистанския магазин на ъгъла.

— Няма да ви е лесно — каза г-н Уилкокс. — Ония дяволи пакистанците здравата работят.

— Нямам нищо против да започна отново работа — каза Марджъри. — Скучно ми е у дома, децата вече са големи. И ако бъде наш собствен бизнес …

Вик я погледна силно изненадан. Очите й блестяха. А на бузите й цъфтяха трапчинките.

 

Когато Робин влезе у дома си тази вечер, телефонът звънеше като че ли от часове. Беше майка й.

— Случило ли се е нещо? — каза Робин.

— Не, напротив, имам хубави новини. Пристигна препоръчано писмо за теб от фирма в Мелбърн. Подписах се и ти го препратих днес следобед.

— За какво ли може да е?

— Вуйчо ти Уолтър почина наскоро — каза г-жа Пенроуз. — Научихме малко след като ти си замина за Рамидж. Мислех да ти кажа, но забравих. С него не поддържахме никакви връзки от години насам. Никой не знаеше нищо за него. Той беше станал доста саможив, след като продаде фермата за овце и купи някаква мина …

— Мамо, какво общо има всичко това с мен? — прекъсна я Робин.

— Ами, мисля, че може да ти е завещал нещо.

— Защо? Той не ми беше истински вуйчо, нали?

— Беше женен за сестрата на баща ти — Етел. Тя почина много млада, ужили я пчела. Алергична била, а не знаела. Нямаха деца. Вуйчо ти се беше привързал към теб, откакто го накара да пусне всичките си пари в кутията за деца-инвалиди. Ти беше тригодишна тогава.

— Тази история вярна ли е? — Робин си спомни шарената пластмасова фигура на момченце с къси панталонки, фуражка и краче в окови, което държеше кутия с процеп за монети — нямаше друга такава в Мелбърн, беше донесена там от един англичанин-имигрант, собственик на магазин — но тя нямаше спомен за случката с вуйчо й Уолтър.

— Разбира се, че е вярна. — Майка й почти се обиди, като вярващ, който брани светото писание. — Няма ли да е чудесно, ако вуйчо ти си е спомнил за теб в завещанието си?

— Сигурно ще ми дойде добре — каза Робин. — Тъкмо получих сметките за къщата. Между другото, мамо, най-вероятно ще замина за Америка. — Робин разказа на майка си за предложението на Морис Зап.

— Е, детето ми — каза г-жа Пенроуз, — няма да ми е лесно, ако бъдеш далеч, но надявам се да е само за година-две.

— Там е работата — каза Робин, — че ако замина, едва ли ще се върна. Но кой знае, може пък да се появи работа в Англия.

— Направи, каквото смяташ, че е най-добре за теб, мила — каза майка й. — Чувала ли си се с Чарлз напоследък?

— Не — каза Робин и приключи разговора.

 

Следващата сутрин, като слезе на долния етаж, намери две писма пред вратата. Едното беше от майка й, с писмото от Мелбърн вътре, а другото беше адресирано от ръката на Чарлз. За да отложи още малко очакваното удоволствие от предполагаемото наследство, тя отвори първо писмото от Чарлз. Той пишеше, че се справя добре в банката, макар че работното време е дълго и в края на деня се чувства изтощен. Но нещата между него и Деби не вървели и той е напуснал жилището на Деби.

 

„Тя ми се струваше толкова необичайна личност, че отначало се подведох. Взех остроумието й за интелигентност. Честно казано, скъпа, тя е доста глупава. Според мен, такива са повечето дилъри на чужда валута — дай им да въртят електронна рулетка цял ден. За нищо друго не мислят. Като се върна у дома след изморителен ден в банката, имам нужда от цивилизован разговор, а не от още приказки за позиции и проценти. След известно време започнах да гледам телевизия като извинение, че не я слушам. После реших, че трябва да живея отделно. Купих си мезонет в един от новите квартали — ипотекиран до последната вещ, разбира се, но имотите в Лондон поскъпват средно с петдесет паунда на ден в момента, така че съвсем не съм на загуба. Мислех си дали няма да се съгласиш да наминеш през уикенда. Можем да отидем на театър или да обиколим галериите.

Знам какво ще си помислиш — «О, не, вече не», и съм съгласен, че начинът, по който късаме и се събираме отново е абсурден, защото изглежда, че накрая нищо няма да излезе. И си мисля дали пък не е време да се подчиним на неизбежното и да се оженим. Нямам предвид на всяка цена да живеем заедно. Очевидно, докато аз съм в Лондон, а ти в Рамидж, това е невъзможно, но нека поне се опитаме да сложим ред в отношенията си. И ако не можеш да намериш друга работа, когато договорът ти в Рамидж изтече, може би ще предпочетеш да бъдеш безработна в Лондон, вместо в Рамидж. Аз съм уверен, че ще изкарвам достатъчно дотогава, за да те издържам и мисля, че с мен ще живееш както преди, ако не и по-добре. Не виждам причина да не продължиш да извършваш научна работа и да имаш публикации, без да ходиш на работа. Помисли за това. И моля те прескочи през някой уикенд.

С обич: Чарлз“

 

— Хм! — каза Робин и прибра писмото в плика му. Отвори второто. То я информираше с дълги и сложни юридически термини, че е единствена наследница на вуйчо си Уолтър и че е оставил едно имение, оценено на триста хиляди австралийски долара след удържане на такси и данъци. Робин извика от радост и припна да провери курса на валутата в „Гардиън“. След това телефонира на майка си.

— Права беше, мамо, вуйчо Уолтър наистина ми е завещал нещичко.

— Колко, милата ми?

— Ами — каза Робин, — като си платя наема, тока и водата, смятам да ми останат около сто шестдесет и пет хиляди осемстотин и петдесет паунда, плюс минус няколко.

Госпожа Пенроуз изпищя и като че ли изпусна телефона. Робин я чуваше как вика, докато съобщава новината на баща й, който очевидно беше в банята. После тя се върна на телефона.

— Поздравления от татко ти. Много се радваме за теб. Каква сума само!

— Ще си я поделим, разбира се.

— В никакъв случай, Робин, това са си твои пари. Вуйчо Уолтър ги е оставил на тебе.

— Но това е толкова ексцентрично. Той почти не ме познаваше. Татко трябваше да получи тези пари, той е най-близкият роднина. Или пък поравно между мен и Бейсил.

— Бейсил вече има повече, отколкото е полезно за него. А ние с баща ти сме напълно добре, все пак благодаря за щедростта от твоя страна, мила. Сега няма да се налага да заминаваш за Америка.

— Защо? — каза Робин, а въодушевлението й се поизпари.

— Ами няма да има нужда. Можеш да си живееш от лихвите върху сто шестдесет и пет хилядите.

— Предполагам, че си права — каза Робин, — но аз всъщност не искам да стоя без работа.

 

Дъждът спря през нощта. Утрото сега е ведро и слънчево, без нито едно облаче в небето — един от тези редки дни, когато атмосферата на Рамидж изглежда пречистена от замърсяванията и наблюдаваните обекти изпъкват с недокосната яснота. Робин, облечена в памучна рокля с копчета отгоре до долу и по сандали, излиза от дома си в топлия, прозрачен въздух, спира за момент, поглежда нагоре и надолу по улицата и поема дълбоко дъх с такава радост, сякаш е на плажа.

Тя мята тежката си чанта върху пасажерското място и сяда на кормилото, при което прашното й, очукано рено изскърцва на ресорите си. Двигателят хрипти астматично няколко секунди, докато се изкашля и запали. С приятните тръпки на бъдещ собственик, през ума й минава мисълта, че скоро ще бъде в състояние да замени това Рено за чисто нова кола, нещо мощно и фрапантно. Може да побърка Бейсил от завист, като си купи порше. Не, не порше, мисли си, като си спомня проповедите на Вик срещу чуждите коли. Лотус може би, макар че в него трудно ще влезеш с пола. После си мисли, колко нелепо, реното е напълно достатъчно за нуждите ми, трябва му само нов акумулатор.

Робин кара бавно и внимателно към университета. Съзнава, че носи ценния товар на късмета и усеща почти суеверен страх да не би някой шофьор-маниак да изскочи внезапно от странична пресечка и да я размаже. Но стига до двора на университета без инциденти. Като минава покрай къщата на Уилкокс на „Авондейл Роуд“, мярва една ръка, може би на Марджъри, която изтръсква парцал за прах от прозорец на горния етаж и си помисля защо ли Вик така изведнъж изчезна от занятия и повече не се върна. Паркира колата под една липа — мястото е свободно, другите шофьори го избягват заради лепкавите топчета, които падат от клоните му, но Робин харесва патината, която те придават на избелялата боя — и с чанта в ръка се запътва към сградата на хуманитарния факултет. Слънцето топло грее върху червените тухли и проблясва по младите листа бръшлян. Лек дъх от пара се вие над съхнещите морави. Робин върви с лека, бодра стъпка и размахва чантата (по-лека, отколкото беше през януари, защото изпитите наближават и натоварването й с часове намалява), усмихва се и поздравява познати колеги и студенти, които среща във фоайето, по стълбите или на площадката пред катедрата по английски език.

Боб Бъсби, който тъкмо забожда обява на таблото, й маха с ръка да дойде.

— Следващия понеделник ще има извънредно общо събрание за обсъждане на последиците от писмото — казва той. — Нещо не ми харесва тази работа. — Той понижава глас до поверителен шепот: — Чух, че може да ни напуснеш по-рано от очакваното. Не казвам, че те виня.

— Кой ти каза? — каза Робин.

— Просто слухове.

— Добре, ще ти бъда благодарна, ако не ги разпространяваш по-нататък — казва Робин. Тя продължава пътя си по коридора, за миг обезпокоена от любопитството на Боб Бъсби и недискретността на Памела — защото нямаше кой друг, освен нея, да пусне новината. Робин си отбелязва наум, като мислено дебело го подчертава, да не казва на никого в катедрата за наследството.

Както обикновено, някой я чака, застанал до вратата. Когато наближава, вижда, че това е Вик Уилкокс; тя не го разпознава изведнъж, защото не е облечен с обичайния си тъмен делови костюм, а е по трикотажна риза с къс ръкав и добре изгладени леки панталони. Той държи две книги.

— Не те очаквах — казва тя, като отключва вратата на кабинета си. — Идваш да наваксаш пропуснатото вчера?

— Не — казва той и влиза след нея, като затваря вратата. — Дойдох да ти кажа, че няма да идвам повече.

— О, — казва тя. — Добре тогава, няма значение. Занятията почти са приключили. Няма да ти е интересно да ме гледаш как оценявам изпитни работи. Има ли нещо в „Прингълс“?

— Аз нямам вече работа в „Прингълс“ — казва той. — „Прингълс“ е продаден на групата, която притежава „Фаундракс“. Затова ми се обадиха вчера по телефона. Безработен съм, считано от днес. — Той повдига ръце и посочва непретенциозното си облекло, сякаш то е знак на понижения му статут.

След като й разказва с повече подробности, тя казва:

— Изхвърлили са те просто така, без да те уведомят предварително?

— Боя се, че да.

— Но това е чудовищно!

— Щом веднъж са решили, те не се занимават повече. Знаят, че бих могъл да им направя номер, ако остана още една седмица, за отмъщение. Не че ще си правя труда да отмъщавам.

— Много съжалявам, Вик. Сигурно се чувстваш ужасно.

Той свива рамене.

— Откъдето дошло, там и отишло. Като си помислиш, има си и добрата страна. Нещастието сближава семейството.

— Марджъри не е ли много разстроена?

— Марджъри се държа страхотно — казва Вик. — Всъщност — той приглажда кичура си коса и неспокойно поглежда настрани, — ние май се сдобрихме. Мислех, че ще трябва да ти го кажа.

— Радвам се — казва нежно Робин. — Наистина се радвам да го чуя.

— Просто исках нещата да се оправят — казва той и я поглежда напрегнато — Боя се, че се държах глупаво.

— Не се тревожи за това.

— Живеех като насън. Сега се разбудих. Трябва да съм бил откачил, да си въобразявам, че ще искаш да живееш с джудже като мен, и то инженер на средна възраст.

Робин се засмива.

— Ти си изключителна личност, Робин — тържествено казва той. — Един ден ще срещнеш човек, който да заслужава да се омъжиш за него.

— Не се нуждая от мъж, за да се чувствам цялостна личност — казва тя и продължава да се усмихва.

— Това е така, защото още не си го срещнала.

— По същество, тази сутрин ми беше предложено — казва тя закачливо.

Очите му се разширяват.

— От кого?

— От Чарлз.

— Ще приемеш ли?

— Не — казва тя. — А ти какво ще правиш сега? Предполагам, ще си търсиш друга работа?

— Не, омръзна ми тази надпревара.

— Искаш да кажеш, че не искаш да работиш?

— Не мога да си позволя да не работя. Без работа съм загубен.

— Би могъл да се запишеш в университета. — Тя се усмихва — нито е съвсем сериозна, нито — съвсем весела.

— Мисля да започна самостоятелен бизнес. Помниш ли, като ти споменах за онази идея със спектрометъра? Снощи говорих с Том Ригби, той е готов.

— Това е чудесна идея! Направо идеална възможност.

— Обаче ми е необходима първоначална инвестиция.

— Аз имам много пари — казва Робин. — Мога да инвестирам в твоя спектрометър. Ще бъда, как му се викаше, пасивен партньор.

Той се засмива.

— Става дума за шестцифрена сума.

— Имам я — казва Робин и му разказва за наследството. — Приеми — казва тя.. — Използвай парите. На мене не ми трябват. Нито ще стоя без работа. Мисля да замина за Америка.

— Не мога да ги взема всичките — казва той. — Няма да е честно.

— Вземи сто хиляди — казва тя. — Ще стигнат ли?

— И ще останат даже.

— Тогава значи се разбрахме.

— Може да загубиш, да знаеш.

— Вярвам ти, Вик. Виждала съм те как работиш. Нали ти бях силует. — Тя пак се смее.

— От друга страна, може да станеш и милионерка. Как ти се струва?

— Рискувам — казва тя.

Той я поглежда, стаил дъх, после издиша.

— Какво да кажа?

— „Благодаря“ няма да е лошо.

— Благодаря ти тогава. Ще говоря с Том Ригби и ще отида при адвоката си да състави документа.

— Добре — казва Робин. — Не се ли полага да си стиснем ръцете в този момент?

— Трябва да преспиш една нощ, за да обмислиш решението си — казва той.

— Не искам да го обмислям — казва тя, хваща ръката му и я стисва. На вратата се чука и Мариън Ръсел се появява на прага, облечена в прекалено голяма тениска с надпис отпред: „СВЪРЖИ СЕ“, щампован с едри букви.

— О, извинете — казва тя. — Ще дойда по-късно.

— Няма нищо, аз си тръгвам — казва Вик. Той рязко пъха книгите в ръцете на Робин. — Връщам тези книги. Благодаря за заема.

— О, добре, но успя ли да ги прочетеш?

— Не съм довършил „Даниъл Деронда“, но и едва ли някога ще го довърша — казва той. — Ако може да задържа Тенисън, ако ти е излишен, като сувенир.

— Разбира се — казва Робин. Тя сяда на бюрото си и написва на първа страница с едри, слети букви: „На Вик с любов от силуета му“ и му подава книгата.

Той поглежда посвещението.

— С любов? — казва той. — Ти ли го казваш? — Той се усмихва тъжно, затваря томчето, кимва за довиждане и излиза от стаята покрай навъртащата се отвън Мариън.

Мариън придърпва един стол близо до бюрото на Робин и сяда на ръба му, наклонена напред и с тревожен поглед.

— Вярно ли е, че заминавате за Америка? — казва тя.

Робин оставя писалката си.

— Боже Господи! Никой не пази тайна! Откъде научи?

Марион се извинява, но не се смущава.

— В коридора. Едни студенти излизаха от занятие с г-н Сътклиф … Чух ги да говорят за това. А пък аз исках да се запиша за „Жените в литературата“ при вас следващата година.

— Не мога да обсъждам плановете си с теб, Мариън. Това е личен въпрос. Аз самата не знам какво ще правя следващата година. Просто изчакайте малко и ще видите.

— Извинявам се, може би беше малко грубо от моя страна, но … Надявам се да не заминете, Робин. Вие сте най-добрият преподавател в катедрата, всички го казват. А и после няма да има кой да води „Жените в литературата“.

— Има ли нещо друго, Мариън?

Момичето въздиша и поклаща глава. Подготвя се да тръгва.

— Между другото — казва Робин, — Твоята фирма изпълнява ли поръчки за целувкограми в Лондон?

— Не, по принцип не. Но там имат отделен бранш — казва Мариън.

— Иска ми се да изпратя горилограма до един човек в Лондон — казва Робин.

— Мога да ви дам името на агенцията — казва Мариън.

— Можеш ли? Благодаря ти. Съобщението трябва да бъде предадено в една лондонска банка някъде преди обяд. Как би могъл мъж в костюм на горила да мине през рецепцията?

— О, ние се преобличаме след това, в тоалетните — казва Мариън.

— Добре тогава — казва Робин. — Очаквам адреса на агенцията, Мариън.

Когато Мариън излиза, Робин изважда лист А 4 и започва да пише кратко стихотворение, като се усмихва сама на себе си. Скоро на вратата пак се почуква и Филип Суолоу се промушва внимателно.

— А, добро утро, Робин. Може ли за минутка? — Той сяда на стола, освободен от Мариън. — Изпратих препоръката ти в Америка.

— Толкова бързо! Много ви благодаря!

— В нея не съм показал ни най-малко желание да се отърва от теб, уверявам те, Робин. Всъщност, не знам как бихме се оправили без теб следващата година. Много студенти са се записали вече за курсовете ти.

— Но нали ми казахте още през януари — казва Робин, — ако отнякъде се появи работа, да кандидатствам.

— Да, да, права си.

— Никак не ми се ще да емигрирам, но търся работа.

— А, добре, точно затова дойдох да поговорим. Най-сетне открих какво означава „виремент“.

— Виремент?

— Да, спомняш ли си … Намерих думата в ревизирания речник на Колинс. Тя означава свободно използване на фондовете от бюджета, които са отпуснати по дадено направление, за други цели. Досега не сме правили виремент в катедрата, но следващата година смятам да направим.

— Тоест?

— Ами, ако решим да съкратим някои операции в катедрата, можем да пренасочим финансовите ресурси. Тъй като катедрата по английски език е пълна със студенти, а някои от по-малките катедри са на ръба на изчезването, има шанс да запазим мястото, освободено от Рупърт, въпреки задаващите се нови съкращения.

— Разбирам — казва Робин.

— Това е само възможност — казва Филип Суолоу. — Не мога да гарантирам нищо. Само си помислих дали при тези обстоятелства няма да пожелаеш да останеш през следващата година и да видиш какво ще може да стане.

Робин се замисля. Филип Суолоу я наблюдава. За да избегне напрегнатия му поглед, Робин обръща стола си и гледа през прозореца към зеления квадрат на двора. Студентите, призовани от слънцето навън, започват да се скупчват на двойки и малки групички, като разстилат горните си дрехи и слагат чантите си на земята, за да се предпазят от влажната трева. На една от полянките, някакъв градинар — млад чернокож в масленозелени работни дрехи, бута нагоре-надолу моторна косачка между налягалите студенти. Като видят, че попадат на пътя му, студентите стават и се преместват, заедно с принадлежностите си, като ято вдигнати птици. Градинарят може би е на тяхната възраст, но помежду им не се прави никакъв опит за общуване — нито кимване, нито усмивка или дума, нито дори поглед. Студентите не показват открито пренебрежение, нито явно незачитане към работата на младия градинар — просто двете страни взаимно се избягват по инстинкт. Физически почти допиращи се, те всъщност живеят в два различни свята. Това като че ли е типичният британски начин за боравене с класовите и расови различия. Спомняйки си утопичната визия за двора на университета, залят от работници, Робин горчиво се усмихва на себе си. Още много път ще трябва да се измине.

— Добре — обръща се тя към Филип Суолоу. — Оставам.