Дейвид Лодж
Добра работа (18)

1

Новият семестър започна с период от хубаво време. Студентите се забавляваха на двора, младите момичета в ярки летни рокли приличаха на минзухари, изникнали под топлите лъчи. Въздухът ехтеше от смях, музика и закачки под дърветата. Някои преподаватели бяха избрали да проведат занятията си на открито и, седнали на тревата, разговаряха за философия или физика с малки групи от излегнали се студенти, съвсем като в Златния век. Но тази идилия беше привидна. Студентите бяха напрегнати заради наближаващите изпити и бъдещата несигурност при намиране на работа след завършване. Персоналът беше напрегнат заради очакваното писмо от комисията по бюджета и последствията от него за бъдещето им. За Робин обаче това писмо беше последна надежда за отменяне на присъдата. Ако Рамидж или по-точно катедрата по английски език получеше стабилна поддръжка от тази комисия, имаше поне някакъв шанс, както й каза Филип Суолоу, поне малък шанс, когато Рупърт Сътклиф се пенсионира през следващата година (не преждевременно, напротив, натърти Суолоу, той дори беше просрочил), да получат разрешение за попълване на бройката.

Тъй като беше работила над книгата си до последния момент на ваканцията, Робин не беше съвсем подготвена за преподавателската си работа и първата й седмица премина трескаво. Наложи й се да седи вечер до късно, за да си припомни набързо „Панаир на суетата“, „Портретът на Дориан Грей“, „Безплодна земя“ и „1984“ — текстове, които тя необмислено се бе съгласила да предаде наведнъж за една седмица, без да споменаваме лекцията за Вирджиния Улф и „Високите покриви“ на Доръти Ричардсън — за първи път в живота й в семинарите за „Образа на жената в литературата“. Това изтощаващо натоварване с работа обаче й помогна да забрави Чарлз и неговата измяна. Що се отнася до Вик Уилкокс, внезапното й бягство от Рамидж изглежда бе постигнало желания ефект, защото той повече не й досаждаше с писма или по телефона. Робин изведнъж се оказа свободна от вниманието на двамата мъже, които имаха претенции към емоционалния й живот в последно време. Отново бе господарка на себе си. Ако това усещане не разпалваше задоволството, което би трябвало да се очаква, а напротив, я караше да се чувства самотна и пренебрегната в края на седмицата, това несъмнено се дължеше само на преумората й.

Съботата предложи известно разнообразие. Така се случи, че един приятел на Филип Суолоу, професор Морис Зап, пристигна за кратко в Рамидж по пътя си от западното крайбрежие на Съединените щати за някъде другаде по света и Суолоу организира парти по този случай, на което Робин беше поканена. Тя познаваше публикациите му: първоначално специалист по Джейн Остин в традициите на нео-критическата школа за близък прочит, той се беше пренасочил (доста сполучливо, помисли си Робин) към деконструкционализъм през седемдесетте и се радваше на международна слава и в двете направления. Освен това минаваше за нещо като местна знаменитост в Рамидж, след като беше превел успешно университета през студентските вълнения от 69-та — времето, когато заемаше мястото на Филип Суолоу на разменни начала. Двамата мъже бяха разменили не само постовете си, по думите на Рупърт Сътклиф, който успя да прошепне на Робин, че между Зап и Хилари Суолоу имало нещо, докато същевременно Суолоу движел с жената на Зап, Дезире, по-късно станала прочута с романите си „Трудни дни“ и „Мъжете“ — бестселъри, написани в стил, който Робин наричаше „вулгарен феминизъм“. Тя беше любопитна да се запознае с професор Зап.

Робин пристигна малко късно в модернизираната викторианска вила на Суолоу, салонът беше вече пълен, но тя без затруднения разпозна почетния гост, още като погледна през прозореца, докато вървеше по градинската пътека към фронталната врата. Той носеше крепонен костюм в папагалско жълто на сини карета и пушеше пура с размера на малък цепелин. Беше по-скоро набит, отколкото едър, с посивяла рядка коса, почерняло от слънцето набръчкано лице и сиви мустаци, увиснали някак печално в краищата, може би защото в този момент се беше навел към Боб Бъсби.

Филип Суолоу отвори вратата и я въведе в салона.

— Позволи ми да те представя на Морис — каза той. — Той има нужда от спасител.

Робин послушно последва Суолоу през навалицата до рамото на Боб Бъсби, което Суолоу леко побутна, за да го отстрани от Морис Зап.

— Морис — каза той, — това е Робин Пенроуз, момичето, за което ти говорех.

— Момиче ли, Филип? Момиче?! Мъжете ги кастрират за много по-малко провинение в Юфория. Имаш предвид жена. Или дама. Кое предпочитате? — каза той към Робин и стисна ръката й.

— Личност би било най-добре — каза Робин.

— Личност, чудесно. Ще донесеш ли нещо за пиене на тази личност, Филип?

— Да, разбира се — каза Суолоу с объркан поглед. — Червено или бяло?

— Защо не донесеш истинско питие? — каза Зап, който държеше чаша чисто уиски в ръка.

— Да, наистина, ако … — Суолоу изглеждаше още по-смутен.

— Бяло е напълно достатъчно — каза Робин.

 

— Винаги познавам, че съм в Англия — каза Морис Зап, когато Филип Суолоу се отдалечи, — по това, че на всяко парти първото нещо, което те питат, е „Червено или бяло?“. По-рано мислех, че става дума за някаква парола, сякаш войните на Червената и Бялата роза още продължават или нещо такова.

— За дълго ли сте тук? — попита Робин.

— Утре заминавам за Дубровник. Ходили ли сте някога там?

— Не — каза Робин.

— И аз не съм. Нарушавам правилото си никога да не ходя на конференция в комунистическа страна.

— Това правило не е ли доста тесногръдо? — каза Робин.

— Няма нищо политическо в него, просто съм чувал ужасни неща за източноевропейските хотели. Но ми казаха, че Югославия е полу-западна, така че реших, да става каквото ще, ще рискувам.

— Пътят дотам е дълъг за една конференция.

— Ще има не само една. След Дубровник заминавам за Виена, Женева, Ница и Милано. В Милано съм по лична работа — каза той и приглади мустаците си нагоре с опакото на ръката си. — Ще потърся един стар приятел. Но останалото са конференции. Ходили ли сте на някоя добра конференция напоследък?

— Не, боя се, че изпуснах конференцията на преподавателите по английски език тази година.

— Ако става дума за такава, като онази, която посетих през 79-та, добре сте направили, че сте я избегнали — каза Морис Зап. — Аз имам предвид истински конференции, интернационални.

— Не мога да си позволя да отида на такава — каза Робин. — Нашите фондове за конференции в чужбина са много оскъдни.

— Оскъдица, липса, съкращения — каза Морис Зап, — само за това се говори тук. Първо Филип, после Бъсби, а сега и вие.

— Такова е положението с английските университети понастоящем, Морис — каза Филип Суолоу, подавайки на Робин чаша възтопло „Соаве“. — Времето ми преминава в обикаляне на комитети и спорове как да реагираме на съкращенията. Не съм прочел нито една книга от месеци, да не говорим за написване на такава.

— Затова пък аз намерих време.

— За четене или за написване? — каза Морис Зап.

— За написване — каза Робин. — Е, засега три-четвърти от нея.

— Ах, Робин — каза Филип Суолоу, — ти засрамваш всички ни. Какво ще правим без теб? — Той пак се отдалечи, поклащайки глава.

— Напускате Рамидж, така ли, Робин? — каза Морис Зап.

Тя обясни положението си.

— Както виждате — завърши тя, — тази книга е много важна за мен. Ако по някаква случайност обявят свободно място през следващите дванадесет месеца, ще имам не лош шанс да го заема, с две книги зад гърба си.

— Права сте — каза Морис Зап. — В тази страна е пълно с професори, които са публикували по-малко. — Погледът му се отклони в посока към Филип Суолоу. — На каква тема е книгата ви?

Робин му разказа. Морис Зап живо я поздрави за съдържанието и методологията й. Имената на известни феминистки-критици и теоретици изпращяха в разговора между тях като изстрели от автомат: Елен Шоуолтър, Сандра Гилбърт, Сюзън Губър, Шошана Фелман, Люс Иригарей, Катрин Клеман, Сюзън Сюлейман, Миеке Бал — Морис Зап беше чел всички тях. Той й препоръча една статия в последния брой на „Поетиката днес“, на която тя не беше попадала. Накрая я попита дали е правила постъпки да публикува книгата си в Америка.

— Не, моите издатели сами се погрижиха да разпространят първата ми книга в Щатите — онази за промишления роман. Предполагам, че така ще стане и с втората.

— Кои са те?

— „Леки, Уиндбръш и Бърнстейн“.

Морис Зап се намръщи.

— Те са ужасни. Филип не ви ли е разказвал какво му направиха? Загубиха всичките му броеве. Изпратили ги цяла година по-късно.

— О, Боже — каза Робин.

— Колко бяха продадени в Америка?

— Не знам. Не много.

— Аз съм рецензент за университетското издателство на Юфория — каза Морис Зап. — Изпратете ми ръкописа си, ще го прегледам.

— Това е изключително мило от ваша страна — каза Робин, — но аз вече имам договор с „Леки, Уиндбръш и Бърнстейн“.

— Ако щатът Юфория излезе с предложение за американски права над книгата, в техен интерес ще бъде да се съгласят — каза Морис Зап. — Те могат да им продадат подготвения за печат брой. Разбира се, може и да не го харесам. Но вие ми изглеждате умно момиче.

— Личност.

— Личност, извинете.

— Как да ви предам ръкописа?

— Можете ли да ми го донесете тук утре сутринта преди осем и половина? — каза Морис Зап. — Ще гоня влака за Хитроу в 9:45.

Робин напусна партито рано. Филип Суолоу я пресрещна, докато си проправяше път през пълния салон към фронталната врата.

— О, тръгваш си толкова скоро? — каза той.

— Професор Зап любезно ми предложи да прегледа книгата, над която работя. Тя все още е на дискети, така че трябва да се прибера да ги разпечатам.

— Колко жалко, трябваше да го доведете — каза Филип Суолоу.

— Кого?

— Онзи млад човек, вашия приятел от Съфолк.

— О, Чарлз! Аз вече не се срещам с Чарлз. Той стана банков дилър.

— Така ли? Колко интересно! — Филип Суолоу леко се олюля на краката си, дали от опиянение или от умора, тя не разбра, и се облегна на стената, като се подпря с ръка, препречвайки пътя й. Над рамото му Робин забеляза г-жа Суолоу, която ги наблюдаваше подозрително. — Не е ли знаменателно колко интересни са станали напоследък парите? Знаете ли, че и аз изведнъж започнах да чета бизнес страниците на „Гардиън“, след като тридесет години минавах от изкуствата направо на спорта.

— Не мога да кажа, че мен лично парите толкова ме интересуват — каза Робин, прикляквайки под ръката на Суолоу. — Трябва да вървя, наистина.

— Струва ми се, че това започна, откакто закупих известен брой акции в Бритиш Телеком — каза Суолоу, като се завъртя на пета и я последва до вратата. — Знаете ли, че сега струват два пъти повече?

— Поздравления — каза Робин. — Колко е печалбата ви?

— Двеста паунда — каза Суолоу. — Трябваше да купя повече. Сега се питам дали да не пробвам с Бритиш газ. Смятате ли, че вашият приятел би могъл да ме посъветва?

— Той не ми е приятел — каза Робин. — Но ако желаете, можете да му пишете и да го попитате.

 

Робин разпечатва книгата си цяла нощ. Тя беше сигурна, че усилията си струват, ако можеха да й осигурят поръчителство от такова престижно издателство като университетското на Юфория Стейт. А и нещо в Морис Зап й вдъхваше доверие. Той беше като съживяващ бриз в заспалата, деморализирана атмосфера на Рамидж, чийто повей й напомни, че все още има на света места, където учените и критиците се занимават с увлечение и жар, където конференциите се множат и за посещението им се отпускат средства, където разговорите на академични партита са за последната книга или статия, предизвикала дискусии, а не за последното орязване на субсидиите за поддръжка на университета. Обзета от нова вяра в книгата и призванието си, тя работеше над компютъра със зачервени очи и чести прозявки.

Дори на най-голямата скорост обаче, за отпечатването на нейните шестдесет хиляди думи трябваше доста време и тя приключи със задачата към осем без петнадесет сутринта. Бързо скочи в колата и подкара през пустите неделни улици да занесе ръкописа си. Утрото беше ярко и слънчево със силен вятър, който ронеше черешовия цвят от дърветата. Едно такси чакаше пред къщата на Суолоу. На входната врата Хилари Суолоу по домашна роба се сбогуваше с Морис Зап, а Филип Суолоу носеше куфара на Морис Зап и тревожно се мотаеше на половината път по пътеката, като някакъв услужлив рогоносец, изпращащ нощния любовник на жена си. Но каквато и страст да бе имало между Зап и г-жа Суолоу, тя се беше изпарила отдавна, предположи Робин, като видя краткото допиране на бузите им. Дори й се стори съвсем невъзможно да си представи тези три застаряващи фигури въвлечени в любовна връзка.

— Хайде, Морис! — извика Суолоу. — Таксито те чака. — После се извъртя и забеляза Робин. — Боже мой, Робин! Какво правиш тук по това време?

Докато тя обясняваше, Морис Зап дойде поклащайки се по пътеката с широко отворен шлифер, дълъг до коленете.

— Здравейте, Робин, как сте? — Той извади пура, приличаща на оръжие с дълга цев, от вътрешния си джоб и я стисна между зъбите си.

— Ето ръкописа.

— Чудесно, веднага щом мога, ще го прочета. — Той запали пурата си, като загърби вятъра.

— Не е довършен, както ви казах. И не е редактиран.

— Нищо, нищо — каза Морис Зап. — Ще ви съобщя какво мисля. Ако ми хареса, ще ви се обадя по телефона, ако не — ще го върна по пощата. Оставихте ли си телефонния номер върху ръкописа?

— Не — каза Робин. — Ще ви го напиша.

— Направете го. Забелязали ли сте, че в съвременния свят добрите новини идват по телефона, а лошите — по пощата?

— Досега не бях — каза Робин и написа телефонния си номер върху пакета.

— Морис, таксито — каза Филип Суолоу.

— Спокойно, Филип, няма да избяга, нали така? — обърна се той към шофьора.

— Не, господине — каза таксиметровият шофьор от мястото си зад волана, — на мен ми е все едно.

— Така — каза Морис Зап, като натъпка ръкописа на Робин в куфарчето си, пълно с книги и списания.

— Имам предвид, че броячът работи.

— Е, и какво?

— Боя се, че съм се вманиачил на тема излишни разходи, откакто станах декан — въздъхна Филип Суолоу. — Не мога да го превъзмогна.

— Дръж се, Филип — каза Морис Зап. — Или както казвате вие, британците, горе главата. — Той се засмя, гърдите му изсвириха и се закашля. — Трябва да наминеш към Юфория някой ден. Ще ти е полезно да видиш как харчим пари.

— Там ли ще останеш до пенсия? — каза Филип Суолоу.

— Пенсия? Мразя тази дума — каза Морис Зап. — Между другото, тъкмо се установи, че ранното пенсиониране не е конституционно, то е форма на възрастов предразсъдък. А и защо да се местя? Имам договор с университета, според който никой от хуманитарния факултет не може да получава повече от мен. Ако рекат да назначат някой бодряга от колежите на Айви Лийг с раздута заплата, ще трябва да ми дадат поне хиляда долара по-голяма заплата от неговата.

— Защо това ограничение, само в хуманитарния, Морис? — каза Суолоу.

— Трябва да бъдем реалисти — каза Зап. — Учените, които лекуват рак или взривяват света, заслужават малко повече от литературните критици.

— Никога досега не съм те чувал да говориш така скромно — каза Суолоу.

— А, така е, всички омекваме, като остаряваме — каза Морис Зап и се качи в колата. — Чао, народе.

Черешов цвят като конфети напада по пътя, щом таксито отмина. Те стояха на края на пътеката и махаха, докато колата се скри зад ъгъла.

— Забавен е, нали? — каза Робин.

— Той е мошеник — каза Филип Суолоу. — Един приятен мошеник. Изненадан съм, че искаше да види книгата ти.

— Защо?

— Не може да понася феминистки. Много е страдал от тях в миналото, по конференции и рецензии.

— Той изглежда много начетен.

— О, Морис винаги е начетен, това трябва да му се признае. Не ми е ясно обаче сега каква игра играе.

— Да не смятате, че има намерение да плагиатства книгата ми? — каза Робин, която беше чувала за такива неща.

— Нямам подобни съмнения — каза Филип Суолоу. — Трудничко ще му е да пробута феминистка критика като свой труд. Заповядай на чашка кафе вътре.

— Благодаря, но не съм спала цяла нощ — разпечатвах книгата. Единственото, което искам сега, е да си легна.

— Както желаеш — каза Филип Суолоу и тръгна с нея към колата й. — Как върви доклада ти впрочем?

— Доклад?

— По схемата „Силует“.

— О, този ли? Малко съм изостанала всъщност — каза Робин. — През цялото време работих само върху книгата, нали разбирате.

— Всъщност — каза Филип Суолоу, — може и да го отложиш до завършването на следващия етап.

 

Робин не разбра последните думи на Филип Суолоу, но отдаде неяснотата им на неговата глухота, а и беше твърде уморена, за да се мъчи да ги тълкува. Прибра се в къщи и спа до следобеда, а когато стана, ги беше забравила. Чак когато пристигна в университета на следващата сутрин и видя Вик Уилкокс да говори с Филип Суолоу сред студентите на площадката пред катедрата по английски език, тя си спомни казаното и мигновено я обзеха съмнения. Вик, застанал с ръце, хванати зад гърба му в тъмния си делови костюм и излъскани черни кожени обувки, редом със студентите в ярки развлечени дрехи, които се носеха забързано наоколо, изглеждаше като врана, попаднала сред екзотични птици. Дори Филип Суолоу, в поизмачканото си ленено сако и изтъркани „Хъш Пъпитс“, изглеждаше фрапиращо неофициален в сравнение с Вик. Суолоу забеляза Робин и й кимна да дойде.

— А, ето те и теб — каза той. — Срещнах силуета ти пред твоята врата, „самотен, бродещ блед“. Очевидно беше дошъл още в девет часа.

— Здравей, Робин — каза Вик.

Робин не му отвърна.

— Какво искате да кажете с това „моя силует“? — каза тя към Суолоу.

— А, това обяснява нещата — каза той, като кимна.

— Попитах, какво значи това „мой силует“? — повтори Робин, повишавайки глас, за да надделее околната врява.

— Да, да, втория етап на схемата „Силует“. Разговаряхме за това вчера.

— Вчера не разбрах какво говорите — каза Робин. — И все още не разбирам — добави тя, макар че вече се досещаше.

Филип Суолоу погледна безпомощно единия, после другия.

— Но аз мислех, че г-н Уилкокс …

— Аз ти писах — каза Вик към Робин с лека сянка на самодоволство.

— Писмото сигурно се е загубило някъде — каза Робин. От другия край на площадката, до таблото за обяви, тя забеляза Мариън Ръсел, която се беше загледала в тях, сякаш се опитваше да си спомни къде е виждала Вик Уилкокс.

— О, в такъв случай — каза Филип Суолоу, — ти не очакваше г-н Уилкокс тази сутрин?

— Не — каза Робин. — Не съм го очаквала никоя сутрин.

— Добре тогава — каза Суолоу, — през ваканцията, докато те нямаше, доколкото знам, г-н Уилкокс написа предложение до зам-ректора за продължение на схемата „Силует“. Изглежда е доста впечатлен от експеримента, — Суолоу разкри гробищните си зъби в доволна усмивка към Вик, — щом смята, че трябва да бъде продължен с разменени места, така да се каже.

— Да, аз ще бъда силует този път за разнообразие — каза Вик. — Нали щом идеята е да се подобрят връзките между промишлеността и университета, процесът трябва да бъде двустранен. Ние от промишлеността — смирено каза той, — също имаме много да учим.

— Няма да стане — каза Робин.

— Чудесно — каза Суолоу и потри ръце.

— Казах, че НЯМА ДА ГО НАПРАВЯ — извика Робин.

— Защо не? — Филип Суолоу я погледна разтревожено.

— Г-н Уилкокс знае защо — каза Робин.

— Не, не знам — каза Вик.

— Не е добре за студентите, скоро ще имат изпити. А той ще влиза в часовете ми.

— Аз ще бъда като муха на стената — каза Вик. — Няма да преча.

— Не смятам, че студентите ще имат нещо против, Робин — каза Филип Суолоу. — А и ще бъде само един ден седмично.

— Един ден седмично? — каза Робин. — Изненадана съм, че г-н Уилкокс може да прекара цял ден извън завода си. Мислех, че там е незаменим.

— Нещата вървят спокойно в момента — каза Вик. — Имам и много неизползвана отпуска.

— Ако г-н Уилкокс е готов да жертва от отпуската си за програмата, аз наистина смятам, че … — Суолоу умоляващо обърна леко зачервените си очи към Робин. — Заместник ректорът е изключително добре настроен.

Робин си помисли за очакваното писмо от комисията по бюджета и шанса, макар и нищожен, да се открие постоянно място за нея в Рамидж. — Изглежда нямам избор — каза тя.

— Много добре! — каза Филип Суолоу и се усмихна широко с облекчение. — Е, тогава да ви оставя в компетентните ръце на Робин, г-н Уилкокс. Образно казано, разбира се. Ха-ха! — Той стисна ръцете на Вик и изчезна в кабинета на катедрата. Робин поведе Вик Уилкокс по коридора към кабинета си.

— Считам всичко това за непочтен номер — каза тя, като останаха сами.

— Как да разбирам това?

— Не се опитвай да се преструваш, че наистина се интересуваш от нещата в катедрата по английски език.

— Не се преструвам, те наистина ме интересуват. — Той огледа кабинета. — Чела ли си всичките тези книги?

— Когато за пръв път отидох в „Прингълс“, ти изрази безкрайното си презрение към такъв вид работа, като моята.

— Имах предразсъдъци — каза той. — Тази програма цели именно това — превъзмогване на предразсъдъците.

— Мислех, че си измислил всичко това, за да ме видиш — каза Робин. Тя постави чантата си на бюрото и започна да разопакова книги, папки, есета.

— Искам да видя с какво се занимаваш — каза Вик. — Имам желание да уча. Напоследък четох тези книги, дето ги спомена — „Джейн Еър“ и „Брулени хълмове“.

Робин не можа да устои на изкушението:

— И какво мислиш за тях?

— „Джейн Еър“ не е лоша. Малко дългичка. Обаче в „Брулени хълмове“ се оплетох кой кой е.

— Това е направено нарочно — каза Робин.

— Така ли?

— Едни и същи имена с малки изменения се появяват във всяко поколение. Първата Кати е родена Ърншоу; става Линтън по мъж. Втората Кати, дъщеря на първата, е родена Линтън; става Катрин Хийтклиф след първия си брак с Линтън Хийтклиф — сина на Изабела Линтън и Хийтклиф, а по-късно става Катрин Ърншоу след втория си брак с Харетън Ърншоу, така че накрая името й е същото като на майка й — Катрин Ърншоу.

— Трябва да участваш в някое телевизионно състезание — каза Вик.

— „Брулени хълмове“ може да обърка читателя и със смяната на темпоралната гледна точка — каза Робин. — Точно това я прави толкова забележителна книга за времето си.

— Не виждам какъв е смисълът. Повече хора щяха да я харесат, ако е по-лесна.

— Трудността генерира смисъл. Кара читателя да работи по-здраво.

— Но четенето е точно обратното на работата — каза Вик. — Човек чете, като се върне от работа, за да си почине.

— Тук, на това място — каза Робин, — четенето е работа. Четенето е продукция. А това, което произвеждаме, е смисъл.

Някой почука и леко открехна вратата. Главата на Мариън Ръсел се вмъкна в отвора като кукла на ръкавица, ококори се срещу Робин и Вик и се оттегли. Вратата пак се затвори и от другата страна се чу шушукане и тътрене на крака, като шум от мишки.

— Това са моите студенти за десет часа — каза Робин.

— В десет часа ли започваш работа обикновено?

— Аз никога не спирам да работя — каза Робин. Ако не работя тук, работя у дома. Това не е завод. Нямаме точно работно време. Седни тук, в ъгъла, и се постарай да бъдеш колкото се може по-незабележим.

— За какво ще говорите?

— За Тенисън. Ето, вземи това. — Тя му даде книга с поеми на Тенисън — евтино викторианско издание, което беше купила в магазин за употребявани вещи още като студентка и го използваше доста години, чак докато се появи анотираното издание на „Рик Лонгман“. После отиде до вратата и я отвори. — Хайде, влизайте — каза тя и се усмихна окуражително.

 

Беше ред на Мариън Ръсел да започне дискусиите, като прочете кратко есе на тема, която сама е избрала от стар изпитен конспект, но когато студентите изпълниха кабинета и насядаха около масата, нея я нямаше.

— Къде е Мариън? — попита Робин.

— Отиде до гардеробната — каза Лора Джоунс, едро момиче в морскосин анцуг, която следваше едновременно английска филология и физическо възпитание и беше шампион по тласкане на гюле.

— Каза, че не се чувства добре — каза Хелън Лоримър, чиито нокти бяха лакирани в зелено, за да са в тон с косата й, и която носеше пластмасови обици с изобразени на тях усмихнато лице на едното ухо и намръщено — на другото.

— Тя ми даде есето си и каза аз да го прочета — каза Саймън Брадфорд, слаб, неспокоен млад човек с дебели стъкла на очилата и рядка брадичка.

— Почакайте малко — каза Робин. — ще отида да видя какво й е. А, между другото, това е г-н Уилкокс, той ще наблюдава нашите занятия като част от програмата по случай Годината на индустрията. Предполагам, че всички сте чували за Годината на индустрията. — Те я изгледаха неразбиращо. — Помолете г-н Уилкокс да ви обясни — каза тя и излезе.

Намери Мариън Ръсел скрита в дамската тоалетна.

— Какво има, Мариън? — бързо каза тя. — Предменструално напрежение ли?

— Този човек — каза Мариън Ръсел. — Не е ли онзи от завода?

— Да.

— Какво прави тук? Да се оплаква ли е дошъл?

— Не, разбира се, че не. Той е тук, за да наблюдава нашите занятия.

— Защо?

— Твърде сложно е за обясняване. Хайде, ела, всички те очакваме.

— Не мога.

— Защо да не можеш?

— Много съм притеснена. Той ме видя по бельо.

— Няма да те познае.

— Ще ме познае и още как.

— Не, няма. Ти изглеждаш напълно различна. — Мариън беше обута с шалвари и огромна тениска, на която имаше щампа с лицето на Боб Гелдоф, наподобяващо Христовото лице върху кърпата на Вероника. — На каква тема е работата ти?

— Борбата между оптимизма и песимизма в поезията на Тенисън — каза Мариън Ръсел.

— Хайде тогава да я чуем.

Ако Вик изобщо беше обяснил на другите трима студенти какво е това Година на индустрията, той трябва да е бил много кратък, защото в кабинета беше тихо, когато Робин се върна с Мариън Ръсел. Вик се мръщеше над книгата с поезия на Тенисън, а студентите го гледаха както зайци гледат пор. Той вдигна глава при влизането им, но, както Робин предрече, погледът му не показа, че е разпознал Мариън.

Мариън започна да чете работата си с равен глас. Всичко вървеше добре, докато не стигна до един ред от „Локсли Хол“ — „Нека светът завинаги се върти по звънтящите жлебове на промяната …“ и заяви, че тук е отразено самочувствието на викторианската епоха на железниците. Вик вдигна ръка.

— Да, г-н Уилкокс? — тонът на Робин и отношението й бяха възможно най-обезсърчаващи.

— Той сигурно е мислил за трамваи, не за влакове — каза Вик. Влаковете не се движат по жлебове.

Саймън Брадфорд се изсмя с тънък глас, но като срещна очите на Робин, млъкна.

— Смешна ли ти се струва тази забележка, Саймън? — каза тя.

— Ами — каза той. — Трамваите не са много поетични, нали?

— В книгата, която четох, пишеше, че викторианската епоха е била времето на железниците — каза Мариън.

— Каква книга, Мариън? — попита Робин.

— Една книга с критика. Не си спомням коя беше — каза Мариън, като прелистваше напосоки купчинката листи.

— Винаги помнете и отбелязвайте източниците си — каза Робин. Всъщност въпросът, макар и тривиален, е доста интересен. Когато е писал стихотворението си, Тенисън е бил под впечатлението, че железниците се движат по жлебове. — Тя прочете бележката под линия от анотираното издание на Лонгман: — „Когато през 1830 г. за пръв път отидох с влак от Ливърпул до Манчестър, мислех, че колелата се плъзгат в жлебове. Беше непрогледна нощ, а около влака имаше толкова народ, че изобщо не можехме да видим колелата. Тогава написах този ред“.

Сега беше ред на Вик да се засмее.

— Значи, не се е справил много добре, нали?

— И така, какъв е отговорът? — каза Лора, доста ограничено момиче, което записваше всичко казано от Робин. — Влак ли е или трамвай?

— И двете или което и да е от тях — каза Робин. Няма значение. Продължавай, Мариън.

— Един момент — каза Вик. — Не може и двете. „Жлебове“ е това, как му се казваше, метонимия, не е ли така?

Студентите бяха видимо впечатлени, че чуват такъв специфичен термин от него. Робин, на свой ред, се почувства поласкана, че е запомнил нещо, и с голямо съжаление го поправи.

— Не — каза Робин. — Това е метафора. „Звънтящите жлебове на промяната“ е метафора. Светът, движещ се през времето, е сравнен с нещо, движещо се по метална писта.

— Но жлебовете ясно казват каква е пистата.

— Вярно — отстъпи Робин. — Това е метонимия в метафората. Или, ако трябва да бъдем съвсем точни — синекдоха: една част символизира цялото.

— Но ако си представя жлебове, аз не мога да мисля за влак. Трамвай е.

— Какво смятат останалите? — попита Робин. — Хелън?

Хелън Лоримър неохотно вдигна очи към Робин.

— Ами, щом Тенисън е смятал, че описва влак, значи е влак, според мен — каза тя.

— Не е така — каза Саймън Брадфорд. — Това е международна заблуда. — Той погледна към Робин за одобрение. Предишната година Саймън Брадфорд беше присъствал на един от семинарите й по теория на критиката. Хелън Лоримър, която не беше, и определено не бе и чувала фразата „международна заблуда“, гледаше унило, като обицата на лявото си ухо.

 

Настъпи кратка тишина, през която всички гледаха Робин с очакване.

— Това е апория — каза Робин. — Фигура, която означава неразрешимо двусмислие, противоречие без едно единствено решение. Ние знаем, че Тенисън е имал предвид железниците и, както каза Хелън, не можем да заличим това знание. (При това поласкаващо перифразиране на нейния довод, лицето на Хелън Лоримър светна и заприлича на дясната й обица). — Но също така знаем, че влаковете не се движат в жлебове, и че нищо, което се движи по жлебове, не отговаря метафорично на темата. Както каза Саймън, трамваите не са много поетични. По такъв начин съзнанието на читателя продължава да се измъчва от усилия да разбере този ред.

— Искате да кажете, че този ред е безсмислен?

— Напротив — каза Робин. — Мисля, че е един от най-хубавите в поемата.

— Ако на държавния изпит се падне въпрос за Епохата на железниците — каза Лора Джоунс, — може ли да цитирам това?

— Да, Лора — каза търпеливо Робин. — Стига да покажеш, че разбираш какво е апория.

— Как се пише тази дума?

Робин написа думата с флумастер на бялата дъска, завинтена на стената в кабинета й.

— Апория. В класическата реторика е означавала привидна несигурност по дадена тема за дискусия. Деконструкционистите днес я използват, за да означат по-радикално противоречие, разклащане на логиката или неудовлетворение на читателските очаквания от текста. Можеш да напишеш, че това е любима тропа на деконструкционистите. Хилис Милър я сравнява с планинска пътека, която ни извежда до ръба на пропаст и ни оставя там, неспособни нито да продължим, нито да се върнем. Фактически думата се извлича от гръцки и означава буквално безпътна пътека. Продължавай, Мариън.

Няколко минути по-късно Вик, очевидно насърчен от участието си в дебатите за жлебовете, отново вдигна ръка. Мариън тъкмо защитаваше, доста убедително, тезата, че Тенисън е по-добър в емоциите, отколкото в идеите и в подкрепа на мисълта си цитира лиричния изблик на любовника в „Мод“: „Ела в градината, Мод, нощта е тъмна като прилеп“.

— Да, г-н Уилкокс? — каза Робин, леко намръщена.

— Това е песен — каза Вик. — „Ела в градината, Мод“. Дядо ми я пееше.

— Да, и?

— Ами, в стихотворението момъкът пее същата песен на момичето си, много известна песен. Има разлика, нали?

— Тенисън е написал „Ела в градината, Мод“. Това е негово стихотворение — каза Робин. — някой е добавил музика към него по-късно.

— О — каза Вик. — Моя грешка. Или апория може би?

— Не, това си е грешка — каза Робин. — Ще ви помоля да не се намесвате повече, иначе Мариън никога няма да довърши.

Вик потъна в наранено мълчание. От време на време се размърдваше неспокойно на мястото си или въздишаше нетърпеливо, което караше студентите да спират смутено по средата на някое изречение, плюнчеше пръсти, като прелистваше страниците на книгата си и я усукваше така здраво в ръцете си, че подвързията й изскърцваше, но повече не се обади. След известно време сякаш загуби интерес към дискусията и се занимаваше със самостоятелно преглеждане на Тенисън. Когато часът свърши и студентите излязоха, той попита Робин дали може да вземе книгата.

— Разбира се. Обаче защо?

— Мисля си, че ако почета малко предварително, следващата седмица ще имам по-добра представа какво става в клас.

— О, но ние няма да се занимаваме с Тенисън следващата седмица. Ще разглеждаме „Даниъл Деронда“, струва ми се.

— Искаш да кажеш, че вече свършихте с Тенисън? Това ли беше всичко?

— С тази група, да.

— Но ти не им каза дали е оптимист или песимист.

— Аз не им казвам какво да мислят — каза Робин.

— Как тогава ще научат верния отговор?

— Няма верни отговори на въпроси като този. Има само тълкувания.

— И какъв е смисълът тогава? — каза той. — Какъв е смисълът да седим тук и да говорим за книги по цял ден, ако накрая не ставаме по-мъдри?

— О, ти вече стана по-мъдър — каза Робин. — Научи, че езикът е безкрайно по-сложно и неподдаващо се на дефиниции средство за общуване, отколкото беше предполагал.

— Това знание полезно ли е?

— Много е полезно — каза тя, като прибираше книгите и листите от бюрото си. — Искаш ли „Даниъл Деронда“ за следващия път?

— Какво е писал той?

— Това не е писател, а книга. От Джордж Елиът.

— Добър ли е този писател, този Елиът?

— Това всъщност е писателка. Виждаш ли какво нещо е езикът? Но да, много е добра. Искаш ли да вземеш „Даниъл Деронда“ вместо Тенисън?

— Ще ги взема и двете — каза той. — Тук има някои хубави неща. — Той отвори Тенисън и прочете на глас, като минаваше по редовете с пръст:

„Жената е част от мен; допълват се нашите страсти

като слънцето и луната, като виното и водата“

— Трябваше да се досетя, че ще се хванеш за това — каза Робин.

— То докосва някаква струна в мен — каза той и обърна страницата. — Защо не отговаряше на писмата ми?

— Защото не ги четях — каза тя. — Дори не ги отварях.

— Не беше хубаво от твоя страна.

— Знаех много добре какво съдържат — каза тя. — И ако смяташ да ставаш сантиментален и да ме засипваш с Тенисън, ще отменя веднага втората част на схемата „Силует“.

— Не мога да спра да мисля за Франкфурт.

— Забрави го. Представи си, че никога нищо не се е случвало. Искаш ли кафе?

— Все пак не може да не значи поне нещо за теб.

— Това беше апория — каза тя. — Безпътна пътека. Която не води наникъде.

— Така е — каза тъжно той. — Заведе ме до ръба на пропастта. И сега нито напред, нито назад.

Робин въздъхна.

— Съжалявам, Вик. Ти сигурно разбираш колко сме различни. Без да споменавам, че имаш други връзки.

— Те нямат значение — каза той. — Аз мога да се погрижа за тях.

— Ние сме от два различни свята.

— Аз мога да се променя. Вече се промених. Прочетох „Джейн Еър“ и „Брулени хълмове“. Свалих всички голи снимки в завода. Аз …

— Нима?

— Като разчиствахме, използвах момента да наредя всички постери да бъдат свалени от стените.

— И те няма да сложат нови?

— Накарах профсъюзите да поставят въпроса на гласуване. Отговорниците не бяха много навити, но азиатците бяха всичките за. Те са малко по-срамежливи, нали знаеш.

— Добре! Впечатлена съм — каза Робин. Тя му се усмихна благосклонно. Това се оказа грешка. Най-неочаквано за нея, той хвана ръката й и падна на колене пред нея в поза, наподобяваща една от гравюрите в стихосбирката на Тенисън.

— Робин, дай ми шанс!

Тя издърпа ръката си.

— Стани, не ставай глупак! — каза тя.

В този момент на вратата се почука и Мариън Ръсел нахлу запъхтяна в кабинета. Тя застина на прага и се втренчи в падналия на колене Вик. Робин дръпна стола си назад-напред по пода.

— Г-н Уилкокс изпусна писалката си, Мариън — каза тя. — Би могла да ни помогнеш в търсенето.

— О — каза Мариън. — Боя се, че няма да мога, имам лекция. Върнах се за чантата си. — Тя посочи към една пълна с книги найлонова торбичка под стола, където беше седяла.

— Добре — каза Робин. — вземи си я.

— Извинявам се — Мариън Ръсел измъкна торбичката, тръгна към вратата и, като погледна още веднъж към тях, напусна кабинета.

— Е, това е — каза Робин и се изправи на крака.

— Съжалявам, увлякох се — каза Вик и изтупа коленете си.

— А сега, моля те, напусни — каза Робин. — Ще кажа на Суолоу, че съм променила мнението си.

— Нека да остана. Това няма да се повтори. — Той я гледаше смутен и безпомощен. Тя си спомни как бяха отишли до стаята й във Франкфурт и как той скочи върху нея зад вратата, а малко след това рязко се отдръпна.

— Не ти вярвам. Мисля, че си малко луд.

— Обещавам.

Робин изчака, докато срещна погледа му и каза:

— Без повече намеци за Франкфурт?

— Без.

— Без любовни думи?

Той преглътна и кимна мрачно:

— Добре.

Робин си помисли каква картинка са представлявали пред Мариън Ръсел и се засмя.

— Хайде сега да пийнем по едно кафе — каза тя.

 

Както винаги по това време сутрин, преподавателската стая беше препълнена и се наложи да почакат на опашка за кафето. Вик се оглеждаше озадачен.

— Какво правят всичките тези хора тук? — каза той. — Не е ли рано още за обедна почивка?

— Дошли са просто на кафе.

— И колко време им се разрешава?

— Разрешава ли?

— Искаш да кажеш, че могат да се мотаят колкото си искат?

Робин погледна колегите си, които се бяха отпуснали в креслата, разговаряха и се смееха, преглеждаха вестниците или седмичниците, докато пиеха кафе и хрускаха сладки. Внезапно тя видя познатата гледка през очите на страничен наблюдател и без малко да се изчерви.

— Ние всички имаме работа за вършене — каза тя. — Всеки решава кога точно да я свърши.

— Ако започвате чак в десет, а в единадесет вече сте на кафе — каза Вик, — не виждам кога намирате време. — Той като че ли не познаваше средно положение — или се самоунижаваше, или се държеше грубо. След като първото не успя, той превключи на второто.

Робин плати двете кафета и поведе Вик към няколко свободни места до един от големите прозорци, които гледаха към двора.

— Колкото и да не ти се вярва — каза тя, — повечето от хората в тази стая работят и в този момент.

— Не ме баламосвай. Какво работят?

— Обсъждат университетски въпроси, уговарят програми на комисии. Обменят научни идеи или се съветват за някои студенти. Такива неща.

За нещастие, точно в този момент професорът по египтология, който седеше до тях, каза много силно на съседа си:

— Как са ти лалетата тази година, Добсън?

— Ако аз бях началник тук — каза Вик, — щях да затворя това място и да накарам жената зад щанда да обикаля коридорите с количка.

Професорът по египтология се обърна и огледа Вик.

— Не са ли доста раздърпани всички? Без вратовръзки, много от тях. Я виж онзи там, ризата му виси.

— Той е много известен теолог — каза Робин.

— Това не е извинение да изглежда като че ли е спал с дрехите си — каза Вик.

Филип Суолоу се приближи към тях с чаша кафе в едната ръка и папка с документи в другата.

— Може ли да седна при вас? — каза той. — Как се справяте, г-н Уилкокс?

— Г-н Уилкокс е възмутен от разпуснатите ни нрави — каза Робин. — Разгърдени ризи и безкрайни кафе-паузи.

— Такова нещо е недопустимо при нас — каза Вик. — Работниците щяха да злоупотребят.

— Не съм сигурен, че някои от колегите не злоупотребяват — каза Суолоу, като огледа стаята. — Забелязал съм, че все едни и същи лица седят тук и прекарват времето си на кафе.

— Е, вие сте шефът тук, нали? — каза Вик. — Защо не ги предупредите?

Филип Суолоу глухо се засмя.

— Не съм ничий шеф. Струва ми се, че правите същата грешка, като правителството.

— Каква грешка?

— Предполагате, че университетите са организирани като предприятията с ясно разграничение между управленчески апарат и работници, а всъщност ние сме колегиални институции. Именно поради това цялата тази работа със съкращенията е такава идиотщина. Извинявай за езика ми, Робин.

Робин махна с ръка като извинение.

— Разбирате ли — каза Филип Суолоу, — като съкращава средствата ни, правителството явно се надява да подобри ефикасността, да освободи излишните места и т.н., както това се прави в промишлеността. Добре, нека да приемем, че имат известни основания за част от това — щеше да е чудо, ако нямаха. Но в промишлеността висшите управленчески кадри решават кой да бъде съкратен от администрацията, администрацията на свой ред решава кои работници са излишни и т.н. Университетите нямат такава пирамидална структура. Веднъж минал пробен период, всеки е равен на другия, в известен смисъл. Никой не може да бъде обявен за излишен против волята му. Никой няма да гласува за освобождаването на равностоен колега.

— Не бих казала, че е точно така — каза Робин.

— Много добре, Робин, но наистина никой няма да гласува дори за промяна на учебната програма, ако тя застрашава някой колега. Не мога да сметна колко часове съм прекарал в заседания за обсъждане на съкращенията — каза Филип Суолоу уморено, — и през цялото това време не си спомням дори един-единствен случай някой да се е съгласил, че даден аспект от нашата дейност е излишен. Всеки признава, че трябва да има съкращения, защото правителството стиска кесията, но в действителност никой не иска да ги направи.

— В такъв случай скоро ще банкрутирате — каза Вик.

— Това щеше да е станало вече, ако не бяха ранните пенсионирания — каза Суолоу. — Но точно хората, които доброволно приеха да се пенсионират, са тези, които никак не желаем да загубим. Освен това правителството трябваше да ни отпусне пари, за да направим следването по-атрактивно. Но ето че накрая стигнахме дотам да плащаме на хората си, за да напуснат, да работят в Америка или самостоятелно, дори изобщо да не работят, вместо да имаме пари за такива умни млади хора като Робин.

— Изглежда голяма бъркотия — каза Вик. — Сигурно решението е в промяна на системата. Да се даде повече власт на управлението.

— Не! — разгорещено каза Робин. — Решението не е това. Ако се опитваме да направим университетите подобни на комерсиалните институции, ще разрушим всичко ценно в тях. Вярно е точно обратното. Предприятията трябва да станат колегиални институции.

— Ха! Няма да издържим и пет минути на пазара — каза Вик.

— Толкова по-зле за пазара — каза Робин. — Може би университетите са неефикасни в някои отношения. Може би много време се губи в дискусии, защото никой няма абсолютна власт. Но това е за предпочитане пред една система, където всеки се бои от човека над него, където всеки е оставен на себе си да подправя разходите си или да вандализира тоалетните, защото работещите там знаят, че ако на компанията така й изнася, още утре могат да останат без работа и никой няма да го е грижа за тях. Сто пъти по предпочитам университета с всичките му недостатъци.

— Е — каза Вик, — вашата е доста добра работа, ако можете да се доберете до нея. — Той обърна глава и погледна през прозореца, от който се виждаше централната част от двора в топлия ден.

Робин проследи погледа му. Студентите, облечени леко, по лятному, се бяха пръснали навсякъде като венчелистчета по моравата — четяха, разговаряха, прегръщаха се или слушаха преподавателите си. Слънцето огряваше фасадата на библиотеката, чиито стъклени въртящи се врати пробляскваха като лъчи на фар при излизане или влизане на читатели, огряваше и другите сгради с най-различни форми и размери, посветени на биологията, химията, физиката, инженерните науки, образованието и правото. То огряваше и ботаническата градина, и спортния център, и игрищата, и пистите за бягане, където хората можеха да тренират, тичат или да се упражняват. То огряваше Голямата зала, където оркестърът и хорът на университета щяха да представят „Съня на Геронтиус“ по-късно този семестър, и Студентските профсъюзи с тяхната Камера на съветите, зали на комитетите и вестникарски офиси, и поддържаната от частни дарители галерия по изкуствата с малката й, но много добре подбрана колекция от шедьоври. На Робин й се стори повече от всякога, че университетът е идеалната форма на човешкото общество, където работа и игра, култура и природа са в съвършена хармония, където имаше въздух, светлина и изящни постройки, разположени сред прекрасна зеленина и хората бяха свободни да се занимават със самоусъвършенстване, всеки според собствения си ритъм и наклонности.

След това си помисли, като вътрешно потръпна от съчувствие, как същото това слънце осветява ламаринените покриви на фабричните постройки в Уест Уолсбъри, как температурата в леярната рязко се покачва и си представи работниците, които се трудеха на слънчевата светлина в средата на деня, потни и премигващи от ярката светлина или хапваха закуските си, приклекнали на омазания под в сянката на тухлените стени, а после, при звука на сирената, се връщат пак в жегата, шума и вонята за още четири часа бъхтене.

Но не! Вместо да ги остави да влязат в пъклената яма, тя ги пренесе мислено в двора на университета, всички — работници, занаятчии, бригадири, мениджъри, директори, секретарки, чистачи и готвачи, както са в омаслените си работни дрехи и замърсени престилки или раирани костюми — докара ги с автобуси през града и ги стовари при портала на университета, където ги пусна да се разхождат в дълга процесия като загубена армия, предвождана от Дани Рам, двамата сикхи от доменната пещ и грамадния негър от изхода. Тя си представи как белите им очни ябълки се въртят върху мургавите им, оцапани със сажди лица и се озъртат учудено и любопитно наоколо към прекрасните здания, дървета, цветни лехи и морави и към красивите млади хора, заети с работа или игри. А красивите млади хора и преподавателите им спират заниманията и диспутите си, идват насреща да поздравят хората от завода, здрависват се с тях и ги приветстват и върху тревата се оформят стотици семинарни групи, съставени наполовина от студенти и лектори, наполовина от работници и мениджъри, които обменят идеи за това, как стойностите на университета и императивите на промишлеността да бъдат помирени и ръководени по-справедливо в полза на цялото общество.

Робин внезапно осъзна, че Филип Суолоу й говори.

— Моля за извинение — каза тя, — нещо се бях замечтала.

— Привилегията на младостта — каза той, усмихвайки се. — За момент си помислих, че може би имаш проблеми със слуха, Робин.