Дейвид Лодж
Добра работа (17)

4

И така, Робин натовари книгите, записките и микро-компютъра си BBC на задната седалка на реното, заключи къщичката си и замина да прекара остатъка от Великденската ваканция с родителите си в тяхната къща с изглед към морето на Южния бряг. Тя инструктира Памела, секретарката в катедрата, да не издава на никого къде е отишла, освен в случай на неотложна спешност, като й обясни, че иска да се занимае с изследванията си, без да се разсейва. Същото обяснение даде и на малко озадачените си родители, след като пристигна така неочаквано за не съвсем кратко гостуване. Старата й стая беше почти същата, както я беше оставила при заминаването си за университета; фотографиите на Дейвид Боуи, групите Дъ Ху и Пинк Флойд бяха свалени от стените, а тапетите сменени, но дървенията все още беше боядисана в онзи наситен розов цвят, който тя си беше избрала като момиче. Разположи компютъра си върху надрасканото и петньосано бюро, където беше зубрила за изпитите си при завършване на гимназията, под прозореца, от който, като надигнеше глава от тетрадките, виждаше хоризонта на Ламанша, очертан като неясна синя линия между покривите на две съседни къщи.

Прекарваше повечето време в стаята си, но когато излизаше до града за покупки или просто да се раздвижи, не можеше да не си помисли, че макар и само на сто и петдесет мили от Рамидж, спокойно би могла да се намира в друга държава. Тук не се виждаха индустриални предприятия, нито работници. Рядко се срещаха чернокожи и мулати, обикновено такива лица принадлежаха на студенти от местния университет или на туристи, докарани с автобуси да разгледат старата катедрала, красиво разположена сред зелени морави и вековни дървета. Магазините бяха малки, специализирани и се обслужваха от добродушни, вежливи продавачи. Всички клиенти изглеждаха облечени в едни и същи чисто нови дрехи и караха съвсем нови коли марка „Волво“. Улиците и градините бяха спретнати и поддържани, а въздухът — мек и чист, с лек дъх на море. Робин си спомни разпрострелия се Рамидж — тъмен и многолюден — в сърцето на Англия с шума и пушеците и с грозотата му, слепите калкани на бълващите метал заводи и дългите му, змиевидни улици с наредени плътно една до друга къщи, плъзнали по хълмовете, задръстените магистрали и черни канали, ужасяващите бетонни пътища, засипани с боклуци и обезобразени от графити, и се питаше случайно или нарочно английската буржоазия беше държала индустриалната революция далече от любимите си курорти.

— Не можете да си представите какъв е истинският свят там при нас — каза тя една вечер на родителите си.

— О, много добре знаем — каза баща й. — Затова избрахме да живеем тук. Можех да получа професорско място в Ливърпул още преди години. Тогава отидох на място, разходих се една сутрин по улиците и казах на зам-ректора, много благодаря, предпочитам да си остана доцент цял живот, отколкото да живея тук.

— Предполагам, че няма да съжаляваш, ако напуснеш Рамидж, дъще — каза майка й.

— Напротив, ще съжалявам, и то много — каза Робин. — Особено ако не мога да си намеря друга работа.

— Ако случайно излезе нещо тук — въздъхна майка й, — баща ти може да използва връзките си.

— Изключено — каза професор Пенроуз. — Ще трябва да декларирам, че нямам личен интерес и нищо общо с подобно назначаване. — Професор Пенроуз винаги говореше бавно и някак официално, може би, помисли си Робин, му струваше усилия да прикрива австралийския си произход. — Но боя се, че такъв проблем изобщо няма да възникне. Ние също страдаме от съкращения, както и всички други. Няма изгледи за някакви нови места в Хуманитарния факултет, освен ако писмото от комисията по бюджета на университетите не се окаже много по-благоприятно от очакваното.

— Какво е това писмо? — попита Робин.

— Комисията по бюджета ще обяви, може би през месец май, разпределението на наличните фондове по университети, на базата на техните изследователски успехи и жизнеспособността на катедрите им. Чуват се слухове, че един-два университета ще бъдат закрити.

— Няма да посмеят! — възкликна Робин.

— Това правителство е способно на всичко — каза професор Пенроуз, който беше член на социал-демократичната партия. — Систематически се унищожава най-добрата университетска система в света. Какво остана от духа на доклада на Робинс? Висше образование за всеки, който желае. Казвал ли съм ти някога — каза той, усмихвайки се на дъщеря си при спомена, — че са ме питали дали не сме те нарекли Робин по името на Робинс?

— Много пъти, татко — каза Робин. — Излишно е да казвам, че аз дълбоко съжалявам за съкращенията, но не смяташ ли все пак, като се върнеш назад, че начина, по който осъществиха идеите на Робинс, беше грешка?

Професор Пенроуз положи ножа и вилицата си и погледна Робин над очилата си.

— Какво имаш предвид?

— Ами, трябваше ли да се построят толкова много университети насред паркове в околностите на големи и малки градове?

— Но защо университетите да не са на хубави места, вместо на лоши? — обади се жалостиво г-жа Пенроуз.

— Защото това обезсмъртява идеята на средновековните университети, а именно висшето образование да представлява вариант на пасторална идилия за привилегированите, откъснати от обикновения живот.

— Безсмислица — каза професор Пенроуз. — Новите университети бяха внимателно разположени на такива места, които, по една или друга причина, изостанаха встрани от развитието на висшето образование.

— Щеше да има някакъв смисъл, ако те обслужваха селищата, в които се намират, но не е така. Всяка есен настъпва една абсурдна миграция на заможна младеж от Норуич към Брайтън или от Брайтън към Йорк. Те всички очакват да бъдат настанени в луксозни общежития, като пристигнат.

— Струва ми се, че си възприела много уталитарни идеи за университетите от престоя си в Рамидж — каза професор Пенроуз. — Робин не отговори. Тя съзнаваше, че е възприела като свои някои от аргументите на Вик Уилкокс, но нямаше намерение да споменава за него пред родителите си.

Докато миеха съдовете, г-жа Пенроуз попита Робин не иска ли да покани Чарлз през уикенда.

— Ние не поддържаме връзка в момента — каза Робин.

— Пак ли няма надежда?

— Каква надежда?

— Знаеш каква, мила.

— Никога не е имало надежда, мамо, ако си мислиш, както предполагам, за брак.

— Не мога да ви разбера вас, младите хора — въздъхна нещастно г-жа Пенроуз. — Чарлз е толкова приятен млад човек и имате толкова общи интереси.

— Може би прекалено много — каза Робин.

— Защо говориш така?

— Не знам — каза Робин, която беше говорила малко необмислено. — Малко е скучно, когато сте на едно мнение за всичко.

— Бейсил доведе едно неподходящо момиче тук — каза г-жа Пенроуз. — Надявам се, че няма намерение да се жени за нея.

— Деби ли? Кога беше това?

— О, през февруари. Ти я познаваш, така ли?

— Да. Мисля, че няма надежда, както казваш.

— Ах, добре. Беше доста долнопробно същество, според мен.

Робин скрито се засмя.

Самият Бейсил потвърди думите на Робин, когато пристигна за великденския уикенд. Беше страшно доволен от себе си — току-що започнал работа в една японска банка в Ситито със значително по-висока заплата.

— Не, вече не се срещам с Деби — каза той. — Нито приятелски, нито делово. А Чарлз?

— Не знам — каза Робин. — В момента съм напълно откъсната от всичко. Опитвам се да довърша книгата си.

— За какво е книгата ти?

— За образа на жената в литературата на деветнадесети век.

— Дали светът има нужда от още една книга за литературата на деветнадесети век?

— Не знам, но скоро ще я получи — каза Робин. — А аз се надявам, благодарение главно на нея, да получа постоянно място някъде.

В понеделник вечерта след Великден Бейсил си замина за Лондон, след което мирът и спокойствието отново се въдвориха в къщата и Робин възобнови работа над книгата си. Тя напредваше бързо. В този дом научната работа беше на уважение. Радиото беше спряно. Звукът на телефона — намален. Жената, която почистваше с прахосмукачка, идваше за кратко в точно определено време. Професор Пенроуз работеше в своя кабинет, Робин — в своята стая. Г-жа Пенроуз сновеше тихо между двамата, носеше им кафе или чай през равни интервали от време, тихо поставяше новите чаши на бюрата им и отнасяше старите. За да намали до минимум всякакво разсейване, Робин не си позволяваше дори да преглежда „Гардиън“ и само късните новини по телевизията понякога й донасяха отзвук от прибоя на събитията в огромния свят: американските бомбардировки в Либия, бунтовете в британските затвори, сблъсъците между стачкуващите печатарски работници и полицията в Уопинг. Тези обществени конфликти и скандали, които обикновено предизвикваха у нея възмущение, а нерядко и действия (подпис в петиция, участие в демонстрация), сега едва достигаха до съзнанието й, напълно погълнато от книгата. Към края на ваканцията три четвърти от книгата беше готова на чернова.

Тя отпътува за Рамидж в приповдигнато настроение. Беше доволна от написаното, макар че имаше нужда от съвет и потвърждение от друг човек, от някоя сродна душа, ерудиран и симпатизиращ читател — като Чарлз. Винаги бяха разчитали един на друг за такава помощ. Жалко, че не се срещаха вече при сегашните обстоятелства. Разбира се, нищо решаващо и окончателно не си бяха казали. Нямаше причина да не му звънне, като се прибере в къщи и да го попита дали би прочел черновата й — нямаше никаква причина, наистина. Дори няма да се наложи да се срещат, макар че би било по-удобно, ако той можеше да намине през уикенда и да прочете ръкописа на място. Робин реши да се обади на Чарлз вечерта.

Когато стигна до къщата си в Рамидж, на килимчето пред вратата намери писмо от Чарлз, заедно с още девет от Вик Уилкокс, които тя изхвърли направо в кошчето за боклук. Веднага след това отвори писмото на Чарлз, доста обемисто на вид, и го прочете, застанала в кухнята, без да свали палтото си. После се съблече, направи си чаша чай, седна и отново го прочете.

„Моя мила Робин,

Няколко пъти безуспешно се опитвах да те намеря по телефона, а секретарката от катедрата, не знам по какви причини, отказва да ми каже къде се намираш, затова реших да ти пиша. Всъщност така може би е по-добре в нашия случай. Телефонът е незадоволително средство за предаване на важни неща; той не е нито истинско отсъствие, като писането, нито истинско присъствие, като разговора на четири очи, а само компромис между двете. Това става за тема на дисертация, какво ще кажеш? «Общуването по телефона и отчуждението в съвременната литература, представено в творчеството на Ивлин Уо, Форд Мадокс Форд, Хенри Грийн …»

Но аз вече приключих с дисертациите. Това, което трябва да ти кажа, е, че реших да променя коренно областта на работата си. Имам намерение да стана банков служител.

«Смешно ли ви се струва?», както казва Алтън Лок на читателите си. Наистина, доста възрастен съм за такава промяна, но съм уверен, че ще успея, а новото предизвикателство искрено ме въодушевява. Мисля, че това ще бъде първото рисковано нещо, което правя в живота си и затова се чувствам съвсем друг човек. Ще трябва да премина курс на обучение, разбира се, но затова пък ще започна с много по-висока заплата от сегашната, а след това ще видим — ограничения няма. Не мисли, че парите са основната причина за това мое решение, Робин, макар че наистина ми беше дошло до гуша да свързвам с мъка двата края. Истинската причина е, че като университетски преподавател, особено на такова място като Съфолк, чувствам, че стоя встрани от бурния поток на живота, безнадеждно заседнал в тинята на остарели идеологии.

Ние с теб, Робин, израснахме в период, когато държавата се грижеше за всичко: държавни училища, държавни университети, изкуства, субсидирани от държавата, държавно здравеопазване и социално осигуряване — това бяха прогресивни неща, в които много енергични хора вярваха. Но вече не е така. Левите все още се правят, че държат на тези неща, но не могат да убедят никого, дори самите себе си. Хората на държавни служби са депресирани, деморализирани, уплашени. Погледни с каква лекота само академичните среди приеха съкращенията (някой изрази ли ясно възмущението си от ранните пенсионирания?). Няма смисъл да обвиняваме Тачър, като че ли е някаква вещица, омагьосала нацията. Тя е на гребена на събитията. Когато профсъюзите предлагат на членовете си абониране за здравни услуги с големи отстъпки, това не е нищо друго, освен остарял социалистически стил. Какъв ще бъде новият стил, не знам, но вярвам, че шансът да го дефинирам е по-голям, ако наблюдавам промените от Ситито, вместо от университета. Първото нещо, което ми направи силно впечатление, когато започнах да наблюдавам работата на Деби, беше бликащата енергия на самото място, а второто беше демократичността. Момиче от работнически произход като Деби може да изкарва тридесет хиляди паунда на година — и тя не е изключение. Точно обратното на стереотипното виждане, че борсовият посредник трябва да е някой, завършил престижен колеж. На борсата в днешно време няма значение от каква социална прослойка си, а само добре ли се справяш с работата. Парите са могъщо средство за постигане на равенство и придвижване напред.

Що се отнася до университетите, стигнах до заключението, че те са елитарни там, където трябва да са егалитарни и обратното — егалитарни там, където трябва да са елитарни. Приемаме за студенти само малка част от възрастовата група и им предлагаме интензивно обучение, което изисква големи усилия (елитарен подход), а същевременно претендираме, че всички университети и университетски преподаватели са равни и следователно трябва да получават равни субсидии и заплати, а наред с това толерираме наличието на постоянни длъжности (егалитарен подход). Този модел действаше добре, докато държавата наливаше достатъчно пари в системата, но с намаляването на паричните средства, университетите могат да оцелеят, само като принуждават хората си да се пенсионират по-рано, става дума за многогодишните преподаватели с опит, които са най-ценни. За оставащите перспективите са мрачни: по-големи студентски групи, по-тежко натоварване, нищожни шансове за повишение или намиране на друга работа. Знаеш не по-зле от мен, че освен на случайно освободило се място за завеждащ катедра, по правило новите назначения са винаги на най-долното йерархично стъпало, ако изобщо има такива. Представих си как ще прекарам следващите петнадесет години в Съфолк, а може би и целия си живот, ако остана в академичните среди, и перспективата не ме очарова.

Възможността да променя нещо в живота си дойде, колкото и да е странно, след като изложих тези мои мисли пред един висш служител от банката на Деби на парти, където тя ме заведе. Аз развих идеята за приватизиране на университетите, може би с малко повече фантазия от обикновено, като решение на финансовата им криза и начин да се постигне здравословна конкурентноспособност. Персоналът би могъл да закупи акции от собствения си университет и така всеки да има дял в риска и успеха му. Не бях съвсем сериозен, всъщност бях малко пийнал, но моят събеседник изглеждаше впечатлен. Имаме нужда от хора с такива смели идеи, каза той, за да открием нови възможности за инвестиции. Ето това ме накара да се замисля за смяна на професията. Когато след няколко дни отидох на делова среща със същия служител, той разговаря с мен много насърчително. Каза, че възнамерява да организира нещо като стратегическа група за планиране в банката и ми предложи да стана един от членовете й, щом само придобия първоначален опит в банковите операции. Трябва да призная, въпреки всичко казано дотук за демокрацията, че ми помогна и споменаването на частния колеж, който съм завършил, защото синът му учи там. Също и това, че бях отличник по математика.

Но, ще попиташ, какво стана с идеите, на които се бяхме посветили през последните десет години — литературната критика и така нататък? По принцип не виждам фундаментално разминаване. Считам, че просто заменям една семиотична система за друга, литературната за числовата, играта с високи философски залагания за играта с високи монетарни залагания, но игра и в двата случая, а при играта удоволствието идва най-вече от самата нея, не толкова от печалбата. Всъщност аз нямам намерение да зарязвам литературните си занимания. Не виждам защо идеите на структурализма да не бъдат нещо като мое хоби, както например други хора се занимават с макети на влакчета или се интересуват от тропически риби, при това няма да изпитвам напрежението от преподавателската работа.

Искрено казано, от доста време насам имам известни съмнения относно педагогическото прилагане на постструктуралистичната теория, съмнения, които потисках така, както, представям си, свещеник потиска теологическите си съмнения, търсейки място къде да ги скрие, а те се трупат, докато накрая няма повече място за криене и трябва да признае на света, че е загубил вярата си. Преди няколко месеца двамата разговаряхме у вас и ти каза нещо против преподаването на постструктурализма, беше нещо като адвокат на дявола, помниш ли? Ти имаше своите съмнения и търсеше подкрепа — твоят приятел, заводският директор, те беше объркал — и не подозираше колко опасно се доближи до моите собствени мисли. Ти даде израз на толкова много от моите съмнения, че аз без малко не се издадох.

Теорията на постструктурализма е много интересна философска игра. Но тя е за много умни играчи. Трагедия е да се преподава на млади хора, които не са чели нищо друго, освен училищния материал, които не знаят почти нищо за библията и класическата митология, които не могат да разпознаят едно зле съставено изречение, нито да рецитират поезия с точно чувство за ритъм — наистина е трагедия да им говориш за произволността на означаващото през третата седмица на първия им семестър, това в крайна сметка е твърде болезнено за понасяне.

Така че аз напуснах работата си в Съфолк — приех да бъда съкратен по-точно, те и без това отчаяно търсеха кого да съкратят. Получих една не лоша сума от 30 000 паунда, която до края на годината смятам да увелича най-малко с двадесет и пет процента на борсовия пазар. Премествам се да живея при Деби, така разходите за жилище ще бъдат по-скромни. Мисля, че с теб можем да си останем приятели. Винаги ще мисля за теб с най-голямо възхищение и обич.

Желая ти късмет в бъдеще. Ако някой заслужава постоянно университетско място, това си ти, Робин.

С най-нежни чувства: Чарлз“

— Негодник! — каза Робин на глас, като свърши с четенето на писмото. — Отявлен негодник! Но „отявлен“ беше хипербола. В писмото имаше някои неща, които докосваха тънката струна на колебливо съгласие в душата й, наред с други, които й се струваха фалшиви и противни. Каква бъркотия беше всичко това.

 

Междувременно Вик преживяваше труден период, защото не можеше да се откаже от несподелената си любов. През делничните дни не беше толкова зле — работата го разсейваше. Той правеше всичко възможно за ускоряване на програмата за рационализация в „Прингълс“, тормозеше безмилостно мениджърите, организираше безкрайни съвещания, удвои изненадващите си появявания пред работниците. Ефектът от всичко това се усещаше при влизане в машинния цех под формата на по-мощни децибели, биещи в по-бърз ритъм. В леярната започнаха да разчистват място за новата отливъчна машина и Вик използва случая за разгръщане на цяла кампания по основно почистване. Отпадъци, трупани от години, бяха изнесени под негов личен надзор.

Но часовете, прекарани в работа, имаха край. А след тях оставаха много други — докато шофираше към работа и обратно, вечерите и уикендите в къщи и най-вече ранните сутрешни часове в тъмната спалня, когато не можеше да не мисли за Робин Пенроуз и любовната нощ с нея (той упорито я наричаше така). Няма нужда подробно да описваме тези мисли. Повечето от тях се повтаряха и бяха доста банални: смесица от еротични фантазии, еротични спомени, мечти и самосъжаление, под акомпанимента на откъси от песни на Дженифър Ръш. Стана по-мълчалив от обикновено и ходеше унесено из къщата. Отиваше например до гаража за някой инструмент, но щом стигнеше дотам, забравяше за какво е тръгнал. Един предобед измина с колата половината път за работа, смътно забелязвайки, че движението е необичайно слабо, преди да си спомни, че е неделя и е тръгнал да доведе баща си. Една вечер се качи в спалнята да смени панталоните си, но продължи да се съблича механично и накрая облече пижамата си. Чак когато тръгна към леглото, се сепна, че пак се е размечтал. В този момент Марджъри влезе в спалнята и се загледа уплашено в него.

— Какво правиш? — каза тя.

— Ще си лягам рано — импровизира той и дръпна завивките на леглото.

— Но сега е едва осем и половина!

— Уморен съм.

— Сигурно си болен. Да извикам ли лекар?

— Не, просто съм уморен. — Той се вмъкна в леглото и затвори очите си, за да изключи от погледа си разтревожената Марджъри.

— Вик, има ли нещо? — каза тя. — Проблеми в работата?

— Не — каза той. — Работата е наред. Заводът върви добре. Този месец сме на печалба.

— Ами тогава какво ти е? Не си на себе си. Откакто се върна от Германия, все си така. Да не ти е влязла някаква муха в главата, или какво?

— Не — каза Вик. — Не ми е влязла никаква муха. — Той не беше казал на Марджъри, че Робин го бе придружила до Франкфурт.

— Ще ти донеса един аспирин.

Вик я чуваше как се движи из стаята, дърпа завесите и казва на Реймънд да намали уредбата си, защото баща му не се чувства добре. За да си спести разправиите, той глътна аспирина и скоро заспа. В три през нощта се събуди. Имаше повече от два часа до ставането и той започна да си прожектира наум розови филми с него и Робин Пенроуз в главните роли, докато накрая се измъкна виновно и отиде в банята „EN SUITE“ да търси момчешко облекчение.

 

— Марджъри се тревожи за теб — каза баща му следващата неделя, по пътя обратно след обяда.

Вик се престори на изненадан.

— Защо?

— Казва, че не си на себе си. Че вече не си същия.

— Нищо ми няма — каза Вик. — Кога ти го каза?

— Днес следобед, докато те нямаше. Защо ти трябваше да излизаш току-така?

— Ти беше заспал, татко — каза той. — А Марджъри не обича да се разхожда.

— Можеше да я попиташ.

Вик замълча.

— Да няма някоя жена? — каза баща му.

— Какво? — насила се засмя Вик.

— Да не си тръгнал с някоя млада жена? Виждал съм да се случва доста често — бързо продължи той, сякаш се страхуваше от отговора. — Шефове със секретарки. Случват се такива работи.

— Моята секретарка е една досадница — каза Вик. — Пък и си има нещо завързано.

— Радвам се да го чуя. Играта не си струва хабенето, синко, от мен да го знаеш. Много пъти съм виждал как мъже оставят жените си за някоя млада въртиопашка. Накрая остават без пари, защото трябва да издържат две семейства. Губят дом, губят мебели. Съпругите получават всичко. Помисли си добре, Вик, преди някоя да ти завърти акъла.

Този път на Вик не му беше трудно да се засмее.

— Може да ти е смешно — каза сърдито г-н Уилкокс, — но няма да си първият глупак, полъгал се по хубаво личице и елегантна фигура. Такива работи обаче не траят дълго. Не траят.

— За разлика от мебелите.

— Точно така.

Този разговор, колкото и абсурден да беше, постави Вик нащрек. Той пишеше писмата си до Робин на работа в обедната почивка, докато Шърли беше извън кабинета и ги изпращаше лично. Телефонираше й от улични телефони на път за работа или на връщане. Не че тези усилия да се свърже с нея бяха успешни, но поне облекчаваха натрупалите му се чувства, като тайната му оставаше скрита.

Марджъри обаче бе видимо обезпокоена. Пазаруването й придоби маниакални размери. Всеки ден тя носеше в къщи нова рокля или нов чифт обувки, които още на следващия подменяше с други. Фризира косата си по необичаен начин и после плака часове наред над резултата. Започна диета, състояща се предимно от грейпфрути и я заряза на третия ден. Купи си велосипед за упражнения и той я чуваше как пръхти и хърка зад вратата на гостната, където го инсталираха. Взе под наем легло-солариум от „Ривиера Сънбедс Къмпани“ — фирмата, която ги разнасяше по домовете — и лежеше в него по бански и тъмни очила, стиснала тревожно кухненския таймер да не би вградения часовник да се развали и да получи слънчево изгаряне. Вик разбираше, че тя прави всичко това, за да стане отново привлекателна за него, може би по съвет на някое глупаво женско списание. Той се трогна, но по някакъв далечен, отчужден начин. Марджъри го следеше с поглед от отвъдната страна на неговата мания с глупава привързаност и загриженост, като куче пред камина. Струваше му се, че ако протегне ръката си, тя ще скочи върху му и ще оближе лицето му. Но той не можеше да направи това. Буден в ранните часове, вече не търсеше животинския комфорт на телесната й топлина. Лежеше на ръба на матрака, колкото се може по-далеч от издигащите се, дрогирани с валиум форми, от които се носеха стонове и хленчещи звуци в съня й, чудейки се как да се свърже с Робин.