Дейвид Лодж
Добра работа (14)

1

Може би беше неизбежно Вик Уилкокс и Робин Пенроуз да се окажат заедно в леглото във Франкфурт, макар че нито единият, нито другият потегли от Рамидж с такова намерение. Вик съзнаваше само, че се нуждае от компанията на Робин и иска да я почерпи. Робин съзнаваше само, че иска да бъде почерпена и да се измъкне от рутинното си съществуване поне за малко. Но подсъзнателно други мотиви се разиграваха. Растящият интерес на Вик към Робин преливаше ръба на пълната зрелост и преминаваше в сляпо увлечение. Спокойното приемане на връзката между Чарлз и Деби от страна на Робин прикриваше наранена гордост и тя беше готова да отстоява собствената си еротична независимост. Пътуването до чуждата държава, далече от очите на приятели и семейство осигуряваше идеалното алиби, а луксозният хотел — идеалната обстановка за една кратка авантюра, чийто час беше дошъл. Едва ли бяха необходими вълненията около преговорите с Алтенхофер, опиянението от шампанското и пристрастието на хотелския ди-джей към Дженифър Ръш. Както самата Робин би казала, събитията бяха предопределени.

 

Вик взе Робин от дома й в 6:30 и подкара бързо през спящото предградие към летището, а тя тихо седеше до него, все още полузаспала. Докато паркираше колата, тя пи чаша кафе и започна да се съвзема. За нея това беше първо идване на местното летище. Чисто новият терминал я впечатли: блестящи стоманени и фибростъклени плоскости, висок сводест таван, електронно табло за заминаващи към половината столици на Европа. Построено (както я информира Вик) с помощ от ЕС, то приличаше на интерфейс между мръсния, унил пейзаж на Средна Англия и по-уверения, широк свят. Широкоплещести бизнесмени с пътни чанти и тъмно-червени кожени куфарчета с дигитални ключалки, небрежно се регистрираха за полетите си до Цюрих, Брюксел, Париж, Милано, сякаш все това правеха всеки делничен ден.

— Пушачи или непушачи? — попита служителят Вик, който се поколеба и погледна към Робин.

— Нямам претенции — каза тя сговорчиво.

— Непушачи — реши той. — Мога да мина и без цигара за час и половина.

Само час и половина! Значи, ако човек има пари, може да стане в шест и да бъде в Германия за закуска. Доста пари трябваха, обаче — тя крадешком погледна билета си и се ужаси като видя, че струва двеста и осемдесет паунда. Включваше и закуска, разбира се. Пътуваха в клубна класа и услужливи стюардеси им сервираха компот от кайсии и круши, бъркани яйца и шунка, хлебчета, кроасани и кафе, а също и мармалад в миниатюрни бурканчета. Робин, чиито редки полети бяха винаги по най-евтината тарифа и обикновено мястото й се падаше до тоалетните в най-задната част на самолета, където се мъчеше да яде безвкусни каши с колене, опрели в брадичката й, сега се наслаждаваше на високото качество на обслужването.

— Вие, бизнесмените, знаете как да си угаждате — каза тя.

— Ами, заслужаваме си го — каза той с широка усмивка. — Страната зависи от нас.

— Брат ми Бейсил смята, че страната зависи от търговските банкери.

— Не ми говори за Ситито — каза Вик. — Там се интересуват само от бързи печалби. Те предпочитат да правят пари от чуждите пазари, отколкото да инвестират в британски фирми. Затова нашите лихви са толкова високи. Машината, която ми трябва, ще се откупи след цели три години.

— Никога не съм разбирала от акции и бонове — каза Робин. — А след като говорих с Бейсил, не ми се и ще.

— Всичко е хартия — каза Вик. — Местене на хартийки насам-натам. Докато ние произвеждаме неща, които не са съществували преди.

 

Самолетът смени курса си и слънчева светлина заля кабината. Беше ясно, чисто утро. Робин погледна през илюминатора и видя как Англия бавно се плъзгаше под тях — големи и малки градове с улици като чертежи на електрически схеми, пръснати сред мозайка от миниатюрни полета, свързани с тънките мрежи на железопътни линии и магистрали. Трудно можеше да си представи човек на тази височина всичкия шум и движение там долу. Заводи, магазини, служби, училища в началото на един работен ден. Хората, натъпкани по автобуси и влакове в часа-пик, седнали на воланите на колите си в улични задръствания, миещи прибори от закуска в кухните на къщите си. Всеки от тях обитаващ своя малък свят, без да се замисля как той се вписва в общата картина. Домакинята, включваща електрическия чайник, за да направи още една чаша чай, дори не помисля за невъобразимия комплекс от операции, които правеха това просто действие възможно: построяването и поддържането на електростанцията, която произвеждаше електрическия ток, копаенето на въглища или изпомпването на нефт за захранване на генераторите, полагането на километри кабел за пренасяне на този ток до къщата й, добиването, топенето и обработването на руда или боксит до получаване на стоманени или алуминиеви листи, нарязването, пресоването и заваряването на метала, докато се създадат тялото, чучура и дръжката на чайника, сглобяването на тези части с многобройни други елементи — макари, винтове, болтове, гайки, нитове, жици, пружини, гумена изолация, пластмасова декорация; после идваше пакетирането на чайника, рекламирането на чайника, отправяне на чайника към пласмент на едро или дребно, транспортиране на чайника към складове и магазини, калкулиране на цената му и разпределяне на данък добавена стойност между стотиците хора и институции, ангажирани в производството и разпространението му. Домакинята не се замисляше за това, докато включваше чайника. Не се беше замисляла и Робин до този момент и едва ли щеше да се замисли, ако не беше срещнала Вик Уилкокс. Какво да прави с тази мисъл, беше друг въпрос. Трудно можеше да реши дали системата, която произвеждаше чайника, беше чудо на човешката изобретателност и сътрудничество или загуба на ресурси — човешки и природни. Щяха ли всички да бъдат по-доволни, ако варяха вода в котле, провисено над запален огън? Или удобството да се правят такива неща с натискане на един бутон наистина освобождава хората, и по-специално жените, от досадната работа и им дава възможност да станат литературни критици? Една фраза от „Трудни времена“, която цитираше с известна ирония, но напоследък намираше все по-вярна, се мярна в главата й: „Всичко е бъркотия“. Тя се отказа от главоблъсканицата и прие още една чаша кафе от стюардесата.

 

Междувременно Вик се беше замислил по въпроса, че седи до най-красивата жена в самолета, в това число и стюардесите. Робин го беше изненадала, като се появи на вратата на дома си облечена, както никога досега — в ушит по поръчка костюм от две части с шапчица от същия мек, маслиненозелен плат, който подчертаваше медните й къдрици и подсилваше цвета на сиво-зелените й очи. „Изглеждаш страхотно!“, искрено каза той. Тя му се усмихна и, подтискайки прозявка, каза: „Благодаря. Помислих, че е добре да се облека подходящо за ролята“.

Но каква беше нейната роля? Останалите пътници в самолета очевидно бяха наясно със себе си. Бизнесмени като него, много от тях на път за същия панаир. Като минаваше с нея през залата за отпътуващи, той забеляза разбиращите им, одобрителни погледи към Робин. Тя беше приятелката, любовницата, кукличката, секс-парченцето, сладураната, маскирана като негова секретарка или личен асистент, пътуваща за Франкфурт на разноски на фирмата — добра работа си свършил, хубаво си се уредил, щастливецо! И германците сигурно щяха да си помислят същото.

— Как ли да обясня на германците? — каза той. — Не мога всеки път да разправям цялата тази безсмислица за схемата „Силует“, щом се наложи да те представя. Не ми се вярва да разберат за какво въобще става дума.

— Аз ще им обясня — каза тя. — Аз знам немски.

— А, не може да бъде!

— Ja, bestimmt. Ich habe seit vier Jahren in der Schule die Deutsche Sprache studiert.

— Какво значи това?

— „Да, разбира се. Учила съм четири години немски в училище“.

Вик я зяпна удивен.

— Да можех и аз така! — каза той. — Guten Tag и Auf Wiedersehen е горе-долу целият ми запас от немски думи.

— Ще ти бъда преводачка, значи.

— А, те всички говорят английски … Всъщност — каза той, осенен от внезапно хрумване, — може би ще е по-добре да не показваш, че знаеш немски, като се срещнем с хората от Алтенхофер.

— Защо?

— Имал съм бизнес сделки с Краутс и преди. Понякога си говорят на немски помежду си по време на срещата. Иска ми се да разбера какво си казват.

— Добре — каза Робин. — Но как ще им обясниш какво правя там?

— Ще кажа, че си личният ми асистент — каза Вик.

 

От Алтенхофер бяха изпратили кола да ги посрещне на летището. Шофьорът стоеше на изхода откъм митницата и държеше картонена табелка с името „Г-н Уилкокс“.

— Мм, постарали са се — каза Вик, като го видя.

— За каква сума е сделката? — попита Робин.

— Надявам се да мога да купя машината за сто и петдесет хиляди паунда. Guten Tag — каза той на шофьора. — Ich bin Herr Wilcox.

— Оттук, господине, моля — каза мъжът, като вземаше чантите им.

— Виждаш ли? — тихичко каза Вик — Даже простите шофьори говорят добър английски.

Шофьорът кимна одобрително, когато Вик назова името на хотела им. Той се намираше извън града, защото в централния хотел, резервиран първоначално, се оказа невъзможно да се намери допълнителна стая за Робин.

— Този хотел трябва да е доста комфортен — каза Вик. — Достатъчно скъп е.

В действителност се оказа най-луксозният хотел, в който Робин някога беше влизала като гост, макар че обстановката напомняше по-скоро кънтри клуб: естествено дърво, голи декоративни тухли и всякакъв вид съоръжения за отдих и поддържане на тялото — козметичен салон, гимнастически салон, сауна, стая за игри и плувен басейн.

— Schwimmbad! — възкликна Робин, като зърна упътващата табела. — Ако знаех, щях да си взема банския.

— Можеш да си купиш — каза Вик. — Ей-там има магазин.

— Какво, само за едно къпане?

— Защо не? Ще го използваш и след това, нали?

Докато Вик се занимаваше с регистрацията, тя се поразходи до спортния бутик от другата страна на фоайето и разгледа изложените бански. Колкото по-оскъдни бяха, толкова по-скъпо се продаваха.

— Прекалено са скъпи — каза тя, като се върна на рецепцията.

— Позволи ми да ти подаря един — каза той.

— Не, благодаря. Искам да видя стаята си. Сигурно е огромна.

Наистина беше. Монолитно легло, неимоверно голямо бюро, покрито с кожа, стъклена масичка, телевизор, барче и обширна гардеробна, в която скромния й багаж се губеше. Тя си щипна от гроздето, поставено в купа с плодове на масичката. Включи радиото от бутона край леглото и стаята се изпълни с музика на Шуберт, натисна друг бутон и дантелените завеси, задвижвани от електромеханизъм, с леко бръмчене се разтвориха, разкривайки като на киноекран извънградски пейзаж и едно изкуствено езеро. Банята, с блестящи тръби и кранове, имаше две мивки, направени от нещо, което убедително приличаше на мрамор, и беше снабдена с много повече хавлиени кърпи от най-различен размер, отколкото й трябваха. Зад вратата бяха закачени две хавлиени роби в полиетиленови калъфи. Шуберт се чуваше и в банята през допълнителна тонколона. Това беше единственият звук в стаята — двойното остъкляване, дебелите килими и тежката дървена врата абсорбираха всички шумове от външния свят. Две седмици тук ми стигат, помисли си тя, за да довърша „Домашните ангели и нещастните жени“.

Шофьорът ги чакаше, за да ги откара в центъра на града. Седнала на задната седалка на бързия, тих Мерцедес, на Робин й направи впечатление контрастът между улиците на Франкфурт и техния еквивалент в бедния, стар Рамидж. Тук всичко беше чисто, спретнато, прясно боядисано и гладко полирано. Нямаше изхвърлени кофички от сладолед, смачкани картонени опаковки от пържени картофи, стъпкани кутии от бира, найлонови торбички от хамбургери, картонени чаши, натъпкани в улуците. Тротоарът изглеждаше току-що измит, пешеходците — току-що изкъпани. Фасадите на магазините бяха лъскави и стилни.

— Е, така е, да, след войната те трябваше да застрояват всичко наново — каза Вик, когато тя сподели впечатлението си с него. — Ние Франкфурт го бяхме изравнили със земята.

— И центърът на Рамидж беше изравнен със земята — каза Робин.

— Не от бомбардировки.

— О, не, от строители. Но те не го застроиха като тук, нали?

— Не можеха да си го позволят. Ние спечелихме войната, но загубихме мира, както се казва.

— Защо така?

Вик се замисли за момент.

— Бяхме прекалено алчни и прекалено мързеливи — каза той. — През петдесетте и шейсетте, когато можехме да продадем нещо, използвахме остарели машини и давахме на профсъюзите всичко, което искаха, докато швабите инвестираха в нови технологии и сключваха разумни трудови договори. Когато времената станаха по-трудни, им се възвърна. Те мислят, че са в рецесия, но това е нищо в сравнение с нашето положение.

Това беше необичайно критична оценка на британската индустрия от страна на Вик.

— Не казваше ли, че проблемът е, дето купуваме много вносни стоки? — каза тя.

— И това. Къде е ушит костюмът ти, между другото?

— Нямам си на идея. — Тя погледна етикета от вътрешната страна на наметалото и се засмя: — Западна Германия!

— Видя ли?

— Но костюмът е хубав, ти самият го каза. Впрочем, нямаш право да говориш. Аз похарчих осемдесет и пет паунда за него, а ти се каниш да похарчиш сто и петдесет хиляди за немска машина.

— Това е друго.

— Не, не е. Защо не купиш британска?

— Защото у нас не се произвеждат такива — каза Вик. — Това е още една причина да изгубим мира.

 

Изложбеният център, в който се помещаваше панаирът, беше нещо като летище без самолети — огромен комплекс от просторни халета на няколко нива, свързани с дълги пешеходни пътеки и ескалатори, с множество барове и кафенета. Те се регистрираха в приемното фоайе. Робин вписа в бланката: „Прингъл & Синове“ под „Фирма“, а под „Длъжност“ — „персонален асистент на управителния директор“ и получи табелка с фалшивите си данни.

Вик се мръщеше над плана на изложението.

— Трябва да минем през КДКП — компютърен дизайн и компютърно производство.

Робин се помъчи да запамети информацията, за да я използва в бъдеще — възнамеряваше да напълни доклада си за СХФРУГИ с акроними.

Те преминаха през една задушна, пълна с хора зала, където бръмчаха компютри и принтери, поставени върху щандовете така близо един до друг, както и самите павилиони на изложението, и влязоха в по-просторна, с повече въздух зала, където бяха изложени големите машини, някои от тях в симулиран работен режим. Колела се въртяха, колянови валове се движеха, намаслени бутала се хлъзгаха нагоре-надолу, навън-навътре, конвейерни ленти се носеха в кръг, но нищо всъщност не се произвеждаше. Машините бяха без мирис, ярко боядисани и идеално полирани. Всичко тук беше напълно различно от смрадта, мръсотията, жегата и шума на истинския завод. Повече приличаше на магазин с движещи се играчки за възрастни. Голям брой мъже се тълпяха около масивните машини, приклякаха и се навеждаха или надничаха навътре да огледат по-добре сложните им механизми. Робин не забеляза почти никакви жени наоколо, с изключение на професионалните момичета-модели, които раздаваха листовки и брошури. Те бяха облечени с прилепнали по телата им спортни костюми от ликра, а на силно гримираните им лица сияеха фиксирани усмивки, сякаш и те бяха излети от автоматичните сърцевици на Алтенхофер.

Директорът по пласмента на Алтенхофер — хер Винклер, и техническият му асистент — д-р Пач топло приветстваха Вик и Робин пред павилиона на компанията и ги въведоха в застлан с килим вътрешен кабинет за кратък отдих и ободряване. Предложиха им шампанско, кафе и портокалов сок.

— За мен кафе — каза Вик. — Ще оставя шампанското за по-късно.

Хер Винклер, представителен мъж с малки стъпала в перфектни обувки и пружинираща танцова стъпка, се усмихна:

— Вие разбира се искате да запазите мисълта си ясна. Но вашият асистент …?

— О, тя може да пие колкото пожелае — каза Вик нехайно, сякаш държеше да подчертае, че нейното присъствие е чисто декоративно. Той вече й беше отнел докторантурата, представяйки я на германците като „мис Пенроуз“. С фалшивата си табелка на ревера Робин почувства, че няма друг избор, освен да играе ролята, която й се полага и да се забавлява.

— Чистото шампанско бързо ме хваща — превзето се усмихна тя. — Мисля, че е по-добре да го смеся с портокалов сок.

— А, да, Бък Фис, нали? — каза хер Винклер.

— Искате да кажете Бъкс Фис — каза тя, завинаги преподавател, дори и под прикритие. — За разлика от Бък Хаус, там, където живее кралицата.

— Бъкс Фис, Бък Хаус, трябва да запомня това — каза хер Винклер и направи няколко валсови стъпки около масичката. — Хенрих! Чаша Бъкс Фис за дамата! И кафе за мистър Уилкокс, който желае да купи една от нашите прекрасни машини.

— Ако се разберем за цената — каза Вик.

— Ха-ха! Разбира се — засмя се Винклер.

Д-р Пач — висок, мрачен мъж с черна брада, внимателно наля от портокаловия сок и искрящото вино в чаша за шампанско, като я държеше на нивото на очите си, сякаш е лабораторна стъкленица. Винклер я взе от него и я поднесе на Робин с елегантен жест. При това направи лек поклон и леко удари токовете си.

— Информиран съм, че вашият шеф, мис Пенроуз, е капризен клиент.

— Кой ви каза това? — попита Вик.

— Моето разузнаване — каза д-р Винклер и весело се засмя. — В днешно време без шпионаж в бизнеса не може, нали така? — Желаете ли сметана в кафето си, мистър Уилкокс?

— Не, благодаря, само захар. Бих искал да разгледам машината, която предлагате, по-отблизо.

— Разбира се, разбира се. Д-р Пач ще ви обясни всичко. После вие и аз ще обсъдим цената — нещо много по-сложно.

Следващият час мина доста монотонно за Робин, затова не й беше трудно да изиграе неразбиращо безучастие. Те отидоха в изложбеното хале и разгледаха огромната машина за отливки в процес на привидно изпълнение на задача. Д-р Пач обясни с подробности операционните й възможности на отличен английски и Вик изглеждаше впечатлен. Когато обаче се върнаха обратно в павилиона, за да обсъдят условията за покупка, разликата между исканата цена и лимита на Вик се оказа огромна. Винклер предложи да се оттеглят за обяд, изведе ги от изложбения център и след като пресякоха улицата, се озоваха в хотел-небостъргач, където луксът направо се набиваше на очи. Там ги очакваше резервирана маса. Тя беше в един от онези ресторанти, в които първата работа на сервитьорите беше да разчистят масата от перфектно наредените на нея прибори и да ги заменят с нови, още по-изискано и сложно подредени. Робин прие услугите на д-р Винклер като преводач при разчитането на немското меню, като за компенсация си избра най-скъпите ястия — пушена сьомга и месо от сърна. Виното беше превъзходно. Разговорът беше лек и касаеше разликите между Англия и Германия. Робин избягваше да прави каквото и да е съмнително впечатление за наличие на интелигентност, като за всяко свое мнение казваше, че е прочетено във вестник. С привършването на обяда разговорът отново се насочи към бизнес-темата.

— Машината е чудесна — каза Вик, като запали пура, докато отпиваше от кафето с коняк. — Точно такава ми трябва. Проблемът е, че вие искате сто и седемдесет хиляди паунда за нея, а аз съм упълномощен да платя сто и петдесет.

Д-р Винклер се усмихна с едва доловимо отчаяние.

— Може да уредим известна търговска отстъпка.

— В какъв размер?

— Два процента.

Вик поклати глава.

— Не си струва да говорим. — Той погледна часовника си. — Имам друга среща днес следобед.

— Да, разбира се — каза унило Винклер. Той кимна към сервитьора за сметката. Вик се извини и отиде до „гардеробната“. Винклер и Пач размениха няколко думи на немски, които Робин чу, като същевременно пиха по още едно кафе и хапнаха шоколадови трюфели. Малко след това тя се изправи и с жест на притеснение попита за пътя към дамската тоалетна. Постоя отпред, докато Вик се появи от съседната врата с надпис „Herren“.

— Готови са да приемат твоята цена — каза тя.

Лицето му светна.

— Така ли? Това е страхотно!

— Но има някаква уловка, струва ми се. Пач каза: „Не можем да го направим с …“ счу ми се нещо като „семе“, мисля, че говореше за някаква „система“, а Винклер каза: — „Добре, той не уточни дали със … това … или без него“.

Вик се намръщи и прокара пръсти през косата си.

— Хитри негодници. Опитват се да ми пробутат електромеханична контролна система.

— Какво?

— Машината, която видяхме тази сутрин, имаше вградена контролна система на Сименс^[1] с диагностични табла за установяване на дефекти. По-старият вид са електромеханични — целите в ключове и релета и без диагностични устройства. Изобщо не са надеждни. Системата на Сименс струва тези двадесет хиляди паунда, за които се пазарихме. Добра работа свърши, Робин! — докато говореха, Вик се придвижваше бавно към ресторанта.

— Почакай ме — каза Робин. — Не искам да изпусна нищо, но и аз трябва да отида до тоалетната.

Когато се върнаха в ресторанта, Робин си помисли, че дългото им отсъствие може да се стори подозрително на Винклер и Пач, но Вик беше подготвил оправдание — разговарял с шефа си в Англия.

— Няма начин, съжалявам. Таванът остава сто и петдесет хиляди паунда.

— Ние обсъдихме въпроса — каза Винклер с любезна усмивка. — В крайна сметка, мислим, че можем да отговорим на изискванията ви за тази сума.

— Това вече е разговор — каза Вик.

— Отлично! — Винклер се засмя широко. — Хайде да пийнем по още един коняк. — Той махна към сервитьора.

— Ще ви изпратя писмо, веднага щом се върна — каза Вик. — Само нека уточним някои неща по сделката. — Той извади тефтерче от вътрешния си джоб и го прелисти с навлажнен пръст, докато стигна до определена страница. — Машината е 22 EX, нали?

— Точно така.

— С вградена контролна система на Сименс.

Усмивката на хер Винклер помръкна.

— Не мисля, че сме се договаряли за това.

— Но моделът от изложбата е с такава система.

— Възможно е — каза Винклер, като сви рамене. — Нашите машини се произвеждат с различни контролни системи.

— 22 EX се предлага и с електромеханичното управление на Клугерман — каза д-р Пач. — Точно него имахме предвид за тази цена.

— Тогава сделката няма да стане — каза Вик, затвори тефтерчето си и го прибра. — Интересувам се само от системата на Сименс.

Сервитьорът дойде до масата им. Винклер го отпъди раздразнено. Вик се изправи и сложи ръка на стола на Робин зад гърба й. — Може би не трябва да губим повече времето ви, мистър Винклер.

— Благодаря за чудесния обяд — каза Робин и се изправи с отсъстваща усмивка, която прикриваше триумфа й.

— Един момент, мистър Уилкокс. Седнете, моля — каза Винклер. — Бихте ли само ни извинили за момент, трябва да поговоря с колегата.

Винклер и Пач се отправиха в посока към гардеробната, потънали в разговор. Стъпката на първия беше загубила пъргавостта си и той се блъсна в един от сервитьорите между масите.

— Е? — каза Робин.

— Като че ли ще отстъпят — каза Вик. — Винклер смяташе, че работата му е в кърпа вързана. Той не може да понесе мисълта нещата да се изплъзнат от контрола му в последния момент.

След пет минути германците се върнаха. Пач беше навъсен, но Винклер се усмихваше бодро.

— Сто петдесет и пет хиляди паунда — каза той, — с вградена система на Сименс. Това е окончателната ни оферта.

Вик пак извади тефтерчето.

— Да не правим повече грешки — каза той. — Това е 22 EX с вградена система на Сименс за сто петдесет и пет хиляди, платими в английски лири-стерлинги на етапи съгласно вашата предварителна оферта: двадесет и пет процента при поръчване, петдесет процента при доставяне, петнадесет процента при инсталиране от ваши инженери и десет процента след два месеца задоволителна работа. Така ли е?

— Точно.

— Бихте ли ми дали последната си оферта в писмен вид още днес?

— Днес следобед ще бъде донесена в хотела ви.

— Това е, мистър Винклер — каза Вик. — Все ще намеря отнякъде още пет хиляди. — Той стисна ръката на Винклер.

— Не съм бил зле информиран за вас, мистър Уилкокс — каза Винклер с поизморена усмивка.

Всички си стиснаха ръцете отново на раздяла във фоайето на хотела.

— Довиждане, мис Пенроуз — каза Винклер. — Приятно прекарване във Франкфурт.

— Auf Wiedersehn, Herr Winkler — отговори тя. — Ich w(rde mich freuen wenn der Rest meines Besuches so erfreulich wird wie dieses k(stliche Mittagessen.

 

Той я изгледа смаяно: — Не знаех, че говорите немски.

— Не сте ме питали — каза тя със сладка усмивка.

— Е, довиждане — каза Вик и хвана Робин за ръка. — Ще получите писмо следващата седмица. После техническият персонал ще установи връзка. — Той бързо я поведе към въртящата се врата. — Какво им каза? — попита тихо той.

— Казах, че ще бъда щастлива, ако останалата част от престоя ми е така приятна, както превъзходния обяд.

— Бива си те — каза той, като се обърна, за да не би германците да забележат засмяното му лице. Когато вратата ги пренесе със завъртане до външната страна, Вик размаха триумфално юмрук като футболист, който е вкарал гол. — Разказахме им играта на тия педали! — извика той. — Сто петдесет и пет хиляди, направо супер!

— Шт! Ще те чуят.

— Не могат да се отметнат вече. Какво искаш да правим сега?

— Нямаш ли още една среща?

— Не, аз я измислих, за да си съберат малко мислите. Нямам повече срещи до утре. Можем да отидем да разгледаме Стария град, ако искаш — той е фалшификат, да ти кажа. Или да отидем на реката. Каквото си пожелаеш. Заслужаваш го.

— Заваля — отбеляза Робин.

Той протегна ръка и погледна към небето: — Да, вярно.

— Няма да е много приятно да се разхождаме из дъжда. Мисля да си купя един бански костюм, да се върнем в онзи хубав хотел и да вземем да се изкъпем.

— Добра идея. Виждам едно такси ей-там.

 

И така, те се върнаха в хотела с такси, Робин си избра цял бански в синьо и зелено от спортния бутик и позволи на Вик да го плати. Той самият също си купи бански гащета. Не че беше голям любител на такъв вид упражнения, но нямаше намерение да изпусне Робин извън полезрението си за по-дълго време от необходимото за обличане на банския.

От години не си беше купувал такъв артикул — междувременно или той беше наедрял, или банските бяха станали по-малки. Появата на Робин на излизане от съблекалнята разреши догадките му в полза на второто. Заострените й зърна ясно се очертаваха под плътно прилепналата лъскава тъкан, а долната част на банския беше изрязана така високо, че златисто-червеникавите й косъмчета се показваха. Той щеше да изпитва много по-голямо удоволствие от всичко това, ако не го притесняваше усещането за собствените му гениталии, издути като тежък грозд в банския му.

Целият басейн беше техен, с изключение на две дечица, които се плискаха в плиткото на далечния край. Робин навлезе грациозно във водата и започна да плува равномерен кроул напред и назад по дължината на басейна. Както можеше да се очаква, тя се оказа добра плувкиня. Той скочи изведнъж, стиснал носа си и заплува след нея бруст. Когато тя му предложи да се състезават, той поиска преднина заради по-бавния си стил, и все пак беше победен с лекота. Той я гледаше как излиза от басейна — водата, стичаща се по дългите й бели бедра, и тя, напразно мъчеща се да напъха с палци дупето си под оскъдния бански. Тя застана на края на трамплина за скачане, отскочи веднъж, два пъти и направи салто с мощен плясък. Показа се на повърхността със смях и пръхтене:

— Не стана добре! — и се изтегли на ръце, за да опита пак.

Вик стоеше във водата и я гледаше запленен.

В единия край на басейна имаше джакузи — запенен водовъртеж от топла вода, която нежно масажира мускулите до състояние на блажена релаксация. Те седнаха в него, потънали до шия и се загледаха един в друг като герои от анимационен филм в казан на канибали.

— За пръв път опитвам джакузи — каза Вик. — Това е магия.

— Можеш да отметнеш едно от нещата в списъка — каза Робин.

— Кой списък?

— На пропуснатите неща, тези, които никога не си правил.

— А-а, да — каза Вик. Той се беше замислил за друго нещо, което тя не подозираше. Дженифър Ръш пееше в главата му:

„Няма защо да бягаш далеч

Ако усещаш това тъй реално

Сърцето излъчва жарава и веч

Идва времето за начало“

— Не би трябвало да стоим много дълго тук — каза Робин. Тя се надигна, взе на бегом разстоянието до басейна и се гмурна. Той непохватно я последва, оставайки без дъх от допира със студената вода след топлото джакузи. Още един път влязоха в джакузито и още веднъж в басейна. После се разделиха, за да си вземат по един душ и да се облекат. Стаята за преобличане беше заредена с изобилие от кърпи, халати, анцузи, сапуни, шампоани, лосиони за тяло и талк на прах. Появиха се розови, излъчващи топлина и благоуханни и си поръчаха чай в стаята за игри. Играха тенис на маса и Вик победи и в петте игри. После той се зае да я учи на билярд — зашеметяващо преживяване за него. До този момент, освен при някое инцидентно здрависване или хващане на ръката й за миг, когато я повеждаше нанякъде, той никога не беше я докосвал. Сега я обгръщаше цялата с ръцете си, почти като прегръдка изотзад, докато поправяше положението й и насочваше движенията й. Дженифър Ръш му нашепваше:

„Тялото ти е плътно до мен

усещам те как се движиш

Гласът ти е топъл и нежен

Не мога да забравя тази любов“

Отидоха да разгледат спортния салон, изпробваха велосипеда с натоварване, уреда за гребане и нещо, което приличаше на средновековен уред за мъчения, докато така се изпотиха, че се наложи да вземат душ още веднъж. Уговориха се да си починат час-час и нещо по стаите.

Вик легна в леглото си и затвори очи — уморен, но приятно тонизиран след упражненията, а главата му се превърна в същинска тонколона, от която звучеше Дженифър Ръш:

„Приятно ли ти е да мислиш

колко ви е добре?

Избери пътя право пред теб

Предай се! Нямаш друг шанс — предай се!

Не чакай дълго, за да разбереш —

«Завинаги!» казват очите й“

След един час стана и се обръсна за втори път този ден. В огледалото косата му изглеждаше бебешки пухкава и лека от всичкото това къпане и подсушаване. Той внимателно я раздели на път и я среса назад, но кичурът отпред неотклонно падаше през челото му. Косите на другите мъже не правят така, помисли си той раздразнено. Може би цял живот се е ресал в погрешна посока. Опита се да я раздели откъм другата страна, но му се видя странно. После я среса напред без път, но така изглеждаше направо нелепо. Втри малко вазелин в нея, пак я раздели на път и я среса по обичайния начин. Щом обаче мръдна, кичурът пак падна на челото му.

Сложи си чиста риза и неспокойно огледа вратовръзката си, която беше изцапал с малко сос по време на обяда. Потърка мястото с влажен парцал, но без да постигне друг ефект, освен че около първоначалното петънце се образува мокър кръг. Това му беше единствената вратовръзка, а едва ли можеше да се появи по риза, отворена на врата, и официален костюм. За първи път в живота си Вик пожела да си беше взел повече дрехи за из път. Робин сигурно си беше взела допълнителен вечерен тоалет. „Помислих, че е добре да се облека подходящо за ролята“.

Той не остана разочарован. Когато почука на вратата й в уговореното време, тя се появи на прага, облечена с рокля, която не беше виждал преди — нещо копринено, пробляскващо и веещо се с нежни цветни фигури в кафяво, синьо и зелено, с различни обувки и различни обици, дори чантата й не беше същата.

— Изглеждаш чудесно — каза той. Гласът му звучеше странно и за собствените му уши — беше придобил нещо от страстния тембър на Дженифър Ръш. Робин сякаш забеляза това, защото леко се изчерви и бързо отговори:

— Благодаря, веднага ли да тръгвам? Готова съм и съм гладна, ако щеш вярвай. Сигурно е от упражненията.

— Искаш ли да излезем някъде за вечерята? Или да останем тук?

— Все ми е едно — каза тя. — Знаеш ли някое специално място?

— Не — каза той. — Където и да отидем, ще бъде пълно с гости на панаира.

— Тогава да хапнем тук.

— Добре — каза той.

 

Вик настояваше да поръча шампанско.

— Имаме повод — каза той. — Заслужили сме. — Той вдигна чашата си. — Наздраве за автоматичната отливна машина 22 EX с вградена диагностична система на Сименс, купена от Алтенхофер само за сто петдесет и пет хиляди паунда.

— Наздраве! — каза Робин, усещайки мехурчетата приятно да експлодират в ноздрите й, докато отпиваше. — Мм, прекрасно!

Робин не се шегуваше, когато каза на хер Винклер, че шампанското бързо я хваща. Отначало то не й се отразяваше видимо и понеже вкусът му беше приятен, го пиеше по-бързо и повече, отколкото друго вино. После изведнъж — хоп! Политаше нависоко като детско хвърчило. Тази вечер тя си заповяда да пие бавно, но някакси бутилката се изпразни, още преди да привършат с главното ястие — „пастърва мьоние“ — и тя прояви слабостта да се съгласи да поръчат втора. В крайна сметка, защо пък да не полети малко? Настроението й беше отпускарско — безгрижно, хедонистично и с чувство на пълен физически комфорт. Рамидж и съпътстващите го тревоги изглеждаха безкрайно далеч. Салонът, облян в светлината на кристалните полилеи, цивилизованите звуци от звънтящи чаши, мекото почукване на метални прибори върху порцеланови чинии, приглушеният смях и разговорите — струваше й се, че се намират в кабина на космически кораб с илюминатори зад кадифените завеси, от които Земята изглежда не по-голяма и не по-значима от млечносин балон. Това усещане я развеселяваше.

От другата страна на масата Вик оживено говореше за промените, които ще настъпят в „Прингълс“ след инсталирането на новата машина. Тя одобряваше с „да“ и „мм“, без всъщност да слуша. И той самият едва ли се слушаше. Тя си помисли, че в края на краищата Вик не е непривлекателен мъж, въпреки ниския си ръст. Само да носеше дрехи по мярка и щеше да изглежда направо красив. Тъмните му очи я гледаха внимателно под падналия кичур коса. Спомни си белия, широкоплещест гръб на басейна следобеда, плоския корем и мускулестите му ръце, мъжествената издутина в банските му. Тя изхлузи обувката си под масата и леко потърка крак в прасеца му, при което с усилие запази невъзмутим вид на лицето си, като видя невярващите му, питащи очи — също като лицето на затворник, който стига до вратата на килията си, хваща металните решетки и изведнъж открива, че вратата е отключена, но не знае дали свободата е истинска или не. Робин нищо не беше решила, тя се рееше във времето и пространството, но не спря да го дразни игриво.

— Предполагам, че ако не бях с тебе, хер Винклер щеше да ти уреди някое момиче на повикване за вечерта. Не става ли точно така на тези търговски панаири?

— Разправяли са ми такива неща — той стисна още по-здраво решетките — Аз лично не знам.

Келнерът им представи сметката и Вик я подписа.

— Какво искаш да правим сега? — каза той. — Едно питие на бара?

— Не, повече никакво пиене — каза тя. — Искам да танцувам. — Тя се засмя на смущението, изписано на лицето му. — В хотела има дискотека, в асансьора пишеше.

— Аз не мога да танцувам сегашните танци.

— Всеки може след толкова шампанско — каза тя, леко залитайки.

Оказа се, че в хотела има две дискотеки: едната — предназначена за младежи — гърмеше и присвятваше в приземния етаж, заета в този час само от двете деца, които бяха на басейна, а другата — за по-зрели посетители — беше разположена в близост до бара, приличаше по-скоро на нощен клуб и предлагаше музика с по-спокойно темпо. Вик я огледа с облекчение.

— Тук не е лошо — каза той. — Някои хора даже танцуват по двойки.

— По двойки?

— Заедно, хванати един за друг. Така, както мен са ме учили.

— Хайде тогава — каза тя. Хвана го за ръка и го поведе към дансинга. Звучеше някаква върховно глупава песничка с натраплива мелодия, изпълнявана от певица с тънък, момичешки глас.

„Ухажвай ме, обичай ме, желай ме

добре ми е, добре ми е със теб“

Вик я поведе с някаква модифицирана танцова стъпка, държейки я на разстояние една ръка от себе си. Но Робин изпълни няколко джазови туиста, обърна се рязко и се отскубна, така че той се видя принуден да се върти насам-натам самостоятелно, отделен от нея на около метър.

— Върни се — каза той с комичен патос, тътрейки непохватно крака с вдървено тяло и неподвижни ръце. — Това не го мога.

— Можеш го много добре — каза тя. — Просто се отпусни напълно.

— Не мога да се отпусна — каза той. — Такъв съм си по природа.

— Бедния ми Вик! — завъртя се тя около него, но щом се пресегнеше да я хване, тя бягаше настрани.

Най-сетне, след няколко изпълнения, се смили над него. Седнаха и си поръчаха безалкохолни напитки.

— Благодаря, Вик, беше прекрасно — каза тя. — Не бях танцувала от години.

— Нямате ли балове в университета? — каза той. — Майски балове. — Той произнесе бавно фразата, сякаш беше на чужд език.

— Майските балове са в Кембридж. Мисля, че организират танцови вечери в Клуба на преподавателите в Рамидж, но не знам някой да ходи на тях.

Светлините притъмняха. Започна музика с много бавно темпо. Двойките на дансинга се прегърнаха. Странно изражение се появи на лицето на Вик — изражение, което можеше да се опише само като страхопочитание.

— Тази мелодия … — каза той пресипнало.

— Позната ли ти е?

— Това е Дженифър Ръш.

— Харесва ли ти?

Той се изправи:

— Да танцуваме.

— Добре.

Това беше бавна, блудкава балада с абсурдно сантиментален рефрен: „Аз съм твойта жена, ти си моят мъж … силата на любовта“, но вършеше смайващи чудеса с танцовите способности на Вик. Крайниците му се раздвижиха, движенията му следваха ритъма съвършено точно, той я държеше близо до гърдите си, здраво, но нежно, като я притискаше с ханш и бедра при завъртанията в кръг. Той не говореше, а тя, положила брадичка на рамото му, не можеше да вижда лицето му, но го чуваше как тихо си тананика. Тя затвори очи и се отдаде на ленивия ритъм на тази глуповата, секси мелодия. Когато песента свърши, бързо го целуна по устните.

— Защо …? — каза той сепнат от транса си.

— Хайде да си лягаме — каза Робин.