Дейвид Лодж
Добра работа (13)

3

Половината от опасенията на Вик за неделния обяд отпаднаха, след като Робин се обади в събота сутринта и каза, че приятелят й Чарлз е настинал и няма да дойде в Рамидж този уикенд. Тя самата пристигна доста късно и почти веднага седнаха на масата. Край всяко място бяха поставени книжни салфетки, а в синьо-оцветени стъклени чинийки ги очакваха половинки авокадо. Те предизвикаха доста възбуда и присмех у децата.

— Какво е това? — попита Гери и заби вилицата си в половинката пред него, вдигайки я във въздуха.

— Авокадо, глупчо! — каза Сандра.

— Това е ордьовър — каза Марджъри.

— Обикновено нямаме ордьовър — каза Реймънд.

— Питай баща си — каза Марджъри.

Всички погледнаха към Вик, включително Робин Пенроуз, която се усмихна, сякаш разбираше, че авокадото е жест от негова страна към нейната изисканост.

— Мислех, че не е лошо малко да променим навиците си — измърмори Вик. — Не го яжте, ако не искате.

— Това плод ли е или зеленчук? — каза баща му, като набождаше порцията си с недоверчиво изражение.

— На зеленчук прилича, татко — каза Вик. — Подправя се с оцет и олио и се яде с лъжичка.

Г-н Уилкокс загреба с лъжичката си жълтия зеленчук и го опита, сякаш провеждаше експеримент.

— Странен вкус — каза той. — Като масло за свещи.

— Струват по пет паунда парчето, дядо — каза Реймънд.

— Какво!

— Не му обръщай внимание, татко, той се шегува — каза Вик.

— Не давам и пет пенита за това, честно казано — каза баща му.

— Много е вкусно с винегрет, г-н Уилкокс — каза Робин. — Няма ли да опитате?

— Не, мерси, зехтинът не ми понася.

— Получаваш разстройство, нали, дядо? — каза Гери.

— Ама и ти си един — каза Сандра.

— Да, така е, чедо — каза г-н Уилкокс. — Ние на това му викахме „беж през задната врата“, когато бях малък. Защото …

— Знаем защо, татко, или поне се досещаме — прекъсна го Вик с извинителен поглед към Робин, но тя изглеждаше по-скоро развеселена от този разговор. Полека-лека той започна да се отпуска.

Благодарение на Робин обядът се оказа съвсем не такова минно поле, каквото се бе опасявал, че ще е. Вместо да говори само за себе си, а семейството да се чувства неудобно, тя ги накара да се отворят с въпроси за тях самите. Реймънд й разказа за групата си, Сандра разговаря с нея за прически, Гери — за компютърни игри, а баща му сподели с нея как той и майката на Вик се оженили с доход само тридесет и пет паунда на седмица и пак не се смятали бедни. Щом обаче старият се опиташе да мине към темата за „имигрантите“, Вик успяваше да го разсее с въпрос за цените от едно време. Само Марджъри не се поддаваше на уменията на Робин за лек разговор, като на всички нейни въпроси отвръщаше с едносрично измрънкване или неясна, разсеяна усмивка. Но Марджъри си беше такава. Винаги стоеше в сянка или в кухнята, когато имаха гости. Иначе храната беше наистина добре приготвена, с изключение на авокадото, което беше недозряло и доста жилаво.

На фона на гладко протеклия обяд единственият проблем възникна, когато Робин предложи да помогне за измиването на съдовете и Марджъри решително отказа. За кратко време волята на двете жени се сблъска, но накрая Вик прибегна към компромисно решение, като предложи да извърши сам операцията и повика децата на помощ. След това предложи кратка разходка, преди да се стъмни, но Марджъри се извини с това, че е много студено, Реймънд замина на репетиция с приятелите си, Сандра се сви пред телевизори с несесер за нокти и започна да си прави маникюра, докато гледаше „Ийст Енд“, а Гери се оправда с домашното си. Г-н Уилкокс се съгласи да излязат, но когато Вик се върна в хола след като привърши с миенето на съдовете, го намери заспал и леко похъркващ в един от фотьойлите. Вик не го събуди, нито положи усилия да убеди някого от семейството. Разходка с Робин насаме — точно на това тайно се беше надявал.

— Не знаех, че децата ти са толкова големи — каза тя, щом излязоха от къщата.

— Женени сме от двадесет и три години. Големият син се роди веднага. Марджъри беше доволна, че напуска работа.

— Какво работеше тя?

— Машинописка.

— А-ха.

— Марджъри не е интелектуалка — каза Вик, — както сигурно забеляза. Тя има само средно образование и то без право да следва.

— Това не я ли притеснява?

— Не. Но притеснява мен, понякога.

— Защо тогава не я насърчиш да изкара някой курс?

— Какъв? Марджъри? На нейните години? — Смехът му прокънтя в студения въздух, по-дрезгав, отколкото самият той бе възнамерявал.

— Не знам какъв точно. Има различни курсове, предназначени за възрастни. И Отвореният университет предлага курсове без приемни изпити.

— Марджъри няма да се справи — каза Вик.

— Само защото ти я караш да мисли така — каза Робин.

— Глупости! Марджъри е напълно доволна. Има хубава къща с баня „EN SUITE“ и четири тоалетни и достатъчно пари да си купува каквото поиска.

— Мисля, че това е невероятно високомерно, настойническо отношение към собствената ти жена — каза Робин Пенроуз.

Те повървяха известно време, без да говорят, докато Вик обмисляше как да отвърне на този упрек. Реши да го отмине с мълчание.

Поведе Робин по един безцелен маршрут из тихите улици на жилищния квартал. Беше студен, мъглив следобед с ниско, червено слънце, проблясващо между клоните на голите дървета. Срещнаха само няколко души: самотен бегач, двойка с куче и някакви африкански студенти с безутешен вид, които чакаха на една автобусна спирка. На всяка пресечка имаше по някой съборен на земята уличен стълб с изтърбушени жици — маркировка, указваща, че оттук през нощта са минали хулигани.

 

— Не Марджъри, а децата трябва да мислят за придобиване на някаква квалификация — каза Вик. — Реймънд прекъсна следването си миналата година. Провали се на изпитите още първата година, не можа да си вземе и поправките.

— Той какво следваше?

— Електроинженерство. Умен е, но не сяда да учи. А Сандра направо казва, че не иска да кандидатства. Иска да бъде фризьорка или по-точно „стилистка“, както се казвало сега.

— Разбира се, косата е много важен елемент от съвременната култура — каза замислено Робин. — Един вид самоизразяване. Почти нова форма на изкуство.

— Но това не е сериозна работа! Ти не би се занимавала с това, нали?

— Има много неща, с които не бих се занимавала. Не бих работила в завод, не бих стояла само у дома да домакинствам. Като си помисля за живота на повечето хора, особено за живота на жените, просто не знам как го понасят.

— Все някой трябва да върши и тези работи — каза Вик.

— Точно това е толкова потискащо.

— Но Сандра може да се занимава с нещо друго. Иска ми се да поговориш с нея за университета.

— Мислиш ли, че ще ме чуе?

— Тя изобщо не ще да чуе мен, а Марджъри не се интересува. Ти си по-близо до възрастта й. Тя ще се вслуша в един съвет от тебе.

— А тя знае ли, че може би ще остана без работа следващата година? — попита Робин. — Няма да е голяма реклама за академични занимания, нали? Тя сигурно ще изкарва повече пари като фризьорка.

— Парите не са … — Вик изведнъж млъкна.

— Всичко? — довърши Робин изречението му с дяволит поглед. — Никога не съм очаквала да чуя това от теб.

— Исках да кажа, че Сандра не разбира от пари — излъга той. — Никое от децата ми не е наясно с парите. Мислят си, че те идват от банката, както водата от крана на мивката или поне биха идвали така, ако стиснатият им стар баща не си държеше пръста на чучура.

— Проблемът е, че ги получават много лесно. Никога не им се е налагало да си изкарват прехраната. Получават всичко наготово.

— Точно така! — съгласи се Вик прекалено въодушевено, малко преди да разбере от изражението й, че тя го пародира — но вече бе късно. — Ами пък не е ли вярно? — каза той заядливо.

Неусетно бяха стигнали до красиво оформения парк пред университетските общежития и Робин предложи да влязат през портала и да се разходят край езерото.

— Не е ли частна собственост? — каза Вик.

— Не се безпокой, аз знам паролата — каза тя пак на шега. — Не, разбира се, че не е. Всеки може да влезе.

В зимния здрач дългите сгради, залети от червеникавия залез, изглеждаха като големи лайнери на котва, а осветените им прозорци се отразяваха в езерната повърхност. Група млади хора в анцузи подмятаха пластмасова чинийка насам-натам и викаха имената си, като хвърляха. Момче и момиче стояха на дървения мост и хвърляха хляб на ято пляскащи и подхвърчащи патици и канадски гъски.

— Обичам това място — каза Робин. — То е едно от малкото сполучливи архитектурни решения на университета.

— Много е хубаво — съгласи се Вик. — Прекалено хубаво за студенти, ако питаш мен. Не ми е ясно защо е трябвало да бъдат построени тези масивни сгради с вид на тризвездни хотели.

— Нали студентите трябва да живеят някъде?

— Повечето от тях могат да живеят по домовете си и да пътуват до университета. Както правех аз.

— Но напускането на дома е част от изживяването, свързвано с началото на студентския живот.

— Доста скъпа част при това — каза Вик. — С тези пари можеше да се построи цяла нова политехника.

— Но политехниките са толкова неприятни места — каза Робин. — Веднъж ходих на интервю в една от тях. Приличаше повече на достроено училище, отколкото на университет.

— Обаче евтино.

— Евтино и отблъскващо.

— Изненадан съм, че защитаваш тази елитна обстановка, като имам предвид левите ти принципи. — Той посочи с ръка към красивите сгради, гладко окосените тревисти площи, изкуственото езеро. — Защо трябва моите работници да плащат данъци? За да поддържат стила на живот, с който младите от средната класа са свикнали?

— Университетите са отворени за всички — каза Робин.

— На теория. Но тези всичките коли на паркинга ей-там — те на кого принадлежат?

— На студентите — съгласи се Робин. — Вярно е, че приемът ни е предимно от средната класа. Но парите не са решаващи. Преподаването е безплатно. Има стипендии за тези, които се нуждаят. Това, което трябва да направим, е да мотивираме повече деца от работническите среди да следват.

— И да изритате средната класа, за да им направите място?

— Не, да осигурим още места.

— И още общежития с паркове, изкуствени езера и патици в тях?

— Защо не? — каза Робин предизвикателно. — Те подобряват околната среда. По-добре такива общежития, отколкото още един квартал за заможни чиновници с прозорци в стил „Крал Джордж“ — или може би сега на мода е стилът „Крал Чарлз“? Университетите са катедралите на съвременния свят. Съществуването им не би трябвало да се оправдава с утилитарни критерии. Проблемът е, че обикновените хора не разбират за какво служат те, а университетите не си правят труда да им обяснят. Веднъж годишно предлагаме „отворен ден“. Всъщност всеки ден трябва да е отворен. Дворът на университета е като гробище през уикенда и през ваканциите. Той трябва да гъмжи от местни хора, които карат курсове, ползват библиотеките или лабораториите, идват да чуят лекция, концерт, да използват Спортния център — всичко. — Тя протегна ръцете си напред в широк жест, зачервена и развълнувана от собствените си видения. — Трябва да се отървем от охраната и бариерите на портала и да пуснем хората вътре.

— Хубава идея — каза Вик. — Но няма да мине много време и по стените ще се появят драсканици, тоалетните ще бъдат изпочупени и замърсени, а бунзеновите горелки — свити една по една.

Робин свали ръцете си.

— Кой мисли елитарно сега?

— Просто съм реалист. Дай на хората политехники без много украси. А не имитации на Оксфорд.

— Това е невероятно високомерно, презрително отношение.

— Живеем в епоха на масово хулиганство. Всичко, което не разбират или което не е защитено, хулиганите го съсипват. Не видя ли стълбовете по пътя насам?

— Безработицата е виновна — каза Робин. — Тачър създаде една отчуждена суб-класа и сега нейното негодувание избива в престъпления и вандализъм. Не бива да ги виниш.

— И ти ще ги обвиниш, ако те нападнат, както се прибираш в къщи довечера — каза Вик.

— Това е чисто емотивен аргумент — каза Робин. — Но ти разбира се поддържаш Тачър, нали?

— Уважавам я — каза Вик. — Уважавам всеки куражлия.

— Дори след като унищожи промишлеността наоколо?

— Тя е срещу практиката да се назначават прекалено много хора на работа. Малко попрекали наистина, но трябваше да го направи. Впрочем, баща ми може да ти каже, че през тридесетте тук е имало по-голяма безработица и много по-голяма бедност, но тогава младите не са пребивали пенсионери, нито са изнасилвали възрастни жени, както сега. Хората не са събаряли пътни знаци и не са разбивали телефонни будки просто така, за удоволствие. Нещо стана с тази държава. Не знам защо и точно кога се случи, но някъде по пътя много от основните разбирания за приличие изчезнаха, като например уважението към чуждата собственост, уважението към възрастните хора, уважението към жените …

— В стария кодекс от норми е имало много двуличие — каза Робин.

— Може би. Но понякога и двуличието помага.

— Порокът в служба на добродетелта?

— Какво?

— Някой беше казал, че двуличието е данъкът, който порокът плаща на добродетелта. Ларошфуко, струва ми се.

— Който и да е бил, имал е акъл в главата си.

— Може би го отдаваш на залеза на религията? — каза Робин с леко снизходителна усмивка.

— Може би — каза Вик. — Вашите университети може да са катедралите на съвременния свят, но в тях преподавате ли моралност?

Робин Пенроуз се замисли за миг.

— Не точно като такава.

Като по даден знак, църковна камбана заби плачевно в далечината.

— Ходиш ли на църква? — попита тя.

— Аз ли? Не. Освен при случай — за сватба, погребение, кръщаване. А ти?

— Не съм стъпвала, откакто завърших училище. В училище бях доста набожна. Прекалено. Така беше, докато не открих секса. Мисля, че религията има същото предназначение — нещо много лично, интимно и някак интензивно. А вярваш ли в Бог?

— Какво? О, не знам. Да, предполагам, че вярвам, по някакъв неясен начин. — Вик, разсеян от небрежното споменаване за откриването на секса от страна на Робин, не беше в състояние да съсредоточи мисълта си върху теологични въпроси. Колко ли любовници е имала, попита се той. — А ти?

— Не в патриархалния Бог от библията. В Америка има някои доста интересни теолози-феминистки, които преосмислят Бог като женско същество, но те разбира се не могат да се освободят от целия този метафизически багаж на християнството. По принцип може да се каже, че аз вярвам в Бог като най-висше свободно означаващо.

— Харесва ми — каза Вик, — макар че не знам какво означава.

Робин се засмя:

— Извинявай.

Но Вик не се обиждаше от неразбираемата й терминология. Това, че тя несъзнателно я използва в разговора си с него, докато с останалите от семейството беше разговаряла на нормален английски език, за него беше нещо като комплимент.

 

Когато се върнаха, Робин отказа да свали палтото си и да остане за чашка чай.

— Трябва да се прибирам — каза тя. — Имам много работа.

— И в неделя ли? — протестира г-н Уилкокс.

— За съжаление да. Есета за проверяване. Винаги изоставам. Благодаря за прекрасния обяд — каза тя към Марджъри, която й отвърна с блудкава усмивка в знак на признателност. — Сандра, баща ти иска да поговоря с теб за предимствата на университетското образование.

— А, така ли? — каза Сандра и направи гримаса.

— Може да дойдеш някой ден в университета да се видим.

— Добре — каза Сандра и сви рамене. — Може.

На Вик му се прищя да шамароса дъщеря си или да я дръпне за косите или да я шляпне по дупето — май най-добре и трите наведнъж.

— Кажи благодаря, Сандра — каза той.

Вик изпрати Робин до колата й.

— Извинявам се за поведението на дъщеря ми — каза той. — То е в духа на хулиганските тенденции.

Робин отказа да коментира темата и се засмя.

— До сряда значи — каза Вик.

— Ако всичко е наред — каза тя и влезе в колата.

Вик се върна в хола. Баща му беше сам в стаята и жадно сърбаше горещ чай от чинийката.

— Хубавица е това момиче — отбеляза той. — Как се казваше? Робин? Това не е ли мъжко име?

— Може да бъде и женско. Пише се различно.

— А-ха. И косата си носи по мъжки. Да не е една от … ония, знаеш ги, де?

— Не е, татко. Тя има приятел, но той не можа да дойде днес.

— Помислих си, че като е професор в университета …

— Асистент.

— Да, де. Там ги има всякакви, на такива места.

— Какво знаеш за университетите, татко? — попита Вик развеселен.

— Гледам филми по телевизията. Разни откачалки, всеки луд по своему.

— Не трябва да вярваш на всичко, което гледаш по телевизията, татко.

— Е, да, прав си, синко — каза г-н Уилкокс.

 

Като влезе в стаята си, Робин се обади на Чарлз.

— Как си? — каза тя.

Той каза, че е добре.

— Как е настинката? — каза тя.

— Не се е развила, каза той.

— Негодник! — каза Робин — Ти сигурно се престори на болен, за да се отървеш от обяда с Уилкокс.

— Как мина? — попита Чарлз, без да отрича обвинението.

— Много добре. Щеше да ти е страшно отегчително.

— Но на тебе не ти беше?

— За мене беше интересно да видя Уилкокс в домашна обстановка.

— Каква къща има?

— Луксозна. Ужасяващ вкус. В хола са сложили онази репродукция на чернокожото момиче със зеленикавия цвят на лицето. А камината е невероятна. Един вид селска каменна камина, много шарена, висока чак до тавана с най-различни нишички за украшения по нея. Само като я погледнеш, ти иде да вържеш едно въже на кръста си и да започнеш да я изкачваш. Разбира се, те имат и една от онези газови печки, „TROMPE L’OEIL“, с вечно горящите пънове, плюс това, няма да повярваш, комплект старинни маши за огън от месинг. Като в картина на Магрит.

Тя се почувства леко засрамена от себе си, че говори по този високомерен начин, но нещо я възпираше да каже на Чарлз за доста интересния разговор, който беше имала с Вик по време на разходката. Беше й по-лесно да го забавлява със смешни домашни картини от живота на местната буржоазия.

— А-а, и имат четири тоалетни — добави тя.

— Колко ли често ходят в тях? — изхихика Чарлз от другия край на линията.

— Това за четирите тоалетни ми го прошепна дядото, като сценична реплика към публиката. Той е малко расист, но иначе е много сладък.

— А останалите от семейството?

— Ами, от госпожата не можах да чуя почти нищо. Тя изглеждаше уплашена от мен.

— Е, ти си страшничка, Робин.

— Глупости.

— Искам да кажа за жените, които не са интелектуалки. Говори ли им за литературна теория?

— Разбира се, че не, за каква ме смяташ? Говорих със всеки за неговите интереси, но не можах да открия нейните интереси какви са. Може би няма никакви. Изглеждаше ми като класическа угнетена домакиня, останала без работа с порастването на децата. Цялата сцена беше като комедия на ситуациите. Големият син видимо още не е преодолял едиповия си комплекс, вече двадесет и две годишен, а Уилкокс потискаше кръвосмесителните си импулси към дъщеря си, което се изразяваше в непрекъснати натяквания по неин адрес.

— Ти обясни ли му това?

— Шегуваш ли се?

— Заяждам се — каза Чарлз.

— Всъщност, казах му, че потиска жена си.

— И той как го прие?

— Мислех, че ще излезе от равновесие, но той остана спокоен.

— Ех, Робин — въздъхна Чарлз по телефонната линия от Ипсуич. — Да имах твоята сила да убеждаваш.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти си родена за преподавател. Където отидеш, казваш на хората в какво грешат, а те вместо да негодуват, са ти благодарни.

— Не съм сигурна, че Вик Уилкокс ми беше благодарен — каза Робин. Тя кихна внезапно и силно. — Проклятие, ти може да нямаш настинка, но аз май имам.

 

Когато Робин Пенроуз не се появи в уречения час следващата сряда, Вик се изненада от себе си за това, колко е обезпокоен от отсъствието й. Не можеше да се концентрира по време на заседанието с персонала от пласмента и финансовият директор няколко пъти поправи погрешно цитирани от него цифри за най-голямо удоволствие на Брайън Евърторп. В 10:30, след приключване на заседанието, той се обади до катедрата на Робин в университета и беше информиран, че тя обикновено не идва в сряда. Тогава се обади на домашния й телефон. Около петнадесет пъти чу сигнала свободно и вече смяташе да затвори, когато гласът на Робин се обади прегракнало:

— Ало?

Тя имаше настинка, може би грип. Звучеше изключително сърдито. Била си легнала, каза му тя.

— Съжалявам, че те обезпокоих. Но понеже не се обади …

— Нямам телефон до леглото си — каза тя. Идвам чак отгоре, за да вдигна слушалката. Вече ти става навик да се обаждаш в неудобно време.

— Извинявай — каза Вик покрусено. — Легни си пак. Вземи аспирин. Нещо да ти трябва?

— Нищо друго, освен тишина и спокойствие. — И тя затвори телефона.

По-късно през деня Вик поръча доставка на кошница плодове от универсалния магазин на Рамидж, но почти веднага отмени поръчката, като си спомни, че Робин ще трябва да стане от леглото и да слезе на долния етаж, за да я получи.

Следващата сряда тя се завърна, по-бледа от обикновено, може би малко отслабнала, но възстановила се от грипа. Вик не можа да потисне щастливата си усмивка, когато тя влезе през вратата. През последните няколко седмици Робин Пенроуз някакси се бе превърнала от досадница, която едва изтърпяваше, в лична позната, най-приятна от всичките му познати. Той броеше дните между идванията й в „Прингълс“. Срядата беше по-важна за него от уикенда. Когато Робин вървеше с него, беше сигурен, че се представя особено добре. Когато я нямаше, си представяше, че е тук и мълчаливо одобрява. Тя беше човек, с когото можеше да сподели плановете и надеждите си за фирмата, да обсъди проблемите и да намери най-добрите решения. В това отношение не можеше да има доверие в никого от персонала, а Марджъри нямаше никаква представа от работата му. Робин не разбираше нещата в детайли, но острият й ум бързо схващаше основните принципи, а нейната безпристрастност я правеше идеалният съветник. Именно Робин го накара да осъзнае безсмислието на дребните сметки по отношение на „Фаундракс“. Той беше подочул, че „Фаундракс“ имат парични затруднения — нищо чудно, ако снабдяваха „Роулинсънс“ на загуба. Той щеше да изчака „Фаундракс“ да се оправят или да затънат съвсем и тогава да възстанови преговорите с Тед Стоукър за приемлива цена. Брайън Евърторп не одобряваше тази игра на изчакване, но впоследствие сигурно щеше да разбере.

Вик се опитваше да не мисли много за Брайън Евърторп и Шърли на канапето. Присъствието на Робин му помагаше и за това. Свежата кожа и гъвкавата й фигура подчертаваха повехналото нацапотено лице на Шърли и пълнотата й. Шърли ревнуваше от Робин, това ясно се виждаше, а Брайън Евърторп се топеше от яд, че не може да реши дали Вик се възползва от положението. Той постоянно подхвърляше намеци за интимните връзки между хора в такава ситуация. Когато Робин спомена, че длъжността й в университета се нарича „облекчение на декана“, той не можа да сдържи усмивчицата си. „Какво ще кажеш за «облекчение на директора», Вик? Няма нужда да прескачаш до сауната на Сузана за настройка на инструмента, а? Имаш си нещичко под ръка“. Ако Робин беше показала и най-малкия знак, че приказките му й досаждат, Вик щеше да извика Евърторп настрана и да му каже да напусне, но тя реагираше с каменно безразличие, а на Вик не му беше неприятно да държи Брайън в напрегнати догадки по въпроса дали те с Робин нямаха нещо помежду си, колкото и нелепа да беше тази идея. Нелепа — и все пак имаше някакво удоволствие в това да позволява на подобни мисли бавно да плуват в потока на съзнанието му, докато караше колата към работа и обратно. Напоследък постоянно пускаше Дженифър Ръш по стереокасетофона си; гласът й — дълбок и вибриращ на фона на глухо пулсиращ настойчив ритъм — странно го вълнуваше и сякаш издигаше предпазна звукова стена около мечтите му. Тя пееше:

„Няма защо да бягаш далеч

Ако усещаш това тъй реално

Сърцето излъчва жарава и веч

Идва времето за начало“

Тя пееше:

„Предай се! Нямаш друг шанс — предай се!

Не чакай дълго, за да разбереш —

«Завинаги!» казват очите й“

Пускаше касетата така често, че научи текстовете наизуст. Най-много му допадаше последната песен от втората страна, „Силата на любовта“:

„Аз съм твойта жена

Ти си моят мъж

Докосни ме с ръка

Още, още веднъж

Заведи ме където

Не съм нивга била.

Страхувам се малко

Но искам да усетя

силата на любовта“

Един ден, след серия от заседания с младшия управленчески персонал за рационализиране операциите на фирмата, Робин го попита дали възнамерява да обясни генералната стратегия и на работниците. До този момент на Вик не му бе хрумвало да направи това, но колкото повече обмисляше идеята, толкова повече я харесваше. Работниците виждаха само малка част от заводските операции и автоматично приемаха, че всяка промяна е опит на управлението да ги накара да работят повече за същите пари. Разбира се, в общи линии това беше вярно. Особено като се вземеха предвид порочните стари практики, които промишлеността бе наследила от шейсетте години. Но ако можеше да им обясни, че промените се отнасяха до един глобален план, който ще донесе по-голяма сигурност и просперитет за всички в дългосрочен план, имаше по-голяма вероятност да получи разбиране и сътрудничество от тяхна страна.

Вик отиде да се срещне с директора по персонала. Джордж Прендъргаст седеше в средата на кабинета си, кръстосал крака, с ръце на коленете си.

— Какво правиш? — попита го Вик.

— Дишам — каза Прендъргаст и стана. — Упражнения по йога дишане за моя синдром на раздразнените черва.

— Изглеждаш глупаво, ако нямаш нищо против, че ти го казвам.

— Обаче помага — каза Прендъргаст. — Твоят силует ме научи.

— Сама ли ти показа? — Вик почувства абсурдно пробождане от ревност.

— Не, аз ходя на вечерни занятия — каза Прендъргаст.

— Да, добре, по-добре си прави упражненията само на вечерните занятия — каза Вик. — Не искам да те виждам как левитираш насред завода, разсейва останалите. И като споменах останалите, да ти кажа какво предложение имам.

Прендъргаст одобри ентусиазирано идеята.

— Просвещаването на работниците е много актуална тема в днешно време — каза той. — Тази игра се казва диалог между управление и работници. — Прендъргаст беше завършил бизнес мениджмънт и не пропускаше да използва професионален жаргон.

— Не виждам къде е диалогът — каза Вик. — Ще им изнеса една реч да знаят какво им предстои да правят.

— Няма ли да има въпроси?

— Ако има, ти ще им отговаряш.

— Може да организирам малки групи за дискусии по работни места — каза Прендъргаст.

— Не се престаравай, няма да правим вечерен институт. Просто няколко събрания в обедната почивка, например в старото транспортно хале, какво ще кажеш? Да речем по триста души всеки път. Може да започнем следващата сряда. — Той избра срядата, за да може Робин да присъства на първото събрание.

Брайън Евърторп се отнесе скептично към идеята, естествено, като заяви, че това само ще създаде размирици сред работниците и ще ги направи подозрителни.

— А и няма да ти бъдат благодарни, че им отнемаш половин час от обедната почивка.

— Присъствието ще бъде доброволно — каза Вик. — За всички, освен за директорите.

Лицето на Евърторп помръкна.

— Искаш да кажеш, че трябва да бъдем там на всяко събрание?

— Няма смисъл да набивам в главите им, че всички трябва да се стегнем, а в същото време директорите да обръщат бира след бира в „Човека на луната“, докато аз говоря.

Следващата сряда в един часа Вик застана на импровизираната трибуна в старото транспортно хале — мрачна сграда, прилична на самолетен хангар, занемарена, откакто транспортните нужди на фирмата започнаха да намаляват — обичайно място за провеждане на големи събрания, когато столовата е заета. От двете му страни имаше директори, седнали в пластмасови столове. Срещу подиума бяха поставени няколко редици столове и пейки и той беше приятно изненадан да види там седнали Шърли и Робин. Масата работници стояха прави зад столовете, обвити в облаци цигарен дим и влага, издишана от множество дробове. Макар че Вик бе наредил да пуснат отоплението от сутринта, въздухът беше лепкав и студен. Директорите стояха с палтата си, но Вик беше по костюм, който беше нещо като служебната му униформа. Той потърка ръцете си.

— Мисля да започвам — обърна се той към Прендъргаст, който седеше до него.

— Да те представя ли?

— Не, всички знаят кой съм. По-бързо да свършваме. Тук не се стои.

Той почувства необичаен нервен спазъм в момента, когато пристъпи към микрофона, инсталиран заедно с два портативни високоговорителя в предната част на подиума. Сред събраните се чу шъткане. Той плъзна поглед по лицата им — очакващи, намръщени, насмешливи — и си помисли, че трябваше да приготви някаква шега за спадане на началното напрежение, но винаги забравяше забавните истории пет минути след като ги чуеше, може би защото не му се виждаха толкова смешни.

— Прието е да се започва с някаква шега — каза той. — Но аз не съм си подготвил никаква. Ще бъда откровен с вас: да ръководиш тази фирма никак не е забавно. — Те се засмяха на това, ледът все пак се поразчупи. — Вие всички ме познавате. Аз съм шефът. Може да си мислите, че съм като Господ на това място, че мога да правя каквото си поискам. Не е така. Изобщо не мога да правя каквото си поискам.

Постепенно увереността му се възвърна. Хората го слушаха внимателно. Само отделни лица сред множеството гледаха с отегчение и неразбиране. После, точно когато стигна до най-важното, всички физиономии се разтеглиха в усмивки. Чуха се викове, дюдюкания, остри подсвирквания и всеобщ смях. Вик, който не виждаше какво толкова смешно е казал, се запъна и спря. Огледа залата и видя млада жена, която си пробиваше път към него, очевидно не със всичкия си, защото беше само по долно бельо. Тя трепереше от студ, а кожата по ръцете и раменете й беше настръхнала, но се усмихваше насреща му някак свенливо.

— Г-н Улкокс? — каза тя.

— Напуснете — каза той. — Това е събрание.

— Трябва да ви предам нещо — каза тя, сгъна крака си в мрежест чорап и извади сгънат лист хартия от жартиера си.

Тълпата зашумя.

— Покажи си циците! — извика някой. Друг изкрещя: — Свали си гащичките!

Момичето се усмихна и нервно помаха към публиката. Зад главата й ухиленото лице на Брайън Евърторп изскочи като червен балон.

— СВА-ЛЯЙ! СВА-ЛЯЙ! — ревеше тълпата.

— Веднага напуснете! — изсъска Вик.

— Няма да трае дълго — каза момичето и разгъна листа. — Хайде, бъдете малко по-ларж.

Вик я сграбчи за ръката с намерение да я изтика от сцената, но в залата забушува такава врява, че я пусна като опарен. Като наклони лицето си към микрофона, момичето започна да пее по мелодията на известната коледна песничка „Джингъл белс“:

„Прингъл белс, Прингъл белс,

Прингъл ден и нощ

Ох, че кеф ми е да бачкам

както Вик ми нареди!

Прингъл белс …“

— Мариън! — каза Робин Пенроуз, която внезапно се бе появила точно под подиума. — Престани веднага!

Момичето погледна към нея с неразбиращо изумление.

— Доктор Пенроуз! — възкликна тя. После бързо пъхна листа в ръцете на Вик, завъртя се на високите си токчета и избяга.

— Хей, няма ли да чуем останалото? — извика Брайън Евърторп след нея. Сред публиката се разнесоха стонове и пъшкания, докато момичето изчезна през една врата в дъното. Робин Пенроуз каза на Вик:

— Продължавайте — и се спусна след момичето, преди Вик да успее да я попита каква магическа сила има над нахалницата.

Той почука по микрофона за внимание.

— Както казах … — мъжете се засмяха добродушно и притихнаха, за да го чуят.

 

След като разпусна събранието, Вик намери Робин да чете книга, седнала в кабинета му.

— Благодаря, че ме отърва от момичето — каза той. — Познаваш я, така ли?

— Тя е моя студентка — каза Робин. — Не получава стипендия, а родителите й не й плащат издръжка, така че се налага да работи.

— Това ли наричаш работа?

— Аз естествено не одобрявам сексистките й аспекти. Но е доста добре платена и не й отнема много време. Доколкото разбрах, днешното се нарича целувкограма. Разбира се, не се стигна дотам.

— Слава богу — каза Вик, тръшна се на стола и извади цигарите си. — Или, по-точно, слава на теб.

— Можеше да бъде и по-лошо. Има едно друго изпълнение, казва се горилограма.

— Това беше достатъчно лошо. Още няколко секунди и събранието щеше да пропадне.

— Видях — каза Робин. — Затова се и намесих.

— Ти ме спаси от унижение — каза Вик. — Може ли да те почерпя едно питие и сандвич? Няма време за истински обяд, за съжаление.

— Сандвич е достатъчно. Благодаря. Мариън се безпокоеше, че няма да й платят, защото не е довършила номера си. Обещах, че ще й компенсираш загубите, ако се наложи.

— А, така значи?

— Да — Робин Пенроуз го изгледа спокойно със сиво-зеленикавите си очи.

— Добре — каза той. — Ще й платя двойно, ако ми каже кой се опита да ми погоди този номер.

— Аз я попитах за това — каза Робин. — Каза, че името на клиента е поверително. Само шефът на агенцията знае. Нямаш ли някого предвид?

— Имам известни подозрения — каза той.

— Брайън Евърторп?

— Именно. Почеркът е негов.

Вик не заведе Робин в „Човека на луната“ нито в „Главата на краля“, където имаше вероятност да срещнат някои от колегите му. Вместо това, отидоха в „Бег О’Нейлс“, доста странна стара кръчма, построена на терен, осеян с отдавна неизползвани шахти и подложен на хронични земни свличания, които бяха изкривили до неузнаваемост линиите на постройката. Вратите и прозорците бяха сменени с ромбоидни, за да паснат на разкривените рамки, а подът бе с такъв стръмен наклон, че се налагаше човек да държи чашата си, за да не се хлъзне по масата.

— Забавно е — каза Робин, като се огледа наоколо, щом седнаха до камината. — Вече се чувствам пияна.

— Какво ще си поръчаш? — попита той.

— Бира, струва ми се, като за такова място. Една малка бира от най-добрата.

— А за ядене?

Тя прегледа менюто.

— „Овчарски пай“.

Той кимна одобрително.

— Тук правят хубав пай по овчарски.

Като отиде да донесе напитките от бара и като се върна, каза:

— Никога не съм черпил жена с наливна бира.

— Значи имаш много скромен житейски опит — каза тя и му се усмихна.

— Напълно си права — каза той, без да отвърне на усмивката й. — Наздраве! — Той отпи голяма глътка от халбата си. — Понякога, като лежа буден през нощта, вместо да броя овце, броя нещата, които никога не съм правил.

— Като например?

— Никога не съм карал ски, нито сърф. Не съм ходил на уроци по музика, нито по чужд език, не съм карал платноходка, не съм яздил кон. Не съм изкачвал планина, не съм опъвал палатка, не съм ловил риба. Никога не съм виждал Ниагара, не съм ходил на Айфеловата кула, нито на пирамидите. Никога не съм … Мога да продължавам още и още. — Без малко щеше да каже „Не съм спал с чужда жена“, но навреме се спря.

— Все още има време.

— Не, вече е много късно. Бива ме само за работа. За нищо друго.

— Е, това не е малко. Да имаш работа, която обичаш и вършиш добре.

— Да, не е малко — съгласи се той, като си мислеше, че в нощните часове това съвсем не изглеждаше достатъчно, но премълча и това.

Настъпи мълчание. Робин почувства необходимост да го наруши.

— Като свърши семестърът, срядата вече няма да бъде същата.

Тревожна камбана заби в главата на Вик.

— Кога ще бъде това?

— Следващата седмица.

— Какво? Великден е още далеч!

— Това е десетседмичен семестър — каза Робин. — Сега е деветата седмица. Няма как, времето изтече.

— Не знам как си оправдавате дългите ваканции — измърмори той, за да прикрие безпокойството си. Макар винаги да бе знаел, че схемата „Силует“ има определен срок, той бе избягвал да мисли кога ще свърши.

— Ваканциите не са време за почивка — каза тя разпалено. — Ти трябва да го знаеш. Занимаваме се с изследвания или ръководим работа на студенти, даваме и консултации.

Сервирането на храната го освободи от задължението да отговори. Робин нагъна с удоволствие баницата си. Вик извади бележника си.

— Значи остава само още една седмица — каза той. — А, тук пише, че следващата сряда съм в командировка до Франкфурт. Бях забравил.

— Е, в такъв случай — каза тя — това е последната седмица. Позволи ми сега да те почерпя едно питие по случая.

— Не, не е последната — каза той. — Трябва да дойдеш с мен във Франкфурт.

— Не мога — каза тя.

— Само за два дни. И една нощ.

— Не, невъзможно. Имам часове в четвъртък.

— Отмени ги. Намери някой да ги вземе.

— Лесно е да се каже, но трудно да се направи — каза тя. — Аз не съм професор, нали знаеш. Аз съм най-нисшият член на колектива.

— Според условията на програмата трябва да ме следваш през цялото време един път седмично. Ако този ден се случи аз да бъда във Франкфурт, значи и ти трябва да бъдеш там.

— Защо ще ходиш?

— Има голяма изложба на машини. Ще се срещна с едни хора, които произвеждат автоматични сърцевици. Мисля да купя един нов, вместо да се мъча с втора употреба. Ще ти бъде интересно. Никакви мръсни заводи. Ще отседнем в модерен хотел. Ще се храним в хубави ресторанти. — Изведнъж въпросът дали Робин ще го придружи или не придоби особена важност и спешност за него. — Там има речни кораби-ресторанти — каза той, за да я съблазни. — На Рейн.

— Не беше ли Майн?

— Майн, де. Никога не съм бил добър по география.

— Кой ще плати моите пътни?

— Не се тревожи за пътните. Ако твоят университет не може да плати, фирмата може.

— Добре, ще видя — каза Робин. — Трябва да помисля.

— Ще накарам Шърли да ти направи резервация днес следобед.

— Не, недей. Почакай.

— Винаги можем да я отменим — каза той.

— Виж, наистина не знам дали ще мога да дойда.

 

Докато шофираше към дома си, Робин забеляза, че небето все още светлееше. Уличното осветление тъкмо се включваше и върховете на високите метални стълбове светеха в розово, което след малко щеше да стане ярък жълт блясък. За минута-две тази вълшебна светлина придаваше крехка красота на замърсените пътища, бетона и тухлите на Уест Уолсбъри. Обикновено беше доста тъмно, когато се връщаше от „Прингълс“. Но сега беше средата на март. Пролетта наближаваше, макар да не се усещаше още във въздуха. Идваше и великденската ваканция, слава богу. Още една седмица непрекъсната работа — подготовка, лекции, семинари, проверка на есета. Колкото и да беше интересно, трудно се издържаше по-дълго време на това темпо — в лудо препускане от един литературен шедьовър към друг, от една група напрегнати, нетърпеливи, очакващи студенти към друга. Освен това тя гореше от желание по-скоро да се върне към „Домашните ангели и нещастните жени“, която беше изоставила този семестър заради схемата „Силует“. Не че съжаляваше, че се ангажира, особено сега, когато беше към края си. Беше интересен експеримент и й донесе удовлетворението, че е свършила хубава работа по отношение на „връзките с обществеността“. Вик, който в началото беше враждебен и агресивен, само за два месеца стана вежлив и внимателен, определено доволен, че я вижда в завода в сряда сутрин и явно нещастен при мисълта за неизбежния край на схемата „Силует“. За пореден път тя беше доказала, че е ценен кадър. Ако Вик също напишеше доклад, сигурно щеше да я опише в благоприятна светлина.

Робин си позволи самодоволна усмивка, като си спомни как беше изгонила Мариън Ръсел по обяд, колко благодарен беше Вик и колко настойчиво искаше тя да го придружи до Франкфурт. Това можеше да е забавно, помисли си тя. Франкфурт не беше град, който разтупква сърцето, но тя никога не беше ходила там, всъщност не беше излизала от Англия през последните две години, така заета беше — първо да намери работа, после да я задържи. Почувства внезапно желание за пътуване — блъсканицата на летището, чуждия език и чуждите маниери, дрънкането на трамваите, уличните кафенета. Пролетта трябва вече да е дошла във Франкфурт. Но не, невъзможно е. Четвъртък беше натоварен ден, включително две семинарни групи по „Образа на жената в литературата“ — нейните най-важни часове. От опит знаеше, че ще бъде невъзможно да намери друго време за провеждане на занятията, в което всичките й студенти да са свободни — разписанието им беше безкрайно оплетено и непрекъснато се променяше. А никой друг в университета не беше подготвен да я замести, дори и да имаха желание, което беше малко вероятно. Жалко. Можеше да си прекара чудесно.

Робин взе решението. С голямо съжаление тя го подпечата наум и го премести в „папки обработени“, като си повтори да не забрави да звънне на Вик на следващия ден.

 

Късно вечерта Бейсил я изненада с телефонно обаждане от работата си по време, когато всички си бяха заминали. Звучеше леко пийнал, но само леко.

— Виждала ли си Чарлз напоследък? — попита той.

— Не, не съм — каза тя. — Защо?

— Да не сте се скарали?

— Не, разбира се, че не. Просто не е идвал скоро. Първо имаше настинка или поне си мислеше, че има, после аз се разболях … накъде биеш, Бейсил?

— Знаеш ли, че той се среща с Деби?

— Среща се с нея?

— Да. Ясно ти е какво значи това, нали?

— Знаех само, че иска да я види как работи.

— Е, свършил е доста повече. Прекарал е нощта с нея.

— Искаш да кажеш, че е останал в дома й?

— Да.

— И какво? Сигурно я е завел на вечеря, изпуснал е последния влак и тя го е настанила за една нощ.

— Точно това казва Деби.

— Тогава какво?

— Не ти ли се струва подозрително?

— Разбира се, че не. — Единственото нещо, което леко я безпокоеше в тази история, беше, че Чарлз не й беше казал нищо по телефона, но тя не го призна пред Бейсил.

— Тогава ще ти кажа, че това се е случило два пъти.

— Два пъти?

— Да, единият път миналата седмица и отново — снощи. Да изпуснеш един път влака — това се случва, но два пъти вече е подозрително, не мислиш ли?

— А откъде знаеш всичко това, Бейсил? Мислех, че не се срещаш с Деби в средата на седмицата?

— Миналия вторник й позвъних в десет вечерта и Чарлз вдигна телефона. А снощи ги проследих.

— Какво?

— Знаех, че пак е дошъл в града, уж да изследва неговите си глупости. След работа ги проследих. Първо отидоха в един бар, после ги видях как влизат в дома на Деби. Изчаках, докато светлините угаснаха. Последно угасна лампата в спалнята на Деби.

— И какво, това си е нормално.

— Не съвсем. Ако той беше легнал в стаята за гости …

— Бейсил, ти се вманиачваш.

— Дори маниаците имат неверни любовници.

— Сигурна съм, че има някакво съвсем просто обяснение. Ще попитам Чарлз, ние ще се видим този уикенд.

— Дано да се видите.

— Защо?

— Деби твърди, че ще ходи при родителите си за уикенда. Вече взех да се чудя какво толкова намирате вие жените в този Чарлз. На мен ми изглежда безчувствен.

— Нямам желание да обсъждам прелестите на Чарлз с теб, Бейсил — каза Робин и затвори.

Малко след това се обади Чарлз.

— Скъпа — каза той, — имаш ли нещо против да не дойда този уикенд?

— Защо? — каза Робин. За нейна изненада и безпокойство тя усети, че леко трепери.

— Искам да довърша моята статия за борсата. Един приятел, който работи за „Марксизма днес“ е много заинтересуван.

— Няма да ходиш на гости при родителите на Деби, нали?

Настъпи кратко, стъписано мълчание.

— Защо пък трябва да правя това? — каза Чарлз.

— Бейсил ми се обади — каза Робин. — Каза ми, че си оставал през нощта с Деби. Два пъти.

— Три пъти по-точно — спокойно каза Чарлз. — Има ли някаква причина за безпокойство?

— Не, разбира се, че не. Просто се чудех защо не го спомена досега.

— Не ми изглеждаше важно.

— Разбирам.

— Да ти кажа истината, Робин, мислех, че малко ревнуваш от Деби и не виждах смисъл да усилвам враждебността ти.

— Защо ще ревнувам от нея?

— Заради парите, които изкарва.

— Не ме интересува колко пари изкарва — каза хладно Робин.

— Тя ми беше изключително полезна за тази статия. Затова оставах при нея — да говорим на спокойствие. Иначе е невъзможно, докато работи — в стаята на брокерите е лудница. Невероятна лудница.

— Значи не си спал с нея?

Още една напрегната пауза.

— Не в техническия смисъл на думата.

— Какво искаш да кажеш с това „не в техническия смисъл“?

— Ами, направих й масаж.

— Направи й масаж? — Жива и неприятна картина се представи в съзнанието на Робин, как слабото, голо тяло на Деби се извива от удоволствие под мазните пръсти на Чарлз.

— Да. Тя е много напрегната. Такава й е работата, разбираш ли, непрекъснат стрес … Страда от мигрена …

Докато Чарлз описваше симптомите на Деби, Робин бързо прехвърли наум различни въпроси от казуистичен род. Например, представлява ли масажът, масаж като техния, изневяра, ако се приложи към трета страна? Може ли изобщо да се говори за невярност между нея и Чарлз?

— Всъщност, няма нужда от всичките тези подробности — каза тя, като прекъсна по средата на едно изречение. — Исках само да уточня основните неща. Нашата връзка е отворена, нищо не ни обвързва, откакто се преместих в Рамидж.

— И аз това си мислех — каза Чарлз. — Радвам се да чуя потвърждение от теб.

— Но Бейсил не вижда нещата по този начин.

— Не се тревожи за Бейсил. Деби ще се занимае с него. Мисля, че вече не може да го търпи. Той постоянно й се бърка в живота. Предполагам, че използва мен, за да му покаже, че има нужда от лична свобода.

— И ти нямаш нищо против да те използва?

— Е, и аз я използвам в известен смисъл. За моите изследвания. Как вървят нещата при теб?

— Чудесно. Заминавам за Франкфурт следващата седмица. — Тя изрече това, без да се замисли, сякаш мисълта изведнъж избуя неустоимо в главата й.

— Наистина ли? Как така?

— По схемата „Силует“. Вик Уилкокс отива на търговски панаир в сряда, така че трябва да замина с него.

— Е, сигурно ще е забавно.

— Да, и аз така мисля.

— За колко време ще отседнеш?

— Само за една нощ. В модерен хотел, както казва Вик.

— Да дойда все пак да се видим през уикенда?

— Не, няма нужда.

— Добре. Нали не се сърдиш за нищо?

— Разбира се, че не. — Смехът й прозвуча някак остро. — Ще ти се обадя.

— Хубаво — В гласа му се усети облекчение. — Ами тогава, приятно прекарване във Франкфурт.

— Благодаря.

— А кой ще вземе часовете ти, докато те няма?

— Ще поискам съвет от Суолоу — каза тя. — В края на краищата тази програма беше негова идея.

 

На следващата сутрин, след лекцията си в десет часа, Робин почука на вратата на Филип Суолоу и го попита дали може да й отдели няколко минути.

— Да, заповядай — каза той. В ръцете си държеше дебела папка с документи на циклостил, а лицето му имаше измъчен вид. — Случайно да знаеш какво означава „виремент“?

— Боя се, че не. Какъв е контекстът?

— Доклад за средствата, отпуснати за следващото събрание на деканите и завеждащите катедра, чуй това: „Понастоящем на всяка катедра се отпускат средства за различните разходни пера без възможност за виремент“.

Робин поклати глава.

— Нямам си на идея. Никъде не съм я срещала досега.

— И аз не бях, преди да започнат съкращенията. Точно тогава взе да се появява по всякакъв род документи — доклади на комисии и на работни групи, циркуляри за стипендии и субсидии. Зам-ректорът много обича да я използва. Но аз още не знам какво означава. Няма я в краткия оксфордски речник. Няма я и в никой от моите речници.

— Странно наистина — каза Робин. — защо не попитате някой, който знае? Този, който е написал настоящия доклад например.

— Онзи Бърсър ли? Не мога да го попитам. Месеци наред участвам в комисии с него и най-сериозно обсъждаме „виремент“-а. Как сега да призная, че си нямам и понятие какво означава?

— Може би никой не знае какво означава, но всеки се страхува да си признае — предположи Робин. — Може да е дума, измислена от правителството, за да тероризира университетите.

— Определено звучи неприятно — каза Филип Суолоу. — Виремент. — Той се втренчи с нещастен поглед в документа.

— Причината, поради която исках да се срещнем … — опита се да му напомни Робин.

— А, да, извинявам се — каза Филип Суолоу, отклонявайки вниманието си от мистериозната дума.

— Става дума за схемата „Силует“ — каза тя. — Г-н Уилкокс, на когото съм силует, заминава за Франкфурт по работа следващата сряда и смята, че трябва да отида с него.

— Да, знам — каза Суолоу. — Той се обади по телефона тази сутрин.

— Обадил се е? — Робин се помъчи да скрие изненадата си.

— Да. Уговорихме се университетът да плати половината разходи, а фирмата — другата половина.

— Значи мога да замина?

— Той много настояваше. Изглежда възприема условията на схемата съвсем буквално.

— А кой ще поеме часовете ми в четвъртък? — каза Робин.

— О, немската кухня е доста тежка — каза Филип Суолоу. — Свинско, кюфтета и кисело зеле, такива неща.

— Не, часовете, които ще пропусна — каза Робин по-силно. — Какво да правя с тях? Не ми се иска да останат невзети.

— Разбира се — каза Суолоу доста рязко, сякаш тя беше виновна за недоразумението. — Прегледах графика ти. Имаш доста часове, нали така?

— Да, така е — каза Робин, доволна, че той е забелязал.

— Ще размениш лекцията си в десет часа с една друга, която Боб Бъсби смяташе да изнася следващия семестър по същата дисциплина. А аз ще помоля Рупърт Сътклиф да вземе консултацията ти с третокурсниците в три … — Робин кимна, като се чудеше кой ще бъде по-изненадан от тази новина — Сътклиф или студентите. — Най-трудно е с твоите семинари за „Образа на жената в литературата“ в дванадесет и в два — каза Суолоу. — Струва ми се, че има само един член на колектива свободен по това време. Аз.

— О! — каза Робин.

— Впрочем, каква е темата?

— Женското тяло в съвременната женска поезия.

— А-а, боя се, че не съм достатъчно подготвен за това.

— Студентите трябва да са написали доклади — каза Робин.

— Добре тогава, нямам нищо против просто да насочвам дискусиите, ако това би …

— Би било чудесно — каза Робин. — Много ви благодаря.

Суолоу я изпрати до вратата.

— Франкфурт — каза той с копнеж, — ходил съм там на конференция.