Дейвид Лодж
Добра работа (6)

2

Вик Уилкокс диктуваше писмо на Шърли, когато Брайън Евърторп почука и показа главата си на вратата, засмян до уши по някаква причина или, по-точно, засмян от бакенбард до бакенбард.

— Имаш посетител, Вик.

— А?

— Твоя силует.

— Много закъсня.

— Е, не е за чудене в това време. — Брайън Евърторп влезе непоканен в стаята. — Магистралата беше ужасна.

— Трябва да се преместиш някъде по-наблизо, Брайън.

— Нали знаеш, че Берил държи да живеем извън града … Ами този силует, какво всъщност става?

— Знаеш какво. Той ще върви след мен цял ден.

— Какво? Навсякъде ли?

— Такава е идеята.

— Даже до мъжката тоалетна? — Брайън Евърторп избухна в смях при този въпрос.

Вик го погледна учудено, после погледна Шърли, която повдигна вежди и сви рамене в знак на неразбиране.

— Добре ли се чувстваш, Брайън? — попита той.

— Напълно добре, благодаря, Вик, напълно. — Евърторп се изкашля, при което гърдите му изсвириха и изтри очите си с копринената кърпичка, която носеше за фасон в джоба на гърдите си. — Ти си късметлия, Вик.

— За какво говориш?

— За твоя силует. Но какво ще каже жена ти?

— Какво общо има Марджъри с това?

— Изчакай само да я видиш.

— Марджъри?

— Не, силуета. Силуетът ти е мацка, Вик!

Шърли нададе лек писък от изненада и възбуда. Вик гледаше онемял, докато Брайън Евърторп му обясни.

— Много апетитно червенокосо парче. Аз самият предпочитам по-големи цици, но човек не може да има всичко. — Той намигна на Шърли.

— Робин! — каза Шърли. — Това може да е женско име, нали? Макар че се пише различно, с „Y“ май че беше.

— В писмото беше Робин с „I“ — каза Вик.

— Стават грешки — каза Брайън Евърторп.

— Стюърд Бакстър нищо не каза за жена — каза Вик.

— Аз ще я доведа. Като я видиш, ще повярваш.

— Чакай първо да намеря това писмо — каза Вик и зарови напосоки из натрупаните бумаги в подноса за входяща документация. Гняв напираше в гърдите му. Преподавател по английска литература беше достатъчно лошо, но жена преподавател по английска литература! Това беше нелепа грешка или нарочна обида — той не беше сигурен кое от двете — да изпратят такава персона за негов силует. Прищя му се да вика, да псува, да крещи по телефона и да разпрати гневни меморандуми. Но нещо в поведението на Брайън Евърторп го накара да се въздържи.

— На колко години е тази …? — попита Шърли към Брайън Евърторп.

— Не знам. Млада е. Около трийсетте, бих казал. Да я доведа ли?

— Първо намери писмото — каза Вик на Шърли.

Тя влезе в кабинета си, следвана за негово облекчение от Брайън Евърторп. Евърторп се възползваше от объркването, опитваше се да го постави в смешно положение. Вик си представи как той ще разпространява историята из целия завод: „Да бяхте видели лицето му, като му казах! Едва се удържах да не се изсмея. После той побесня. Шърли трябваше да си запушва ушите …“ Не, по-добре да ограничи вредите, да овладее гнева си, да се направи, че нищо не се е случило, да се преструва, че няма нищо против.

Той стана от бюрото си, мина през преддверието и влезе в кабинета на Шърли. Високо на стената имаше няколко стъклени квадрата. Те бяха боядисани, но някой бе изчегъртал малко от боядисаната повърхност и там стъклото се провиждаше. Шърли тъкмо надничаше през тази шпионка, стъпила неустойчиво върху шкафовете с папки и поддържана от ръката на Брайън Евърторп върху ханша й.

— Хм, тая хич не изглежда зле — каза тя. — Ако е твоя тип.

— Ти май ревнуваш, Шърли — каза Брайън Евърторп.

— Аз да ревнувам? Глупости. Харесват ми ботушките й, да знаеш.

Брайън Евърторп и Шърли се обърнаха и го видяха.

— Малка хитринка от времето на предшественика ти — каза Брайън Евърторп. — Обичаше да хвърля по едно око на посетителите си, преди да се срещне с тях. Смяташе, че си осигурява психологическо превъзходство. — Той отмести ръката си от задните части на Шърли и й помогна да слезе на земята.

— Не можах да намеря това писмо — каза тя.

— Значи оттам се вижда приемната, така ли? — каза Вик.

— Да, хвърли един поглед, де — каза Брайън Евърторп.

Вик се подвоуми за миг, после скочи на шкафа. Залепи око на дупката в боята и се взря като през предварително нагласен и фокусиран телескоп към младата жена, седнала в далечния край на приемната. Тя имаше коса с медено-червен цвят, подстригана късо на врата, като на момче, с непокорни къдрици отпред, надвиснали палаво над челото. Седеше спокойно на дивана, кръстосала в глезените дългите си крака в панталони и ботушки, но изражението на лицето й беше отегчено и надменно.

— Като че ли съм я виждал някъде — каза той.

— Я-а, къде? — каза Шърли.

— Не знам.

Беше като лице от сън, който не можеше добре да си спомни. Той се вгледа в буйните златисто-червени къдрици и напрегна паметта си. После тя се прозина внезапно, като котка, разкривайки две редици бели, равни зъби, миг преди да затвори устата си. Повдигна глава нагоре и сякаш погледна право към него. Смутен, почувствал се като Том Зяпача, Вик се изтърси на пода.

— Стига сме се правили на тъпи гадняри — каза той и се върна в кабинета си. — Поканете жената да влезе.

 

Брайън Евърторп отвори вратата на кабинета на Вик Уилкокс и с широк размах покани Робин през прага.

— Доктор Пенроуз — обяви той с мазна усмивка.

Мъжът, който се изправи зад полираното си бюро в далечния край на кабинета и дойде да се здрависа с Робин, беше по-дребен и по-обикновен на вид, отколкото бе очаквала. Титлата „управителен директор“ бе нарисувала във въображението й величествена, едра фигура с пълни, червени бузи и развяваща се сребриста коса, заоблен торс в скъп костюм, златна игла на вратовръзката и златни бутониери, и пура между пръстите на добре гледана ръка. Този мъж тук беше набит и як, като късокрак териер, лицето му — бледо и изпито с две вертикални бръчки от тревоги между веждите, а ниско подстриганата му права тъмна коса се бе слегнала напред — явно лишена от грижите на изкусен фризьор. Беше само по риза, но и тя не му стоеше добре, защото закопчаните маншети падаха върху китките му, като на ученик, комуто са купили дрехи по-голям номер с оглед да ги износи. Робин едва не се усмихна от облекчение, като оценяваше приближаващата се фигура — вече се чуваше как го описва пред Чарлз или Пени като „смешно малко човече“ — но силата на здрависването му и блясъкът на тъмно-кафявите му очи я предупредиха да не го подценява.

— Благодаря, Брайън — каза той на размотаващия се Евърторп. — Предполагам, че имаш работа.

Евърторп си тръгна с очевидно нежелание.

— Ще се видим по-късно — мазно каза той на Робин, като затваряше вратата.

— Желаете ли кафе? — каза Уилкокс, като взе палтото й и го окачи отзад на вратата.

Робин каза, че с удоволствие би пийнала чашка кафе.

— Седнете, моля — Той посочи един фотьойл, поставен под ъгъл към бюрото му, към което сега той се върна. Натисна бутон на таблото пред него и каза: — Шърли, моля те, две кафета. — После й поднесе пакет цигари: — Ще запалите ли?

Робин поклати глава. Той самият запали една, седна и завъртя стола си така, че да я вижда насреща си.

— Не сме ли се виждали някъде? — каза той.

— Не мога да си спомня.

— Имам чувството, че съм ви виждал, и то наскоро.

— Не мога да си представя къде може да е било.

Уилкокс се вгледа в нея през облаче дим. Ако Евърторп бе започнал така, тя щеше да го възприеме като дебелашки намек, но Уилкокс изглежда наистина се мъчеше да си спомни.

— Съжалявам, закъснях малко — каза тя. — Пътищата са ужасни, а и се загубих.

— Закъсняхте с цяла седмица — каза той. — Очаквах ви миналата сряда.

— Не ви ли предадоха, че няма да дойда?

— Чак тази сутрин, за съжаление.

— Надявам се, че не попречих на плановете ви.

— Попречихте и още как. Заради вас отмених едно събрание.

Той не омекоти този упрек с усмивка. Робин почувства, че се изчервява от възмущение заради неговата грубост, и едновременно осъзна, че собственото й поведение не е било съвсем коректно. Първоначалният й план за миналата сряда беше да застане на пост за час-два рано сутринта, а после да отиде на уговореното посещение в „Прингълс“. Но докато изпълняваше задълженията си към стачката, Боб Бъсби изтъкна пред нея, че програмата „Силует“ е официално мероприятие на университета и че тя ще се окаже в ролята на стачкоизменник, ако спази уговорката. Разбира се, че е така и разбира се, че това ще бъде измяна! Как не се беше сетила! Тя се чукна с ръка по главата в знак на самоупрекване. Беше неопитна в протокола на стачните действия, но беше доволна, защото това дойде като извинение да отложи визитата си в „Прингълс“ с една седмица.

— Съжалявам — каза тя на Уилкокс. — В университета цареше хаос миналата сряда. Проведохме еднодневна стачка, нали разбирате? Телефонната централа не работеше нормално. Отне ми цяла вечност, докато успея да се обадя.

— Точно там ви видях! — възкликна той и, изправяйки гръб, насочи пръст към нея подобно на пистолет. — Вие бяхте застанали пред портала на университета около осем часа сутринта миналата сряда.

— Да — каза Робин. — Там бях.

— Минавам с колата оттам всеки ден на път за работа — каза той. — Миналата сряда се забавих точно там. Пътувах две минути повече от обикновено. Вие държахте знаме. — Той произнесе последната дума така, сякаш тя означаваше нещо неприлично.

— Да, бях в стачния пост.

Колко вълнуващо беше! Да спираш колите и да пъхаш листовки през прозорците им, да връщаш камиони, да развяваш знамена пред камерите на местната телевизия, да ликуваш, когато някой шофьор на камион реши да не пресича постовата линия, да топлиш пръсти в каничка кафе, налято от термос, да споделяш топлото чувство на другарство с колеги, които дори не си забелязвал преди. Робин не се беше чувствала толкова възбудена от времето на женското рали в Грийнъм Комън.

— За какво стачкувахте? За пари ли?

— Не само затова, и за съкращенията.

— Искате да няма съкращения и да ви плащат повече?

— Точно така.

— Мислите ли, че държавата може да си го позволи?

— Положително — каза Робин. — Ако харчим по-малко за военни цели …

— Нашата компания е сключила няколко военни договора — каза Уилкокс. — Изработваме отливки за скоростни кутии на танкове „Челинджър“ и мотовилки за самолетоносачи. Ако тези договори бъдат анулирани, ще трябва да изхвърля на улицата моите хора. Вашите съкращения ще станат наши.

— Можете да произвеждате нещо друго — каза Робин. — Нещо за мирни цели.

— Какво например?

— Не мога да ви уча какво да произвеждате — каза раздразнено Робин. — Това не е моя работа.

— Не е, я. Моя е — каза Уилкокс.

В този момент секретарката му влезе в стаята с две чаши кафе, които поднесе в напрегната тишина, мятайки скрито любопитни погледи към двамата. Когато излезе, Уилкокс каза:

— Кого се опитвахте да засегнете?

— Да засегнем?

— Стачките се правят, за да засегнат някого. Работодателите, обществеността. Иначе нямат ефект.

Робин се накани да каже: „Правителството“, но усети капана: Уилкокс щеше лесно да контрира, че правителството не е било засегнато от стачката. Нито пък, както Филип Суолоу беше предрекъл, обществеността усети някакво неудобство. Студентският съюз подкрепи стачката и членовете му не се оплакаха от еднодневната ваканция. Тогава може би университета? Но университетът не беше виновен за съкращенията или намалените заплати. По-бързо от компютър мозъкът на Робин разглеждаше възможните мишени на стачката и ги отхвърляше една по една.

— Стачката продължи само един ден — каза тя накрая. — По-скоро демонстрация. Подкрепиха ни и други профсъюзи. Няколко шофьори на камиони отказаха да пресекат постовата линия.

— Те какво вършеха, караха разни материали ли?

— Да.

— Предполагам, че са дошли пак на следващия ден, или следващата седмица.

— Сигурно.

— И кой е платил за извънредното разкарване? Ще ви кажа кой — продължи той, като не получи отговор. — Вашият университет, който, казвате, няма пари. Сега още по няма да има.

— Отрязаха един ден от заплатите ни — каза Робин. — Могат да платят на шофьорите от това.

Уилкокс изсумтя, сякаш недоволен, че тя има право, от което Робин заключи, че той е заядлив и не обича да му се противоречи. Тя не сметна за необходимо да му казва, че университетската администрация беше задължена да разпрати меморандуми до всички от персонала с молба, ако излязат на стачка, доброволно да дадат информация за това (тъй като нямаше друг начин да ги открият), за да отрежат един ден от заплатите им. Говореше се, че броят на излезлите да стачкуват е значително по-малък от този, който обяви Асоциацията на университетските преподаватели.

— Имате ли много стачки тук? — попита тя, опитвайки се да смени темата на разговора.

— Вече не — каза Уилкокс. — Работниците си знаят интереса. Те виждат какво става, колко фабрики и заводи бяха затворени през последните няколко години, колко много хора са без работа.

— Искате да кажете, че се страхуват да стачкуват?

— Защо трябва да стачкуват?

— Не знам, но ако искат … по-високи надници, примерно?

— В нашият бранш е много напечено. Една стачка и сме на червено. Отделът може да ни закрие. Хората знаят това.

— Отделът?

— Инженерно-металургичният отдел на „Мидлънд Амалгамейтид“. Тяхна собственост сме.

— Аз мислех, че „Дж. Прингъл и Синове“ са собствениците.

Уилкокс се засмя с груб, лаещ смях.

— Прингълс излязоха от бизнеса преди години. Взеха си парите и избягаха, докато нещата още вървяха добре. Оттогава компанията е препродавана два пъти. — Той извади една кафява папка от чекмеджето и й я подаде. — Тук има диаграми, които показват мястото ни в конгломерата и управленческата структура на компанията. Разбирате ли от бизнес?

— Никак. Но нали това е целта?

— Целта на какво?

— На схемата „Силует“.

— Хич не ми е ясна целта й — каза Уилкокс кисело. — Това е някакъв рекламен фокус, ако питате мен. Вие преподавате английска литература, нали?

— Да.

— Какво представлява работата ви? Шекспир? Поезия?

— Ами, аз преподавам на първокурсници, което включва някои …

— Ние учехме „Юлий Цезар“ в гимназията — прекъсна я Уилкокс. — Трябваше да учим сума ти нещо наизуст. Мразех го, наистина го мразех. Даскалът беше един надут южняк, все ни четеше конско и постоянно ни се подиграваше, че не говорим книжовно.

— Моята специалност е романът на деветнадесети век — каза Робин. — По-точно, жените-писателки и образа на жената.

— Образа на жената? — намръщи се Уилкокс. — Къде?

— О, в литературата. Образът на жената в литературата. Феминизмът като литературна теория.

Уилкокс подсмръкна.

— И давате научни степени за това?

— Това е част от курса — каза неприветливо Робин. — Изучава се по избор.

— Излишно, ако питате мен — каза Уилкокс. — И все пак, не е лошо за момичета.

— И момчета се записват също — каза Робин. — А натоварването е много голямо, наистина.

— Момчета? — Уилкокс изкриви устни. — Женчовци?

— Съвсем нормални, свестни, интелигентни млади мъже — каза Робин, борейки се да овладее гнева си.

— Защо не учат нещо полезно тогава?

— Като например машинно инженерство, така ли?

— Е, вие го казахте.

Робин въздъхна:

— Наистина ли трябва да ви обяснявам?

— Не, щом не желаете.

— Защото те се интересуват повече от идеите, от чувствата, отколкото от начина, по който работят машините.

— Но с тях наем не се плаща, с идеите, де, и с чувствата?

— Парите ли са единственият критерий?

— Не знам по-добър.

— Какво ще кажете за щастието?

— Щастието? — Уилкокс сякаш се стресна, за пръв път изваден от равновесие.

— Да, аз не изкарвам много пари, но съм щастлива с работата си. Или бих била, ако бях сигурна в нея.

— Защо не сте?

Робин обясни ситуацията, в която се намираше. Уилкокс изглеждаше по-впечатлен от сигурността на колегите й, отколкото от нейното собствено висящо положение.

— Значи, тяхната работа е подсигурена до живот? — каза той.

— Да, така излиза. Но правителството иска да отмени постоянните места за в бъдеще.

— И аз съм на такова мнение.

— Но това е изключително важно! — възкликна Робин. — Това е единствената гаранция за академична свобода. И едно от нещата, за които проведохме демонстрацията миналата седмица.

— Чакайте малко — каза Уилкокс. — Значи вие протестирахте в поддръжка на правото на другите преподаватели да си пазят доживотната работа?

— Донякъде, да — каза Робин.

— Но ако те не могат да бъдат сменени, никога няма да има място за вас, дори да сте много по-добра от тях в работата си.

Тази мисъл беше минавала през ума на Робин по-рано, но тя я бе потискала като срамна.

— Въпрос на принцип — каза тя. — Освен това, ако не бяха тези съкращения, аз щях да имам постоянно място досега. Приемът на студенти трябва да се увеличи, а не да се намалява.

— Смятате, че университетите трябва да се разширяват неограничено?

— Не чак неограничено, но …

— Достатъчно да поберат всички желаещи да учат женска литература?

— Щом ви харесва да я наричате така, да — каза предизвикателно Робин.

— И кой ще плаща?

— Вие свеждате всичко до парите.

— Това научава човек от бизнеса. Няма безплатен обяд. Кой го е казал, а?

Робин сви рамене:

— Не знам. Някой икономист от дясното крило, предполагам.

— Който и да е бил, имал е акъл в главата си. Това го прочетох в някакъв вестник. Няма безплатен обяд. — Той пак се засмя лаещо. — Винаги някой трябва да плати сметката. — После погледна часовника си. — Е, май по-добре да ви разведа из имението. Само ми дайте няколко минутки. — Той се изправи, взе сакото си и пъхна ръце в ръкавите му.

— Не трябваше ли да ви следвам навсякъде? — каза Робин, надигайки се.

— Не мисля, че трябва да ме следвате до мястото, където отивам — каза Уилкокс.

— О-о — каза Робин и почервеня. После, възвърнала равновесието си, каза: — Бихте ли ме упътили тогава към дамската тоалетна?

— Шърли ще ви я покаже — каза Уилкокс. — Ще се срещнем пак тук след пет минути.

 

Боже Господи! Не само преподавател по английска литература, не само жена-преподавател по английска литература, но надъхана лява феминистка преподавателка по английска литература! Нахакана и нахъсена левачка феминистка преподавателка по английска литература! Вик Уилкокс се вмъкна в тоалетната на директорите като в свещен храм. Това беше голямо, тъмно, студено помещение, щедро обзаведено по времето на просперитета с мраморни мивки и месингови кранове, но понастоящем спешно нуждаещо се от ремонт. Застана до писоара и се изпика яростно срещу бялата фаянсова стена, нашарена с ръждиви струйки от корозиралите тръби. Какво по дяволите щеше да прави с тази жена всяка сряда през следващите два месеца? Стюърд Бакстър трябва да е откачил да му праща такава. Да не е някакъв заговор?

Беше някак странно, странно и злокобно, че я беше видял преди, пред университета миналата седмица. Косата й, пламтяща като медена отливка в мъглата на ранното утро, високите й ботуши и ватираното й кремаво палто с подплатени рамене бяха привлекли вниманието му, докато седеше нетърпеливо в редицата от коли, а стачниците се надвикваха с шофьора на един ТИР, който се опитваше да влезе в университета. Тя беше застанала на тротоара и държеше някакъв смешен плакат: СЪКРАЩЕНИЯТА В ОБРАЗОВАНИЕТО НЕ СА КОМИЧНИ, или нещо такова, говореше и се смееше възбудено заедно с една гърдеста жена в ярко-червен скиорски екип и лъскави розови ботушки. Той си спомни какво си беше помислил: значи и това се случи — университетска стачка. Двете жени, и по-специално червенокосата, сякаш въплъщаваха всичко, което той най-силно мразеше в такива демонстрации — присвояването на работнически методи от средната класа. А сега беше притиснат да се движи с нея цели два месеца.

В средата на покрития с плочки под имаше маса с мраморен плот и наредени по нея симетрично като в олтар четки за дрехи и мъжки тоалетни принадлежности, които Вик никога не беше забелязвал да се използват, откакто работеше в „Прингълс“. В яда и разочарованието си той взе една дълга, извита четка и я удари силно в повърхността на масата. Четката се счупи на две.

— Майната ти! — каза на глас Вик.

Като по сигнал, се чу пусната вода от казанче и една от тоалетните кабинки се отвори, а оттам се показа фигурата на Джордж Прендъргаст, директора на „Личен състав“. Това съвсем не беше изненада, тъй като Прендъргаст страдаше от синдром на раздразнените черва и можеше често да се засече в директорската тоалетна, но Вик беше сметнал, че е сам и се почувства доста глупаво застанал така, със счупената четка за дрехи в юмрука си, сякаш престъпник с доказателството за криминалното си деяние в ръка. За да замаже положението, той взе друга четка и започна да бръска ръкавите и ревера на костюма си.

— Гласиш се за силуета си, а, Вик? — каза Прендъргаст шеговито. — Дочух, че тя е доста, хм, така да се каже … — Доловил изражението на Вик, той заекна и млъкна. Бледо-сините му очи се взряха разтревожено през дебелите очила без рамки. Беше най-младият от управителния съвет и направо благоговееше пред Вик.

— Ти видя ли я? — попита Вик.

— Ами, не, не съм, но Брайън Евърторп каза, че …

— Никога не слушай какво казва Брайън Евърторп, той се интересува само от размера на гърдите. Тя е жена-феминистка, ако нямаш нищо против, а не бих се изненадал, ако е и гадна комунистка. Носи една от ония значки, за разоръжаването. Какво ли за Бога ще … — Той спря, сетил се внезапно за нещо: — Джордж, може ли да ползвам телефона ти?

— Разбира се. Някакви проблеми ли имаш с твоя?

— Не, просто искам да се обадя по лична работа. Остави ме за няколко минути сам, моля ти се. Можеш да се четкаш, докато ме изчакаш. Ето, вземи. — Той мушна четката за дрехи в ръката на озадачения Прендъргаст, потупа го по рамото и тръгна към кабинета на завеждащ „Личен състав“ по страничен коридор, който заобикаляше неговия собствен кабинет.

— Г-н Прендъргаст току-що излезе — каза секретарката му.

— Знам — каза Вик, отмина я и затвори вратата на Прендъргаст зад себе си. Седна на бюрото и набра частния номер на Стюърт Бакстър. За щастие, той беше там.

— Стюърт, Вик се обажда. Силуетът ми току-що пристигна.

— А, така ли? Какъв е той?

— Тя, Стюърт, тя. Искаш да кажеш, че не знаеше?

— Честна дума, Вик — каза Стюърт Бакстър, след като спря да се смее. — Нямах си на представа. Робин с „Y“, добре, много добре. Как изглежда?

— Всички само за това питат. Мениджърите ми се държат като сводници, а секретарките ще излязат от кожите си от ревност. — Това определено беше преувеличение, но той искаше да подчертае потенциално разрушителния ефект от присъствието на Робин. — Един Господ знае какво ще се случи, като я заведа сред работниците — каза той.

— А, значи, изглежда добре.

— Сигурно би могло да се каже, че е така. Но по-същественото е, че е комунистка.

— Какво? Откъде знаеш?

— Добре де, във всеки случай е от левите. Нали ги знаеш тези от университетите, хуманистите. Тя е член на Кампанията за ядрено разоръжаване.

— Това не е престъпление, Вик.

— Не е, но ние имаме договори с министерството на отбраната. Тя представлява опасност за военната тайна.

— Хмм — каза Стюърт Бакстър. — Това съвсем не са секретни оръжия, дето ги произвеждате, Вик. Скоростни кутии за танкове, части за двигатели на камиони … Някой от хората ти да е подлаган на проверка? Подписвал ли си официалния указ за военната тайна?

— Не — съгласи се Вик. — Но по-добре да се подсигурим, да не съжаляваме после. Аз мисля, че трябва да я извадиш от схемата.

След дълга пауза на размисъл, Стюърт Бакстър каза:

— Няма да стане, Вик. Ще се вдигне врява, че се опитваме да саботираме Годината на индустрията, само защото една мацка била член на КЯР. Направо си представям заглавията: ФИРМА ХЛОПВА ВРАТИТЕ СИ ПРЕД ЧЛЕН НА КЯР. Ако я хванеш да краде чертежи, ми кажи, тогава ще се погрижа.

— Благодаря — каза Вик студено. — Много ми помогна.

— Защо си настроен толкова негативно към нея, Вик? Отпусни се! Радвай се на компанията на момичето. Де да бях аз на твойто място! — Стюърт Бакстър се закиска и затвори телефона.