Дейвид Лодж
Добра работа (4)

3

Университетският часовник бие единадесет и ударите му се смесват с удари на други часовници, близо и далеч. В целия Рамидж и из околностите му хората са на работа — ако не са безработни.

Робин Пенроуз върви към аудитория А по коридори и стълбища, пълни със студенти, които се местят от една зала в друга. Те се разделят пред нея като вълни пред носа на голям кораб. Тя се усмихва на тези, които познава. Някои се събират след нея и я следват към аудиторията и така тя изглежда като водач на малка процесия, нещо като женски вариант на Вълшебния свирач. Под едната си мишница носи папката със записките си за лекцията, под другата — няколко книги, от които ще чете цитати за илюстрация. Никой от младите мъже не й предлага да носи този товар. Подобна галантност не е на мода. Робин от своя страна би отказала по идеологически съображения, а и останалите студенти биха го изтълкували като превзетост.

 

Вик Уилкокс е на събрание с директора по маркетинга, Брайън Евърторп, който отговори на повикването му в 9:30 ч. с оплакване от задръствания по магистралата и комуто Вик, зает с диктуване на писма в 9:30, каза да се яви в единадесет. Той е едър мъж, което не се харесва много на Вик, с къдрави бакенбарди и мустаци в стила на авиатор от Кралските военновъздушни сили. Носи костюм от три части със старомоден джобен часовник на верижка, висяща на изпъкналия му корем. Той е най-висшият и най-самодоволният член на управителния състав, завещан на Вик.

— Трябва да живееш в града като мен, Брайън — казва Вик. — Не на трийсет мили оттук.

— Ох, нали знаеш каква е Берил — казва Брайън Евърторп с полуусмивка, която би трябвало да изразява страдание.

Вик не знае. Никога не се е срещал с Берил, така наречената втора съпруга на Евърторп и бивша негова секретарка. Доколкото му е известно, Берил може даже да не съществува, освен като извинение за провиненията на Брайън Евърторп. „Берил казва, че на децата им трябва чист въздух. Берил беше зле тази сутрин и трябваше да я водя на лекар. Берил се извинява — забравила да ми предаде“. Един ден, съвсем скоро всъщност, на Брайън Евърторп ще му се наложи да размърда мозъка си по въпроса за разликата между съпругата и работодателя.

 

В едно кафене в покрития търговски център на Рамидж, Марджъри и Сандра Уилкокс пият кафе и обсъждат цвета на обувките, които трябва да си купи Сандра. Стените на кафенето са покрити с матови огледала, а от скрити в тавана тонколони се носи тиха синкопирана музика.

— Аз мисля, бежови — казва Марджъри.

— Или нещо като бледо маслинени — казва Сандра.

Търговският център е пълен с тинейджъри на малки групи, които пушат, разменят клюки, смеят се и се боричкат помежду си. Те гледат стоките в блестящите, осветени витрини, влизат и излизат от бутиците, но не купуват нищо. Няколко са се зазяпали в кафенето, където седят Марджъри и Сандра.

— Всичките тези хлапаци — казва Марджъри с неодобрение, — сигурно са избягали от училище.

— По-скоро са на социални помощи — казва Сандра и, потискайки прозявка, проверява външния си вид в огледалната стена зад гърба на майка си.

 

Робин подрежда записките си върху катедрата и изчаква закъснелите да заемат места. Аудиторията отеква като барабан от бърборенето на стотината студенти — всички говорят едновременно, сякаш току-що са ги освободили от единични затворнически килии. Тя почуква с горния край на молива и прочиства гърлото си. Изведнъж настъпва тишина и сто лица се обръщат към нея — любопитни, очакващи, навъсени, апатични — като празни съдове, очакващи да ги напълнят. Лицето на Мариън Ръсел липсва и Робин не може да потисне едно леко, неблагородно възмущение от това неблагодарно дезертьорство.

 

— Прегледах отчета ти за разходите, Брайън — казва Вик, като разгръща малка купчина от сметки и квитанции.

— Да? — Брайън Евърторп застива.

— Много е скромен.

Евърторп се отпуска:

— Благодаря.

— Не го приемай като комплимент.

Евърторп е озадачен:

— Съжалявам.

— Очаквах директор по маркетинг на фирма с такъв размер да отчете два пъти по-големи командировъчни разходи.

— А, да, но, разбираш ли, Берил не обича да бъде сама в къщи през нощта.

— Но тя нали е с децата?

— Не и през учебно време. Ние ги оставяме на пансион — налага се, като живеем далече. Затова предпочитам да се връщам след всяко събрание, колкото и време да ми отнема.

— Километражът ти също не е висок.

— Така ли? — Брайън Евърторп започва да схваща и застива отново.

 

— През 40-те и 50-те години на деветнадесети век — казва Робин, — в Англия се издават голям брой романи, които имат известно сходство помежду си. Реймънд Уилямс ги нарича „промишлени романи“, защото те се занимават със социално-икономическите проблеми, произтичащи от промишлената революция, а в някои от тях се описва и фабричният труд. По онова време са наричани „романи за състоянието на Англия“, защото обръщат непосредствено внимание на състоянието на нацията. Това са романи, в които главните герои дискутират актуални социални и икономически въпроси, но също така се и влюбват или разлюбват, женят, имат деца, работят и се стремят да се издигнат, печелят или губят пари — изобщо правят всички онези неща, които правят и героите от конвенционалните романи. Промишленият роман добавя една характерна черта към английската художествена литература, черта, която продължава и в съвременния период — може да бъде проследена, например, в творбите на Лоурънс и Форстър. И никак не е за учудване, че се появява за първи път през така наречените „гладни години“ в началото на 40-те години на миналия век.

Към петото десетилетие на деветнадесети век промишлената революция вече напълно е променила традиционната структура на английското общество, донасяйки богатство на малцина и мизерия на мнозинството. Земеделското население, лишено от средства за съществуване поради отнемането и заграждането на общите дотогава земи през осемнадесети и началото на деветнадесети век, се струпва в градовете на Средна Англия и Севера, където е принудено да работи дълги часове при непоносими условия срещу нищожно заплащане и изхвърляно на улицата при всяка икономическа криза.

Опитите на работниците да защитят своите интереси чрез сформиране на профсъюзи били жестоко потушавани. Те се сблъскали с още по-голяма съпротива, когато се опитали да издействат свое политическо представителство в парламента чрез чартисткото движение.

Робин вдига глава от листите и обгръща залата с поглед. Някои от студентите старателно записват всяка нейна дума, други я гледат насмешливо, а онези, които изглеждаха отегчени в началото, сега зяпат безразлично през прозорците или прилежно издълбават инициалите си върху мебелировката на аудиторията.

— Чартистите призовавали към право на всеобщо гласуване за мъжете. Дори най-радикалните измежду тях, обаче, очевидно не можели и да помислят за право на всеобщо гласуване за жените.

Всички студенти, включително зяпащите през прозорците, реагират на това. Едни се усмихват и кимат, други добронамерено зашумяват и подсвирват. Това е, което очакват те от Робин Пенроуз, и даже играещите ръгби на задните редици щяха да бъдат леко разочаровани, ако тя не правеше подобни коментари от време навреме.

 

Вик Уилкокс моли Брайън Евърторп да остане за събранието, на което той е поканил мениджърите по техническата част и по продукцията. Те влизат един по един в кабинета и сядат около дългата дъбова маса, по лицата им е изписано известно страхопочитание към Вик — сериозни мъже в костюми, с писалки и моливи, показващи се от предните джобове на саката им. Брайън Евърторп заема място на най-далечния край на масата, на голямо разстояние от другите, като че ли да подчертае разликата между себе си и инженерите. Вик сяда начело, по риза и с чаша кафе до дясната ръка. Той разгръща лист от компютърна разпечатка.

— Знае ли някой от вас — казва той — колко вида изделия е произвела тази компания миналата година? — Тишина. — Деветстотин тридесет и седем. Това прави около деветстотин в повече от необходимото, по моя преценка.

— Имате предвид различни спецификации, така ли? А не изделия — доста дръзко казва техническият мениджър.

— Добре, различни спецификации тогава. Но всяка нова спецификация означава спиране на производството, преоборудване и пренастройване на машини, спиране на поточна линия и прочие. Това отнема време, а времето е пари. При това операторите по-често правят грешки поради постоянните промени, което пък води до увеличаване на брака. Прав ли съм?

 

— В историята на чартисткото движение има два върха. Единият е връчването на петиция до парламента с милиони подписи през 1839 г. Отхвърлянето й довежда до серия от стачки, демонстрации и репресивни мерки от страна на правителството. Това събитие е залегнало в романите „Мери Бартън“ на Мисис Гаскел и „Сибил“ на Дизраели. Вторият е връчването на още една подобна петиция през 1848, която от своя страна е в основата на романа „Алтън Лок“ от Чарлз Кингсли. 1848 е била година на революции из цяла Европа и много хора в Англия са се страхували, че чартизмът може да предизвика революция, а с нея и терор, в Англия също така, както в Европа. Всеки вид борба на работническата класа е представен в литературата от този период като заплаха за обществения ред. Това се отнася и за „Шърли“ на Шарлот Бронте (1849). Макар действието да се развива по времето на Наполеоновите войни, начинът, по който са описани бунтовете на лудитите, е очевидно косвено отражение на по-актуални събития.

 

Трима чернокожи младежи с шарени плетени шапки, нахлупени над ситните им плитчици като калъфки на облегалки, се облягат на витрината на кафенето в търговския център и барабанят в реге ритъм върху стъклото с върховете на пръстите си, докато собственичката не ги прогонва.

— Чувам, че пак имало стълкновения в Ангълсайд през уикенда — казва Марджъри и избърсва устните си от млечната пяна на капучиното с мека салфетка.

Ангълсайд е черното гето на Рамидж където безработицата сред младите е осемдесет процента и често избухват безредици. Дълги опашки се редят тази сутрин пред службата по социално осигуряване, както и всяка друга сутрин. Единствените свободни работни места в Ангълсайд са за провеждащи събеседване в социалната служба, където мебелировката е завинтена за пода, за да не може някой кандидат за помощ да удари служителя с тях по време на събеседването.

— Или пък може розови — казва унесено Сандра. — Да вървят с розовите ми панталони.

 

— Моето мнение е следното — казва Вик. — Произвеждаме твърде много различни неща, всяко за кратко време и в малки партиди. Трябва да направим рационализация. Да предложим малък асортимент стандартни изделия на конкурентни цени. Да насърчим нашите клиенти да съобразяват проектите си с нашата продукция.

— Защо ще го правят? — казва Брайън Евърторп, като надига стола си на задните му крака и пъха палци в джобовете на жилетката си.

— Защото изделието ще бъде евтино, качествено и налично по всяко време — казва Вик. — Ако поискат да им се произведе нещо по тяхна собствена спецификация, готово, но държим или на голяма партида, или на висока цена.

— И ако те не се съгласят? — казва Брайън Евърторп.

— Тогава да вървят другаде.

— Това не ми харесва — казва Брайън Евърторп. — Малките поръчки водят след себе си големите.

По време на тази престрелка, главите на останалите мъже се въртят от едната страна към другата като зрители на тенис мач. Те изглеждат очаровани, но и леко изплашени.

— Не вярвам в това, Брайън — казва Вик. — Защо някой да поръчва нещо, което ще отнеме много време, когато може да поръча готово изделие, без да се затруднява?

— Аз говоря за добра воля — казва Брайън Евърторп. — „Прингълс“ има девиз…

— Да, известно ми е, Брайън — казва Вик Уилкокс. — „Ако нещо може да бъде направено, «Прингълс» ще го направи“. Е, добре, аз пък предлагам нов девиз: „Ако нещо носи печалба, «Прингълс» ще го направи“.

 

— Г-н Градграйнд в „Трудни времена“ олицетворява духа на индустриалния капитализъм така, както Дикенс го вижда. Неговата философия е утилитарна. Той презира емоциите и въображението и вярва само във фактите. Романът показва, наред с други неща, опустошителния ефект на тази философия върху собствените деца на г-н Градграйнд — Том, който става крадец, и Луиза, която едва не става метреса, както и върху живота на работниците в град Куктаун, който е представен като ужасно място, в което има: „няколко съвсем еднакви улици и много други улици подобни една на друга, населени от хора, подобни един на друг, които влизат и излизат в едни и същи часове, вдигат същия шум по същия тротоар, вършат една и съща работа, чиито дни са все едни и същи, както вчера и утре, а всяка година е подобна на предишната и следващата“.

— Противопоставен на този отчужден, еднообразен начин на живот е циркът — една общност от спонтанност, щедрост и съзидателно въображение. „Трябва да ни разрешиш, готподине“ — казва фъфлещият директор на цирка, г-н Слиъри, на Градграйнд. „Хората тряпфа да бъдат сабавлявани“. Сиси, презряната дъщеря на конника, осиновена от Градграйнд, се оказва носител на изкупителна сила в живота му. Посланието на романа е ясно: отчуждението от труда при индустриалния капитализъм може да бъде преодоляно с вливане на любяща нежност и фантазийна игра, представени от Сиси и цирка.

Робин спира, за да даде възможност на препускащите писалки да насмогнат на речта й, както и за да придаде тежест на следващото изречение:

— Разбира се, такъв прочит е съвсем незадоволителен. Идеологическата позиция на Дикенс е изпълнена с противоречие.

Студентите, които дотук са записвали всичко, сега повдигат глави и се усмихват кисело към Робин Пенроуз като жертви на хитра измама. Те оставят писалките си и раздвижват пръсти, докато тя прави пауза и прелиства записките си в подготовка за следващия момент от изложението си.

 

На „Авондейл Роуд“ момчетата на Уилкокс най-после са станали от леглата си и се отдават на свободни занимания в оставената без надзор къща. В кухнята Гери яде накамарена купа с корнфлейкс и същевременно чете „Домашен компютър“, подпрян на бутилка от мляко, като слуша откъм коридора през две отворени врати запис на uB 40, свирещ с максимална сила на звука от уредбата в хола. В спалнята си Реймънд измъчва електрическата си китара, която е включена в усилвател, голям като изправен ковчег, и се хили сатанински на воя и стенанията, които тя издава. Цялата къща вибрира като музикална кутия. Украшенията трептят по рафтовете, стъкларията звънти във витринките на шкафовете. Пътуващ търговец, който звъни на вратата от няколко минути, се отказва и си заминава.

 

— Интересен факт е, че много от промишлените романи са писани от жени. В техните творби идеологическите противоречия в отношението на мислителите хуманисти от средната класа към индустриалната революция придобива специфичен сексуален характер.

При споменаването на думата „сексуален“, лека вълна от интерес раздвижва редиците на смълчалите се слушатели. Тези, които досега дремеха или дълбаеха инициалите си по банките, опъват вратове. Онези, които си водеха записки, продължават с още по-голямо усърдие. Студентите спират да кашлят, да подсмърчат или да търкат ходила по пода. Когато Робин продължава, единственият звук, който се добавя от време навреме към звука на гласа й, е кратко прошумоляване от запълнена страница, набързо обърната от другата й страна.

— Едва ли е необходимо да се обяснява, че индустриалният капитализъм е фалоцентричен. Изобретателите, инженерите, собствениците на фабрики и банкерите — движеща сила и главни негови защитници, са били мъже. Най-разпространеният метонимен символ на индустрията — фабричният комин — метафорично също е фалически символ. Типичното изобразяване на промишления пейзаж или град в литературата на деветнадесети век — високи комини, пронизващи небето, бълващи струи черен пушек, сгради, разтърсвани от ритмичния тътен на мощни машини, влакове, устремени непреодолимо през пасивната земеделска земя — всичко това е наситено с мъжка сексуалност от доминиращ и деструктивен вид.

— За жените-писателки, следователно, промишлеността е притежавала сложна привлекателност. На съзнателно ниво това е бил Другият, чуждият, мъжкият свят на труда, в който за тях не е имало място. Аз, разбира се, говоря за жените от средната класа, защото всички писателки от този период са били по правило от средната класа. На подсъзнателно ниво, това е било тяхното желание да излекуват собствената си кастрация, собственото си чувство за липса на пенис.

Някои от студентите повдигат глави при думите „кастрация“ и „пенис“, възхищавайки се на хладнокръвието, с което Робин ги произнася, така, както човек се възхищава на умелите движения на бръснар с остър бръснач.

— Това съвсем ясно се вижда в „Севера и Юга“ на Мисис Гаскел. В този роман младата героиня с благородно потекло от Южна Англия — Маргарет, поради ограничените семейни средства е принудена да се пресели в град, наречен Милтън, най-вероятно тук е визиран Манчестър, където влиза в контакт с местен фабрикант на име Торнтън. Той е капиталист от най-чиста проба, фанатично вярващ в законите на търсенето и снабдяването. Той не изпитва никакво състрадание към работниците в тежки времена на ниски надници, но и сам не моли за милост, когато е изправен пред банкрут. Отначало Маргарет е отблъсната от грубия прагматизъм на Торнтън, но когато при работническата стачка избухва насилие, тя действа импулсивно в защита на неговия живот, като разкрива по такъв начин своето подсъзнателно влечение към него, както и инстинктивната си класова вярност. Маргарет се сприятелява с няколко от работниците и изпитва съчувствие към техните страдания, но в решителния момент минава на страната на господаря. Интересът, който проявява Маргарет към фабричния живот и производствения процес — интерес, който майка й намира нездрав и отблъскващ — е проява на пренесени еротични чувства към Торнтън, непризнати от самата нея. Това съвсем ясно е разкрито в разговора между Маргарет и майка й, която се оплаква, че Маргарет е започнала да използва фабричен жаргон в речта си. Тя й отвръща:

„— Щом живея във фабричен град, ще използвам и фабричен език, когато се налага. Виж, мамо, може да те изненадвам неприятно с доста думи, които никога не си чувала през живота си. Не вярвам например да знаеш какво означава «чеп».

— Не, детето ми. Знам само, че звучи вулгарно и не искам да използваш тази дума“.

 

— Още някакви въпроси? — казва Вик, като поглежда часовника си.

— Само едно нещо, Вик — казва Бърт Брадък, директора по инсталациите. — Ако рационализираме продукцията, както казваш, това ще означава ли съкращения?

— Не — казва Вик, гледайки право в очите на Бърт. — Рационализацията ще означава нарастване на продажбите. В дългосрочен план дори ще ни трябват още хора.

В дългосрочен план може би, ако всичко върви по вода, но Брадък знае не по-зле от Вик, че известни съкращения са неизбежни в началото. Размяната на последните реплики е чисто ритуална по функцията си, колкото да оторизира Бърт Брадък да увери разтревожените профсъюзни отговорници в случай, че започнат да задават неудобни въпроси.

Вик разпуска събранието и докато мъжете се изнизват, се изправя и разкършва рамене. Отива до прозореца и завърта механизма за отваряне на щорите. Загледан в паркинга, където притихналите коли чакат собствениците си като кротки домашни животни, той обмисля успеха на събранието. Телефонното табло на бюрото му звънва.

— Рой Макинтош от „Рагкаст“ — казва Шърли.

— Дай ми го.

Рой Макинтош е управителен директор на една от местните леярни, които от много години снабдяват „Прингълс“ с отливки. Току-що е чул, че „Прингълс“ няма да поднови поръчките и се обажда да разбере по каква причина.

— Предполагам, че се е появила конкуренция — казва той.

— Не, Рой — казва Вик. — Вече сами ще се снабдяваме.

— От вашата леярна ли, онази старата?

— Направихме някои подобрения.

— Сигурно … — Рой Макинтош нещо подозира. След кратка размяна на общи фрази, той казва сякаш между другото: — Аз може да прескоча по някое време. Ще ми се да видя тази ваша леярна.

— Хубаво. — Вик не приветства това предложение, но протоколът изисква положителен отговор. — Кажи на секретарката си да го уговори с моята.

Вик влиза в кабинета на Шърли, потръпвайки леко под сакото на костюма си. Брайън Евърторп, който се е надвесил над бюрото на Шърли, се изправя с виновно изражение. Оплаквал се е от шефа, несъмнено.

— Привет, Брайън. Още ли си тук?

— Тъкмо тръгвах. — Усмихвайки се мазно, той придърпва краищата на жилетката над едрия си корем и послушно напуска кабинета.

— Рой Макинтош иска да разгледа леярната. Когато секретарката му се обади, отлагай, колкото можеш. Не искам целият свят да научи за КВ-то.

— Окей — казва Шърли и си записва.

— Тъкмо съм се запътил натам. По пътя ще се отбия в машинния цех.

— Добре — казва Шърли с разбираща усмивка. Честите, но непредвидими появявания на Вик сред работниците вече са станали прословути.

 

Студентката на Робин, Мариън Ръсел, в дълго безформено палто и с найлонова торбичка в ръка, забързано влиза в една от големите сгради на Рамиджския търговски център и се обръща към мъжа от охраната да я упъти. Той я помолва да погледне в торбичката й и се усмихва широко при вида на съдържанието. Посочва с ръка към асансьора. Тя взема асансьора до седмия етаж и минава по застлан с мокет коридор, докато стига до стая, чиято врата е леко открехната. Дочуват се гласове на говорещи и смеещи се мъже и шум от отскачащи тапи на шампанско. Мариън Ръсел стои на прага и любопитно наднича зад ръба на вратата, оглеждайки подредбата на хората и мебелировката, както крадец би оглеждал дом да види откъде най-лесно да влезе и после най-бързо да се измъкне. Доволна, тя се връща назад до дамската тоалетна. В огледалото над мивката полага на лицето си компактна пудра, червило и очни сенки и сресва косата си. После се заключва в една от кабинките, слага чантата на тоалетната седалка и изважда оръдията на труда си: червено елече от сатен с прикачени към него жартиери, черни дантелени бикини, черни мрежести чорапи и блестящи обувки на високи токчета.

 

— Създателите на промишления роман така и не успяват да разрешат с литературни средства идеологическите противоречия, присъщи на обществената ситуация, в която се намират. В момента, когато те пишат за тези проблеми, Маркс и Енгелс създават творчески текстове, в които излагат и защитават политически решения. Но романистите не са и чували за Маркс и Енгелс, а ако знаеха за идеите им, сигурно щяха да се отдръпнат с ужас, почувствали заплаха за собственото си привилегировано положение. Защото при цялото им възмущение от мизерията и експлоатацията, създавани от индустриалния капитализъм, самите те са до известна степен капиталисти, които печелят от силно комерсиализираната форма на литературно производство.

Университетският часовник започва да бие дванадесет часа и приглушените му тонове се чуват в аудиторията. Студентите се размърдват неспокойно по местата си, подреждат листи и слагат капачки на писалките си. Папки с пружинени механизми щракат като изстрели от револвер. Робин бърза да приключи.

— Неспособни да намерят политическо решение на социалните проблеми, описани в романите им, писателите от този период успяват единствено да дадат решения на личните дилеми в живота на героите си. Тези решения обаче са неизменно негативни или уклончиви. В „Трудни времена“ измъченият работник Стивън Блекпул умира с ореол на светец. В „Мери Бартън“ героинята и съпругът й, и двамата от работническата класа, заминават за колониите, за да започнат нов живот. Алтън Лок на Кингсли емигрира, след като загубва вярата си в чартизма, и умира скоро след това. В „Сибил“, скромната героиня се оказва богата наследница и успява да се омъжи за своя аристократ-благодетел, без да компрометира класовата система. Подобен късмет изваждат и героите от любовните линии в „Шърли“ и „Севера и Юга“. Макар че героинята на Джордж Елиът от „Феликс Холт“ се отказва от своето наследство, това е само за да се омъжи за човека, когото обича. Накратко, като решение на проблемите на индустриалния капитализъм викторианските писатели предлагат: наследство, брак, емиграция или смърт.

Докато Робин привършва лекцията си, а Вик Уилкокс тръгва към машинния цех, Филип Суолоу се връща от доста уморителна среща с Комитета за следдипломна квалификация към Хуманитарния факултет (членовете на който се разправяха в продължение на два часа за ревизия на една от клаузите в наредбата за магистърска степен, а след това гласуваха да остане непроменена — едно разхищение на време, още по-напразно, тъй като в настоящия момент има много малко кандидати за магистри по хуманитарни специалности), и научава, че от кабинета на заместник-ректора са предали странно съобщение.

Секретарката му Памела чете от тефтерчето си:

— Личният асистент на г-н заместник-ректора се обади по телефона да попита дали биха могли да предложат вашата номинация за схемата „Силует“ по случай Годината на индустрията.

— Какво по дяволите е това?

Памела свива рамене:

— Не знам. Изобщо не съм чувала за нещо такова. Да се обадя ли на Филис Камерън да я попитам?

— Не, не, не го прави — казва Филип Суолоу и нервно попипва голата си брада. — Само в краен случай. Не искам да си мислят, че ние в Хуманитарния факултет сме некомпетентни. Достатъчно неприятности имаме вече.

— Сигурна съм, че никога не съм получавала писмо за такова нещо — оправдава се Памела.

— Не, не, грешката е моя, сигурен съм.

Така е. Филип Суолоу намира меморандума на заместник-ректора в неотворен плик на дъното на подноса за входяща документация, попаднал между страниците на брошурата „Зимни ваканции в Белгия на изгодни цени“, която бе взел преди няколко седмици от местната пътническа агенция. Небрежното му отношение към това официално послание не е напълно изненадващо поради това, че външният му вид въобще не издава височайшия адресант. Обикновен кафяв плик, първоначално изпратен до университета от някаква издателска фирма, чието име и адрес, напечатани в горния ляв ъгъл, са частично заличени, намачкан и опърпан. Личи си, че е използван два пъти за вътрешна поща и запечатван отново с телбод и тиксо.

— Понякога ми се струва, че заместник-ректорът прекалява с икономиите — казва Филип, като измъква внимателно написания на циклостил меморандум от кърпения, разпадащ се плик. Документът носи дата 1-ви декември 1985 г. — Господи — казва Филип и се смъква във въртящия се стол, за да го прочете.

Памела го чете заедно с него, надничайки зад рамото му.

„От: Заместник-ректора        До: Деканите на всички факултети

Относно:

СХЕМА «СИЛУЕТ» ЗА ЧЕСТВАНЕ ГОДИНАТА НА ИНДУСТРИЯТА

Както несъмнено знаете, 1986 е обявена от правителството за Година на индустрията. ДЕС, посредством УГЦ настоятелно моли ЦВЦП да доведе до знанието на всички университети в Англия …“

— Много обича съкращенията — мърмори Филип.

— Какво? — казва Памела.

— Всичките тези абревиатури — казва Филип.

— Смята се, че това пести хартия и време за напечатване — казва Памела. — Имаме изпратено нареждане за това. Да използваме съкращения, където е възможно в университетската кореспонденция.

„… че трябва да положат специални усилия през идващата година така, щото да покажат положително отношение към нуждите на индустрията както чрез сътрудничество в научно-изследователската сфера, така и чрез осигуряване на отлично подготвени и мотивирани кадри за индустрията.

Работна комисия, създадена през месец юли, се занима с въпросите по приноса на нашия университет за ГИ и едно от нейните предложения, одобрено от събранието на Сената на 18-ти ноември, е всеки факултет да номинира член от колектива, който да бъде прикрепен като «силует» към даден ръководител от местната промишленост, номиниран от своя страна чрез КРУП, за времето на зимния семестър“.

— Не си спомням подобно нещо да е разисквано от събранието на Сената — казва Филип. — Сигурно е прокарано без дискусии. Какво е КРУП?

— Конфедерация на Рамиджските производители? — опитва се да налучка Памела.

— Може би. Криво-ляво го докара, Пам.

„В страната е широко разпространено мнението, че университетите са «кули от слонова кост», чийто персонал не познава реалностите на съвременния търговско-производствен свят. Каквото и да е основанието на този предразсъдък, при сегашния икономически климат е важно да направим всичко възможно, за да го разсеем. СС ще даде гласност на нашето желание да бъдем информирани за нуждите на индустрията“.

— СС? Какви са пък тия есесовци от заместник-ректора?

— Предполагам, че означава Схема „Силует“ — казва Памела.

— Да, май пак имаш право.

„Така нареченият «силует», както може да се досетите от названието, е човек, който върви след друг човек през деня, докато той се занимава с обичайната си работа. По този начин силуетът постига истинско разбиране на работата отвътре — нещо, което не може да бъде постигнато с кратко обяснение или организирано посещение. В идеалния случай силуетът би следвало да прекара непрекъснато една седмица, дори две с определения човек, но ако това е неизпълнимо, редовно посещение за по един ден седмично по време на целия семестър би било задоволително. В края на схемата силуетът ще трябва да отчете резултатите в кратък доклад.

Забележка: Моля номинациите за силует да бъдат изпращани до кабинета на заместник-ректора. Срок — 8-ми януари, 1986 г.“

— Ами сега? — казва Филип Суолоу, когато дочита меморандума.

От безпокойство му се припикава. Той тръгва с бърза крачка към мъжката тоалетна на персонала и намира там Рупърт Сътклиф и Боб Бъсби вече застанали до тройния писоар.

— А, добре, че се срещнахме — казва Филип, като заема място между тях. Пред носа му виси верига с шестоъгълна гумена дръжка на нея, инсталирана преди година-две, когато университетът отстрани всички автоматични промивни системи от мъжките тоалетни като една от мерките за икономии. Някой от отдела по поддръжка и ремонт, преследван от натрапчивата мисъл за тези писоари с бликаща през равни интервали вода денем и нощем, в празник и делник, беше решил, че това е начин да се намалят сметките за вода на университета. — Трябва ми един доброволец — казва Филип и накратко обяснява схемата „Силует“.

— Пу не играя — казва Рупърт Сътклиф. — На какво се смееш, Суолоу?

— Пу не пикая! Много добре, признавам ти го, Рупърт.

— Играя! Казах пу не играя — студено казва Рупърт Сътклиф. — Нямам намерение да се мотая по цял ден в някаква фабрика. Според мене, няма нищо по-досадно. — Закопчавайки панталона си (панталоните на Рупърт датират от ерата на копчетата и си им личи), той се оттегля към мивката от другата страна.

— А ти, Боб, какво ще кажеш? — казва Филип, обръщайки глава в обратната посока. Боб Бъсби също е приключил с работата си над писоара и си оправя панталона с много попипвания и прикляквания, сякаш членът му е с такъв величествен размер, че само с големи усилия може да бъде уговорен да се прибере обратно в слиповете му.

— Изключено е през този семестър, Филип. При всичките ми задължения по асоциацията плюс останалото. — Боб Бъсби протяга ръка пред лицето на Филип и дръпва веригата. Казанчето се изпразва, като пръска вода върху обувките на Филип и долния край на крачолите му, а люшкащата се дръжка, пусната от Бъсби, го удря по носа. Моментът с дърпането на водата при ползване на писоара от повече души наведнъж не е бил предвиден от отдела по поддръжката.

— Кого тогава да номинирам? — казва Филип Суолоу. — Трябва да дам името до 4:30 днес следобед. Няма време да питам другите факултети.

— Защо не го направиш ти самият? — предлага Рупърт Сътклиф.

— Не ставай смешен. В качеството си на декан? Абсурд.

— Е, тя цялата идея е доста абсурдна — казва Сътклиф. — Какво общо може да има Хуманитарният факултет с Годината на индустрията или Годината на индустрията с Хуманитарния факултет?

— Защо не зададеш този въпрос на зам-ректора, Рупърт? — казва Филип. — „Какво общо може да има ХФ с ГИ или ГИ с ХФ?“

— Не разбирам за какво говориш.

— Шегувам се — казва Филип към гърба на излизащия Сътклиф. — Но не ти е много до шеги, когато си декан на симпатичните колеги от ХФ — продължава той към Боб Бъсби, който внимателно сресва косата си пред огледалото. — Имам задължения, а нямам власт. Не мислиш ли, че трябва да мога да заповядам на единия от вас да свърши тази силуетна нелепост?

— Да, но не можеш — казва Боб Бъсби самодоволно. — Първо трябва да свикаш събрание на факултета и на него да се обсъди въпросът.

— Знам, а няма време.

— Защо не помолиш Робин Пенроуз?

— Най-младшия член на факултета? Но тя сигурно не …

— Това е точно по нейната част.

— Така ли?

— Разбира се, нейната книга е за викторианския промишлен роман.

— О, това, да. Но едва ли е същото … Все пак, това е идея, Боб.

 

По-късно през деня, доста по-късно, когато Шърли и останалият персонал са си отишли, а Вик, останал сам в административния блок, работи в притъмнелия кабинет на светлината на настолната си лампа, Стюърд Бакстър се обажда по телефона:

— Чу ли за Годината на индустрията, Вик?

— Достатъчно, за да ми стане ясно, че е само загуба на време и пари.

— Склонен съм да се съглася с теб. Но Бордът смята, че ще трябва да направим нещо. Става дума за нещо като реклама на Групата, разбираш ли? Нашият председател е много навит. Помолиха ме да координирам инициативите…

— Какво искаш от мен? — прекъсва го нетърпеливо Вик.

— Тъкмо щях да ти кажа, Вик. Знаеш ли какво е това „силует“?

Когато Стюърд Бакстър свършва с обясненията, Вик казва:

— Няма да стане.

— Защо не, Вик?

— Не искам някакъв университетски глупак да върви по петите ми цял ден.

— Но това е само веднъж седмично, Вик, за няколко седмици.

— И защо аз?

— Защото ти си най-енергичният директор в бранша. Искаме да им покажем най-доброто.

Вик знае, че този комплимент съвсем не е искрен, но няма желание да го отрича. Може в бъдеще да е от полза да напомни на Стюърд Бакстър за това.

— Ще го обмисля — казва той.

— Съжалявам, Вик. Трябва да го решим. Имам среща с председателя тази вечер по въпроса.

— Май си го оставил за последния момент?

— Да ти кажа истината, секретарката ми ме прекара. Загубила писмото.

— О, така значи? — скептично казва Вик.

— Ще ти бъда благодарен, ако се съгласиш.

— Това заповед ли е?

— Нищо подобно, Вик. Да не сме в армията, я!

Вик държи Бакстър в напрежение още няколко секунди, като обмисля предимствата от това да го накара да му е задължен.

— А относно автоматичния сърцевик …?

Изпрати ми факс и аз ще се заема лично.

— Благодаря — казва Вик. — Така става.

— А другото?

— Съгласен съм.

— Чудесно. Името на твоя силует е д-р Робин Пенроуз.

— Медик?

— Не.

— Да не е психоаналитик, за бога?

— Не, доколкото ми е известно, преподавател по английска литература.

— Английска литература?

— Виж какво, не знам нищо повече за него. Съобщиха ми едва днес следобед.

— Боже Господи!

Стюърд Бакстър се смее:

— Да си чел някоя книга напоследък, Вик?