Дейвид Лодж
Добра работа (2)

1

Понеделник, 13-ти януари 1986. Виктор Уилкокс лежи буден в тъмната спалня и чака писукането на кварцовия си будилник. Той е навит за 6:45. Колко дълго трябва да чака, той не знае. Лесно би могъл да разбере, трябва само да се пресегне, за да напипа часовника, да го вдигне пред очите си и да натисне бутона за осветяване на дигиталния дисплей. Но той предпочита да не знае. Да речем, че е едва шест. Или дори пет? Защо да не е пет? Но колкото и да е часът, той няма да може да заспи отново. Напоследък му е станало навик да лежи буден в тъмното и да чака пискащия сигнал, обзет от чувство на тревожност.

Тревожните мисли го атакуват като вражеските космически кораби в една от видео игрите на Гери. Той се свива, отдръпва, поваля ги с мигновено взети решения, но пристъпите нямат край — отчета на „Авко“, отчета на „Ролинсън“, цената на чугунените блокове, курса на паунда, конкуренцията на „Фаундракс“, некадърността на директора по продажбите, непрекъснатите аварии на сърцевика, безобразното състояние на тоалетните в почистващия цех, натиска от страна на прекия му началник, отчетите за миналия месец, прогнозите за тримесечието, годишния доклад …

В напразен опит да избегне бомбардировките и може би да подремне още за миг, той се извива настрани, зарива лице в топлите заоблени форми на жена си и обгръща талията й с ръка. Сепната, но все още спяща — дрогирана с валиум — Марджъри се обръща с лице към него. Носовете и челата им се блъсват едни в други; следва рязко размърдване на крайници — абсурдна пантомима на схватка. Марджъри вдига юмрук като боксьор, изпъшква и го отблъсква. Някакъв предмет се плъзва откъм нейната страна, пада от леглото и глухо тупва на пода. Вик се сеща какво може да е това: книгата със заглавие „Щастливи в менопаузата“, която една от приятелките на Марджъри от клуба „Стражи на теглото“ й е дала назаем. От една-две седмици тя я чете вечер в леглото, без да показва особени признаци на увлеченост, като редовно заспива над нея. Когато Вик си ляга, обикновено издърпва книгата от безчувствените й пръсти, завива я и угасва нощната лампа, но предната вечер трябва да е забравил първото от тези си действия или може би „Щастливи в менопаузата“ беше останала скрита под покривката на леглото.

Той се обръща настрани, а Марджъри, която сега лежи по гръб, започва леко да похърква. Вик й завижда за дълбокия безсъзнателен сън, но не може да си позволи такъв. Веднъж, преуморен от недоспиване, беше приел предложението й да вземе таблетка валиум, която погълна с обичайното си питие преди лягане. На следващата сутрин се движеше като водолаз по дъно. Направи грешка от два процента в цената на кормилните кутии за „Бритиш Лейланд“ докато главата му се избистри. „Не трябваше да го смесваш с уиски“ — каза му Марджъри. „Нямаш нужда и от двете“. „Тогава ще си задържа уискито“ — каза той. „Валиумът държи по-дълго“ — каза тя. „Прекалено дълго, ако питаш мен“ — каза той. „Тази сутрин вкарах фирмата в загуба с пет хиляди паунда благодарение на теб“. „О, значи аз съм виновна, така ли?“ — каза тя и долната й устна започна да трепери. След това, за да спре плача й, само и само да не се разреве, се наложи да й купи комплекта старинни месингови прибори, които й бяха легнали на сърцето за в дневната — да придадат още по-автентичен вид на селската каменна камина и газовата печка, имитираща разпалени цепеници.

Хъркането на Марджъри се усилва. Раздразнен, Вик грубо я смушква. Хъркането спира, без тя въобще да се събуди. В другите спални трите им деца също спят. Отвън бушува зимна виелица, блъска по стените на къщата и свисти в клоните на дърветата. Той се чувства като капитан на спящ кораб, сам на руля, направляващ своя несъзнаващ нищо екипаж през опасни морета. Струва му се, че е единственият буден човек в целия свят.

Будилникът започва да пищи.

Мигновено, чрез някаква извратена химическа реакция на тялото или нервната му система, той се чувства уморен и сънен и няма желание да напусне топлото легло. Натиска бутона за доспиване върху часовника с привично движение и заспива на секундата. Пет минути по-късно, алармата отново го събужда с настойчиво пищене като някаква механична птица. Вик въздъхва, удря бутона за изключване, светва нощната лампа от своята страна (нагласена на минимална яркост заради Марджъри), става от леглото и, като стъпва меко по плътния килим, се отправя към банята EN SUITE^[1], свързана със спалнята, като внимава да не светне лампата вътре, преди да е затворил вратата.

Вик уринира — задача, изискваща значителна точност и концентрация, тъй като тоалетната чиния е поставена ниско и формата й е елегантно изтънена. Не го е кой знае колко грижа за пурпурната гарнитура („Синя слива“ — така рекламната брошура на агенцията по имоти беше нарекла цветовия нюанс), но това беше едно от нещата, които привлякоха Марджъри при купуването на къщата преди две години — банята с раковинообразната мивка, позлатените кранове, ваната на нивото на пода, тоалетната и бидето с аеродинамични форми. И най-вече фактът, че е „EN SUITE“. „Винаги съм искала баня EN SUITE“, казваше тя на гостите, на приятелките си по телефона, а може би и — той не би се изненадал — на търговските пътници, дошли до вратата на дома им, или на непознатите, с които завързваше разговор на улицата. Човек можеше да си помисли, че „EN SUITE“ е най-прекрасната фраза от всички езици на света, ако се съди по това, че Марджъри правеше всичко възможно да я вметне при разговор. Ако пуснеха парфюм „EN SUITE“, Марджъри щеше да го използва.

Вик изтръсква последните капки от пениса си, като внимава да не изпръска влакнестото розово найлоново покритие на пода, и пуска водата. Къщата има четири тоалетни, нещо, което предизвиква загриженост у бащата на Вик. „ЧЕТИРИ тоалетни?“ — каза той, когато за пръв път разгледа къщата. — „Добре ли ги преброих?“ „Какво толкова, татко?“ — насмешливо му отвърна Вик. — „Боиш се, че нивото на подпочвените води ще се вдигне, ако ги промием всичките наведнъж?“ „Не, но като вземете да плащате водата, а? Тогава ще видите вие“. Вик се опита да спори с него, че няма значение колко тоалетни имаш, важното е колко пъти ги използваш, но баща му беше убеден, че толкова много тоалетни поощряват излишното ходене по нужда и следователно само хабят вода.

За това може би беше прав. Къщурката на баба му в Истън, сгушена между други къщи, плътно долепени до нея, беше с външен клозет и човек отиваше в него, само ако наистина беше на зор, особено през зимата. Тяхната собствена къща по онова време беше едно стъпало по-високо на обществената стълбица в сравнение с бабината и имаше вътрешен клозет — тъмно, тясно помещение на площадката между първия и втория етаж, което винаги леко насмърдяваше, колкото и препарати да изливаше майка му в тоалетната чиния. Той си спомняше живо онази жълтеникава керамична чиния, търговска марка „Челинджър“, голямата лакирана дървена седалка, винаги приятно топла при сядане, и дългата верига, висяща от високо разположеното казанче, завършваща с топчеста дръжка от тук-там поразядена гума. Той обичаше да тренира удар с глава, като запращаше гуменото топче от стена на стена, докато седеше там — като ученик постоянно имаше запек. Майка му се оплакваше от следите, оставени по боядисаните с туткалена боя стени. Сега той е горд собственик на четири тоалетни — „Синя слива“, „Авокадо“, „Слънчоглед“ и една бяла — всичките с парно. Може би точно това е един от най-добрите показатели за успех в живота.

Той стъпва на кантарчето. Шестдесет и четири килограма. Предостатъчно за мъж, висок само метър и шестдесет и пет. Някои казват — Вик лично ги е чувал — че се опитва да компенсира ниския си ръст с агресивен маниер. Е, нека си приказват. Ако не беше неговата агресивност, сега нямаше да е, където е. Макар че, колко време ще остане там, въобще не се знае. Вик се смръщва пред огледалото над мивката, като се сеща отново за отчетите от миналия месец, прогнозата за тримесечието, годишния доклад … Налива гореща вода в тъмнопурпурната раковина, покрива с пяна лицето си от спрей за бръснене и започва да остъргва челюстта си с метална бръсначка, като използва ножче марка „Уилкинсънс Сорд“. Вик е пламенен защитник на всичко, произведено в Англия, и често спори с по-големия си син, Реймънд, който предпочита пластмасовите еднодневки, френско производство. Не че това е единствената ябълка на раздора помежду им, съвсем не. Броят на спречкванията им се ограничава всъщност само от сравнително редките им срещи. Когато Вик тръгва за работа, Реймънд по правило спи, а когато се върне у дома, той е излязъл.

Вик избърсва следите от пяна по бузите си и прокарва одобрително пръст по обръснатата кожа. От огледалото в него се втренчват тъмнокафяви очи. Кой съм аз?

Той се хваща за мивката, навежда се напред, като се подпира на ръце, и критично разглежда четвъртитото бледо лице с паднал кичур от рядка кестенява коса, изпъстрена с посивели косми, двете отвесни бръчки между веждите, подобно на кламер, който сякаш придържа топчестия му нос на място, право очертаната линия на устата, квадратната челюст. Знаеш кой си — всичко е записано на файл в отдела.

Уилкокс: Виктор Юджин. Дата на раждане: 19.10.1940 г. Месторождение: Истън, Рамидж, Англия. Образование: основно — училище „Ендуел Роуд“, Истън; средно — истънска Мъжка гимназия, Истън; висше — Колеж за водещи технологии, Рамидж. Специалност: машинен инженер, 1964 г. Семейно положение: женен (за Марджъри Флорънс Колмън, 1964). Деца: Реймънд (род. 1966 г.), Сандра (род. 1969), Гери (род. 1972). Стаж по специалността: 1962–64, стажант, „Вангард Енджиниринг“; 1964–66, инженер по продукцията, „Вангард Енджиниринг“; 1966–70, главен инженер, „Вангард Енджиниринг“; 1970–74, мениджър по продукцията, „Вангард Енджиниринг“; 1974–78, мениджър по производството, „Луис & Арбъкъл“ ООД; 1978–80, директор по производството, „Рамкъл Кастингс“; 1980–85, управителен директор на „Рамкъл Кастингс“. Настояща длъжност: управителен директор на „Дж. Прингъл & Синове, Леярство и Машиностроене“.

Ето това съм аз.

Вик гримасничи срещу отражението си, сякаш иска да каже: стига, стига, без кризи на идентичността, моля. Все някой трябва да изкарва прехраната в това семейство.

Той намъква халата си, който виси на закачалка на вратата на банята, загася осветлението и тихо се връща в полутъмната спалня. Марджъри обаче се е събудила от шума на канализацията.

— Ти ли си? — казва сънено тя; после, без да чака отговор: — Ще сляза долу след минутка.

— Не бързай — казва Вик. „Хич не си прави труда“ би било по-искрено, защото предпочита да бъде сам в кухнята рано сутринта, сам да си приготви семпла закуска и необезпокояван да запали първата си за деня цигара. Но Марджъри смята, че трябва да се появи за малко, макар и проформа, преди той да е тръгнал за работа, и до известна степен Вик разбира и одобрява този жест. Майка му винаги ставаше първа сутрин, за да изпрати съпруга и сина си на работа или в колежа, и този навик й остана почти до смъртта.

Когато Вик тръгва по стълбите към първия етаж, отдолу се надига пронизителен електронен вой. Натискът на стъпалото му върху скрита под пътеката жичка е включил алармената инсталация против крадци, която Реймънд, да му се не надяваш, трябва да се е сетил да включи, като се е прибирал един Господ знае в колко часа снощи. Вик отива при таблото до външната врата и набира цифровия код, с който се изключва апаратът. Има на разположение петнадесет секунди да направи това, иначе воят ще премине в писък, а аларменият звънец на външната стена ще вдигне шум до бога. Всички съседни къщи имат такива аларми и Вик е съгласен, че те са необходими, като се има предвид нарасналите по честота и дързост кражби с взлом, но системата, която наследиха от предишните собственици на къщата с нейните магнитни контакти, инфрачервени скенери, скрити жички и бутони, според него е прекалено сложна. За включването й вечер преди лягане отиват пет минути, а ако се случи да станеш за нещо през нощта, трябва да я изключиш и после отново да я включиш. „Страданията на богатите“, подигра му се Реймънд, когато Вик се оплака един ден. Реймънд презира охолството на родителите си, но в същото време не се отказва от удобствата, които то му предлага, като например жилище с парно, за което не плаща наем, гореща вода по всяко време, безплатна пералня, използване на лека кола, записващо видео, стерео уредба и така нататък и така нататък. Кръвното налягане на Вик се вдига при мисълта за големия му син, който прекъсна следването си преди четири месеца и оттогава не се занимава с нищо полезно, а в момента лежи увит в юргана на горния етаж, гол-голеничък с изключение на една златна обица — отспива си след снощния запой. Вик тръсва раздразнено главата си, за да се освободи от този образ.

После отваря външната врата, която води към остъклена веранда и хвърля поглед на постелката пред вратата. Празна. Момчето, което разнася вестниците, е закъсняло, или може би днес няма да има вестници заради някоя стачка. Инфрачервеният скенер мига насреща му с възпалено око, докато той влиза в дневната да потърси нещо за четене. Подът и мебелировката са покрити с разешени и накъсани „Мейл он Сънди“ и „Сънди Таймс“. Взема бизнес-раздела на „Таймс“ и го занася в кухнята. Докато заври чайникът, преглежда първата страница. Едно заглавие привлича погледа му: „ЛОУСЪН ПРЕСМЯТА РАЗХОДИТЕ — ДАНЪЧНИТЕ НАДЕЖДИ СЕ ИЗПАРИХА“

„Найджъл Лоусън, министърът на финансите, събира сътрудниците си през уикенда да обсъдят рисковете за икономическата му стратегия в резултат от вдигането на лихвения процент миналата седмица и рязкото нарастване на безработицата.“

Някакви други новини?

Чайникът завира. Вик си прави каничка силен чай, слага две филии бял хляб в тостера и вдига щорите на кухненския прозорец, за да погледне в градината. Сива, вилнееща сутрин без скреж. Катерици се носят през ливадата с леки скокове като вълма пух, духан от вятъра. Свраки наперено крачат между лехите и поглъщат лакомо червеите, които той изрови при вчерашната си работа в градината. Косове, врабци, червеношийки и други птици, чиито имена Вик не знае, подскачат насам-натам на дискретно разстояние от свраките. Всички тези същества изглежда се чувстват като у дома си в градината на Вик, макар че тя е само на две мили от центъра на града. Една сутрин неотдавна той видя лисица да минава под прозореца му. Вик почука по стъклото. Лисицата спря и обърна глава, погледна към Вик за момент, сякаш искаше да каже: „Моля?“, а после продължи спокойно по пътя си с вееща се зад нея опашка. На Вик му прави впечатление, че дивите животни започват да привикват към уличния живот и постепенно се придвижват от селските райони към града, където животът е по-лесен — няма капани, пестициди, ловци и бракониери, кофите са пълни с боклук и домакини като Марджъри — с нежни души или с глупави глави — им хвърлят остатъци от храна в градината, създавайки нещо като животински кухни за социално слаби. Природата се приближава към човешката раса и също минава на помощи.

Вик е изял двете си филии тостер и е на третата чаша чай и първата за деня цигара, когато Марджъри се дотътря в кухнята по домашен халат и чехли, с шал върху ролките на главата и с бледо кръгло лице, подпухнало от съня. Носи му „Дейли Мейл“, който току-що е доставен.

— Пушиш! — казва тя с тон, едновременно примирен и укорителен, съдържащ в една-единствена дума дългогодишен спор, добре познат и на двамата. Вик изсумтява — също много добре познат отговор. Той поглежда към кухненския часовник.

— Не трябваше ли Сандра и Гери вече да стават? За Реймънд изобщо няма да си хабя думите.

— Гери днес не е на училище. Учителите стачкуват.

— Какво? — казва той обвинително, а гневът му към учителите някак си се премества към Марджъри.

— Трудов протест или как там го наричат. Той донесе бележка в петък.

— Трудов мързел го наречи. Няма да видиш учителите навън да правят кордони на студа и дъжда, забелязала ли си? Те просто си седят в топлите учителски стаи и мърморят, а децата отпращат в къщи да правят бели. Това не е протест. Нито е трудов, разбираш ли? Те имат професия и е крайно време да започнат да се държат като хора на професията.

— Е … — казва помирително Марджъри.

— Ами Сандра? Преподавателите от горните класове също ли са на „трудов протест“?

— Не, нея пък ще я водя на лекар.

— Какво й е?

Марджъри се прозява уклончиво.

— О, нищо сериозно.

— Защо не отиде сама? Момиче на седемнадесет години би трябвало да може да отиде само на доктор, без някой да го държи за ръчичка?

— Няма да влизам с нея в кабинета, ако не иска. Само ще я изчакам.

Вик я поглежда подозрително.

— Да не би да ходите по магазините след това?

Марджъри се изчервява.

— Добре, де, трябват й нови обувки …

— Как може да си толкова глупава, Марджъри! — възкликва Вик. — Ти ужасно я глезиш. Сандра мисли само за дрехи, обувки и прически. Как ще си вземе изпитите?

— Не знам. Но ако не иска да следва …

— Какво тогава иска? Последно какво?

— Иска да стане фризьорка.

— Фризьорка! — Вик влага възможно най-голямо презрение в гласа си.

— Хубаво ни е момичето, защо да не се радва на дрехи и обувки, докато е младо?

— Защо ТИ да не си правиш удоволствието да я киприш, искаш да кажеш? Държиш се с нея сякаш е кукла, не е ли така, Марджи?

Вместо да отговори на този въпрос, Марджъри се връща на един от предишните.

— Тя има проблеми с менструацията, ако толкова те интересува — казва тя, като приписва любопитство на Вик, каквото той не е показвал, при това много добре знае, че подобни гинекологични откровения са последното нещо, което той би желал да чуе, особено в този сутрешен час. Патологията на женските тела е източник на голяма боязън и неудобство за Вик. Техните изкървявания и течения, бучки и образувания, и особено болезнено-звучащите хирургически операции — кюртаж на матката, изрязване на разширените вени, ампутация на гърдите — самото споменаване на тези неща го кара да трепва и се свива, а напоследък менопаузата обогати репертоара и с горещи вълни, обливане в пот и нещо още по-страшно — задръжка на течности. — Очаквам докторът да й изпише противозачатъчни — казва Марджъри, докато си приготвя прясна порция чай.

— Какво?

— За регулиране на менструацията й. Очаквам д-р Робертс да изпише на Сандра противозачатъчни таблетки.

Вик изсумтява пак, но този път интонацията му е неопределена и несигурна. Има чувството, че жените в къщи са намислили нещо. Възможно ли е Сандра да отива на лекар, за да мине на противозачатъчни? С одобрението на Марджъри? Той самият не одобрява. Ами ако Сандра прави секс? На седемнадесет? С кого? Да не би с онзи пъпчивко с маскировъчно военно яке, как му беше името, Клиф, не, само не с него, за Бога. Не — с никого! Образът на дъщеря му в любовна поза с разделени колене и тъмна сянка над нея проблясва неканен в главата му и го изпълва с ярост и отвращение.

Той усеща, че воднистите сини очи на Марджъри го наблюдават с очакване над ръба на чаената чаша, като че ли го канят на разговор по темата, но той не може, не и тази сутрин, не и с купищата задачи за предстоящия ден. И едва ли някога ще може, честно казано. Един разговор за сексуалния живот на Сандра би могъл лесно да премине в обсъждане на неговия и Марджъри сексуален живот или по-скоро липсата на такъв, а той би предпочел да не се занимават с това. Да не разлайват кучетата. Вик сверява кухненския часовник със своя и се надига от масата.

— Да ти направя ли бекон? — казва Марджъри.

— Не, свърших.

— Трябва да хапваш нещо готвено в тия студени сутрини.

— Нямам време.

— Защо не си купим микровълнова печка? С нея става за секунди.

— Известно ли ти е — казва Вик, — че деветдесет и шест процента от всички микровълнови печки в света се произвеждат в Япония, Тайван или Корея?

— Но всичките ни познати вече имат.

— Именно.

Марджъри поглежда Вик с нещастен вид, несигурна накъде бие.

— Бих могла да огледам цените днес предобед — казва тя. — След обувките на Сандра.

— И къде ще я сложиш? — пита Вик, като оглежда кухненските плотове, отрупани с безброй електроуреди — тостер, чайник, кафеварка, миксер, електрическа тенджера, фритюрник, форма за сладки …

— Мисля да махнем електрическата тенджера. И без това не я използваме. Микровълновата ще бъде по-полезна.

— Добре тогава, огледай как са цените, но не купувай. Мога да я намеря на заводска цена.

Лицето на Марджъри светва. Тя се усмихва и две трапчинки се появяват на тестените й бузи, още лъскави от нощния крем за лице. Тези трапчинки бяха първото нещо, което привлече Вик към Марджъри преди двадесет и пет години, когато тя работеше в офис за машинописни услуги във Вангард. Понастоящем те се появяват съвсем рядко; перспективата за разходка из търговската зона е едно от малкото неща, които са гаранция за цъфването им.

— Само че не очаквай от мен да ям каквото и да е сготвено в нея — казва той.

Трапчинките на Марджъри моментално се скриват, като слънце зад облак.

— Защо?

— Това не е истинско готвене, затова. Майка ми ще се обърне в гроба.

Вик взема „Дейли Мейл“ и отива в тоалетната, онази на гърба на къщата, до задния вход, в обикновен бял цвят, строена за използване от домашните помощнички, градинарите и работниците. По мълчаливо споразумение, Вик има навик там да раздвижва червата си, докато Марджъри използва тази за гости близо до входната врата, така че атмосферата на специалната баня „EN SUITE“ да остане незамърсена.

Вик изпушва втора цигара върху клозетната седалка и преглежда „Дейли Мейл“. Уестлънд и Хезелтайн са все още в заглавията. СЛУХОВЕ ЗА СПИРАНЕ НА НОМЕР 10. МЕГИ ОБЕЩАВА ДА ОХЛАДИ СТРАСТИТЕ. Той прелиства към вътрешните страници. МЪРДОК ПРЕД СБЛЪСЪК С ПРОФСЪЮЗИТЕ. ПРИЗИВЪТ НА ИМАМА ЗА МОЛИТВА КАРА ВИКАРИЯ ДА ГОВОРИ ЗА ЛУДНИЦА. БУЛКА СЕ ОМЪЖВА ДВА ПЪТИ, ЧАКАТ Я НЕПРИЯТНОСТИ. НИЕ СМЕ В СУПЕРЛИГАТА НА НАЦИИТЕ. А, я чакай малко.

„Англия отново е в суперлигата на най-развитите индустриални нации. Според последни проучвания, само Германия, Холандия, Япония и Швейцария могат да се сравняват с нас по икономически растеж, стабилност на цените и твърд баланс на плащанията, казва д-р Дейвид Ломакс, икономически съветник на Натуест.“

„Сравняват“ най-вероятно значи „надминават“. И откога Холандия е станала индустриална суперсила? И така да е, всичко това са раздувки, миражи, стъкмени с помощта на статистиката. Достатъчно е само да минеш през Средна Англия, за да разбереш, че ако ние сме в суперлигата на най-развитите индустриални държави, някой май нещо извърта. Вик е изцяло на страната на Англия, но понякога голословният шовинизъм на „Дейли Мейл“ му лази по нервите. Той дръпва от цигарата и изтърсва пепелта между краката си. Тя пада във водата с леко свистене. ИКОНОМИЧНА ЛЕКА КОЛА ПРЕМИНАВА УСПЕШНО ТЕСТОВЕ.

„«Бритиш Лейлънд» започна изпитания на лек алуминиев двигател, създаден по революционна технология за лека кола-комби, консумиращ само 4,5 л. бензин на 100 мили — световен рекорд за икономична консумация.“

Кога беше последният път, като се хвалехме със световен рекорд на алуминиев двигател? „Хилмън Имп“ като че ли. И къде са сега миналогодишните „Хилмън Имп“? На сметището за скраб, цялата продукция или почти цялата. А заводът „Линуд“ е гробище, трева расте между конвейерните линии, гофрираните покриви се подмятат от вятъра. Кола, която никой не искаше да купи, монтирана в район, избран по политически, а не икономически причини, на стотици мили от доставчиците на части. Той отгръща на страниците, посветени на правителствената политика. ДА ВДИГНЕМ ГОРДО ГЛАВА.

„Така наречената «Индустриална година» започна, както се и очакваше, доста несполучливо. Най-различни комисии от промишления сектор се пенявят по темата за предполагаемото ниско социално положение на инженерите и липса на уважение към инженерните специалности.“

Вик прочита тази статия със смесени чувства. Индустриалната година положително е поредната раздувка. От друга страна, идеята, че обществото недооценява инженерите, е вярна.

В 7:40 Вик излиза от тоалетната. Темпото на действията му се ускорява. Преминава бодро през кухнята, където Марджъри апатично поставя изцапаните чаши и чинии от закуската в машината за миене на съдове, и на бегом се качва по стълбите. Отново в банята „EN SUITE“, където бързо измива зъбите си, сресва косата си. Отива в спалнята, облича чиста бяла риза и костюм. Има шест делови костюма, които редува през седмицата. По-рано смяташе, че пет са достатъчно, но си купи един допълнителен, след като Реймънд се опита да остроумничи: „Щом си с пепеляво-сивия камгар, трябва да е вторник“. Днес е ред на морско-синия ситно раиран. Той подбира диагонално раирана вратовръзка в тъмно червено, синьо и сиво. Напъхва стъпалата си в чифт идеално лъснати черни оксфордки от естествена кожа. Едната връзка, леко разнищена, се скъсва, след като я дръпва по-силно — той псува. Бърника в дъното на гардероба за една стара черна обувка с подходяща връзка и открива кашон, съдържащ съвсем ново радио с вграден часовник, произведено в Хонг Конг, запечатано в прозрачен найлонов плик и поместено във форма от стиропор. Вик въздъхва и прави гримаса. Подобни находки не са редки по това време на годината. Марджъри има навик рано да купува коледните подаръци и да ги крие като катерица, а после да ги забравя напълно.

Когато слиза отново долу, тя се върти из хола.

— За кого е това радио с часовника, а?

— Какво?

— Намерих чисто ново радио с часовник в дъното на гардероба.

Марджъри слага пръст на устата си.

— Шт! Нали трябваше да купя нещо за баща ти.

— Не му ли дадохме вече коледен подарък?

— Да, разбира се. Помня, че се юрна на Бъдни вечер и му купи едно електрическо одеало … Нищо, това ще потрябва догодина.

— Ама той нямаше ли си радио с вграден часовник? Не му ли дадохме такова преди няколко години?

— А, така ли беше? — казва Марджъри безучастно. — Тогава може пък някое от момчетата да го хареса.

— Това, от което имат нужда те, е часовник с бомба в него, а не радио — казва Вик, като потупва джобовете си, за да провери на място ли са портфейлът, бележникът, ключодържателят, цигарите и запалката.

Марджъри му помага да облече палтото от камилска вълна — дреха, която го беше убедила да купи, въпреки че той не искаше, защото му висеше доста под коленете и, както смяташе той, подчертаваше ниската му фигура и го правеше да изглежда като преуспял букмейкър.

— Кога ще се върнеш от работа? — пита тя.

— Не знам. По-добре дръж вечерята затоплена.

— Недей да закъсняваш много.

Тя затваря очи и накланя лицето си към неговото. Той докосва устните й със своите, после поклаща глава в посока към първия етаж.

— Вдигай тоя мързеливец от леглото.

— Те имат нужда от повече сън като растат, Вик.

— Реймънд вече не расте, за Бога. Спрял е да расте от години, освен ако е взел да расте на бирен корем, което няма да ме учуди.

— Добре де, но Гери все още расте.

— Гледай да си напише домашното за днес.

— Да, скъпи.

Вик е съвсем сигурен, че тя няма намерение да изпълни инструкциите му. Ако не беше уредила час за лекар на Сандра, Марджъри сигурно щеше пак да си легне с чаша чай и „Дейли Мейл“ в леглото. Преди няколко седмици се беше върнал в къщи, веднага след като стигна до работата си, защото беше забравил едни важни документи. Намери къщата абсолютно тиха — трите деца и майка им спяха дълбоко в 9:30 сутринта. Нищо чудно, че цялата страна отива по дяволите.

Вик минава през остъкления портал и излиза на открито. Студеният вятър разрошва косата му и го принуждава да се присвие за момент, но той е приятно свеж след застоялата топлина на дома и Вик поема дълбоко въздух по пътя си към гаража. Когато доближава гаражната врата, тя се отваря като че ли по магически начин — всъщност с електричество, активирана от дистанционното в джоба на Вик — нещо, което винаги му доставя истинска детска радост. Вътре блестящият тъмно-син ягуар, регистрационен номер VIC 100, чака до сребристото метро на Марджъри. Той изкарва колата на заден ход и затваря гаража с още едно докосване на дистанционното. Марджъри сега се появява на прозореца на хола и, прихванала роклята си през гърдите с една ръка, му помахва с другата. Вик се усмихва помирително, поставя автоматичния скоростен лост на потегляне и се плъзва покрай къщата.

Сега започва най-приятният половин час от деня — пътуването до работа. В действителност то не трае точно половин час — обикновено е двадесет и пет минути, но на Вик му се иска да е по-дълго. Това е един интервал на спокойствие между дрязгите у дома и тревогите на работа, време за чисто отдаване на сетивата, пълен контрол, превъзходство без усилие. Защото ягуарът превъзхожда всички други коли по шосето, Вик е убеден в това. Когато „Мидлънд Амалгамейтид“ поискаха той да стане управителен директор на „Прингълс“, му предложиха Роувър 3 500 Ванден Плас, но Вик предпочете ягуар — кола, обикновено резервирана за началници на отдели, и за свое удоволствие получи такава, макар и не съвсем нова. Разбира се, че трябваше да кара английска кола, след като „Прингълс“ работеха предимно за местната автомобилна промишленост — не че Вик беше карал някога кола чуждо производство (чуждите коли са анатема за него, тяхното внезапно нашествие по пътищата на Англия през 70-те отбеляза началото на икономическата разруха според него), но той все пак трябваше да признае, че човек няма голям избор английски коли, ако трябва да се търси достоен съперник на мерцедесите или BMW-тата. По принцип ягуарът беше комай единствената кола, която шофьорите приемаха сериозно, като се изключат ролс-ройс и бентли.

Той спира на пресечката, където „Авондейл Роуд“ се среща с „Бартън Роуд“ — движението вече започва да се сгъстява поради часа-пик. Един шофьор на лек камион форд-транзит, макар да има предимство, дава заден, за да пусне Вик наляво. Вик му кимва с благодарност, завива наляво, после отново надясно, като с лекота си пробива път по широките улици на жилищната зона с насадени от двете й страни дървета. Минава покрай университета, чиято висока часовникова кула от червени тухли се провижда над дърветата и покривите. Макар да живее на прага му, така да се каже, Вик никога не е влизал вътре. За него знае само, че е място на задръствания в определени часове на деня — Марджъри се оплаква от тях (денят в университета започва късно и свършва рано, така че не причинява затруднения за Вик) — и че е пълен с разсейващо красиви момичета, за чиято безопасност се тревожи, като ги вижда да се разкарват насам-натам между общежитията и студентските профсъюзи вечерно време. С масивната си архитектура и паркови пространства, пазени от бдителна охрана, поставена на всички входове, университетът изглежда на Вик като малък град-държава, една академична Ватикана, от която той се държи на разстояние, едновременно смутен и неодобряващ вида му, излъчващ привилегировано високомерие към обикновения оживен промишлен град, в който е построен. Неговата собствена Алма матер, разположена на няколко мили по-нататък, беше много по-различен тип учебно заведение — мръсен висок блок, претъпкан с машинарии и лаборатории, с изглед към разпределителната ж. п. станция и кръговото кръстовище на градските улици. По негово време носеше името „Колеж за водещи технологии“, но оттогава се беше разраснал и получил статут на университет, без обаче да си придава важност или да се разкрасява. И съвсем правилно. Ако учебното заведение е прекалено комфортно, никой няма да иска да го напусне и да започне истинска работа.

Вик излиза от жилищната зона около университета и се влива в движението, мудно напредващо по „Лондон Роуд“ към центъра на града. Това е най-бавната част от сутрешното му пътуване, но ягуарът, автоматично свел шума на двигателя до шепот, се справя с напрежението. Вик избира касета и я пъха в отвора на стереото си с четири тонколони. Гласът на Карли Саймън изпълва вътрешността на колата. Музикалният вкус на Вик е ограничен и силно пристрастен. Той обича женски вокал, бавно темпо, богати аранжименти на мелодични песни в джазов стил. Карли Саймън, Дъсти Спрингфилд, Роберта Флак, Диона Уоруик, Даяна Рос, Ранди Кроуфорд и, напоследък, Сейд и Дженифър Ръш. Нежните извивки на тези гласове, сладки или леко дрезгави, стенещи и нашепващи за радостите и разочарованията на женската любов, облекчава напрежението на нервите му и отпуска мускулите на крайниците му. Разбира се, той не би и помислил да пусне някоя от тези ленти на касетофона у дома, за да не му се присмеят децата. Това си е негово лично забавление, нещо като музикална мастурбация, неотменна част от ритуала по пътуване за работа. Той обаче не може да се отдаде напълно на музиката, защото същевременно е принуден да чете на задните стъкла на другите коли грозни напомняния за една по-примитивна сексуалност. СКИОРИТЕ ГО ПРАВЯТ НА КРАКА. ФЕРМЕРИТЕ ГО ПРАВЯТ ОБУТИ. НАДУЙ КЛАКСОНА, АКО СИ ГО ПРАВИЛ СНОЩИ! Го, го, го. Вик стисва кормилото до побеляване на кокалчетата си. Защо трябва почтени хора да търпят тази мръсотия? Нужни са закони против това.

Сега Вик достига последния светофар, след който системата от тунели и надлези ще го пренесе без прекъсвания през центъра на града. Червена тойота се изравнява с него, после сантиметър по сантиметър го изпреварва. Собственикът й натиска здраво амбреажа — очевидно има намерение бързо да се измъкне. Светлината става кехлибарена и тойотата се юрва напред, разкривайки, не е трудно за досещане, надпис на задното стъкло: ДЕЛТАПЛАНЕРИСТИТЕ ГО ПРАВЯТ ВЪВ ВЪЗДУХА. Вик чинно изчаква зелената светлина, след което яко натиска педала за газта. Ягуарът дръпва напред, за две секунди догонва тойотата и я подминава без никакво усилие, а в същия миг, по щастливо съвпадение, гласът на Карли Саймън достига пронизващо крешчендо. Вик поглежда в огледалото за обратно виждане и иронично се подсмихва. Да му е за урок, дето си е купил японска кола.

Всъщност, едва ли. Вик много добре разбира колко безсмислена е неговата малка победа — огромен жаден 5,3-литров двигател изправен срещу икономичния 1,8-литров на тойотата. Но по дяволите здравия разум, сега е момент за отпускане, времето на движение без усилие между дома и работата, потънал в кожената седалка, изолиран от шума и пушеците на града в комфортната кабина с матови стъкла и чувствена музика. Дългият нос на колата се мушва в първия тунел. Навътре-навън, надолу-нагоре. Вик пронизва тунелите, сменя платната, свива към дълга покрита рампа, която води към магистрала с шест платна, стоварена като гигантска ръка върху задните улички на неговото детство. Всяка сутрин Вик шофира над потъналия двор на бабината си къща и минава покрай комина на другата, в която той самият израсна и където овдовелият му баща все още упорства да живее въпреки всички опити на Вик да го премести — като моряк, стиснал мачтата на потъващ кораб — блъскан, оглушаван и задавян от гърмящия порой коли на петнадесет метра от прозореца на спалнята му.

Вик се качва на магистралата, отиваща в северозападна посока, и следващите няколко мили дава пълна свобода на ягуара да се движи гладко по вътрешното платно с 90 мили в час, като само следи в огледалото за някой полицай, макар че те рядко си правят труда да спират коли в часа-пик — не по-малко загрижени да поддържат движението в ред. От дясно и отляво се простира познат пейзаж, толкова познат, че той дори не го забелязва — редица от къщи и фабрики, складове и бараки, ж. п. линии и канали, купчини метален скраб и камари потрошени коли, струпани контейнери и автомобилни паркове, охладителни кули и газометри. Едноцветен пейзаж — сив под ниското сиво небе с неясно очертан хоризонт.

Сега Вик Уилкокс, стриктно казано, е излязъл от границите на Рамидж и минава през район, известен като Черното землище — наречен така заради пелената от дим, разстилала се над него и тънкия слой въглищен прах и сажди, покривали го в зората на индустриалната революция. Той знае това-онова за историята на района, в училище бяха наградили курсовата му работа на тази тема. В началото на деветнадесети век тук биват открити богати находища на полезни изкопаеми: въглища, желязо, варовик. Прокопават мини, издълбават каменни кариери, железодобивни заводи изникват навсякъде за експлоатиране на новите технологии за топене на желязна руда с кокс, при което варовикът се използва за катализатор. Полето постепенно бива покрито с изоставени шахти, леярни, фабрики и цехове, както и редици от мизерни коптори за мъжете, жените и децата, работещи в тях: разпростряла се без всякакъв план индустриална крайградска зона — мрачна през деня, страшна през нощта. През 1824 година писателят Томас Карлайл я описва по следния начин: „Плашеща сцена … плътен облак зловреден дим виси постоянно над нея … а през нощта целият район заприличва на вулкан, бълващ огън от хиляди тухлени комини“. Малко по-късно Чарлз Дикенс разказва за минаването си оттам „по безкрайни пътеки от сгур, покрай огнени пещи и ревящи парни машини, и такава мръсотия, тъмница и мизерия, каквато дотогава не бях виждал“. Когато кралица Виктория пътувала с влак през района, спускали завесите на прозореца й, за да не бъдат обидени очите й от грозотата и нищетата му.

Икономиката и външният вид на този район са се променили значително оттогава. С изчерпването на слоевете желязна руда и въглища или след като експлоатирането им става неизгодно, минната промишленост и железодобивът замират. Но след това на различни места възникват предприятия за леене на желязо, коване и машиностроене — всички тези видове производство, известни като металургия — и се разрастват, докато сградите им се срещат и сливат с разширяващите се промишлени предградия на Рамидж. Последвалото ограничаване на тежката промишленост и развиване на нови форми за добив на енергия довеждат до намаляване на видимата замърсеност на въздуха, макар че не по-малко зловредните пушеци от ауспусите на колите, каращи с оловен бензин по магистралите, с които е осеян районът, сгъстяват характерната сива мъгливост на тукашната дневна светлина. В днешно време Черното землище не е много по-черно от съседния му град, а от природата почти нищо не заслужава внимание. Понякога чуждестранни посетители правят догадки, че името на района идва не от вида на околната среда, а от цвета на лицата на многото имигранти от Индия, Пакистан и Карибските острови, населяващи града, привлечени тук през 50-те и 60-те — години на разцвет, когато работните места бяха много — а днес понасящи тежестта на най-голямата безработица.

Много скоро става време да забави скорост и да слезе от магистралата, за да се върне към тесните улици и задръстванията пред светофари, кръстовища и пресечки. Това е Уест Уолсбъри — район, в който преобладават фабрики и заводи, малки и големи, нови и стари. Много от тях са тихи, някои — съвсем занемарени, с разбити под формата на звездички стъкла. Синдици и принудителни закривания са опустошили района в последните години и са придали запустял вид на улиците му. След избора на консервативното правителство през 1979 г., което стимулира растежа на паунда на базата на открития в Северно море нефт в началото на осемдесетте и остави английската промишленост беззащитна пред чуждата конкуренция или пък (според нечии други мнения) изложи на показ неефективността й (Вик предпочита първото гледище, но в някои моменти е склонен да приеме и второто), една трета от всички машиностроителни компании в Уест Мидлънд прекратиха дейността си. Няма нищо по-печално от затворена фабрика, знае добре Вик Уилкокс, който сам е участвал в надзорни комисии по закриване. Една фабрика или завод се поддържа жива от енергията на собственото си функциониране, от пулсирането и воя на машините, от ударите на метал, от непрекъснатото движение на конвейерите, от притока и оттичането на работническите смени, от свистенето на въздушни спирачки и рева на дизелови двигатели, идващ от вагони, които доставят суровини на единия портал и товарят готовата продукция на другия. Когато се сложи край на всичко това, когато мястото се обезлюди и заглъхне, остава само една голяма порутена постройка — студена, мръсна и потискаща. Е, дано това не се случи с „Прингълс“, да пази Господ, дето се вика.

Сега Вик е близо до завода. Червен неонов надпис „Сауната на Сузана“ — обект на множество неприлични шеги, но за Вик просто полезен знак по пътя, блесва над мръсна витрина на магазин. Петдесет метра по-нататък Вик завива по „Кони Лейн“, подминава „Шопфикс“, „Аткинсън Инсюлейшън“, „Битоумарк“, после върви покрай оградата на „Прингълс“ до главния вход. Оградата е дълга, защото мястото, което заема заводът, е доста голямо. В най-добрите си дни, в бума на следвоенните години, в „Прингълс“ работеха четири хиляди души. Сега работната сила е свита до по-малко от хиляда души. Има сгради и пристройки, в които Вик никога не е влизал. По-евтино е да се оставят да изгният, отколкото да се разчистят.

Вик нетърпеливо надува клаксона пред бариерата; лицето на пазача се появява на прозорчето и грейва в раболепна усмивка. Вик студено му кимва. Негодникът сигурно се е зачел в някой вестник. Предшественикът му беше уволнен по настояване на Вик точно преди Коледа, защото при едно внезапно идване до завода през нощта, го намери да гледа портативен телевизор, а не видео мониторите, за следенето на които му се плащаше. Май че и този не е по-добър. Може би ще трябва да се обърнат към друга охранителна фирма. Вик си отбелязва наум да повдигне въпроса пред Джордж Прендергаст, директора на „Личен състав“.

Бариерата е вдигната и той кара към личното си място за паркиране близо до официалния вход на административния блок. Проверява статистиката на пътуването си върху дигиталния дисплей на таблото. Изминато разстояние: 9,8 мили. Време на пътуване: 25 мин. 14 сек. Не лошо постижение за сутрешен час-пик. Консумация на бензин: 17,26 мили/галон. Е, можеше да бъде и по-добре, ако не трябваше да поставя онази тойота на място.

Вик бута летящата врата на приемната зала — едно доста помпозно помещение с дъбова ламперия по стените, поставена през по-просперираща епоха. Мебелировката обаче изглежда изхабена. Стрелките на стенния часовник, един от тези дразнещи модели с липсващите цифри, са в положение малко преди осем и половина. Дорийн и Лесли, телефонистките, тъкмо свалят палтата си зад преградката. Те се усмихват превзето, като приглаждат прическите си и придърпват полите си.

— Добро утро, г-н Уилкокс.

— Добро утро. Струва ми се, че тук има нужда от нови столове.

— О, да, г-н Уилкокс, тези са много твърди.

— Нямах предвид вашите столове, а тези за посетители.

— Ах… — Те не знаят точно как да реагират. Той все още е Новият директор и всички малко се боят от него. На излизане, като минава през люлеещата се врата, чува накъсани звуци от сподавен смях.

— Добро утро, Вик! — Шърли, секретарката му, мазно се усмихва от бюрото си, уверена в праведността си, понеже е на работното си място преди шефа, ако и в момента да разглежда лицето си в огледалцето на пудриерата си. Тя е зряла жена с тупирана коса в невероятен жълт нюанс и съблазнителна пазва, върху която очилата й, придържани около шията от метална верижка, си почиват като върху рафт. Вик я наследи от предшественика си, който очевидно беше култивирал непринудени делови отношения. Без изобщо да й даде повод, тя започна да го нарича Вик, но той трябваше да й признае правото. Беше работила за „Прингълс“ години наред и Вик щеше да зависи от нейните знания и умения, докато свикне с работата.

— Добро утро, Шърли. Ще направиш две чашки кафе, нали? — Механизмът на неговия работен ден се смазва с безброй чашки нес кафе. Той окачва палтото си от камилска вълна в антрето, което свързва неговия кабинет със стаята на Шърли и влиза в кабинета. Сваля сакото си и го мята на облегалката на стола. Сяда на бюрото и отваря бележника си. Шърли влиза с кафето и голям фотоалбум.

— Това са новите снимки на Трейси, ако искате да ги видите — казва тя.

Шърли има седемнадесетгодишна дъщеря, чиято амбиция е да стане фотомодел, и затова майка й непрекъснато завира лъскави снимки на добре развитата нахакана сладурана — ту по оскъден бански костюм, ту по долно бельо — под носа на Вик. Отначало той се усъмни, че тя се опитва да угажда на похотливите му желания, но по-късно стигна до заключението, че го вършеше от неподправена родителска гордост. Глупавата овчица наистина не виждаше нищо нередно в това да превръща дъщеря си в момиче от постер на стената.

— О, да? — казва той с едва прикрита досада. После, като отваря албума: — Боже Господи!

Личицето с фина брадичка и капризно нацупени устни под русите къдрици му е вече познато, но двете огромни разголени гърди, насочени право срещу камерата, са като два розови крем-десерта с черешка на върха и представляват нещо съвсем ново. Той бързо прелиства твърдите, покрити с найлон страници.

— Хубави са, нали? — нежно казва Шърли.

— Но как позволяваш на дъщеря си да се снима в такъв вид?

— Аз бях там, навъртах се наоколо. В студиото.

— Ще бъда откровен с теб — казва Вик, като затваря албума и го отмества настрани. — Аз не бих разрешил това на моята дъщеря.

— Не виждам какво толкова е станало — казва Шърли. — В днешно време хората изобщо не се впечатляват от момиче, голо до кръста. Трябваше да видите плажа на Родс миналото лято. Ами даже по телевизията. Ако едно момиче има хубаво тяло, защо да не се възползва? Вижте например Сам Фокс!

— Кой е той?

— Тя! Саманта Фокс. Не може да не я знаете!? — От изненада гласът на Шърли се повишава с една октава. — Момичето от трета страница. Знаете ли колко е изкарала миналата година?

— Повече от мене, не се и съмнявам. И повече, отколкото ще направи „Прингълс“ тази година, ако още ми губиш времето.

— О, какъв сте само! — закачливо казва Шърли, свикнала да приема укорите като че ли са шеги.

— Кажи на Брайън, че искам да го видя.

— Мисля, че още не е дошъл.

Вик изсумтява, но не се изненадва, че директорът по маркетинга още не е пристигнал.

— Веднага, щом дойде тогава. А междувременно да напишем няколко писма.

Телефонът звънва. Вик вдига слушалката:

— Уилкокс.

— Вик?

Гласът на Стюърд Бакстър, президент на машиностроителния и леярен бранш на „Мидлънд Амалгамейтид“, звучи леко разочаровано. Несъмнено се е надявал да чуе, че г-н Уилкокс още не е дошъл, така че да може да предаде Вик да му се обади по-късно, като го постави по такъв начин в отбранителна позиция, бидейки наясно, че браншовият му началник знае, че той, Вик, не е бил на бюрото си толкова рано, колкото той, Стюърд Бакстър. В процеса на разговора Вик напълно се уверява, че това е бил единственият повод за обаждането, тъй като Стюърд Бакстър няма нищо ново за казване. Те бяха говорили за същото в петък следобед — за разочароващите цифри от статистиката за продукцията на „Прингълс“ през декември.

— Винаги има спад през декември, Стюърд, вие знаете. Заради дългите коледни празници.

— Дори и така да е, доста надолу сме, Вик. В сравнение с миналата година.

— И така ще си останем пак този месец, бих добавил сега за ваше сведение.

— Съжалявам да чуя това, Вик. Това прави животът много труден за мен.

— Още не сме подкарали леярната както трябва. Сърцевиците постоянно се развалят. Искам да купя една нова машина, напълно автоматизирана, за да заменя старите.

— Прекалено скъпо е. По-добре нещо от втора ръка. Не си струва да се инвестира в тази леярна.

— Леярната има голям потенциал. Работната сила е добра. Добра работа вършат. Впрочем, не се отнася само за леярната. Разработваме нов производствен модел за целия завод. Всичко минава на компютри. Но ще отнеме време.

— Точно това нямаме, Вик — време.

— Така е. Затова нека не губим повече време и да се залавяме за работа вместо да си бъбрим като съседки през плет.

Моментно затишие от другата страна на линията, последвано от леко пресилен смях. Стюърд Бакстър е решил да не го приема като обида. Въпреки всичко, обаче, се е обидил. Може би беше необмислено да го казва, но Вик заличава и най-малкото съжаление в мига, когато поставя обратно слушалката. Не е назначен, за да се подмазва на Стюърд Бакстър. Назначен е, за да направи „Дж. Прингъл и Синове“ печеливш.

Вик натиска бутон на телефонното табло и повиква Шърли, която беше отпратил с жест, докато разговаряше с Бакстър, да вземе няколко писма. Той прелиства папката с кореспонденция в чекмеджето с входящи материали. Двете отвесни бръчки на веждата му се доближават, докато се концентрира върху имена, цифри, дати. Запалва цигара, вдишва дълбоко и издухва две струи пушек през ноздрите си. Отвън небето е все още облачно, а мрачната жълтеникава светлина, процеждаща се през венецианските щори на прозорците, не е достатъчна за четене. Той натиска ключа на настолната лампа; кръгъл сноп светлина пада върху документите. През стените и прозорците достига приглушен смесен шум от машини и улично движение — успокояващият, удовлетворяващ шум на работещи хора.