Дейвид Лодж
Добра работа (12)

2

Зимният семестър в Рамидж продължаваше десет седмици, както и есенния и летния семестри, но изглеждаше по-дълъг от другите два поради безрадостния сезон. Сутрините бяха тъмни, здрачът настъпваше рано, а слънцето рядко пробиваше облачната покривка през краткотрайния ден. В кабинетите и аудиториите електрическите лампи светеха по цял ден. Навън въздухът беше студен и лепкаво мокър, наситен с влага и замърсявания. Той обезцветяваше всичко и замъгляваше всяко очертание на градския пейзаж. Трудно можеше да се види циферблата на градския часовник на върха на университетската кула, а и самите му удари звучаха приглушено и унило. Атмосферата смразяваше тялото и тежеше на дробовете. Според някои, носовият говор в местния диалект се дължеше на климата през зимата, от който носовете на хората течаха, а синусите им оставаха запушени в продължение на месеци, като по този начин те бяха принудени да ходят с отворена уста, като риби на сухо. По това време на годината беше трудно да се разбере защо изобщо човешки същества са се заселили и размножили на такова студено, влажно и сиво място. Само работата като че ли даваше отговор. Никоя друга причина не можеше да накара никого да дойде тук или, ако е дошъл вече, да остане. Още по-жестока, следователно, бе съдбата на безработните в Рамидж и околностите му, осъдени да стоят бездейни на място, където нямаше какво друго да правят, освен да работят.

Робин Пенроуз не беше безработна — засега. Тя имаше предостатъчно занимания: преподаване, научна работа, административни задължения във факултета. Предишната зима бе оцеляла, отдавайки се на работа. Тя се движеше между малкия си уютен дом и топлата си, добре осветена стая в университета, като пренебрегваше неприятния климат. В къщи четеше, водеше си записки, които преработваше в научни разработки на компютъра си, оценяваше есета; в университета изнасяше лекции, консултираше студенти, беседваше с кандидат-студенти, съставяше списъци за прочит на книги, посещаваше събрания на комитети и пак оценяваше есета. Два пъти седмично играеше скуош с Пени Блек — форма на отдих, която не се влияеше от времето — или всъщност от какъвто и да е друг аспект на околната среда: човек може навсякъде да замахва, да се поти и да се задъхва в ярко осветения кубичен корт дълбоко в недрата на спортния център — в Кембридж, Лондон или Южна Франция. Еднообразната линия на интелектуалната работа, пунктирана с кратки експлозии от физически упражнения на закрито — това беше ритъмът на живот на Робин Пенроуз през първата й зима в Рамидж.

Но тази година зимният семестър беше различен. Всяка сряда тя напускаше обичайната си обстановка и потегляше с колата към града (по по-бърз и директен маршрут от онзи, по който мина при първото си посещение) към завода в Западен Уолсбъри. До известна степен тя негодуваше срещу това си задължение. То я отклоняваше от работата й. Винаги имаше толкова много книги, толкова много статии в толкова много списания — и всички те чакаха да бъдат прочетени, разбрани, анализирани и синтезирани в едно с многото други книги и статии, които тя беше прочела, разбрала, анализирала и синтезирала. Животът бе кратък, критиката — вечна. Трябваше да мисли и за кариерата си. Единственият й шанс да остане сред академичните среди беше като изгради неустоимо впечатляващ имидж чрез научна работа и публикации. Схемата „Силует“ с нищо не допринасяше за това — напротив, тя й пречеше, отнемаше й един ден седмично, който преди беше свободен от часове в университета.

Но раздразнението й беше само на повърхността. Схемата „Силует“ беше нещо, против което можеше да роптае пред Чарлз и Пени Блек, нещо удобно за оправдание, че изостава с другите задачи. Но на някакво по-дълбоко емоционално и мисловно ниво, тя извличаше известно задоволство от това, че е попаднала в завода, както и чувство за превъзходство над приятелите си. Чарлз и Пени живееха живота си, както тя самата преди, изцяло в границите на омагьосания университетски кръг. Но сега тя разполагаше с друг живот и с почти друга самоличност един ден в седмицата. Наименованието „силует“, което й се струваше абсурдно в началото, започна да придобива смислен резонанс. Силуетът беше нещо като двойник, @Doppelg(nger, но всъщност тя дублираше не Уилкокс, а себе си. Сякаш онази Робин Пенроуз, която прекарваше един ден от седмицата в завода, беше силует на другата, която през останалите шест дни се занимаваше с женския въпрос в литературата, викторианския роман и постструктуралистката литературна теория — не така значителна, по-изплъзваща се, но не по-малко реална. Сега водеше двойнствен живот и поради това се чувстваше по-интересна и сложна личност. Уест Уолбъри, тази пустош от фабрики и складове, шосета и кръстовища, насечени от многобройни железопътни прелези и занемарени канали като линиите на Марс, сам по себе си беше като тъмен двойник на Рамидж, неговата непозната страна, непозната за тези, които се топлеха на лъчите на културата и знанието в университета. Разбира се, за хората, които работеха в „Прингълс“, нещата изглеждаха точно обратно: университетът и всичко, свързано с него, беше в сянка — чуждо, неразгадаемо, смътно заплашващо. Пребягвайки насам-натам през границата между тези две зони, чиито ценностни системи, приоритети, език и маниери бяха така несравними, Робин се чувстваше като таен агент; и, подобно на всички тайни агенти, понякога страдаше от пристъпи на съмнение в правотата на собственото си поведение.

— Знаеш ли — разсъждаваше тя гласно пред Чарлз един ден, — че някъде там съществуват милиони хора, които изобщо не се интересуват от това, което правим ние с теб?

— Какво? — каза той, вдигайки поглед от книгата си, като отбеляза с показалец мястото, докъдето е стигнал. Бяха седнали в дневната-кабинет на Робин през един от съботните следобеди. Напоследък съботните гостувания на Чарлз бяха зачестили.

— Разбира се, те изобщо не знаят какво правим ние, но дори да се опитаме да им обясним, няма да разберат, а ако разберат, няма да им стане ясно защо го правим или защо някой трябва да ни плаща да го правим.

— Толкова по-зле за тях — каза Чарлз.

— Но това не те ли смущава? — каза Робин. — Че нещата, които ни интересуват толкова силно, като например дали критиката на Дерида върху метафизиката не е причина идеализмът да се промъкне през задната врата, или дали психоаналитичната теория на Лакан е фалоцентрична, или дали епистемологичната теория на Фуко може да се примири с диалектическия материализъм — всички тези неща, за които ние спорим, четем и пишем безкрай — не те ли притеснява, че на деветдесет и девет цяло и девет процента от населението въобще не му пука?

— Не му какво? — каза Чарлз.

— Не му пука. Означава, че изобщо не го е грижа.

— Искаш да кажеш, че не му пука на оная работа.

— Така ли? — каза Робин със смях. — Аз си мислех, че изразът е „пука ми на черупката“. Трябваше да се сетя, че „оная работа“ звучи по-поетично според теорията на Якобсон … Нищо чудно, че Вик Уилкокс изглеждаше стреснат оня ден, когато му го казах.

— От него ли го чу за първи път?

— Сигурно. Макар че той всъщност не използва такъв език. Той е един вид пуританин.

— Моралът на протестантите.

— Точно така … Хей, забравих за какво говорех.

— Говореше, че те не си падат много по постструктурализъм, там в завода. Не е за учудване, нали?

— Но това не те ли тревожи поне малко? Това, че повечето хора не им … не се интересуват от нещата, които значат много за нас?

— Не, защо?

— Ами, когато Уилкокс започне да ме напада, че хуманитарните научни степени са пропилени пари …

— Често ли го прави?

— О, да, с него постоянно спорим … И когато той говори, аз усещам, че аргументите, с които разполагам, вече не тежат дори пред мен, като например поддържането на културните традиции или подобряване комуникативните умения на студентите — аргументи, които старомодни хора като Филип Суолоу поднасят с повод и без повод. Защото, ако аз кажа, че преподавам на студентите неща, като постоянното приплъзване на означеното под означаващото или начина, по който всеки текст неизбежно подрива собствената си заявка за носителство на определен смисъл, той ще се изсмее в лицето ми.

— Не можеш да обясняваш постструктурализма на човек, който си няма понятие дори от традиционен хуманизъм.

— Именно. Но това не ни ли поставя в твърде маргинална позиция?

Настъпи тишина, през което време Чарлз обмисляше въпроса.

— Маргинален включва в себе си наличието на център — каза най-сетне той. — Но идеята за център е точно онова, което постструктурализмът поставя под въпрос. Подхвърли на хора като Уилкокс или Суолоу идеята за център и те ще предявят права над него, ще сведат всичко, което вършат, до него. Покажи им обаче, че това е илюзия, заблуда, и тяхната позиция ще рухне. Живеем в децентрализирана вселена.

— Знам — каза Робин. — Но кой плаща?

— Кой плаща?! — повтори Чарлз неразбиращо.

— Уилкокс винаги пита: „Кой плаща?“. „Няма безплатен обяд“. Няма да се учудя, ако каже, че няма и безплатен семинар по деконструкция. Защо обществото ще плаща, само за да му кажат, че хората не мислят това, което казват, или че казват не това, което мислят?

— Защото е вярно.

— Мисля, че не съществуваше истина в абсолютния смисъл.

— Не в абсолютния смисъл, не. — Чарлз изглеждаше раздразнен. — На чия страна си ти, Робин?

— Просто се опитвам да изслушам и другата страна.

— Всъщност не ни плащат чак толкова много — каза Чарлз и продължи да чете книгата си.

Робин погледна заглавието и го прочете на глас:

— „Финансовата революция“! За какво по дяволите четеш това?

— Казах ти, че смятам да напиша статия за живота на борсата.

— Наистина ли? Не вярвах, че говориш сериозно за това. Не е ли ужасно скучно?

— Не, всъщност даже е интересно.

— Ще ходиш ли да гледаш как работи Деби?

— Може — Чарлз се усмихна по неговия котешки начин. — Защо и аз да не стана силует?

— Никога не съм и помисляла, че може да се интересуваш от бизнес.

— Това не е бизнес — каза Чарлз и потупа книгата. — Не става дума за покупка или продажба на истински стоки. Всичко се извършва на хартия или на компютърен екран. Абстрактно. Има си собствен, направо съблазнителен, професионален жаргон — арбитражор, отсрочено бъдеще, плаващо ниво. Като литературната теория е.

 

„Прингълс“ определено беше бизнес, занимаващ се с истински стоки и ръководенето му ни най-малко не приличаше на литературна теория, но понякога на Робин й се струваше, че Вик Уилкокс и неговите подчинени се намират в отношения, подобни на преподавател към студенти. Макар че тя рядко схващаше подробностите по машиностроене и счетоводство, с които боравеше той по време на събранията с персонала, и макар че тези събрания често й бяха скучни и я изморяваха, тя разбираше, че той се опитва да обучава другите мъже, уговаряше ги, втълпяваше им да гледат на завода по нов начин. Той щеше да се изненада, ако му го кажеше, но методът му беше сократовски: той караше другите директори и мениджърите от средно равнище, а дори и бригадирите да определят сами проблемите, сами да достигат до начините за решението им, които той вече е набелязал. Той вършеше това така умело, че понякога й се налагаше да потиска възхищението си, като си напомня, че всичко се ръководи от мотива за печалбата и че извън стените на покрития с мокет кабинет на Вик Уилкокс е заводът, пълен с мъже и жени, които изпълняват опасни, унижаващи и досадно монотонни задачи, хора, които бяха само едни зъбни колелца в машината на неговата велика стратегия. Той беше изкусен тиранин и все пак тиранин. Нещо повече, той не показваше дължимия респект към нейните собствени професионални умения.

Типичен пример за това беше яростният спор, който те проведоха относно рекламата на цигарите „Силк Кът“. Те се връщаха с колата му от посещение на леярната в Дърби, която беше пред затваряне и продаваше един автоматичен сърцевик, от който Уилкокс се интересуваше, но се оказа, че той е твърде остарял за целите му. На всеки няколко мили минаваха покрай един и същ огромен плакат върху крайпътната ограда — фотографско изображение на разгъващ се на вълнички пурпурен копринен плат, в който имаше един-единствен срез, като направен с бръснарско ножче. Рекламата нямаше думи, само предупреждението на Министерството на здравеопазването за опасността от пушенето. Този вездесъщ образ, пробляскващ през равни интервали, едновременно дразнеше и интригуваше Робин и тя започна да прави семиотичен анализ на дълбоката структура, скрита зад привидно невинната повърхност.

На пръв поглед изглеждаше като някаква загадка. В смисъл, че за да бъде декодирана рекламата, човек трябваше да е чувал за марката цигари, наречена „Силк Кът“^[1]. Плакатът иконично представяше липсващото име, нещо като ребус. Но иконата също беше метафора. Съблазнително пробляскващите извивки на коприната и самата й мекота очевидно символизираха женското тяло, а елиптичния срез, подчертан от по-светъл цвят около него, представляваше още по-очевидно вагината. По такъв начин рекламата апелираше и към чувствените, и към садистичните импулси — желанието за обезобразяване при проникване в женското тяло.

Вик Уилкокс невъздържано изригна присмех и раздразнение, докато тя обясняваше своята интерпретация. Той пушеше друга марка, но сега сякаш почувства цялата си житейска философия застрашена от анализа на Робин.

— Трябва да имаш много перверзно съзнание, за да видиш всичко това в едно безвредно парче плат — каза той.

— Какъв е смисълът тогава? — предизвика го Робин. — Защо ще използват плат за реклама на цигари?

— Е, просто името им е такова, не е ли така? Копринен срез. Това е илюстрация на името. Нищо повече или по-малко.

— Представи си тогава, че бяха използвали снимка на топ коприна, срязан наполовина — щеше ли да е точно същото?

— Предполагам, че да. Да, защо не?

— Защото щеше да прилича на пенис, срязан наполовина, ето защо.

— Ама защо сте такива хора, защо не можете да приемате нещата каквито са си?

— Кои хора имаш предвид?

— Интелектуалците. Винаги се мъчите да откриете някакъв скрит смисъл в нещата. Защо? Цигарата си е цигара. Парче коприна си е парче коприна. Защо не оставите нещата на мира?

— Когато се представят по определен начин, те добиват допълнително значение — каза Робин. — Знаците никога не са невинни. Семиотиката ни учи на това.

— Семи-какво?

— Семиотиката. Науката за знаците.

— Тя ви учи на мръсно съзнание, ако питаш мен.

— А знаеш ли първо на първо защо нещастните цигари са наречени „копринен срез“?

— Не знам. Това си е просто име като всяко друго.

— „Срез“ има нещо общо с тютюна, нали? Тютюневият лист се реже. Нещо като „Плейърс Нейви Кът“ — вуйчо ми Уолтър пушеше от тях.

— Е, и какво като има? — наежено каза Вик.

— Но коприната няма нищо общо с тютюна. Това е метафора, която означава приблизително „нежно като коприна“. Някой в някаква рекламна агенция е измислил това име „Силк Кът“, за да ти внуши, че тези цигари няма да дразнят гърлото ти, няма да ти докарат тютюнджийска кашлица, нито рак на белия дроб. Но след известно време потребителите свикват с името и думата „коприна“ престава да означава нещо. Тогава решават да проведат рекламна кампания, за да съживят интереса към марката. Някой умник в агенцията излиза с идеята за копринен плат на вълнички с разрез в него. Първоначалната метафора сега е представена буквално. Но и нови метафорични конотации са се добавили — сексуалните. Дали те са вложени преднамерено или не, няма значение. Това всъщност е добър пример за приплъзване на означаваното под означаващото.

Уилкокс се позамисли върху това, после каза:

— Защо тогава и жените пушат? — Тържествуващото му изражение показваше, че смята аргумента си за убийствен. — Ако пушенето на „Силк Кът“ е един вид изнасилване, както се опитваш да го изкараш, защо и жените ги пушат?

— Много жени са мазохистки по възпитание — каза Робин. — Те са научили какво очаква от тях патриархалното общество.

— Ха! — възкликна Уилкокс и отметна главата си назад. — Трябваше да се сетя, че имаш готов отговор.

— Не знам защо го вземаш толкова навътре — каза Робин. — Нали ти самият не пушиш „Силк Кът“?

— Не, аз пуша „Марлборо“. Колкото и да е смешно, пуша ги, защото ми харесва вкуса им.

— Това не са ли онези от рекламата със самотния каубой?

— Да не излезе сега, че съм скрит хомосексуалист?

— Не, става дума за съвсем ясно метонимично послание.

— Мето-какво?

— Метонимично. Едно от основните положения в семиотиката е различаването на метафора от метонимия. Искаш ли да ти обясня?

— Карай, да минава времето.

— Метафората е фигура на речта, основаваща се на подобието, докато метонимията се основава на близостта. При метафората едно нещо се оприличава на друго, докато при метонимията някакво качество, причина или резултат от дадено нещо заместват самото нещо.

— Не разбирам нито дума от това, което казваш.

— Добре тогава, да вземем например една от твоите матрици. Долната полуформа се нарича драга, защото се влачи по пода, а горната — свод, защото покрива долната половина.

— Това аз ти го казах.

— Да, знам. Това, което обаче не ми каза, е че „драга“ е метонимия, а „свод“ — метафора.

Вик изсумтя.

— Какво значение има това?

— Въпрос на разбиране как работи езикът. Мислех, че се интересуваш от това, как работят нещата.

— Не виждам какво общо има това с цигарите.

— В случая с плаката на „Силк Кът“, изображението означава по метафоричен начин женското тяло: разрезът в коприната е подобен на вагина …

Вик трепна при тази дума:

— Ти си мислиш така.

— Всички цепнатини, празни пространства, дупки и гънки представляват женски гениталии.

— Докажи го!

— Фройд го е доказал с успешното си тълкуване на сънища — каза Робин. — Но рекламите на „Марлборо“ не използват метафори. Всъщност може би затова ги пушиш.

— Какво искаш да кажеш? — каза подозрително той.

— Ти нямаш слабост към метафоричното виждане на нещата. За тебе цигарата е просто цигара.

— Така си е.

— Рекламата на „Марлборо“ не разрушава тази наивна вяра в стабилността на означаваното. Вместо това, връзката е метонимична — напълно изопачена, разбира се, но направена да изглежда реална — между пушенето точно на тази марка и здравословния, героичен живот на открито на каубоя. Като купуваш цигарите, все едно купуваш начина на живот или фантазията, че живееш такъв живот.

— Глупости! — каза Уилкокс. — Аз мразя живота на открито. Даже ме е страх да изляза на поле с крава насред него.

— Добре тогава, може би ти допада усамотението на каубоя от рекламата. Независим, разчитащ само на себе си истински мъжага.

— Ташаци на рояци! — каза Уилкокс, което беше неочаквано груб език от негова страна.

— Ташаци … виж, това е интересен израз … — замисли се Робин.

— О, не! — изпъшка той.

— Когато одобрително кажем за даден мъж, че е „надарен“, визирайки половите му органи, това е метонимия, докато приказки като тази преди малко са нещо като метафора. Метонимията придава стойност на тестикулите, а метафората ги използва, за да понижи стойността им.

— Не ми се слуша повече — каза Вик. — Имаш ли нещо против да запаля? Просто една най-обикновена цигара?

— Ако ми пуснеш Радио Три — каза Робин.

 

Върнаха се в „Прингълс“ късно вечерта. Реното на Робин стоеше самичко и окаяно в средата на пустия паркинг. Уилкокс спря до него.

— Благодаря — каза Робин. Тя се опита да отвори вратата, но централната заключваща система й попречи. Уилкокс натисна някакъв бутон и всички ключалки се отключиха изведнъж.

— Мразя да го използвам — каза Робин. — Това е мечтата на изнасилвача.

— Мозъкът ти е изнасилен — каза Уилкокс. И добави, без да я гледа: — Заповядай на обяд в неделя.

Поканата дойде така неочаквано и толкова безцеремонно, че тя се зачуди дали е чула правилно. Но следващите му думи потвърдиха, че не греши.

— Нищо специално — каза той. — У дома, със семейството.

Прииска й се да попита „Защо?“, но щеше да прозвучи ужасно грубо. Тя се бе примирила с това, че жертва един ден от седмицата като силует на Уилкокс, но не й се искаше да жертва и част от безценния си уикенд. Нито пък Чарлз би пожелал.

— За съжаление, имам уговорка с един човек за този уикенд — каза тя.

— Следващата неделя тогава.

— Той идва през повечето уикенди — каза Робин.

Уилкокс изглеждаше объркан, но след миг колебание каза:

— Тогава доведи и него.

На което Робин нямаше какво друго да каже, освен:

— Добре. Много благодаря.

 

Вик влезе в административния блок. Масивната вътрешна дървена врата беше заключена, заключени бяха и летящите стъклени врати. Само лампата на охраната слабо осветяваше приемната, от което тя изглеждаше по-занемарена от всякога. Служебният персонал, в това число и Шърли, си бяха заминали. Както явно и другите директори.

Той обичаше да бъде сам в сградата. Така се работеше най-добре. Но тази вечер нещо не му се работеше. Влезе в кабинета си, без да светва лампите, като се ориентираше по светлината от паркинга, преминаваща през щорите. Преметна сакото си на облегалката на въртящия се стол, но вместо да седне на писалището си, се излегна в един от фотьойлите.

Разбира се, няма как да няма приятел, по-точно любовник — такава привлекателна, модерна, млада жена като Робин Пенроуз, нали? То се подразбираше. Защо тогава е изненадан, защо е … разочарован, че тя споменава мъж, който идва при нея през уикендите? Тя не може да е девствена, за бога, не и тя, която говореше за пениси и вагини без ни най-малко смущение; нито пък е лесбийка, въпреки късата коса. Но в нея имаше нещо, различно от другите жени, които той познаваше — Марджъри, Сандра, Шърли и нейната Трейси. Дрехите, например. Докато те се обличаха (или, в случая с Трейси — събличаха) по начин, който сякаш говореше: „Погледнете ме, харесвайте ме, желайте ме, оженете се за мен!“, Робин Пенроуз се обличаше като за свое собствено удоволствие и удобство. Стилно при това — не като жените-еманципистки с техните безформени дънкови облекла — но същевременно без никакъв намек за кокетство. Тя не си оправяше непрекъснато полата, нито си приглаждаше косата, нито хвърляше бързи погледи към отражението си във всяка срещната витрина. Гледаше мъжете право в очите и на него това му харесваше. Беше уверена — понякога арогантна — но никога суетна. Той не беше срещал толкова независима жена и си мислеше за нея като за нещо изключително и — колкото и да е смешно, винаги, когато мислеше за нея, в съзнанието му се въртеше една дума — целомъдрена.

Той си спомни една картина, която беше видял някога в галерията на Рамидж — бяха ги завели от училище, трябва да бяха минали повече от тридесет години оттогава; но картината се беше запечатала в ума му, а онзиденшният спор с Шърли за голотата отново съживи спомена. Голямо маслено платно с гръцка богиня и няколко нимфи, къпещи се в езеро сред гората, а някакъв младеж надзърта към тях иззад един храст на преден план. Богинята току-що е забелязала нахалника и го гледа с гневен поглед — поглед, който сякаш излиза от картината; този поглед накара да млъкнат дори зяпащите я ученици, иначе винаги готови да се подхилкват и смушкват едни други при вида на голо женско тяло. По някаква причина картината се беше асоциирала в съзнанието му с думата „целомъдрена“, а сега — с Робин Пенроуз. Той си я представи в позата на богинята — висока, с бели крайници, възмутена, насъскваща кучетата си към нахалника. Нямаше място за съпруг или любовник край нея — богинята не се нуждае от мъж-защитник. Ето така си беше мислил за Робин Пенроуз, а тя не беше казала нищо, с което да му подскаже обратното, и затова сега всичко беше още по-объркващо.

Объркващо? Но какво право имаше той да се чувства объркан, като си мисли за личния живот на Робин Пенроуз? Това не е твоя работа, каза си той ядосано. Удари главата си с юмруци, сякаш да вкара малко разум в нея или да изкара глупостите оттам. Какво, за бога, правеше — той, управителният директор на компания за леене и машиностроене с дефицит от тридесет хиляди паунда този месец, седнал в тъмното и замечтан за гръцки богини? Трябваше да е седнал на бюрото и да работи по плана за компютъризиране на стоките и пласмента.

Въпреки това той остана отпуснат в креслото, замислен за Робин Пенроуз и за обяда с нея следващата неделя. Покани я съвсем необмислено и сам се учуди не по-малко от нея. Сега съжаляваше. Трябваше да се възползва от момента, когато тя спомена приятеля си, за да се откаже. Защо настоя — и защо, за бога, покани и приятеля й, когото най-малко желаеше да види? Сигурно и той е интелектуалец, при това без привлекателността на Робин за компенсация. Обядът ще се превърне в трагедия: сигурността в това го прониза като кама, която сам си забива. Утре сутринта ще се събуди с тревожни мисли за този обяд и така всяка сутрин до неделята. А тревогата му ще рефлектира върху Марджъри, която и без това винаги изпада в паника, когато трябва да имат гости. От нервност тя може би ще изпие твърде много шери, ще загори вечерята или ще изпусне някоя чиния. После си я представи как води разговор с Робин Пенроуз — не, това беше прекалено болезнено за въобразяване. Какво биха могли да обсъдят? Семиотиката или буланата? Метафората и метонимията или десена на тапетите? А същевременно баща му ще забавлява приятеля й с цените на дребно от 1948 година, а децата ще се подсмихват или мусят отстрани по обичайния си начин. Кошмарът, който бе извикал пред мисловния си поглед, така го ужаси, че той сериозно се замисли да телефонира на Робин Пенроуз веднага и да анулира поканата. Лесно можеше да измисли причина — забравен ангажимент за неделя, например. Но това ще е само отсрочка. След като бе така настойчив с поканата, ще трябва да удържи на думата си и колкото по-скоро приключеше с всичко това, толкова по-добре. Вероятно и Робин Пенроуз се чувстваше по същия начин.

Вик буквално се гърчеше във фотьойла, като си представяше последствията от собствената си лудост. Той разхлаби яката и вратовръзката си и изрита обувките си. Усещаше, че се задушава — парното беше твърде силно за празна сграда (дори душевните мъки не му попречиха да си отбележи наум, че трябва да завърти термостата на по-слабо, като излиза — това щеше да спести стотици паунда от сметката за отопление). Той затвори очи. Това сякаш го поуспокои. Мислите му се върнаха към спора с Робин Пенроуз в колата за цигарите „Силк Кът“. Тя не е глупава, трябва да й признае, макар че теориите й не са съвсем издържани. Вагина, как пък не! Наистина някои може да я наричат цепка понякога. „Копринена цепка“. Всички кухини … хм … „Копринена кухина“ … путка … ами да, „Копринена путка“. За това не се беше сетил! Хубаво име за пакет цигари. Вик се усмихна уморено на себе си и заспа.

Събуди се от мъчително усещане, че е направил ужасна грешка някъде, и почти веднага си спомни какво беше то: поканата за обяд към Робин Пенроуз за следващата неделя. Отначало си помисли, че е в леглото и часът е пет сутринта, но дрехите му и позата в креслото скоро му напомниха къде е. Той се понадигна вдървено и се прозина. Погледна часовника си, като натисна бутона за осветяване на циферблата. Девет и двадесет и три. Спал е близо два часа. Марджъри сигурно се чуди къде ли е. Най-добре да й се обади.

Като се изправи на крака и тръгна към бюрото, странен, приглушен звук прикова вниманието му. Беше много слаб, но той имаше остър слух, а и в сградата беше съвсем тихо. Май че идваше от кабинета на Шърли. Все още по чорапи, той крадешком се придвижи по застлания под в посока към шума. Кабинетът на Шърли беше празен и тъмен, с изключение на осветлението, проникващо през щорите откъм паркинга. Шумът обаче се чуваше по-добре оттук. В него нямаше нищо зловещо, но Вик беше любопитен да определи от какво е. Може би някой от директорите беше останал до късно да поработи. Или беше мъжът от охраната, макар че той обикновено обикаляше сградата отвън, пък и защо ли той ще си говори сам и ще пъшка? Защото такъв беше шумът — неразбираема човешка реч или някакво пъшкане, като от болка или …

Внезапно той разбра от какво беше шумът и откъде идваше — от приемната, от другата страна на преградната стена с блажно боядисаните прозорчета. Погледът му литна към изчегъртаното място за шпиониране, което слабо просветваше. Тихо и полека той постави стол до шкафа за папки точно под шпионката. Докато правеше това, си спомни как беше гледал скришно към Робин Пенроуз при първото й посещение и сега внезапно го прониза болезнено угризение на съвестта. Той разбра защо я асоциираше с картината от галерията на Рамидж: той самият беше любопитният нахалник от предния план. Помисли си дали пък не сънува и дали, ако долепи око до дупчицата няма да види Робин Пенроуз, облечена като класическа богиня в надиплена роба, хлъзгаща се над мраморните й крайници, вперила гневен поглед в него?

Това което действително видя на мътната светлина от сигналното осветление, беше Брайън Евърторп в любовна поза с Шърли върху канапето на приемната. Макар че лицето му не се виждаше, а широкият задник, мърдащ нагоре-надолу като бутало под полите на ризата му между разтворените крака на Шърли можеше да принадлежи на всеки друг, той го разпозна по бакенбардите и плешивината на върха на главата. Затова пък лицето на Шърли се виждаше ясно. Очите й бяха затворени, а устата — отворена във формата на тъмно червено О. Именно Шърли произвеждаше шума, който Вик беше чул. Той се спусна от шкафа внимателно долу, влезе обратно в кабинета си и затвори свързващите врати. Седна в креслото и запуши ушите си.

 

Това не беше сън, но следващите няколко дни Вик ходеше като насън. Марджъри му направи забележка, че е по-разсеян отвсякога. Шърли също, а той не посмя да я погледне в очите, като я видя да влиза в кабинета му на сутринта, след като я беше гледал да прави любов с Брайън Евърторп. Сега много от нещата дойдоха на мястото си, много загадки се разплетоха: защо например Брайън Евърторп винаги знаеше толкова много и съвсем навреме какво става в „Прингълс“ и защо беше толкова загрижен за кариерата на Трейси като модел. Нямаше как да знае от колко време продължава връзката им, но в поведението на Шърли от доста време имаше нещо щастливо отнесено, което предполагаше, че не за първи път Брайън Евърторп беше с нея върху канапето в приемната. Като го правеха тук, те се излагаха на изключителен риск, макар че, като си помисли човек, ако сградата е празна и вътрешната входна врата — заключена, нямаше кой друг да ги смути, освен охраната, но Евърторп несъмнено го беше подкупил. Сигурно са влезли през задната врата след ресторант или кръчма, докато Вик е спял в кабинета си, или пък са се задържали в кабинета на Евърторп, докато всички други са заминали. Причината да предпочетат приемната пред кабинета на Евърторп е най-вероятно канапето. Или по-голямата опасност да бъдат открити там, която внасяше допълнителна възбуда в интригата им.

Имаше усещането, че е застанал на ръба на пропастта, криеща загадките на човешкото поведение, където никога не се бе спускал, и размишляваше за тях със смесени чувства. Не одобряваше това, което Шърли и Евърторп правеха. Той никога не си бе позволявал изневяра с омъжена жена, особено на работното място. Беше в правото си да изпитва възмущението на праведник от тяхното мърсуване и да търси начин, след като е научил, да се отърве и от двамата. И все пак не му се искаше. Истината беше, че се срамуваше от собствената си роля в епизода. Не можеше да каже на никого, включително на провинилите се, какво беше видял с очите си, без да предизвика абсурдната и унизителна картина, представяща самия него в тъмното, по чорапи, качил се на шкафа с папките, съсредоточено взрян в миниатюрната пролука на преградната стена. А освен това имаше още едно съображение, още по-болезнено. Въпреки факта, че те изобщо не бяха блестяща любовна двойка, Брайън Евърторп — дебел и плешив, Шърли — прехвърлила най-добрите си години, с двойна брадичка и боядисана коса; въпреки неуместната обстановка и лишения от достойнство полуразсъблечен вид, в който се любеха — панталоните и слипа на Евърторп небрежно метнати върху масата и съседните столове, заедно с бикините и чорапогащите на Шърли, сред броеве „Машиностроенето днес“, въпреки всичко това, не можеше да се отрече, че бяха обзети от истинска страст. Това беше страст, каквато Вик не беше изпитвал от много време и се съмняваше, че Марджъри изобщо някога беше изпитвала. Със сигурност можеше да се каже поне, че любовният акт никога не беше изтръгвал от Марджъри виковете от удоволствие, които достигнаха до ушите му през преградната стена и през пространството на двата кабинета през онази нощ. Вик никога не си бе представял, че може за нещо да завиди на Брайън Евърторп, но сега всъщност му завиждаше. Завиждаше му за пълнокръвното ебане със страстна жена и за виковете с цяло гърло, които тази издаваше, докато лежеше под него. Това беше нещо като поражение, и с горчивия вкус от него в устата си, той нямаше смелост да търси възмездие от Брайън Евърторп. Вик повече не отвори и дума пред Стюърт Бакстър за освобождаването на Евърторп.

Сцената в приемната отново и отново се превърташе в главата му като филм — не като някоя от внимателно режисираните и меко фокусирани стайни сцени, които могат да се видят по телевизията в нощните часове, а по-скоро като пийп-шоу от мръсен вертеп в Сохо, където отиваш, обзет от похотливо любопитство и пъхаш 50 пенита в автомата, за да поддържаш в движение трепкащите образи на мятащи се тела. Отново и отново виждаше мърдащите нагоре-надолу бутове на Брайън Евърторп, раздалечените бели колене на Шърли, червените й устни, закръглени в това О на удоволствието, дългите й нокти, забити в раменете на Евърторп така здраво, че Вик сякаш виждаше вдлъбнатините — макар че беше трудно в ретроспекция да различи това, което бе видял от това, което прегрялото му въображение реконструираше. Понякога се питаше дали пък не е сънувал, дали целият епизод не е фантазия, минала през главата му, докато е дремал в служебния фотьойл. Тайно направи оглед на канапето в приемната в търсене на потвърждаващи улики. Забеляза няколко петна, които можеха да бъдат както от сперма, така и от мляко с кафе, и откри едно черно къдраво влакно, което можеше да е както пубисен косъм, така и нишка от тапицерията, но любопитният поглед на една от служителките го накара да прекрати заниманието си.

 

Наближаващата неделя и заедно с нея обядът с нищо не успокояваха душевното му състояние. Той постоянно тормозеше Марджъри за менюто, като я молеше да сготви агнешки джолан вместо говеждо, защото агнешкото нямаше да пострада толкова, ако го прегореше, и я караше да посочи съвсем точно какви зеленчуци смята да сервира. Той изрази предпочитание към ябълков сладкиш за десерт вместо по-несигурния лимонов пай, който и без това беше вторият по честота десерт, приготвян от Марджъри. И настояваше да има ордьовър.

— Никога не сме започвали с ордьовър — каза Марджъри.

— Винаги има първи път.

— Какво ти става, Вик? Ще си помисли човек, че сме поканили кралицата.

— Стига, Марджъри. Ордьоврите са нещо съвсем обикновено.

— В ресторантите може и да са, но в къщи — не.

— В дома на Робин Пенроуз сигурно започват с ордьовър — каза Вик. Бас държа, че е така.

— Ако е толкова надута …

— Въобще не е надута.

— Нали не ти харесваше, между другото. Доста се оплакваше от нея.

— Това беше в началото. Започнахме зле.

— Значи вече ти харесва, така ли?

— Горе-долу. Нито ми харесва, нито не ми харесва.

— А защо тогава я покани на обяд? За какво да си създаваме толкова грижи?

Вик замълча за момент.

— Защото е интересна, затова — каза най-сетне той. — С нея можеш да проведеш интелигентен разговор. Мислех, че имаме нужда от промяна. Омръзнали са ми нашите неделни обеди с вечното боричкане на децата и с остроумията на баща ми за цените и … — Той се спря, за да не каже нещо обидно по адрес на уменията за разговор на Марджъри, и завърши сухо: — Мислех, че имаме нужда от промяна.

Марджъри, която беше настинала, изсекна носа си.

— Какъв го искаш тогава?

— А?

— Безценния ти ордьовър, какъв да бъде?

— Не знам. Да не съм готвач?

— Аз пък не знам да готвя ордьоври.

— Ордьоврите не се готвят. Те може да са сурови. Например пъпеш.

— Къде ще намериш пъпеш по това време на годината?

— Добре де, нещо друго тогава. Пушена сьомга.

— Пушена сьомга! Знаеш ли колко струва?

— Друг път не те е грижа кое колко струва.

— Но тебе — винаги. Както и баща ти.

Вик си помисли, че баща му сигурно ще започне да коментира цената на пушената сьомга и оттегли предложението си.

— Авокадо — каза той, спомняйки си, че Робин си беше поръчала такова в ресторанта до Манчестър. — Реже се на две, маха се костилката, а вътрешността се пълни с оцет и олио.

— На баща ти няма да му се хареса.

— Да не го яде тогава — каза Вик, изгубил търпение. Сега започна да се тревожи за виното. Трябва да е червено, за да върви с агнешкото, разбира се, но дали не трябва да се купи и бяло за авокадото и ако да, сухо ли трябва да бъде или десертно? Вик не беше познавач по вината, но кой знае защо си беше въобразил, че приятелят на Робин е такъв и ще се присмее на избора му.

— Може да използвам стъкления сервиз от разпродажбата, в него да сервирам авокадото — примири се Марджъри. Тази идея изглежда й харесваше, а с нея и идеята за ордьовър.

— И кажи на Реймънд, че не искам да ми се връща от кръчмата насред обяда тази неделя — каза Вик.

— Защо сам не му кажеш?

— Той слуша само теб.

— Слуша мен, защото ти не разговаряш с него.

— Всеки път ми разваля настроението.

— Трябва да се опиташ, Вик. Ти не разговаряш с никой от нас. Затворил си се в себе си.

— Недей да започваш пак — каза той.

— Аз му заех пари, всеки случай.

— Какви пари?

— За демо-касетката. За групата. — Марджъри му хвърли предизвикателен поглед. — Това са си мои лични пари, от пощенската ми сметка.

По друго време, в друго настроение Вик щеше да се скара с нея. Но сега само сви рамене и каза:

— Твоя си работа. И да не забравиш салфетките.

Марджъри го погледна неразбиращо.

— За неделя.

— А-а! Но аз винаги поставям салфетки, когато имаме гости.

— Понякога свършват — каза Вик.

Марджъри го изгледа напрегнато.

— Досега не съм забелязвала да мислиш за салфетките — каза тя. В бледите й, дремещи от приспивателното очи той видя — като нещо едва-едва раздвижващо се под вода — трепване от уплаха или сянка на подозрение, и тогава за пръв път разбра, че тя има основания за подобни чувства.