Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nice Work, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 3гласа)

Информация

Източник: http://softisbg.com (през http://bezmonitor.com (качено през октомври 2003))

Софтис, Варна 2002

История

  1. —Добавяне

Четвърта част

„— Аз знам толкова малко за стачки, надници, труд и капитал, че по-добре да не разговарям с политикономист като вас.

— Напротив, така е още по-добре — каза разпалено той. — Ще ми бъде много приятно да ви обясня това, което изглежда аномалия или загадка за неспециалиста; особено във времена като тези, когато нашата работа се обсъжда от всеки, който може да държи писалка“.

Елизабет Гаскел, „Севера и Юга“

1

Сутринта на следващата сряда Робин се намери отново в кабинета на Уилкокс — за своя собствена изненада, а сигурно и за негова, ако се съдеше по изражението на лицето му, когато Шърли я въведе.

— Отново вие? — каза той, като погледна откъм бюрото си.

Робин не влезе по-нататък в кабинета, а остана до вратата, сваляйки ръкавиците си.

— Сряда е — каза тя. — Вие не изпратихте съобщение да не идвам.

— Не смятах, че ще имате очи да се покажете тук още веднъж, да ви кажа истината.

— Ще си отида, ако желаете — каза Робин с едната ръкавица все още на ръката й. — Нищо не би ме зарадвало повече.

Уилкокс продължи да рови из папката, отворена на бюрото му.

— Защо дойдохте тогава?

— Обещах да идвам всяка сряда през целия семестър. Иска ми се да не бях, но го направих. Ако искате да прекратите ангажимента, нямам нищо против.

Уилкокс я погледна някак пресметливо. След дълга пауза той каза:

— По-добре останете. Може да ми пратят някой по-лош.

Грубостта му беше достатъчно предизвикателна и заслужаваше Робин демонстративно да напусне, но тя се поколеба. Вече беше изхабила много време и сили през последните два дни, питайки се дали да се върне в „Прингълс“ и очаквайки съобщение от Уилкокс или от заместник-ректора за уреждане на въпроса. Съобщение нямаше. Пени Блек, чийто съвет бе потърсила след скуоша в понеделник вечер, я подтикна да се върне — „ако не го направиш, той ще си помисли, че е спечелил“ — и така, тя се бе върнала. А сега гласът на благоразумието й нашепваше да остане. Уилкокс очевидно не беше подавал официално оплакване относно нейното поведение предишната сряда, но ако тя се откажеше от схемата „Силует“, всичко щеше да излезе наяве. Макар да не се срамуваше от намесата си в полза на Дани Рам (а и Пени беше дълбоко впечатлена), тя тайно си признаваше, че в поведението й е имало нещо донкихотовско, и никак не й се искаше да обяснява и да се оправдава пред Филип Суолоу или заместник-ректора. Пристъпи навътре в кабинета и свали втората си ръкавица.

— Нека да се договорим за едно — каза Уилкокс. — Че всичко, което видите или чуете, докато сте мой силует, е поверително.

— Добре — каза Робин.

— Не събличайте палтото си, може да излезем веднага. — Той се обади на Шърли по интеркома: — Звънни на Фондръкс и питай дали Норман Коул може да ми отдели няколко минутки тази сутрин.

 

Уилкокс на свой ред облече връхната си дреха — скъпо на вид палто от камилска вълна, което, като повечето му дрехи, изглеждаше шито за мъж с по-дълги ръце и крака. В приемната срещнаха Брайън Евърторп, който важно-важно влезе, като пръхтеше и пухтеше, разтривайки ръцете си. Робин не го беше виждала от предишната сряда — за щастие, той не присъства на събранието с азиатските работници, макар че може би беше чул за него.

— Здравей, Вик. Виждам, че хубавият ти силует се е върнал, сигурно чака да я накажеш. Как сте, мила моя? Как се прибрахте миналата седмица?

— Оправих се някак — каза студено Робин. Нещо в усмивката му й подсказа, че той е имал пръст в развалянето на колата й.

— Как бяха пътищата тази сутрин, Брайън, лоши ли? — каза Уилкокс и погледна часовника си.

— Ужасни.

— Така си и мислех.

— Все едно и също в сряда сутрин.

— До скоро виждане — каза Уилкокс и се промуши през летящата врата.

Робин го последва и те излязоха навън. След частичното разтопяване през уикенда, времето се бе стегнало отново в режещ студ. Остатъците от сняг, навяни от бурята през миналата седмица, бяха замръзнали на ледени вълни по паркинга, но ягуарът на Уилкокс беше точно пред административния блок, старателно изчистен и сух. Когато Уилкокс завъртя стартерния ключ, женски вокал се разнесе с изненадваща яснота и резонанс, сякаш певицата е била скрита заедно с оркестъра на задната седалка: „Може би много мечтая, глупава съм може би …“ — Уилкокс, очевидно сконфузен, че музикалните му вкусове са разкрити, с бързо движение на ръката изключи стерео-системата. Колата леко се плъзна, а ледът изпука под гумите. Докато пътуваха, й обясни накратко предисторията на работата, която трябваше да свърши тази сутрин — среща с управителния директор на една фирма, наречена „Фаундракс“, намираща се недалеч оттук.

„Прингълс“ и „Фаундракс“ снабдяваха с части един производител на дизелови помпи, „Роулинсънс“. „Прингълс“ му доставяше цилиндрични блокове, „Фаундракс“ — цилиндрични глави. Наскоро от „Роулинсънс“ бяха помолили „Прингълс“ да свалят цените си с пет процента, като се обосноваха с оферта от друга фирма на такава цена.

— Разбира се, те може и да блъфират. Поне за размера на шконтото със сигурност блъфират. Цените трябва да се вдигат, а не да падат, при тези цени на чугуна и скраба в днешно време. Но конкуренцията е толкова свирепа, че е възможно друга фирма да се опитва да изземе част от поръчките, като предлага смешна цена. Въпросът е: колко смешна? И кои са те? Ето затова отивам да се видя с Норман Коул. Искам да открия дали от „Роулинсънс“ са искали подобно намаляване на цените на цилиндричните глави.

Постройките на „Фаундракс“, както и тези на „Прингълс“, имаха вид на потопени в атмосферата на по-ранна епоха, края на петдесетте или началото на шестдесетте. И там имаше същото мрачно фоайе-приемна, облицовано в светъл дъб и износени мебели с полегати крака, същите браншови списания пръснати по ниските маси, същите машинни части (така се сториха на неопитното й око) в прашни стъклени витрини, същите трайно накъдрени секретарки, включително и тази, която ги заведе до кабинета на Норман Коул, хвърляйки любопитни погледи към Робин. Както и кабинета на Уилкокс, този беше голямо помещение с бюро в единия край и дълга маса за заседания в другия, на която той ги покани да седнат.

Коул беше внушителен, плешив мъж, който често премигваше зад очилата си, и пушеше лула или по-скоро я ръчкаше, чегърташе, надуваше, смукваше и често-често припалваше с клечки кибрит. От цялата тази дейност обаче произлизаше много малко дим. Той излъчваше фалшива любезност.

— Ха, ха — възкликна той, когато Уилкокс му обясни присъствието на Робин. — Вярвам ти, Вик. Но хиляди други не биха. — Той се обърна към Робин: — И с какво се занимавате в университета, г-це … ъ-ъ …?

— Доктор — каза Уилкокс, — това е д-р Пенроуз.

— О, в медицината, значи, така ли?

— Не, преподавам английска литература — каза Робин.

— И феминистка литература — каза Уилкокс с гримаса.

— Аз не си падам по феминистките работи, ха-ха — каза Коул. — Но обичам хубавата книга. В момента чета „Торнбърдс“. — Той погледна очакващо към Робин.

— Боя се, че не съм я чела — каза Робин.

— Е, как е бизнесът, Норман? — каза Уилкокс.

— Не мога да се оплача.

Разговорът за бизнеса продължи без определена посока няколко минути. Секретарката внесе поднос с кафе и бисквити. Вик повдигна въпроса за някаква благотворителна дейност, с която и двамата се бяха ангажирали. Коул погледна часовника си.

— Нещо по-специално, което мога да направя за теб, Вик?

— Не, просто се отбих, за да запозная младата дама с обхвата на бизнеса ни — каза Уилкокс. — Няма да отнемаме повече от времето ти. А-а, докато съм тук — да си получавал случайно писмо от „Роулинсънс“ напоследък?

Коул вдигна вежди и погледна към Робин.

— Няма нищо — каза Уилкокс. — Д-р Пенроуз е наясно, че това, което чуе, не бива да излиза извън тези четири стени.

Коул извади от джоба си инструмент, подобен на сгъваем армейски нож, и започна да ръчка лулата си.

— Не — каза той, — не ми е известно такова. За какво ли би могло да е?

— Искат да редуцираме цените си. От порядъка на пет процента.

— Не си спомням нищо такова — каза Коул. Той прекъсна разкопките си и натисна бутон на телефонното си табло, за да помоли секретарката си да донесе папката на „Роулинсънс“ — Значи имаш проблеми с „Роулинсънс“, така ли, Вик?

— Някой се мъчи да ни подбие цените — каза Уилкокс. Бих искал да знам кой е.

— Чуждестранна фирма може би — предположи Коул.

— Не ми се вярва чуждестранна фирма да може да работи по-евтино — каза Уилкокс. — Защо изобщо ще си правят труда? Количествата са твърде малки. Коя страна имаш предвид? Германия? Испания?

Коул разглоби лулата си и се загледа в цевта.

— Просто налучквам — каза той. — Може би Далечния Изток, Корея?

— Не — каза Уилкокс, — като прибавиш разходите за транспорт, изобщо губи смисъл. Това е някоя друга английска компания, сигурен съм.

Секретарката донесе дебела кафява папка и почтително я положи на бюрото на Норман Коул. Той погледна в нея.

— Нищо съмнително, Вик.

— А вие колко им искате за цилиндричните глави, ако смея да попитам?

Норман Коул изложи в широка усмивка два реда потъмнели от никотин зъби.

— Не очаквай да ти отговоря, Вик.

Вик отвърна на усмивката с видимо усилие.

— Да тръгвам тогава — каза той, стана на крака и протегна ръка.

— Заедно със силуета ли? — каза Коул, засмян и премигващ.

— Какво? А, да. Да, разбира се — каза Уилкокс, който явно бе забравил присъствието на Робин.

— Можеш да я оставиш тук, ако искаш, ха-ха — каза Коул и стисна ръката на Уилкокс. После стисна и ръката на Робин. — „Четвъртият протокол“ е друга една хубава книга. Чели ли сте я?

— Не — каза Робин.

Когато излязоха и се настаниха в колата, Уилкокс каза:

— Как ви се стори Норман Коул?

— Нямам много високо мнение за литературния му вкус.

— Той е счетоводител — каза Уилкокс. — Управителните директори в нашия бизнес са или инженери, или счетоводители. Аз лично нямам доверие на счетоводителите.

— Изглеждаше малко потаен — каза Робин. — Цялото това бърникане на лулата беше извинение за избягване на директен поглед очи в очи.

— Потаен е точната дума — каза Уилкокс. — Взех да го подозирам, като заразправя за Корея. Кой в Корея ще се интересува от бизнес с „Роулинсънс“?

— Мислите, че крие нещо, така ли?

— Мисля, че той може да е мистериозната трета страна — каза Уилкокс, като излезе с ягуара от паркинга и успя да се мушне в една пролука сред непрекъснатото движение по главното шосе, между един жълт камион, превозващ портативни солариуми „Ривиера“ и холандски ТИР.

— Искате да кажете, че той предлага отстъпката от пет процента?

— Само се предполага, че са пет. Може да предлага четири.

— Защо ще прави това? Казахте, че никой не може да печели на тази цена.

— Може да има какви ли не мотиви — каза Уилкокс. — Може отчаяно да търси поръчки, даже да са на загуба, само и само да задържи завода си над водата за още някоя и друга седмица, като се надява, че нещата ще се оправят. Може пък и да замисля да изземе всички поръчки на „Роулинсънс“ и после, при следващата поръчка, да вдигне цените, без да се тревожи от нашата конкуренция. — Той сухо се изсмя. — Или може би вече усеща, че потъва и не го е еня какво прави.

— Как ще разберете?

Уилкокс се замисли над въпроса за момент, после се пресегна за телефонната слушалка, монтирана под таблото.

— Ще се срещна с Тед Стоукър от „Роулинсънс“ — каза той, подавайки й телефона. — Обади се на Шърли вместо мен, моля те. Да не спирам.

Робин, която никога дотогава не беше виждала телефон в кола, намери апаратчето забавно.

— Съжалявам, г-н Уилкокс не е тук в момента — пропя Шърли по монотонния си начин.

— Знам — каза Робин. — Аз съм с него.

— О! — каза Шърли. — Коя казахте, че сте?

— Робин Пенроуз. Силуета. — Тя не можа да потисне усмивката си. Името, с което се представяше звучеше като име на герой от комикс. Супермен. Жената-паяк. Силуета. Тя предаде нарежданията на Уилкокс да уреди среща с Тед Стоукър, управителния директор на „Роулинсънс“, за този следобед, ако е възможно.

— Вие ме използвахте като претекст да се срещнете с Норман Коул, нали? — каза Робин, докато се движеха по шосето в очакване Шърли да звънне.

— Дойде ми точно на място — каза той със спокойна усмивка. — Нямате нищо против, нали? Дължите ми го заради миналата седмица.

След няколко минути Шърли се обади и каза, че е уредила среща за три часа.

— Приятно пътуване — каза тя с леко злобна интонация, както се стори на Робин. Уилкокс зави остро през пролука в оградата по средата на шосето и рязко подкара в обратната посока.

— Къде отиваме? — попита Робин.

— В Лийдз.

— Какво? Днес? Дотам и обратно?

— Защо не?

— Пътят е дълъг.

— Аз обичам да шофирам — каза Уилкокс.

За Робин не беше трудно да разбере защо, като се имаше предвид мощността и комфорта на голямата кола. Вятърът от тяхното движение беше най-силният шум в тапицираната каросерия така, както летяха по бързото платно. Навън замръзналите поля и оголените дървета сякаш се свиваха от страх под стоманената броня на небето. Беше толкова приятно да си на топло, движейки се сред студения и мъртъв пейзаж. Робин попита дали могат да послушат музика. Уилкокс пусна радиото и я покани да го настрои. Тя намери Моцарт по Радио Три и се облегна на седалката си.

— Такава музика ли обичате? — каза той.

— Да. А вие?

— Все ми е едно.

— Но предпочитате Ранди Кроуфорт? — попита хитро тя, като съгледа празната кутия от касета в нишата до таблото.

Уилкокс изглеждаше впечатлен, явно сметна, че е познала по слух откъса от песента, прозвучала рано сутринта.

— Тя не е лоша — каза предпазливо той.

— Не я ли намирате малко блудкава?

— Блудкава ли?

— Сантиментална!

— Не — каза той.

Някъде в предградията на Манчестър той се отдели от магистралата и спря пред пътен ресторант, който познаваше, за да обядват. Сградата беше незабележителна, разположена на кръгово кръстовище, непосредствено до бензиностанция, но ресторантът вътре беше в псевдо-тюдор стил с дървени греди и тъмно байцвани мебели, имитация на дъб, и репродукции на старовремски месингови прибори, предостатъчни да напълнят цял магазин за сувенири в Стратфорт-на-Ейвън. На всяка маса имаше лампион с цветни стъкла, като фенер от карета. Менюто беше написано на огромни ламинирани карти, а ястията — украсени с епитети, предназначени за изостряне на апетита: „сочен“, „цвърчащ“, „крехък“, „домашен“, „пресен“ и т.н. Клиентелата се състоеше предимно от костюмирани бизнесмени, смеещи се шумно и издухващи цигарен дим един другиму в лицата си, или разговарящи сериозно и поверително с добре облечени млади жени, които най-вероятно бяха секретарките, а не съпругите им. Накратко, това беше заведение, от което в друг случай Робин щеше да избяга като от чума.

— Хубаво място, нали — каза Уилкокс, като се огледа наоколо със задоволство. — Какво ще поръчаш?

— Един омлет, струва ми се.

Уилкокс изглеждаше разочарован.

— Не се стискай — каза той. — Обядът е за сметка на фирмата.

— Добре — каза Робин. — Ще си поръчам половинка сочно авокадо с ароматна френска заливка като начало, после ще хапна златисто-изпържени пресни океански скариди и хрускава фермерска салата. А-а, и домашно-изпечено пълнозърнесто хлебче с вкусни сусамени семенца.

Ако Уилкокс беше забелязал иронията в педантичното й изброяване на ястията по менюто, той всеки случай не я издаде.

— А чипс?

— Не, благодаря.

— Нещо за пиене?

— Ти какво ще си поръчаш?

— Аз никога не пия в средата на деня. Но това да не те спира.

Робин прие чаша бяло вино. Уилкокс поръча смес от минерална вода „Перие“ и портокалов сок към неговия сочен печен на дървени въглища стек и златни хрускави пържени картофки. Твърде малко от останалите клиенти бяха така въздържани — бутилки червено вино, поставени в плетени кошници и бутилки бяло, стърчащи като ракетни снаряди от огромни кофи с лед се виждаха навсякъде между масите. Но дори без алкохол, Уилкокс се отпусна и разприказва по време на храненето.

— Ако наистина искаш да разбереш как става бизнесът — каза той, — не трябва да вървиш след мен, а след някой, който върти собствена малка фирма с, да речем, петдесет души персонал. Ето така започват фирмите като „Прингълс“. На някой му идва идеята как да прави нещо по-евтино или по-добре от някой друг и прави предприятие с малко работници. После, ако всичко върви добре, наема още работници и въвежда синовете си в бизнеса да го заместят, като се оттегли. Но или синовете му не се интересуват, или си мислят: защо да рискуваме нашия капитал в това предприятие, щом можем да го продадем на по-голяма компания и да инвестираме парите в нещо по-сигурно? Така фирмата става собственост на конгломерат като „Мидлънд Амалгамейтид“ и слагат някой нещастник като мене да я управлява срещу заплата.

— Късен капитализъм — каза Робин, кимайки.

— Какво му е късното?

— Искам да кажа, че епохата, в която живеем, е такава, на късния капитализъм. — Това беше термин, често употребяван в „Ню Лайф Ревю“, смяташе се, че постмодернизмът е символично свързан с него. — Големите международни корпорации владеят света — каза тя.

— Не ги вярвай тези работи — каза Уилкокс. — Винаги ще има малки фирми. — Той огледа ресторанта. — Всички тези мъже тук работят за фирми като „Прингълс“ и бас държа, няма нито един, който да не иска да върти собствен бизнес. Няколко измежду тях ще го направят, а след пет-шест години, ще продадат предприятията си и целият цикъл ще се повтори. Това е цикълът на търговията — каза тържествено той. — Като цикъла на годишните времена.

— Това значи ли, че предпочиташ да имаш собствена фабрика?

— Разбира се.

Когато Робин го попита какъв вид бизнес, той погледна настрани заговорнически и понижи глас:

— Ние с Том — нали си спомняш генералния мениджър на завода — ние с него имаме идея за едно апаратче, нещо като спектрометър, за отчитане точното съдържание на химическите съставки в разтопения метал на място, в цеха. Ако се получи, това ще спести вземането на проби за лабораторен анализ. Всяка леярна на света ще иска да има такова. Хубав малък бизнес би било това.

— Защо тогава не го направите?

— Имам ипотека, съпруга и три мързеливи деца, които трябва да издържам. Също като повечето от тези нещастници тук.

Проследявайки обхождащия поглед на Уилкокс към другите маси, Робин забеляза как поведението на секретарките, забавлявани от шефовете си, започва да се променя под влияние на напитките от въздържана резервираност към хихикаща безотговорност докъм времето, когато им сервираха десерта. Не така забавно й стана, обаче, когато келнерът показа, че я взема за секретарка на Уилкокс, доведена тук за прелъстяване. По време на храненето той я наричаше „младата дама“, намигна и се подсмихна, когато Уилкокс поръча още една чаша вино, а после им препоръча нещо „сладко и приятно“ за десерт.

— Не може ли да намекнеш някак на този млад човек, че не съм твоя кукличка — каза накрая Робин.

— Какво? — каза Уилкокс, така сепнат от предложението, че едва не се задави с порцията си пресен домашен ябълков пай.

— Не забелязваш ли как се държи?

— Мислех, че е педераст. Келнерите често са такива.

— Сигурно очаква по-голям бакшиш.

— Ще бъде много изненадан тогава — каза строго Уилкокс и без малко не откъсна главата на нещастния келнер, когато ги подкани да завършат обяда с „релаксиращ ликьор“.

— Кафе и нищо повече, и донеси сметката с него — изръмжа той. — В три часа имам среща в Лийдз.

Робин съжали, че е повдигнала въпроса, не толкова заради келнера, колкото заради Уилкокс, който сега потъна в намусено мълчание, очевидно чувствайки се компрометиран по някакъв начин или поставен в глупаво положение.

— Благодаря за обяда — каза помирително тя, макар истината за скаридите да бе, че на вкус не се отличаваха много от олиото, в което бяха изпържени, а соленият кейк залепваше по езика и небцето й.

— Не ми благодари — каза неучтиво Уилкокс. — Всичко е за сметка на фирмата.

 

Пътуването по лъкатушещото шосе М 62 през необятната, покрита със сняг Пенинска равнина предлагаше грандиозна гледка.

— О, виж, това е пътят към Хоуърт! — възкликна Робин, прочитайки пътния знак. — Сестрите Бронте!

— Кои са те? — попита Уилкокс.

— Писателки. Шарлот и Емили Бронте. Никога ли не си чел „Джейн Еър“ или „Брулени хълмове“

— Чувал съм ги — каза предпазливо Уилкокс. — Женски книги.

— В тях се разказва за жени — каза Робин. — Но не са женски книги в тесния смисъл на думата. Те са класика — два от най-великите романи на деветнадесети век.

Сигурно има милиони грамотни, интелигентни хора в Англия, помисли си тя, като Виктор Уилкокс, които никога не са чели „Джейн Еър“ и „Брулени хълмове“, макар че й беше трудно да си представи такова литературно лишение. Колко ли различно беше никога да не си треперил с Джейн Еър в училището Лоууд, нито тръпнал в обятията на Хийтклиф заедно с Кати? После се сети, че това беше съмнително хуманистично интерпретиране и че думата „класика“ беше инструмент на буржоазната хегемония.

— Разбира се — добави тя, — те често се четат просто като любовни романи с хепиенд, особено „Джейн Еър“. Необходимо е да се деконструира текста, за да изпъкнат политическите и психологически противоречия, вписани в него.

— Ъ? — каза Уилкокс.

— Трудно е да се обясни, ако не си ги чел — каза Робин, затваряйки очи. Обядът, виното и уютната топлина на колата я приспиваха и намаляваха желанието й да демонстрира дори елементарен деконструктивен прочит на Бронте. Скоро тя се унесе в дрямка. Когато се събуди, бяха на паркинга на „Роулинсънс & Co“.

 

Още една безлична приемна, още веднъж изчакване, прекарано в прелистване на списания, като „Хидравлично инженерство“ и „Помпата“, още едно минаване по коридори, застлани с линолеум, още един управителен директор, надигащ се от полираното си бюро за здрависване и обясняване присъствието на Робин.

— Д-р Пенроуз разбира, че всичко, което си кажем, е поверително — каза Уилкокс.

— Щом ти нямаш нищо против, Вик, и аз нямам — каза Тед Стоукър с усмивка. — Нямам какво да крия.

Той седна и постави яките си ръце широко разтворени върху бюрото, като да докаже това. Беше висок, набит мъж с груба, дебела кожа на гънки и бръчки, сред които две малки, бледи възпалени очи надничаха с мрачен хумор.

— Какво мога да направя за теб?

— Изпратили сте ни писмо — каза Уилкокс и го извади от куфарчето си.

— Да, изпратихме ви.

— Струва ми се, че е допусната печатна грешка — каза Уилкокс. — Тук пише, че очаквате пет процента намаление на цените на нашите цилиндрични блокове.

Стоукър погледна към Робин и се засмя.

— Той е опасен — каза той, тръсвайки глава в посока към Уилкокс. — Опасен си, Вик — повтори той, обръщайки се пак към Уилкокс.

— Няма ли грешка?

— Няма.

— Пет процента е смешно.

Стоукър сви масивните си рамене.

— Ако вие не можете, има други, които могат. — Стоукър се обърна пак към Робин. — Той знае, че не мога да му кажа кои — каза той и се засмя от удоволствие. — Знаеш, че не мога да ти кажа кои са те, Вик.

Робин отвръщаше на Стоукъровите странични реплики с най-нежни усмивки. Не й харесваше ролята на сценичен посредник, но не виждаше как да се отърве от нея. Стоукър държеше тази игра на разговор под контрол.

— Чуждестранна фирма ли е? — каза Уилкокс.

Стоукър поклати бавно глава на ляво и на дясно.

— И това не мога да ти кажа.

— Бих могъл да рискувам и да сваля с два процента отливките с четири отвора — каза Уилкокс след пауза.

— Губиш си времето, Вик.

— Два и половина.

Стоукър поклати глава.

— Тед, ние правим заедно бизнес от доста време, знаеш това — каза укорително Уилкокс.

— Мой дълг е да приема най-изгодната оферта, знаеш това. — Той намигна на Робин. — Той знае това.

— Качеството няма да е толкова добро — каза Уилкокс.

— Качеството е отлично.

— Значи вече зареждате от тях? — попита бързо Уилкокс.

Стоукър кимна, после погледна, сякаш съжаляваше, че го е направил.

— Качеството е отлично — повтори той.

— Който и да е, нищо няма да спечели — каза Уилкокс.

— Това си е техен проблем. Аз си имам мои.

— Бизнесът не върви, а?

Тед Стоукър отговори с лице към Робин:

— Продаваме много на Третия свят — каза той. — Предимно помпи за иригация. Но Третият свят няма пари. Банките вече не им отпускат заеми. Поръчките ни за Нигерия миналата година паднаха с петдесет процента.

— Това е ужасно — каза Робин.

— Да, ужасно е — каза Тед Стоукър. — Може да ни се наложи да преминем на намален работен ден.

— Имах предвид за Третия свят.

— О, Третия свят … — Стоукър показа с жест, че не му е до неразрешимите проблеми на Третия свят.

Докато траеше разговорът, Уилкокс се занимаваше с елката си.

— Три процента — каза той, вдигайки глава. — Това е последното ми предложение. Просто не мога да смъквам още. Кажи да на три процента и ще ти откъсна ръката.

— Съжалявам, Вик — каза Тед Стоукър. — Другата оферта все още остава два процента по-изгодна.

Когато влязоха отново в колата, Робин каза:

— Защо правеше тези сметки с елката, като беше готов да смъкнеш на три процента?

— Да го залъжа, че ме е притиснал и да спечеля пазарлъка. Не че успях. Той е стар инат, този Тед Стоукър.

— Не ти каза коя е другата фирма.

— Аз и не очаквах. Само исках да видя изражението му, като го попитам.

— И какво ти говореше то?

— Че не блъфира. Наистина има някой, който оферира четири или пет процента под нашата цена. И което е по-важно, те вече снабдяват „Роулинсънс“. Това означава, че мога да открия кои са те.

— Как?

— Ще пратя двама от моите хора пред „Роулинсънс“, да стоят в колата и да записват името на всеки товарен камион, който пристигне. Може да мине цяла седмица, ако трябва. С малко късмет ще успеем да открием кой доставя цилиндрични блокове и откъде.

— Струва ли си да се стига чак дотам? — попита Робин. — За колко пари всъщност става дума?

Уилкокс се замисли за момент.

— Съвсем не са много — призна той. — Но заради принципа … Не обичам да ме побеждават — каза той и натисна скоростта така, че ягуарът скочи напред с писък на гумите. — Ако мистериозният доставчик се окаже „Фаундракс“, ще разплача фамилията на Норман Коул.

— Как?

— Ще го унищожа. Ще атакувам другите му клиенти.

— Искаш да кажеш, че ще го убиеш? — шокирана каза Робин.

Уилкокс гръмко се разсмя — първия истински пълнокръвен смях, който тя чу от него.

— Какво си мислиш, че сме — мафия ли?

Робин се изчерви. Неговите приключенски планове да изпрати мъже-съгледвачи я бяха подвели.

— Не, ще ги атакувам с ниски цени — каза Уилкокс, — ще му отнема бизнеса. Танто за кукуригу. Само че нашето танто ще бъде повече от неговото кукуригу. Няма и да разбере откъде е ударен.

— Не виждам смисъла от цялото това разиграване, интриги и удари под пояса — каза Робин. — Когато печелиш в едно — губиш на друго, и обратно.

— Така е в бизнеса — каза Уилкокс. — Винаги съм казвал, че е като щафета. Първо ти си напред, после предаваш щафетата на някой друг и той повежда, после ти го догонваш пак. Но няма финиш. Състезанието никога не свършва.

— И кой печели накрая?

— Потребителят печели — каза Уилкокс почти религиозно. — В края на деня някой си купува по-евтина помпа.

— Защо всички вие — ти, Норман Коул и Тед Стоук, защо не се съюзите и заедно да направите по-евтина помпа вместо да се пазарите за пет процента тук или там?

— А какво ще стане с конкуренцията? — каза Уилкокс. — Нали трябва да има конкуренция.

— Защо?

— Ами трябва. Ти как стигна дотам, където си?

— Какво?

— Как стана университетски преподавател? Като си вземаше изпитите по-добре от другите, нали?

— По принцип да, но аз съм против състезателните изпити.

— Да, ти може да си — каза Уилкокс. — След като си се представяла добре на тях, можеш да си го позволиш.

Тази забележка ядоса Робин, но тя не можа да измисли задоволителен отговор.

— Ще ти кажа какво ми напомня твоята прехвалена конкуренция — каза тя. — Глутница кучета, боричкащи се за кокал. „Фаундракс“ е откраднал кокала на „Роулинсънс“ от тебе и затова сега, докато те го гризат, ти ще откраднеш друг кокал от тях.

— Още не знам дали е „Фаундракс“ — каза Уилкокс, без да обръща внимание на аналогията. — Може ли да запаля?

— Бъди така добър да не пушиш — каза Робин. — Може ли да послушам пак Радио Три?

— Бъди така добра да не го слушаш — каза Уилкокс.

Останалата част от пътуването премина в тишина.

 

Следващия понеделник сутринта, Рупърт Сътклиф показа главата си на вратата по време на семинар на Робин и каза, че я търсят на телефона. Като част от мерките за икономии, телефоните с външна линия бяха оставени само в кабинетите на по-висшите членове на университета, в следствие на което доста от скъпото преподавателско и секретарско време отиваше в тичане по коридорите към телефона в канцеларията на катедрата и обратно. Памела, секретарката на факултета, обикновено избягваше да прекъсва занятие, но явно не беше в кабинета си, когато телефонът звънна, и Сътклиф, който се случи там, реши да извика Робин.

— Стори ми се важно — каза й той в коридора. — Нечия секретарка. Помислих, че може да е издателят ти.

Но не беше секретарката на издателя й. На телефона беше Шърли.

— Г-н Уилкокс иска да говори с вас — каза тя. — Свързвам ви.

— „Фаундракс“ бил! — каза Уилкокс без никакво встъпление. — Мислех, че искаш да научиш. Двама от моите хора стояха отпред две денонощия, едва не замръзнали в колата, викат, но успяха да запишат всеки камион, който влиза. Излезе, че е една транспортна фирма, GTG. За късмет, моят транспортен мениджър по-рано е работел в нея, та звънна на старите си познати и скоро откри какво са карали на „Роулинсънс“. Цилиндрични блокове с четири отвора от „Фаундракс“!

— И ме извика на телефона, само за да ми кажеш това? — ледено попита Робин.

— Нямаш ли собствен телефон?

— Не, нямам. Нещо повече, по средата на занятие съм.

— О, извинявай — каза Уилкокс. — Защо секретарката ти не каза на Шърли?

— Нямам лична секретарка — каза Робин. — Имаме една секретарка за петнадесет души и тя не е в кабинета си в този момент. Сигурно е в склада и отлепя на пара пликове от писма, за да можем да ги използваме отново. Има ли още нещо, което би желал да научиш или да се връщаме към моята работа?

— Не, това е всичко — каза Уилкокс. — Довиждане до сряда.

— Довиждане — каза Робин и затвори телефона.

Тя се обърна и видя, че Филип Суолоу е влязъл в кабинета с листи хартии в ръка и объркан поглед — явно търсеше Памела.

— Здравейте, Робин — каза той. — Как сте?

— Ядосана — каза тя. — Този човек, Уилкокс, на когото съм силует, изглежда смята, че му принадлежа. Истинско бреме.

— Да, потискащо време … — каза Суолоу и поклати глава. — Между другото, как върви работата по схемата „Силует“? Зам-ректорът ме питаше оня ден.

— Ами, върви.

— Зам-ректорът очаква с нетърпение доклада ти. Той лично проявява интерес към тази програма.

— Може би ще прояви личен интерес да ме задържи тогава — каза Робин. — Тя се усмихна, като каза това, от което Суолоу заключи, че е казала нещо смешно.

— Ха-ха, много добре — каза той. — Трябва да го запомня и да му го кажа.

— Надявам се — каза Робин. Трябва да вървя, в семинар съм.

— Да, да, разбира се — каза Суолоу. — „Семинар“ беше една от думите, които той все още разпознаваше без голямо затруднение, може би защото имаше много гласни в нея.

 

Когато Робин Пенроуз затвори телефона, Вик Уилкокс сложи слушалката бавно и замислено, сякаш се опитваше да убеди някакъв невидим наблюдател, че това е, което е възнамерявал да направи. Той се гордееше, че е „бърза пушка“ що се касае до използването на телефона — бърз да вдигне, веднага щом апаратът звънне, и пръв да затвори, щом разговорът е постигнал целта. Имаше си теория, че това те поставя в психологически изгодна позиция пред бизнес-опонента ти. Робин Пенроуз не беше негов бизнес опонент, но не му харесваше усещането, че е бил поставен на място от нея чрез рязкото приключване на разговора. Някъде беше объркал сметките, беше предположил, че тя ще се въодушеви като него от това, че е разгадал мистерията около снабдяването на „Роулинсънс“. Беше очаквал поздравления, а му бяха натрили носа.

Той тръсна глава, сякаш можеше физически да разпръсне тези дразнещи мисли, но те оставаха и му пречеха да работи. Опита се да си представи ситуацията, в която Робин Пенроуз се е намирала, когато й се обади. Къде се намира телефонът, на който звъня? Какво разстояние е трябвало да измине тя? Какво е щяла да прави на занятието си вместо това? Можеше да даде само смътен отговор на тези въпроси. Въпреки всичко, той започна да придобива някаква, макар и неясна представа за това, защо тя не се зарадва на новината му. Обаче това с нищо не подобри настроението му. Когато Шърли донесе писмата, напечатани тази сутрин, за да ги подпише, той се оплака от изложението на едно от тях и я накара да го препише.

— Аз винаги пиша офертите по този начин — каза тя. — Вие никога не сте се оплаквали.

— Добре, де, сега се оплаквам — каза той. — Просто го направи отново, моля те.

Шърли излезе, мърморейки, че някои хора никога не са доволни. После Брайън Евърторп, който беше в болнични в четвъртък и петък миналата седмица, дойде пръхтейки в кабинета на Вик; беше дочул за аферата „Фаундракс“-„Роулинсънс“.

— Защо не ми каза, че отиваш да се срещнеш с Тед Стоукър? — каза той. — Щях да дойда с теб.

— Нямаше време. Реших го на момента, веднага след срещата с Норман Коул. Уредих го с Шърли по телефона. Тебе те нямаше — излъга той, макар това да не беше далеч от истината, защото Брайън Евърторп рядко можеше да бъде намерен, когато го търсеха.

— Чух, че си взел силуета с тебе — каза Евърторп.

— Тя беше до мен през цялото време — каза Вик. — Извади късмет да се случи нейния ден.

— Човек ще рече, че ти си извадил късмет — каза присмехулно Евърторп. — Непредсказуем си, Вик.

Вик игнорира забележката.

— Впрочем, както сигурно си научил, открихме, че Норман Коул ни удря под пояса с цилиндричните блокове за „Роулинсънс“ на пет процента отстъпка.

— Как може да си позволи тази цена?

— Няма да е за дълго.

— Какво ще правим сега — да го насвием ли?

— Не — каза Вик.

— Не? — Рунтавите вежди на Евърторп подскочиха.

— Ще изглеждаме по-слаби, ако вземем да се бием с „Фаундракс“ за „Роулинсънс“. Ще заприличаме на кучета, боричкащи се за кокал. Няма много месо по кокала на „Роулинсънс“, само си помисли. Остави Норман Коул да го оглозга. Да се задави дано.

— И ще го оставиш да се измъкне ненаказан, този бракониер в нашия бизнес?

— Ще намекна тук и там, че знам каква играе. Това ще го разтревожи. Ще го поизмъча малко.

— На мен ми се струва, че ние ще се поизмъчим.

— После ще го ударя.

— С какво?

— Още не съм решил.

— Това не е в твоя стил, Вик.

— Ще те информирам допълнително — студено каза Вик. — По-добре ли се чувстваш?

— Какво?

— Нали беше в болнични миналата седмица?

— А, да. Точно така. — Болестта на Евърторп очевидно не беше останала в паметта му. — Беше нещо като грип.

— Предполагам, че имаш да наваксваш с много работа.

Вик отвори папка, за да покаже, че разговорът е свършил.

Малко по-късно той звънна на Стюърт Бакстър и му каза, че иска да уволни Брайън Евърторп.

— Защо, Вик?

— Защото за нищо не става. Мързелив е. Не може да се освободи от стари навици. Не ме харесва и аз не го харесвам.

— Той е във фирмата от доста време.

— Именно.

— Няма да си тръгне без бой.

— Ще ми бъде много приятно.

— Ще иска огромна сума при напускането.

— Това ще са добре похарчени пари.

Стюърт Бакстър замълча за момент. Вик чу жулването и щракането на запалка от другата страна на линията. После Бакстър каза:

— Мисля, че трябва да дадеш възможност на Брайън да се нагоди.

— Да се нагоди към какво?

— Към теб, Вик, към теб. Не му е лесно. Предполагам, знаеш, че очакваше да получи твоя пост.

— Не виждам с какво право — каза Вик.

Стюърт Бакстър въздъхна. Вик си представи струите дим, излизащи от ноздрите му.

— Ще помисля върху това — каза накрая той. За втори път този ден Вик чу щракването от затворен телефон от другата страна, преди да е успял да затвори от своята. Той погледна намръщено апарата и се зачуди защо ли Стюърт Бакстър се грижеше толкова за Брайън Евърторп. Може би те двамата бяха масони? Вик не беше масон — веднъж го поканиха, но на него не му се занимаваше с всичките ритуали по посвещаването.

Шърли влезе пак в кабинета с преписаното писмо.

— Така добре ли е? — каза тя с изненадващо раболепна усмивка.

— Да, добре е — каза той, като прегледа документа.

— Брайън спомена пред вас идеята си за календар на „Прингълс“, нали? — каза тя, застанала зад рамото му.

— Да — каза Вик, — спомена нещо такова.

— Той каза, че не сте били очарован.

— Меко казано.

— Би било голям шанс за Трейси — каза замечтано Шърли.

— Голям шанс да се унижи — каза Вик и й подаде писмото.

— Какво искате да кажете? — каза Шърли с възмущение.

— Наистина ли искаш голите снимки на дъщеря ти да висят навсякъде из завода и всеки да ги зяпа?

— Не виждам какво толкова … Ами картинните галерии?

— Картинните галерии?

— Пълни са с голи тела. Старите майстори.

— Това е различно.

— Не виждам защо.

— Никой не води мъжки компании в картинните галерии да зяпат Венера, или каквото е там, да се ръчкат едни други в ребрата и да викат: „Ох, да ми падне в събота вечер!“

— Оо-ох! — изохка Шърли и извърна лице.

— Или да вземат картината, да си я занесат в къщи и да мастурбират пред нея — безмилостно продължи Вик.

— Не искам да слушам повече — каза Шърли и се отправи бързо към кабинета си. — Не знам каква муха ви е влязла в главата.

И аз не знам, помисли си Вик Уилкокс, малко засрамен от избухванията си, когато вратата зад нея се затвори. Това се случи няколко седмици преди Вик да осъзнае, че е влюбен в Робин Пенроуз.