Дейвид Лодж
Добра работа (10)

3

За Робин и Чарлз съботите и неделите бяха и за работа, и за почивка — двете се сливаха до голяма степен. Работа ли беше или почивка, например, да преглеждаш страниците с изкуствоведски отзиви в „Обзървър“ и „Сънди Таймс“, съхранявайки в ума си като във файл информация за последните книги, пиеси, филми и дори мода и мебелировка (защото нищо семиотично не е чуждо на съвременния академичен критик)? Обаче кратката разходка с високи гумени ботуши до местния парк, за да нахранят патиците, несъмнено беше почивка; а след лекия обяд (Робин приготви омлета, а Чарлз се зае със салатата) те се захванаха няколко часа за сериозна работа в тясната дневна-кабинет, докато стана време Чарлз да се връща в Съфолк. Робин имаше куп есета за преглеждане, а Чарлз четеше книга за деконструкцията, която се беше съгласил да рецензира за едно научно списание. Газовият пламък съскаше и подскачаше в камината. Концерт за клавесин на Хайдн кротко дзънкаше от стерео-уредбата. Навън зимното небе притъмняваше, топящ се лед капеше от стрехите и се стичаше по водосточните тръби. Робин, вдигайки поглед от пресроченото есе на Мариън Ръсел за „Тес от рода Дърбървил“ (което впрочем изобщо не беше лошо, така че работата като модел може би се оказваше разумно решение), улови разсеяното вторачване на Чарлз и се засмя.

— Бива ли я? — попита тя, кимвайки към книгата.

— Не е зле. Даже доста добра за децентрирането на субекта. Помниш ли онзи чудесен пасаж от Лакан? — Чарлз й прочете цитат: — „Мисля там, където не съм, следователно съм там, където не мисля … Но където и да съм, аз съм игра на моите мисли; мисля за това, какво всъщност съм винаги, когато не мисля, че мисля“.

— Прекрасно — съгласи се Робин.

— Тук има много добра дискусия върху това.

— Не беше ли това там, дето Лакан казваше нещо интересно за реализма?

— Да: „Тази двулика загадка е свързана с факта, че истината може да се яви само в онова привидно измерение, откъдето «реализмът» в творчеството захранва съществуването си чрез метонимия.“

Робин се намръщи.

— Какво точно мислиш, че значи всичко това? Имам предвид, понятието „истина“ иронично ли е използвано?

— О, да, мисля, че да. Подразбира се от думата „привидно“ като че ли. Няма „истина“ в абсолютния смисъл, няма трансцендентно означено. Истината е просто реторична илюзия, изтъкана от метонимии и метафори, както е казал Ницше. Наистина всичко опира пак до Ницше, както изтъква и нашият човек. — Чарлз потупа книгата на скута си. — Слушай. Лакан продължава: „Подобна е връзката с един друг факт, а именно че ние достигаме до смисъла, единствено минавайки по сложния криволичещ път на метафората при положение, че имаме уникалния ключ — означаващото и означаваното от формулата на Сосюр не са на едно и също ниво и човек може само да се заблуждава, вярвайки, че неговото истинско място е в центъра им, докато то всъщност е никъде“.

— Но той не прави ли тук разграничение между „истина“ и „смисъл“? Истината се отнася към смисъла, както метонимията към метафората.

— Как? — беше ред на Чарлз да се намръщи.

— Ами, да вземем например „Прингълс“.

— „Прингълс“?

— Завода.

— О, да. Ти сякаш си напълно завладяна от идеята за това място.

— Е, то заема важно място в съзнанието ми. Бихме могли да представим завода реалистично с набор от метонимии — мръсотия, шум, жега и т.н. Но само чрез метафора можем да схванем смисъла му. Това място е като ад. Проблемът с г-н Уилкокс е, че той не може да разбере това. Няма метафорично мислене.

— А какво ще кажеш за Дани Рам?

— О, бедничкия Дани Рам, не мисля, че той има метафорично мислене, иначе не би издържал. Заводът за него е просто друг набор от метоними и синекдохи: лоста, който дърпа, чифт омазнени работни дрехи, седмичната му надница. Това е истината за неговото съществуване, но не и смисълът му.

— Който е …?

— Казах ти: ад. Отчуждение, ако искаш да се изразя по марксически.

— Но — каза Чарлз. Но беше прекъснат от продължително звънене на вратата.

— Кой по дяволите може да е? — зачуди се Робин, скачайки на крака.

— Не твоят приятел Уилкокс, надявам се — каза Чарлз.

— Защо да е той?

— Не знам. От това, което ми разказа, започнах да си мисля, че е … — Чарлз, за разлика от друг път, сега не можеше да намери нужния му епитет.

— Няма нужда да се стряскаш толкова — каза Робин с усмивка. — Няма да те изяде. — Тя отиде до прозореца и надникна към двора пред външната врата. — Виж ти! — възкликна тя. — Бейсил!

— Брат ти?

— Да, и едно момиче.

Робин се придвижи с троен скок през отрупания под и отиде да отвори вратата, а Чарлз, недоволен от прекъсването, отбеляза в книгата мястото, до което бяха стигнали и я прибра в куфарчето си. От малкото, което знаеше за Бейсил, беше сигурен, че деконструкцията едва ли щеше да бъде тема на разговор през следващите час-два.

Решението на Бейсил да замине за столицата и да се заеме с борсово посредничество, обявено пред невярващото семейство през последната година от следването му в Оксфорд, се оказа съвсем не напразна заплаха. След завършването си той беше започнал работа в една търговска банка и само три години по-късно вече изкарваше повече от баща си, който беше споделил този факт с Робин по Коледа със смесено чувство на гордост и възмущение. Самият Бейсил не си беше у дома за Коледа, а караше ски в Сейнт Мориц. В действителност, Робин не беше виждала брат си от доста време, защото заради родителите си те нарочно уреждаха посещенията си в къщи така, че да се редуват вместо да съвпадат, а и нямаха почти никакво желание да се срещат другаде. Тя беше поразена от промяната, настъпила във външния му вид: лицето му бе по-пълно, вълнистата му русолява коса беше грижливо подстригана и изглежда беше поставил металокерамични коронки на зъбите си — целият му вид говореше, че е забогатял. Всичко в него и приятелката му сигнализираше пари — от луксозните им дебели овчи кожуси в пастелни тонове, които сякаш изпълниха вратата, когато им отвори, до червеното BMW, паркирано до тротоара зад четиригодишния голф на Чарлз. Под овчия кожух Бейсил носеше кашмирено спортно сако, а приятелката му, чието име беше Деби — костюм, който забележително наподобяваше този в днешния брой на „Сънди Таймс“ на дизайнерката Катрин Хамнит. Аристократичния вид на облеклата им се обясняваше донякъде и с това, че предната вечер бяха ходили на бал след лов в Шропшър и импулсивно бяха решили да се отбият на път за Лондон.

— Бал след лов? — повтори Робин с вдигнати вежди. — Ти ли си онова момче, чиято идея за добро прекарване беше да слуша пънкарска музика сам в някоя стая?

— Всички порастваме един ден, Роб — каза Бейсил. — Впрочем, това беше и бизнес. Установих някои полезни контакти.

— Беше голям майтап — каза Деби, хубаво бледолико момиче с руса като на принцеса Даяна коса и анорексично слаба фигура. — Проведе се в нещо като замък. Същински филм на ужасите, а? — каза тя към Бейсил. — Рицарски брони и препарирани животински глави, такива ми ти работи.

Отначало Робин помисли, че силният простолюдски акцент на Деби е вид шега, но скоро разбра, че е автентичен. Въпреки скъпите дрехи и модна прическа, Деби определено бе от нисшите социални прослойки. Когато Бейсил спомена, че и тя работи в банката, като него, Робин си представи, че може да е секретарка или машинописка, но скоро бе коригирана от брат си, когато той тръгна след нея към кухнята, където тя правеше чай.

— Не, съвсем не — каза той. — Тя е валутен брокер. Страхотна е, изкарва много повече от мен.

— И колко много е това? — попита Робин.

— Тридесет хиляди без извънредните — каза Бейсил с надменно скръстени на гърдите ръце.

Робин зяпна.

— Татко каза, че си станал отвратително богат, но аз не разбрах точно колко отвратително. Какво вършиш, като изкарваш толкова пари?

— Аз съм на фондовата борса. Уреждам трампи.

— Трампи?

Думата й напомни за Бейсил, когато той беше малкото й братче, дългуресто момче в протрити обувки и пуловер на петна, сортиращ кестени или захласнат над колекцията си от пощенски марки.

— Да. Да речем, че дадена корпорация е заела хикс хиляди с някаква лихва. Ако мислят, че има опасност лихвеният процент да падне, те могат да извършат трампа, при което ние им плащаме фиксираната лихва, а те ни плащат ЛИБОК, това значи Лондон Интербанк Офериран Курс, който варира …

Докато Бейсил разказваше на Робин повече, отколкото тя искаше да знае или можеше да разбере за банковите трампи, тя се занимаваше с чаените чаши и се мъчеше да прикрие отегчението си. Той много държеше да я увери, че изкарва по-малко от Деби, само защото е започнал по-късно.

— Тя не е следвала в университет, разбираш ли?

— Така си и помислих.

— Всъщност почти никой от спот-дилърите не е. Обикновено напускат училище на шестнадесет години и отиват направо в банката. После някой забелязва, че притежават каквото е нужно, и им дава шанса.

Робин попита какво е нужно.

— Манталитет на „талигарче“, както го наричаме. Бърз ум и апетит за сделки нон-стоп. Ценните книжа са друго нещо, там трябва да си търпелив, да прекараш много време в подготовка на пакета. Има моменти на затишие. Аз не бих могъл да издържа и половин час в дилърската на Деби — петдесет човека с по шест телефона в ръцете и всеки вика разни работи, като например: „Шестстотин милиона йени, девети януари!“. И така цял ден. Лудница ти казвам, но Деби пее и работи. Тя е от семейство букмейкъри в Уайтчапъл.

— Значи нещата са сериозни, между теб и Деби?

— Какво значи сериозни? — каза Бейсил, разкривайки блестящо белите си зъби в блудкава усмивка. — Нямам друга и тя няма друг, ако това имаш предвид.

— Имам предвид, заедно ли живеете?

— Не съвсем. Всеки си има собствено жилище. Най-разумно е да купуваш с ипотека, при сегашния растеж на цените на недвижимите имоти в Лондон. Ти колко плати за това къще, между другото?

— Двадесет хиляди.

— Мили Боже, да беше в Стоук Нюингтън, щеше да ти е докарало четири пъти по толкова досега. Деби си купи къщичка там преди две години, същата като тази, за четиридесет хиляди, сега струва деветдесет.

— Значи собствеността управлява сексуалността в града на капитала, така ли?

— А не е ли било винаги така, според Свети Карл Маркс?

— Било е, преди жените да се освободят.

— Истината е, че ние двамата сме толкова претрепани от работа, че като се приберем, не се интересуваме от нищо повече, освен бутилка вино и гореща вана. Работният ден е дълъг. Дванадесет часа, понякога и повече, ако нещата живнат. Деби обикновено е на бюрото си още в седем.

— Защо толкова рано?

— Върти бизнес с Токио … Та така, през седмицата работим поотделно, а през уикенда го удряме на живот заедно. Ами вие с Чарлз? Не е ли време да се бракувате?

— Защо говориш така? — Ами, като ви видях през прозореца от улицата, помислих си, че изглеждате досущ като някоя стабилна, женена двойка.

— Още не сме сключили брак, а и не възнамеряваме.

— Виж ти, още ли говорите така — „сключили брак“ — тук в провинцията?

— Не се дръж като столичен сноб, Бейсил!

— Съжалявам — каза той с усмивка, която показваше, че изобщо не съжалява, — вие сте си верни от доста време.

— Нямам си друг и той си няма друга, ако това имаш предвид — сухо каза тя.

— А как е работата?

— Несигурна — каза Робин и се отправи към хола.

Деби, приседнала на страничната облегалка на стола на Чарлз с коса, паднала над очите й, му показваше някакво малко апаратче, подобно на джобен будилник.

— Обичате ли чай „Лапсанг Суконг“? — попита Робин, оставяйки подноса с чай, като си помисли, че Деби сигурно си падаше по чайове, рекламирани по телевизията от шимпанзета и подскачащи нарисувани канички с толкова силен чай, че лъжичката стои изправена в тях.

— Много! — каза Деби. Трудно можеше да я разбере човек, наистина.

— Изключително интересно — любезно каза Чарлз и й подаде обратно апаратчето. То очевидно й даваше информация за състоянието на основните световни валути двадесет и четири часа в денонощието, но тъй като работеше в радиус от петдесет мили от Лондон, дисплеят му бе празен.

— Като съм извън обсега му, много се нервя — каза тя. — В къщи спя с него под възглавницата, че като се събудя посред нощ, да мога да проверя курса на йената спрямо долара.

— Та какво каза за твойта работа? — Бейсил попита Робин.

Робин накратко обясни положението си, а Чарлз добави и малко емоционални разяснения:

— Куриозното е, че тя е може би най-способният преподавател във факултета — каза той. — Студентите знаят това, Суолоу го знае и колегите й го знаят. Но явно никой нищо не може да направи. Такава е политиката на сегашното правителство: смърт чрез хиляди съкращения.

— Срамота — каза Деби. — Защо не опитате нещо друго?

— Като например финансовия пазар? — саркастично попита Робин, но Деби, изглежда, прие въпроса съвсем сериозно.

— Не, миличка, боя се, че е твърде късно. В нашата игра на тридесет и пет си вече изгорял. Но сигурно има нещо друго, което можете да правите. Защо не се заемете с някакъв малък бизнес?

— Бизнес? — Робин се изсмя на абсурдността на идеята.

— Ами да, защо не? Бейсил би могъл да помогне за начало, нали, скъпи?

— Няма проблем.

— А може и да получите държавен кредит, четиридесет паунда на седмица и безплатно обучение за водене на малка фирма — каза Деби. — Една моя приятелка така направи, като я съкратиха. Отвори бутик за спортни обувки в Брикстън с банков заем от пет хиляди. След две години го продаде за петнадесет хиляди и се премести в Алгарви. Сега има верига от магазини там, и все на хубави места.

— Но аз не искам да имам магазин за обувки или да живея в Алгарви — каза Робин. — Искам да преподавам феминистка литература и постструктурализъм и роман на деветнадесети век, както и да пиша книги за тях.

— Колко получаваш, като вършиш това?

— Дванадесет хиляди на година, приблизително.

— Господи, само толкова ли?

— Не го върша за пари.

— Не, това не го разбирам.

— Всъщност — каза Чарлз, — много хора изкарват на половина по-малко.

— Сигурно — каза Бейсил, — но аз не познавам нито един такъв. Вие познавате ли?

Чарлз мълчеше.

— Аз познавам — каза Робин.

— Кого? — попита Бейсил. — Посочи ми един човек, когото познаваш, казвам — познаваш, а не просто си чувала за него, някой, с когото си говорила през изминалата седмица, дето да изкарва под шест хиляди на година.

Изражението му, едновременно развеселено и войнствено, напомни на Робин за споровете, които провеждаха като деца.

— Дани Рам — каза Робин. Тя знаеше, че той изкарва сто и десет паунда на седмица, защото беше попитала Прендъргаст, шефа на „Личен състав“ в „Прингълс“.

— И кой е този Дани Рам?

— Един индиец, фабричен работник.

Робин изпита особено задоволство от произнасянето на тази фраза, която се оказа много на място след арогантния цинизъм на Бейсил, но разбира се, сега трябваше да обясни откъде познава Дани Рам.

— Добре, добре — каза Бейсил, когато тя привърши краткия си разказ за преживяванията й в „Прингълс“, — значи си дала своя малък принос за изоставането на английската промишленост, дето така и така не е много конкурентноспособна.

— Дадох своя принос за социалната справедливост в нея.

— Не че ще има ефект в дългосрочен план — каза Бейсил. — Фирми като „Прингълс“ отиват към девета глуха. Меги е абсолютно права — бъдещето на нашата икономика е в сферата на услугите и, може би, в модерните технологии.

— Финансите от сферата на услугите ли са? — попита Чарлз.

— Естествено — каза Бейсил, усмихвайки се. — Още нищо не сте видели. Почакайте до Големия взрив.

— Какво е това?

Бейсил и Деби се спогледаха и избухнаха в смях.

— Не може да бъде! Не четете ли вестници?

— Не и финансовите страници.

— Това е някаква промяна в правилата на борсата — каза Чарлз, — която ще позволи на хора като Бейсил да правят още повече пари.

— Или да губят — каза Бейсил. — Не забравяйте елемента на риск в нашата професия. За разлика от литературно-критическите занимания — добави той, като погледна към Робин. — Което разбира се прави нещата по-интересни.

— Това е просто законна форма на хазарт, не е ли така? — каза Чарлз.

— Точно така. Деби залага по десет-двадесет милиона паунда всеки ден, нали, скъпа?

— Да — каза Деби. — Разбира се, това не е като на конни надбягвания. Човек не вижда парите, те въобще не са негови всъщност, те са на банката.

— Но двадесет милиона …! — каза Чарлз видимо потресен. — Това е почти колкото годишния бюджет на моя университет.

— Трябва да видиш Деби в процес на работа, Чарлз — каза Бейсил. — Това ще ти отвори очите. И твоите, Робин.

— Ами да, защо не? — каза Деби. — Бих могла да ви уредя.

— Може би ще е интересно — каза Чарлз за изненада на Робин.

— Без мен, обаче — каза тя.

Бейсил погледна часовника си, протягайки ръка така, че да видят „Ролекс“-а на нея.

— Време е да тръгваме.

Той настоя да излязат навън да им покаже BMW-то. На задното стъкло имаше лепенка: „Дилърите го правят в гръб“. Робин попита какво значи това. Деби се изкиска.

— „В гръб^[1]“ е като отпускане на заем в дадена валута срещу равностойност в друга.

— О, разбирам, това е метафора.

— Какво?

— Няма значение — каза Робин и обгърна раменете си поради студената вечер.

— То е и шега — каза Бейсил.

— Разбирам, че е предвидено да бъде шега — каза Робин. — Но сигурно ще е досадно за хората след вас по магистралата.

— Никой не се задържа дълго след нас — каза Бейсил. — Тази кола е много бърза. Е, довиждане, сестричке.

Робин подложи буза за целувка първо на Бейсил, после на Деби. След кратко колебание и смутен смях, Деби отърка буза в лицето на Чарлз и пъргаво седна на пасажерското място. Чарлз и Бейсил помахаха един на друг за раздяла.

— Нали не смяташ да ходиш в тази банка? — каза Робин на Чарлз, като се връщаха в къщата.

— Мисля, че може да е интересно — каза Чарлз. — Може да напиша нещо.

— О, да, това е друго — каза Робин, затвори входната врата и тръгна след Чарлз към хола. — И къде ще го публикуваш?

— Не знам, може би в „Марксизма днес“. Или в „Новия държавник“. Напоследък се замислям дали не мога да изкарам нещо като журналист на свободна практика.

— Никога не си се занимавал с такава работа.

— Винаги има първи път.

Робин прескочи употребените чаени чаши на пода и се сви пред газовата печка да се стопли.

— Как ти се стори Деби?

— Доста заинтригуваща.

— Заинтригуваща?

— Ами, в много отношения е като дете, а борави с милиони всеки ден.

— Боя се, че мама ще сметне Деби за неподходяща, ако Бейсил я заведе у дома.

— Ти самата създаде впечатление, че я смяташ за неподходяща.

— Аз ли? — възмутено каза Робин.

— Демонстрираше превъзходство.

— Глупости!

— Може да не си съгласна — каза спокойно Чарлз. — Но си беше така.

Робин не обичаше да я обвиняват в снобство, но съвестта й не беше напълно чиста.

— Добре, де, за какво можеш да разговаряш с такива хора? — каза отбранително тя. — За пари? Отпуски? Коли? И Бейсил е същия. Станал е толкова противен.

— Ммм.

— Нека никога да не ставаме богати, Чарлз — каза Робин, внезапно загрижена да поправи пробива в отношенията им.

— Не мисля, че има такава опасност — каза Чарлз доста язвително, или поне на Робин така й се стори.