Сандра Браун
Над всичко (5)

Пета глава

Чувстваше се така, сякаш наистина й предстоеше среща. Не си спомняше да е била толкова нервна, дори когато се обличаше за първата си разходка с кола, за срещите, на които по-късно ходеше, или за сватбата си. Сега не искаше да си спомня за това. Не искаше да си спомня нищо, свързано с Ричард. Но да не мисли за него означаваше само, че тази „среща“ с Тревър Рул означава нещо, а тя вече за хиляден път си повтори, че не е така.

Но, когато се опита да се гримира, беше странно непохватна. Нищо не ставаше. Три пъти трябваше да започва единия си клепач. Арон, на когото сякаш междувременно му бяха пораснали още две ръце, искаше да пипне всичко. През няколко минути майка й и баща й надничаха в стаята. Уведомяваха я за времето, за часа, задаваха й въпроси или й предлагаха помощта си. Истинска напаст!

За щастие Бабс имаше „важна среща“ и поне нейното присъствие й беше спестено. Бабс настояваше Кайла да си купи нова рокля за случая, а Кайла твърдеше, че това не е „случай“.

В крайна сметка се предаде, но това само стана повод за нов спор каква да бъде новата рокля. Без покана, Бабс предприе истинска експедиция по магазините.

— Харесва ми тази жълтата — каза Кайла.

Бабс направи гримаса и докосна челото си с показалец.

— Много мило — саркастично каза Кайла.

Бабс сложи ръце на добре очертания си ханш.

— На Мата Хари ли искаш да приличаш, или на Слънчицето Мери?

— Бих предпочела да приличам на себе си.

— Пробвай отново една от онези черни рокли.

— Прекалено… прекалено е…

— Точно така — каза Бабс тогава и нетърпеливо разгърна роклята пред нея. — Страхотна е и е направена сякаш специално за теб. Нали така? — обърна се тя към продавачката, която я погледна стреснато и сервилно се усмихна.

— Наистина.

Кайла излезе от магазина с черната рокля, убедена, че е направила грешка. Жълтата щеше да й прилича много повече. Черната беше прекалено изискана. Тревър ще си помисли… Един Бог знае какво щеше да си помисли Тревър.

Но когато застана пред огледалото в къщи и вдигна ципа на гърба на роклята, безпокойството й се разсея. Великолепната коприна обгръщаше тялото й и се стелеше на елегантни гънки. Черното съвършено подчертаваше тена й, сребристите сенки върху клепачите й и перленото прасковено червило. Меките кичури блестяща коса падаха в изящно безредие. Единствените бижута бяха наниз перли и малки перлени обици.

Звънецът на входната врата иззвъня. Тя взе орхидеята и припряно се опита да я прикрепи за плата. Убоде се и тихо изруга. Добре че Арон, който тези дни се вреше навсякъде, не беше наоколо.

Днес следобед букетът стана повод за нов спор между нея и Бабс.

— Четири и половина е, а ти още не си направила поръчания от Тревър букет.

— Ще го направя — отвърна Кайла.

— Кога? Вече му изпратих сметката.

— Какво си направила?

— Той е клиент, Кайла. Поръча орхидеи и аз му изпратих сметката. Сега му дължим букет орхидеи.

Кайла хвърли гневен поглед към приятелката си и се зае с орхидеите.

— Няма да стане — Бабс надничаше зад рамото й. — Той поръча два цвята.

— Откъде знаеш?

— Случайно чух. Каза, че няма да се скъпи, така че сложи повече от тази дантела.

— По време на целия разговор ли подслушваше?

— Разбира се. Или поне се надявам да е така. Някой от вас спомена ли нещо, което те притеснява?

— Не, естествено — Кайла се разгорещи.

— Защо тогава се дразниш толкова?

Сега Кайла хвърли последен поглед в огледалото. Трябваше да признае, че всичко е съчетано много добре — роклята от черна коприна, перлите и екзотичните цветя. Самата тя се чувстваше така. Като екзотично цвете, отгледано с много грижи и внимание и което за пръв път щеше да бъде изнесено от оранжерията.

Каза си, че обзелото я безпокойство е белег на нейната незрялост. Но да съзнава това усещане и да се освободи от него бяха две различни неща. Преди време беше омъжена. Сега беше и майка. А се чувстваше като възпитано в манастир момиче от едно време, което се приготвя за първата си среща с мъж.

Раздразнено си каза, че това е смешно, после взе черната вечерна чантичка и загаси светлината. Нали не отиваше на интимна среща. Повтори си го няколко пъти, докато слизаше по стълбите.

Тревър стоеше във вестибюла и държеше Арон в ръце. Подхвърляше го нагоре-надолу и разговаряше с Мег и Клиф.

— … трябва да бъде завършена след около две седмици — той се извърна, защото почувства, че нещо върху стълбите е привлякло вниманието на семейство Пауър.

Кайла положи неимоверно усилие да се овладее и да не се строполи върху стълбите, когато Тревър я погледна. Наложи си да се движи спокойно. Но сърцето й продължаваше все така лудо да бие.

— Здравей, Тревър.

— Здрасти.

Арон дърпаше брадата на Тревър, но изглежда той не забелязваше нищо. Погледът му неотлъчно следваше Кайла. Тя също не можеше да откъсне очи от него. Носеше антрацитносив костюм, толкова тъмен, че изглеждаше почти черен. Бялата риза контрастираше с черната брада и загорялата от слънцето кожа. Строгата вратовръзка на сребристи и черни райета на много мъже би изглеждала обикновено, но Кайла осъзна, че Тревър никога не би могъл да изглежда обикновен. Може би черната превръзка го правеше различен, но тя вече толкова беше привикнала, че дори не гледаше на нея като на нещо по-особено.

— Орхидеите са красиви.

— Да — отвърна тя и притаи дъх. Леко докосна цветята върху гърдите си. — Благодаря. Харесват ли ти?

— А на теб?

— Да.

— Добре.

Нищо друго ли не можа да измислиш, глупачка такава, каза си тя.

Арон й се притече на помощ. Неочаквано реши, че сега е моментът да се хвърли в нечия друга прегръдка. Изведнъж се наклони към нея и Кайла едва успя да вдигне ръце, преди да е паднал. Но Тревър го държеше здраво. И ръката му остана притисната между тялото на Арон и бюста на Кайла. Отдръпна се, едва когато беше сигурен, че Кайла вече го държи добре. Настъпи момент на объркване и за да прикрият чувството на неловкост, изведнъж всички се разприказваха.

— Дай ми детето — каза Мег.

— По-добре тръгвайте, за да не закъснеете — обади се и Клиф.

— Готова ли си? — попита Тревър.

— Да, мисля, че взех всичко. Лека нощ, Арон.

— Ние ще сложим го да спи, така че не бързай да се прибираш.

— Карайте внимателно. Имате много време — извика Клиф след тях.

Кайла изскърца със зъби. Всеки щеше да си помисли, че за пръв път излиза с мъж. Нямаше да се изненада, ако Клиф ги беше подредил във фоайето, а майка й потърсеше фотоапарат.

Тревър отвори вратата на колата пред нея. Не я докосна и тя му беше благодарна за това. Не можеше да забрави усещането за силната му ръка, притиснала гърдите й. Беше я обляла гореща пот. Тревър седна зад кормилото и се извърна към нея.

— Зная, че това не е среща, но позволено ли ми е да ти кажа колко добре изглеждаш?

Опитът му да се пошегува я успокои донякъде и тя вдигна очи към него.

— Да, и ти благодаря.

— Няма защо.

Протегна ръка към клавишите на радиото и в колата се разнесе лека и приятна музика. Ръкавът на сакото му леко се повдигна и под него се подаде маншета на ризата му, закопчан с изящни копчета. Малки плочки абанос, вградени в елегантен златен обков. Вкусът му беше безупречен.

— Не сме се виждали от вторник. Как премина седмицата ти?

— Претоварена — чувстваше се благодарна, че предлага някаква тема. Изглежда беше загубила способността да води светски разговори. Все пак, явно с Тревър не беше така, но преди да има възможност да се увери в това, вече пристигнаха.

Преди около две години в Чандлър беше построен нов клуб с игрище за голф извън града. Паркът все още беше незавършен, но съвременната сграда от дялан камък не можеше да бъде забравена лесно. Тревър я придружи по пътеката към главния вход. Около тях шумяха пръскачки, които напояваха тревата на игрището. Кайла почти беше свикнала, когато върви до нея, пръстите му да обвиват лакътя на ръката й, но не очакваше той да забави крачка, да се наведе към нея и почти да зарови глава в шията й, преди отново да отстъпи назад.

— Този път зная, че уханието не идва от цветята, а от теб. И ухаеш великолепно.

— Благодаря.

Гърлото й пресъхна. Той я объркваше. Беше толкова висок, толкова мъжествен. Разбира се, когато беше с нея, той се превръщаше в съвършен джентълмен. И въпреки това, с него тя се чувстваше уязвима. Не се страхуваше, просто се чувстваше уязвима. Всеки път, когато й се усмихнеше, както правеше това сега, тя си спомняше разговорите си с Бабс за целувката и за усещането да се целуваш с мъж с брада. Брадата на Тревър беше гъста и добре оформена. Обрамчваше горната му устна и подчертаваше долната. Под нея блестяха изненадващо белите му зъби. Лицето му беше мъжествено и чувствено.

Кайла се опита да се убеди, че интересът й е съвсем повърхностен, по-скоро любопитство. Но дори и цяла нощ да привеждаше доказателства, пак нямаше да си повярва.

Когато влязоха в салона с изглед към игрището за голф и плувния басейн, коктейлът преди банкета вече беше започнал. Високият смях почти заглушаваше музиката, която идваше от подиума в ъгъла.

— Искаш ли нещо за пиене? — Тревър трябваше да се наведе и почти да долепи устни до ухото й, за да го чуе.

Тя се извърна, повдигна се на пръсти и каза в ухото му.

— Сода с лимон, моля.

Той кимна, усмихна се и се отправи към бара. След него остана да витае ароматът на одеколона му. Харесваше й. Беше свеж и остър, с нотка на цитрусов плод. Не можеше да не забележи колко добре подчертава елегантният му костюм широките рамене и…

— Не може да бъде! Кайла Страут! Тъкмо казвах на Хърби, че това си ти. Толкова се радвам да те видя тук, скъпа.

— Здравейте, госпожо Бейкър. Господин Бейкър.

— Как са родителите ти?

— Добре, благодаря.

— А твоето малко момченце?

— Арон расте — меко се засмя тя. — Вече почти не мога да се справя с него.

— Кайла, питието ти — тя се извърна и прие чашата със сода от Тревър. Върху лицата на по-възрастната двойка се появи точно този израз на изненада, който тя очакваше и от който се страхуваше.

— Благодаря, Тревър. Приятно ми е да те запозная с господин и госпожа Хърб Бейкър. Госпожа Бейкър беше моя учителка по английски в прогимназията. Господин Бейкър е собственик на застрахователна компания. Тревър Рул — представи им го тя.

— Рул, Рул — замислено повтори Бейкър, докато двамата се здрависаха. — Разбира се, „Рул Ентърпрайзис“! Навсякъде виждам ваши подписи. Предприемач, нали?

— Да, господине. Току-що основах своя компания.

— Не можехте да се спрете на по-подходящо място, за да започнете. Доскоро Чандлър беше заспало малко градче. От десетилетия не произведеше друго, освен памукочистачни машини. Постепенно променяме всичко това. Миналата седмица се присъединихте към търговската камара, нали?

— Да, наистина.

— Радвам се да чуя това. Аз съм в управителния съвет.

Докато двамата разговаряха, погледът на госпожа Бейкър неспокойно се местеше между Кайла и Тревър. Явно се задушаваше от нетърпение да се добере до повече подробности около тях.

— Двамата познавахте ли се преди?

„Преди“ кое Кайла така и не узна, защото се намеси Тревър.

— Моля да ни извините, но Кайла има среща. Господин Бейкър, госпожо.

Тревър кимна учтиво, Кайла се усмихна смутено и се остави да бъде отведена встрани.

— Зная кое те кара да се чувстваш неудобно.

— Кое?

— Да те виждат с мен.

— Всеки си мисли, че това ме безпокои — съгласи се тя.

— За какво предполагаш, че мислят?

— Ами нали знаеш — неща като: „Време е малката вдовица отново да влезе в обръщение“ или „О, прекалено скоро е за нея отново да влезе в обръщение.“ Родителите ми се държат така, сякаш се опитват да пробутат най-възрастната дъщеря, за да могат да омъжат останалите шест.

— Не беше чак толкова лошо — разсмя се Тревър.

— Наистина ли?

— Наистина. Ти си много по-чувствителна на тази тема от мен.

— Нямаше да ти се разсърдя, ако просто се беше обърнал и побягнал.

— Но не го направих. Още съм тук.

Той говореше толкова убедително, че притеснението напълно напусна Кайла. За да избегне погледа му, тя впери поглед в претъпканата стая.

— Имам чувството, че хората, които съм познавала цял живот са станали доносници и клюкари.

— Много време и сили ще са ти нужни, за да стигнеш до това кой какво мисли и говори зад гърба ти.

— Зная — въздъхна Кайла. — Предполагам, че и за теб не е много приятно. Нямаш ли усещането, че си като витрина на магазин и всички те гледат.

— Не мисли за мен — лицето му изведнъж стана сериозно. — Наистина не ме интересува какво мислят хората за мен. Не искам да се чувстваш неудобно. Това е единственото, което ме тревожи.

— Ние заем, че това не е интимна сеща. Бих предпочела и останалите да го знаят.

— Освен да обявя по микрофона?

Като начало можеше да дръпне ръката си от кръста й. Вече бяха стигнали другия край на стаята, а ръката му, силна и топла, продължаваше да лежи там.

После можеха да разсеят клюките, ако разговаряха с други хора. А така както стояха — Тревър, привел замисленото си лице към нейното, навярно създаваха у всички впечатлението, че нещата, за които говорят, са интимни и лични.

Тя се отдръпна, привидно да отпие от чашата си. Всъщност искаше да се отдалечи поне няколко сантиметра от него. Тревър също отпи то уискито си.

— Ще се почувстваш ли по-добре, ако ти кажа, че изглеждаш фантастично?

Тя прокара пръст по ръба на чашата си.

— Не, не мисля така.

— Добре. Тогава може би не трябва да споменавам, че от роклята ти ми се завива свят.

Тя вдигна поглед към лицето му и видя, че се усмихва дяволито. Собствената й скована, предназначена за останалите усмивка, стана несравнима.

— Благодаря, че не го спомена.

— Може би трябва да се насочим към трапезарията — каза той. — Някои хора вече тръгнаха натам, за да запазят маса.

Миг по-късно към тях се присъединиха млад банкер и съпругата му. Лин и Тед Хаскел бяха отскоро в града и не знаеха нищо за Кайла и миналото й. Тревър я представи като своя „близка“. Разговорът по време на вечерята й достави истинско удоволствие. Тревър отгатваше всяко нейно желание. Вниманието му я стопляше, защото часовете за храна вкъщи с Арон приличаха повече на битка. Атака и отстъпление. Понякога след това тя дори не си спомняше какво е яла. Успяваше да сложи някоя хапка в устата си само ако навреме се справеше с разлятото мляко и с Арон, който винаги успяваше ужасно да се изцапа.

— Хареса ли ти вечерята? — попита Тревър, когато сервитьорът отнесе празната й чиния.

Кайла пламна и се усмихна смутено.

— Да. Освен всичко останало, можах да се нахраня на спокойствие. Когато вечеряме с Арон това не ми се отдава. Едва се спрях да не ти нарежа месото. Ако разгъна кърпата в скута ти, моля те, опитай се да не забележиш.

Той премигна озадачен. После върху лицето му се разля широка усмивка. Приведе се към нея и каза:

— Кайла, ако поради някаква причина скута ми стане обект на вниманието ти, едва ли ще ми бъде възможно да не го забележа.

В този миг й се прииска да е мъртва. Улови се дори, че се моли да бъде споходена от внезапна смърт. Страните й горяха. Едва ли някога е била толкова смутена.

— Аз… исках да кажа…

— Зная какво искаше да кажеш — Тревър почувства объркването й и стисна ръката й. — Още кафе?

Кайла се зарече вече да не допуска подобни словесни недоразумения. Облегна се на високата седалка. Започваше програмата. Видеокасетата беше представена и после следваха безкрайните, монотонни изказвания на ораторите във възхвала достойнствата на Чандлър в частност и на северен Тексас като цяло.

— Отегчена ли си — прошепна Тревър и се приведе към нея.

Тя неуспешно се опитваше да скрие прозявката си.

— Не. Много е интересно.

— Ужасна лъжкиня си — изръмжа той до ухото й. Кайла се усмихна и поклати глава. — Искаш ли да тръгваме?

— Не! — възкликна тя, защото знаеше, че вечерта е важна за него. Той беше тук, за да види и да бъде видян.

— Можем да се измъкнем.

— Не. Добре съм. Наистина.

— Сигурна ли си?

Тя отново кимна.

— Великолепна си, Кайла.

Тя рязко вдигна глава и срещна погледа му. Властен и изгарящ. Тревър бавно се отдръпна и отново се облегна на стола си. Кайла мъчително преглътна и отмести очи. Предпазливо се огледа наоколо. Срещна дебнещото лице на госпожа Бейкър и бързо се извърна. Неволно съзря банкера и съпругата му. Ръката на Лин лежеше върху бедрото на Тед. Пръстите му небрежно галеха гърба на дланта й. Кайла се усмихна. Приятна беше тази взаимна размяна на съпружеска интимност. Явно съвсем неволно, съвсем несъзнателно. Един от онези жестове, които говорят толкова много, но за които човек никога не си спомня. Някога с Ричард непрекъснато го правеха. Изведнъж, Кайла седна изправена на стола си. За пръв път не беше мислила за Ричард с часове. Чувството за вина я прониза до мозъка на костите й. Какво ставаше с нея? Не биваше да забравя лицето му, усмивката му, начина, по който се смееше…

Най-после ораторът привърши речта си. Двамата с Тревър набързо се сбогуваха и бяха сред първите, които си тръгнаха. Едва излязоха и навън заваля. Когато вече бяха на сигурно място в колата, Тревър попита:

— Искаш ли да отидем някъде и да си поръчаме десерт?

— Забрави ли сладкиша със сирене и череши?

— А, да — замълча за миг и отново я погледна: — Кафе?

— Не, благодаря.

— Едно питие?

— Не, Тревър, благодаря. Трябва да се прибирам.

— Добре.

Стори й се разочарован, но вероятно грешеше. Навярно той също се радваше, че вечерта е свършила.

Говориха малко. По покрива на колата почукваха дъждовни капки и чистачките ритмично потракваха по стъклото.

Явно Тревър не беше свикнал да шофира с двете ръце, защото докато лявата държеше кормилото, с дясната той вършеше какво ли не. Първо търсеше някаква станция по радиото, след това усили звука, после пък го намали.

— Добре ли се чувстваш? — попита той и протегна ръка към климатичната инсталация.

— Да, чудесно.

Отдръпна ръка, но миг по-късно я вдигна към възела на вратовръзката си и го разхлаби. Прокара пръсти по косата си. Най-после ръката му застина неподвижно. Върху седалката. Помежду им. С ъгълчето на окото си Кайла следеше тази ръка, сякаш тя представляваше голяма заплаха.

Ако я протегнеше към нея? Щеше ли да каже нещо?

Ако я протегнеше и я притиснеше към себе си? Щеше ли да изкрещи?

А ако я протегнеше към ръката й? Щеше ли да позволи да я задържи в дланта си?

Ако погалеше бедрото й? Щеше ли да го отблъсне?

Сърцето й лудо биеше и дланите й овлажняха. Едва ли й се беше случвало къщата, в която живееше с родителите си и Арон да й се е струвала по-сигурна и желана.

Ръката не направи нищо, освен че завъртя ключа на стартера и спря колата пред дома й.

— Стой така — каза той, когато тя поиска да отвори вратата. — Имам чадър. — Тревър се извърна, посегна зад седалката и взе чадъра. Сакото му се разтвори и силните мускули на гърдите му изпънаха финия плат на ризата.

Той слезе и разтвори чадъра. Отвори вратата и й подаде ръка. Кайла така и не разбра какво се случи после. Може би защото и двамата не искаха да се измокрят, но когато тя застана на тротоара, по някакъв начин, той се оказа неочаквано близо до нея. Тя инстинктивно наклони глава назад и изведнъж лицето му се оказа неочаквано близо до нейното. Тревър държеше чадъра с лявата си ръка, и предпазливо обви тила й с дясната.

Господи, чувстваше се толкова добре!

Кайла рязко се отдръпна и наведе глава. Ръката му се отдръпна. Едва я беше докоснал, но тя сякаш още чувстваше допира на пръстите му върху кожата си.

Дъждовните капки почукваха по коприната на чадъра и се стичаха към ръба. Те стояха под този оскъден подслон застинали, смълчани и притиснати един към друг.

— Извинявай — Тревър наруши дългото мълчание. — Никакви целувки при първата среща.

— Това не е среща.

— А, да. Непрекъснато го забравям.

Той се извърна и двамата се отправиха към входната врата. Беше тъмно и предпазливо се отправиха към верандата. Когато най-после бяха на сухо, Тревър сгъна чадъра и изтръска водата от него.

— Благодаря ти за вечерта, Тревър — Кайла се насочи към вратата.

— Зная, че се уговорихме това да не бъде среща — Тревър остави чадъра на верандата.

— Да. Така се уговорихме.

— Добре. Съгласихме се, че това няма да е среща, само…

— Какво?

— Не настоявам. Не искам да мислиш, че настоявам.

— Не, не мисля.

— Но… — той направи крачка към нея. После още една. — Ако това беше среща…

— Да?

— Би ли…

— Какво?

Той вдигна ръце и нежно обхвана лицето й с длани. Кайла притвори очи. Устните му докоснаха нейните. Но сега не се отдръпнаха. Бяха топли. И настоятелни. Докато нейните се разтвориха. Върхът на езика му колебливо докосна зъбите й, устните й, опита се да проникне в нея. После се отдръпна. Той вдигна глава и отпусна ръце.

— Лека нощ, Кайла.

— Лека нощ.

Сама не разбра как намери сила да изрече тези думи. Не откъсна поглед от него, когато той разтвори чадъра си и се качи в колата. После като на сън се извърна, отключи вратата и влезе.

Отправи се нагоре по стълбите. Непрекъснато си повтаряше, че след като това не е истинска среща и целувката не е била истинска.

Но някакъв друг глас в нея й нашепваше, че това е било целувка и нищо друго. Дори и Бабс със своето въображение не можеше да си представи такава целувка. Ако потърсеше в речника думата „целувка“, описанието на онова, което почувства под устните на Тревър щеше напълно да съвпадне с дефиницията.

Свали орхидеите и ги остави върху тоалетната си масичка. Небрежно пусна перлите сред флаконите с парфюм. Досега винаги внимателно ги поставяше в кутията от кадифе. Захвърли черната рокля върху стола и струпа бельото върху нея.

Отправи се към леглото като упоена. Гола. За пръв път от дълго време насам. Протегна ръка към ключа на нощната лампа и съзря портрета на Ричард. И избухна в сълзи.