Джон Клилънд
Фани Хил или мемоарите на една лека жена (6)

ПЕТА ЧАСТ

Защо ли да потискам сега спомена за насладата, която получавах от това мило същество, от естествения му вид, от всяко негово движение, от непокварената му природа и от онези негови палави очи, или от топлите багри, с които кръвта оцветяваше свежата му кожа — всичко в него притежаваше един особен чар. О! Но, ще кажете, бил е момък от ниско потекло и не заслужава толкова похвали? Може и така да е, но пък беше ли моят произход и на йота по-благороден от неговия? Или, дори да бях много над него, не го ли въздига достатъчно неговата способност да дарява изключително удоволствие, на мен поне? Нека, който желае, да цени, уважава и възнаграждава изкуството на художници, скулптори и музиканти пропорционално на насладата, която получава от техните творби, но на моята възраст и с моя вкус за удоволствия, вкус, създаден от самата природа, талантът да доставя удоволствие, с който природата е надарила някои красиви мъже и жени, представлява за мен най-ценната от всички заслуги, в сравнение с която разпространените предразсъдъци в полза на титли, благороден произход, почести и други такива, са от по-нисък ранг. Може би красотите на тялото щяха да се ценят по-високо, ако се купуваха или раздаваха като титли? Но аз, чиято философия произхожда изцяло от приятния център на сетивата ми, и която бях направлявана от мощния инстинкт за телесно наслаждение, едва ли бих се колебала в своя избор.

Възвишените разсъждения на г-н Х. за произход, наследство и благоразумие ме поставяха в подчинено положение спрямо него, което съвсем не внасяше хармония в любовния ни концерт, а и той изглежда не смяташе, че си заслужава да смекчи своето чувство за превъзходство, докато с онова момче бях по-близо до нивото на взаимност, където тържествува любовта.

Каквото и да говорим, истината е, че хората, които харесваме, да не кажа обичаме, най-много, са тези, с които се чувстваме най-добре и най-свободни.

С това момче, цялото любовно изкуство на което се състоеше в изпълнението на самия акт, можех, без да се измъчвам от страхопочитание и ограничаване, да дам свобода на радостта си и да измислям най-различни форми на ухажване и любовна игра; той бе неуморим и на всичко откликваше с готовност. И досега с най-голямо удоволствие си спомням за нашите лудории, весели караници и палави шеги с това току-що оперено петле, страстно увлечено от играта, но още неочупено до степен на рутина, и наистина, кой по-добре от него можеше да изиграе „Поход в гората“ или с по-голямо право да претендира за „Сърцето на дивеча“.

И така, той се приближи до леглото ми и докато ми предаваше бележката, забелязах как цветът на лицето му се променя и очите му се озаряват от радост, че ме вижда в положение, благоприятно за най-смелите му желания, сякаш предчувствайки играта.

Аз се усмихнах и му подадох ръка, а той коленичи и страстно я целуна (жест, продиктуван му единствено от любовта — тази велика учителка). След размяна на няколко въпроса и смутени отговора, го попитах дали би дошъл при мен в леглото за малкото време, през което можех да дръзна да го задържа. Това беше като да попиташ човек, умиращ от глад, дали би хапнал от най-вкусното блюдо на земята. След което дрехите му бяха свалени за миг и той, все още изчервявайки се от новата свобода, се мушна под завивките, които повдигнах, за да влезе, и сега беше в истинско легло с жена — за първи път в живота си.

Започнахме с обичайната нежна подготовка, превъзходна не по-малко от същинското удоволствие, към което тя предразполага, създавайки почти разрушително нетърпение да се достигне по-скоро до финалния момент, до сцената на блаженството, в която актьорите са така доволни от ролите си, че желаят да останат завинаги в тях.

Когато достигнахме задоволително ниво за по-нататъшни занимания, след много целувки, игри, пощипвания, опипване на гърдите ми, сега заоблени и пълни, и тази част в мен, която бих могла да нарека врата на пещ поради невероятната горещина, която пръстите му разпалваха в нея, моят млад любовник, придобил смелост, палаво хвана ръката ми и я постави върху мощния си инструмент, който се издигаше, твърд и напрегнат, право нагоре и който, заедно с прилежащата му отдолу част — безценната торбичка за бижута — представляваше грандиозна гледка, наистина! Размерите му, излизащи извън всяка норма, за кратко подновиха страховете ми.

Не можех да разбера как и по какъв начин бих могла да поема такава грамада, нито пък можех да откъсна очи. Погалих го нежно, при което немирният бунтовник още повече се надигна и видът му придоби по-голяма свирепост и арогантност; и, виждайки, че с него шега не бива, аз бързо се приготвих за якото търкане.

Подложих си една възглавница, за по-удобно, и услужливо насочих с ръка разбеснелият се боен таран, чиято рубинена глава напомняше на сърце, доближих го до точното място, което се издигаше леко нагоре, както и двамата го желаехме; и така, с ханш нагоре и крака, разтворени докрай, между които се излъчваше приятна приканваща топлина, с едно рязко движение напред, властно разделените устни на този жаден за удоволствие проход го приеха. Той се поколеба за миг, после, разположил се по-добре, започна да си проправя път към най-дълбокото със затруднение, доставящо ми повече наслада, отколкото болка, като разширяваше и изглаждаше всяка мека гънка по пътя си, с нарастването на удоволствието ни, нарастваше и броят на взаимните ни докосвания, докато целият меч влезе в ножницата, изпълвайки я цялата, а тя, разтеглена и разпукната като зрял плод, му осигури съвършеното убежище — стегната прегръдка, нежно всмукване, неописуемо удоволствие и за двама ни! Сега бяхме достигнали най-голямата близост, и когато той леко го изтегли, за да продължи пак, аз, сякаш обзета от страх да не го загубя, сключих крака около голите му слабини, чиято плът — твърда и пружинираща на докосване, потръпна от натиска, сега го придърпах към мен и го задържах плътно допрян, сякаш исках да съединя телата в едно. Това породи кратка пауза, най-сладък миг на примирие, докато тази лакомница, долната ми уста, препълнена и доволна, се наслаждаваше с най-голямо удоволствие на залъка, който бе сладко поела. Но природата не може да изтърпи такова силно удоволствие, без да го доведе до отмаляващо удовлетворение, и ето тогава, в преследване на сладкия край, бойните действия се възобновиха с удвоена сила, аз също не стоях бездейна, а го пресрещах с цялата си устременост, като се движех напред, назад и настрани. Наближаваше този момент на турнира, когато копията се насочват за решителния удар и наистина скоро, съвсем скоро възбудата, причинена от сладкото нетърпеливо търкане навън и навътре, достигна степен на нетърпим гъдел и дразнене и аз усетих, че съм готова да свърша, но тъй като не исках да оставя партньора си по-назад, напрегнах всички сили и цялото си изкуство, на които ме бе научил личният опит, за да му осигуря компанията си до края на нашето пътешествие. Затова не само стегнах пръстена на удоволствието чрез волево напрягане, каквото тези части позволяват, но и протегнах ръка и нежно обхванах торбичката с природни богатства, която е така приятно прикачена към основния тръбен уред, откъдето ги получаваме, поопипах нежните заоблени резервоари и магическия допир даде мигновен ефект — ускори и причини симптомите на сладката агония, разтапящия момент на политане в небесата, когато удоволствието умира от удоволствие и мистериозната сила преодолява напрежението, което е създала в тези части, заливайки ги с топла течност, която сама по себе си е най-висшето изживяване и която те, за да се охладят, жадно всмукват като напечена от слънцето земя, попиваща всяка капка влага. Така в абсолютна хармония, докато аз се разтапях, той изстреля балсамената инжекция, която възхитително се смеси с моите собствени сокове и така притъпи парещата болка на удоволствието и ни хвърли в екстаз, който ни отнесе в други светове — прималели, останали без дъх, очаровани. Останахме легнали, във властта на чувствената леност, здраво вкопчени в прегръдките си. Но уви, колко кратки са тези наслади! Колко бързо идва времето когато трябва да потиснем чувствата си и да се заемем с ежедневните си грижи. Като се освободих от прегръдката му, му напомних за задачата, с която бе дошъл при мен, при което той неохотно се заоблича, спирайки ту за палава целувка, ту за още едно докосване или прегръдка, които не можех да му откажа. За щастие, успя да се върне навреме при господаря си, като малко преди да си тръгне, го принудих (защото той упорито отказваше) да вземе пари, колкото да си купи сребърен часовник — прекрасен артикул, разрешен за неговия ранг, които накрая все пак прие, като спомен за моята нежност, който обеща внимателно да пази.

Сега, госпожо, може би трябва да Ви се извиня за всичките тези незначителни подробности, които паметта ми трайно е съхранила, тъй като са ме впечатлили дълбоко, а и те бяха причина за голяма промяна в живота ми, която историческата истина изисква да не скривам от Вас и затова Ви моля да се съгласите, че възвишеното удоволствие не бива да се забравя по най-неблагодарен начин, нито потиска, казвам възвишено, макар че го изпитах с човек от ниско потекло, и между другото, то най-често се среща там — сред по-чистите и по-безизкусни хора, отколкото сред големците, които жестоко се мамят, че фалшивата, нелепа изисканост на обноските им е нещо повече от глупава гордост. Големците! Те наричат останалите простолюдие, а всъщност са по-невежи от тях и по не владеят изкуството на радостта от живота. И така, не ще ли се съгласите, госпожо, че най-важната цел в живота е радостта от него и че красотата, този безценен природен дар, не зависи от произход и положение в обществото?

Скоро забравих, че желанието за отмъщение ме бе завело при моя красив младеж. С него ме свързваха радостите на удоволствието, но това не беше единствената причина, защото освен че природата бе щедро надарила външността му и особено онази превъзходна негова част, така че да доставя богато пиршество на сетивата, имаше и нещо друго, и то именно породи любовта ми към него: Уил беше нежен, отстъпчив и най-вече благодарен; обикновено затворен и дори потаен, той говореше много малко, но компенсираше с действие, и за да бъда справедлива, нека добавя и това, че никога не ми даде и най-дребния повод да се оплача от него, той нито се опитваше да ме командва след волностите, които му позволявах, нито някога издаде тайната ни. Мисля, че в любовта наистина има някаква фаталност; той беше истинско съкровище, бе, честно казано, достоен за дукеса, и аз го обичах с толкова силна любов, че не виждах смисъл да я крия от него.

Щастието ми с него обаче не трая дълго; моята непредпазливост доведе до края му. Отначало вземах всички възможни предпазни мерки да не ни разкрият, но след няколко успешни срещи станах по-дръзка и започнах да пренебрегвам дори най-необходимите приготовления. Около месец след първата ни среща, през една фатална сутрин (времето на деня, когато г-н Х. почти никога не ме посещаваше), се намирах в стаята си пред тоалетката, облечена само по долна риза, нощница и една фуста. Уил беше с мен и двамата тъкмо се канехме да се възползваме от възможността. Бях обхваната от игриво настроение и го предизвиках да си поиграем така, както си седях в креслото, запретнах фустите нагоре, вдигнах краката си върху облегалките и разтворих крака, предоставяйки прекрасна гледка на Уил, а той застана срещу мен с извадено оръжие, готов всеки момент да го вкара в мен, но бях забравила да заключа вратата и точно тогава г-н Х. се вмъкна при нас, без да го усетим и ни видя точно в тази компрометираща поза.

Нададох силен писък и бързо свалих фустите, а слисаният младеж стоеше разтреперан и блед в очакване на смъртната си присъда. Г-н Х. погледна към единия, после към другия със смесен израз на възмущение и гордо презрение, после се обърна и излезе, без да каже и дума.

Колкото и смутена да бях, чух, че завъртя ключа отвън и ни заключи заедно двамата, така че да не можем да избягаме от друго място, освен през трапезарията, където той самият се разхождаше насам-натам с нетърпеливи крачки — неспокоен и ядосан, несъмнено обмисляше какво да ни прави.

Горкичкият Уил така се уплаши, че трябваше да го успокоявам в момент, когато сама се нуждаех от подкрепа. Заради нещастието, което го връхлетя по моя вина, той ми стана още по-мил и бях готова да понеса всякакво наказание, само и само той да не страда. Със сълзите си навлажних лицето на ужасеното момче, което седна, защото нямаше сили да стои на краката си — студен и безжизнен като статуя.

Не след дълго г-н Х. отново влезе при нас и ни накара да напуснем стаята, като ни подкара пред себе си към трапезарията, разтреперани и ужасени от предстоящето. Г-н Х. седна на един стол, докато ние останахме прави като престъпници на разпит, и гледайки право към мен, попита с безстрастен, равен тон — нито снизходителен, нито заплашителен, просто жестоко безразличен — какво бих могла да кажа за свое оправдание по въпроса, че съм злоупотребила с вниманието му по най-низък начин и то с неговия слуга, и с какво той е заслужил това.

Без да утежнявам вината си, че съм изневерила, с дръзка самозащита, съгласно стария правилник на държанките, аз отговорих скромно, често прекъсвайки думите си с порой от сълзи, казвайки горе-долу следното: че никога не бях и помисляла да му изневерявам (което беше вярно), до мига, когато го видях да си позволява волности с моята слугиня (тук цветът на лицето му рязко се измени) и че наранена от това, че му бях прекалено задължена, за да дам израз на възмущението си или да му поискам обяснение, съм прибягнала към нещо, което не бих се и опитала да оправдая, но че що се отнася до младия човек, той е съвършено невинен, защото аз го използвах като инструмент на отмъщението си, направо го бях съблазнила против волята му, и следователно се надявам, че каквото и решение да вземе, ще направи разлика между виновен и невинен, и че се оставям изцяло на милостта му.

Чувайки това, г-н Х. наведе за кратко глава, но мигновено се овладя и ми каза, доколкото си спомням, следното:

Госпожице, признавам, че имам своята вина, както и че успяхте да обърнете нещата в своя полза. Но за мен е под достойнството ми да обсъждам с хора от вашия произход огромната разлика между моята и вашата ситуация, достатъчно е, че ви позволявам да се защитите. Не смятам, че имате право да ме укорявате, и не ме интересуват отношенията ви с този негодник. Да подновя връзката си с вас не мога, оскърблението е твърде силно. Давам ви една седмица да приберете принадлежностите си, можете да задържите всичко, което съм ви подарил, и тъй като не възнамерявам повече да се виждам с вас, ще уредя сметките с хазяина и ще оставя при него петдесет гвинеи, които ще получите при заминаването си, надявам се ще оцените това, че не ви оставям в по-лошо положение, отколкото бяхте преди или в което заслужавате да бъдете. Укорявайте себе си сега, че то не стана по-добро.

После, без да ми даде време да отговоря, се обърна към младежа:

За тебе, галантния ухажор, ще се погрижа в името на баща ти. Градът не е място за лековерни глупаци като тебе. Още утре потегляш, заедно с един от моите доверени хора, обратно на село, там ти е мястото, за да не се развалиш.

След тези думи той тръгна да излиза, аз се хвърлих в нозете му, но опитите ми да го задържа бяха напразни. Той ме отблъсна, макар да изглеждаше силно развълнуван, и поведе Уил със себе си, който, смея да кажа, се предаде много лесно.

И ето отново бях на произвола на съдбата, изоставена от един джентълмен, когото наистина не заслужавах. През цялата седмица до излизането ми от жилището, опитвах как ли не — с писма, молби и какви ли не хитрости, да го склоня, но нищо не можах да сторя, той остана непреклонен. Присъдата му не подлежеше на обжалване и единственото, което ми оставаше, беше да се подчиня. Скоро след това той се ожени за благородна дама със състояние и чух, че бил безупречен съпруг.

А бедният Уил беше незабавно върнат на село при баща си — дребен фермер, и само четири месеца по-късно някаква млада вдовица, съдържателка на хан, заможна и в пари и в имот, го харесала, а най-вероятно и предварително запознала с тайните си прелести и те се оженили. Сигурна съм, че бракът им е щастлив, поне по една причина, добре известна на мене.

Макар че много исках да се видя с г-н Х. за последно, преди да си замина, по негово нареждане бяха взети такива мерки, че това бе невъзможно; иначе сигурно щях да се опитам да го задържа, без да пестя нито обещания, нито нищо, само и само да си подсигуря удоволствието да остана с него. Той остави дълбока диря в живота ми, не ми беше лесно да го забравя или заменя; не става дума за сърцето ми, но съм доволна от цялата си душа, че нищо по-лошо, а както се развиха нещата, струва ми се, и нищо по-добро не му се случи.

Макар че желанието да продължа удобния си живот ме накараха отначало да положа усилия да си върна г-н Х., аз всъщност бях толкова лекомислена и неразумна по онова време, че много по-лесно приех провала си, отколкото се полагаше, но аз никога не го бях обичала и това, че ме изостави, ми даде свободата, за която често копнеех, така че скоро се утеших и даже започнах да се самолаская, че с такава стока като младостта и красотата ми надали дълго ще чакам купувач, който да ми осигури издръжката, и гледах на необходимостта да си пробвам късмета с лековата радост, вместо с отчаяние.

Междувременно няколко от познатите ми сестрички, които научиха за нещастието ми, дойдоха да ме засегнат с неискрени думи на утешение. Повечето от тях отдавна ми завиждаха за охолния живот, който водех, и макар да нямаше ни една, която да не заслужава да е в моето положение, и сигурно някоя скоро щеше да се окаже в такова, лесно се забелязваше, как тайно се радват, че съм изпаднала в немилост и дори, че съжаляват, дето с малко ми се е разминало. Ах, необяснимата злоба на човешкото сърце! Тя не познава граници и класи.

Но с приближаването на времето, когато трябваше да реша как ще я карам по-нататък и къде ще живея, г-жа Коул, дискретна жена на средна възраст, с която ме бе запознала една от сестричките, научавайки за положението ми, дойде да ми предложи съветите и услугите си, и тъй като я уважавах повече от всяка друга моя позната, аз се вслушах в предложенията й. Както се оказа, в цял Лондон не бих могла да намеря нито по-лоши, нито по-добри ръце, в които да се оставя — по-лоши, защото тя бе съдържателка на публичен дом и за нея нямаше нито едно безсрамие, което не би ме посъветвала да извърша, стига само клиентите да го пожелаят, нито един начин за доставяне на удоволствие, дори до степен на разюздана похотливост, което да не ми препоръча с най-голяма охота; по-добри, защото никой нямаше по-голям опит от нея в света на порока и можеше както да ме посъветва, така и да ме предпази от най-лошите опасности в нашата професия, и още нещо, рядко срещано: тя се задоволяваше с умерена печалба от услугите, които предлагаше и нямаше нищо общо с онези хищни същества, каквито бяха повечето от нейния бранш. Всъщност тя бе от благороден произход, но поредица от нещастни обстоятелства я довели до тази работа, която извършваше донякъде по необходимост, донякъде по избор, тъй като нямаше друга жена, която така да се радва, когато работите й вървяха добре, просто заради удоволствието, че се справя добре, и така да разбира от всички тънкости на занаята; поради всичко това си бе извоювала специално положение в града и приемаше само високопоставени клиенти, за удовлетворяване на чиито желания разполагаше с подбрани дъщери (така наричаше онези, които благодарение на обучението и съветите й, се справяха много добре), които редовно подменяше със свежо попълнение.

Тази сръчна благородничка, на чиято закрила сега се оставях, имаше всички причини да е доволна от решението на г-н Х. — неин добър и уважаван познат, в деня, определен за излизането ми от квартирата, изпрати една своя приятелка да ме заведе на новото място — до магазина на един майстор на четки на улица „Р…“, близо до Ковънт Гардън, досами къщата, в която живееше тя самата, новото ми жилище беше използвано от доста време като дом на жени за удоволствие и хазяинът беше свикнал с навиците им, всъщност, той държеше само да получава редовно наема, всичко друго му бе безразлично.

След като получих петдесетте гвинеи, които ми бяха обещани от г-н Х. при раздялата ни, принадлежностите ми — на стойност не по-малко от двеста паунда — бяха прибрани в сандъци и натоварени на товарна кола, и аз скоро ги последвах, като учтиво си взех довиждане с хазяина и семейството му, с които никога не се бях сближавала, така че не изпитвах тъга от раздялата, и все пак, самата мисъл, че заминавам, наля със сълзи очите ми. Оставих едно благодарствено писмо до г-н Х., и чак тогава осъзнах, че раздялата ми с него е невъзвратима.

Бях освободила прислужницата си предния ден, не само защото ми беше дадена от г-н Х., но и защото подозирах, че малко или много, имаше пръст в разкриването ми.

Скоро стигнахме в жилището, което, макар и не така красиво обзаведено, нито толкова просторно, като онова, което напуснах, беше не по-малко удобно, при това на половин цена, и се намираше на първия етаж. Сандъците ми бяха разтоварени благополучно и внесени в апартамента, където моята съседка и господарка, г-жа Коул, ме чакаше заедно с хазяина, пред когото ме представи в най-благоприятна светлина като човек, от когото може да бъде абсолютно сигурен, че ще получава редовно наема — и най-големите добродетели на света нямаше да натежат повече в моя полза.

И така, разположих се в апартамента, оставена напълно на себе си, свободна да правя каквото си искам в този град, стига да мога да се справя с насрещните течения, а последиците от това, заедно с приключенията, които преживях в упражняване на новата си професия, ще съставят съдържанието на следващото ми писмо, защото наистина е време да сложа край на това.

Оставам Ваша:

…………