Джон Клилънд
Фани Хил или мемоарите на една лека жена (2)

ПЪРВА ЧАСТ

Госпожо,

Сядам, за да Ви дам неопровержимо доказателство, че смятам Вашите желания за заповед, която не мога да не изпълня. Колкото и непривлекателна да е задачата ми, аз ще извикам спомените за скандалните моменти от моя живот, от който най-сетне изплувах — благословена да е силата на любовта, здравето и щастливата съдба — все още в цвета на младостта, съвсем навреме, за да използвам свободата, дарена ми от комфорта на богатството, с цел да култивирам природната си наблюдателност, благодарение на която и в най-разпуснатите удоволствия, в чийто водовъртеж бях хвърлена, се вглеждах в характерите и маниерите на хората по-внимателно, отколкото е обичайно за жените от моята нещастна професия, които гледат на мислите и разсъжденията като на свой главен враг, държат се на възможно най-голямо разстояние от тях или жестоко ги потискат.

Мразейки до смърт ненужно дългите уводи, ще отделя около четвърт час за целта, и не ще се впусна в извинения повече, отколкото е нужно, за да Ви подготвя за картините от разпуснатия ми живот, написани със същата свобода, с която го водех.

Истината — голата истина, както се казва, ще Ви представя тук, без да си правя труда да я покривам с нещо повече от парче тюл, и ще обрисувам обстоятелствата такива, каквито действително бяха в моя живот, и без да внимавам да не би да обидя правилата за почтеност, които никога не са били създавани за такива несдържани интимности, каквито бяха нашите; Вие имате предостатъчно здрав разум и много добре познавате самите ОРИГИНАЛИ, за да не се отдръпнете с погнуса от тях и ГЛЕДКИТЕ, които представляват „най-великите мъже“ — тези, които дават тон на вкуса и не се свенят да украсят будоарите си с голи статуи, но според общоприетите предразсъдъци, смятат същите за недостойна украса на стълбището или в салона.

Това е достатъчно, смятам, и затова преминавам към личната си история. Моминското ми име беше Франсис Хил. Родена съм в малко селце близо до Ливърпул, в Ланкашир, от изключително бедни родители и — благочестиво вярвам — изключително честни хора.

Баща ми се беше осакатил в краката, което му пречеше да извършва тежка кърска работа и припечелваше по малко, като плетеше мрежи, а майка ми добавяше по нещо, като поддържаше скромно училище за девойки от околността. От няколкото им деца никое не доживя до що-годе зряла възраст, освен мене, която съм наследила съвършено здраве и естествена издръжливост.

Моето образование до четиринадесетата ми година не беше по-различно от това на другите деца от простия народ — четене, или по-скоро сричане, нечетливи драсканици вместо почерк и малко обикновени домакински занимания съставляваха пълната образователна система, и освен това цялото ми разбиране за добродетел беше просто едно абсолютно невежество относно греха и срамежлива боязън, обичайна за нашия пол в деликатната възраст, когато някои неща ни сепват и тревожат със своята новост повече от всичко друго. Но тези страхове по-късно най-често се излекуват за сметка на невинността, когато младата девойка малко по малко престава да гледа на мъжа като на хищник, който ще я изяде.

Времето на бедната ми майка беше изцяло поделено между училищните и домашните й грижи и тя отделяше твърде малко време за моето възпитание, като си нямаше и най-малка представа, поради собственото си неведение, че трябва да ме предпази от нещо.

Когато навлязох в петнадесетата си година, ме сполетя най-лошата от злините — загубата на моите нежни, любещи ме родители, които бяха отнесени наведнъж от едрата шарка в разстояние само на няколко дни; първо почина баща ми и с това ускори смъртта на майка ми, така че сега аз останах нещастно самотно сираче (защото баща ми се беше заселил в този край по случайност, иначе той беше от Кент). Тази жестока божия напаст, която се оказа фатална за тях, беше хванала и мен, но с леки и благоприятни симптоми и аз скоро бях вън от опасност без нито един белег — тогава не подозирах колко ценно е това. Пропускам разказа за естествената мъка и болка, които изпитвах в този меланхоличен момент. Душевната ведрост, присъща на възрастта ми, разсея твърде скоро тежките размисли за невъзвратимата загуба, но за успокояването ми допринесе най-вече идеята, която веднага влезе в главата ми, да замина за Лондон и да потърся работа, за което ми беше обещана помощ и съвет от една млада жена, Естер Дейвис, дошла да се види с приятели и след престой от няколко дни, заминаваща обратно.

Тъй като не ми беше останал жив роднина в селото, който да бъде поне толкова загрижен какво ще стане с мен, че да направи опит да се противопостави на този план и на жената, която ме взе под закрилата си след родителите ми, смъртта като че ли сама ме насърчи да постъпя така и аз скоро взех решението да се отправя към широкия свят, в случая към Лондон, за да ПОТЪРСЯ КЪСМЕТА СИ — израз, който между другото е погубил повече търсачи на приключения от двата пола, тръгнали от селата, отколкото е помогнал на други да преуспеят.

Естер Дейвис не се и опита да ме възпре, а ме вдъхнови да рискувам с нея, като възбуди детското ми любопитство с красиви гледки, каквито можеха да се видят в Лондон — гробниците, лъвовете, краля, кралското семейство, изящните пиеси и опери, накратко — всички развлечения, сред които тя се движеше — тези подробности завъртяха малката ми глава.

Като си спомня, чак ми става смешно, как ние, бедните девойки, чиито дрехи за църква бяха от скромни по-скромни, гледахме с невинно възхищение и лек привкус на завист блестящите сатенени поли на Естер, шапчиците й, поръбени с широки един инч дантели, ярките й цветни панделки и обувките, окантени със сребро — всичко това, мислехме си ние, растеше в Лондон, и още повече засилваше решимостта ми да се опитам да получа и аз своя дял.

Не беше чудно следователно, че исках да бъда в компанията на тази градска жена, макар да не знаех всички мотиви, които я караха да се ангажира с мен по време на пътуването до столицата, където, както ми разказа тя в нейния маниер и стил „немалко девойки от селата се уреждали добре — и себе си, и дори свои роднини — а пък като пазели ДОБРОДЕТЕЛТА си, някои ставали толкова желани от господарите си, че те се женели за тях и им осигурявали карети, и сега си живеели нашироко и били невероятно щастливи, а някои — с още малко късмет — ставали и дукеси, защо пък аз да не бъда щастливката?“ — няколко разговора на тази тема съвсем ме убедиха да се реша на това обещаващо пътуване и да напусна родното си място, с което и без това нищо вече не ме свързваше, станало още по-непоносимо за мен поради промяната от най-нежно съчувствие към студена благотворителност от страна на единственото приятелско семейство, от което явно не можех да очаквам грижа и закрила.

Тя все пак беше достатъчно почтена към мен, доколкото се зае да обърне в пари малкото покъщнина, която ми остана след изплащане на дълговете и разходите по погребенията и на заминаване постави цялото наследство в мое разположение, а то се състоеше от моя оскъден гардероб от дрехи, прибрани в удобен за носене сандък, осем гвинеи и седемнадесет шилинга в сребро, скътани в кесия — съкровище, по-голямо от което не бях виждала и което не можех да си представя някога да се изчерпи; и наистина, толкова бях замаяна и радостна, че съм собственичка на такава огромна сума, че въобще не обръщах внимание на добрите съвети, които някои се опитваха да ми дадат.

Няма да се спирам на незначителната сцена по изпращането, когато пролях две-три сълзи между мъката и радостта, седнала с Естер в омнибуса за Лондон, и по същата причина, защото е незначително, пропускам всичко, което се случи по пътя, като например това, че кочияшът ми хвърляше сладникави погледи, че някои от пътуващите се опитаха да ми изиграят номер, но бяха изпреварени от бдителната Естер, моята пазителка, която, нека бъда справедлива към нея, се грижеше майчински за мен и същевременно таксуваше услугите си по моята защита, изисквайки от мен да платя и нейния пътен билет, което направих с най-голяма радост, уверена, че съм й много задължена за всичко.

Наистина, тя взе всички мерки да не бъдем таксувани прекомерно или измамени, уреждаше всички неща колкото може по-пестеливо — разточителността не беше неин порок. Макар и теглени от шест коня, се придвижвахме бавно и стигнахме в Лондон късно вечерта. Беше лято и докато минавахме по най-знаменитите улици, водещи към страноприемницата ни, шумът от каретите, бързането, тълпите от пешеходци, накратко — новите за мен гледки на магазини и къщи едновременно ме очароваха и смайваха.

Но представете си моя ужас и изненада, когато, щом само влязохме в страноприемницата и багажът ни бе разтоварен, моята спътничка и хранителка, Естер Дейвис, която се държеше безкрайно внимателно по време на пътуването и изобщо не ме подготви за зашеметяващия удар, който щях сега да получа, моята единствена приятелка и закрилница на това чуждо място, съвсем внезапно започна да се държи странно и отчуждено към мен, сякаш се боеше, че ще й бъда в тежест.

И вместо да ми предложи помощ и съвет, на които разчитах и от които се нуждаех така много в този момент, тя като че ли сметна, че е напълно освободена от всякакви ангажименти към мен, след като благополучно ме е довела дотук, и без да вижда нищо нередно в поведението си, започна да ме прегръща за сбогом, докато аз стоях така объркана, така слисана, че нямах нито сили, нито разум да спомена надеждите и очакванията си от нейния опит и познаване на това място, където ме беше довела.

Докато стоях така онемяла и оглупяла, което тя несъмнено отдаде единствено на раздялата ни, опасенията ми бяха донякъде смекчени от следната нейна тирада: Че ето сега, след като сме били пристигнали благополучно в Лондон, тя трябвало да се прибере в собствения си дом и ме съветва да си намеря и аз някакъв дом колкото може по-скоро, че няма от какво да се боя, домовете били много повече от църквите, че най-добре да отида в службата за търсене на работа; че ако чуела отнякъде за някоя работа, щяла да ме намери и да ми каже, че междувременно трябва да си намеря частна квартира и да я уведомя за адреса, та да ми праща известията там, че ми желае късмет и се надява, че винаги ще бъда честна и няма да петня доброто име на родителите си. Като каза тези неща, тя се сбогува с мен и ме остави, както си бях, сама на себе си, така наивна, както и когато тръгнах с нея.

Останала сама, съвсем бедна и без приятели, аз започнах да усещам по-горчиво жестокостта на тази раздяла, сцената на която се бе разиграла в преддверието на страноприемницата и едва-що видяла обърнатия й гръб, злочестината от безпомощното ми положение в тези необичайни обстоятелства избухна в порой от сълзи, които поне облекчиха мъката в сърцето ми, макар че все още стоях вцепенена и ужасно объркана как да се оправям от сега нататък.

Един от келнерите влезе и добави още към моята несигурност, като ме попита направо дали искам нещо, на което аз невинно отвърнах, не. Но ако обича само да ми каже къде мога да намеря легло за тази нощ. Той каза, че ще отиде да говори с господарката, която съответно дойде и сухо ми каза, без изобщо да обърне внимание на мъката ми, че бих могла да получа легло за един шилинг, но се надявала да имам приятели в града (тук аз изпуснах дълбока въздишка на отчаяние!) и да отида другаде на сутринта.

Невероятно е колко малко утешение е нужно на човек в най-тежка мъка. Това, че ми даваха легло за една нощ успокои агонията ми и понеже се срамувах да кажа на съдържателката, че нямам приятели в града, към които да се обърна, аз взех решение още на другата сутрин да отида в службата за търсене на работа, имах упътване за това как се отива дотам, написано на гърба на една балада, която Естер ми даде. Там се надявах да получа информация за някое място подходящо за селско момиче като мен и така да си осигуря що-годе сносно съществуване, преди да са свършили малкото ми пари, а що се отнася до препоръки, Естер често ми беше повтаряла, че мога да разчитам на нея за такава; колкото и мъчно да ми беше, че ме изостави, аз съвсем не бях престанала да мисля добронамерено за нея, смятах, че такъв е редът, че тя е действала правилно и само моето непознаване на живота ме кара да възприемам нещата в такава светлина.

На другата сутрин се облякох чисто и спретнато, доколкото скромният селски гардероб ми позволяваше и, като оставих сандъка си под надзора на съдържателката, се осмелих да изляза сама навън и без повече затруднения от обичайните за младо момиче — бях едва петнадесетгодишна и всяка табела на магазин беше за мен омайващ капан — стигнах до мечтаната служба.

В приемната ме задържа една възрастна жена, която беше седнала с дебела книга пред нея и няколко свитъка с упътвания за места. Аз се отправих към тази важна персона с наведени очи, без да забелязвам хората наоколо, които чакаха там по същата работа и като направих дълбок поклон, успях да се изкажа със заекване защо съм дошла при нея. Мадам ме изслуша с тежестта и сериозния поглед на държавен служител и, преценявайки на мига що за личност съм, не отговори, а ме помоли да платя един шилинг предварително, при получаването на който рече, че местата за жени били извънредно малко, особено за такива слаби като мен, които не могат да извършват тежък труд, но тя щяла да погледне в книжата си и да види какво може да се направи, ако изчакам, докато обслужи някакъв друг клиент.

Като чух това, аз се отдръпнах, силно притеснена, че тази декларация носи убийствена несигурност за моето положение, в което нямаше да издържа дълго. След малко обаче, придавайки си смело изражение и в търсене на някакво развлечение от неприятните мисли, се осмелих да вдигна глава и погледът ми обходи стаята, като срещна директно очите на една дама (за такава я мислех в пълната си невинност), седнала в ъгъла, облечена с кадифено манто (забележете, посред лято), и без боне — дундеста жена, с червено лице, най-малко на петдесет.

Тя ме гледаше, сякаш ще ме погълне с очи, оглеждаше ме от горе до долу, без да се съобразява, че нейният поглед, фиксиран в мен, ме караше да пламтя от смущение, и явно ми показваше, че дава отлични препоръки и оценки за мен като подходяща за нейните цели. За кратко време моето лице, личността и цялата ми фигура минаха строгия изпит, за което и аз от своя страна спомогнах, като превзето изтеглях шия и отправях най-прелестните си погледи, докато накрая тя се приближи и ме заговори с най-голяма въздържаност:

Мило дете, работа ли търсите?

Да, много Ви моля. (с поклон до земята)

Тя ми каза, че е дошла в службата да си потърси прислужница, че й се струвало, дето аз ставам за това, с малко обучение от нейна страна, че тя приема външния ми вид като достатъчна препоръка, че Лондон е много проклето, порочно място, че се надявала аз да бъда послушна и да се пазя от лоши другари, накратко, каза ми всичко, което една възрастна и опитна градска жена може да каже и много повече, отколкото бе необходимо за наемане на едно безизкусно селско момиче, което се страхува дори да се разхожда само по улиците, и затова аз с радост се хвърлих на първото предложение за подслон, особено от такава внушителна матрона — за такава моето ласкаещо въображение вземаше новата ми господарка; всъщност тя ме наемаше под носа на добрата жена, която държеше службата, чиито разбиращи усмивки и кимвания аз не можех да не забележа, но невинно ги тълкувах като признак на задоволство, че толкова бързо си намирам място; но, както след това научих, тези ВЕЩИЦИ се разбираха едни други много добре и това беше пазар, който г-жа Браун, моята господарка, често посещаваше в търсене на свежа стока за употреба на нейните клиенти и за нейна печалба.

Мадам беше обаче толкова доволна от сделката, че уплашена, предполагам, да не би някой добър съвет или случайност да стане причина да й се изплъзна, тя с прекалена грижовност ме закара с карета до страноприемницата, изиска сандъка ми в мое присъствие и той ми бе даден без никакви обяснения къде отивам.

След като приключихме с това, тя каза на кочияша да кара към един магазин в двора на катедралата „Св. Павел“, където ми купи чифт ръкавици, оттам даде ново нареждане на кочияша да кара към дома й на улица …, и така той надлежно ни стовари пред вратата, а аз през цялото време бях развеселявана и забавлявана с най-правдоподобни лъжи, без нито думичка, от която да заключа нещо друго, освен че съм попаднала, с възможно най-големия късмет, в ръцете на най-милата господарка на света, едва ли не приятелка, и съответно влязох в дома й с пълно доверие и триумф, като си обещавах, че само малко да се установя, ще се обадя на Естер Дейвис да й кажа за рядко добрата ми съдба.

Можете да бъдете сигурни, че мнението ми за този дом ни най-малко не бе понижено от вида на хубавата дневна, в която бях въведена и която ми изглеждаше великолепно мебелирана — аз никога не бях виждала по-хубави стаи от тези в страноприемницата. Имаше два позлатени бокала и бюфет с няколко подноса върху него, наредени по най-приказен, ослепителен начин, които окончателно ме убедиха, че съм влязла в много уважавано семейство.

Тук моята господарка подхвана пак обясненията си, казвайки ми, че аз трябва да бъда в добро настроение и да се науча да бъда свободна с нея, че тя не ме е взела за обикновена прислужница да върша грубата домакинска работа, а за нещо като нейна компаньонка, и че ако бъда добро момиче, ще ми бъде като двадесет майки; на всичко това аз отговарях само с дълбоки и несръчни поклони и някоя и друга едносрична дума, като „да, не, ама да, да“.

След това госпожата звънна с камбанка и една пълна прислужница влезе при нас, същата, която ни беше посрещнала.

Виж, Марта — каза г-жа Браун, — току-що наех тази млада жена да се грижи за спалното ми бельо, така че я въведи в спалнята ми и ти нареждам да се държиш с нея със същото уважение, каквото проявяваш към мен, защото много я харесвам и съм готова на всичко за нея.

Марта, която беше архи-мръсница, свикнала с тези примамки, идеално схвана намека, поклони ми се и ме помоли да се кача с нея на горния етаж, където съответно ми показа подредена стая в дъното на коридора, в която имаше хубаво легло, в него щях да спя, каза ми Марта, с една млада благородна дама, братовчедка на госпожата, и сигурно съм щяла да бъда страхотно доволна. След това се впусна в такива превзети хвалби на господарката й! нейната сладка господарка! колко щастлива съм била да попадна на нея! по-добра не можело да се намери и други такива прекалени приказки, каквито биха събудили подозрение у всеки друг, но не и у такова неопитно глупаче като мен, което хич не познаваше живота и приемаше всяка нейна дума така, както тя искаше да я приема; тя скоро разбра с какво „проницателно“ същество си има работа и ме оцени много правилно, като подсвирна възхитено към мен, така че останах доволна от клетката си и сляпа за оковите.

По средата на тези фалшиви обяснения за естеството на бъдещата ми работа, отново слязохме долу и аз пак бях въведена в същата дневна, където масата беше наредена за трима и госпожата сега беше довела с нея едно от любимите й момичета — видна икономка на дома й, чието задължение беше да подготвя млади кобилки като мен и да пречупва ината им; и тя беше съответно определена, по тези съображения, за моя другарка по легло; а за по-голям авторитет, титлата братовчедка й беше приписана от уважаемата председателша на тази колегия.

Тук аз преминах още един оглед, който завърши с пълното одобрение на Феби Ейрис — името на избраната ми ръководителка, на чиито грижи и инструкции аз бях нежно препоръчана. Донесоха вечерята и, за да ми покаже, че се отнася с мен като с компаньонка, г-жа Браун с глас нетърпящ възражения, скоро сложи край на моите скромни и смутени протести, че не мога да седя в тяхната БЛАГОРОДНА компания, което моето макар и кратко възпитание ми подсказваше, че не е правилно, нито е в реда на нещата.

На масата разговорът се водеше главно от двете дами, които използваха двусмислени изрази, прекъсвани от време на време от любезни уверения към мен с цел да потвърдят и заздравят моето задоволство от настоящето ми положение: ако не и да го увеличат още, толкова ново и обещаващо ми изглеждаше всичко.

Взе се решение да не излизам няколко дни, докато бъда снабдена с дрехи, които подобават на длъжността ми — компаньонка на господарката — като отбелязаха, че много зависи от първото външно впечатление; перспективата да заменя селските си дрехи за фино лондонско облекло ме накара да преглътна с лекота затворническата клауза. Но истината беше, че г-жа Браун не се интересуваше нито кой ще ме види, нито кой ще говори с мен — било нейните клиенти или СЪРНИЧКИТЕ й (както наричаше момичетата), единствената й грижа беше да осигури добър пазар за девствеността ми, която аз пазех и, както по всичко личеше, бях донесла в услуга на нейно БЛАГОРОДИЕ.

Пропускам нещата, които не са важни в тази история и минавам направо към времето за лягане, когато аз все повече и повече се чувствах запленена от възможностите, които се откриваха пред мен да върша лека работа при тези добри жени; и така, след вечерята мис Феби ми показа леглото и като забеляза, че не смея да се съблека пред нея, както се беше отдръпнала, дойде пак до мен и започна да откопчава нагръдника и да сваля робата ми и скоро ме окуражи да продължа сама, и аз, пламнала от смущение, че съм гола, бързо се мушнах под завивките да се скрия. Феби се засмя и не след дълго се разположи до мен. Тя беше около двадесет и пет годишна по нейни сметки, но въобще не можеше да й се вярва, сигурно беше скрила поне десет години; трябваше разбира се да й се признаят вредни от дългогодишната работа и горещата вода, очевидно вече беше достигнала етапа на застой, когато тези от нейната професия ги понижават до ПОДГОТВЯЩИ представлението вместо УЧАСТВАЩИ в него.

Едва-що тази ценна помощничка на моята господарка си легна, тя, която не изпускаше никой случай за похотливост, се обърна към мен, прегърна ме и ме целуна с най-голямо нетърпение. Това беше ново, това беше странно, но отдавайки го единствено на чиста любезност, и мислейки си, че може да е някакъв лондонски начин за изразяването й, реших да не изоставам и й отвърнах също с целувка и прегръдка, влагайки съвършено невинен плам.

Окуражени от това, ръцете й напълно се освободиха и започнаха да се разхождат по цялото ми тяло с докосвания, притискания, мачкания и по-скоро ме изненадаха с новостта на усещането, отколкото да ме уплашат или обезпокоят. Ласкавите похвали, които съпътстваха това нашествие, също допринесоха за това, щото моята пасивност да бъде подкупена и не знаеща зло, аз не се уплаших, особено от нея, която отстрани всякакви съмнения относно женствеността си, като поведе ръцете ми към чифт провиснали гърди с размер и обем, напълно задоволително доказващи пола й, поне според мен, която никога не беше правила друго сравнение …

И така, аз лежах кротка и пасивна, както тя ме желаеше, докато нейната свобода не събуждаше други усещания у мен, освен някакво странно, неизпитвано дотогава удоволствие. Всяка моя част беше открита и изложена на разпуснатите движения на ръцете й, които обикаляха цялото ми тяло като пламтящ огън и топяха всяка студенина по пътя си.

Гърдите ми, ако това не е твърде дръзка дума за двете твърди, плътни, надигащи се хълмчета, които едва започваха да се показват или да означават нещо, подходящо за докосване, занимаваха и забавляваха ръцете й известно време докато, хлъзвайки се по-надолу, по гладкия път, тя успя да напипа мекия копринен пух, израсъл само преди няколко месеца и украсил могилката на удоволствието с обещание да разпростре благодатния си покров над седалището на най-изтънчени усещания, което бе до този момент седалище на най-безчувствена невинност. Пръстите й си играеха и увиваха около младите влакънца на този мъх, който природата е изобретила наведнъж за полза и украса.

Но незадоволена от тези външни места, сега тя се насочи към главната цел и започна да върти и промъква пръста си, докато накрая успя да го пъхне със сила в най-чувствителното място, но го направи по такъв начин, напредвайки така неусетно, че ме разпали отвъд всяко приличие, затова не можах да й се противопоставя, иначе щях да скоча от леглото и да извикам за помощ при това необичайно нападение.

Сладострастните й докосвания бяха запалили огън в мен, който палуваше по вените ми, но най-силно ме гореше в онзи център, предназначен за това от природата, където за първи път чужди ръце сега опипваха, притискаха и извиваха устните, после ги отвориха, с пръст между тях, докато едно „Ох!“ — израз на болката, която тя ми причини, я накара да поспре, защото девственият проход отказа достъп в дълбочина.

Същевременно изпънатите ми нозе, лениво разтворени, въздишките, бързото повдигане на гърдите ми — всичко заговорничеше срещу мен, сякаш за да увери тази безпътна жена, че нейните действия ми доставят повече удоволствие, отколкото ме обиждат, като в добавка тя ме обсипваше с целувки и възклицания, като например: „О, какво очарователно същество си ти! … Колко щастлив ще бъде мъжът, който пръв те направи жена! … О! Защо не бях мъж!“ … и други подобни, прекъсвани от целувки — бурни и пламенни, каквито не бях получавала никога от другия пол.

Аз самата бях замаяна, объркана и не на себе си; толкова нови усещания ми идваха в повече. Разгорещените и възбудени сетива така се вълнуваха, че ми отнемаха всякаква възможност да мисля; сълзи на удоволствие бликаха от очите ми и малко от малко уталожваха пожара, който бушуваше в мен. Феби от своя страна — градската, чистокръвна Феби, която познаваше всички начини и прийоми за доставяне на удоволствие, намираше, както изглежда, в това упражнение по опитомяване на млади девойки удовлетворение на един от тези своенравни вкусове, за които няма обяснение. Не че мразеше мъжете, не, тя даже ги предпочиташе пред собствения си пол, но когато попаднеше на случай като моя, преситата от обикновените наслаждения, а може би и някакво тайно пристрастие, я настройваше да си доставя най-голямо удоволствие всеки път, когато можеше, без да прави разлика между половете. И сега, напълно уверила се, че с докосванията си ме е разгорещила достатъчно за своите цели, тя леко се изтъркули от завивките и ме видя просната гола с нощница, вдигната до врата ми, а аз нямах нито сили, нито разум да й се противопоставя. Дори руменината ми изразяваше повече желание, отколкото приличие, а в това време свещта, оставена (сигурно неслучайно) запалена, хвърляше ярка светлина върху цялото ми тяло.

Не — каза Феби, — не бива и да помисляш, сладко дете, да криеш тези съкровища от мен. Очите ми трябва да се почерпят, както и пръстите ми … Аз трябва да погълна с очи тази надигаща се ГРЪД … Позволи ми да я целуна … Не съм се нагледала още … Нека да я целуна още веднъж … Каква твърда, гладка, бяла плът! … Как деликатно оформена! … А този прекрасен пух! О! Дай ми да видя малката, скъпа, нежна цепчица! … Това е твърде много, не мога да го понеса! … Трябва … Трябва … — Тук тя хвана ръката ми и в унес я постави сещате се къде. Но каква разлика в състоянието на същото нещо! … Разстилащ се нашироко гъсталак от рунтави къдри бележеше напълно завършената, зряла жена.

Кухината, към която насочи ръката ми, лесно я пое и щом я почувства вътре, тя се размърда напред-назад с такива бързи фрикции, че аз скоро я измъкнах — влажна и лепкава; за миг Феби се поуспокои след две-три въздишки и мъчителни изохквания ме целуна така, сякаш душата й излезе от устните, после загърна и двете ни с покривките на леглото. Какво удоволствие намери в това, не мога да кажа, но знам едно — тази нощ получих първата представа за искрите на пламтящата природа и омърсяването; за невинността запознаването и общуването с порока на нашия собствен пол често е така фатално, както и прелъстяването от другия. Но да продължа. Когато Феби възстанови спокойствието си, което аз самата не можах да постигна, тя изкусно ме подложи на разпит по всички въпроси, касаещи намеренията на моята почтена господарка спрямо мен и от моите отговори, извлечени от чистата ми душа, незнаеща преструвка, тя нямаше причини да не си обещае всеки въобразим успех, доколкото той зависеше от моето неведение, естественост и природна топлота.

След доста продължителен диалог моята другарка по легло ме остави да си почивам и аз заспах поради пълното изтощение от бурните емоции, на които бях подложена, а природата (която беше твърде разгорещена и кипнала, за да стихне без облекчаване по един или друг начин) ме успокои чрез един от онези сладки сънища, които възторгват не по-малко от истинските действия.

На сутринта се събудих около десет часа, съвършено бодра и весела. Феби беше станала преди мен и ме попита най-любезно как съм, как съм спала и дали съм готова за закуска и същевременно внимателно избягваше да увеличава объркването, в което виждаше, че се намирам, вглеждайки се в лицето ми, като не направи ни най-малък намек за нощната сцена в леглото. Казах й, че веднага ще стана и ще се захвана с каквато работа пожелае да ми възложи за вършене. Тя се усмихна; скоро прислужницата внесе поднос с чай и аз тъкмо се обличах, когато влезе господарката. Очаквах най-малкото да ми каже, ако не и да ме сгълчи за късното ставане, но бях приятно разочарована от комплиментите й за свежия ми вид. Аз бях „напъпила красота“ (това беше нейният стил) и „как ще ми се възхищават изисканите мъже!“, на което аз отговорих, уверявам Ви, колкото можах по-благовъзпитано; показах се несъмнено простодушна и глуповата, както на нея й се искаше, и така я поласках безкрайно повече, отколкото ако се бях оказала просветена от образование и с познания за света.

Закусихме и едва-що приборите бяха изнесени, донесоха два вързопа бельо и дрехи: накратко, всичко необходимо да бъда пременена изцяло, както казаха. Представете си, госпожо, как кокетното ми сърчице трепна от радост при гледката на бялата дантела, извезана със сребърни цветя, малко поизносена наистина, но на мен ми се стори нова-новеничка. Шапчица от брюкселска дантела, обувки с ширити и всичко останало — труфила от втора ръка — доставени за случая благодарение старанието на добрата г-жа Браун, която беше довела амбулантен търговец в къщата, пред когото женските ми чарове трябваше да бъдат показани, защото той не само беше пожелал предварително да ме огледа на място, но също така и незабавно да ме получи, в случай, че ме хареса, заключавайки много мъдро, че място като това, където се намирах, не заслужава доверие, що се касае до опазването на толкова нетрайна стока като моминството.

Грижата по обличането и подготвянето ми за пазара беше поверена на Феби, която се отдаде изцяло на удоволствието да ме види по-скоро облечена. Когато всичко беше готово и аз се погледнах в огледалото, бях толкова непринудена и несъмнено тъй безизкусна, че трудно можех да скрия детската си радост от промяната, която всъщност беше от лоша по-лоша, защото простотата на спретнатата селска носия много по ми отиваше, отколкото неугледната, натруфена, безвкусна премяна, която явно ми бе чужда.

Комплиментите на Феби обаче, които не пропуснаха и нейния дял в обличането, сториха не малко за потвърждаване на първите впечатления, които добивах от външността си, която — казано без всякаква суета — оправдаваше възхищението на всички и която смятам няма да е неуместно сега да опиша без разкрасяване.

Бях висока, макар и не прекалено за възрастта си; както отбелязах преди, едва бях навлязла в петнадесетата си година; с идеално права снага, тънка в кръста, лека и свободна, без да дължа нищо на корсети и други такива, косата ми — блестящо кестенява и мека като коприна, падаше по раменете ми на естествени букли и, може да се каже, подчертаваше белотата на гладката ми кожа; лицето ми беше прекалено румено, макар и с правилни черти, а формата му — закръглено-овална, само една трапчинка на брадичката ми имаше малко неприятен вид, очите ми бяха черни, колкото можете да си представите и по-скоро премрежени, отколкото искрящи, освен в някои случаи, когато, казвали са ми, излъчваха достатъчно огън; зъбите ми, които всякога бях пазила внимателно, бяха малки, равни и бели; гръдта ми беше леко надигната — по-скоро обещание, отколкото достигнат размер, но много скоро щеше да се оформи в кръгли, здрави гърди. Накратко, имах всички необходими за красотата атрибути според общовалидните изисквания или поне суетата ми забраняваше да подлагам на съмнение присъдата на суверенните съдии — мъжете; всички те или поне всички мъже, които познавах, високо ме оценяваха; срещала съм хора, дори сред моя пол, които ни най-малко не отричаха хубостта ми, докато други ме хвалеха неосъзнато, като се опитваха да копират от мен тези качества на личността ми или части от фигурата ми, в които очевидно ги превъзхождах. Може би притежавам прекалено самочувствие, но защо да бъда неблагодарна към природата и към формите, на които дължа благословията и късмета си, трябва ли да потисна, като се престоря на скромна, желанието да спомена тези безценни дарове?

И така, бях облечена и хич не ми идваше на ума, че цялата тази весела премяна не е нищо повече от нагиздване на животно за жертвоприношение; аз невинно отдавах всичко на приятелството и добротата на сладката ми г-жа Браун, която, забравих да кажа, под претекст че ще държи парите ми на сигурно място, беше прибрала дребните (така ги наричам сега) монети, които ми бяха останали след разходите по пътуването.

След известно време, прекарано най-приятно пред огледалото в самовъзхищение, за което най-голям дял имаха новите ми дрехи, бях изпратена в приемната, където старата дама ме поздрави и ми пожела приятно носене на новото облекло, което, уверено каза тя, ми стояло така добре, сякаш цял живот съм носила само най-фини премени, сигурно ме мислеше за достатъчно глупава, за да преглътна всичко. В същото време тя ме представи на един друг неин братовчед, възрастен господин, който стана на крака при влизането ми в стаята, а аз му се поклоних, и той ме поздрави, но сякаш се обиди, че му поднесох само бузата си за целувка — грешка, която той незабавно поправи, като прилепи устните си към моите със страст, на каквато не бях и помисляла, че е способен, фигурата му, как да кажа, нищо не може да бъде по-стряскащо или отблъскващо, думи като грозен и неприятен са безсилни да предадат представата за вида му.

Представете си човек над шестдесетте, нисък и зле сложен, с мъртвешко жълтеникав тен, с големи, изпъкнали очи, вторачени като на обесен, с два зъба, подаващи се извън устата, подобно на слонски бивни, мораво-сини устни и дъх като на вещер, при това в усмивката му имаше нещо, което го правеше страшен, ако не и смъртно опасен за бременни, и въпреки всичко, това посмешище на мъж беше толкова сляпо за собствените си уродства, че се смяташе родено за удоволствия; и тъй като никоя жена нямаше да отиде при него доброволно, той даваше големи суми на нещастници, които се наемат да изиграят любовно чувство към неговата особа, докато към другите, които нямаха умение или търпение да прикрият ужаса, който им вдъхва, се държеше направо брутално. Импотентността, много повече от нуждата, го караше да търси разнообразие и провокации, които да го докарат до някаква степен на наслада, която често му се изплъзваше, защото силите го напускаха, а това винаги го хвърляше в пристъп на гняв, който той изливаше, колкото си иска, върху невинните обекти на краткотрайното му желание.

Това значи беше чудовището, на което моята добросъвестна благодетелка, която от отдавна му осигуряваше подобни забавления, ме беше обрекла и нарочно ме беше изпратила да ме огледа. Тя съответно ме накара да застана пред него, завъртя ме, разкопча нагръдника ми, посочи му нежните линии и белотата на пазвата ми, едва започваща да се изпълва, после ме накара да се разходя и използва като повод ~безизкусната ми походка, за да опише всичките ми прелести, накратко — не пропусна нищо, а той отговаряше само с доволни кимвания в знак на одобрение, като ме гледаше алчно, защото аз понякога го поглеждах крадешком и срещах пламналия му, нетърпелив поглед, но веднага след това ужасено отвръщах очи, което той, самоуверен по характер, отдаваше на моминска скромност или на преструвка.

Не след дълго ме пуснаха и аз се върнах в стаята си, придружена от Феби, която не се отделяше от мен и не ме оставяше сама в бездействие да не би да се замисля за неща, които най-естествено хрумват на човек, стига да не е пълен идиот, след такава сцена, каквато аз току-що бях преживяла, но за мой срам трябва да призная, че моята глупост беше така непреодолима или може би така невинна, че още не ми бе отворила очите да съзра плановете на г-жа Браун и аз не виждах нищо повече в този титулуван неин братовчед, освен ужасяваща и шокираща личност, която въобще не ме засяга, освен че му дължах уважение, като на неин роднина.

Феби обаче започна да насочва вниманието ми към това чудовище, като ме попита дали бих имала нещо против този изискан джентълмен да ми стане съпруг? (изискан джентълмен — предполагам, че само заради дантелите му го нарече така). Отговорих съвсем естествено, че не мисля за съпруг, но че ако трябва да избирам такъв, сигурно ще е сред равните ми. Моето отвращение към тази окаяна, противна фигура ме настрои срещу всички „джентълмени“ и така обърка представите ми, че ми се струваше, дето всички от неговия ранг са направени в същата матрица. Но Феби не се предаваше лесно и се опита да ме размекне за целите на този гостоприемен дом; докато говореше за другия пол най-общо, тя нямаше причини да се опасява, че не ще постигне моята отстъпчивост, която не един довод й беше доказал, че лесно ще получи от мен и все пак тя имаше твърде голям опит, за да не открие, че моето отвращение, насочено точно към този страшен братовчед, ще бъде тежък камък за отместване, преди да се осъществи консумацията на сделката, или моята продажба.

Майка Браун междувременно се беше договорила с този пиян стар козел за условията на сделката, които, както по-късно научих, били петдесет гвинеи безусловно в аванс, за свободата да ме пробва, и още сто след задоволяване на желанието му да триумфира над моята девственост; що се отнася до мен, аз бях предоставена изцяло на неговия нрав и щедрост по негово усмотрение. След като този несправедлив договор беше сключен, той нямаше търпение да влезе във собственост, затова настоя да пием двамата чай следобеда и да бъдем оставени сами; ни най-малко не го притесняваха възраженията на обезпечителката му, че не съм достатъчно подготвена и узряла за подобна атака, че съм прекалено зелена и неопитомена, че съм била само двадесет и четири часа в къщата: такъв е характерът на похотта — да бърза, а и суетата му не загатваше възможности за друга съпротива, освен обичайната от девица в такива обстоятелства, затова той отхвърли всякакви предложения за отсрочка; и така, моето изпитание беше насрочено, без аз да знам, за същата вечер.

По време на вечерята г-жа Браун и Феби се скъсаха да хвалят този чудесен братовчед и колко щастлива щяла да бъде жената, на която той би обърнал внимание, накратко, моите две клюкарки изтощиха красноречието си, за да ме убедят да го приема, защото „господинът бил безкрайно запленен от пръв поглед …че той ще ме позлати, ако бъда добро момиче и не се опъвам …че трябва да се доверя на почтеността му …че ще бъда щастлива завинаги и ще имам карета, ще пътувам в чужбина …“, и всякакви такива приказки, достатъчни да завъртят главата на глупаво, невежо девойче като мен, но за щастие отвращението беше пуснало толкова дълбоки корени в мен и сърцето ми ме защитаваше тъй силно от разумни аргументи, че ми беше невъзможно да прикрия чувствата си и им дадох ясно да разберат, че не бива да се надяват на нищо, или поне на нищо, постигнато с лекота. Чашата ми бе наливана често-често с оглед, предполагам, съдържанието й да се сприятели с топлината на натурата ми за времето на предстоящата атака.

Те ме задържаха доста дълго на масата, но около шест вечерта, след като се бях оттеглила в стаята си и чаят беше сервиран, моята уважавана господарка влезе, следвана от онзи сатир, който се хилеше по особения си начин и неговото противно присъствие затвърди всички мои усещания на отврата, които първото му появяване бе породило.

Той седна с лице към мен и през цялото време на чая ме оглеждаше в захлас, причинявайки ми болка и объркване, признаците на които той си обясняваше с моята срамежливост и неопитност в обществото.

Чаят приключи, сводничещата възрастна дама се извини, че трябва да излезе по спешна работа (което беше вярно), със сериозен тон ми пожела да забавлявам любезно братовчеда й, докато тя се върне, след което се обърна към него: „Моля, господине, бъдете много внимателен с това сладко дете“ и накрая излезе, оставяйки ме с отворена уста и — поради неочакваното й заминаване — съвсем неподготвена да се противопоставя.

Сега останахме сами и при тази мисъл бях обхваната от внезапен пристъп на треперене. Бях така уплашена, без точно да знам защо, нито от какво толкова се страхувам, че седнах на канапето край камината — неподвижна, вкаменена и безжизнена, без да знам накъде да погледна и как да се мръдна.

Но не ми бе позволено да остана дълго в състояние на вкамененост: звярът приседна до мен на канапето и без повече церемонии и предисловия постави ръце на врата ми и ме притегли доста силно към себе си, задължавайки ме въпреки опитите да се изтръгна от обятията му, да понеса зловонните му целувки, които направо ме задушиха. Като ме видя така безчувствена и неспособна да се съпротивлява, той разкъса нагръдника ми и разкри всичко пред очите и ръцете си: аз все още понасях всичко без да потрепна, докато, одързостен от мълчаливото ми съгласие, защото аз нямах сили да говоря или да извикам, той се опита да ме положи на канапето и аз усетих ръката му на голите си бедра, които бяха стиснати и които той се опита да разтвори … О, тогава! Аз се събудих от пасивността и отскочих като пружина с активност, каквато той не беше очаквал, стъпих на крака и го замолих с най-трогателен глас да не бъде груб и да не ме наранява:

Да те нараня ли, мила моя? — каза скотът, — нямам намерение да те нараня … старата дама не ти ли каза, че те обичам? … Че ще се държа добре с теб?

Да, наистина, господине — рекох, — но аз не мога да ви обичам, наистина не мога! Моля, оставете ме на мира … Да! Ще ви обичам много, ако само ме оставите на мира… и си заминете …

Но аз говорех на вятъра, защото моите сълзи, отношението ми и раздърпаната ми рокля се оказаха свежо поощрение за него, а пък и той не можеше да контролира желанията си, та захърка и се запени от похот и бяс и поднови атаките, хвана ме и пак се опита да ме просне и затисне върху канапето, в което успя, поне доколкото да ме положи и даже да отметне фустите ми над главата ми, като така оголи бедрата ми, все още сключени, но той не можеше да ги разтвори, колкото и да ги напъваше с коляно, за да наложи властта си над главното авеню; беше разкопчал не само жилетката, но и бричовете си, при все това не усещах друго, освен тежестта на тялото му върху себе си; и аз продължавах да лежа и да се боря възмутено, умирайки от ужас, когато изведнъж той спря и слезе от мен, задъхан и псуващ, като повтаряше „грозен и стар“ — думите, с които съвсем естествено го бях нарекла в разгара на битката.

Скотът беше достигнал, както по-късно разбрах, чрез припряното дърпане в битката с мен, крайното състояние на горещия пристъп от лъст, за който силите му не достигаха за пълно изпълнение, и от който бедрата и бельото ми получиха излиянието.

Когато всичко свърши, той ми каза с раздразнен тон да ставам, че няма да ми окаже честта да мисли още за мен … че старата кучка можела да си потърси друг глупак … че той няма да позволи да му се подиграват селски преструвани … че сигурно съм закачила моминството си на някой селски гвоздей и съм дошла да показвам бялата си кожа в града … и още сума ти обиди от този род, които аз слушах с по-голямо удоволствие, отколкото някога жена е слушала обяснения в любов от скъпия си ласкател; защото, неспособна да изпитам още по-голяма омраза и отвращение към него, аз виждах в неговите ругатни защита срещу евентуално подновяване на противните му милувки.

И въпреки че намеренията на г-жа Браун сега излязоха наяве, сърце не ми даваше да отворя очите си за тях, все още не можех да преодолея зависимостта си от тази стара вещица, дотолкова се смятах нейна — духом и телом, или по-скоро се опитвах да се самоизмамя, като продължа да имам добро мнение за нея, затова избрах да изчакам най-лошото в ръцете й, нежели да бъда изгонена да гладувам по улиците без пари и без приятели, към които да се обърна — тези страхове бяха моята лудост.

Докато тези объркани мисли се въртяха в главата ми, седях замислена край огъня с очи, плувнали в сълзи и оголен врат, шапката ми беше паднала при борбата, косата ми беше разрошена и, както можете да се досетите, похотта на злодея отново припламна при вида на моята младост, изложена пред погледа му, при вида на този цвят, все още неоткъснат и — всичко това, разбира се, не му беше безразлично.

След кратка пауза той ме попита с доста поомекнал тон дали не искам да се сдобрим преди да се е върнала възрастната дама и така всичко да бъде добре, той щял да възобнови вниманието си и веднага предложи да ме целуне и да опипа гърдите ми. Но сега изключителната ми ненавист, страховете и възмущението ми изведнъж връхлетяха върху мен, довеждайки ме до състояние, неестествено за мен, така че аз се отскубнах от него, изтичах до камбанката и я заудрях, преди той да се усети, с такава сила и ярост, щото на прислужницата да стане ясно, че нещо не е наред или че господинът иска нещо; и преди той да успее да извърши по-големи крайности, тя влетя в стаята и, виждайки ме просната на пода с разрошена коса и шурнала от носа ми кръв, което немалко допринасяше за трагичността на сцената, а моят омразен преследвач надвесен над мен и решен да наложи бруталната си воля, без да се трогва от виковете и злочестината ми, тя самата се обърка и не знаеше какво да каже.

Колкото и подготвена да беше Марта, колкото и претръпнала на подобни гледки, тя нямаше да е жена, ако видяното не бе я трогнало. Освен това, от външния ми вид тя си въобрази, че нещата са стигнали много по-надалеч, отколкото всъщност бяха, и че съм платила премного мита и такси за краткия си престой в този дом, след като бях докарана до такова състояние — при тази мисъл тя веднага застана на моя страна и посъветва господина да слезе долу и да ме остави да се възстановя, че всичко скоро щяло да свърши … че когато г-жа Браун и Феби, които бяха излезли, се върнат, те ще се погрижат да задоволят желанията му … че нищо нямало да се загуби, ако е малко по-търпелив към бедното нежно създание … но че тя ще остане край мен, докато господарката се прибере. Прислужницата каза всичко това с решителен тон и звярът започна да разбира, че нещата няма да се оправят, ако продължава да стои, затова си взе шапката и излезе от стаята, като мърмореше и мръщеше вежди като стара маймуна, та така бях освободена от ужасите на нетърпимото му присъствие.

Щом той си замина, Марта много грижовно ми предложи помощта си — да ми донесе успокоителни капки и да ме сложи да си легна, което аз отначало отказах от страх, че чудовището може да се върне и да се възползва от безпомощното ми състояние. С малко повече убеждение обаче и уверения, че никой няма да ми досажда тази нощ, тя ме застави да легна и наистина, аз бях така отмаляла от борбата, така омаломощена от страховитите опасения, така ужасена, че нямах сили нито да стоя, нито да отговарям на въпросите, с които Марта усърдно ме засипа.

Усещах съдбата си жестока — страхувах се да видя г-жа Браун, сякаш аз бях престъпницата, а тя — пострадалата личност, объркване, което няма да ви се стори така странно, ако се сетите, че съпротивата, която оказах, не се дължеше в ни най-малка степен на добродетелта или на някакви принципи, а само на особено силното отвращение, което изпитах спрямо първия брутален и плашещ ме нашественик в царството на крехката ми невинност. И, както лесно можете да се досетите, прекарах времето до завръщането на г-жа Браун, обзета от страх и отчаяние.