Йоан Владимир
Атентатът (5)

5.

На другия ден, точно в девет сутринта, бях при портите на Царевец. Около стените на хълма се щураха хора, облечени в лъскави униформи от черна кожа. По обърканите им лица се досетих, че това е отдавна престаналата да функционира гражданска полиция. Досмеша ме на параноята да ги мобилизират срещу противник, който не могат да виждат. Около портите бяха паркирани няколко бронирани машини. На всичкото отгоре над хълма кръжеше хеликоптер. През цялата нелепа суматоха преминах спокойно, незабелязан от никого и незасечен от нищо.

При портите ме спряха трима витеци. Поискаха да им покажа картата си, разрешаваща достъпа до Резиденцията, макар че и тримата ме познаваха добре. Показах я, помолиха да почакам. След малко видях към мен да крачи едрата фигура на Баян.

Застана пред мен, с ръце небрежно пъхнати в джобовете на сивия му костюм, и дълго ме съзерцава с безстрастно изражение. Само очите му блестяха по-остро от обикновеното. Накрая изплю камъчето:

— Та така, Евтиме. Кажи ми за какво беше онова снощи?

Спокойно отвърнах:

— Ако питаш защо Илия вилня над Царевец, отговорът ми е: не знам.

— Вероятно изпробва пряко нападение!

— Вероятно.

— И атаката му не успя.

— Щом казваш…

— Къде е той сега?

Свих рамене. Той стисна челюсти.

— Ако ми услужиш с икона на свети Илия, ако ти се намира подръка, де, и ако ми се примолиш вежливо, бих могъл да опитам духовен контакт с него.

Баян или не схвана шегата, или не му се стори забавна. Отново помълча и изучава лицето ми. После процеди през зъби:

— Великата настоява на срещата си с теб. Въпреки обстоятелствата.

— Би могъл да ме заместиш — предложих. — Ето, отбелязал съм си докъде съм стигнал. Почети й нататък.

Най-сетне успях да го ядосам. Изръмжа на витеците:

— Водете го. Да, и тримата. Дори повикайте още двама. И поддържайте връзка пряко с мен.

За пръв път ме поведоха, без да покрият главата ми. Стараех се да изглеждам невъзмутим и да не се озъртам. Навсякъде се стелеше силен мирис на изгорено. Над нас падаха огромните сенки на прехвърчащи змейове, понесли на широките си плещи всевъзможни чаркове и инструменти. Чувах гръмки гласове и шум от трескава работа. На всеки петдесетина крачки от пътя ми бе застанал витек, оглеждаше ме строго и изпитателно. Сякаш не идвах тук всеки ден.

Придвижвахме се бавно, ескалаторите не работеха. Повечето коридори тънеха в мрак, само тук-там мъждукаше някой набързо прикачен прожектор. Кристалните куполи над големите зали бяха напукани и потъмнени от сажди. Писукането на аварийните датчици се сливаше в някакво монотонно хорово жужене. Дори една от масивните мраморни колони бе разцепена и таванът набързо бе укрепен с подпорни греди.

Не бях сигурен какво точно изпитвам — гняв или гордост. Изумяваше ме мощта на един от пресветлите ни воини. И ме болеше да гледам как граденото с години е съсипано за няколко мига. „Спомни си Содом и Гомор“… Алилуя.

В централната зала на Резиденцията бе необичайно тихо. Огньовете не горяха. Целият купол бе сринат и останките му бяха грижливо изметени. Отгоре струеше в пълния си блясък дневната светлина. Но блясъкът на Шар бе помръкнал. Видя ми се по-дребна и сиво-кафява като истинско влечуго. Тя лежеше, а под нея бе струпан мъх, напоен с черна мътилка. Едва сега осъзнах пълното значение на факта, че колесницата се бе стоварила с цялата си мощ над главния купол. Та нали тя спеше отдолу. Крилете на шар-верени бяха изпочупени и обгорени.

„Не се тревожи! — звънна в мислите ми гласчето, с пресилена бодрост. — Ще оздравея бързо.“

Коленичих:

— Велика… Защо не отказа аудиенцията ми днес?

„Аудиенция? Евтиме… Нима наистина гледаш на срещите ни като на аудиенции? Приеми го като болнично свиждане. Днес повече от всякога имам нужда някой да ме разтуши.“

Дали и тази й нужда бе предвидена в грижливо подготвения план? Вероятно да. Та нали точно заради привързаността й към мен пресветлият ме бе включил в заговора. Нещо ме стегна в гърлото.

Разтворих книгата. Одеве в пристъп на безразсъдство бях предложил на Баян да ме замести. Бях бръкнал в огъня. Защото тази книга бе главната улика срещу мен. Не бе никое от обичайните теологични съчинения. Не беше и моят дългогодишен труд върху догмите. Беше сборник с репродукции на икони.

През последните няколко дни доста бях ровил в библиотеката, за да го намеря. Сама по себе си, книгата бе произведение на изкуството и точно затова бе оцеляла при погрома над кръстове и икони в зората на змейското господство. Изображенията бяха древни и безукорно канонични. Докато разгръщах страниците, усещах фината аура, която струеше от тях. Едва доловима, дори и за мен.

— Света Петка Епиватска, иже наречена Търновска — зачетох и леко прокарах длан по изображението, което ме гледаше строго и очаквателно. — Мощите й били внесени в града от благочестивия цар Иван Асен и положени в черквата „Свети четирсет мъченици“, в подножието на Царевец, на левия бряг на реката.

Спрях за малко. Никой освен Великата не ме слушаше. Охраната ми бе застанала на почетно разстояние от нас. Шепнеха нещо помежду си или промърморваха по някоя дума в миниатюрните предаватели, закрепени на китките им.

— Посока север-североизток — казах. — Пълната ти сила е в радиус от двеста и петдесет метра от точката на съхранение на мощите. Обхващаш крайния източен сектор на Резиденцията. Не видях ремонтни групи да отиват натам. Спокойно е.

Клепачите на иконата леко потрепнаха.

„Какво ми четеш?“ — попита Шар.

— История на града, велика…

„Прости ми, разсеяна съм и затова не разбрах. Продължи.“

— На югозапад, в подножието на хълма Трапезица, е отдавна разрушената черква „Света Петка“. Това е вторичната точка на силата ти. Между двете може да се начертае ос на мощта ти с посоки югозапад-североизток. Ще я усетиш. Ако излезеш от радиуса, движи се само по нея.

„Наистина не те разбирам, Евтиме. Какво, казваш, е станало с черквата?“

— Земетръс…

Съсредоточих се върху иконата. Видях Петка, закачулена в сиво наметало, да се движи по брега на реката, южно от мястото на някогашната царска черква. Премина уверено през обърканите спецчасти от гражданската полиция и доближи една от страничните порти. На входа най-сетне някой я забеляза и понечи да я спре. Петка измъкна от ръкава си железен кръст и рязко го заби в гърлото му. Витекът изрева. Малка група от охраната се втурна към нея, тя хвърли кръста по тях и се затича нагоре по хълма…

— Нарушител в сектор седем! — изсвистя зад гърба ми познат глас. Баян. Не бях усетил кога е дошъл да ме надзирава. — Проклятие! Значи онзи все пак не се е отказал! Проклятие… Алкор, Севар, всички в сектор седем! И отцепете района… Какво като автоматиката не работи! Още две групи там, трета и шеста…

Бързо отгърнах страницата. Постарах се да овладея гласа си и зачетох историята на пренесената в Търново каменна колона на канасубиги Омуртаг. Той се заслуша за малко и явно одобри четивото.

Долавях, че зад гърба ми притичват хора. Баян ги изслушваше, ръмжеше глухо и пренасочваше все повече части от охраната по дирите на Петка. Все още не бяха разбрали коя е.

Дочувах понякога в мислите си и тихичко скимтене, като плач на пребито кутре. Навярно раните на Шар бяха твърде болезнени и тя не успяваше да се сдържа. Нима й съчувствах? Боже…

Ръката ми леко трепереше, когато разлистих следващата страница. Погледнах рисунката на хубава, младолика жена:

— Филотия Поливотска, тоже наречена Търновска — прошепнах. — Сега!

От купола горе над нас падна сянка. В първия миг никой не й обърна внимание — можеше да е сянка на прелитащ змей. Но сянката бе по-широка и не само пропускаше, но и пречупваше слънчевата светлина. Разпръскаше сияние.

Прекрасният златист кон на Георги се стрелна надолу и направи плавен кръг над главите ни. Яздеше го загърната в сиво наметало фигура и може би само аз забелязах, че изпод качулката се веят дълги руси коси.

— Как?… Какво?! — изкрещя Баян.

Конникът описа още едно кръгче, после само с едно движение на могъщите криле излетя през купола.

— След него! Всички след него! — ревеше Баян. — Това е той!

Постоях, заслушан в отдалечаващата се глъчка. Чувствах се целият като обхванат от треска. Внимателно отворих белязаната страница. Потънах в лъчистия блясък на две сини очи.

Надвесих се над иконата. Не бе нужно да се старая да говоря тихо, гласът ми сам пресекваше:

— Свети… пресветли… великомъченик Георги — наведох се още. Усетих силно дръпване, после отпускане. Вдигнах ръка към челото си, за да отворя прохода. Спуснах я към сърцето си, за да му дам посока. Прокарах я от дясното рамо към лявото, за да добие плътност. — Яви се, в името Господне!

Дръпнах се рязко назад, защото в мига, в който се яви, той направи скок. Дори не беше скок, а истински летеж. Почти прелетя разстоянието между мен и Шар и със светкавичен удар на меча си отсече най-близката от полегналите й глави. Несъзнателно затулих уши между разтворените страници на книгата, сякаш можех да заглуша пронизителния детски писък, отекнал в съзнанието ми…

В залата като моя охрана бяха останали двама витеци. Единият се втурна напред, другият закрещя в предавателя си.

С нищо не можеха да й помогнат, но Шар вдигна едрото си туловище и замахна с опашка. Стовари я върху Георги и го отхвърли на десетина крачки. Той падна и се претърколи, но веднага се изправи пак. Извъртя се и заби меча почти до дръжката в стомаха на връхлитащия го витек. Издърпа го и посрещна с него следващия замах на опашката. Плисна черна кръв.

Обезумял, другият витек се хвърли върху него и се вкопчи в гърба му, но не успя да го събори. Георги се изви и с него като щит посрещна третия удар на опашката. Ясно чух грозното хрущене на костите му.

Откъм всички входове се стичаше подивялата охрана. Георги се поколеба за миг, прицели се в една от изправените глави на Шар и хвърли меча, точно както хвърляше копието си. Мечът се заби в основата на шията. Втори умопомрачителен писък…

Витеците безредно се мятаха към него в някакво безобразно меле. Шар успя да изтръгне забития меч, той тупна и издрънча в краката ми. Изгледах го тъпо.

— Вдигни го и я довърши! — извика Георги. — Вземи меча, Евтиме!

Наведох се и вдигнах оръжието като насън. Хвърлих книгата. Тя падна и се разтвори. От страницата надникна икона на Богородица с младенеца. Уж трябваше да е млада и блажена. Но очите й, избледнели от възрастта, ме погледнаха с някаква убийствена мъка:

„Страшно ли ти е, син?“

Отпуснах ръката с меча. Нозете ми се подкосиха. Сгърчих се на пода и заплаках. Последното, което видях, преди да изпадна в шоков транс, беше озъбеното лице на колобъра Баян…

… Пръснаха се измаилтяните и разлетяха се по цялата българска земя като птици по въздуха. Едни заколваха с меч, други отвеждаха в плен, а онези, които бяха подминати от смъртта, измряха от глад, защото настана такъв глад, какъвто не бе имало от сътворението на света. И опустя земята, и нямаше ни княз, ни вожд, ни наставник сред людете, нито избавител, нито спасител. И тогава живите облажаваха умрелите по-рано…

Тежаха стъпките ми по прашните пътища на Тракия. Не бях окован, не ме държаха гладен, нито жаден. Дори ми бяха предложили каруца, но аз отказах. Исках сам да извървя пътя на заточението си.

Пътувахме денем, нощем лагерувахме край пътя. Тогава, когато нощта бе ясна, забелязвах, че отдалече ни заобикалят бежанци. Понякога ме обхващаше безумно желание да отида при тях и да им говоря. Само че не знаех какво да им кажа. Нито пък имах очи да застана пред тях. Щяха да ме попитат: „Защо ни изостави Бог?“. Или пък: „Защо ти ни оставяш, отче Евтимие?“…

Лежах край огъня и въпреки топлите нощи зъзнех. С никого от охраната ми не можех да разменя и дума, нито пък исках. Не знаех къде ме водят, нито от кого ме пазят. Пътувахме на юг, уж към крепостта Стенимахос, а после към светата обител на Бачково. Така ми бе обещано. Но все се питах дали няма да ме убият и да ме заровят в някое диво място. Все едно. Вече ми бе все едно.

Беше нощ, необичайно ясна и тиха. Всички край мен спяха дълбок сън. Аз не можех да заспя. Гледах звездите и се питах дали и Бог ме гледа през тях. Затова и не бях забелязал как едрият сив вълк се бе промъкнал до огъня. Чух ръмженето му:

— Та така, попе. Май молитвите ти не спасиха града.

Безпогрешно разпознах този глас. Извърнах се към оголените му в зловеща усмивка зъби. Дори не се уплаших.

— Ти наистина си бил магьосник, Баяне — отбелязах кротко. — Трябваше да те изгорим на клада.

— Длъжник съм ти, вярно е — ухили се вълкът. — Някой ден ще ти върна услугата. Понеже, не знам защо, но нещо ми подсказва, че с тебе ще се срещнем пак.

— А в мечка да се превръщаш можеш ли? — полюбопитствах. — И да летиш по въздуха?

— Много работи мога. Могъщ е нечестивият, както обичаш да казваш.

— Да ми се подиграваш ли си дошъл?

— Аха. И аз си имам слабости… Всички сме грешни, попе. Ти най-много. Кажи ми, разкайваш ли се сега, че предаде Търновград?

— Всичко е по волята Божия — измърморих.

Той отметна глава и изригна лаещ кикот:

— Лесно е да прехвърлиш на някой друг собствените си грешки!

— Не смятам, че съм допуснал грешка…

— Нима? Ха! Каква услуга ми стори само, ако знаеш, попе! Не смееш да говориш с людете си, нали? Страх те е да чуеш от тях, че твоят Бог ги е изоставил. Само дано поживееш още дълго. За да видиш как и те се отвръщат от него.

— Това никога няма да го бъде!

— Хрръм… Вярваш ли си? Не познаваш людете, попе. Те не обичат да ги лъжат. Те няма да чакат рая на небето, додето земният им живот е ад. Иде друго време. Може и да не го доживееш, но аз го подушвам.

Завъртя се около опашката си и показно помириса въздуха.

— Надушвам кръв и пожарища. И гняв, мнооого гняв… Човеците никога няма да простят на твоя Бог, че ги изостави сега. И може да е след много време, но ще се отрекат от него. Ще си потърсят нов покровител. Някой видим и плътен. Някой, който да не ги лъже с измислен рай подир гроба, а да се грижи за тях приживе.

— Бог е милостив. Бог ще им прости дори лудост такава!

— Да, ще им прости! — излая вълкът. — Но дали тях ще ги е еня?