Йоан Владимир
Атентатът (6)

6.

— Шар Кан ще оцелее — бе първото, което чух, когато отворих очи. — Разбира се, ще остане осакатена. И разбира се, ти повече няма да я видиш.

Бях вкъщи, положен в леглото си, което никога досега не бях използвал. Някой бе спуснал завесите и в стаята бе полумрак. Не можех да разбера нощ ли е или ден. Баян седеше на столчето до главата ми, преметнал крак върху крак.

— Та така, Евтиме. Значи пътечки от кръв, буря над Царевец, сиви качулки, какво ли не, за да не се досетя, че всичко ще е така гениално просто. Хитро, много хитро… Поздравления!

— За нищо. Планът не беше мой.

— Ооо, не съм се и съмнявал. Всъщност, оказах се напълно прав за теб.

Преглътнах спазматично.

— Какво стана с другите?

— Заловихме онези двечките. Под строга охрана са. Още не съм решил какво да правя с тях. Апропо, и двете твърдят, че ти си ги провалил. Анатемосват те здраво.

— Прави са.

— Стига! Не ставай глупак. И двамата знаем, че ти не беше способен да нараниш Шар.

— А… пресветлият?

— Успя да се измъкне. Проклетникът. В мига, в който го хванахме натясно, някой го призова. Подсигурил се е, подлецът. Разбираш ли? От самото начало е замислял да се измъкне и да ви остави вие да му сърбате попарата.

Надигнах се и седнах в леглото. Видях в ъгъла до вратата, навела глава и с ръце, притиснати в скута, да седи старицата. Премаля ми.

— Какво си решил за мен? — успях да попитам.

— Не се ли досещаш? — озъби се в крива усмивка той. — Вече проверих. Оказа се, че манастирчето в Бачково все още съществува. Мизерничко и порутено, да. Но ти нали не си придирчив… Какво нещо е съдбата, а, Евтиме?

Изправи се и приглади сакото на костюма си.

— Разбира се, аз не съм като онези диваци. Ще се погрижа да пътуваш удобно. И също така, в името на доброто старо време, ще ти разреша да вземеш със себе си всички книги и ръкописи, на които държиш. Имаш два дни да се приготвиш. Ако искаш, можеш да отнесеш цялата ни библиотека. Бездруго тук на никого не е притрябвала. Виждаш ли колко съм щедър?

— Благодаря — прошепнах.

— За времето, което ти остава в града, няма да те притеснявам с охрана. Вярвам, че ще оцениш жеста. А, и да… — завъртя се и махна нехайно към старицата. — Не открих в архивите ни коя е. Но понеже нямам улики срещу нея, тя може да остане тук.

— Благодаря ти и за това.

— Не прекалявай с благодарностите. Да приемем, че се реванширам за онзи съдебен процес отпреди хиляда години. Вече сме квит. Дойдох тук и чаках да се събудиш, защото държах лично да се сбогувам с тебе. Вероятно повече няма да се видим. Знам, че ще прозвучи глупаво, но ще ми липсваш, Евтиме…

— Кой знае… Неведоми са пътищата Божии.

— С-богом, тогава! — засмя се той.

Поклони ми се лекичко и си тръгна. Чух как прилежно затвори вратата.

Мълчах. Не смеех да вдигна очи към ъгъла на стаята. Старицата се изправи, приближи и приседна на крайчеца на леглото до мен. Сухата й набръчкана ръка докосна челото ми.

— Тежко ли ти е, син?

Най-сетне се осмелих да я погледна. Бледите й ириси трепкаха. Лицето й цялото бе мокро от сълзи.

— За кого си плакала, майко?

— Амче за кого… Малко ли мъка има по тоя свят…

— Мене недей да оплакваш. Всичко сам си заслужих!

— Ааа, тебе не съм. Твойта е лесна, син. Ти най-подире намери мястото си.

Изгледах я с почуда:

— Не е ли мястото ми тук, в Търново?

— Амче и тука, и навсякъде, все при книгите ти е мястото. Както е моето място сред людете. Не измъчвай се, син. Не е благословена ръката ти меч да държи.

— Значи… не ме упрекваш? За това, че не я убих?

— Защо да я убиваш? Нали е и тя майчица…

Можех да обясня. Можех да й изложа подробно догмата за духа и разума. Само че тя нямаше да я разбере. На нея не й бяха нужни догмите. Защото с цялото си същество проумяваше живота такъв, какъвто бе. Нали от хилядолетия ходеше по мъките…

— Мене ми е време, син — рече тя и пристегна краищата на забрадката си. — Доста постоях в тоя град. Време ми е вече да си ходя.

— Къде ще отидеш?

— Където ми очи видят — плесна с длани коленете си и се изправи.

Засуети се из стаята. Събираше и подреждаше вещите си в малко вързопче. Преди не бях обръщал внимание какво е разположила там, в ъгълчето, където се молеше. Парче дърво с тъмни пръски по него. Нащърбен връх от счупено римско копие. Крив, ръждясал гвоздей. Кичур коса, привързана с връв.

Опакова ги грижливо и стегна възела. Застана пред мен. Мъничка, прегърбена, с прибрани отпред ръце и вързопчето в тях.

— Дойди да те благословя, син.

Коленичих и допрях устни до десницата й. Тя ме прекръсти, наведе се и ме целуна по челото. После с тихи, ситни стъпчици си тръгна.

Стоях така коленичил на пода доста време. Докато в мен се надигна някаква ярост. Не биваше да я оставям да си иде просто така. Трябваше да говоря с нея. Трябваше да я питам толкова много неща и също толкова много трябваше да й споделя аз. Скочих и се затичах навън.

Бе утро, градът беше пуст. Настигнах я скоро. Извиках й, но тя не се обърна. Като че ли не ме чуваше. Като отритнато псе тръгнах подире й.

Тя вървеше забързано, без да се оглежда. Заедно с мен я следваха и бездомните котки. Повървяваха, мяучеха, после се отказваха. Аз не спирах. Исках да видя поне накъде ще поеме. Исках поне още мъничко да я погледам.

Прекосихме парка. Самодивата Алена притича към старицата и набута в ръцете й китка здравец. Двете си размениха думи, които не чух.

Преминахме по „Самоводска“. Старицата надничаше през прозорчетата на работилниците. Пред ателието на дърворезбаря поспря, смъкна забрадката си и изправи глава. Доста време стоя неподвижно, позираше. Накрая му помаха и продължи. Аз също спрях и погледнах през прозореца на резбаря. Работеше върху онова пано с лице на жена. Той не ме видя. Беше зает да дялка в очите-гнезда малки птичета.

Стигнахме под Царевец. Днес тук беше тихо и портите бяха затворени. Старицата спря точно пред портите, вдигна ръка и прекръсти хълма. После заситни на север, към изхода на града.