Йоан Владимир
Атентатът (3)

3.

Когато стигнах края на града, където живеех, нощта напредваше и фиестите бяха в разгара си. На моята улица разиграваха „змейова сватба“. Десетина накичени с цветя девойки пляскаха и пееха. Над тях огромен наситеноморав змей се рееше в сватбен танц и избираше коя да си „грабне“. Тълпата се смееше и дюдюкаше, лееше се вино за наздравици.

Видях старицата да стои кротко до младо семейство с дете. Двамата възрастни гледаха през нея. Детенцето обаче бе ококорило огромни очи право срещу лицето й.

Тя наистина изглеждаше странно. Забрадката й се беше развързала и краищата й висяха през прегърбените й рамене. Беше подпъхнала длани под шарената си, грижливо кърпена престилка. Краката й бяха обути само с вълнени чорапи и дебели плетени терлици. Покланяше се лекичко и говореше на детето:

— … само за обич, чедо. Нищичко друго му не трябва на чиляк. Да ти се пълни душицата с обич и да се радваш. Обичай майка си и татко си и почитай ги… Че те са те родили. Обичай бедните и сиротинките. Че няма кой друг да ги обича. Обичай скитниците като мене, че за добро са те срещнали…

Детето мигаше неразбиращо, но я слушаше. Приближих се и леко я докоснах по рамото:

— Къде пак си скитала, майко…

Тя обърна към мен сияйните си, избледнели от възрастта очи. По ситните бръчици на лицето й се изписа радост. Усмивката, с която ме дари, беше полуприветлива, полутъжна, неразгадаема.

— Амче как къде, син. При людете. Видиш ли — драго им е, веселят се… Исках и аз да ги погледам. Не гневи ми се, син…

Така, на улицата, я бях намерил преди време и я бях прибрал да живее при мен. В малкото ми жилище имаше достатъчно място и за нея. Бездруго не се нуждаех нито от сън, нито от почивка, само от малко усамотение. Тя бе по-тиха от сянка. Денем излизаше често и скиташе незнайно къде. Понякога забравяше да се прибере и тогава по цели нощи бродех из шумните улици, за да я търся. Бях силно, почти болезнено привързан към нея.

Прегърнах я нежно през раменете и я поведох към къщи. Във входа, пиян до безсъзнание, се беше проснал някакъв мъж. Прекрачих го и поех по стълбището, но старицата се дръпна от мен и се наведе над него. Погледа го, помогна му да седне и внимателно попи с престилката си изплесканата му с повръщано брада. Мъжът изръмжа гневно, че го закачат. Дръпнах я:

— Пази милостта си за ония, дето могат да я оценят, майко.

— А! Че милост ли ще е тогаз…

— Не го ли виждаш, оскотял е от пиене.

— Нека, нали и той душа носи…

Продължаваше да милва лицето му и сплъстената му коса. Тъпото му изражение на досада бавно се сменяше с усмивка на блаженство, очите му се избистряха, дишането му се успокои. Успя да се изправи и без да ни погледне, тръгна с олюляване нанякъде.

— Кога чиляк пие толкова, мъка някаква иска да удави — прошепна след него старицата.

— Ами! Пият от скука и от безделие.

— Че то не е ли също мъка? Дълго си поживял, а чиляците не познаваш още, син…

Не възразих.

Изкачихме тясното стълбище към апартамента ми. Отключих със смътното чувство за нещо нередно. Вратата от вестибюла към дневната беше полуотворена, през нея се прокрадваха трепкащите светлинки от улицата — държах прозорците непокрити. Пристъпихме в полумрака.

Старицата първа усети чуждото присъствие, изписка тихо и притисна длани към гърдите си. Бутнах вратата и от стъписване неволно вдигнах ръка.

— Не смей да се кръстиш! — заповяда ми от тъмното дрезгав глас.

Прекъснах чертаенето на кръстен знак, вместо това се пресегнах и натиснах бутона за осветлението.

Стояхме до вратата и гледахме натрапника, разположил се свойски в едно от креслата ми. Вместо да се смути, той се облегна назад и преметна крак върху крак. Без да каже и дума, старицата се обърна и със ситни стъпчици се шмугна в другата стая.

— Не съм те канил, Баяне. Можеше първо да се обадиш и тогава да заповядаш. Защо трябваше да ни плашиш така?

— Що за ченге щях да съм, ако не всявам страх? — ухили се нагло той.

Думата „ченге“ бе твърде безлична, отнесена към него. Стоеше твърде високо в йерархията на витеците и дори някои змейове се бояха от този мъж.

— Коя е тази? — попита, кимвайки красноречиво към съседната стая.

— Що за ченге си, ако не знаеш? — озъбих се на свой ред.

— Не останахте много. Все по-лесно е за хората ми да ви следят. Но тази някак съм я пропуснал. Как е името й? Света… коя?

— Да речем — Мария.

Той отметна глава и избухна в гръмогласен смях.

— „Мариите“ ви са десетки! Както и да е. Ще я проуча. Е? Не бих ти отказал едно питие…

— Знаеш, че не пия. Обаче ти не се стеснявай, ползвай винопровода ми, ако не е ръждясал.

— Пфу! Този киселчок е само за простолюдието. Къде останаха аристократичните ти обноски, Евтиме?

— Ако беше предупредил, щях да се погрижа за изискания ти вкус — отвърнах сухо и приседнах в креслото срещу него.

Макар и в собствения ми дом, чувствах се неловко и неуютно, седнал срещу него, сякаш аз бях неканеният гост. С цялото си същество усещах тъмната аура, която го обгръщаше. Той бе много стар, дори по-стар от мен, и обвивката на змийското проклятие около него бе по-плътна от аурата на всички витеци, които бях срещал. Като витек той бе мой антипод, като колобър — пазител на клетвите, беше мой враг. На това отгоре, дължах му всички привилегии, с които се ползвах — книгите, спокойствието си, достъпа в Резиденцията. Ненавиждах го.

— Не се ядосвай — изрече с крива усмивка и поглади гърбицата на носа си. — Да ти призная, споделям напълно радостта ти от срещата ни.

— Тогава защо си дошъл?

— Служба.

От съседната стая се дочу тихото молитвено напяване на старицата. Той се заслуша, после видимо потрепери. Станах да затворя вратата.

— Ще узная коя е… — чух го да казва на себе си, когато отново седнах.

Преплете ръце, наведе се и се вторачи в мен. От острото втренчване на черните му очи моите се насълзиха, но издържах на погледа му.

— Та така, Евтиме. Странни вести ми носят напоследък. Из Търново бродела една особено опасна личност…

— Нима има някой, който да е опасен за теб?

— Не за мен, а за господарите ми. И най-вече за Великата.

— Значи просто трябва да я пазите по-добре.

— Пазим я. Обаче неприятности не ща. Заложих си авторитета за тебе, веднъж, когато те направих библиотекар. Заложих го втори път, когато уредих срещите ти с Шар. И ако сега опиташ да ме предадеш, не знам как, но ще намеря начин да те унищожа.

— Ами ако вече не ми пука за мене си, Баяне?

Този път той се смя дълго, студено и грозно, докато под клепачите му избиха сълзи. Когато се успокои, размаха ръце насреща ми:

— Добре. Да допуснем… само да допуснем, че онзи… а ти много хубаво знаеш за кого ти говоря… да допуснем, че успее да проникне в Резиденцията и убие Шар. Змейовете ще напуснат Търново. Даваш ли си сметка какво ще стане с града тогава?

— Ще остане за хората.

— Именно! Точно така. Жалката измет от разглезени дегенерати ще бъде оставена сама на себе си. И нееее, те няма да започнат отново да работят. Те отдавна са забравили какво е да работят и да се грижат сами за нуждите си. Обзалагам се на каквото искаш, че до седмица ще обезумеят от паника, ще разграбят и опустошат града, а после ще започнат да се изяждат помежду си. Това ли искаш за народа си, Евтиме?

— Всичко е в Божиите ръце — прошепнах.

Той подскочи. Протегна пръст и за секунда начерта срещу сърцето ми седемлъчна звезда. Присвих се от болката в гърдите.

— Жалък си! — изкрещя той и задържа пръста си насочен към мен, докато съзнанието ми се замъгляваше. — Жалък и малодушен, винаги си бил такъв! А народът ти е повече стадо от когато и да било. Кой вярва в твоя Бог? И кой изобщо си спомня за тебе, жалък пастирю!

Изстенах и той сви треперещите си пръсти в юмрук. Седна обратно в креслото:

— Прощавай.

Леко поклатих глава.

— Виж… С тебе се знаем от много време, Евтиме. И като че всичко, дето ни правеше врагове, вече няма значение. Суета на суетите.

— Какво искаш?

— Дойдох да те сплаша, вярно е. Май съм позабравил що за човек си. Името ти… славата ти… винаги са били по-големи, отколкото заслужаваш. Ти си слаб. Книжен плъх си, това е. Забравен от всички.

— Името ми е издялано върху сградата, където работя — глупаво вметнах аз.

— Да. Трогателно. А колко от народа ти знаят да четат? Колко от тия, дето са си направили труда да станат грамотни, посягат към книга? Знанието уби вярата. Информацията уби знанието. Стремежът към развлечения уби нуждата от информация. А безгрижието уби всички стремежи. Колко революции видяхме с тебе, Евтиме! Светът се променяше пред очите ни. Би трябвало да сме приятели. Всъщност аз вярвам, че сме.

— Кажи ми какво искаш!

— Знаеш ли, Шар Кан те цени. Представа нямам защо. Изглежда, много й допадат глупостите, които й четеш.

— Шар иска да проумее човеците.

— Не е ли смешно? Едничкото мислещо същество в този град, единственото, което иска да те разбере, според догмите ти е въплъщение на злото! Да се пръснеш от смях… А ти заговорничиш против нея… Човешко, прекалено човешко е, даже аз не го разбирам.

— Кажи ми, Баяне…

— Ех, и ти… Остави ме да си побъбря! Знаеш ли с колко малко от моите мога да си говоря така? Трябва май да се виждаме по-честичко… Та си мисля, Евтиме, че с тебе вече няма как да сме врагове. Твърде различни сме от оная паплач навън. Без значение „твои“ ли са или „мои“.

— Съгласен съм. Различни сме.

— Да! И много ще ми е жално, ако се наложи да те преследвам. Ако се наложи да те изгоня от този град, както ти някога изгони мене, помниш ли? Или пък — пази Боже! — ако ми се наложи да те заколя лично, за да разпръсна кръвта ти навсякъде и да залича пътечката, която си оставил в двореца!

— Кажи ми какво искаш и се махай!

— Ще ти кажа, разбира се. Нали затова съм дошъл. Когато си белязвал пътя до Шар, не знам за слепи ли си ни мислил или за гламави. Нищо не успя да почисти проклетите капчици. Затова утре с тебе ще се поразходим из Царевец. Ще нарисуваме много пътечки. А за охраната им после ще се погрижа аз. Виждаш ли колко съм откровен? Напълно честен съм, нали… приятелю!

— Нали.

— Ето че най-после се разбираме.

… Съзерцанието на вечерната ми молитва бе прекъснато от едва доловим шум на стъпки зад гърба ми. Изправих се рязко.

— Не смей да се кръстиш!

Дори и не бях понечил. Бях скован от изумлението да го видя тук, в покоите си. Тъкмо него — езичника и антихриста, когото зовяха Колобъра. Срещал го бях само веднъж, отдавна, при един публичен съд над еретици. Но го бях запомнил. Никой, който го бе виждал поне веднъж, не можеше да го забрави.

— Как влезе тук? — попитах задавено.

В отговор той само се усмихна. На съда за него се твърдеше, че можел да става невидим, да се носи във въздуха и да минава през стени. Също, че можел да се превръща във вълк, в мечка, във всякаква безсловесна твар. Говореше се, че е издънка от род на старите ни езически царе. Нищичко не бях повярвал. И затова го помилвах…

— Молиш ли се, попе? — ехидно се засмя той. Със същата наглост ми бе говорил и на процеса. Окаян луд.

— Да, моля се. Тежко време настана за града ни — отвърнах, леко ядосан на себе си, че изобщо говоря с него, вместо веднага да повикам стражата.

— Ц, ц, ц. И как няма да е тежко, като владетелят избяга в Никопол, а пастирят се е затворил зад стените и каканиже молитви…

— Градът се отбранява достойно! — извиках и направих няколко гневни крачки към него. — Какво искаш? Защо си дошъл?

Спрях и застинах. Защото изпод наметката си той беше извадил меч. Не бе от желязо. Беше издялан от някакъв тъмен, прозрачен кристал. Острите му ръбове блестяха на светлината на свещите. Онемях. А той заговори бавно, тихо, макар да ми се струваше, че думите му кънтят в покоите ми и огласят целия дворец. Докато говореше, държеше меча изправен пред лицето си:

— Наричат ме Колобъра. На стария ни език то ще рече: Пазител на клетвите. Дойдох да изпълня една клетва. Стара клетва. Змейова клетва! Клели са се змейовете пред най-старите ни царе. Да пазят народа им. Да го закрилят и да му помагат. Спазваха клетвата си змейовете от незапомнени времена. Докато людете не ги прогониха. Людете ги забравиха и подириха нов господар. Отрекоха се от земното си добруване заради лъжливото спасение на душите си.

— Замълчи!

— Стар е тоя град. Първият камък за градежа му от змей е положен. И го знаят змейовете, и го помнят. И боли ги за него.

Доближи меча до лицето си и докосна челото си, после го протегна към мене:

— При тебе дойдох, защото ти си сега най-пръв сред людете. Вземи тоя меч. Удари с него по най-голямата камбана. Затвори черквите и угаси кандилата. Свали кръстовете, грозящи куполите на тоя град. И пусни по хълмовете кукери. Яки кукери…

— Безумецо…

— Безумецът ще си ти, ако откажеш помощта им. Запали огньове и изгори икони и кръстове. Повикай змейовете и те ще дойдат! Вземи меча!

— Махай се! Стража!

— На кого се надяваш, попе? Къде е твоят Бог? Бог няма да ти помогне. Бог никому не е помогнал.

— Анатема, анатема, анатема!

— Глупак — той отпусна ръката с меча. — Ти решаваш. Аз изпълних каквото ми беше заръчано.

Когато стражите дойдоха, той се изсмя грозно и се стопи във въздуха. Сякаш беше лош сън…