Николай Хайтов
Ламята (8)

Глава осма
Една тревожна нощ в Трипетли

Залата за болярския съвет се намираше в средата на кулата. Представляваше голяма кръгла стая с каменна маса и каменни пейки около масата, където сядаха съветниците на болярина. Нищо интересно нямаше в тая зала. Интересно беше само влизането в нея, защото залата имаше два входа: единият само с една врата, а до другия имаше девет врати и той се наричаше „дългият“ или още — „страшният вход“. Казваше се „дългият“, защото се минаваше през девет различни подземни и надземни помещения и зали, а му викаха „страшния“, защото в тези помещения и зали можеха да се видят всички страхотии и ужасии на кулата.

В първата вала например се намираха бойните кучета на болярина Калота, обучени от нарочни кучкари да нападат и разкъсват живи хора. Бяха стотина, едри като телета, кръвожадни като вълци, с железни гердани на шията и с по едно изострено като кама шило на гърдите.

Осъдените на смърт бунтовници се даваха на болярските кучкари, за да обучават с тях бойните кучета и в края на краищата всеки осъден загиваше от страшна смърт.

Втората зала се казваше „Змийската“ — без прозорци, потънала във вечна тъмнина, осветявана, когато бе необходимо, с факли.

Третата зала се наричаше „Морско око“, защото можеше да се наводнява. Имаше и зала „Оръжейна“, „Зала на призраците“, „Зала на мъките“. В тази последната, приковани на ръждиви синджири, доживяваха последните си дни осъдените на затвор — брадясали, побледнели, измършавели, превърнали се в задгробни сенки нещастници. Те нямаха сили да издават викове, а само скърцаха със зъби и разхлопваха синджирите, за да покажат, че са още живи. В „Трофейната зала“ се виждаха пленените в битките оръжия и всичко беше подредено така, че посетителят да види с очите си безмерната сила и могъщество на болярина Калота и да си прави по-нататък сметката, когато преговаря с него или го съветва. Ето защо ония, които идваха при болярина, за да се карат с него, ставаха сговорчиви и отстъпчиви, а пък другите, които се канеха да го съветват — гледаха да не му противоречат.

Затова, когато болярските съветници се намериха в тържествената зала около каменната маса и боляринът ги покани да се изкажат, никой не пожела да вземе думата пръв.

— Ще се решава коя мома да се изпрати на ламята! — обяви Калота за втори път. — Говорете!

Кутура се уж замисли, Варадин се уж закашля, а Трътко гледаше все в лицето на Калота, за да отгатне какво е намислил, че да му каже същото.

— Хайде, старци! — подкани ги боляринът за трети път. — Или чакате ламята сама да дойде да си прибере момата?

— Все пак аз ще попитам — осмели се Кутура — защо не пратим срещу ламята войска? Да я нападнат отведнаж триста бронирани мъже, това ще бъде…

— Това ще бъде дивотия! Да се пролива войнишката кръв, когато може да се уреди по мирен начин! — тропна Калота и шпорите му зловещо звъннаха. — Ти, Кутура, все такива глупави въпроси зачекваш. По-добре изкажи се за момата.

Освен че тропна с ботуша и шпорите звъннаха, боляринът тъй нелюбезно изгледа Кутура, че той реши да бъде кратък:

— Да се хвърли тогава жребие! — предложи Кутура. — Най-справедливо е това!

— Нова глупост! Ха-ха-ха! — викнаха старците единогласно.

— Знаеш ли ти какво означава жребият? — изправи се Трътко срещу Кутура. — Това ще рече ние да се откажеме от нашия си ум и да предоставим едно важно решение на слепия късмет? Ами я си представи ти, Кутура, че, жребият се падне на дъщеря ти? Това ще рече да се намали ценната порода на старейшините! Признай, че предложението ти е глупаво!

— Най-добре е — взе думата и Варадин, — да изберем момиче от семейство с няколко дъщери.

— Кое семейство ти предлагаш? — впери Калота жабешките си очи във Варадин.

— Ковачът има три момичета.

— Ковачът — не! — подскокна Кукуда като ухапан от змия. — Ковачът — не!

— Защото ти е сват ли? — заяде се Кутура.

— Защото е ковач! — развика се Кукуда. — Я ми кажи кой ще ни прави брадвите и мотиките, ако се разсърди единственият ни ковач? Кой ще изковава стрелите на войската? Мечовете кой ще закалява? Кажи де, кой?

— Право е! — намеси се в спора и Калота. — Въпросът е военен.

— Тогава да се вземе на Къртизъб една от трите дъщери — обади се отново Варадин.

— Аз съм против! — скокна този път Калота. — Братовчед му е десетник на копиеносците, Бутниплет — всички го познавате. Такива не бива да се дразнят.

— Да, да, военните не бива да се дразнят — побърза Трътко пръв да се съгласи. — Я да помислим за някой друг…

— Абе защо не вземем някое сираче, дето си няма ни майка и баща — обади се изведнъж Трътко. — Няма кой да го жали, няма кой да се гневи, не е ли така? Инак помислете си каква олелия ще настъпи. Представете си — ревнат майки и бащи, притурят се към тях братя и сестри и става една — ела, че ми трябваш! А така ще се тревожи само момичето и никой друг.

— А за какво пък да се тревожи? — заговори Калота, комуто Трътковото предложение допадна изведнаж. — За какво да се тревожи, питам? Че отивала на смърт? Ами ако беше войник, нямаше ли да отива? Щеше да отива не, ами и „ре-ре-рей!“ да вика на това отгоре. Не е ли тъй? Най-сетне — веднаж е смърт!

— Че е тъй, тъй е! — съгласиха се единогласно болярските съветници.

— Всеки ще умре — добави Трътко, — поне да има за какво.

— Ами я си представете — взе думата Кутура, — че ламята каже „искам богатска дъщеря“? Тогава? Има в приказките такива случаи, когато ламята не ще каква да е мома, а родовита! От коляно!

— Ако е дума за моето момиче — пръв се окопити Трътко, — такава грозница ламята няма дори да помирише, камо ли да я яде.

— И моята е слаба — каза Кукуда, — а ламята иска тлъсто-о!

— Абе какво сте се раздрънкали? — хлопна Калота, с меча по каменната маса. — Нали решихме: си-ра-че! Кажете кое и да свършим. Ей сега ще се разсъмне и ламята пак ще ревне.

— От сирачетата най-хубава е Джонда — рече Трътко.

— Жалко! Такава хубост да се съсипе за ламя! — тихо измърмори Варадин, ала веднага се поправи: — Аз съм съгласен, защото ламята може да се разсърди, ако и дадеме грозна.

— Право е! Да не сърдиме ламята — съгласиха се останалите старци.

Единствен Кутура не каза „да“, а само кимна, но и без неговото „да“ решението беше взето. То гласеше: като се разсъмне, Бранко и Стелуд да заградят колибата на Джонда, да вържат момичето и заедно с телците и козите да я поднесат на чудовището за закуска.

Решението записаха с няколко резки върху тоягата на Трътко и чак тогава старците тръгнаха да си вървят. Поклониха се на Калота един след друг и съпроводени от стражника, излязоха навън.

Останал сам, Калота плясна с ръце и от една невидима врата се показа, въоръжен от петите до главата, със сребърен нашийник на врата, началникът на стражата.

— Говори! — заповяда му боляринът. — Как е?

— В кулата всичко, господарю мой, е в ред, ала шпионите ми донесоха, че в колибите хората говорят зле…

— Какво точно?

— Че си се страхувал да удариш войската с ламята, че си сключвал с чудовището позорен мир, че това не можело да се търпи.

— Не можело да се търпи?! Но това е бунт! — тропна Калота с ботуша и очите му се наляха още повече с кръв. — Кои са мръсните езици, които трябва да отрежем, или по-право — мръсните глави?

— Много. Първо на първо — приготви се да изброява началникът на стражата, — първо на първо оня злоезичник Панакуди. След това има един пройдоха, викат му Пърчови гащи. Друг един, подобен на него, наречен Чаталата брада…

— Ще му я оскубна аз косъм по косъм — изсъска боляринът. — Други?

— Неколцина от овчарите, мнозина от дърварите…

— Дърварите винаги са били твърдоглави — скръцна със зъби Калота. — Други?

— Брадван…

— С брадва ще то насека на сто парчета, небето да ми е свидетел! Това куче краставо, дето съм го хранил от собствената си ръка и съм го направил пред-во-ди-тел! — гневеше се Калота и тропаше ту с единия, ту с другия си крак.

— Готови ли са твоите момчета? — попита той, когато изрече най-после всичките си ругатни.

— Стражата е винаги готова, но, господарю мой, трябва да се внимава, защото предсказанията не са добри: върху дясната плешка на жертвеното агне гадателите забелязват лоши знаци…

— Какво предлагаш тогава да се направи за усмиряването на злоезичниците? — попита Калота поомекнал.

— Каквото трябва, ще го направя, ала точно какво — попитай Гадателя, той е, господарю, по съветите! — скромно отвърна началникът на стражата и още веднаж се поклони.

— Добре! Повикай Гадателя!

Три пъти обходи Калота тържествената зала напред-назад, с ръце на кръста и тъкмо започваше да я прекосява за четвърти, пред него изникна Главният гадател. Беше мършав, сякаш не беше турял залък в уста, с нокти дълги, необрязани, а в чорлавата му коса стърчаха забодени три паунови пера. Щом чу за какво го е повикал боляринът, Гадателят заклати глава и кратко, но твърдо каза „не!“

— Какво „не“? — попита боляринът.

— Стражата — не! — поклати още веднаж глава Гадателят. — Стражата не бива нито да хваща, нито да избива виновните колибари, а ти, болярино, зарови справедливата си ярост в най-дълбокото подземие на кулата. Разбра ли?

— Все още — не! — призна Калота.

— Щом е тъй, слушай по-нататък — продължи Главният гадател. — Тебе колибарите и без туй те мразят, затова не бива да ги дразниш и да се навираш в очите им със своята — прощавай за думата! — със своята грубост.

При тези слова Калота трепна, но замълча. Главният гадател държеше небесните тайни в ръцете си и той се страхуваше от него.

— Ти няма да им се навираш в очите, а тъкмо напротив — ще поканиш злоезичниците на софра. Ще поговориш с тях, ще се посмееш на техните остроумици, ще ги милуваш и галиш с очи, а в това време друг един, твой човек измежду тях, ще свърши каквото трябва. Ще ги нападне! И ще ги избие до един! Повод за това ще се намери — поясни Гадателят. — Колибарите обичат да се карат за какво ли не. Така и ще го нагласим: скарват се едните с другите, изваждат ножовете и набелязаните жертви падат в уж случайната борба.

— О-о, каква глава имаш ти на раменете си, Гадателю! О-о, каква глава, блазе ти! — провикна се Калота, схванал най-сетне хитрия и дързък план. — С твоята сила и с моя ум, исках да кажа обратното — поправи се Калота, — ние с тебе можем да направим чудеса. Аз дори намислих кой ще я свърши тази работа.

— Коя?

— С клането на моите противници. Тази работа ще я свърши Дерикожа.

— Той може! Той е истински подлец — съгласи се Главният гадател. — Той ще ги изтрепе, без окото да му мигне — да! Той и неговите хора са добре въоръжени и са бойна сила, на туй отгоре са и обидени, на туй отгоре са ти задължени, че не ги наказа както трябваше. Те могат всяка минута да се сблъскат с дърварите, а сблъскат ли се, заработи ли ножът — да му мислят набелязаните хора!

— Чудесно! — зарадва се Калота и за първи път от много часове насам устните му се разтеглиха в усмивка. — Само че — помрачи се лицето му отново — колко ми се искаше преди това да ги помъча! Да ги поднеса на кучетата малко или с кремъчето да ги дерна, мъничко поне!

— Няма как. Трябва да се задоволим само с тяхната смърт. И не само това — ти, болярино, ще трябва да пролееш сълзи върху пресния им гроб и да призовеш Дерикожа на съд, задето е пребил честните и добрите хора. Така ще спечелиш славата на болярин — справедлив.

— Но тогава Дерикожа може да разкаже…

— Преди да разкаже, той ще се опита да избяга и стрелците ще го съсекат на сто парчета.

— О-о, небе! Каква глава! Нека да те пипна! — замоли се Калота. — Да се уверя, че не си ти, пратениче на небето, призрак!

— Ето на̀, пипни ме! — наведе се Гадателят. — Само не дърпай косата ми, защото не е истинска.

— А къде е истинската ти коса? — полюбопитствува Калота.

— Опърлиха ми я с огън, когато бях още млад и неопитен гадател, защото предсказах дъжд, а то заваля градушка и завлече всичките посеви до крак! Това бяха тия същите хора, дето сега приказват срещу тебе. Те и в мене се съмняват: говорят, че съм нямал връзка с небето, че не съм познавал нищо!

— Туй е вече прекалено! — изрева Калота. — Те не знаят какво искат.

— Знаят, знаят — заклати Главният гадател мършавата си глава. — Те искат да няма ни кула, ни болярин, който да им взема третината от всичко, ни Главен гадател, който да им взема втората третина! Това е, дето искат те, ама няма да го бъде! Заклевам се в небето: ня-ма!

— И аз се заклевам! — каза боляринът. — А сега, пратениче на небето, върви да намериш Дерикожа и да уредиш с него всичко. Ето ти болярския ми пръстен, покажи му го, ако се съмнява, че думите, които ще му кажеш, са и мои думи, че твоята заповед е моя! Кажи му още, че той ще е в бъдеще капитан на стрелците, ако сега докаже верността си към, нашето свещено дело!

— Чух те! — изрече Главният гадател и си тръгна, ала боляринът го спря:

— Чакай! — извика той. — Ами ламята?

— Първо да се справим с враговете, а пък за Ламята — лесно. Тя не може да прескача крепостни зидове — не е от хвъркатите лами, тъй че няма защо да се тревожим.

— Добре! Върви! — махна с ръка Калота и Гадателят изчезна през тайната врата с безшумни стъпки.

Доволен от свършената работа, Калота тръгна към спалните покои, а навън звездите гаснеха една по една и настъпваше зората…