Николай Хайтов
Ламята (3)

Глава трета
Гаки — срещу ламята

Макар че се стъмни, колибарите не пожелаха да се разотидат. Пропъдиха само жените, а мъжете останаха в очакване на първите вести от битката. И боляринът не се прибра, и той продължи да стърчи с хората си на върха на стражевата кула, за да види какво ще се случи.

Докато Калота чакаше, вперил очи в пътя за пещерата, а пред болярската порта колибарите гадаеха какво може да стане с овчарите, вътре в кулата кипеше усилена бойна подготовка: войниците проверяваха своите копия и брони; стрелците отбираха най-дебелите стрели; секироносците точеха брадвите, а боздуганчиците опитваха здрави ли са шиповете на боздуганите. Явно бе, че Калота се страхуваше за кулата, и затуй с такова нетърпение очакваше изхода от борбата с ламята.

Мина време, а вест — никаква. Калота накара един от стражниците да се качи чак на покрива на кулата, но пещерата не се виждаше и оттам. Вече се мръкна съвсем. Посиняха съседните гори, потъмняха след това, а вестител — никакъв. И тъкмо когато боляринът се канеше да заповяда на Стелуд да възсяда коня, страшен рев долетя откъм тесния планински проход. Реването се повтори и потрети с такава сила, че тъпанът на стражевата кула затрепера сам и забуча.

Брадван, Дерикожа и житарят, който донесе новината за ламята, Пърчови гащи, Чаталата брада и други колибари, както бяха наклякали пред портата, скочиха и наостриха уши.

— Да изпратим помощ, а? — продума най-сетне Пърчови гащи, но Дерикожа кипна:

— Помощ ли?! — развика се той. — Та да каже сетне Гаки, че той е победил ламята?

— Не! — отсече и Брадван. — Нека да им стане ясно на овчарите, че те без дърварите са нищо!

Предводителят на дърварите едва довърши думите си — и ревовете на ламята се разнесоха отново, още по-силни и по-зловещи.

— Вижда ли се нещо, бре? — чу се гласът на Калота.

— Не! — отговори стражникът от покрива на кулата.

— Небесни татко! — вдигна ръце Калота. — Дано да пречукат тази ламя, че водениците ми край реката ще запустеят до една…

— Дано! Дано! — чуха се гласовете на болярските „старци“ и военни.

— Ние за живота си треперем, а той за водениците си мисли! — заръмжа някой в мрачината, но кой — не се разбра.

След малко същият глас отново подвикна:

— Абе хей, болярино, защо не прати стражите да помогнат малко на овчарите?

— А кулата ми кой ще пази? — кресна боляринът от върха на стражната. — Кажи де! Магаре!

Гласът в мрачината вече не се обади, нито пък ревове се чуха повече. Настъпи подла и неясна тишина.

Но какво всъщност означаваха ревовете на ламята? Предсмъртни ревове ли бяха те или победни? Какво се беше случило с безстрашните овчари? С тези въпроси си блъскаха главите и колибарите пред болярската порта, и военните от свитата не болярина, и старците от съвета, и войниците, та и жените, и децата, легнали под овчите кожи уж да спят. Мислеха, мислеха, но никой, никой не можеше да налучка страшната истина.

А истината беше ето каква.

Отначало всичко вървеше добре. Чобан Гаки храбро стъпваше с дрянова гега в едната и с меч в другата ръка и дори си тананикаше бодрата бойна песен. Когато наближиха пещерата, където се белееха треските на Свещеното дърво, овчарите още по-силно стиснаха криваците и застъпваха тихо, на пръсти. При входа ги лъхна не, а просто ги удари в лицето отвратителна миризма на ламя и ги оглуши грозно, нечувано хъркане.

— Небето е с нас! — пошепна Гаки. — Ламята хърка, а това е добре! Защото когато една ламя хърка, тя не чува, а щом не чува, ние спокойно ще можем да я приближим и заобиколим. След това, като извикам: „У-ха-ху!“, всички вдигате криваците — продължи той бойните си наставления — и, пата-кюта, докато я направиме на пита. След ме-ен! — махна Гаки, премести меча в дясната, а гегата — в лявата ръка и нахълта в пещерата пръв.

Отначало овчарите виждаха слабо, а след това започнаха нищо да не виждат, защото тъмнината по-навътре се сгъсти. Няколко прилепа се подплашиха и захвърчаха, един бухал пропляска с криле, ала наялата се с овни ламя безгрижно продължаваше да си хърка. Това позволи на овчарите да се промъкнат все по-навътре и по-навътре, докато туловището на ламята прегради пътя на първите. Тогава по даден знак храбрите мъже се разделиха на две: едните на едната, другите — на отсрещната страна и започнаха да заобикалят спящото чудовище. И внезапно се случи бедата: един се препъна и без да ще, изохка:

— Ох-ха!

Някои помислиха това за уговореното „у-ха-ху“ и боят пламна: вдигнаха се подкованите геги, изсвистяха и заплющяха по гърба на безгрижно спящата ламя.

Когато се стресна и разбра, че е в опасност, ламята изрева. Най-напред тя се опита да се извърти към входа на пещерата, но десетте овни в корема, нагълтани заедно с рогата, й пречеха. Тогава чудовището се замята, взе да блъска с опашката наляво и надясно и за овчарите настъпи страшното. С едно махване наляво ламята забиваше в скалата десетина души, с друго махване тя залепваше други десетина в обратната страна. Чуха се първите предсмъртни викове. Трясъкът от строшени сопи и грохотът на съборени камъни се смеси с бойното „у-ха-ху-у“, а ламята не спираше да блъска и да размазва храбрите мъже, които продължаваха да развъртат сопите безстрашно и блъскаха здраво, ала тежките криваци отхвърчаха като перца от коравите люспи на ламята и не можеха да й направят нищичко.

Предводителят — чобан Гаки, пръв разбра, че криваците, подковани или не, няма да помогнат. И тогава той се опита да забие меча си във врата на ламята; опита се да го провре под една люспа. Но мечът и той, уж здрав, се пречупи! Усетила бодването, ламята изрева за втори път, а след това — за трети, когато друг от нападателите я халоса зад ухото. За жалост, това бяха последните сполуки на овчарите. Разлютеното чудовище тъй затрепера и се завъртя, че изпочупи и размаза всичко наоколо.

Само онези трима, дето се бяха скрили в пещерните цепнатини, само те останаха живи и те единствени успяха да се измъкнат навън. Единият издъхна пред входа, другият — по пътя, защото беше тежко ранен, а третият — последният от сто и тримата, заминали с Гаки, успя да се довлече до болярската кула и да съобщи грозния хабер.

И наистина, по-страшна вест не можеше да се измисли: сто и трима овчари, най-отбраните, цвета на Трипетли, да загинат!

— Добре че устите си не можеше както трябва да отваря — обясняваше раненият на любопитните, — а инък щеше да ни свърши до крак! Криваците ни като сламки натроши, че люспите и — кокал! Опитах с ножа, ала той — се подви, ей го на! — показваше си ножа той и продължаваше да се вайка. — Ех, размаза ни чудовището, ех!

— Така е то, като командува овчар! — изстъпи се пред всички предводителят на дърварите, Брадван. — Да вкара той в пещерата всичките си хора! Как може-е! Ако беше останал жив, заради подобна глупост Гаки трябваше да се обеси! Аз да бях…

— Е добре де, ти бъди, Брадване, ти бъди! Вземи си дърварите и върви! — пресече го Дерикожа. — Или се уплаши? — загледа го той присмехулно в очите.

— Аз да се уплаша? — кипна Брадван. — Докато е брадвата ми в ръката!

— Но тя има три глави! — обади се раненият овчар.

— И все пак всяка една глава се държи на врат, който може да се отсече! — окуражаваше се сам Брадван.

— Люспите й са корави! Трябва да се внимава! — вече не говореше, а шепнеше с последни сили раненият овчар.

Ала предводителят на дърварите мислеше за друго:

— Я по-добре кажи ми ти — попита той овчаря — ламята има ли очи?

— Едно око видяхме само — заговори с последни сили раненият — и то беше на средната глава… и святкаше от време на време като въглен, затова го и видяхме.

— Това е важно за мене! — каза Брадван и като се обърна към колибарите, решително и строго обяви:

— Колибари! Вървете да спите, а утре по изгрев да се съберат на тоя мегдан всички дървари от Трипетли, въоръжени с брадви! Един да донесе тръстикова цев и кривач пипер! Лют пипер от люти чушки, ясно?

— Ясно! — отговориха му три дърварски гласа едновременно.

— Тогава — лека нощ! — каза Брадван, като се поклони най-напред на болярина, наляво, надясно и още по-високо изрече, за да чуят всички. Лека нощ и да помните, че утре, преди слънцето да се е вдигнало една копраля, ламята ще бъде убита и довлечена на този мегдан! Небето да ме гръмне, ако това не стане! — закле се дръзкият предводител на брадварите.