Николай Хайтов
Ламята (17)

Глава седемнадесета
С алебарда в ръката по-нататък…

Когато петимата войници нахълтаха вътре, кучкарите — здравеняци, въоръжени с железни куки и топузи — пиеха вино. Като видяха непознатите, те скочиха да ги спрат.

— Дръпнете се! Престъпник гоним! — извикаха войниците. — Махнете се от пътя ни!

А „пътят“ беше тясно дървено мостче, което прекосяваше „Кучешката зала“. То бе достатъчно високо, за да не могат кучетата дори като подскочат, да ухапят минувачите. Но затова пък, в безсилната си ярост те бяха прегризали дървените му подпори и когато по него се движеха повече от двама, то силно се люлееше.

Такъв беше „пътят“, през който войниците напираха да минат, а кучкарите ги задържаха и им крещяха с всичка сила:

— Кажете тайната дума или назад!

— Може ли кучкари да преграждат пътя на благородните болярски войници, когато те са по петите на един престъпник?! — извика Съботин и стовари алебардата си върху главата на един от кучкарите.

Другарите на кучкаря не останаха длъжни и ръгнаха с куките един войник. Войниците отстъпиха, но само за малко. Насочили копия, те отново се втурнаха и стигнаха до средата на мостчето. През това време то отчаяно се клатеше, ала войниците продължаваха да напират.

От блъсканицата подпорите силно взеха да пукат. Съботин разбра, че ако мостчето падне, дори и червеният пипер не може да го спаси!

„О-о, небеса, май ще трябва да се мре!“ — помисли момчето, обърна очи нагоре и видя, че от тавана, точно над главата му, се спуска дебело въже, на края с кука. Това беше „въжето на стоте смърти“, защото на куката на това същото въже палачите на Калота окачваха определените за мъки жертви. Нещастниците се люлееха, кучешката глутница се зъбеше под тях на педя разстояние и те преживяваха смъртта не веднаж, а сто и повече пъти.

Съботин не знаеше това, но мигом се досети, че тъкмо туй въже може да го спаси. Той подскочи и го хвана точно когато, сломено под тежестта на борещите се, мостчето затрепера и се срути!

По крясъците и ръмженето Съботин разбра, че под него става нещо страшно. Но и той самият, увиснал безпомощно на куката, се кандилкаше наляво и надясно над раззъбените кучешки уста.

Свирепите кучета, приучени да тичат след въжето, подскачаха нагоре, опитвайки се да захапят Съботина. И ето — един едър пес здраво го захапа за цървула и увисна на крака му. Кой знае какво щеше да се случи, ако вървите му не бяха се скъсали. Цървулът спаси Съботин, но той вече се люлееше така силно, че насмалко да се блъсне в стената! И тогава, в този страшен миг, умът на момчето отново му помогна! Съботин разбра, че ако се залюлее още по-силно, би могъл да отскочи на отвъдната страна!

Така и стори! Заклати се, пусна се от въжето и смело скочи върху стъпалата на следващата, тъй наречената „Змийска зала“.

Без дори да се обърне, Съботин затича нагоре и застана пред вратата.

— Пратеник на болярина! Отвори! — извика той, като се мъчеше да говори по-дебело, и заудря вратата с юмрук.

Крилото се открехна бавно и през процепа се подаде главата на дебеловратия пазач:

— Знакът! — рече той.

— Ето го! — Съботин пак бръкна в торбата и докато оня разбере какво става, запрати в лицето му пълна шепа от лютивия пипер. Пазачът извика „О-о!“, но само веднаж, а не два пъти както началникът на стражата. Пък и нямаше време за повече, защото Съботин го блъсна с тъпото на собствената му алебарда и той се намери възнак до широко разтворената порта.

Момчето бързо со прекрачи и затича. Но, както го беше научил Панакуди, не вървеше направо, а метнал наметалото на пазача върху алебардата, тръгна с това чучело напред. Само няколко крачки му стигаха, за да разбере защо залата се нарича „Змийска“: отвсякъде долиташе тихо, зловещо съскане. Съботин се закова на място: две змии, изникнали като от пода, стрелнаха с тихо съскане отровните си езичета в наметалото. Той пак бръкна в торбата, но змиите се скриха тъй бързо, както се бяха появили. Да ги чака, за да се преборва с тях — нямаше време. Значи, трябваше отново да ги подмамва с чучелото. Но щеше ли пиперът да ги улучи от толкова далече? Имат ли змиите клепки или нямат и ако нямат, щеше ли пиперът да ги ослепи?

„Имат ли клепки, нямат ли?“ — ето това уж никакво въпросче се изправи на пътя на Съботина, заедно с двете потулени в цепките на пода, змии. „Най-добре е — реши той — да ги убия с алебардата, защото тя има дълга дръжка.“ И като смъкна наметалото от алебардата, приготви се да тръгне напред. В тоя миг една врата с трясък се отвори, подаде се слуга с уплашено лице и викна:

— Кулата, кулата гори-и! Всички след мене да гасят!

— А змиите? Как да мина? — попита Съботин.

— Ами звънчето, нали ти е в пазвата? — вестителят си мислеше, че говори с надзирателя.

Два скока назад върнаха момчето при поваления и все още замаян от ударите надзирател. За да бръкне в пазвата му и да раздрънка звънчето, което намери там, му трябваха секунди. Сега вече бързо и смело той тръгна през „Змийската зала“. Не се чу съскане, змия не се показа и Съботин се намери на другия край. Тук той спря и се замисли: имаше ли защо да продължава напред, ако кулата наистина гори? — Едно наводнение би могло дори да я спаси! Да! В такъв случай нямаше защо да се отваря тайната преграда. По-добре беше да се увери сам какво става. Така реши Съботин, хукна след оня, който го извика да гаси, и веднага разбра колко умно е постъпил. Коридорите в подземията бяха тъй забъркани и оплетени, че ако опитен човек не тичаше пред него, момчето едва ли би могло да се оправи само. В същото време от страничните коридори започнаха да се стичат, като че извираха, все повече хора: едни бяха бледи и примигваха на светлината като бухали, други съвсем голи, трети пък — отрупани с кожи. Между тях имаше слепи и други — с ококорени очи и подути от безсъницата клепки. Повечето носеха мечове, но някои бяха въоръжени с тризъбци, с примки и прашки, с ножици и ножове и дори с игли. Върволицата на тези подземни стражи — мъчители, отровители, надзиратели и всякакви други слуги, ставаше все по-шумна и все по-разтревожена. По изплашените им лица Съботин разбра, че те не тичаха да гасят пожара, а просто бягаха от подземието, за да не останат долу, затрупани под тежките развалини.

Кой беше запалил този пожар? Или имаше и тука някаква измама? Въпросите се блъскаха в главата му, докато тичаше след тъмничарите из полумрачните, осветявани с факли коридори.

Полумракът изведнаж оредя: Съботин се озова заедно с всички, които тичаха пред него и след него в големия двор на кулата.