Николай Хайтов
Ламята (14)

Глава четиринадесета
Когато се разсъмна…

Когато се разсъмна и хлопатарите звъннаха над Трипетли, от колибата на Панакуди с торба на рамо излезе Съботин и се отправи към коритата с млякото.

Скоро пристигнаха и млекарите, разтовариха тулумите и тъкмо започнаха да ги наливат, магаретата им напериха опашки, разритаха се и хукнаха като бесни… Млекарите се втурнаха подире им, а през това време Съботин бързо отпуши един от меховете и сипа в него торбата с чудотворните грудки. Остана му време и да излее меха в коритото, че след него и всички останали, защото конските мухи, които беше пуснал под опашките на млекарските магарета, бяха не една и две, а цяла шепа. А всеки знае как магаретата подлудяват от тях.

Млекарите се върнаха, зачервени и задъхани, благодариха на Съботина, дето им е помогнал, после натовариха празните мехове и поеха към планината, а Съботин тръгна към Главната порта на болярската кула.

На вратата се случи Бранко с дървения крак.

— Ти ли беше, дето щеше да убиваш ламята, бе, празова главо? — извика той.

— Аз! — отговори Съботин.

— Ако те бях хванал аз вчера, щеше да видиш ти една ламя, ами краката ти са бързи и побягна-а! Макар че мога да те хвана и сега!

— Можеш! И трябва да го сториш, защото трябва да ме въведеш в кулата — отвърна Съботин, като го гледаше благо и кротко.

— А за какво ти е да влезеш в кулата? — сопна се стражникът и очите му станаха изведнаж корави и подозрителни.

— Ето защо — протегна Съботин ръка и в шепата му лъснаха трите пари на Панакуди. — Тези златици аз ги намерих. И сега искам да ги занеса на Главния гадател, че дами каже той от кого са те загубени.

Бранко не отделяше жаден поглед от дланта му, а Съботин, щом забеляза това, взе една с два пръста и му я подаде.

— Ако ти харесва — рече му той, — ето. За мене е все едно дали ще занеса на Главния гадател две или три.

Бранко се поозърна, грабна парата и я мушна под желязната си броня, после хлопна подкованата с желязо дръжка на дългото си копие в калдъръма и на портата се появи вратаринът.

— Заведи момчето при Главния гадател — нареди му Бранко. — Проверено е — добави той и смигна на Съботина, за да покаже каква отстъпка му е направил.

Отстъпката не беше всъщност никаква, защото вратаринът, макар и сънен, прегледа Съботина за скрито оръжие. Но освен свирчицата и торбичката с ядене, друго не откри и поведе ранния посетител към покоите на Главния гадател.

Ако беше бръкнал в торбичката, вратаринът навярно щеше да се учуди, че там имаше малко хляб, а много лют червен пипер, но той не я отвори, защото видя, че е малка и в нея не може да се скрие кама, камо ли пък меч или смъртоносно копие.

Първото нещо, което Съботин забеляза в двора на кулата, бяха многобройните слуги, които с ведра и кани в ръце отиваха към млечните чешми, за да нахранят с прясно мляко своите господари — болярските предводители, сановници, старейшини и всякакви други велможи. Едни слуги отиваха с празни кани, други се връщаха с пълни.

Ако вратаринът не вървеше напред и не беше сънен, щеше за забележи как Съботин се усмихна при тази гледка. И как мигновено скри усмивката си, когато се зададе отделение бронирани стрелци. На момчето се стори, че капитанът им се вглежда в него, и потръпна от вторачения му поглед. Но, за щастие, стрелците бързаха да сменят нощната стража и капитанът нямаше време да пита кой е тоя парцаланко и какво дири тук в тоя ранен час.

Като прекосиха калдъръмения двор, влязоха в тесен мраморен коридор. Изкачваха се по много стъпала, слизаха по други, минаха през три порти и четири преддверия и най-сетне се изправиха пред обкована със сребърни пирони врата. Пазеше я мъж в качулка и наметало от лисици.

— Един от съгледниците на Главния гадател! Желае да му се яви! — рече вратаринът, който не можеше да си представи, че колибарин ще идва при Главния гадател за нещо друго.

Качулатият само кимна, измуча и потъна зад вратата, но бързо се върна и махна на Съботина да влезе.

Като прекрачи прага, Съботин се намери в каменна зала с бойници вместо с прозорци, цялата постлана с мечи кожи. В средата го чакаше прав Главният гадател. Още щом забеляза момчето, очите му се свиха.

— Ти какво търсиш тука? — рязко попита той, пристъпи, втренчи се в него с кръглите си керкенезови очи и повтори. — Ти не си от моите съгледници, как си се намерил тука?

— Аз съм тук, Главни гадателю на Трипетли — започна Съботин, — аз съм тук, за да ти покажа ей това! — Той протегна ръка, в която заблестяха двете златици, и едновременно с това се поклони. — Намерих ги — добави Съботин, като се изправи. — И съм дошъл при тебе да отгадеш от кого са те загубени, за да се върнат.

— Това е… това е добре! — промълви Гадателят, измери момчето от главата до петите и няколко пъти погледна в ръката му. — Това е много добре! — повтори още по-ясно, щом разбра с погледа на опитния сребролюбец, че златиците не бяха тукашни.

Докато Главният гадател гледаше златиците, Съботин успя да обгърне с поглед каменната зала и да забележи, че върху една сребърна масичка имаше кана — може би с мляко.

— О-о, горко ми! Какво направих аз! — завайка се момчето и се заудря по главата. — Аз прекрачих този праг, Гадателю, преди да си закусил! Какво направих! Баща ми няма да ми прости, никога няма да ми прости, ако научи, че съм попречил на твоята закуска!

— Ти на баща си няма да казваш! Това ще си остане между нас! — заговори Гадателят, като не вдигаше поглед от ръката му. — А колкото за млякото — добави той, не се тревожи ще го изпия ей сега!

И като грабна каната, жадно я пресуши до капка.

— Слава на гръмотевиците, олекна ми! — въздъхна с истинско облекчение Съботин, пристъпи и му подаде златиците. — Слагам намереното в ръцете ти — поклони се той.

— А сега кажи ми — рече Главният гадател, щом пусна парите в дълбокия си джоб, — кажи ми ти наистина защо дойде тук с тези две хубави жълтички?

— Аз дойдох — започна Съботин, — както ти казах вече, за да отгатнеш на кого са те.

— Ами! — кисело рече Гадателят.

Очите му се бяха разширили и гледаха като че ли по-направо.

— Аз дойдох при тебе, защото ти си най-умният от всички! — продължи Съботин.

— М-може да се каже такова нещо, ако не се брои Панакуди! — съгласи се Гадателят. — Няколко пъти се опитвах да отровя тоя пръч, но той се храни, речи го само с корени и затова опитите, въпреки цялото ми старание, не се увенчаха с успех.

Съботин се вгледа в лицето на магьосника и разбра, че с него, макар и бавно, ставаше нещо необикновено: синята жила на слепоочието зашава като жива, зад ушите му се появиха червени петна, а очите му заблестяха, като че бяха лъснати с меча мас. Ясно бе, че действуват, и то много добре, чудотворните корени на Панакуди, защото, заговорил веднаж, Главният гадател нямаше намерение да спре.

— Отровите ми не успяха — продължи той, — но сега съм намерил такъв удушвач, с такива дълги и меки пръсти, че Панакуди ще умре, без дори да разбере.

— Но защо? — попита Съботин и гърлото му се сви.

— Защото много знае. Прекалено! Не вярва нито в гръмотевиците, нито в небето, макар от време на време да се кълне и в едното, и в другото.

— Знае ли той за тайната преграда на реката? — неочаквано попита Съботин.

— Нищо чудно — отговори Гадателят, без да се замисля, сякаш не говореше на друг, а на себе си. — Макар че и да знае, това за нас не е опасно, защото едно е да знаеш, друго е да я отвориш.

— Интересно как ли се отваря тя? — рече Съботин, погледна как ще подействуват тези думи и с радост забеляза, че човекът никак не се и замисля, а бърза да каже онова, което бе в главата му, сякаш то му пречеше да диша по-свободно.

— Много интересно се отваря — започна той. Ето — измъкна една кожена кесийка, завързана за врата му с тройно лико, — тайната преграда се отваря ей с това!

Гадателят извади от кесийката три нокътя и му ги показа.

— Белият нокът е орлов и е най-дълъг. Всеки би помислил, че с него се отваря тайната преграда. Да-а, ама не е с него, не е и със средния, който е нокът от сокол, а ето с този, с най-малкия и тъпия, с нокът от най-обикновена гарга… Има една дупчица в камъка, като се докосне тя с този нокът — тъкмо с този, а не с другите — преградата се отваря.

— Гледай ти! — възхити се Съботин.

— И не е само това — разпалено продължи Гадателят. — Ако нокътя се завърти наляво, кулата се наводнява до половината и защитниците вътре могат да се спасят, като се покачат по зъберите й но завърти ли се надясно, наводнява се цялата твърдина и всички вътре се издавят, до един! Това е, ако падне кулата в ръцете на враговете, да се превърне тя в капан! Умно, нали?

— Чудесно! — възхити се пак Съботин. — Чудесно!

— Това го е намислил мой прапрадядо по времето на прапрадядото на сегашния болярин, който има същите тези нокти, ала не знае с кой от трите се отваря тайната преграда. Аз мога всичките да ги издавя като мишки, ако поискам! В ръцете ми са всички-и! — сви юмруци той и добави изведнаж с по-различен глас:

— Ах, колко съм висо-ок! А ти колко си дребно-о-о! Аз мога с едно духване да те издухам, ако поискам, ха-ха-ха! — Очите му се разшириха необикновено. — Аз мога, аз мога да издухам колибите на Трипетли, аз мога, всичко мога-а-а — затананика и запя Гадателят, от което Съботин разбра, че се е нагълтал с много повече грудки, отколкото е трябвало.