Сюзън Луис
Мания (8)

Седма глава

— Кори Браун дава купон! — извика Пъркин и размаха поканата си във въздуха.

— О, боже! — ахна една от секретарките и притисна своята до гърдите си. — Да се развихрим с Кори Браун!

Беше ред на мениджъра на продукция:

— Елате у Кори Браун за най-вълнуващите сензации в града! — изрева Били Джоунс, като сви ръцете си на фуния.

Кори седеше на бюрото си и ги наблюдаваше мълчаливо. Сарказмът им бе безсмислено жесток, но тя упорито продължаваше да се усмихва.

— Лудории и подскачане, кунилингус и бисквитки, всичко това у Кори Страхливката!

Всички се разсмяха гръмогласно и Алън Фокс се поклони.

Когато видя това, Кори се обърна на другата страна и очите й се насълзиха от унижение и гняв. Не смееше да каже нищо, защото, ако заговореше, щеше да се разреве, а по-скоро щеше да пукне, отколкото да им покаже, че са я уязвили.

Седнала зад компютъра си, Пру, една от секретарките, наблюдаваше Кори и единствена не се смееше.

В края на предишната седмица Пола и Дейв бяха дошли в Лондон, за да помогнат на Кори да се премести в новото ателие. Идеята да направи купон за освещаване на дома бе дошла от Кори в резултат от съвета на Пола да се опита да спечели колегите си. Пола й беше помогнала да съчини поканите, които сега стояха на всяко бюро, и на Кори ужасно й се искаше приятелката й да е тук, за да види сама реакцията им — може би тогава щеше да разбере колко безплодно е всяко усилие да се сприятели с тези хора. Където и да било другаде по света философията на Пола вероятно щеше да я доведе до успех, но Кори знаеше, че хората в Лондон са по-различни. Не знаеше защо, просто си бяха такива — и тя ги мразеше, всичките. Въпросът сега бе дали да стане една от тях, за да оцелее, или просто да се откаже и да се върне в Амбърсайд. Във всеки случай по всичко личеше, че купон няма да има. И колкото и да я болеше от това, още повече я смайваше фактът, че някой може да отговори по този начин на любезността й.

Тя взе ножиците и започна да изрязва от вестника една статия за предстоящата европейска конференция на най-високо равнище. Очите й така се бяха налели, че едва виждаше буквите. Аналайз я беше помолила да събере всичко, което можеше да намери за тази конференция, защото имаше идея за предаване и се надяваше да убеди Люк да го направят по-късно същия месец. Точно сега Аналайз се намираше близо до шотландския бряг, за да снима една нефтена платформа. Кори бе готова на всичко, за да е сега с нея — или, още по-добре, Аналайз да е тук. В нейно присъствие язвителните забележки, подигравките и грубите шеги стихваха.

Един час по-късно, както правеше обикновено в средата на предобеда, Кори си облече палтото и излезе да вземе сандвичи за всички желаещи. Бяха изминали почти четири месеца от преместването й в Лондон, а приятелите й не бяха повече, отколкото първия ден. Самотата я обгръщаше от всички страни и й се струваше, че не издържа повече. Майка й ужасно й липсваше и именно поради това се страхуваше да се върне в Амбърсайд. Провалът в Лондон, съчетан и със спомените за Едуина в Съфолк щяха чисто и просто да я довършат. Понякога й се струваше, че няма къде да отиде — просто никъде вече нямаше дом.

„Но това не е вярно — помисли си тя, докато даваше поръчката си в закусвалнята. — Имам своето малко ателие в Челси.“ За момент, когато се сети за уютно боядисаните стени, дружелюбната атмосфера и начина, по който чудноватите мебели пасваха на обстановката в ателието, настроението й се повиши. Нищо, че колегите й я бяха лишили от удоволствието да се изфука с него, то все още бе нейно и Кори си го обичаше.

Когато се върна, залата бе пуста — с изключение на една от секретарките.

— Всички са в студиото — каза й Пру. — Разглеждат новия декор.

Кори се обърна и погледна изненадано Пру. За пръв път някой й говореше вежливо.

Пру се усмихна.

— Виж на бюрото си — каза тя.

Кори се обърна, очаквайки пак някой жесток номер, но видя само купчина изписани на ръка бележки. Страхувайки се от онова, което можеше да е написано на тях, тя остави сандвичите и вдигна първата. Прочете я, примигна невярващо й пак я прочете. Беше от Пъркин, който приемаше поканата й. Погледна следващата и сърцето й се разтуптя. Беше от Синди Томпсън, една от продуцентките, която също приемаше поканата й.

Кори се отпусна на стола си и прегледа с треперещи ръце останалите бележки. Във всяка имаше положителен отговор. „Страшно ще ми е приятно да дойда…“, „Наистина очаквам с нетърпение да дойде петък…“, „… Много мило от твоя страна да ме поканиш…“, „… Да си носим ли пиене?“.

Кори вдигна поглед, но Пру я нямаше. След това чу гласове и се осети, че колегите й се връщат от студиото. Тя грабна бързо чантата си и избяга в тоалетната. Точно сега не искаше да ги вижда. Част от нея негодуваше заради сарказма им преди час, но другата започваше да кипи от радост. Получаваше се! Маслиненото клонче, което им подаваше, бе прието. Нямаше търпение да разкаже на Пола!

В петък излезе по-рано, за да подготви всичко. Тъй като колегите й бяха приели поканата, никой от тях не спомена повече за кутюна, но макар все още да се държаха високомерно с нея, за щастие подигравките и шегите за нейна сметка бяха престанали. Този следобед, преди да излезе, тя съобщи на всички, че няма нужда да си носят пиене, че има достатъчно, и очаква с нетърпение да ги види по-късно.

Първо се отби в „Маркс енд Спенсър“, където купи кийш^[1] и пастет, франзели и сирене, чипс и ядки, всевъзможни сосове и кълцани зеленчуци, коктейлни наденички, маслини и един сладкиш. Продавачът във винарския магазин на Кингс Роуд й помогна да занесе до ателието чашите, леда и напитките, които беше поръчала, и дори й предложи да помогне в окачването на балоните. В знак на благодарност Кори го покани на купона, но той каза, че имал други планове. Може би следващия път.

— Непременно — усмихна се Кори и когато той каза, че си тръгва, едва се сдържа да не го прегърне. Може би лондончани все пак не бяха толкова лоши.

В седем храната вече беше подредена на старинната дъбова маса, която си беше купила от един неделен търг на Лотс Роуд, а питиетата и чашите стояха в кухнята на възстария уелски бюфет, придобит на същия търг. Мебелировката — удобно канапе в селски стил, старо кресло и масичка за кафе със стъклен плот и два дървени слона вместо крака, както и телевизорът и видеото, бяха избутани до стената заедно със саксиите с цветя и вазите, пълни с наперени папрати и пера. Имаше достатъчно място за танцуване, Кори беше вдигнала ориенталските килимчета от дървения под, за да улесни това, и по-рано същата седмица бе похарчила повече от сто лири за компактдискове с музика. Сега избра един, пусна силно уредбата и отиде да си вземе душ.

Един час по-късно вече беше облечена с нова прилепнала черна рокля с кръгло деколте и набрани волани, които стигаха малко над коленете, високи черни обувки и фин черен чорапогащник. Беше си сложила огромни сребърни обици, а косата й беше прибрана в немного стегнат кок. Когато се видя в огледалото, се ухили и започна да се обръща и върти, за да се види от всички страни. Реши, че изобщо не изглежда зле. Дори очите й изобщо не изглеждаха нелепо, както очакваше, очертани с дебела кафява очна линия. А луничките по носа й почти не се виждаха под плътния слой фондьотен на „Ревлон“. Тя нацупи карамелените си устни със същия цвят червило като на Аналайз и се изкикоти. Беше оставила на телефонния секретар на Аналайз съобщение за купона, но още нямаше никаква вест от нея. Все пак Аналайз трябваше да пристигне чак в осем, така че вероятно щеше да дойде малко след това.

Кори метна халата върху леглото, така че да виси артистично от ръба му, вдигна чашата с вино и отиде да се облегне на парапета на балкона, за да огледа стаята долу. Изглеждаше идеално. Завързаните по парапета на стълбите балони се полюшваха, навсякъде бяха поставени купички с чипс и ядки, а двете лампи със странна форма от двете страни на камината хвърляха романтична розова светлина из цялата стая.

Сега от уредбата звучеше песен на Майкъл Джексън и Кори тръгна с танцова стъпка надолу по стълбите, за да си налее още вино, като щракаше с пръсти и пееше с цяло гърло. Почти беше забравила какво е да се чувстваш щастлив.

Тя си погледна часовника. На поканите беше написала осем и половина. Оставаха още десет минути. Тя се обади набързо на Пола, за да запълни времето.

В девет и половина все още седеше сама. Леко й се повдигаше, което отдаваше на изпитите вече четири чаши вино.

— Никой не ходи навреме на купон — се беше опитала да я успокои Пола, когато преди половин час Кори отново й звънна.

Тя излезе навън, застана на площадката на стълбите и огледа улицата в двете посоки. Не се виждаше никой.

В десет спря уредбата и отиде да седне на най-долното стъпало. Докато все още се надяваше, че някой ще пристигне, тя се ослушваше, когато в далечината завиеха полицейски сирени или от време на време някоя кола сякаш забавяше ход пред ателието. В десет и петнадесет си погледна отново часовника и когато угасна и последната й искрица надежда, я обхванаха отчаяние и безнадеждност.

Трябваше да се досети. Трябваше да знае, че ще направят нещо такова. Но защо? Какво печелеха с тази безсмислена жестокост? Защо изпитваха нужда да го правят? Разбира се, знаеше отговора — за да се забавляват. Защото Алън Фокс обичаше да измъчва някой. И този някой бе тя, наивното провинциално момиченце. Не можеше да има друг отговор, понеже никой от колегите й не я познаваше достатъчно добре, за да има други подбуди. Често през изминалите седмици се беше питала как би се почувствал всеки от тях, ако знаеше за болката, която тя се опитваше да прикрива, за болката от загубата на майка си и от това, че баща й я беше отблъснал, а сега и за болката, която те й причиняваха. Но дори и да знаеха, дали щеше да ги е грижа? Разбира се, че не, а и защо трябваше да ги е грижа? За тях тя бе нищо, а и какво щеше да се промени, ако тяхното съжаление се прибавеше към собственото й самосъжаление?

Тя се изправи, прекоси стаята и започна да разчиства масата. „Колко храна отиде на вятъра“, мислеше си, когато една самотна едра сълза капна върху опакото на ръката й.

— Как може да са толкова подли? — попита гласно Кори и прехапа устни, за да спре сълзите.

Вдигна кийша и го отнесе в хладилника. Когато се върна в стаята, започна да прибира купичките с ядки и чипс и точно тогава зърна лицето на майка й да й се усмихва от снимката върху масичката за кафе.

— Не! — изхълца тя. — Не, не!

В гърдите й се надигнаха толкова мъка и самота, че й стана трудно да диша. Чувстваше се като заседнала в блато от нещастие. Успя само да вдигне ръце към лицето си. Просто се беше опитвала, толкова много се бе опитвала…

— О, Кори! — извика Аналайз, когато Кори й отвори вратата. — Кори, виж се на какво приличаш. — И я прегърна.

— Щяха да дойдат — рече Аналайз, — кълна се, че щяха. А и беше страхотна идея да проявиш към тях великодушието, което не заслужаваха.

Кори се отдръпна от нея и изтри с пръсти кафявите от грима сълзи.

— Защо тогава не дойдоха? — попита тя, все още разтреперана. Страшно се уплаши, когато Аналайз почука на вратата.

— Защото, изглежда, че след като си излязла от офиса днес следобед, Люк се е обадил и е поканил всички на купон в Ройъл Гардън.

— Разбирам.

Кори не си направи труда да изтъкне, че някой е можел да й се обади и да я уведоми — какво значение имаше сега? И едва ли можеше да обвинява Люк, защото той вероятно дори не знаеше за нейния купон, след като не го бе поканила. Беше й се сторило твърде самонадеяно да покани и шефа, особено при положение, че досега не бе говорила с него.

— А ти защо си тук? — попита тя Аналайз.

— Защото преди половин час, когато направо от летището отидох на другия купон, Пру ми каза за твоя и предположих, че седиш тук сама.

Кори се насили да се усмихне.

— Благодаря ти, беше много мило от твоя страна да дойдеш. Но не е необходимо да оставаш. Предполагам, че искаш да бъдеш с Люк.

— Разбира се. Но защо не дойдеш и ти? Храната няма да се развали или поне по-голямата част от нея, така че ще можеш утре да направиш своя купон. Хайде, ще си хванем такси!

— Честно казано, вече не съм в настроение за купон — рече Кори.

Аналайз огледа стаята.

— Ох, колко труд си си направила! — въздъхна тя. — И това наистина е страшно хубаво жилище, Кори. О, моля те, кажи, че ще дойдеш, не мога да понеса мисълта, че седиш тук съвсем самичка!

— Не, наистина не искам — отвърна Кори. Не добави, че преживяното унижение й стига за тази нощ — а може би и за цял живот. И докато изпращаше Аналайз до вратата, вече съчиняваше молбата си за напускане.

 

 

В понеделник сутринта Кори отиде рано в офиса. Алън Фокс вече беше там, а също и Били Джоунс, две от секретарките и Пъркин. Всички вдигнаха поглед, когато Кори влезе, но никой не продума.

Лицето на Кори беше бледо, а устните й — свити в тънка линия. Тя прекоси залата, окачи си палтото и се насочи с маршова стъпка право към Алън Фокс. Той вдигна изненадано поглед, но преди да каже и дума, Кори стовари юмрук в лицето му.

— Ти си един шибан задник! — процеди тя, завъртя се на сто и осемдесет градуса, прекоси отново залата и влезе в тоалетната.

Минаха няколко секунди, докато успее да си поеме дъх, но след като си наплиска лицето със студена вода и го избърса, се ухили. Господи, струваше си, поне заради изражението на лицето му. Никога досега не бе постъпвала така, но чувстваше, че би го направила отново, и то само заради удоволствието, което изпитваше сега. Дори му беше разкървавила носа.

Разбира се, трябваше да се върне там и отново да се изправи срещу тях, но какво от това, по дяволите, и без това днес щеше да си подаде молбата за напускане.

Когато се върна в офиса, още няколко души бяха пристигнали. При влизането и всички престанаха да шушукат и се обърнаха да я зяпат. Без да им обръща внимание, Кори отиде до бюрото си. Върху него имаше голяма купчина с поща. Тя извади ножа за хартия от чекмеджето си и се засили да седне, за да отвори писмата.

В следващия момент се изтърси на пода! Минаха няколко секунди, докато осъзнае, че е забравила да придърпа стола към себе си.

В другия край на офиса избухна шумен смях и дори нейните устни започнаха да потрепват. От всички моменти в живота й този бе най-неподходящият да се изтърси така!

— Кори! Кори! Кори тук ли е?

Беше секретарката на Люк.

— Да, тук съм — отвърна Кори и подаде глава иззад бюрото. Джуди се намръщи, сви рамене и каза:

— Люк иска да те види. Може ли да дойдеш за малко, ако обичаш?

— Разбира се — смотолеви Кори и се надигна от пода.

Обърна се към чантата си, съзнавайки, че останалите все още я гледат и се смеят. Вече трепереше от уплахата, от едва потискания истеричен смях и от напрежението, което предизвика поканата на Люк Фицпатрик. Очевидно Алън Фокс вече му бе казал какво е направила. Само се надяваше да не подадат срещу нея жалба за нападение.

Тя извади молбата за напускане от чантата си и тръгна към кабинета на Люк. Когато мина покрай Пъркин, той се отдръпна уплашено.

— Не ме удряй! — замоли й се. — Жива да си, не ме удряй!

Другите се засмяха, а Кори продължи нататък.

 

 

Люк Фицпатрик затвори вратата след Кори и й направи знак да седне на един стол.

— Мисля, че ти дължа извинение — каза той, докато минаваше от другата страна на бюрото си.

Кори го погледна смаяно, но когато очите им се срещнаха, извърна поглед настрани и се изчерви до корените на косата си. Люк й се усмихваше и внезапният й пристъп на стеснителност се изостряше още повече от усещането за красотата му.

— Аналайз ми каза, че съм ти откраднал всичките гости за купона — каза той. — Не беше нарочно, уверявам те. Освен това — продължи Люк с недвусмислено весели искрици в очите, — ще пренебрегна факта, че не си счела за нужно да ме поканиш. Все пак наистина трябваше да дойдеш с Аналайз в Ройъл Гардън, щеше да си прекараш чудесно.

Кори си наложи да се пренастрои. При вълненията през последните няколко минути напълно беше забравила за случилото се в петък вечерта.

— Ами, ъъъ, вече не бях в настроение за купон — отговори тя и усети, че отвръща на усмивката му.

— Да, предполагам, че е било така — рече той. — И освен ако не греша дълбоко, вероятно си прекарала целия уикенд сама в апартамента си и си се чудила как да кажеш на цялата ни пасмина да върви по дяволите. Или по-лошо?

Кори се ухили.

— По-лошо — отговори тя. Очевидно той още не знаеше, че е ударила Алън Фокс.

Люк се засмя, а след това скръсти ръце върху бюрото и я погледна, вече напълно сериозен.

— Доколкото разбирам — каза той, — от деня на постъпването ти в TW, животът ти не е бил много лесен. — И вдигна ръка, когато Кори понечи да го прекъсне. — Не ми е известно точно какво е ставало, но знам достатъчно. Виж, не мога да им казвам как да се държат във всяка минута от деня, а и предполагам, че не би ти харесало, ако им заповядам да бъдат любезни с теб. Но отдавна можех да предотвратя това с едно подходящо отношение към теб. Не го направих и съжалявам. Но сега ще оправя нещата. През почивните дни говорих с Боб и той ми каза, че работата ти е първокласна, така че ако в ръката си стискаш молба за напускане, мога ли да те помоля да я отложиш с няколко седмици?

Кори го погледна. Не можеше да му отговори, защото в гърлото й внезапно бе заседнала едра буца.

Люк се усмихна и невероятните му сини очи се обградиха с фини бръчици.

— Надявам се това потреперване на устните да означава „да“ — каза той.

Кори се засмя и се задави от едно ридание.

— Освен това — продължи той — бих искал да ти се реванширам за петък вечер, като някоя вечер тази седмица те поканя на вечеря. Крайно време е да се опознаем.

Кори бе изумена. Защо, за бога, му трябваше да се опознава с един толкова незначителен човек като нея? И то на вечеря? Помисли си, че е по-добре да му каже, преди някой да я е изпреварил. Когато разбереше, Люк може би щеше да промени решението си.

— Току-що фраснах Алън Фокс по носа — каза безстрастно тя.

Очите на Люк се разшириха. След това, за нейно най-голямо удоволствие, той избухна в смях.

— Сигурен съм, че напълно си го е заслужил — каза й.

— Да, така е — засия Кори, като се чувстваше някак не на себе си. — Просто си помислих, че трябва да ви кажа, защото това вероятно е постъпка, която се наказва с уволнение.

— При определени обстоятелства, да — призна Люк. — Но смея да кажа, не и при тези. През последните седмици те наблюдавах — продължи той. — Боб също. Той много по-отблизо, разбира се. Боб е на мнение, че имаш амбициите да станеш проучвател — а може би и репортер…

— Всъщност продуцент — изтърси Кори.

— Продуцент да бъде — засмя се Люк. — Е, аз се възхищавам от хората с амбиции, както се възхищавам и от куражлиите. Ти очевидно притежаваш и двете. Малко хора биха се справили с онова, което ти преживя от постъпването си тук. Повечето досега щяха да са хукнали обратно при мама. Това ли смяташе да направиш, след като напуснеш?

Кори поклати глава.

— Не. Щях да си потърся работа другаде. — Не му каза, че майка й е починала, че е починала само преди пет месеца; не беше казвала никому — дори и на Аналайз.

Люк очевидно бе впечатлен от отговора, й.

— И пак нямаше да се предадеш, а? Ето това наричам аз упоритост. Е, какво ще кажеш? Ще ми позволиш ли да те заведа на вечеря?

— Да. Да, би ми било много приятно — отвърна Кори, вече леко зашеметена от възможността да я видят на публично място с Люк Фицпатрик. Само като кажеше на Пола! Господи, колко имаше да й разправя!

Люк я гледаше втренчено и тя усети, че отново започва да се изчервява. Магнетизмът му бе непреодолим.

— Предполагам, че не носиш със себе си бележник, за да провериш ангажиментите си — каза той, докато разгръщаше един календар на бюрото. — Но да видим, утре вечер ми е удобно. Когато видиш дали те устройва, ми кажи.

— О, устройва ме! — буквално бликнаха думите от устата й. — Аз съм напълно свободна. — „О, боже! — изстена вътрешно. — Колко ли идиотски му прозвуча това!“

Люк се засмя, стана и заобиколи бюрото си.

— Тогава ще направя резервация за осем в „Сан Фредиано“ на Фулъм Роуд. Знаеш ли го?

Кори поклати глава.

— Италиански е — каза той, докато отваряше вратата. Понечи да каже и още нещо, но забеляза приближаващата се Аналайз.

— Мислех, че днес сутринта се връщаш в Шотландия — каза той.

— Така беше. — Аналайз се усмихна на минаващата покрай нея Кори и отметна разкошната си руса грива. — Но снощи Пипа ми се обади и каза, че щели да ме пуснат на платформата чак утре, така че ще хвана самолета довечера.

Кори я погледна с любопитство. Помисли си, че у нея има нещо странно. Увереността й бе твърде показна, твърде нестабилна, а движенията й изглеждаха сковани.

Люк се отдръпна настрана и Аналайз влезе в кабинета му, а Кори се върна на бюрото си.

Преди да затвори вратата, Люк погледна отново към Кори. Тя се готвеше да вдигне телефона, но точно в този момент вдигна поглед и го хвана, че я наблюдава. Усмихна му се, а Люк се засмя на отново плъзналата по бузите й руменина и изчезна в кабинета си.

— Е? — каза Аналайз, когато той заобиколи бюрото си.

— Извиних й се.

Аналайз махна нетърпеливо с ръка.

— Не говорех за Кори и ти го знаеш. Говоря за събота вечер. Спомняш ли си за събота вечер?

Люк въздъхна дълбоко и се отпусна на стола си. Не беше пропуснал да забележи червените кръгове около очите й.

— Май имам много да се извинявам тази сутрин — промърмори той.

— Чаках те у дома! — каза ядно Аналайз. — Цяла нощ те чаках!

— Извинявай.

Аналайз задържа погледа му, но когато й стана ясно, че той няма да й даде обяснение, изскърца със зъби и поиска такова.

— Не се обадих, защото не бях в Лондон — каза той.

— И къде беше?

Люк присви раздразнено очи и си погледна часовника.

— Аналайз, едва ли времето и мястото са подходящи за този разговор. Казах ти, че съжалявам, така че ако нямаш нищо против, ще…

— Имам против! — рече раздразнено тя.

— Трябва да проведа някои важни телефонни разговори — вразумително каза Люк.

— Но в петък вечерта, когато бях в твоето легло, ти съвсем ясно ми каза — рече гневно тя, макар гласът й да бе натежал от напиращите сълзи, — че ще излизаме в събота вечер. Дори не ми се обади да ми кажеш, че няма да можеш. Дължиш ми обяснение, копеле такова, и не мисля, че ще…

— Аналайз, моля те, напусни веднага този кабинет, преди да сме си казали неща, за които после да съжаляваме. Веднага! — рязко добави той, когато Аналайз понечи отново да възрази.

Аналайз се стресна от острия му тон.

— Защо се държиш така с мен? — извика тя. — В един момент ми казваш, че не ти излизам от ума, а в следващия ме изхвърляш от кабинета си. Просто не знам какво означавам за теб, Люк. Струва ми се, че ще откача.

— Ще поговорим за това, когато се върнеш от Шотландия — отговори той, стана и се отправи към вратата.

— Не! Почакай! — извика Аналайз, преди да е успял да отвори.

Той се обърна към нея и я погледна безизразно.

— О, боже, мразя да ме гледаш така! — каза тя и покри лицето си с ръце. — Люк, моля те, просто ми кажи! Кажи ми какво става между нас. — След това вдигна поглед, пълен с отчаяние. — Знаеш какво изпитвам към теб. Не го пазя в тайна. А може би трябва. Трябва ли? Не зная. Вече нищо не знам! Вчера цял ден се опитвах да се свържа с теб…

Когато по бузите й се затъркаляха сълзи, Люк пусна бравата и я притегли в прегръдките си.

— Не плачи — каза той, като облегна главата й на рамото си. — Моля те, не плачи. — И отново си погледна часовника.

— Тогава ми кажи какво изпитваш към мен! — изхълца тя.

— Знаеш какво. Луд съм по теб, но просто съм убеден, че няма да се получи. Аз…

— Но защо? Кажи ми защо! — Беше вдигнала поглед към лицето му и очите й го умоляваха да изрече думите, за които тя копнееше.

— Знаеш защо. Аз съм с почти двадесет години по-възрастен от теб и съм ти шеф. Освен това баща ти ми е съдружник. Твърде е… Кара ме да се чувствам като в капан.

— Но татко почти никога не идва тук. Той самият ти каза, че ти оставя управлението на компанията. И наистина ти го остави. Колкото до обстоятелството, че си ми шеф, ако това ще промени нещо и ако наистина искаш, ще напусна. Ще си намеря работа другаде. Ако това ще ти помогне…

— Аналайз! — изстена той.

— Ако това ще ти помогне да не се чувстваш като в капан. Ще направя всичко, Люк. Всичко, което поискаш.

— Зная — въздъхна той. — Но това е само половината от проблема.

— Какво искаш да кажеш?

Той поклати глава.

— Нищо. Забрави.

Аналайз дълго търси в очите му отговорите, които той не можеше или не искаше да даде. Накрая каза:

— Люк, нали няма някоя друга, нали? Кажи ми, че няма.

Изрече го толкова съкрушено, че Люк не можа да не се усмихне.

— Винаги ми задаваш този въпрос — каза меко той. — И отговорът си е все същият. Не, няма друга. Само ти си.

— Сигурен ли си?

— Напълно.

Тя направи опит да се усмихне.

— Може ли да поговорим, когато се върна от Шотландия?

— Стига да искаш.

Когато тя си отиде, Люк повика секретарката си по интеркома и й каза никой повече да не го безпокои. След това вдигна телефона и набра един междуградски номер.

— Тук е Люк Фицпатрик — каза той, когато един глас му отговори от другия край на линията.

— А, да. Ще ви свържа веднага, господин Фицпатрик — отвърна гласът.

Разговорът не продължи много, но когато Люк затвори, гънката между веждите му бе станала видимо по-дълбока.

Той стана и отиде до прозореца. Само да имаше на кого да се довери, някой, който да поеме част от непосилния му товар. По устните му пробяга усмивка, когато образът на Кори изникна в съзнанието му. „Все едно че пускам духа от бутилката“, помисли си невесело той. Да, вероятно би могъл да й каже. Не че очакваше тя да му подаде верния отговор, но инстинктивно усещаше, че Кори няма да се отнесе с безразличие, че ще се опита да го разбере и ще направи всичко възможно да му помогне. Такава си беше. Да, вероятно можеше да й каже, но, разбира се, никога нямаше да го направи.

 

 

Кори прекара следващите двадесет и четири часа в терзания. Чувстваше се нервна и развълнувана, разговаря с часове по телефона с Пола и постоянно изпадаше в паника какво да облече за вечерята с Люк. Копнееше да благодари на Аналайз, защото беше сигурна, че тя му е дала тази идея, но Аналайз се беше върнала в Шотландия.

Струваше й се, че атмосферата в офиса леко се е подобрила, макар че все още се обръщаха към нея само когато им се налагаше. След получения удар по носа Алън Фокс беше престанал с грубите шеги и обидите. Сега само се разхождаше наоколо и й се зъбеше и мръщеше като злодей от филмите на Уолт Дисни. Но какво значение имаше това? Щом Люк Фицпатрик и Боб Чърчил стояха зад гърба й, не можеше да се провали.

През целия ден преди вечерята Кори прехвърляше в ума си различни варианти на поведение. Какъв блестящ разговор можеше да поведе, какво да каже или да направи, за да остане той с добро впечатление? Ако изобщо се осмелеше на това, кои вицове да му разкаже, за да го разсмее?

През обедната почивка тя се измъкна, отиде до „Уолис“ на Кингс Роуд и си купи костюм в електрик, а след това, в един безразсъден момент, изтича до „Питър Джоунс“ и си подари едно тъмночервено червило от „Диор“.

Вечерта, когато най-сетне се приготви за излизане, все още не беше съвсем сигурна, че изглежда добре. От онова, което виждаше в огледалото, май не приличаше много на себе си, може би кожата й бе твърде бледа за това ярко червило, но луничките почти не се виждаха. Най-сетне успя да убеди себе си, че изглежда малко по-изискано от обикновено, макар костюмът да я караше да се чувства някак скована.

Люк беше изпратил такси да я вземе и когато тя пристигна, вече я чакаше в ресторанта. Поръча аперитив и за двамата и известно време говориха за TW. Кори полагаше всички усилия да го слуша, но не можеше да не забелязва как ги гледат всички. Дори две жени станаха и дойдоха да поискат от Люк автографи, а тя седеше до него и всеки момент щеше да се пръсне от гордост. След това пристигнаха менютата. Кори реши да си поръча спагети.

— Не е от най-блестящите ми идеи — засмя се нервно тя, докато бършеше ревера на сакото от костюма си.

Люк се разсмя и й даде да опита от неговото агнешко. Кори на свой ред нави малко спагети на вилицата си и я протегна към него. Това ужасно го развесели и той се наведе напред, за да ги лапне. Само че преди да стигнат до устата му, спагетите се изхлузиха от вилицата, паднаха върху ръба на чинията и оттам се свлякоха в скута му.

— Е, предполагам, че вече искаш да се прибереш у дома — каза Кори. — Аз определено искам.

Люк се смееше толкова неудържимо, че известно време не можа да й отговори. Накрая вдигна чашата си като за тост.

— Хайде, хайде, трябва някак да се справим и с десерта.

— Не. Нямам намерение да изляза от този ресторант и с шоколадов мус, освен със спагети по дрехите — заяви Кори. — Ти си поръчай десерт, а аз ще пийна още малко вино. А когато приключа тук, ще се прибера и ще удавя позора си в алкохола, който остана от миналия петък — благодарение на това, че ми открадна гостите за купона.

Не можеше да повярва, че говори толкова прямо, но като че ли не можеше да се спре. Разбира се, знаеше, че всеки момент може да изтърси нещо, заради което после ще й иде да си напъха главата във фурната, но той очевидно се забавляваше и това бе по-опияняващо от виното, така че Кори просто не бе в състояние да овладее настроението си. Дори го предупреди, че е напълно способна да направи някой скандален гаф, и му даде примера с жената, която бе дошла в магазинчето за дрехи на майка й в Амбърсайд и която щяла да ходи на бал у баща й, но Кори тогава не знаела, че той й е баща, пък и това изобщо нямало връзка с темата.

— Но се чух как казвам на тази жена, че е възможно да усети мушване по дупето. Само да й беше видял лицето! А на мен, разбира се, ми идеше да умра на място.

Люк отново се разсмя, но не това бе признанието, заради което на следващата сутрин толкова я беше срам, че й се искаше да се скрие някъде, а следващото.

— Знаеш ли какво, Люк? — каза тя, като допря чашата до брадичката си. — Струва си човек и да пукне заради теб.

— Мисля, че искаше да кажеш „да умре“ — поправи я той — и в момента май говореше на Аналайз. Както и да е, кажи ми нещо повече за мястото, където си израснала. Амбърсайд ли каза? Къде е това?

Унижението все още не я бе достигнало, така че тя продължи да бъбри в щастливо неведение, без нито за момент да си помисли, че може да го отегчава — осъзна това едва по-късно. Много по-късно.

— Както и да е — завърши накрая тя, като най-после се усети, че бръщолеви от часове, — майка ми почина преди малко повече от пет месеца; скоро след това дойдох в Лондон. Ами ти, къде си израснал?

Люк се огледа и едва тогава Кори забеляза, че келнерите вече обръщат столовете върху масите. Тя се обърна към Люк и го погледна ужасено.

— Ела, ще те закарам до вас — изсмя се той, — а ако ме поканиш достатъчно мило, може и да се кача да ти помогна за онова вино, с което така грубо те зарязах миналия петък.

Но докато пътуваха към Кингс Роуд, телефонът в колата му звънна и Люк й каза, че ще трябва да отложат за някой друг път.

Кори преглътна разочарованието си и когато той си отиде, изтича вътре, за да се обади на Пола. Едва когато набра половината номер, се сети колко е часът.

На следващата сутрин, освен махмурлука я измъчваха и угризения почти за всичко, което беше казала или направила предишната вечер.

— Иде ми да се гръмна! — каза тя на Пола. — О, боже, само като се сетя какви му ги наприказвах! Цели часове му разправях за Амбърсайд, а то няма нищо за разправяне. И как само се мъчех да бъда хладнокръвна, като му казах, че е толкова страхотен, че човек може да умре за него, или да пукне, но обърках ги двете понятия и май че му казах да пукне. Ох, Пола, как ще го погледна сега в очите?

— О, сигурна съм, че ще намериш начин! — засмя се Пола.

 

 

Но Люк бе този, който намери начина. По-късно, когато Кори отиде в офиса, той помоли Айлийн, една от секретарките, да му резервира кола, която да го закара сутринта до летището, а след това се обърна към Кори и я попита дали е свободна вечерта.

Изчервена като рак, Кори му отговори утвърдително. Срамуваше се не само заради предишната вечер, но и защото ясно съзнаваше, че всички са чули. Едва когато Люк се огледа наоколо, преди да изчезне пак в кабинета си, тя разбра, че точно такова е било намерението му.

Вечерта дойде да я вземе. Кори бе толкова очарована от похвалите му за ателието, че му предложи да останат да пийнат по нещо.

— Имам и страшно много храна — каза нетърпеливо тя. — Но, разбира се, ако искаш, ще излезем.

— Тук ми се струва страхотно — отговори той, настани се на канапето и постави ръката си опъната върху облегалото.

Кори не можеше да прикрие радостта си. Наистина й бе трудно да повярва, че именно Люк Фицпатрик е първият й истински гост.

— Искаш ли ти да избереш музиката? — предложи му тя, като посочи към уредбата. — Аз ще ида набързо да приготвя нещо в кухнята.

— Това там горе спалнята ти ли е? — попита Люк, като посочи с глава балкона.

Кори кимна и се изчерви, когато той повдигна комично вежди.

Пет минути по-късно тя се върна с поднос, на който имаше ядки, маслини, чипс, вино и две чаши. Люк отново седеше на канапето, а от уредбата звучеше песен на Фил Колинс.

Изпиха една бутилка вино и наченаха втора. През това време Кори слушаше с нарастващ ужас и съчувствие разказа за семейството и детството му. Люк й каза, че е израснал в малка ферма в Южна Ирландия и има двама по-големи братя. Между него и средния брат имало разлика от петнадесет години, бил изтърсакът в семейството, и макар никога да не се съмнявал, че майка му го обича, за баща му изобщо не можело да се твърди същото. Откакто се помнел, старецът бил винаги жесток с него. Люк не се впусна в подробности, но Кори можеше да си представи ужаса на малкото момче, тормозено от бащата, на когото прави всичко възможно да угоди.

— И не само мен — въздъхна той. — Той превръщаше в ад и живота на майка ми. Мисля, че това ме караше да страдам повече, отколкото жестокостите му към мен. — Кори му предложи още вино и той протегна чашата си. — Някои жени наистина имат нужда да бъдат защитавани от мъжете, дори от мъжете, които обичат. А може би именно от мъжете, които обичат. Знаеш ли, странното бе, че тя обичаше баща ми. Никога не можах да проумея това. Точно както ти не можеш да проумееш как майка ти е обичала баща ти през всичките тези години. Странно, нали? Може би жените се нуждаят именно от защита. Кой знае?

— Имаше ли приятели като дете? — попита Кори.

— Няколко. Особено един от тях, беше ми много близък, макар и с две години по-малък от мен. Отдавна не поддържаме връзка.

— А къде са сега майка ти, баща ти и братята ти?

— Майка ми почина, баща ми и най-големият ми брат все още живеят в Ирландия и преди да си попитала, ще ти отговоря, че не им ходя на гости. Другият ми брат е женен и живее в Австралия. Посетих го един или два пъти, но едва ли може да се каже, че сме близки. Жалко наистина, защото бих искал да имам семейство, в което да се чувствам свой и близък. — Той се усмихна. — Изглежда, че ще се наложи да си създам свое собствено.

— Женил ли си се досега?

— Не. Предполагам, че все още не съм срещнал подходящата жена.

На върха на езика й бе да го попита за Аналайз, но се спря навреме. Не й влизаше в работата.

Той си погледна часовника.

— Е, предполагам, че трябва да вървя. Утре трябва да тръгна рано.

— Да не би да отиваш в Шотландия при Аналайз? — попита Кори.

— Боже господи, не. Отлитам за Лос Анджелис да прекарам малко време с един мой приятел. Кристъс Бенати. Предполагам, че си чувала за него.

— Да съм чувала! — ахна Кори. — О, чувала съм и още как! Говориш за онзи Кристъс Бенати, нали? Филмовият режисьор?

Люк се засмя.

— Да.

— Но откъде го познаваш?

Люк се намръщи и се замисли.

— Да видим как беше — каза той. — Толкова отдавна се познаваме, че… А, спомних си. Един купон в Южна Франция. По онова време и двамата не сме били на повече от двадесет. Не си спомням много от самия купон, но може да съм пийнал повечко, но два месеца по-късно Кристъс цъфна в Лондон да учи в Националната филмова школа и ми се обади. Оттогава с известни прекъсвания поддържаме връзка. А ако очите ти се разширят още малко, направо ще падна в тях.

— Нямам думи! — каза Кори.

— Той е просто човек — изкикоти се Люк — като всички нас.

— Зная, но… Кристъс Бенати!

— Времето наистина напредва — каза Люк и я погъделичка под брадичката. — Благодаря за страхотната вечер.

Кори се засмя.

— Благодаря ти, че дойде, наистина ми беше приятно.

— На мен също. Пак ще си поговорим, когато се върна.

След като излезе на улицата, Люк пъхна в джоба си ключовете на колата и се запъти към Кингс Роуд, за да хване някое такси. Не искаше да рискува да му вземат книжката, на другата сутрин просто щеше да помоли някой от офиса да вземе колата му. „Това ще им даде много материал за клюки“, засмя се вътрешно той, докато махаше на едно такси.

А още повече слухове щеше да предизвика, ако оставеше Аналайз заради Кори. Какви ли неприятности щяха да възникнат? Той се ухили. В момента вероятно бе единственият, който можеше поне да предположи отговора на този въпрос. А отговорът бе, че това със сигурност щеше да е един малък апокалипсис.

 

 

Едва по средата на следващия ден Синди Томпсън събра смелост да изтърси в лицето на Кори онова, което се въртеше в главите на всички. Разбира се, Кори ги усещаше, че клюкарстват цяла сутрин. Сам, който изпълняваше различни поръчки в офиса, не скри от никого, че е трябвало да отиде до дома й, за да вземе колата на Люк. Както можеше да се очаква, всички бяха побързали да си направят извода, че тя и Люк са прекарали нощта заедно. Кори не бе в състояние да поправи грешката им, понеже още никой не бе събрал кураж да я обвини публично. Поне до обедната почивка, когато Синди, уж запътена към закачалката да си вземе палтото, се приближи до Кори.

— Кори! — каза тя.

Кори вдигна поглед от бюрото си.

— Ти може и да си забравила, че именно Аналайз те назначи на работа — започна Синди, — но мога да те уверя, че никой от нас не е. И ако това е начинът, по който й се отплащаш, мога само да кажа, че си една коварна, подла, двулична крава.

Кори я гледа мълчаливо секунда-две, но вече бяха отминали дните, когато понасяше безропотно злобните им и дребнави заяждания. Тя се изправи бавно, погледна Синди право в очите и каза:

— Не че на някого от вас му влиза в работата, но съвсем между другото ви казвам, че Люк Фицпатрик не прекара нощта с мен, а само дойде да пийнем по нещо. Това бе жест на приятелство от негова страна, което е адски много в сравнение с това, което някой от вас, лицемерни подлизурковци, е направил.

— О, котката наистина имала нокти! — измяука една от проучвателките.

— Ще й трябва нещо повече от нокти, когато Аналайз научи — подметна Алън Фокс. — Надявам се старият Люк да се е сетил да си сложи кондом, че не се знае какво може да хване човек…

— Млъкни веднага! — изсъска Кори.

— Внимавай, Алън, май се готви пак да те халоса — изхили се Пъркин.

— О, вървете по дяволите всички! — тросна им се Кори и изхвръкна от офиса.

Върна се след обедната почивка, която прекара в скитане из Батърсий Парк, и намери на бюрото си бележка от един от редакторите да отиде в монтажната да му помогне в пускането на някакви записи. Офисът жужеше с последните новини от Източна Европа, които щяха да внесат промени в тазвечерната програма, така че никой не обърна внимание на Кори, когато тя си взе бележника и химикалката и отново излезе.

Докато вървеше надолу по коридора, чу стъпки зад гърба си, а след това някой я повика по име. Тя се обърна.

— Кори — каза тихо Пру, — просто си помислих, че трябва да ти кажа. Докато беше излязла, се обади Аналайз.

— И? — попита Кори.

— Ами Айлийн й каза, че си прекарала нощта с Люк.

— Какво? — ахна Кори. — Но нали им казах… О, боже! И какво каза Аналайз?

— Не зная. Но и двете знаем какви са чувствата й към Люк. Както и да е, просто си помислих, че трябва да те предупредя. Моля те, не казвай на другите, че съм го направила.

Кори поклати глава.

— Няма. Добре. И благодаря, Пру.

В четвъртък вечерта Кори си седеше у дома и гледаше телевизия, когато някой почука на вратата. За нейно изумление беше Аналайз, която, ако се съдеше по сака на площадката, беше дошла направо от летището.

Аналайз остави чантата си навън и мина покрай Кори, без дори да я поздрави.

— Надявам се, че не прекъсвам нещо — каза тя с глас, преливащ от сарказъм.

Кори въздъхна.

— Не, не прекъсваш нищо — отговори тя с прекомерно търпение.

— Не, разбира се, че не, той е в Лос Анджелис, нали? Не го ли помоли да отидеш с него?

На върха на езика й бе да каже на Аналайз да порасне най-сетне, но се възпря не само защото Аналайз беше по-млада от нея. Вместо това рече:

— Разбира се, че не. Защо, за бога, бих го направила?

— Е, само не ми казвай, че не си падаш по него.

— Нищо не казвам. А и няма нищо за казване.

— Сигурна ли си?

— Разбира се, че съм сигурна. За бога…

— Спа ли с него?

— Не!

— Лъжеш!

— Аналайз, не съм спала с Люк. Дори не съм се целувала с него. Но ако предпочиташ да не ми вярваш, не забравяй, че нараняваш единствено себе си, и то напълно безпричинно.

— Но си искала да спиш с него!

— За бога! Вечеряхме заедно, изпихме по едно питие и това е всичко.

— Той опита ли се да те вкара в леглото си?

— Не!

— Ти си една лъжлива малка кучка! Познавам Люк Фицпатрик. Никога не може да устои, когато му падне нещо лесно за чукане.

— Думите ти ме обиждат! — сопна й се Кори.

— Обиждай се колкото си искаш. Ти си една неблагодарна малка курва. Дадох ти работа, понеже си копелето на Тед Брейтуейт…

— Какво?

— И в момента, в който си обръщам гърба, навирваш крака пред моя приятел.

— Аналайз, ако нямаш доверие на Люк, това си е твой проблем. Но не ми идвай тук…

— Повръща ми се от такива като вас! — процеди Аналайз. — Каква посредственост! Курветина от работническата класа, която разхожда тъдява огромния си балкон… Предполагам, вече си успяла да научиш, че Люк също е от работническата класа. Много удобно, а? Хайде всички плебеи да се поддържаме, хубаво изолирано клубче за прецакване на управляващите класи…

— Не зная в кой век живееш, Аналайз, но определено не е в този. Е, добре, посредствена съм, щом така предпочиташ да го наричаш. И съм от работническата класа, но поведението и обноските ми далеч надвишават твоите и тези на мухльовците, които наричаш свои колеги и които не биха познали благоприличието, дори то да скочи и да ги ухапе…

— Но знаят какво е лоялност — извика Аналайз, — което изобщо не може да се каже за теб, жалка двулична кучка такава! И стой далеч от Люк Фицпатрик, чуваш ли? Защото иначе ужасно ще съжаляваш, че изобщо си го зърнала.

И с тези думи изхвръкна навън и затръшна вратата зад гърба си.