Сюзън Луис
Мания (6)

Пета глава

Аналайз Капсакис прекоси наперено работната зала и се стовари на един стол. Останалите продуценти и сътрудниците им бяха твърде заети, за да го забележат, но секретарките, скупчени около компютрите в единия ъгъл, си размениха многозначителни усмивки. Люк Фицпатрик, главният изпълнителен директор на „TW Пръдакшънс“ и водещ редактор на единствената програма на TW — „Светът тази седмица“, отново беше отхвърлил идеята на красивото галено дете. Програмата представяше коментар по текущите събития и се предаваше всеки вторник по „Ай Ти Ви Нетуърк“.

Когато видя, че секретарките я наблюдават, Аналайз тръсна презрително къдравата си руса коса, така че тя покри рамото й, нацупи карамелените си устни, после се обърна и се втренчи през прозореца. Секунда-две по-късно ги погледна срамежливо и се усмихна. Секретарките също се засмяха. Двадесет и четири годишната Аналайз бе доста по-млада от останалите продуценти в TW и безспорно най-популярната.

Тя сви рамене и повика през гюрултията Пипа, своята сътрудничка. Беше направила всичко възможно да убеди Люк, но напразно. Сега двете с Пипа трябваше да измислят нова идея, иначе друг продуцент щеше да заеме полагащото им се за този месец програмно време.

Когато Пипа не се появи, Аналайз отново я повика и започна да рови из планината от папки на бюрото си. Гарет, друг от продуцентите, закри с длан слушалката, която беше вдигнал до ухото си.

— Пипа е в монтажната! — изрева той. — А сега по-тихо, че не мога нищо да чуя.

Аналайз му се изплези и вдигна телефона да се обади в монтажната.

— Търсят те на пета, Аналайз — извика някой от другия край на офиса.

— И още едно обаждане за теб, Аналайз — кресна една секретарка. — На трета.

— Едно по едно! — викна Аналайз. — Кажи на трета, че ще им се обадя по-късно. — След това натисна копчето пред себе си и се свърза с пета линия. — Аналайз Капсакис.

— Аналайз, обажда се Тед Брейтуейт.

— Тед, стари мошенико! — изписка тя. — Как си? Как е Хати?

— Добре сме, скъпа. А ти?

— Бясна съм. Но това за тук си е нещо обикновено. Какво мога да направя за теб? Или просто искаше да ме чуеш?

Тъй като знаеше, че Аналайз е винаги заета, Тед премина направо на въпроса. Аналайз, запушила с пръст другото си ухо, за да заглуши шумотевицата от факсове, телекси, телевизори и други телефонни разговори, които се водеха наоколо, слушаше внимателно, макар че я напушваше смях. За момент се позабавлява с мисълта веднага да го попита дали тази Кори Браун не е някое от извънбрачните му деца, но реши, че би било малко нетактично.

— Знам, че е доста нахално от моя страна — завърши Тед — и е малко вероятно да имате свободни места, но ще ти бъда благодарен, ако се срещнеш с нея. Тя не познава никого в Лондон…

— Всичко е наред, Тед, няма нужда да ми разказваш цялата сълзлива история. Щом ме молиш, ще се срещна с нея. Къде живее?

— На Риджънтс Парк — засега.

— Много шик. — Тя си извади бележника с ангажиментите. — Да, ето. Кажи й, че ще се срещнем в Купола на Кингс Роуд във вторник сутринта. Няма смисъл да идва тук, при нас човек и мислите си не може да чуе. На колко е години между другото?

— На двадесет и шест.

— Образование?

— Не съм сигурен. Май е минала някакви О-нива^[1] или както там ги наричат в днешно време. Но е невероятно интелигентна. От онзи тип хора, които не се нуждаят от никакво образование.

Аналайз се ухили, когато усети гордостта в гласа на Тед.

— Добре, готин, ще видя какво мога да направя. А сега трябва да бягам, много работа и така нататък. Поздрави Хати от мен и й кажи, че скоро ще й се обадя — и затвори.

 

 

Люк Фицпатрик застана на вратата на кабинета си и огледа хаоса. Тъмнорусата му коса беше щръкнала от тазсутрешните тревоги, вратовръзката му беше разхлабена, а най-горното копче на ризата му — разкопчано. Но лицето му имаше безупречни черти, така че каквото и да бе изражението му, никога не можеше да бъде описан другояче, освен като ослепително красив. Тялото му, в целия си ръст от метър и осемдесет, беше в страхотна форма — нещо, върху което не му се налагаше да работи, но все пак го правеше. През последните две години от основаването на TW той се бе превърнал в един от най-желаните мъже в страната. Това положение му се нравеше. На два пъти беше номиниран за мъж-мечта на интелигентните жени, постоянно го слагаха в списъка на най-добрите партии за женитба в града и всеки ден получаваше чували с писма от свои почитатели.

Знаеше, че гюрултията ще продължи чак до емисията довечера, понеже постоянно пристигаха новини за ужасните събития по улиците на Южен Лондон. Миналата нощ младежки банди бяха започнали метеж, палейки магазини, къщи и коли. Някои от тях имаха револвери, други — оръжия, които далеч надминаваха всичко, попадало досега в ръцете на нарушителите на реда, и досега бяха простреляни четирима полицаи. Седем от нарушителите бяха в моргата, а петдесет и осем — арестувани. Но битката продължаваше да се вихри. TW бяха изпратили четири снимачни екипа на мястото на събитието — три наземни и един с хеликоптер. Преди час бяха ранили един от звукооператорите и се бе наложило да го сменят.

Тук, в офиса, всеки наличен проучвател се беше заел да осигурява събеседници за едночасовото извънредно предаване довечера. Бяха им дали още половин час допълнително време веднага щом сериозността на случилото се през нощта най-сетне бе официално призната. Люк щеше да бъде водещ дебата, по време на който щяха да вмъкват сцени от метежа.

За момента нямаше какво да прави, освен да възлага задачи. Предлагаха му сценарии за одобрение, но събитията се променяха буквално с всяка изминала минута и репортерите, които не бяха изпратени на мястото на събитията, преписваха като обезумели. Лентите пристигаха с куриер на всеки половин час и редакторите полагаха кански усилия да проумеят какво става.

„Предаването ще бъде страхотно“ — мислеше си Люк и вече усещаше как адреналинът му се покачва. „Светът тази седмица“ бързо се превръщаше в едно от най-гледаните коментарни телевизионни предавания за актуални събития. Дори на Ай Ти Ен бяха отказали петнадесетминутно продължение за „Новините в десет“ тази вечер заради извънредното предаване на TW. Компанията, която беше създал кажи-речи сам за по-малко от две години.

Разбира се, нямаше да се справи без Аналайз или по-точно без отвратително богатото й семейство. Баща й беше съдружник на Люк, братовчед й — счетоводител на компанията. Дори и майка й беше в управителния съвет. Но ежедневното управление беше оставено на Люк. Още от самото начало му бе известно, че Аналайз е придумала баща си да събере необходимите за TW средства не само поради амбицията си да стане телевизионен продуцент, а заради чувствата си към него. Колкото до тях… Това бе тема, върху която никога не размишляваше дълго — не можеше, а и не искаше, защото вината от това, което правеше, го безпокоеше толкова силно, че имаше опасност да разклати психическите му устои. Отдавна трябваше да се е отказал от нея, защото последствията от връзката им щяха да бъдат не само вредни, но и пагубни. Но не можеше да събере сили да скъса с нея. Тя беше толкова хубава, толкова сексапилна, че всеки път, когато я погледнеше, оставаше като заслепен, но това, което ставаше със сърцето, а и донякъде в съзнанието му, бе просто мъчително. Може би ако не беше толкова влюбена в него, щеше да бъде по-лесно, но тя беше и всеки път, когато се опиташе да сложи край на връзката им, тя започваше да го моли и Люк просто нямаше сили да го направи.

Усети, че го наблюдава, и задържа погледа й. Тази сутрин, когато пристигна на работа, я завари долу във фоайето и трябваше да влязат заедно в асансьора. Веднага щом вратите се затвориха, хвана ръката му и я пъхна под късата си пола. Отдолу не носеше нищо, освен колана на жартиерите, които придържаха черните й вълнени чорапи. Само след няколко секунди ерекцията задига панталона му. Когато стигнаха до четвъртия етаж, той я отмъкна в близката стаичка за канцеларски материали, ала щом влязоха вътре, Аналайз го отблъсна и му каза, че сега е твърде заета, но по-късно ще гледа да дойде в кабинета му, за да обсъдят една страхотна идея за предаване. Тогава смехът му проехтя сред лавиците с бланки. Аналайз се опитваше да го манипулира, но той нямаше да го допусне. И сега тя разбираше, че няма да стане. Ако идеята й беше наистина добра, той, естествено, щеше да я насърчи, но ако се заемеха с поредната пукнатина в икономическата политика на правителството спрямо Европа, нямаше съмнение, че цялата нация моментално ще изключи телевизорите си.

Той се ухили, когато Аналайз навири нос, стисна очи и му обърна гръб. „Понякога — помисли си той — изглежда така, сякаш няма и четиринадесет.“ Но опасността бе не само в очите и устните й на малолетна прелъстителка. Ако можеше, щеше да я уволни просто за да я махне от живота си. Но не можеше — освен дъщеря на шефа, тя беше и добър продуцент. В никакъв случай най-добрият, но работлива и упорита до маниакалност, когато докопаше някоя гореща сензация. А може би по-важна от всичко бе истината, че макар да бе просто едно разглезено богато хлапе, всички я обожаваха. Това допринасяше за добрата атмосфера в колектива, а когато се работеше под такова напрежение, тези неща имаха значение.

— Люк!

Той се обърна и видя секретарката си да става от бюрото.

— Гордън те вика в монтажната — каза тя.

— В коя?

— Във втора.

— Кажи му, че тръгвам.

Люк запретна ръкави, приближи се до бюрото на Аналайз, която в момента говореше по телефона, закри слушалката с длан и каза, че иска да я види след час. Смяташе отново да я заведе в стаичката за канцеларски материали и да довършат започнатото тази сутрин.

 

 

Кори пристигна в Купола с половин час по-рано. Беше толкова развълнувана и нервна, че не можеше да свали усмивката от лицето си. Събеседване с телевизионен продуцент! Разбира се, нямаше гаранции, че ще получи работа, но чичо Тед й беше казал, че Аналайз Капсакис е изключителен човек, че е страшно забавна, широко скроена, с добро сърце и може би малко дива на моменти, но дори и да не можела да й предложи работа, щяла да я свърже с подходящите хора.

Докато чакаше, Кори се сгълча безмилостно, казвайки си, че няма защо да е нервна, че Аналайз е човек, също като нея, и… Е, ако не се получеше, просто щеше да опита нещо друго. Важното беше, както й бе казала Пола по телефона тази сутрин, да бъде самата себе си.

Дейв беше дошъл да прибере Пола в края на миналата седмица. Раздялата не бе лека и за двете, но Кори си позволи да се разплаче чак след като Пола бе вече заминала. Не знаеше защо се инати, ами не се прибере у дома, и без това вече не виждаше почти нищо хубаво в Лондон, а откакто Пола си бе заминала, само си стоеше в апартамента, гледаше телевизия и се самосъжаляваше. Вече се канеше да признае поражението си, да си събере багажа и да се върне в Амбърсайд, когато чичо Тед й се обади и й каза, че й е уредил след два дни да се срещне с една телевизионна продуцентка.

И ето че сега стоеше, облечена в дрехите, които предишния ден си бе купила от Оксфорд Стрийт, и чакаше Аналайз Капсакис.

Когато Аналайз влезе, Кори инстинктивно я позна. Макар чичо Тед да не бе споменал колко е красива, Кори се досещаше. Къдравата руса грива, големите сини очи и изящната фигура на Аналайз направо спираха дъха. „И колко е млада — помисли си Кори. — Изглежда на не повече от двадесет, макар Тед да каза, че е на двадесет и четири.“ Беше облечена в черно яке с войнишки копчета и подплънки на раменете, което силно се разширяваше надолу от тънката талия. Под него носеше минипола, разкриваща безкрайно дългите й стройни крака, и скандално сексапилни, дълги до бедрата ботуши.

Когато новодошлата се приближи, Кори се усмихна, като се опитваше да не мисли колко старомодна изглежда в простия тъмносин пуловер с остро деколте, бялата риза, тъмносинята пола и черната панделка.

— Здравейте — каза стеснително тя, когато Аналайз понечи да я подмине. — Вие ли сте Аналайз?

Аналайз я погледна отвисоко.

— Кори?

Кори кимна и за момент се изненада, когато лицето на Аналайз сякаш засия.

— Ужасно се радвам да се запознаем! — рече Аналайз и й протегна ръка. — Извинявай, че не те познах, но Тед не ми каза много за теб. Е, сега сме тук, за да поправим това, нали? Здрасти, Джон, за мен капучино, благодаря. Направи го силно. За теб, Кори?

Кори се обърна към Джон.

— За мен същото, моля — каза нехайно тя.

— Какво по-точно? — попита Джон.

Кори погледна Аналайз и направи гримаса.

— А толкова се стараех да се държа изтънчено — каза тя и главата й се замая, когато Аналайз се засмя. После напомни на Джон: — Еспресо, моля.

Аналайз придърпа един стол и седна.

— Значи — каза тя, като я гледаше изпитателно в лицето с лъчезарните си сини очи — искаш да работиш в телевизията.

Кори трепна притеснено и кимна.

— А сега ми кажи, че си мечтая за невъзможното.

— Няма да те лъжа, адски трудно е да се вмъкнеш там.

— Образованието помага ли?

Аналайз сви рамене.

— Предполагам, че зависи къде и за каква длъжност кандидатстваш. Имаш ли някаква идея с какво искаш да се занимаваш в телевизията?

— Всъщност не. Честно казано, дори нямам представа какво се прави там. Но мога да се науча.

Аналайз се засмя.

— Е, на всички ни се налага да се учим. — Тя сбърчи нос. — Особено на мен, според Люк, нашия главен директор.

— Искаш да кажеш Люк Фицпатрик?

— Същият. Страхотен е, нали?

За момент Кори остана като гръмната, но след това се усмихна широко на нейната откровеност.

— Хайде де, признай — подкани я Аналайз. — Не би го изритала от леглото си, нали?

Кори се разсмя.

— Много бих се радвала да имам такава възможност.

Аналайз изглеждаше впечатлена. Очевидно не беше очаквала подобен отговор от момиче с вида на Кори.

— Е, а ти как влезе в телевизията? — попита Кори.

— Аз ли? О, при мен беше лесно. Татко ми купи продуцентско място. Всъщност купи компанията.

Очите на Кори се разшириха.

— Купил ти е компания?

— Аха. TW. Двамата с Люк са нейни собственици. Аз работя за тях. Е, всъщност за Люк, защото татко само даде парите. И Люк даде малко. Но цялата работа беше моя идея. Лошото е, че нито татко, нито Люк ми дават думата. Все ми повтарят, че съм още млада, че имам още да се уча. Но успях да заслужа продуцентското място. И съм дяволски добра в това, макар че само аз го казвам. Е, сигурно понякога излизам от коловоза, късно нощем и така нататък. Но Люк е доста толерантен, а и през повечето време работя много. Зная какво си мислиш — „каква разглезена пикла е само“.

Кори все още се смееше.

— Мислех си каква си късметлийка. И как започна всичко? Искам да кажа, кое те тласна към решението да се занимаваш с телевизия?

— Кога съм разбрала, че от това може да се извлече някаква полза? Отговорът е Люк Фицпатрик. Запознахме се преди две години в някакъв нощен клуб. И двамата бяхме адски вкиснати, което, опасявам се, не е нещо необичайно за мен. Както и да е, знаех кой е, защото вече го бях виждала по телевизията. В случай че не ти е известно, той е истински журналист. Искам да кажа, че е доста квалифициран за тази работа, за разлика от мен. Първо работел в някакъв вестник в Ирландия, той е оттам, а след това като репортер в местната телевизия някъде в Северна Англия или може би в Шотландия, кой да ти каже. Както и да е, дошъл в Лондон и си намерил работа в „Теймз Нюз“, а после „Теймз“ си загубили правата. Така че тъкмо е останал без работа, когато се запознахме. Казвам ти, Кори, може да ти се струва, че изглежда добре на екрана, но ако го видиш… господи! Този мъж е просто умопомрачително красив! Както и да е, представих го на татко, двамата си допаднаха. Et voila!^[2] Роди се „TW Пръдакшънс“. Офисът ни се намира точно срещу Батърсий Бридж, там проучваме и редактираме материала за предаванията, които след това се излъчват от Юстън Сентър.

— Просто така?

— Аха. Просто така.

— А ти и Люк? — Кори се изчерви. — Извинявай, май съм прекалено любопитна.

— Когато е възможно, се скъсваме от чукане. — За частица от секундата през очите на Аналайз премина сянка, от която Кори правилно заключи, че това може и да не е толкова често, колкото на Аналайз й се иска. Но след това Аналайз отново се усмихна заразително като преди и Кори си помисли, че никога през живота си не се е чувствала толкова непринудено с непознат човек.

— А сега за теб — рече Аналайз. — Можеш ли да пишеш на машина?

Кори направи гримаса.

— Не блестящо.

— Няма значение. Можеш ли да работиш с компютър?

— Почти.

— Стенография?

— Пиша бързо.

Аналайз я погледна замислено.

— Може и да се окаже, че си прекалено квалифицирана — каза накрая тя.

Кори отново се засмя.

— А ти каква квалификация имаш?

— О, избутах някак си две А-нива в „Сейнт Пол“.

— Ходила си на училище в Англия?

— Аха. Че къде другаде?

— Просто си помислих… Е, понеже името ти е Капсакис…

— А, да! Капсакис е името ми по мъж.

Кори се слиса.

— Ти си омъжена?

— Нещо такова. Вече три години сме разделени. Напуснах университета, когато бях на двайсет и заминах да се скитам по света. На Родос срещнах Томас — всъщност той ме научи да плувам — и се омъжих за него. По онова време ми се струваше добра идея. — Тя се засмя. — Продължи шест седмици. Поредната каша, от която татко успя да ме измъкне.

— Ами ти и Люк? Мислиш ли, че някога ще се ожените?

— Божичко, надявам се. Това е мъж, за който си заслужава да умреш, Кори. Е, сама ще видиш. Кога можеш да започнеш?

— Да започна? — повтори Кори.

— Аха. Ще поговоря с Люк, макар че не би трябвало да има проблеми. Нуждаем се от помощник-проучвател и мисля, че ставаш за тази работа.

— Помощник-проучвател? — ахна Кори и усети как по лицето й се разлива глуповата усмивка.

— Не се ентусиазирай толкова. Това е просто бомбастичното наименование на длъжността „товарно магаре“.

— Стига само да не очакват от мен да рева и да размахвам уши — рече духовито Кори. — И добре, до понеделник ще поработя върху шегите си.

— Тогава до понеделник. Добре дошла на борда, Кори, защото мисля, че ще ми е приятно да си с нас.

 

 

Кори излезе от Купола в такова повишено настроение, че се усмихваше на минувачите и едва се сдържаше да не сподели с тях за сполетелия я късмет. Освен това за пръв път от пристигането й в Лондон грееше слънце.

Неспособна да чака повече, тя се пъхна в най-близката телефонна будка и се обади първо на Пола, а след това на чичо Тед. После тръгна да си купува още дрехи, за да запълни времето до срещата с брокера по недвижими имоти, който щеше да й показва едно ателие съвсем близо до Кингс Роуд. Сега, разбира се, бе наясно, че родителите й никога не са живели там, но въпреки това се чувстваше по-близка на Едуина, вярвайки, че осъществява една нейна мечта. „Естествено, ако ателието става за живеене“, напомни си тя. Двете с Пола вече бяха разгледали няколко жилища в доста окаяно състояние и фактът, че повечето от тях струваха около двеста хиляди, бе направо потресаващ. Но за това ателие имаше добро предчувствие, а и след като — по думите на Пола — явно вече й бе потръгнало, усещаше, че жилището ще бъде точно такова, каквото търсеше.

И беше.

От момента, в който прекрачи прага, тя разбра, че това е нейният дом. Самата стая беше с подходящи размери, нито твърде малка, нито твърде голяма. Стените можеха да понесат малко боя, лампите трябваше да се сменят, а килимът бе просто обида за очите. Но мъничката мраморна камина, уютната кухничка в нишата и банята в лимоновожълто и зелено изглеждаха просто прелестно. Безспорно гвоздей в програмата все пак бе балконът с огромен оберлихт над него — единствен прозорец в цялото жилище, но достатъчен, за да го осветява напълно. Към балкона водеше проста дървена стълба. Горе, ако не се смятаха петната от боя по покрития с плочки под, нямаше нищо. Помещението можеше да се превърне в прекрасна спалня. И всичко това, заедно с близостта до Батърсий Бридж, беше някак прекалено хубаво, за да е истина. Кори веднага направи оферта, но знаеше, че ако се стигне дотам, е готова да плати мило и драго, за да е сигурна, че ще го има. За частица от секундата омекна към Филип Денби, защото в действителност, ако не беше той, нямаше да може да си позволи жилище, където и да било — не и без да продаде къщата и магазина в Амбърсайд, а за такова нещо не би си и помислила.

 

 

В понеделник сутринта се появи в офиса на TW точно в девет и половина — както й бе казала Аналайз. За нещастие отново валеше и понеже не знаеше кой точно автобус да вземе, Кори реши да отиде пеш от спирката на Кингс Роуд. Поради това, когато пристигна, не можеше да се каже, че изглежда особено добре. Все пак, с разтуптяно от вълнение сърце, тя мина през въртящата се врата, влезе в строгата приемна на новата сграда и даде името си на човека от охраната. Той я изпрати на четвъртия етаж, където се намираше офисът на TW, и когато излезе от асансьора, Кори се озова в приемната им.

Секретарката говореше по телефона и когато вратите на асансьора се отвориха, вдигна поглед, но след като я видя, си продължи разговора. Кори трябваше да чака повече от пет минути, като често отстъпваше, когато хората профучаваха покрай нея, преди жената да затвори и неохотно да й обърне внимание.

— Аз съм Кори Браун — рече Кори. — Днес започвам работа тук.

— Да. Аналайз ми каза да те очаквам. Хайде, влизай. Оттам.

Изненадана от липсата на каквато и да било официалност — да не говорим за сърдечност — Кори бутна посочената й врата и се озова в средата на нещо, което можеше да се опише като пълна лудница. Но бързо разбра защо е цялата суматоха. Сутринта беше чула по новините, че ИРА са взривили колата на един депутат някъде в покрайнините на Лондон и, изглежда, вечерното предаване щеше да бъде посветено на тероризма. И естествено, това чудовищно деяние щеше да бъде в центъра на предаването.

Говореха всички, и то един през друг.

— Има ли новини за Джейкъбс?

— Не.

— Е, живо ли е копелето, или е мъртво?

— Не знам! — кресна една жена в отговор. — Не казват.

— Тогава сигурно е жив.

— Мамка му! Не знам!

— Свържете се отново със Скотланд Ярд! Намерихте ли екип?

— Вече тръгнаха.

— Колин е на телефона — викна някой друг, — казва, че току-що са пристигнали в Иран.

— Някой да е виждал карнетката, която оставих на това бюро?

— На кой репортер е?

— На Гейвин.

— Шарън, отиваш в архива и измъкваш всичката възможна информация за Джейкъбс. Направи го веднага, преди някое друго копеле да се е сетило. После изпрати някой с велосипед да я вземе. Пъркин, престани да си чешеш задника, ами сядай на него! Можеш да започваш да пишеш сценария.

— Пречиш тук — каза някаква жена, избута Кори настрана и профуча нататък.

— Боб! Люк те търси на трета линия!

Мъжът, който задаваше най-много въпроси, изчезна в друг офис, но врявата продължи и Кори се заозърта безпомощно, като се чудеше на кого ли трябва да се представи. Точно тогава, за нейно облекчение, Аналайз връхлетя върху нея изотзад.

— О, Кори! — извика тя, когато се сблъскаха. — Ти си дошла. Страхотно! Върви след мен.

Отведе Кори до едно отрупано бюро в ъгъла и извика:

— Хей, всички, това е Кори Браун, новият помощник-проучвател — и веднага изчезна.

— Как каза, че ти е името? — попита я една жена.

— Кори.

— Добре, Кори, направи ми двадесет копия от тези неща, и то бързичко, ако обичаш.

После й подаде купчина бележки и продължи телефонния разговор, който водеше.

Кори затърси ксерокса.

— В приемната е — викна жената.

Кори й поблагодари с махване на ръка и излезе. В момента, в който започна да преснима, някой я избута с извинението, че имал по-спешна работа. Кори го изчака и след това отново започна. След няколко минути друг й каза да се отмести и да не му се пречка, така че тя отново изчака. При следващия опит успя да направи четири копия и ксероксът засече.

— О, не! — изстена тя.

— Не е кой знае какъв проблем, просто нещо е заседнало вътре — каза един мъж зад нея. — Между другото казвам се Алън Фокс, един от репортерите.

— Да, познах ви — усмихна се Кори. — Аз съм Кори Браун — и отстъпи, за да може той да поправи ксерокса.

Мъжът се наведе и ръката му я докосна по коляното. Кори не беше сигурна, че е неволно движение.

Когато машината се оправи, Алън остана да си побъбрят. Искаше й се да я остави на мира, понеже се опитваше да преподреди онова, което вече беше преснимала. Но събеседникът й остана и Кори не беше съвсем сигурна, че харесва погледа му. Когато дойде следващият човек и отново я накараха да направи път, бе успяла да обърка всичко напълно.

Отново отстъпи реда си. Алън я прегърна с една ръка и й каза да не се притеснява, че скоро ще му хване цаката. Кори се отдръпна полекичка, защото пръстите под мишницата й се придвижваха съвсем целенасочено. За щастие, след като успя да се отдръпне, Алън най-сетне си тръгна и Кори реши да изхвърли всички копия, които беше направила досега, и да започне отново. В този момент жената, която я беше изпратила да преснима бележките, се появи.

— О, за бога! — извика тя. — Защо не отидеш да вземеш кафе за всички, аз ще се оправя с това.

Кори се върна унило в офиса. Когато зърна секретарките, отиде при тях да ги пита къде е кафето.

— В машината — отговори една от тях, без дори да вдигне поглед от работата си. Но Кори не пропусна да забележи как четирите момичета се спогледаха набързо.

Тя си пое дълбоко дъх.

— И къде е машината?

Едно от тях посочи надясно и Кори се върна до отрупаното с книжа бюро, откъдето Аналайз я беше представила на останалите, намери писалка и лист и започна да записва поръчките.

През останалата част от предобеда подрежда вестници в папки, после я навикаха, задето е прибрала и ежедневниците, които още са в употреба. Примираше от страх да не я накарат да работи с факса. Аналайз се върна за половин час и успя да й отдели минутка, за да я попита как се справя.

Кори я увери, че всичко е наред, попита я дали може да направи нещо за нея и веднага се озова в монтажната, за да набира някакви кодове, които й диктуваше един от редакторите.

В средата на следобеда, по време на четвъртото й ходене до кафе машината, Алън Фокс отново я намери.

— Помислих си дали да не дойда да ти помогна — каза той.

— Много любезно от ваша страна — усмихна се Кори. — Но наистина мога да се оправя. — После се наведе да вземе поредната чашка от машината и едва не я изпусна, когато Алън най-нахално сложи ръка на задните й части.

Кори стисна зъби, сложи чашката върху подноса и натисна копчето за следващото кафе.

— Значи си нова в Лондон — рече Алън. — Ще видим какво може да се направи, трябва да те въведем, нали?

— Много любезно от ваша страна — повтори Кори, понеже не знаеше какво друго да каже. Следващото кафе вече бе готово и тя отново трябваше да се наведе. Ръката на Алън отново намери задните й части.

„Не мога да повярвам — мислеше си Кори. Не са минали и пет минути, откак съм тук, и вече налетях на щатния обарвач.“

Тя направи крачка встрани, усмихна му се набързо и отново натисна копчето.

— Миналата седмица гледах предаването ви за фронта за спасение на животните — каза тя. — Беше много добро.

— Нима? — попита той и тесните, сиви като косата му очи се плъзнаха по цялото й тяло. — Може някой път да го изгледаме заедно, да ти покажа как е направено. Както ти сама каза, имаш много да учиш.

По погледа му личеше, че съзнателно говори двусмислици. Погледът му шареше настойчиво по лицето й и в един момент дори й се стори, че оставя трайни отпечатъци върху кожата й.

„Господи, ама той няма никакъв срам“, мислеше си Кори, едва сдържайки гримасата на отвращение, докато извръщаше очи от влажните му устни.

Следващото кафе беше готово. Този път той не я докосна с ръка, но застана зад нея и направо се отърка в задните й части.

Кори се изправи рязко и той почти загуби равновесие.

— Моля ви, не го правете повече — каза кратко тя.

Ноздрите на Алън се разшириха.

— Какво да не правя?

— Не се отърквайте в мен.

В лицето му нахлу кръв и то придоби морав цвят.

— Ласкаеш се, скъпа — процеди той. — Нека ти кажа, с тази външност би трябвало да си благодарна, ако някой поиска да го направи. — И изхвръкна от стаята, преди Кори да е успяла да си поеме дъх.

За момент й се доплака. „Защо всички се държат толкова враждебно?“, запита се тя. След това побърза да се стегне и продължи със сервирането на кафето.

Този ден не видя повече Аналайз. В шест вече се чувстваше изтощена, зашеметена, но и донякъде въодушевена. Започна да си прибира нещата в чантата, отдавайки факта, че цял ден се бяха държали с нея като с прокажена, на всеобщата суматоха.

— Къде отиваш? — попита я някой.

Кори вдигна поглед и видя, че Пъркин я гледа сърдито от другия край на залата.

— Ами, помислих си… — Тя погледна празните бюра на секретарките. — Смятах да си ходя, но ако трябва да остана…

— Искам всичко това да се набере на компютър — каза й Пъркин и й подаде огромна купчина изписани на ръка бележки. — Утре сутринта на Люк ще му трябва едно копие в студиото в момента, в който пристигне.

— Разбира се — отвърна Кори.

В девет вече седеше съвсем сама в осеяната с боклуци зала, а беше дешифрирала едва половината от ръкописните бележки на Пъркин. Просто не можеше да повярва, че един половинчасов коментар заема толкова страници. Но поне вече бе хванала цаката на компютъра. Тя отиде до кафе машината, направи си кафе и се върна, за да продължи.

В един през нощта, когато вече й се струваше, че очите й аха-аха да капнат от лицето, тя свърши. Стана, за да върне бележките на Пъркин на бюрото му, и в този момент токът спря. Дойде само след няколко секунди, но това бе напълно достатъчно. Беше забравила да съхрани записаното в паметта на компютъра и целият текст на дублажа се беше затрил.

Прииска й се да заплаче, да запищи, да закрещи, да изхвърли компютъра през прозореца, да взриви електрическото табло. Но си пое дълбоко дъх и отново седна. Излезе от офиса малко след четири сутринта. Осуалд, нощният пазач долу, й поръча такси до дома.

Върна се в офиса в девет и половина. Пъркин крещеше, понеже една от секретарките не можеше да намери текста на дублажа в компютъра. Стомахът на Кори се сви на топка. Тя изтича до секретарката и й каза, че го е запазила под името „ДУ“.

— Какво? — изписка пронизително секретарката. — „ДУ“? Кой ти каза да го съхраниш под името „ДУ“?

— Ами, помислих си, че понеже е дублаж…

— Създала си документ под името „ДУ“?

Кори кимна.

Секретарката се обърна към Пъркин.

— Е, имаш си коментара, Пърк, но тя е взела, че е изтрила…

Кори така и не научи какво е изтрила, понеже в същия момент влезе Люк Фицпатрик и Пъркин кресна на секретарката да започва да го разпечатва. Секретарката изгледа мръсно Кори и се върна на бюрото си.

Вторият й работен ден се оказа още по-тежък от първия, може би защото беше твърде изморена. Но в края на работното време, когато видя, че всички отиват в бара да пийнат набързо по едно, без никой да се сети да я покани, трябваше да си признае, че неприятностите й никак не са малко. Въпреки това се увери сама, че не я е грижа. И без това нямаше да отиде, понеже имаше среща с брокера по недвижими имоти, който щеше да отиде с нея в ателието, за да вземе мерки за транспаранти.

Входната врата на ателието се намираше на върха на желязната стълба, която опасваше едната стена на викторианската сграда.

Когато Кори пристигна, Никълъс, брокерът, вече се качваше по стълбата към вратата на ателието. Кори се зарадва, когато го съзря, понеже при първата им среща се бе държал изключително приятелски, а точно сега толкова й се искаше да зърне нечия дружелюбна физиономия. Ала Никълъс очевидно се ядосваше, че пилее толкова време с нейната ролетка. Кори се опита да поведе разговор, но той й отговаряше едносрично и очевидно умът му бе другаде. Когато излязоха, го покани да пийнат по нещо. Той отказа, като се извини, че трябвало да бърза за някъде, така че Кори остана сама и тръгна към Риджънтс Парк в сякаш безкрайния пиков час. В метрото оглеждаше лицата около себе си и се чудеше къде ли отиват и при кого се прибират. Представяше си уютните им домове, плановете, които може би правеха за вечерта, и усещаше как в сърцето й пропълзява самота.

Когато се прибра, включи телевизора, за да изгледа предаването на TW, а след това се обади на Пола да й разкаже за първите си два работни дни и се постара да ги представи доста по-успешни и вълнуващи, отколкото бяха в действителност. Не искаше Пола да се притеснява, а и гордостта не й позволяваше да признае, че положението все повече й прилича на провал.

Разговаряха на фона на плача на Бет и Пола бе твърде разсеяна, за да забележи унинието в гласа на Кори. Независимо от това попита приятелката си дали вече е говорила с Люк Фицпатрик, но получи отрицателен отговор. Все пак Кори бе в състояние да потвърди, че Аналайз е имала право. На живо Люк Фицпатрик се бе оказал дори още по-красив от телевизионния си образ. Това като че ли удовлетвори Пола донякъде и понеже писъците на Бет станаха непоносими, тя най-сетне си наложи да затвори.

На следващата сутрин имаше оперативка. Кори седеше в ъгъла, слушаше внимателно всичко, което се говореше, и си водеше бележки. Когато срещата свърши, Боб, изпълнителният продуцент, я повика в кабинета си.

Докато ставаше от стола си, Кори не видя, че Алън Фокс е точно зад нея. Тя се блъсна в него, бутна чашката му и горещото кафе го заля целия.

— Кучка занесена! — кипна той.

Кори ахна.

Секретарките се изкикотиха.

Кори се обърна рязко, твърдо решена да не му се извинява, и отиде в кабинета на Боб.

— Тук е обичайна практика, Кори — започна Боб, — екипът от проучвателите да остава в офиса, за да гледа предаването. Снощи отсъствието ти беше забелязано.

Бузите на Кори пламнаха.

— Съжалявам — смотолеви тя. — Не знаех. Няма да се повтори.

— Добре.

— Това ли е всичко? — попита Кори, когато той не продължи.

Боб въздъхна.

— Не. Страхувам се, че не.

Сърцето й се сви. Знаеше, че каквото и да има да й казва Боб, то няма да й хареса.

— Съзнавам, че си тук само от два дни — каза той, — но някои хора вече имат забележки относно твоето поведение. Аз лично смятам, че си вършиш великолепно работата, и знам, че не е лесно човек да се адаптира към колектив, в който всеки високо оценява собственото си его, но се опитай да не забравяш положението си и проявявай малко повече уважение, а?

Кипнала от възмущение, Кори едва успя да каже едно кратко „разбира се“ и излезе от кабинета.