Сюзън Луис
Мания (4)

Трета глава

До месец времето напълно се промени. Все още беше началото на март, но слънцето грееше толкова силно, че напомняше на подранило лято. Сутринта, докато прекосяваше площада, Кори се заслуша в песента на птиците и усети, както винаги в началото на пролетта, смесица от тъга и щастие при мисълта за отлетялото време. Точно тогава забиха камбаните на църквата и никой от тези, които попита, не знаеше защо, тъй като същия ден нямаше венчавка. Беше забелязала, че само старите дами са с палта, а Пол Смит, синът на местния строителен предприемач, е свалил гюрука на купения си на старо голф. Сега, доста по-късно предобед, оркестърът на Армията на спасението свиреше до паметника на загиналите във войната, а Фред Пинкър беше извадил две маси и столове пред своето кафене бакалница. Пола беше при Кори в магазина. Двете отпиваха от кафето, което Пола беше донесла от Фред, и четяха вестника, разтворен на тезгяха между тях. В момента бяха погълнати от статията за серийния убиец на проститутки в Лондон. Убиецът бе взел четвърта жертва и макар да липсваха подробности какво точно е правил с тях, въображенията на двете момичета с лекота попълваха празнините.

— И ти искаш да живееш в Лондон? — потрепери Пола.

— В Лондон се случват не само такива неща — отвърна дръзко Кори. — Колкото и отчаяно да ми се иска да стана жена с кариера, не точно проституция имах предвид.

— Проблемът е, че не знаеш какво имаш предвид — й каза Пола.

— Знам — рече Кори и обърна страницата, когато Пола вдигна бебето и го сложи на гърдата си.

— Нямам нищо против да работя в кинобизнеса — каза след малко Кори.

Пола се сащиса.

— Искаш да кажеш, като актриса?

— И какво, да свърша като нея? — Кори потрепери. — Не, благодаря.

— Като кого?

— Анджелик Уорн.

— Да не би пак да пишат за нея? — попита Пола и се наведе към вестника.

Историята за самоубийството на Анджелик Уорн вече беше на две седмици, но продължаваше да привлича вниманието на обществото от двете страни на Атлантика, предизвиквайки изобилие от слухове и спекулации почти колкото самоубийството на Монро. В същия вестник имаше и снимки на сенаторите, които беше „познавала“, а над снимката на Кристъс Бенати се мъдреше заглавието „Дали е скочила, или е била бутната?“.

— Готова съм всеки ден да ми мръзне задникът на задната седалка на някоя кола заради него — въздъхна с копнеж Кори.

— Стига да не те бутне после от прозореца — забеляза Пола.

— Не мислиш, че наистина я е бутнал, нали?

Пола сви рамене.

— Кой знае? — После трепна от болка, когато Бет я ухапа по гърдата. — Значи си решила да работиш в кинобизнеса, така ли?

— Защо не?

— Какво, чак в Америка?

Кори помисли минута и навири нос.

— Не в Америка, не. Там е пълно с психопати и смахнати.

— А какво ще кажеш за Лондон? — прекъсна я Пола, като се смееше. — Току-що прочете какво става там.

— Вярно е. Но в Америка има и от онези ужасни жени. Знаеш, че с техните холивудски крака и силиконови цици не мога да се състезавам. А и от всичко, което съм чела, ми стана ясно, че притежават толкова умения да бъдат истински хора, колкото и Кевин Формън в любовната игра. Така че, не, нямам желание да ходя в Америка. Лондон ме устройва напълно, мерси.

После отново насочи вниманието си към статията за Анджелик Уорн.

— Като говорим за Кевин — рече Пола и се опита да намести малко по-удобно Бет, — преди да дойда при теб, видях в Сейфуей Линда Фароу. Знаеш ли, че тя излиза с него?

Кори поклати глава. Отново се беше загледала в снимката на Бенати.

— Пожелавам й късмет, само това мога да кажа — промърмори тя.

— Каза ми, че другия месец щели да се сгодяват — подхвърли Пола и зачака някаква реакция от страна на Кори.

— Доста бързат, а? — отбеляза Кори, но все още, без да обръща особено внимание.

— Ами те май ходели отдавна, само че досега не са казвали на никого. Не искала Джери да научи, нали го знаеш какъв е. Помниш ли, че той би Кевин веднъж, когато бяхме на дискотека в залата на кметството? И то само защото гледал Линда. Както и да е, изглежда, че сега Джери си е намерил друга, някаква, с която се запознал в Бенидорн миналото лято.

— Почакай малко! — рече Кори, като най-сетне вдигна поглед. — Да не искаш да кажеш, че Кевин Формън вече е ходел с Линда Фароу, когато ние с него…

Пола кимна.

— Копеле! Мръсен, лъжлив измамник… Само като си спомня, че този отблъскващ, настръхнал, жалък мухльо с цялото си безочие ми каза да му се обадя, ако някога ми се прииска пак. Човек може да си помисли, че е супержребецът на века. Пфу! Направо ми се повръща от него! С ония дългурести крака и хлътнали гърди. И през цялото време е шибал Линда Фароу. Ще постоиш ли малко в магазина да ида да му пусна оная работа през месомелачката?

Пола се засмя, подаде й бебето и прибра гърдата си в сутиена.

— Съжалявам, но трябва да вървя — каза тя. — Събота е и „Ипсуич“ играят на свой терен.

Кори се ухили, понеже твърде добре знаеше какво означават за Пола съботните следобеди и мачовете на свой терен на „Ипсуич“. Докато баща й беше на мач, а майка й излизаше на пазар, Пола и Дейв оставаха сами в къщата.

Когато Пола си отиде, Кори прибра трите възголемички рокли, които госпожа Кънлиф беше оставила в пробната преди това, и отново ги окачи на закачалките им. След това погледна още веднъж снимката на Кристъс Бенати и промърмори на себе си:

— Бас държа, че наистина я е бутнал. Той е мъж. Всички мъже са копелета.

После затвори вестника, хвърли го в кошчето, влезе в офиса в задната част на магазинчето и продължи борбата с новия компютър, който беше купила преди няколко дни, за да води документацията. Подлудяваше я проклетникът, но какъв триумф бе само, когато най-сетне успя да го подчини.

— Ах, тези малки житейски радости — каза весело тя и се засмя на себе си.

След малко чу звънчето на вратата и се върна в магазина. Беше влязла една жена, която, ако се съдеше по външността и чакащия я отвън шофьор, можеше да бъде само от някоя от големите къщи в селото. Кори успя да прикрие изненадата си, но веднага се почувства зле облечена и ограничена в сравнение с елегантната, макар и два пъти по-възрастна от нея посетителка. За свое най-голямо отвращение се чу да заговаря с глас, който я караше да изглежда като пълна идиотка, и неспособна да се сдържи, започва да се отнася с клиентката като с кралска особа.

Жената каза, че е дошла, защото ципът на купената й от Лондон рокля, която искала да облече тази вечер за бала у Денби, се бил счупил. Можела ли Кори да го поправи?

— Разбира се — отвърна Кори, след като изигра отлично ролята на сирачето Ани, което се възхищава на роклята. — Е, всъщност майка ми може. Ако остане на мен, със сигурност ще забравя някъде забодена карфица, а последното нещо, което искаме, е да усетите мушване в дупето. — Тя погледна ужасено жената. Не можеше да повярва, че е изрекла тези думи. — Убождане по дупето — поправи се бързо.

Жената се засмя неловко и каза, че около шест вечерта шофьорът на семейство Денби ще дойде да вземе роклята. Кори я изпрати до вратата, отвори й, едва се въздържа да не се поклони и остана да гледа как шофьорът и помага да влезе в лимузината. Когато отпътуваха, едва се сдържа да не прихне, макар че й идеше да изстене от срам.

Половин час по-късно леличка Хати дойде да поседи в магазина, а Кори тръгна да се прибира за обяд, като взе и роклята. Когато пристигна у дома, доктор Сандс тъкмо си отиваше.

— Как е тя? — попита Кори.

Докторът се усмихна и я потупа по ръката.

— Мисля, че днес е малко по-добре.

Кори си помисли, че просто се опитва да бъде любезен, но след като мина през кухнята да провери каква е тази приятна миризма, която идва от печката, тя излезе навън и намери майка си в градината да подрязва розовите храсти. Веднага се виждаше, че бузите на Едуина са по-румени дори от нейните, и понеже Едуина не я беше чула да идва, я погледа с любопитство няколко секунди. Да, несъмнено изглеждаше по-добре, а усмивката й подейства заразително и на Кори.

— Изглеждаш чудесно — й каза тя.

Едуина вдигна изненадано поглед.

— Благодаря — отговори й.

— Е, и какво се е случило?

— Да се е случило ли? Не, нищо не се е случило. Освен че грее слънце, а аз обичам дъщеря си повече отвсякога.

Кори направи гримаса.

— Господи, колко сантиментална ставаш понякога. Но трябва да ти кажа, облекчена съм, че това е всичко. Докато те гледах, в един момент си помислих, че май сте се позабавлявали в спалнята с доктор Сандс.

Едуина се засмя. Днес наистина изглеждаше щастлива.

Кори й подаде торбата с роклята и влезе да сложи чайника на котлона. Когато отново се показа, Едуина беше оставила градинарските си ръкавици върху масичката, държеше роклята и я гледаше възхитено.

— Тази не е от нашите — каза тя.

Кори обясни чия е, а после, докато се готвеше да влезе в къщата, за да направи чая, прибави:

— Иска я за някакъв бал, който щял да се проведе довечера у семейство Денби. Шофьорът ще дойде да я вземе, представи си. — И тъй като майка й беше застанала съвсем близо до задната врата, Кори продължи да бъбри, докато правеше чая. — Само да ме беше чула как разговарях с тази жена в магазина — рече тя. — Господи, беше отвратително! Първо започнах да раболепнича като Юрая Хийп, а после няма да се сетиш какво казах… — Тя разправи, смеейки се, на майка си за гафа, а после, когато чаят стана готов, го изнесе в градината. Ала в момента, в който зърна лицето на майка си, смехът замря на устните й.

Изтича до нея и я попита какво има. Едуина отговори, че нищо й няма, но Кори продължи да настоява:

— Изведнъж много пребледня.

Едуина я погледна в очите и за момент сякаш понечи да й каже нещо, но после поклати глава и отново насочи вниманието си към роклята.

— Боли ли те, мамо? — попита Кори.

— Сега не, миличко. Премина ми. Хайде, доразкажи ми за дамата в магазина…

В шест часа шофьорът се върна за роклята и Кори, която го чакаше нетърпеливо на вратата, му я подаде и веднага заключи магазина. Прекоси почти тичешком площада, като се мъчеше да заглуши ужасното предчувствие, което заплашваше всеки момент да се превърне в паника. Не искаше да го признае дори пред себе си, но беше чула, че понякога болните от рак изглеждат по-добре в дните, преди да умрат.

Една седмица по-късно Едуина беше в леглото си. Кори и Пола бяха прекарали вечерта в стаята й, но Едуина се почувства изморена и Пола трябваше да си тръгне доста рано. Около десет Кори влезе да пожелае на майка си лека нощ.

Едуина й протегна ръка и дъщеря й я пое.

— Искаш ли да ти почета? — попита Кори.

— Ммм, да. Защо не? — рече Едуина. — Но в случай че заспя, още отсега ти казвам лека нощ, миличко. И Бог да те благослови.

Кори започна да чете, но Едуина заспа твърде скоро. И в ранните часове на сутринта, докато Кори още седеше до леглото й, тя издъхна.