Сюзън Луис
Мания (33)

Тридесет и втора глава

Вече малко повече от две седмици Филип, Кори и Аналайз бяха в хотел „Сикрет Харбър“ в Гренада. Това бе един от най-луксозните хотели на острова, разположен по склона на хълма от едната страна на приличащия на подкова залив, с изглед към яхтите с всевъзможни размери, които пристигаха и отплаваха ежедневно. Плувният басейн, където си почиваха сега, се намираше пред огромна вила в италиански стил, където се помещаваха ресторантът на хотела и барът. Под тях се разполагаха хотелските апартаменти, всеки от които представляваше нещо като самостоятелна вила с тераса във форма на полумесец, издадена над морето.

Кори и Аналайз, по бански костюми от две части, правеха слънчеви бани, а Филип седеше под един чадър до тях и четеше вестник. Аналайз се беше изтегнала и се печеше, но Кори бе прегърнала коленете си и гледаше поредната луксозна яхта, която влизаше в пристанището.

След малко Филип остави вестника и я погледна. Аналайз вдигна очи към него и след това също погледна Кори.

— Кори — рече Филип, усетил болката, която сякаш я обгръщаше като ореол, — няма смисъл да се заблуждаваш повече, миличка. Не си…

— Моля те, не започвай отново! — изстена Кори и зарови лице в ръцете си. — Вече свърши, така че да го оставим.

— Не, няма да го оставим — каза решително той. — От известно време мисля по този въпрос и може би има начин и да си заедно с него, и да правиш каквото искаш.

— Как? Повече от всичко на света искам да правя тази програма.

— Повече, отколкото искаш Кристъс?

Кори поклати глава.

Аналайз вдигна поглед към баща си и прочел изражението й, той каза:

— Аз ще отида да взема един душ, а вие двете си поприказвайте.

— Кори — рече Аналайз, когато Филип се отдалечи, — двамата с татко много говорихме за това и мислим, че се чувстваш задължена да правиш тази програма заради нас. Но не е необходимо, наистина не е.

Кори поклати глава.

— Необходимо е. Не мога да избягам от това и да се преструвам, че никога не се е случило, Аналайз. Люк искаше да му помогна…

— Но Люк е мъртъв, Кори. Не можеш да направиш нищо, за да промениш това.

— Но Шивоун не е, нали? И колко още деца в момента понасят същите страдания като нея?

— Много, зная. Но и ти страдаш. Кристъс също…

— О, Аналайз, така и не му казах, че го обичам! А трябваше. Трябваше…

— Кори, престани да се самоизмъчваш, по-добре намери начин да бъдете заедно.

— Откакто той си отиде, все това правя и може би… — Тя погледна Аналайз, после се извърна.

— И може би? — подкани я Аналайз.

— Нищо. — Не искаше да казва на Аналайз, че е измислила начин. Че може да отиде при него и едновременно с това да върши каквото иска, но че това означава да напусне нея и Филип. — Филип току-що каза, че е измислил начин. Каза ли ти какъв?

Аналайз се усмихна.

— Ще го оставя той да ти каже.

Доста по-късно същия ден седяха на терасата на Филип и пиеха коктейли, Филип и Аналайз току-що се бяха върнали от разходка, а Кори цял следобед бе писала на Кристъс писмо, което знаеше, че няма да изпрати. Но когато му пишеше какво изпитва, се чувстваше по-близо до него, сякаш разговаряха. Знаеше, че се самоизмъчва, като си представяше отговорите му, но не можеше да се спре.

— И така — каза Филип, като я гледаше как върти чадърчето от коктейла между пръстите си, — кажи ми за какво мислиш, какво наистина искаш да правиш.

— Не мога — отвърна Кори. — Но смятах, че ти имаш какво да ми кажеш.

— Да, имам — каза той.

Кори го погледна с ъгълчето на окото си и продължи да върти чадърчето.

— Подозирам — рече Филип, — че си намислила начин едновременно да бъдеш с Кристъс и да правиш програмата, но това означава да отидеш в Америка, а ти не искаш да се разделиш с Аналайз и мен, след като току-що сме се събрали. Прав ли съм?

Кори го погледна и той се усмихна.

— Е, Холивуд не е чак толкова далеч — каза Филип. — А и ние двамата предпочитаме да си щастлива там, отколкото нещастна с нас, прав ли съм, Аналайз? И може да ти е неприятно да го чуеш, но TW ще оцелее и без теб.

Кори ги погледна и по лицето й бавно започна да се разлива усмивка.

— Значи вие двамата наистина сте разговаряли, нали? — попита тя.

Аналайз и Филип си размениха от онези погледи, които за проницателното око на Кори говореха много.

— Само да знаеше! — засмя се Аналайз.

— И така, това улеснява ли нещата за теб? — попита Филип.

— Предполагам, че да — отвърна Кори. — Но трябва да поговорим още за това. Имам предвид…

— Няма за какво да говориш, скъпа. Поне не с нас. С Кристъс трябва да поговориш.

Кори го гледа дълго, след това внезапно скочи на крака и го прегърна.

— О, тате! — извика тя. — Страшно го обичам, наистина го обичам!

— Знам, скъпа.

Когато се отдръпна от него, по бузите й имаше сълзи.

— Струва си да го оставя да те отнеме от мен само за да те чуя как ми викаш татко — каза той.

— Татко! Татко, татко, татко! — извика Кори. — Ти си най-чудесният татко на света. А сега сигурен ли си, че нямаш нищо против да замина?

— Напълно.

— Тогава, след като нямаш нищо против, отивам да му се обадя.

— Аз наистина нямам нищо против, но ако бях на твое място… — започна Филип, но Кори вече беше заобиколила тичешком вилата и се отправяше към стаята си.

 

 

Джийни и Ричард бяха в спалнята на дома си в Шърман Оукс, събираха си багажа и… се караха. Щом Джийни започнеше да слага разни неща в куфара, Ричард ги изхвърляше и й казваше, че не са й нужни.

— Знам, че не обичаш да летиш — казваше Джийни, — но успя да стигнеш до Франция, така че сега просто ще ти се наложи… Хей! Искам тази шапка — извика тя и я хвана, когато Ричард я метна към другия край на стаята. — Това ми е шапката късметлийка!

— Като късметлийската рокля, късметлийските обувки и късметлийските ти бикини. Защо са ти късметлийски бикини? Кого смяташ да… Извади това, Джийни! Няма да остане никакво място за моите неща. И вдигни телефона.

— Гледам те — предупреди го Джийни, докато се навеждаше от другата страна на леглото, за да вдигне слушалката. — И сложи това обратно. Ало! — кресна тя в слушалката.

— Джийни! Тук е Кори! Опитах се да се свържа с Кристъс на всичките му телефони, но не можах. Знаеш ли къде е?

Джийни се обърна и погледна Ричард.

— Амм, ъъъ, почакай малко. — После сложи ръка на слушалката и изсъска: — Кори е! Търси Кристъс. Какво да й кажа?

— Това, което ти каза да й предадеш, ако се обади — отвърна простичко Ричард. След това, като видя смутеното лице на жена си и осъзна, че се е отнесъл твърде нехайно с нещо толкова важно, стана от пода и взе слушалката от ръката й. — Аз ще се оправя — каза й. — И не се доближавай до куфара. Кори? Здрасти, тук е Ричард. Джийни ми каза, че търсиш Кристъс.

— Да, точно така. Знаеш ли къде мога да го намеря?

— Ами да, знам, но се страхувам, че не мога да ти кажа.

— Какво имаш предвид?

— Ами няма го. Тоест все още е в Ел Ей, но не си е вкъщи. И остави указания, че не иска да говори с никого. — Той помълча и трепна болезнено. — Най-вече с теб.

— О, не! — извика Кори. — О, боже, какво ще правя сега? Имаш ли връзка с него?

— Нещо такова.

— Тогава му предай едно съобщение от мен, моля те! Кажи му, че съм си променила решението. Че искам да бъда с него. Че ще напусна Англия… Кажи му, че го обичам! Моля те, Ричард, ще направиш ли това за мен?

— Да, разбира се, ще му кажа, но не… — После погледна слушалката. — Затвори.

 

 

Кори крачеше нервно из стаята си. Искаше й се да заплаче, но не си позволяваше. Трябваше да мисли, но можеше да мисли само за това колко ли го е наранила, за да се изолира по такъв начин. Така отчаяно й се искаше да оправи нещата, но какво можеше да направи? Може би трябваше просто да се качи на някой самолет за Ел Ей. Но не, едва ли щеше да го намери, щом той не го искаше. Може би когато Ричард му предадеше съобщението й, щеше да й се обади.

На другата сутрин Кори беше под душа, когато телефонът иззвъня. В бързината да стигне до телефона тя се блъсна в тоалетката, закачи с палеца на крака си куфара и накрая се спъна в хавлията.

— С Кори Браун ли говоря? — каза гласът от другия край на линията.

— Кристъс! — извика тя. — О, Кристъс! Говори ли с Ричард?

— Да, говорих с Ричард.

— Значи знаеш. Знаеш, че…

— Аха, знам.

— Искаш ли да се видим?

— Разбира се, че искам.

— Тогава идвам направо при теб! Ще хвана следващия самолет и ще дойда възможно най-бързо. И, Кристъс, Кристъс, аз… Не, ще ти кажа, когато дойда!

После затвори и започна да хвърчи из стаята и да тъпче разни неща в куфара си. Грабна саронга си и се уви с него. Нямаше време да се облича. След това си спомни, че трябва да резервира полет. Обади се по телефона на рецепцията, помоли ги да се заемат с това, вдигна куфара си от леглото и го затътри към терасата.

— Портиер — каза си тя. — Татко! Аналайз! О, боже, не им казах, че заминавам!

Изтича обратно към телефона. Не получи отговор нито от Аналайз, нито от Филип, а и вече беше забравила за портиера.

— По дяволите! — промърмори Кори и тръгна към вратата. Е, повече нищо не можеше да се направи, щеше да замъкне сама куфара до рецепцията. Тя излезе навън и вдигна куфара.

— Заминаваш ли някъде?

Кори се обърна рязко, ахна и изпусна куфара. Кристъс стоеше на входа на терасата, облегнат на рамката на вратата.

— О, боже! — извика тя и се хвърли в обятията му. — О, Кристъс! Защо не ми каза… Откъде се обаждаше… Как дойде тук? Ричард ми каза…

— Какво ще кажеш за това да ми задаваш въпросите един по един? — засмя се той.

Тя тръсна глава, опитвайки се да проумее всичко това.

— Само преди пет минути ти беше в Ел Ей — каза тя.

— Тц! Преди пет минути бях във фоайето.

— Но кога пристигна?

— Преди десет минути. А какво ще кажеш да ме целунеш, преди да е започнал същинският разпит?

Прегръдката беше дълга и когато свърши, Кори вече не беше толкова сигурна, че иска да знае подробностите, поне още доста време.

— Здравейте! Хей, вие двамата! — подвикна Филип от съседния балкон.

Кори се обърна и погледна баща си. После впери очи в Кристъс и отново се обърна към баща си.

— Знаел си, че е тук, нали? — попита тя Филип. — През цялото време си знаел…

— Ще те оставя ти да обясняваш — ухили се Филип на Кристъс. — Ние двамата с Аналайз ще бъдем в ресторанта, в случай че поискате да се присъедините към нас за късна закуска. — И изчезна.

— И така — каза Кристъс, като вдигна куфара и го внесе обратно в стаята. — Ричард ми каза, че си променила решението си. Значи идваш в Холивуд?

— Да. Е, ако все още ме искаш — отвърна тя, като го следваше по петите, и посегна да го докосне, докато той поставяше куфара върху поставката. — Ами всъщност, да, предполагам, че ме искаш, иначе нямаше да си тук. Ама наистина ли си тук? Още не мога да повярвам напълно.

— Искаш ли още една от онези целувки просто за да се увериш?

— Мхм — кимна нетърпеливо тя.

— Е, ще трябва да почакаш. Искам да чуя какви решения си взела.

— Добре. Ами доста мислих… Ела да седнем и ще ти кажа. Но първо искам да знам какви сте ги вършили двамата с баща ми.

— Само два телефонни разговора. Нищо повече — ухили се Кристъс и й позволи да го отведе до канапето. — А сега продължавай.

— Е, мисля, че пак ще мога да направя документалния филм за Шивоун, но в някоя американска телевизионна компания. Разбира се, ще имам нужда от помощта ти, за да ме допуснат, както и да ме насочиш към някои добри писатели и актьори, разбира се. Не, всъщност те трябва да са британци. Но няма значение, насилие над деца има по целия свят, не само в Англия. Така че си помислих… Кристъс, ти ми се смееш!

— Не, не — каза той и вдигна ръце. — Дотук всичко звучи страхотно. И после какво? След като го направиш? При условие, че те уредя де.

— Не съм мислила толкова надалеч — призна тя. — А и трябва да призная, че това наистина ме притеснява. Имам предвид какво ще правя в Холивуд, докато ти пътуваш, за да правиш невероятните си филми?

— Мен ли питаш?

— Да.

Той сви рамене.

— Мисля, че ще бъдеш твърде заета с отглеждането на нашите деца, за да мислиш за такива неща.

Тя го ритна.

— Сериозно!

— Сериозно говорех. Но предполагам, че няма да се почувстваш щастлива, докато не направиш собствена кариера. Може би ще откриеш такава възможност в някоя американска телевизия.

Тя сбърчи нос и Кристъс се разсмя.

— Британка до мозъка на костите! — отбеляза той. — Мислиш, че вашата телевизия е по-добра от нашата, а?

— Да — отвърна искрено тя.

— Но би направила филма си за Шивоун в Щатите?

— Стига да съм с теб и да не е спонсориран от някоя ужасна компания, която ще иска безвкусните им продукти да присъстват във всеки кадър.

— Разбирам. Ами баща ти и Аналайз?

— Говорихме за това и Филип каза, че няма нищо против да замина, но…

— Но на теб не ти се иска да ги напускаш?

— Не ми се иска. Но заради теб ще го направя.

Кристъс се разсмя и я притегли в прегръдките си.

— Предполагам, че ще е по-добре да ти кажа истината — каза той. — Не е необходимо да идваш в Холивуд, за да живееш с мен, Кори. Дори не е нужно да правиш документалния си филм в американска телевизия. Можеш да го направиш в TW в Лондон.

— Не разбирам — каза Кори, внезапно уплашена, че той й казва, че не я иска.

— Ще живеем в Лондон — каза Кристъс.

Кори остана с отворена уста.

— Лондон? — повтори тя.

— Точно това казах, Кори Браун, отказвам се от Холивуд, за да дойда при теб.

— Не! Но ти не можеш да направиш такова нещо. Ами филмите ти?

— И в Европа правят филми, нали? А и не забравяй, че говоря също френски и италиански. И съм завършил колеж в Лондон. Винаги съм искал да направя един напълно европейски филм.

— Никога досега не си ми го казвал.

Той просто повдигна вежди.

— Искаш да кажеш, че се отказваш от всичко това заради мен? — попита тя, останала без дъх.

— Разбира се. Нали и ти щеше да го направиш заради мен.

— Но, Кристъс, при теб е различно! Искам да кажа, че ти, ами ти си си ти. Всички в Холивуд те искат.

— Имаха ме — засмя се Кристъс. — И съм ти приготвил още една изненада. Какво ще кажеш да режисирам твоя филм?

— Ти?

— Аха, защо не?

— Но ти не режисираш документални предавания! Бас държа, че дори не знаеш как се режисират видеофилми.

— Права си, не знам. Но мога да режисирам филми.

— Но ти снимаш само на 35-милиметров. TW никога няма да успее да събере толкова средства.

Той я погледна и не след дълго Кори започна да се смее.

— Разбира се, с твоето име ще съберем всичките пари, които са ни нужни.

Кристъс кимна.

— Та какво ще кажеш? Ще ме вземеш ли на работа?

Кори поклати удивено глава.

— Господи! Какво ще кажат всички? Кристъс Бенати се отказва от Холивуд, за да работи в британска телевизия.

— За да направи едно телевизионно предаване — поправи я той, — и то, което ще се излъчи първо по кината. А след това ще се върна към филмите.

Тя го погледна.

— Не! — каза, като клатеше глава. — Не мога да ти позволя да направиш такова нещо. Не мога да ти позволя да се откажеш от Холивуд. Това е целият ти живот.

— Господи, мили боже, какво трябва да направи човек? Казах, че ще дойда в Англия…

— Не, това е важно, Кристъс, това е…

— Кори, ти си най-твърдоглавата, най-опаката жена, която някога съм срещал. А сега, по дяволите, ще се омъжиш ли за мен?

— Не!

— Ще се омъжиш и още как!

— Добре де, ще се омъжа за теб. Но не мога да ти позволя…

— Кори, млъкни!

— Няма.

— Поне веднъж в целия си проклет живот направи каквото ти се казва!

Кори се ухили.

— А сега ме чуй. Идвам в Лондон, ще си намерим къща, в която да живеем, и в случай че още не си осъзнала, току-що, преди тридесет секунди, се съгласи да се омъжиш за мен. Знаеш какво означава това, нали?

Кори дълго го гледа учудено, а след това започна да се усмихва.

— Значи да. Добре. Тогава да го чуем.

— Просто така? Както си седим?

— Просто така. Както си седим.

— Добре. Обичам те, Бенати.

— Струва ми се, че е вярно — каза Кристъс, но погледът му вече бе станал сериозен и като я притегли в обятията си, я целуна. — Та кога ще направиш от мен порядъчен мъж? — попита той малко по-късно.

— Веднага щом поискаш.

Кристъс кимна.

— Това е добре, защото си мислех, че можем да го направим в събота.

— В събота?

— Да. Къде отиваш? — попита Кристъс, когато Кори стана и тръгна към телефона.

— Да се обадя на Пола. Трябва да й кажа. В събота!

Кристъс си погледна часовника, после стана, отиде при нея и прекъсна връзката, когато тя вече бе набрала половината номер.

— Какво правиш? — попита Кори, когато той седна на леглото и я притегли към себе си.

— Пола вече знае — каза Кристъс.

— Какво? Откъде?

— Вчера Аналайз й каза. И мисля, че тя и Дейв ще се приземят в Барбадос след около два часа.

— В Барбадос?

— Аха. Тази вечер имат връзка за Гренада. Може дори да се засекат с Джийни и Ричард.

— Джийни и Ричард! Кристъс, какво става?

— Всички идват за сватбата. Родителите ми пристигат утре.

Кори поклати глава. Всичко това й бе дошло твърде много.

— Толкова ли беше сигурен, че ще кажа „да“?

Той кимна.

— Мразя те.

— Разбира се, че ме мразиш.

— Има ли още нещо, което да не си ми казал? — попита тя.

— Аха. Ще се оженим на яхтата ми.

— На яхтата ти? Но ти нямаш яхта!

— Разбира се, че имам. Наех екипаж да я докарат от Тортола, вече трябва да е пристигнала. А след сватбата двамата с теб ще отплаваме сами на меден месец.

— Аз имам ли изобщо думата?

— Не.

— Но какво ще облека?

— На мен ми изглеждаш страхотно така, както си — ухили се той и плъзна ръка по заоблените форми под талията й. — А какво носиш под това нещо между другото?

— Нищо. А ти какво ще облечеш?

— Ще намеря нещо.

— Не мога да повярвам! — каза Кори, като седна до него. — Тук се е провеждала истинска конспирация, нали? Но защо не ми казахте какво планирате?

— Исках да бъде изненада — отвърна той.

— И казваш, че Пола и Дейв пристигат? Но те не могат да си позволят… — Тя го погледна. — Ти си им платил разходите, нали?

— Струваше ми се, че ще искаш да бъдат тук за сватбата ти — отговори Кристъс. — Но предполагам, че трябва да престана да те глезя така, иначе накрая ще фалирам. А сега — промърмори той, като разтвори саронга й и я бутна назад върху възглавниците, — кажи ми пак, че ме обичаш, някак взе да ми харесва да го чувам… Ау! — извика той, когато Кори внезапно седна в леглото.

— Събота! — извика тя. — Ще се оженим в събота?

— Мисля, че така се договорихме току-що — отвърна той, като се хвана за главата.

— Но днес е сряда! Нямам време да се разтакавам тук! Има да се вършат сто неща! — Тя скочи от леглото. — Къде ще намеря фризьор? Ами цветята? Храната? Виното? После… свещеник. Ще трябва да намерим свещеник! О, Кристъс, защо… Кристъс! Какво правиш? Кристъс, пусни ме да сляза.

— Кори — каза той, докато я разнасяше из стаята, — ако ще бъдем екип, тогава по-добре отсега свикни с мисълта кой раздава заповедите тук. — И я стовари върху леглото.

— О, вече знам! — усмихна се тя.

Кристъс се разсмя, когато забеляза немирния пламък в очите й.

— Тогава ми кажи, че ме обичаш.

— О, боже! Май наистина си помисли, че ти ще раздаваш заповедите! — Но когато тръгна заплашително към нея, тя извика: — Обичам те, обичам те, обичам те!

— Не е зле — рече той, — но мисля, че можеш да го кажеш доста по-убедително.