Сюзън Луис
Мания (32)

Тридесет и първа глава

„Следи от минали животи“ носеше добри приходи. При представянето си в Щатите преди месец бе получил страхотни рецензии и все още билетите за прожекциите се изкупуваха като топъл хляб. Пресата беше във възторг; филмът бе пълен с противоречия и по тази причина Кристъс бе очаквал да привлече голямо внимание, но твърде често бе споменаван само като допълнение към случилото се в Южна Франция. Мистерията, която обвиваше онази съдбовна нощ, вече бе прехвърлена към средните страници и очерците, но личният му живот все още се намираше под обсада — сякаш целият свят искаше да знае в какво състояние е връзката му с Кори Браун. Той нямаше какво да им каже по този въпрос, но и да имаше, едва ли щеше да го направи. Упоритото му мълчание настрои пресата срещу него и поради това, както самият предполагаше, тръгнаха слухове за подновяване на връзката му с Пейдж Спенсър. Обстоятелството, че от завръщането си от Кан не се бе виждал с нея, сякаш нямаше никакво значение. И понеже се страхуваше, че тази неоснователна клюка ще стигне по някакъв начин и до британската преса, той най-сетне даде изявление, в което отричаше слуховете и казваше, че в момента работи върху сценарий за нов филм, който на този етап ще бъде пазен в тайна. Тогава настана истински ад — медиите бяха гладни и той определено лишаваше хищните им пера от плячката, за която копнееха.

Кристъс знаеше от редовните си телефонни разговори с Пола, че Кори също е подложена на непрестанните им атаки, но при нея бе доста по-зле. За щастие Пола правеше всичко възможно да държи пресата далеч от нея, така че до този момент Кори не подозираше, че около името й кръжат догадки и клюки, които можеха да ужасят и закоравял циник. Връзката й с Люк се разглеждаше под микроскоп и една особено отмъстителна драскачка почти бе обвинила Кори, че е нападнала Аналайз в пристъп на ревност. Филип веднага заплаши, че ще ги съди, и вестникът отстъпи, като още на следващия ден публикува извинение от два реда на осемнадесета страница. След това насочиха вниманието си към Радклиф, който беше отстранен от работа, докато траеше разследването на работата му по този случай.

Но това, което най-вече подлудяваше пресата, бе, че имаше загинал човек — и то не кой да е, защото в качеството си на журналист и телевизионна звезда Люк Фицпатрик бе един от тях. Смятаха, че имат правото да знаят какво се е случило във вилата на Кап Фера и нямаше да мирясат, докато не постигнеха своето.

Накрая полицията излезе с изявление за освобождаването на Боби Макайвър. Последвалият фурор отекна по целия свят, понеже вече се знаеше, че Люк Фицпатрик е убил проститутките. Пресата и съчувствието на обществото отново се насочиха към Кори, но по нейно нареждане не им се каза нищо повече.

— Не иска фактите да бъдат изопачавани — каза Пола на Кристъс, когато й се обади по-късно същия ден, — а и смята, че Аналайз е тази, която трябва да реши какво може да се разкрие пред обществото.

— Как е Аналайз? — попита Кристъс.

— Оправя се, поне така мисля. Все още е в клиниката. Кори и Филип й ходят на свиждане всеки ден, но мисля, че скоро ще я изпишат.

— А Кори? Тя как е?

— Все по-добре. Снощи мина без хапчета за сън и каза, че нямала кошмари. Е, то и аз щях да чуя, ако имаше, така че…

— Още ли ходи на психотерапевт?

— О, да. Три пъти седмично.

— И добре ли й се отразява?

— Всъщност не говори за това. Поне с мен. Но смятам, че разговаря с Филип. Защо не му се обадиш? Сигурна съм, че той няма да има нищо против.

— Всичко е наред, той ми се обади. Терапията на Кори вървяла чудесно, просто се надявах, че може да ти е казала нещо повече.

Последва пауза и Пола усети напрежението му. Фактът, че Кори отказваше да говори с него, че го беше изолирала, когато той изпитваше отчаяна нужда да й помогне, го измъчваше непоносимо, Пола знаеше това.

— Знам какво се опитваш да ме попиташ — каза съчувствено тя. — Съжалявам, все още не те е споменавала. Тази сутрин се опитах да изкопча нещо от нея, но… — Веднага млъкна, защото чу, че се отваря входната врата. — Трябва да затварям — прошепна. — Тя току-що влезе. Утре ще ти се обадя пак.

— С кого говореше? — попита Кори, когато влезе в стаята.

— О, с майка ми — отвърна Пола.

Кори се обърна и я погледна, но преди да успее да отбележи, че майка й живее от другата страна на улицата, Пола попита:

— Как е Аналайз днес?

Кори въздъхна и се строполи в любимото кресло на майка си.

— Възстановява се, поне физически. Иска да се върне у дома, но Филип се страхува, че е твърде рано. А на мен ми се струва, че понеже той плаща, докторите правят това, което той пожелае. Както и да е, утре ще й махат конците от крака и тя се надява тогава Филип да си промени решението.

— Нейният психотерапевт постига ли вече някакъв напредък?

Кори поклати глава.

— Все още не говори за това с никой друг, освен с мен. И когато го прави, изглежда така, сякаш продължава да е обсебена от него. Прехвърля го отново и отново в ума си, сякаш — ами не знам — предполагам, че сякаш се мъчи да намери някаква свръхестествена причина за случилото се. — Тя въздъхна уморено. — Само да можеше да я видиш, Пола, господи, направо ще ти се скъса сърцето! Изглежда толкова вманиачена на тази тема и в същото време е така объркана, така неуверена в себе си. Е, това едва ли е изненадващо, но понякога, като я слушам как преживява всеки момент от случилото се, се чудя дали някога изобщо ще го преодолее.

— Ами ти? — попита меко Пола. — Ти мислиш ли, че ще го преодолееш?

Кори се засмя сухо, безрадостно и очите й се зареяха някъде из стаята.

— Чичо Тед и леличка Хати ще дойдат ли на вечеря днес? — попита тя, демонстративно сменяйки темата.

— Мисля, че да — отвърна Пола, неспособна да прикрие разочарованието си. — Кори — каза тя след кратко мълчание. — Кори, защо не…

— Не, Пола — прекъсна я Кори. — Знам какво се готвиш да кажеш, така че, моля те, недей.

— Но аз съм най-добрата ти приятелка, Кори! Искам да ти помогна, ако мога.

— Вече ми помогна, като ме приюти. Но не мога да го обсъждам с теб. Пола, моля те, опитай се да ме разбереш. Говоря за това всеки ден с Аналайз, три пъти седмично с психотерапевтите, а и с Филип. Ако започна да го предъвквам и с теб, вече няма да мога да говоря за нищо друго, нали? А това не ми се струва най-добрият начин да върна живота си в нормалното му русло.

— А връщането в нормалното русло включва ли… — Пола млъкна. За свой яд, чу бебето горе да надава вик, така че моментът отново бе неподходящ, за да повдига въпроса за Кристъс. — Ще се върнеш ли в Лондон? — попита тя.

— Вероятно. Говорих за това с Филип, но все още нищо не сме решили. Разбира се, не можем, преди да сме разбрали как ще потръгнат нещата с Аналайз и какво смята да предприеме. Изглежда, обаче е успял да си продаде къщата. Пам му е намерила друга, някъде в Кенсингтън, Филип отиде да я огледа. На приземния етаж има отделен апартамент и той се надява, че Аналайз ще пожелае да живее там.

— Ами ти?

— Аз в крайна сметка ще се върна в моето ателие.

— А TW?

— Ами това все още го обсъждаме. Тъй като Филип е спрял предаванията, не знам дали ще е възможно да си върнем програмното време. Все пак всичко е въпрос на бъдеще. Сега е важно само това, че моята кръщелница крещи така, сякаш се мъчи да събори къщата.

Няколко минути по-късно Пола стоеше на мивката и приготвяше зеленчуците, когато Кори, подпряла удобно бебето на хълбока си, застана на вратата.

— Пола — каза предпазливо тя.

— Ммм?

— Погледни ме, ако обичаш. Искам да ти виждам очите, когато ти задам този въпрос.

Пола се обърна.

— Това ми звучи сериозно — каза с любопитство тя.

Кори дълго я гледа, преди да каже:

— Преди малко говореше с Кристъс, нали? — Тя се усмихна, когато бузите на Пола почервеняха. — Да, и аз така си помислих.

— Той се тревожи за теб, Кори! — отвърна предизвикателно Пола. — Едва ли би могла да го обвиняваш за това, нали?

— Така е.

После, когато тя се обърна към Бет и започна да й прави муцунки, Пола си помисли, че са изоставили тази тема, но след минута-две, все още приковала цялото си внимание върху бебето, Кори попита:

— Как е той?

Облекчението и радостта в очите на Пола не можеха да се сбъркат с нищо друго.

— Казва, че медиите не му давали мира, но главната му грижа си ти.

— А ти какво му каза за мен?

Пола сви рамене.

— Всъщност най-различни неща. — Тя изчака малко и после каза нерешително: — Защо не му се обадиш?

— Не! — Кори беше непреклонна. — Не, не мога. Просто исках да разбера как е, това е всичко. По-добре да отида да сменя пелените на бебето.

— Кори, това не може повече да продължава! — рече Пола, като я последва в дневната. — Ще го загубиш, ако продължаваш така.

— Знам — каза тихо Кори. Беше се надвесила над Бет, която се смееше и гукаше в лицето й.

— Той толкова те обича, Кори! — настоя Пола. — А знам, че и ти го обичаш. Така че, моля те, заради двама ви, обади му се.

Кори впери очи в бебето и щастливото пълничко личице започна да се замъглява пред очите й.

— Искам — прошепна едва чуто тя, задавена от сълзите. — Господи, Пола, само да знаеше колко ми се иска да поговоря с него!

— Тогава защо не го направиш? — каза умолително Пола, като се настани на пода до нея.

— Защото се страхувам. Ужасно ме е страх, че повече никога няма да бъда същата. Че няма да мога да… да го обичам така, както той иска. О, Пола! — зарида тя и Пола я притегли в прегръдките си. — Всичко е такава каша, че просто не знам какво да правя!

— Е, поне няма никаква полза да бягаш от нея — каза й нежно Пола. — Има само един човек, който може да ти помогне да го преодолееш, и това е Кристъс.

— Да, но само като си представя как идва към мен, виждам лицето на Люк. Нещата, които ми стори, Пола, едва ли някога ще престанат да ме измъчват. Беше толкова… О, боже, беше толкова ужасно… Не преставам да си мисля, че той е някъде отвън, че ме наблюдава и ако отида при Кристъс, отново ще ме изнасили. Зная, че е глупаво, че той е мъртъв, че това никога повече не може да се случи, но той не престава да ме преследва. Няма да ме остави на мира.

— Няма, ако и ти не го оставиш — рече Пола и я погали по косата. — А единственият начин да го направиш е, да продължиш да живееш живота си. И да позволиш на хората, които те обичат, да ти помогнат да оставиш всичко това зад гърба си.

— Само дето не е толкова лесно, нали? — подсмръкна Кори. — Искам да кажа, не бива да забравяме и Аналайз. Тя преживя много повече от мен. Какво ще прави, ако отида при Кристъс?

— А какво ще прави Кристъс, ако не отидеш при него?

— Ще се оправи. Но не съм толкова сигурна за Аналайз.

— Но ти не можеш да поемаш такава отговорност, Кори. Зная, че ти е сестра, знам и колко се обвиняваш, задето си я завела във Франция, но трябва да живееш своя живот.

Кори вече клатеше глава.

— Не мога да й обърна гръб, Пола. Просто не мога.

— Добре, но мисля, че трябва да поговориш с Кристъс и да му обясниш това. Кажи му всичко, което каза на мен, и знам, със сърцето си го чувствам, че той ще намери начин двамата да бъдете заедно.

— Ще си помисля — каза Кори и избърса очи в чистата пелена на Бет. — Просто ми дай още малко време.

Следващите няколко дни прекара с Филип и Пам в селската къща на семейство Денби, за да им помогне с приготовленията за завръщането на Аналайз, което щеше да стане в края на другата седмица. Първата вечер Пам си легна рано и ги остави двамата с Филип да си приказват до ранните часове на сутринта. На Кори й бе толкова приятно да говори за нещо друго, различно от събитията напоследък, че по едно време се разсмя от сърце, кога Филип й разказваше разни истории за баба й Корнелия, която, ако можеше да се вярва на скандалните истории на Филип, очевидно бе абсолютен чешит. И докато го слушаше, а после заговориха за Едуина и за нейното собствено детство, започна да изпитва към него топлота, каквато не бе чувствала преди. Нямаше представа, че може да бъде толкова остроумен, така непринуден, но той се бе променил през последния месец, изглеждаше много по-самоуверен, някак по-овладян, което — както Кори се досещаше — до голяма степен се дължеше на факта, че се бе отървал от Октавия.

Октавия бе тема, която в последните седмици разискваха в детайли, а през почивните дни, когато Аналайз си дойде, отново бе предмет на разговор. Тримата прекараха много часове в кабинета на Филип, макар че каква съдба готвеха за Октавия, която наскоро бе продала историята си на един жълт вестник, Пам нямаше представа.

— Днес пак са се заключили там — каза тя на Пола в понеделник сутринта, когато Пола намина с Бет.

— Предполагам, това означава, че Аналайз е прочела статията — рече Пола.

— О, да, прочете я, и още как. До последната мръсна лъжа. Как тази жена има наглостта да разправя на журналистите, че Люк с години я е карал да страда, никога няма да разбера. И моля ти се, казала им е, че Филип я е изгонил заради изневярата й, а тя била просто нещастна жертва на мъжа, принудил я да върши разни неща против волята й! И за момент не съм си помислила, че някой може да й повярва, но май най-важното е, че нито веднъж не споменава за факта, че Аналайз не е дъщеря на Филип. Все пак той получи писмо от нея, в което го заплашва, че ще разкрие още неща, ако той не й даде пари веднага. Предполагам, че именно това обсъждат сега.

— Разбирам — каза замислено Пола. — Май ще трябва да направят нещо, иначе Октавия ще ги изнудва до безкрайност. Между другото мислиш ли, че Аналайз е дъщеря на Филип?

Пам въздъхна.

— Съмнявам се дали и самата Октавия знае отговора на този въпрос, но важното сега е, че не е дъщеря на Люк. Ако беше, не съм сигурна дали изобщо щеше да се съвземе.

Пола я наблюдаваше как прекосява кухнята, за да налее още кафе.

— Как е Аналайз сега? — попита тя. — Видях я в събота, когато се върна у дома, и тогава ми се стори малко уморена…

— Аналайз — каза Пам, като се обърна — изживява нещо като метаморфоза, ако питаш мен. Както ти сама каза, преди два дни, когато се върна у дома, изглеждаше отпусната и крехка, но оттогава сякаш някой е запалил огън в нея. Един господ знае какво замислят тримата, но каквото и да е то, ще се отрази добре на момичето.

Пола знаеше какво кроят, понеже Кори й бе доверила предишната вечер, но щом още никой не бе казал на Пам, не смяташе, че е нейна работа да го прави.

— Мислиш ли — попита Пола, — че Аналайз изглежда толкова привързана към Кори, колкото беше в болницата?

— Несъмнено — отвърна без колебание Пам. — Може и да загуби майка, но спечели сестра, така гледа на нещата и според нея това компенсира всичко. Тя е напълно предана на Кори.

— Разбирам — отвърна мрачно Пола. — Страхувах се, че ще кажеш нещо такова.

Пам я погледна изненадано, но не каза нищо, докато не седна отново на масата.

— Какво те мъчи, миличка? — попита тя, като я гледаше загрижено. — Ако си мислиш, че това ще промени приятелството ти с Кори…

— Не, не, не мога да си представя, че нещо някога може да го промени — отвърна Пола. — Просто… Ами разбираш ли, дълбоко в сърцето си Кори иска да бъде с Кристъс, знам това. Все още преживява тези ужасни събития, естествено не би могла да ги преодолее толкова лесно, но той ще се справи с това, стига тя да му даде шанс. И съм убедена, че щеше да му даде шанс, ако не беше Аналайз. Виждаш ли, страхува се как ще реагира Аналайз, ако тя отиде при Кристъс. Постоянно й повтарям, че трябва да живее своя живот, че не бива да се отказва от него заради чувството си за семеен дълг, но… Защо се усмихваш?

— Не мисля, че е необходимо да се притесняваш за тази работа със семейния дълг — засмя се Пам. — Филип владее положението. Не знам дали имаш представа за разговорите, които двамата с Кристъс проведоха по телефона през последните две седмици… Е, разговаряха. Страхувам се, че не мога да ти кажа повече, но съвсем скоро ще видиш за какво става дума.

 

 

Три дни по-късно Филип посрещна Кристъс на летище Хийтроу.

— Каза ли й вече, че пристигам? — попита Кристъс, докато се движеха с бясна скорост по шосе М 4.

— Не, още не. Смятах да го направя довечера.

Кристъс кимна.

— По дяволите! — промърмори той след минута-две. — Нервен съм като някакъв ученик. Сигурен ли си, че според нейния психотерапевт това е добра идея?

Филип се изсмя.

— Точно така се изрази и вече е късно да ми казваш, че си се уплашил.

— Как ли не! Просто тази твоя дъщеря на моменти може да е адски непредвидима.

Филип повдигна вежди.

— Ти си този, който предсказваше как ще реагира Кори — отбеляза той.

— Да, ама сега не се чувствам чак толкова сигурен. Ами ако откаже да ме види?

— Няма. Не и когато разбере, че вече си тук. Именно затова се въздържах да й кажа. Все пак мисля, че е добре да се подготвиш за чакане, може да й трябват ден-два да привикне с мисълта, че трябва да се изправи лице в лице с теб.

Но не се наложи, тъй като на следващата сутрин, точно когато Кристъс се канеше да отиде на среща с психотерапевтката на Кори, му се обади самата Кори.

— Съжалявам — каза простичко тя.

— Съжаляваш? За какво?

— За всичко, на което те подложих.

— О, Кори! — изстена той. — За мен е важно само, че си добре.

— Затова ли си в Лондон?

— Да.

— Но аз съм тук, в Съфолк.

За момент той остана безмълвен, почти не смеейки да се надява…

— Имаш предвид… Да не би да се опитваш да ми кажеш…

— Кристъс, моля те, ела! — прошепна тя.

През цялото време, докато пътуваше с влака, той се опитваше да се подготви, казваше си, че трябва да се отнася внимателно с нея, че не бива да я докосва, освен ако тя не го поиска. „Малко по малко всичко ще се нареди“, повтаряше си той.

Дейв го чакаше на гарата с наперено килната сламена шапка, като се изтягаше на капака на колата и се препичаше на лятното слънце. После го откара през неподвижните, сънливи селски местности до къщичката. Пола ги чакаше на прага.

— Тя е в градинката отзад, играе си с Бет — прошепна тя на Кристъс. — Върви.

Сърцето му биеше толкова учестено, че започна да диша дълбоко, за да се успокои. Юмруците му се свиваха и отпускаха, а дългата му коса, макар да не знаеше това, се беше разбъркала, понеже постоянно прокарваше пръсти през нея. Той прекоси дневната и влезе в езеро от слънчева светлина, която струеше през отворената врата на кухнята. Очите му се стрелнаха към прозореца, но тя не се виждаше никъде. Той излезе през задната врата и спря…

Кори седеше в ъгъла на градината и се смееше, докато бебето разкъсваше едно венче от маргаритки с пухкавите си юмручета. Беше облечена в бяла памучна рокля и лъскавата кестенява коса покриваше лицето й. Ранните слънчеви лъчи падаха под такъв ъгъл върху девойката на моравата, че тя изглеждаше почти нереална, а когато Кори отново се засмя и смехът й се смеси с радостните песни на птиците, му се стори, че някой изтръгва сърцето му. Известно време само я наблюдава, неспособен да повярва, че е възможно да обича толкова някого. След това, когато усети погледа му, тя вдигна очи, видя го и му се усмихна. Това едва не провали плановете му. Чувствата му бяха изплували толкова близо до повърхността, че искаше само да я прегърне и задуши с всичката любов, която гореше в гърдите му. Но не биваше да го прави, трябваше да действа много предпазливо, да е сигурен, че тя е подготвена за това… И дано да беше.

— Здравей — каза тя и стана.

— Как си? — попита меко Кристъс.

Усмивката й стана още по-широка, после и двамата се разсмяха, когато Пола се промъкна покрай тях, за да вземе дъщеря си.

Когато Кристъс отново се обърна, откри, че Кори е прекосила половината градина.

— Поотслабнала си — каза той.

Кори се завъртя.

— Мислиш ли, че ми отива?

— Май по ми харесваше както си беше преди. — Той трепна. — Извинявай — каза след малко. — Баща ти ми каза, че ще ви води двете с Аналайз на Карибите за един месец.

Кори кимна.

— Заминаваме в началото на идната седмица. Нещо като ваканция за възстановяване.

— Разбирам.

Изглеждаше толкова умърлушен, че сърцето на Кори се сви от болка. Наистина ли беше забравила колко ужасно хубав е той, или страхът да не го загуби не й бе позволявал да си спомни?

— Няма ли да ме целунеш? — попита срамежливо тя.

Кристъс я погледна толкова слисано, че Кори се засмя.

— Няма да се счупя — каза му тя.

— О, Кори! — изстена той, притегли я в прегръдките си и когато намери меките й устни, чувствата му преляха с непозната досега сила.

— По дяволите — каза Кори, когато най-сетне я пусна. — Смятах да ти кажа, че не е необходимо да се отнасяш с мен по-различно отпреди, но очевидно няма нужда.

Той се усмихна с половин уста и когато вдигна поглед към засмените му очи, Кори усети как отново се разтапя.

— Какво те накара да си промениш решението и да се срещнеш с мен? — попита той.

— Трябваше да бъда абсолютно сигурна, че няма да избягам, като те видя. Че няма да те нараня, като не мога да бъда същата като преди.

— А сега сигурна ли си?

— Така мисля. Но предполагам, че има още няколко неща, които трябва да разрешим, преди всичко това да приключи.

Стомахът на Кристъс се сви на топка.

— Какво имаш предвид, като казваш „преди всичко това да приключи“? — попита той с внезапно прегракнал глас.

Кори поклати глава и свали ръце от раменете му. Кристъс я видя как започва да гледа навсякъде другаде, но не и към него. Непоносимо предчувствие започна бавно да стяга гърдите му.

— Кори…

— Кристъс…

Бяха проговорили едновременно и като се усмихна нерешително, тя взе ръцете му.

— Не знам дали някой ти е казал — започна тя, — но доктор Хоровиц идва да ме види, всъщност няколко пъти. Разправи ми за живота на Люк като дете и… ами искам да отида да видя Шивоун. Би ли ме закарал? Можем да вземем колата на Дейв.

— Сигурна ли си, че това е разумно? Пита ли Хоровиц?

— Да. Тази сутрин, след като говорих с теб, му се обадих. Той ни очаква. Разбираш ли, исках да дойдеш с мен.

— Защо?

— По-късно ще ти обясня, но ще дойдеш ли?

Когато пристигнаха в клиниката — усамотена розова къщичка с изглед към морето, кацнала върху скалите — една сестра отиде да доведе доктор Хоровиц. След като им предложи чай, който и двамата отказаха, той ги заведе в стаята на Шивоун.

— Знае ли, че Люк е мъртъв? — попита Кристъс, преди да влязат.

— Съобщих й, да. Но не бих казал, че имаше някаква реакция.

Кори вдигна поглед към Кристъс, след това го стисна здраво за ръката и двамата влязоха в оскъдно мебелираната стая.

Шивоун седеше в обичайната си поза до прозореца, с гръб към вратата, загледана невиждащо във великолепната морска панорама. Доктор Хоровиц отиде зад инвалидната количка, като им обясни, че тя може да ходи, но рядко го прави.

— Имаш посетители, Шивоун — каза й той, хвана дръжките на количката и я обърна към тях.

Кори ахна и още по-здраво стисна ръката на Кристъс.

— Господи! — промълви тя.

Хлътналите очи гледаха безжизнено, кожата беше бледа, а дългата до раменете руса коса — отпусната и лишена от живот като съсухреното й тяло; и въпреки това, ако не я бяха предупредили, Кори наистина щеше да повярва, че вижда Аналайз.

— Приликата е забележителна, нали? — рече Хоровиц.

Кристъс клатеше удивено глава.

— И тя не е, наистина ли не е възможно да е…

— Леля на Аналайз? — довърши вместо него Хоровиц. — Мисля, че не. Страхувам се, че това е просто едно от трагичните съвпадения на живота.

Кристъс погледна Кори. Тя пусна ръката му, прекоси стаята и когато стигна до Шивоун, коленичи пред нея.

— Здравей — каза тихо.

Втренчените очи на Шивоун не трепнаха.

— Аз съм Кори — каза тя, като хвана отпуснатите й ръце. После погледна Хоровиц и той се усмихна. Кори впери отново очи в безизразното лице и потърси в ума си думите. — Обичаш ли книгите, Шивоун? — попита тя. — Бих могла да ти донеса някои книги. Дори ще ти чета, ако искаш. Искаш ли? — Когато усети как Шивоун стисна леко пръстите й, тя сведе очи към тях, а после погледна развълнувано Хоровиц и каза: — Тя ми стисна ръката!

Хоровиц поклати глава.

— Рефлекс, страхувам се. Не означава нищо.

Кори се изправи.

— Сега вече няма кой да я посещава, нали? — рече тя.

Хоровиц поклати глава.

— Но ще бъде гледана добре, Люк се погрижи за това.

— Бих искала да я посещавам — рече Кори. — От време на време.

— Винаги ще бъдете добре дошли — усмихна се Хоровиц, — нали, Шивоун?

Кори се обърна, погледна измършавялото, безжизнено лице и сърцето й се сви от жалост. Кристъс дойде до нея и я прегърна през рамо. Тя вдигна очи. Лицето му беше изопнато, а очите му изразяваха потрес от трагедията, разрушила така жестоко един невинен живот.

— Не може ли да се направи нещо? — попита той Хоровиц.

Хоровиц поклати глава.

— Страхувам се, че не.

 

 

Кори и Кристъс мълчаха през целия път обратно към Амбърсайд. Срещата с Шивоун се бе отразила и на двамата, вероятно повече върху Кристъс, защото сега вече се досещаше защо Кори е настоявала да дойде. Но нямаше намерение да я притиска, тя щеше да му го каже, когато пожелаеше.

Същата вечер вечеряха с Пола и Дейв и не говориха много за посещението си в клиниката, макар постоянно да се въртеше в мислите им, докато се смееха и шегуваха с Пола, задето през последните шест седмици бе направила какво ли не, за да ги събере отново.

— И точно когато си мислех, че започвам да постигам напредък, проклетият Филип идва и ми открадва славата! — измърмори тя. — Както и да е, поне мога да кажа, че се е случило в моята градина… Вие може да се смеете, но бас държа, че ще направя състояние от продажбата на снимки на малкия ми парцел, когато всички разберат. А по-нататък сигурно ще мога да го давам под наем за сватби… Защо ми правиш тези гримаси? — каза тя на Дейв. — Изглеждаш така, сякаш ти е влязла пчела в задника.

— Проницателността никога не е била силната ти страна, нали, скъпа? — рече Дейв и хвърли един ироничен поглед към Кристъс.

— Защо не вземеш да пийнеш малко вино и да дадеш възможност на някой друг да каже нещо?

Кристъс си погледна часовника и каза:

— Аз май е по-добре да си вървя. Филип сигурно ще ме чака, а и вече стана късно.

— Ще дойдеш ли утре пак? — попита Пола, когато Кори стана и тръгна с него към вратата.

— Разбира се — усмихна се Кристъс.

— Благодаря ти, че дойде с мен днес — каза Кори, когато затвори вратата зад гърба си. — Зная, че още не сме говорили много за това, но утре ще го направим.

Кристъс я притегли в обятията си.

— Нямаш представа колко ми е приятно дори само да те гледам — каза той, като се взря в очите й.

— Мисля, че знам — отвърна Кори и повдигна устни към него.

Той я целуна много нежно и понечи да се отдръпне.

— Не е нужно да си ходиш — каза тя. — Можеш да останеш тук, ако искаш. С мен — прибави, когато той просто продължи да я гледа.

— Сигурна ли си? — промърмори Кристъс, като махна няколкото кичура коса, паднали върху лицето й.

— Искам да ме прегърнеш — каза тя.

— Тогава предполагам, че трябва да се обадя на баща ти.

— Ще накараме Пола да го направи.

Съблякоха се в тъмното, но въпреки това Кристъс държеше главата си извърната на другата страна. Лунната светлина струеше през прозореца и той се страхуваше, че ако я види, няма да успее да сдържи желанието си. Когато я чу да ляга в леглото, беше на път да каже, че няма да успее да се справи, понеже знаеше, че тялото му ще го предаде, но някак си се спря. Кори се нуждаеше от него и той нямаше да я разочарова. Секунда-две по-късно вече лежеше до нея и когато ръката й потърси неговата, почти веднага усети как се напряга.

— Мога ли да си сложа главата на рамото ти? — прошепна тя след малко.

— Разбира се.

Когато Кори се надигна, за да може той да вдигне ръката си, Кристъс зърна за момент гърдите й. Веднага затвори очи. Беше се надявал, че тя ще е облякла нещо, че няма да се допира до кожата й… След това, без да разбере напълно какво става, тя беше в обятията му. Той се претърколи към нея, за да я притегли към себе си, и почувства непоносимо нежната й голота. Устните им се срещнаха и Кори се притисна в него.

— О, боже, съжалявам! — изохка той и неочаквано се отдръпна. Гащетата изобщо не можеха да прикрият издайническото втвърдяване.

— Всичко е наред — прошепна Кори. — Кристъс, моля те, всичко е наред! Аз също те желая. Много те желая.

— Сигурна ли си? О, боже, Кори, не искам да те насилвам…

— Шшт! — каза тя и допря пръсти до устните му. — Мислиш ли, че щях да си легна така, ако не бях сигурна? Така че защо не се съблечеш и ти?

Любиха се с пареща нежност, прегръщаха се силно и нито за момент не се пуснаха. Когато всичко свърши, по бузите и на двамата имаше сълзи.

— Господи, колко ми липсваше! — промърмори Кристъс почти без да отделя устни от нейните.

— И ти на мен.

— Добре ли се чувстваш?

— А ти?

Кристъс се засмя тихо.

— Страхотно. — И като се изтърколи по гръб, я повлече със себе си.

Когато Кори най-сетне заспа, положила глава на гърдите му и преплела крака в неговите, Кристъс дълго стоя буден, очаквайки да дойдат кошмарите. Но това не стана и накрая той също заспа.

На сутринта, когато се събуди, Кори седеше до прозореца, загледана в градината навън. Той я гледа известно време, усещайки болката й от мислите, които знаеше, че й минават през главата. Повече от всичко на света му се искаше да ги забрави, да се престори, че всичко може да продължи така, както си е било, но това бе невъзможно. Тази нощ бяха разбрали, че все още отчаяно се желаят един друг, че любовта им е дълбока и че много искат да са заедно. Но след като видяха Шивоун, разбраха — по-точно той бе разбрал, защото Кори вече знаеше — защо това е невъзможно.

Накрая тя се обърна към него и му се усмихна с толкова тъга, че Кристъс извърна глава. Но нямаше смисъл да избягват проблема, трябваше да застанат лице в лице с него, така че Кристъс стана от леглото, навлече си дънките и ризата и застана зад нея.

— Готова ли си да говорим? — попита я, когато тя се облегна на него, и прокара ръце по раменете й.

— Не зная дали някога ще бъда готова за това — отвърна Кори и обърна глава, за да целуне ръката му. — Знаеш ли какво ще кажа?

— Досещам се.

— Баща ми ти е казал, че предава управлението на TW на Аналайз и мен?

Кристъс кимна.

— Разбира се, никоя от нас не е достатъчно опитна, за да може наистина да я управлява, така че Боб, изпълнителният продуцент, ще ръководи нещата, докато сме в състояние да поемем властта.

— Звучи разумно — отбеляза Кристъс. После прибави: — Изглежда, че пред теб се очертава голямо бъдеще. Ще оглавяваш собствената си телевизионна компания.

— Да — въздъхна Кори. — Надминава и най-безумните ми мечти. Или може би това беше най-безумната ми мечта.

Кристъс се обърна, отиде да седне на леглото и я гледа, докато тя не се обърна към него.

— Смяташ да направиш нещо за Шивоун, нали? — рече той.

Тя сведе очи към пода.

— Кристъс, ти я видя — рече тя. — Видя какво са й причинили. Знам, че по никакъв начин не бих могла да променя това, но мога да направя нещо, за да помогна на хиляди деца, които дори сега, в момента, в който разговаряме, преживяват някакъв тормоз от ръката на възрастен. Трябва да накарам хората да разберат, да им покажа, че всяко дете на света има нужда от тяхната защита, независимо дали самите ние сме родители или не. Не можем просто да седим отстрани и да се преструваме, че няма такива неща. Това, с всеки нов отзвук, продължава през целия им живот и се отразява върху живота на идните поколения. С Филип го обсъждаме от седмици, още от Франция. Вече говорихме за това и с Аналайз и тя желае цялата история да бъде разказана. Въпреки ролята на собствената й майка в нея. Разбира се, това ще прекрати шантажите на Октавия… — Кори се засмя сухо.

— Последния път, когато Филип се е видял с Октавия, й е казал, че трябва много повече да се страхува от мен, отколкото от него или Аналайз. Тогава не е знаела какво означава това, но скоро ще разбере. Не че целта на някой от нас е да й отмъсти, но разобличаването ще я съсипе напълно. Аналайз не иска да бъде включвана в проектите ни за TW, засега твърди, че не иска да има нищо общо с телевизията. Може би един ден ще си промени решението, но дотогава всичко зависи от мен. И това е нещо, което трябва да направя, моля те да ме разбереш, Кристъс. Ако не го направя, тогава смъртта на Люк и цялата ужасна трагедия на неговия живот и живота на Шивоун ще е била напразна.

Кристъс стана и се приближи до нея. Кори вдигна поглед към него и той прокара пръсти по бузата й.

— Значи какво се опитваш да ми кажеш, че в живота ти няма място за нашата връзка?

— О, не, моля те, не го представяй така. Просто не мога да дойда в Лос Анджелис. Трябва да остана тук, при Аналайз, и да опитам да направя нещо добро от цялата проклета бъркотия.

— Значи това е сбогуване?

Кори затвори очи.

— Моля те, опитай се да разбереш! — каза умолително тя.

— Разбирам — отвърна Кристъс. След това я целуна нежно по челото, обърна се и започна да си събира нещата.

Когато си отиде, Кори бе безутешна. Пола се опита да я успокои, но и двете не знаеха дали Кори е взела правилното решение. А Кори знаеше само, че никога, никога няма да забрави погледа в очите му, преди да й обърне гръб.