Сюзън Луис
Мания (28)

Двадесет и седма глава

Радклиф прекара последния час в Детфорд, откъдето таксиметровият шофьор бе качил Кори. Малко преди пристигането му бяха открили гаража, в който я бе държал Фицпатрик. В момента Радклиф отново изкачваше стълбите към кабинета си. Стомахът му още се бунтуваше от видяното в гаража. Когато се строполи на стола си, Арчър, която седеше на бюрото си в криминалния отдел, остави телефона и дойде при него.

— Навсякъде бяха разхвърляни женски кичури, зъби, кожа — каза Радклиф, когато тя затвори вратата зад гърба си. — И заешка леш. — Той вдигна поглед. — Какво означава това, Рут? Какво, по дяволите, означават тези зайци?

Арчър поклати глава.

— Сър… — започна тя.

— Аналайз и Кори пристигнаха ли вече във Франция? — прекъсна я той.

— Тъкмо се канех…

— Не трябваше да ги пускам — продължи Радклиф. — Искам да се върнат тук. Още довечера. Трябва да устроим на Фицпатрик капан и за целта ще ни е нужна Кори Браун…

— Съжалявам, шефе — рече Арчър, — но мисля, че е твърде късно.

Стомахът на Радклиф моментално се сви на топка и той отново погледна Арчър.

— Току-що говорих с Кристъс Бенати по телефона — обясни Арчър. — Кори и Аналайз не са… Ами не знаем къде са, сър.

— Какво искаш да кажеш с това, че не знаете къде са? — изсъска Радклиф. — Самолетът излетя преди повече от три часа и те бяха в него! Боб Паркър се обади, за да го потвърди!

— Да, сър, проверих и в „Еър Франс“, определено са били в самолета. Но досега не сме открили никой, който да потвърди, че са слезли от него.

— Е, сигурно не са им поникнали крила! — изкрещя Радклиф. — Така че как, по дяволите, биха могли да не слязат там?

— Не зная, сър. Бенати каза, че ги е чакал. И той е проверил в „Еър Франс“, отговорили са му същото, каквото и на мен. Били са в самолета. Бенати предположил, че са се разминали с него в тълпата на летището в Ница и са хванали такси до хотела му. Но и там не са се появявали, сър.

— Това не е възможно — промърмори Радклиф. — Мамка му, просто не е възможно! Не може да е напуснал страната.

— Мислих по този въпрос, сър — отвърна Арчър.

Радклиф й хвърли свиреп поглед.

— Продължавай — каза сковано той.

— Ами може да е заминал, преди да сме поставили охрана на летищата и фериботите — рече Арчър. — Искам да кажа, може да е тръгнал веднага щом е открил, че Кори Браун е изчезнала. Имал е на разположение само час, час и нещо, но… — Тя сви рамене. — Това е само предположение, сър.

— Но защо би отишъл във Франция? — попита я троснато той. После сам си отговори… — Защото Бенати е там.

— Да, сър. Знаел е, че Кори при първа възможност ще отиде при Бенати. Предполагам, че Фицпатрик през цялото време е бил там, проверявал е полетите и ги е чакал да пристигнат.

— Ами щом си толкова умна — кресна Радклиф, — тогава ми кажи как, по дяволите, е успял да ги измъкне от онова летище, след като самият Бенати ги е чакал там?

— Бенати и половината световна преса, сър — поправи го Арчър. — Бенати ми каза, че когато самолетът е кацнал, там е царял голям хаос. Каза също и че са го извикали на телефона, но когато се обадил, никой не му отговорил.

— И какъв точно извод си вади от това Бенати? — попита настойчиво Радклиф.

— Почти същия като вашия, сър. Че Фицпатрик е уредил това телефонно повикване, за да го махне от пътя си.

— И после какво? — кипна Радклиф. — Сериозно ли искаш да повярвам, че Люк Фицпатрик се е приближил до Кори Браун и Аналайз Капсакис насред летището в Ница и им е предложил да ги закара до Кан, а те след всичко, което се случи, са казали: „Да, Люк, моля те, много ти благодарим, Люк!“.

— Не, сър.

— Тогава какво, сър?

— Страхувам се, че не знам отговора, сър.

— Да, мамка му стара, и никой не го знае, нали? — извика Радклиф и покри лицето си с ръце. — Просто не мога да повярвам. Предполагам, че си уведомила френската полиция?

— Колин го прави в момента, сър.

Арчър подскочи, когато той рязко се изправи, блъскайки стола си в стената, и хукна през офиса на криминалния отдел, крещейки да му направят резервация за следващия полет до Ница.

— Кой от вас, шибани слабоумници такива, говори френски? — изрева той.

Всички го погледнаха озадачено.

— Милостиви боже! — кипна той. — Тогава, мамка му стара, веднага ми намерете някой, който да може!…

— Не мислите ли, че може и да прибързваме, сър? — прекъсна го Арчър. — Искам да кажа, все още може да се появят. Възможно е просто да са се отбили на покупки…

— При него са, Арчър! Знаеш толкова добре, колкото и аз, и всеки момент целият шибан свят може също да го разбере. Така че ни остава само да се молим тези две момичета да не изплуват на брега на Средиземно море в същото състояние като проститутките в Темза, защото, ако това стане…

Радклиф не завърши изречението. Но всички присъстващи знаеха, че каквото и да се случи на Кори и Аналайз оттук нататък, Радклиф щеше да е не по-малко виновен от Люк Фицпатрик. Той беше объркал този случай и го беше объркал толкова здраво, че заради него две млади жени може би щяха да загубят живота си.

 

 

Когато Аналайз и Кори се качиха в таксито на летището в Ница, отначало Кори бе страшно развълнувана и имаше чувството, че сърцето й всеки момент ще се пръсне. Почти не можеше да повярва, че след по-малко от час ще бъде с Кристъс. Че след кошмара на последните пет дни най-сетне ще може да му признае, че го обича. Обхвана я копнеж при мисълта как ще я целуне, когато му го каже, как ще я прегърне и как, когато се притисне към него, ще усети пак онова издайническо втвърдяване. Запита се дали веднага ще правят любов. Мили боже, със сигурност, защото знаеше, че като го види, едва ли ще може дълго да се сдържа.

А сега, час и половина, след като бяха потеглили от летището, продължаваха да се движат през окъпаната в слънце френска провинция с красивите гледки на провансалските селца и примамливо разкриващото се Средиземно море. Кори гледаше с безпокойство пътните знаци, за да открие дали някъде не се споменава Кан, но досега не бе видяла нищо такова.

Не познаваше много добре географията на Ривиерата, но знаеше със сигурност, че Кан се намира западно от Ница. Тогава защо морето се виждаше от дясната им страна? Вече беше попитала шофьора за това, но той не разбра нищо от думите й.

Припомни си нервно пристигането им на летището в Ница. Когато влязоха в залата за посрещачи, там гъмжеше от журналисти — почти всеки самолет днес докарваше звезди, които пристигаха за фестивала.

Тя огледа непроницаемата маса от лица и изстена от ужас, когато чу нечий вик:

— Хей! Това е Кори Браун! Гаджето на Бенати!

Последва неочаквано раздвижване и всички очи и обективи се насочиха към Кори и Аналайз. След това един британски журналист се хвърли през блъсканицата и застана на преградата, която разделяше пристигащите от неудържимата тълпа.

— Кори! Кори! — викна той. — При Бенати ли идвате?

— О, не! — промърмори Кори, когато засвяткаха светкавиците на фотоапаратите. — Как, за бога, ще го намерим в тая тарапана?

Гласът й бе заглушен от някакво съобщение по високоговорителите. Понеже беше на френски, нито Кори, нито Аналайз го разбраха.

— Тя Бенати ли каза? — попита Кори и залитна към Аналайз, когато някой мина покрай тях и ги блъсна. — Кълна се, че каза Бенати!

— Не знам — отвърна Аналайз. — Не можах да чуя.

Кори се взря отново в морето от лица. Пред очите й плуваха големи бели петна от многобройните светкавици, които все още избухваха от всичките й страни.

— Къде е той? — промърмори нетърпеливо тя.

— Виж, ей там! — извика Аналайз и сграбчи Кори за ръката. — Там има табела с твоето име.

Проправиха си път през тълпата към мъжа с табелата и се оказа, че той не знае нито дума английски. Както и да е, посочи им да тръгнат надолу по стълбите от лявата им страна и като се блъскаше с лакти, успяваше да върви до тях, докато не слязоха в долната част на терминала. Там с помощта на сложна система от знаци им обясни, че таксито е отвън, а в отговор на въпроса дали го е изпратил господин Бенати, каза: „Oui, oui, Monsieur Bennati“^[1]. След това изръмжа яростно на журналистите, които се опитваха да застанат между него и двете момичета, и като ги хвана за ръцете, ги изведе навън.

— Oui, d’accord — усмихна се радостно той, когато Кори му каза името на хотела, в който беше отседнал Кристъс. — Monsieur m’a dit. Le Majestique, a Cannes.^[2]

„Отдавна трябваше да сме стигнали — мислеше си Кори, — така че какви, по дяволите, ги върши този шофьор?“

А Бернар Льобрек просто следваше указанията на човека, който го бе доближил на летището с пет хиляди франка и табела с името на Кори. Мъжът, с дълга до раменете черна коса, посивяващи мустаци и тъмни очила се беше представил като мосю Бенати и нарежданията му бяха точни — Бернар трябваше да внуши на двете момичета мисълта, че отиват в Кан, а в същото време да заобиколи през селата и да ги закара на посочения му адрес. Трябваше да се позабави достатъчно, за да може мъжът да отиде пръв на въпросното място. След това мосю Бенати му беше обяснил, че е купил вила на жена си и иска да я изненада.

След като реши, че мосю Бенати вече е имал достатъчно време да стигне от Ница до Кап Фера, Бернар Льобрек също насочи колата натам, докато стигна указания адрес. Когато таксито спря пред някакви огромни черни железни порти, Кори веднага се наведе към него и каза:

— Non, non. Искаме „L’Hotel Majestique“ в Кан.

Отговорът на Бернар беше на френски. Единствените думи, които Кори успя да разбере, бяха „мосю“ и „сюрприз“.

— Какво каза той? — попита тя, като се обърна нервно към Аналайз.

Аналайз поклати глава, очевидно не по-малко обезпокоена от Кори.

Видяха в огледалцето как по лицето на шофьора се разля удоволствие, когато портите започнаха плавно да се отварят и колата потегли по един стръмен склон с надвиснали над алеята маслинови дървета. Тя вдигна поглед напред и успя да различи затворените с капаци прозорци на великолепната бяла вила, която стоеше на фона на сапфиреносиньото небе, заобиколена от величествено извисяващи се палми. От изпъстрената със слънчеви зайчета сянка излязоха до една широка овална морава с мраморни статуи и фонтани и надвиснали над тях плачещи върби. Алеята минаваше покрай моравата и когато свиха надясно и спряха пред предните стъпала на вилата, Кори се скова.

— Това не ми харесва — промърмори тя на Аналайз.

— Шофьорът не каза ли нещо за изненада? — отвърна Аналайз, но Кори я усети, че е не по-малко напрегната от нея.

— Voila. On est arrive! — заяви шофьорът, като спря колата пред входа на вилата. — Mesdames, Monsieur vous att…^[3]

Гласът му секна, когато осъзна, че мъжът, застанал на най-горното стъпало, не е същият, с когото бе говорил на летището.

Кори вдигна поглед и когато видя кой стои там, сърцето й сякаш падна в петите.

— Карай! — изпищя тя на шофьора. — Не спирай!

Макар и дълбоко слисан, Бернар настъпи механично съединителя и колата зави с рев по моравата. Аналайз се беше вкопчила в Кори. Кори, с обезумели от ужас очи, беше седнала на ръба на седалката и гледаше право напред, като не преставаше да се пита как е възможно да се случи това.

— О, не! — извика внезапно тя. — Не! Не! Не!

Портите бяха здраво затворени — нямаше начин да се измъкнат.

— О, боже! — възкликна задъхано тя и когато колата спря, се обърна рязко да погледне през задното стъкло. — Моля те! Направи нещо! Трябва да ни измъкнеш от него!

Неочаквано Аналайз нададе писък и зарови лице в скута й. Кори се обърна и видя как Люк отваря предната врата откъм шофьора. След това сякаш целият свят се превърна в някакъв кошмар от ужасяващи, кристално ясни забавени движения. Струи кръв оплискаха предното стъкло, а косата на Аналайз и ръцете на Кори се покриха с някакво влакнесто сиво вещество. Когато екотът на експлозията заглъхна в следобедната тишина, погледът на Кори бе прикован от пистолета в ръката на Люк. Току-що бе пръснал мозъка на шофьора.

 

 

Кристъс и хората от тайната полиция чакаха на летището следващия самолет от Лондон, с който пристигаха инспектор Радклиф, детектив Арчър и Филип Денби. Когато двамата инспектори се изправиха един срещу друг, имаше опасност първите няколко минути да се превърнат в истинска какофония, защото започнаха да си крещят, без никой от тях да разбира другия. Накрая Кристъс им извика да млъкнат и започна да превежда.

— Направо не мога да повярвам! — каза троснато Радклиф, когато Кристъс свърши. — Тоя човек да не е магьосник, бе, как ще накара две големи жени просто да се изпарят във въздуха? Предполагам, че сте проверили още веднъж в хотела…

— Разбира се! — сопна му се Кристъс.

— И как, по дяволите, ги е измъкнал тогава от летището?

— Какво значение има как, след като вече ги е измъкнал? — намеси се Филип. — Така че дайте да видим какво ще правим, за да ги намерим.

Радклиф му хвърли унищожителен поглед.

— Има голямо значение как ги е измъкнал — каза той. След това отново се обърна към Кристъс. — Попитайте тоя жабар какви действия са предприели.

— Мога да ви отговоря вместо него — рече Кристъс. — Привикват на разпит таксиметрови шофьори и чиновници от фирмите, които дават коли под наем. Екипажът от самолета на „Еър Франс“, който ги е докарал, е задържан тук, на летището. От тайната полиция в момента уведомяват всички телевизионни и радиостанции, вече говориха с журналистите, които са тук, и телеграфираха в Лондон да им изпратят снимки.

— Хората от екипажа говорят ли английски?

— Да, доколкото знам.

— Добре. Тогава ще ги разпитам лично. А сега предлагам вие да се приберете в хотела, в случай че се появят. Вземете и господин Денби, а аз тук ще се захващам за работа. Само дето един господ знае как ще се разберем с тоя жабар.

Радклив понечи да се обърне, но Кристъс го хвана за лакътя и го дръпна настрана.

— Защо, по дяволите, й позволихте да дойде? — попита той с едва сдържан яд.

— Какво? — изсъска невярващо Радклиф. — Точно вие да ми зададете този въпрос?

— Дяволски сте прав, задавам ви го. Обадих се в кабинета ви и помолих някой от вас да я спре. Утре щях сам да дойда… Не исках да остава без полицейска охрана.

— Тогава защо, по дяволите, не я спряхте сам? Знаехте, че идва…

— Не е говорила с мен, а с асистентката ми. В момента, в който разбрах, се обадих, за да ви кажа да я спрете.

Радклиф вече се канеше да избухне, но Филип застана между тях.

— Не виждам смисъл да се занимаваме с това сега — рече той. — По-добре да се съсредоточим върху истински важните неща.

И Кристъс, и Радклиф го изгледаха свирепо, Филип се усмихна неловко и каза на Кристъс:

— Бих искал да знам какви са шансовете ни да ги намерим. Имаш ли нещо против да преведеш въпроса ми на френския инспектор?

— Не е необходимо — прекъсна го Радклиф с явна враждебност.

— И аз мога да ви отговоря. Шансовете ни в момента са направо мизерни, Франция е голяма, а Италия е съвсем наблизо. Могат да бъдат къде ли не. Това, което ни трябва, е някаква следа, например да открием как е успял да ги измъкне от това шибано летище. Иначе сме загубени.

 

 

Верандата на втория етаж, обхващаща в широк полукръг задната стена на вилата, представляваше гора от тропически храсти, кактуси и здравец. Лобелиите пълзяха безредно по бялата дървена решетка, прикрепена за външните стени на къщата, а симетрично подредените миниатюрни палми стояха като стражи покрай високия до кръста каменен парапет. Гледката на сапфиреносиньото море отвъд, където далечни яхти проблясваха на слънцето, бе смайваща и безкрайна.

Кори седеше на бялата дървена пейка точно пред плъзгащите се стъклени врати, които отделяха верандата от безвкусно украсената всекидневна вътре. До нея имаше внушителна маса от ковано желязо, за която бяха вързани краката й, но ръцете, устата и очите й бяха свободни. Аналайз лежеше на шезлонга и красивите й руси коси се спускаха от ръба му, а измършавелите й ръце и крака бяха изложени на безмилостно жарещото слънце. Беше вързана за стола с въже, омотано около врата й.

Почти не бяха виждали Люк от предишния следобед, когато ги отведе от таксито до къщата. През онези няколко минути той вървя мълчаливо зад тях и само веднъж изсумтя, когато Аналайз залитна към Кори и тя я прихвана. След това им направи знак с ръка да се качат горе, където ги остави в една спалня и заключи вратата отвън.

Аналайз бе толкова потресена от убийството на таксиметровия шофьор, че едва си стоеше на краката. Кори я отведе до душа и изми с гъба кръвта и съсиреците от тялото й, макар нейното все още да се тресеше от преживяния шок.

На няколко пъти през нощта Люк се връща до вратата — Кори чуваше как ключът стърже в ключалката — но не влезе вътре. Веднъж или два пъти изкрещя, че всичко е заради нея, че е можела да му помогне, но е избягала.

— Сега вече няма да ми избягаш — викна той. — Сега наистина ще ме избавиш, Кори. Ще бъдеш с мен завинаги!

След това, точно преди пукването на зората, го чу да крещи долу. Нито тя, нито Аналайз успяха да различат какво казва, но терзанието в гласа му бе не по-малко ужасяващо от подигравателния ирландски акцент.

Накрая, преди около час, той дойде в стаята и ги накара да се съблекат по бельо. Именно тогава сложи примката около врата на Аналайз. След това погледна Кори и някъде дълбоко сред объркването в очите му тя усети познатото отчаяние, което, въпреки страха, накара сърцето й да се свие.

— Люк! — рече тя и направи крачка към него, но почти веднага вдигна ръце, когато той насочи пистолета към нея.

— Стой настрана! — озъби й се Люк и като се обърна към Аналайз, я блъсна на пода, държейки въжето, сякаш бе кучешка каишка. — Ти също идваш — изръмжа той на Кори.

Ужасена, Кори го наблюдаваше, неспособна да направи каквото и да било, за да го спре. Като принуждаваше Аналайз да пълзи по пода след него, той отиде на верандата, набута лицето й в една паница и я накара да пие вода като куче.

— Това — изсъска той през рамо на Кори — е, което копелето стори на Шивоун!

Сега, когато палмовите листа прошумоляха от нежен ветрец, Кори погледна към Аналайз. Точно в този момент плъзгащите се врати се отвориха и Люк излезе на верандата.

Кори вдигна поглед към него. Очите му отразяваха цялото вътрешно страдание, което изпитваше, но когато ги насочи към нея, тя разбра, че няма да успее да проникне до съзнанието му. Изглеждаше така, сякаш е загубил всякаква представа къде се намира и дори кой е. Той сведе очи към пистолета и започна да го върти в ръката си.

— Откъде го намери? — попита тихо Кори.

Люк вдигна изненадано поглед, но после се усмихна.

— Богатите американци страдат от параноя. Всичките имат пистолети — каза презрително той.

Минутите се точеха една по една и въздухът бе абсолютно неподвижен, сякаш светът извън тази тераса не съществуваше.

— Възнамеряваш ли да го използваш за нас? — попита накрая Кори.

Аналайз изскимтя и зарови лице в облегалката на шезлонга. От Люк не дойде никакъв отговор.

Мълчанието се проточи сякаш цяла вечност. Слънцето стана нетърпимо и напрежението бе толкова силно, че Кори усети как я поглъща. Изведнъж самообладанието й се изчерпа.

— Какво чакаш? — извика тя. — Защо просто не ни отървеш от това положение?

— Кори, недей! — изхълца Аналайз.

Без да се смути от избухването й, Люк въздъхна и поклати глава.

— Не искам да ви убивам — промълви той. — Не искам да го правя. — Изведнъж вдигна глава и на лицето му се появи противна усмивка. — Дали не сте гладни вече?

Аналайз обърна изплашени очи към Кори.

— В полицията знаят, че ти си убил проститутките — рече Кори, като се направи, че не е чула въпроса му.

Люк примигна и впери поглед в хоризонта.

Кори затвори очи и се замисли за горчивата ирония в цялата тази история. За това, че проститутките бяха избрали именно TW да поддържа каузата им. За това как Люк беше направил интервю с Радклиф в деня, в който бе арестуван Боби Макайвър. Изведнъж тя вдигна глава и попита:

— Кой е Боби Макайвър?

Люк протегна ръка към близката палма и прокара пръсти по заострените листа. После отговори:

— Единственият ми приятел.

От жегата, напрежението и постоянните промени в гласа му започваше да й се вие свят.

— Той би направил всичко за мен — продължи Люк. — Всички други деца го тормозеха и му се подиграваха. Аз бях добър с него. Той ми беше предан.

— Толкова предан, че е съгласен да поеме вината за онова, което ти си извършил?

— Ще умре, но няма да им каже нищо. Сигурен съм.

— Но как можеш да позволиш…

— Какво значение има? Нещо изобщо има ли значение? — Люк си пое дълбоко дъх. — От известно време уреждах нещата — каза той. — Нали разбираш, трябваше да бъда сигурен, че някой ще се грижи за Шивоун, когато мен вече няма да ме има.

— О, Бог да ни е на помощ! — изстена Аналайз и покри лицето си с ръце.

— Коя е Шивоун? — попита Кори.

Люк примигна, погледна към Аналайз и за момент сякаш замръзна объркано.

— Е, едно е сигурно, че лежи ей там — отвърна той.

— Но това не е Шивоун. Това е Аналайз…

— Няма да ма излъжиш! — изръмжа той. — Тая там е Шивоун.

— Не! — извика Кори. — Люк, моля те, изслушай ме! Това там е Аналайз. Така че, моля те, кажи ми коя е Шивоун!

— Неговата сестра! — изхълца Аналайз. — Шивоун е неговата сестра.

Люк дръпна рязко глава назад, сякаш някой го беше ударил. След това изведнъж се отправи към Аналайз.

— Не ме докосвай! — изпищя тя и се сви в шезлонга. — Стой настрана от мен!

На лицето на Люк се изписа дива ярост и той я сграбчи за гърлото.

— Люк! Спри! — викна Кори, като се мъчеше да се освободи от въжето.

Люк се обърна рязко към нея.

— Ти коя си, ма, че да ми нареждаш? — озъби се той, блъсна Аналайз обратно на стола и тръгна към Кори. — За каква са мислиш, че да ми казваш какво да права?

Кори се притисна силно в облегалката на пейката и отдръпна глава назад, възможно най-далече от него.

— Не я наранявай! — замоли му се тя.

— Защо? — рече хрипливо Люк. — Защо да не я наранявам? Тя си е моя и мога да правя с нея каквото си искам. Моя е, чуваш ли? Моя! Тя не ти е никаква…

— Люк, престани, моля те! — изхълца Кори.

— Престани! Престани! — изписка той, като я имитираше. — Вече е твърде късно за това, Кори. Твърде е късно за…

Изведнъж млъкна и наклони глава замислено. След това по устните му пробяга странна, многозначителна усмивка и той отново се обърна към Аналайз.

— Не си й казала, нали? — попита той. — Тя не знае коя…

— Млъкни! — избухна Аналайз. — Просто млъкни!

Люк се изкиска, отиде и седна на шезлонга при Аналайз. Секунда-две стоя неподвижен, а след това сведе поглед към краката й, вдигна ръка и я постави върху бедрото й. Аналайз се отдръпна толкова диво, че шезлонгът едва не се прекатури.

— Не ме докосвай! — изпищя пронизително тя. — Никога повече не ме докосвай, иначе, кълна се, ще те убия!

Очите й блестяха безумно и пръстите й бяха свити като нокти на граблива птица, сякаш се готвеше да го нападне.

— Довечерка ще ти направя заешка яхния — рече присмехулно той и вдигна паницата от пода. — Ще ти я донеса ей туканка, в твойта купичка, и ти ще я изядеш всичката, нали?

Аналайз погледна към Кори и Люк използва момента, за да се хвърли към нея. Когато се строполи върху й с цялата си тежест, Аналайз изскимтя от болка. Беше притиснал ръцете й под себе си и придържаше краката й с колене, така че й отнемаше всякаква възможност да се движи. След това плъзна ръце към гърлото й и започна да изстисква живота от тялото й.

Кори му крещеше да престане и същевременно се мъчеше да развърже възлите около глезените си.

— Кажи ми, че ще ме чукаш, и ще те пусна! — изсъска Люк в лицето на Аналайз. — Кажи ми, че го искаш, кажи, че винаги само това си искала…

— Кажи му! За бога, кажи му! — извика Кори, но Аналайз лежеше апатично под него, сякаш всякаква съпротива бе напуснала тялото й. — Аналайз! — изпищя Кори. — Аналайз, за бога! Той ще те убие! Просто му го кажи!

Аналайз все още не отговаряше, а след това Кори видя втренчения поглед, който бе вперила в Люк. Изглеждаше толкова спокойна, тъй плашещо неподвижна, че ако не беше изражението в очите й, човек можеше да я помисли за мъртва — ала именно това изражение смрази Кори до дъното на душата й. Аналайз го гледаше така, сякаш искаше той да я убие, сякаш очакваше, почти копнееше за момента, в който животът й щеше да се изплъзне в небитието. Но очевидно смяташе, докато този момент настъпи, да гледа втренчено в очите мъжа, когото беше обичала, да проникне чак до покварената измъчена празнота в съзнанието му и да го накара да усети бездънната й омраза.

— Не! — изкрещя Кори, като забиваше безпомощно нокти във възлите. — Аналайз, не прави това! Аналайз! Чуй ме…

Но Аналайз явно бе твърдо решена да подклажда лудостта му с цялата ненавист в сърцето си.

Кори я викаше отново и отново, но можеше само безпомощно да гледа как започва да се задушава и лицето й посинява. Но дори и в паниката си усещаше, че по някакъв ужасяващ, необясним начин това е битка на волите — само дето Аналайз щеше да загуби.

Но грешеше. Скоро видя с изумление как Люк се откъсва от Аналайз с нечовешко ръмжене; толкова рязко, че столът се залюля силно на веригите си.

— Даде ми по-добра идея — рече той и тръгна към Кори. После извади от джоба си нож и сряза въжетата й. Кори се сви инстинктивно и извика, когато той впи болезнено пръсти над лакътя й и я повлече към другия край на верандата. Там я хвана за косата и като я дръпна зверски, я принуди да погледне към Аналайз, която все още се мъчеше да си поеме въздух.

— А сега да ми кажеш, хубавелка ли е, или не е?

— Да, хубава е — изохка Кори и трепна от болка, когато изви тялото си, за да се отдръпне от него.

Люк се засмя.

— Аха, радвам са, че го казваш, ’щот нямаш против да легнеш при нея и да я изчукаш, нали?

Очите на Кори се разшириха ужасено.

— К’во ти става, ма? — рече той и я обърна към себе си, така че лицето му почти докосна нейното.

— Люк, престани! — замоли му се Кори. — Едва ли искаш ние двете да…

— Ааа, искам, искам! Само ти не щеш, Кори. Или са преструваш? Не ти са ще тя да разбере как толкоз време си падаш по нея, а? Как си мечтаеш да я обараш? Или да си туриш езика в…

— Люк, за бога…

Кори ахна, когато Люк я зашлеви толкова силно, че тя се строполи върху Аналайз.

— А така, лягай при нея — изкикоти се той. — Тури си ръката между краката й.

— Люк…

— Хайде! — Той отново я зашлеви и от носа й шурна кръв.

Аналайз изохка, сякаш Люк беше ударил нея.

— Кори, моля те! Просто го направи! — замоли й се тя.

— Не мога! — извика Кори.

— Можеш, моля те!

Люк ги гледаше и се хилеше.

— Не щеш ли да й кажеш коя си? — попита той Кори.

— Престани! — извика Аналайз. — Престани да я измъчваш така!

— Или го направи, или й кажи — озъби се Люк на Кори. — Кажи й що не можеш да я пипнеш и тя ш’ти каже що можеш.

— Ти си побъркан! — изсъска Кори. — Ти си извратен, ти си…

— Няма да ми приказваш така, кучко мръсна! — кресна той. Юмрукът му се стовари в лицето й и разцепи устните.

— Кори, за бога, направи каквото ти казва! — извика Аналайз и като сграбчи ръката на Кори, я пъхна между краката си.

— А така! — ухили се Люк и очите му блеснаха похотливо. — Накарай я да те гали.

Докато Кори кашляше и плюеше кръв, Аналайз задвижи ръката й нагоре-надолу по чатала си. Люк се наведе и смъкна рязко бикините й.

— Пъхни си сега пръстите тук — изръмжа той.

— Не! — изпелтечи Кори и дръпна ръката си. — Няма да го направя!

Над тях Люк се заливаше от смях.

— Кръвосмешението ли е това, което те притеснява, Кори?

Кори отпусна изнемощяло глава на стола и погледна Аналайз.

— Но Аналайз знае всичко за кръвосмешението, нали, Аналайз? Именно затова направи опит да се самоубие, нали, скъпа?

— Млъквай! — извика Аналайз. — Просто млъкни!

— Какво има, Аналайз? Кажи ми…

Аналайз дълго и яростно гледа Люк, а след това, като се обърна към Кори, й каза:

— Ти не си моя сестра, Кори. Знам, че така си мислиш, но не си.

Кори бе толкова объркана, че успя само да поклати глава.

— Но Филип… Филип е мой баща — рече тя.

— Знам — отвърна Аналайз и когато невероятната травма, която бе преживяла, започна да я поглъща, тя притисна устата си с юмрук, сякаш за да задържи нелепия ужас, който напираше отвътре, и прошепна: — Зная, че ти е баща. Но на мен не ми е баща.

— Какво? — ахна Кори, а след това, когато я видя как гледа Люк, се обърна и също го погледна. Парализата на шока започна да обхваща тялото й и й се стори, че пропада в някаква бездна от безкраен ужас. — Не! — промълви тя и започна да се отдръпва и от двамата. — Не, не вярвам!

— Вярно е — рече Аналайз. — Собствената ми майка ми го каза.