Сюзън Луис
Мания (25)

Двадесет и четвърта глава

Когато медиите научиха за връзката й с Кристъс, Кори започна да разбира какво е да си известен. Не само че виждаше лицето си всеки път, когато отваряше вестник, но и при всяко излизане от офиса отвън я чакаха поне трима фотографи и журналисти с бележници в ръка, които й задаваха толкова много въпроси наведнъж, че тя просто не можеше да ги отдели един от друг. Телефонът й се скъсваше да звъни. Канеха я на интервюта за списания, вестници и дори по телевизията от двете страни на Атлантика, а сумите, които й предлагаха, бяха направо зашеметяващи. Но Кори неизменно отказваше не само защото Кристъс пазеше толкова ревниво личния си живот, но и защото наистина смяташе, че връзката им си е само тяхна работа.

Папараците обаче бяха твърдо убедени, че е работа на всички, и Кори не знаеше да се смее ли, или да се ядосва, когато една сутрин Пола й звънна в офиса да й каже, че са узнали по някакъв начин кое е родното й място и са ходили в Амбърсайд да правят снимки на къщичката.

— Дадох им кратко интервю — призна Пола. — Надявам се да нямаш нищо против, но бяха толкова настоятелни, че започнах да им отговарям, преди да осъзная какво правя.

— Като например? — извика Кори.

— Като например какъв фантастичен човек си и какъв късмет има Бенати, че те е срещнал.

— Уф! — засмя се Кори. — А няма ли случайно да им хрумне колко си пристрастна? Както и да е, благодаря ти, че ми каза, но сега трябва да затварям, защото ме чака още един разговор — и като натисна съответните бутони, тя се свърза с шеста линия: — Кори Браун на телефона.

— А, госпожице Браун, обаждам се от списание „Пийпъл“ в Ню Йорк. Надявах се, понеже ще идвам в Обединеното кралство следващата седмица, да направим…

— Страхувам се, че не — прекъсна я Кори. — Но благодаря, че ме попитахте.

И преди журналистката да успее да възрази или залюлее пред носа й моркова на нечуваните хонорари, затвори.

Алън Фокс я гледаше от другата страна на бюрото. Кори му се усмихна, отметна косата от лицето си и каза:

— Не са ли се обаждали още от „Вог“ с предложение да ме снимат за корицата?

Фокс отвърна, като се смееше:

— Знаеш ли, справяш се доста добре.

Кори се ухили.

— Ами знаеш ли, човек свиква с течение на времето — рече безгрижно тя.

— Сериозно — попита Фокс, — дразни ли те цялото това внимание?

Кори сви рамене.

— Имаш предвид снимките, на които се вижда как се качвам в такси, как слизам по стълби, как затварям прозорци, как излизам от „Уейтроуз“? А видя ли снимката от тази сутрин, на която се возя в автобус? Кой, по дяволите, би се заинтересувал от всичко това? — засмя се тя. — Но в отговор на въпроса ти — не, засега не ме дразни, пък и новината скоро ще остарее.

— Ами Кристъс? Той как се справя? Между другото преди малко се обади и ти остави съобщение. Каза да не забравиш да вземеш касетата със себе си.

— О, разбира се — отвърна Кори, като хвърли поглед към уокмена на бюрото. В него беше касетата с музиката от „Следи от минали животи“. — Кристъс е свикнал хората да си врат носовете в личния му живот — продължи тя — и това му е адски неприятно. Току-що нае цяла армия от охранители, за да държат пресата настрана, докато снима. И кой може да го вини за това, след като непрекъснато някой журналист попада в кадър?

— Значи това между вас е сериозно, така ли? — попита Алън някак прекалено нехайно, както й се стори. — Смяташ ли да се откажеш от всичко това и да заминеш за Щатите?

— Да не би да се опитваш да се добереш до някоя сензационна новина, Алън Фокс? — подразни го тя. — Да, точно това се опитваш, така че да сменим темата, защото искам да разбера дали си прегледал разработките, които ти дадох миналата седмица.

— Прегледах ги — отвърна той. — И ако решиш да останеш в добрата стара Англия, ще те подкрепя с двете си ръце. Все пак не искаш ли да осветлиш за тях ръководството?

— Не.

— Е, сигурно ти е трудно да повярваш, но можеш да ми имаш доверие. Искам да бъда с теб, когато ги осъществяваш — а мисля, че това ще стане.

— Благодаря ти — каза искрено Кори.

Този разговор с Алън Фокс се проведе в един от редките случаи, когато Кори беше в офиса, тъй като прекарваше колкото е възможно по-дълго време в Уилтшайър. И понеже Аналайз все още си беше у дома, за да се възстанови от преживяното изпитание, останалите продуценти едва не стигаха до бой за освободеното програмно време. Виждайки в това временно затишие в програмата си добра възможност да прави по три-четири специални документални предавания на година под шапката на TW, Кори използваше времето си, за да наблюдава работата на Кристъс и да обсъжда с него в подробности как се прилагат драматургични подходи към една реална житейска история. И понеже се страхуваше, че двамата нямат бъдеще заедно, амбициите й отново бяха застанали на първо място — не че някога бяха загубвали значението си, но сега се нуждаеше отчаяно от тях, за да запълни ужасната празнина, която щеше да се отвори в живота й, след като Кристъс се върнеше в Лос Анджелис. Беше твърде примамливо да си фантазира какво би направила, ако той я помоли да замине с него, но дълбоко в сърцето си знаеше, че той няма да го направи, а и тя самата би му отказала. Мразеше се, задето си мислеше, че нещата биха могли да добият друг развой, ако я помоли да се омъжи за него; това й изглеждаше наивно и по детински идеалистично. Но просто ей така да отиде и да заживее с него в град като Лос Анджелис, който й бе толкова противен и където нямаше да бъде нищо, освен негова приятелка — и при това холивудска приятелка — никак не й се искаше. Но той не я молеше за нищо такова, така че вместо да размишлява за неща, които вероятно никога нямаше да се случат, Кори си наложи да се съсредоточи върху мисълта какво наистина ще прави по-нататък.

Сега крайната й цел бе не само да поеме управлението на TW — макар да приемаше, че поради липсата й на опит е твърде рано да се мисли за това — но и да отстрани Люк, за да може най-сетне да превърне безличната коментарна програма в силна документална поредица.

Знанията, които получаваше от Кристъс, бяха безценни и макар той да не си даваше сметка за амбициите й, напълно я подкрепяше в намерението й да направи нещо стойностно в определеното й програмно време. Дори започна да се интересува от мнението й за собствения си филм, но не защото не се чувстваше сигурен в себе си, а защото му бе любопитно какво може да предложи и после да й обясни защо идеята й е удачна или пък не е. Научи я на страшно много неща, като например колко е важно озвучаването и кога да използва ефекти или музика; показа й всевъзможни трикове при грубия монтаж, като например какъв ефект имаше задържането на кадъра за няколко секунди или въздействието на внезапното прекъсване, а след това й даде една малка преносима видеокамера, за да пробва сама. Що се отнася до финансирането, той я остави в ръцете на своите оперативни продуценти и счетоводители, които си бяха направили офис в Шекспировата зала в предната част на „Мейнър Хаус“. Често я намираше там в края на деня, зашеметена от невероятните суми, с които се разпореждаха.

Когато беше в Лондон, където неизменно ходеше за предавания или оперативки, Кори прекарваше вечерите си с Филип и Аналайз. Като я канеше в дома си в Челси във вечерите, когато Октавия отсъстваше, или водеше нея и Аналайз на ресторант или кино, Филип се опитваше да привлече Кори в семейството и същевременно да накара Аналайз да свикне с мисълта за нейната принадлежност към това семейство. И посвоему се получаваше, размишляваше Кори с нежност, която граничеше с тъга. Макар все повече да се привързваше към баща си и своята полусестра, не си правеше никакви илюзии относно ролята, която очакват да играе в живота им. Вече започваха да стават зависими от нея, така че я затрогваха с искреното си желание да спечелят одобрението й, но товарът на отговорността, който го съпътстваше, понякога страшно й дотежаваше.

Самият Филип явно толкова искаше да се сприятели с нея, че дори й довери, че е влюбен в секретарката си, като си мислеше, че една споделена тайна може да ги сближи още повече. Докато й се изповядваше, молещият му поглед не слизаше от лицето й. Кори имаше чувството, че ако го помоли, той ще се откаже от Пам. Разбира се, не го помоли такова нещо и за своя радост откри, че е сбъркала в преценката си, понеже облекчението на Филип, когато откри, че тя се радва за него, предизвика още едно признание — че е доволен, задето връзката му не е довела до първото им скарване, защото по отношение на Пам щял, като баща, да пренебрегне мнението й. Това накара Кори да се усмихне и за пореден път да се почуди как в едно и също тяло могат да живеят двама толкова различни мъже. Само да можеше да пренесе малко от енергичността и увереността, които излъчваше в заседателната зала — и очевидно по отношение на чувствата си към Пам — в семейния си живот! Но докато беше с Октавия, възможността това да се случи бе твърде малка, а той нямаше да напусне жена си, докато не се увереше, че Аналайз е достатъчно добре, за да понесе и развода.

Неизбежно щом повдигнеха темата за душевното състояние на Аналайз, заговаряха и за Люк. Но всеки път, когато Кори попиташе Филип какво е щял да сподели онази вечер в „Риц“, Филип просто махваше с ръка и казваше, че всичко е вече в миналото и няма значение. Това ужасно я разочароваше, понеже знаеше, че Люк далеч не смята така.

Макар Аналайз да изглеждаше малко по-стабилна, отколкото преди пътуването до Шотландия, за Кори нямаше съмнение, че тя започва да чезне по Люк. Разбира се, не си го признаваше, но й личеше по очите при всяко споменаване на името му. А и фактът, че след двете седмици, в които бе казал, че ще отсъства, Люк бе спрял да се обажда в офиса — което означаваше, че не поддържа връзка с никого — твърде често я докарваше до истерия. Избухваше винаги по незначителни поводи и нито веднъж не произнесе името му, но това не можеше да заблуди Кори.

Не само властта, която Люк все още имаше над Аналайз, подсказваше на Кори, че далеч не са се отървали от него, но и ефектът, който предизвика изчезването му върху самата нея. Правеше всичко възможно да не мисли за това, но неговото отсъствие, съпроводено с мълчание, започваше да й се струва заплашително като тактиката на смъртоносна змия, която се свива, готова да нападне. И усещането, че мишената е тя самата, се усили, когато през третата седмица от отсъствието му започнаха телефонните обаждания. Най-често се случваше късно нощем и въпреки че нямаше как да разбере кой стои зад това, дори когато прослушваше съобщенията на телефонния секретар, Кори знаеше, че обажданията са от него. Винаги само мълчеше, не се чуваше дори дишане, но няколкото секунди мълчание на касетата бяха ужасно изнервящи, сякаш й казваше, че идва за нея. Опита се да отдаде безпокойството си на параноя, понеже знаеше колко много откачени се разхождат на свобода, но с течение на времето, когато обажданията продължиха, започна да я преследва ехото на последните думи, които Люк й бе казал. Почти го виждаше как стои до нея и й шепне в ухото, че накрая ще се завърне и ще се омъжи за него. И точно както лудостта бе оставила своя отпечатък върху неговото съзнание, така страхът започна да обхваща съзнанието на Кори. Той беше някъде навън и я наблюдаваше. Тя го усещаше понякога толкова силно, че се улавяше как се върти насред улицата, опитвайки се да го зърне. Разбира се, никога никого не видя, като изключим хората от пресата, на чието присъствие бе започнала да се радва.

Не каза на никого за това, дори и на Кристъс. Вече неведнъж се бяха карали заради Люк, понеже Кристъс беше на мнение, че тя трябва да напусне TW, да основе своя компания и направо да се отърве от този човек. Тогава Кори му обясни за Аналайз и Филип. Каза му какви са й всъщност и защо не може да ги изостави. Не му разкри какво й е казал Люк, нито пък предишните си подозрения, че той е замесен в убийствата на проститутките. Кристъс имаше достатъчно неща на главата, опитваше се да завърши филма и Кори бе твърдо решена да намери начин да се справи и без негова помощ; нали бездруго, когато си заминеше, щеше да остане съвсем сама.

Но точно в деня преди заминаването на Кристъс за Лос Анджелис, когато Кори и Джийни вървяха заедно през Касъл Коум към селската поща, нещата като че достигнаха критичната си точка. Мъглата отдавна бе отвята от силните ветрове и това бе създало на Кристъс допълнителни проблеми с окончателния вид на сценария, но все някак трябваше да се вместят в графика и в момента екипът довършваше последната каскадьорска сцена на бента зад хотела.

Следобедът беше толкова мрачен, че когато облаците се сгъстиха над главите им, им се струваше едва ли не, че нощта е настъпила. Въпреки това Кори виждаше доста ясно гърбавия мост от мястото си — толкова ясно, колкото и самотната фигура, която бе застанала на него. Така се беше замислила как ще събере кураж да понесе заминаването на Кристъс, че едва когато Джийни взе една пощенска картичка, за да й посочи нещо, и Кори я погледна, най-сетне осъзна кой стои на моста.

Тя вдигна рязко глава и отново се взря напред.

— Нещо не е наред ли? — попита Джийни, когато вдигна поглед към нея.

Очите на Кори все още бяха приковани в моста.

— Да не те боли нещо? — рече Джийни и я хвана за ръката. — Здравата си пребледняла.

— Не, не, добре съм — отвърна Кори все още неспособна да свали очи от моста.

Джийни погледна в същата посока и каза:

— Какво има? Да не си видяла нещо? — После се изкикоти. — Като например призрак?

Кори стрелна очи към Джийни, а след това си наложи да се усмихне и рече:

— Хайде да се връщаме вече, Джийни.

Джийни сви рамене.

— Нямам нищо против. Просто искам да се обадя и да изпратя картичките у дома. Разбира се, ще пристигна преди тях, но какво от това… Ще влезеш ли?

— Не. Не, ще почакам тук — рече Кори и отново насочи поглед към моста.

Докато Джийни беше в пощата, Кори откри, че продължава да се придвижва нататък по улицата, сякаш мостът бе някакъв магнит, на който не можеше да устои. Той бе там, знаеше го, беше го видяла със собствените си очи, но сега го нямаше, беше се стопил като привидение в разредения въздух. Само че това просто не бе възможно и следователно той трябваше да е тук някъде, криеше се в сенките или се бе снишил навътре в храстите, или… Тя се обърна рязко, сигурна, че е чула стъпки зад себе си, но улицата беше празна.

Вече почти беше стигнала моста и въздухът бе станал толкова неподвижен и тежък, че дори наближаващата буря сякаш се бе парализирала от зловещо предчувствие. Неочаквано един гарван се издигна от речния бряг, запляска с криле и нададе продран крясък. Кори усети как сърцето й се качва в гърлото и се отдръпна уплашено, но след малко откри, че отново доближава парапета.

Когато надникна през него, в бързото течение видя само разкривеното си отражение, но той беше тук, някъде тук, усещаше го така остро, сякаш я докосваше.

— Кори!

Кори се обърна рязко и сложи ръка на сърцето си.

— О, Джийни! — извика тя. — Изкара ми акъла!

— Извинявай — сви рамене Джийни, но после я погледна любопитно и каза: — Днес си доста нервна…

— Зная. Може би защото утрешният ден наближава толкова бързо. — После хвана Джийни за ръката и я поведе обратно към Маркет Крос.

Едва когато стигнаха до Олд Ректъри, където пътят свиваше наляво, Кори събра достатъчно кураж да хвърли поглед назад. Мостът беше все така пуст. Но не й се бе привидяло, тя бе сигурна в това. Люк Фицпатрик беше стоял там, на онзи мост.

Двадесет минути по-късно се върна в стаята на Кристъс и тъкмо мислеше какво да облече за тържеството по случай приключването на снимките, когато телефонът иззвъня. И въпреки че почти го очакваше, тя подскочи.

Вдигна слушалката и зачака мълчаливо някой да каже нещо. От другата страна й отговориха със същото.

— Люк — рече тя в тишината. — Люк, знам, че си ти. — Изчака малко, но мълчанието продължи. — Кажи нещо, за бога! Знам, че си ти. Видях те, не разбра ли? Защо не ми кажеш какво искаш?

Отново не последва нищо… след това Кори неочаквано чу дишането му и се напрегна. Вече се готвеше отново да заговори, когато един глас от другия край на линията каза:

— Стой далеч от баща си, Кори.

Кори отдалечи слушалката от ухото си и я погледна учудено, сякаш тя й играеше някакъв номер. След това каза в нея:

— Какво?

— Казвам ти, ша стоиш далече от баща ти.

— Люк! За какво говориш?

— Питай него, Кори. Питай кой е бил последният човек, който е видял онези курви живи.

— За бога, Люк! За какво говориш?

— Не му са пъхай в леглото, чу ли? Просто стой далече от него.

— Люк! — изкрещя тя, като сложи ръка на челото си. — Той ми е баща! Как, по дяволите, можа да си помислиш…

— Да де, баща ти е. И не искаме да прави с теб… каквото прави с Аналайз нали?

За момент й се стори, че откача.

— Люк, нищо не разбирам! — извика тя. — Какво имаш предвид, какво е…

— Аз съм тук, за да те пазя, Кори. Ша чакам. Ти ша дойдеш скоро при мене… Много скоро. — И линията прекъсна.

Когато затвори телефона, Кори бе толкова разтревожена, че не можеше да разсъждава трезво. Но трябваше да си го наложи! Трябваше да овладее тази паника! Но, за бога, какво искаше да каже той за Филип? И защо, по дяволите, си мислеше, че тя ще легне със собствения си баща? Кори потръпна от отвращение. Ами проститутките? Ами Аналайз? Какво ли искаше да каже…

Почти без да се усети, слушалката се озова в ръцете й.

— Филип! — рече задъхано тя, когато той вдигна. — Аз съм, Кори!

— Какво има? — извика той, веднага усетил тревогата в гласа й. — Какво се е случило?

— Чух се с Люк. Къде е Аналайз?

— Октавия току-що я заведе вкъщи, за да си вземе още дрехи. Какво искаше той?

— Искаше… — Дали трябваше да му казва? Какво бе най-добре да направи? Но думите се изсипаха почти неусетно от устата й. — Искаше да стоя далеч от теб — изтърси тя.

— Какво?

— Каза ми… О, боже, Филип… Каза ми да те попитам кой е бил последният човек, който е видял проститутките живи. Защо ми каза това? Какво знаеш, Филип? Какво става?

— Боже господи! — изстена Филип. — Мислех си, че с това се е приключило. Смятах, че вече ще ме остави на мира. Отидох в полицията, разказах им всичко, което знам, но… О, Кори. Много е трудно да се обясни по телефона…

— Тогава идвам в Лондон. Веднага!

— Не, недей. Това е последната ти нощ с Кристъс, а нещата, които имам да ти казвам, могат да почакат. Кълна се, че могат.

— Тогава ми обясни защо Люк ми намекна, че правиш разни неща с Аналайз…

— О, Кори, не знам какво става, но не само ти си говорила с него. Оня ден беше тук. Нямах намерение да ти казвам, не можех, беше твърде… твърде грозно. Но той дойде, когато Аналайз беше излязла с майка си, и ме обвини… О, Кори, искаше ми се никога да не ти кажа за това… Той ме обвини, че… че спя с Аналайз. Направо не можах да повярвам на ушите си… Не го разбирам! Всичко това са лъжи, Кори…

— Тогава защо го прави? Не може да не знаеш, Филип.

— Но аз наистина не знам! Бог ми е свидетел, че ми се иска да знаех.

Кори сложи ръка на челото си и се опита да разсъждава трезво. След това, незнайно откъде, изведнъж си спомни за Шивоун.

— Да, чувал съм името й — рече Филип, — но само от Люк. Оня ден, когато беше тук, постоянно си мърмореше нещо за някаква Шивоун.

— Но не знаеш коя е?

— Не. Никога преди не съм я чувал.

— Онзи ден, когато дойде при теб, каза ли ти къде е бил през цялото това време?

— Не. Но и аз не го попитах. Трябваше ли? Да, да, разбира се, че трябваше. Пусто да остане!

— А знаеш ли къде е сега?

— Не. Но ще се опитам да разбера. Ще се обадя у тях, ще пообиколя…

Кори поклати глава.

— Не, той не е там. Тук е. Видях го.

— Видяла си го? Не ми ли каза, че ти се е обадил по телефона?

— Да, обади ми се. След това. И каза…

Гласът й замря, защото почувства как думите му все повече я омагьосват…

— Той каза, че ще се върна при него, и то съвсем скоро.

Твърде разстроен, за да усети озадачените нотки в гласа й, Филип изкрещя:

— Да не си посмяла да отиваш, Кори! Стой далече от него, чу ли? Сега говоря като твой баща и ще правиш каквото ти кажа! Стой при Кристъс и недей да мърдаш никъде! Ако Фицпатрик е там, в Касъл Коум, той не може и с пръст да те пипне, докато си с Кристъс. Слушаш ли ме?

— Да, слушам те — отвърна Кори. — Но защо е дошъл тук? Защо е изминал целия този път…

— Не зная и не ме интересува! Искам просто да чуя, че в момента, в който затвориш телефона, ще отидеш направо при Кристъс и ще останеш с него, докато си замине — а аз лично ще дойда на летището, за да те върна в Лондон.

— Добре, ще го направя — каза Кори и се усмихна на почти паническата му загриженост, Филип наистина милееше за нея и й даваше нареждания съвсем като баща. „Това е нещо, с което бих могла да свикна“, мислеше си тя, докато се сбогуваше топло с него. Но въпреки това не можеше да бъде отклонена толкова лесно, със сигурност в думите на Люк за Филип се криеше нещо и тя искаше да научи от него какво точно е то. А ако той бе тук, в Касъл Коум…

Но Люк не беше в Касъл Коум, по-точно вече не беше, а след по-малко от четири часа, когато научи точно къде е, Кори хвана следващия влак за Лондон, отказвайки се от последната си нощ с Кристъс, за да я прекара с Люк.

Обадиха й се малко след осем. Кристъс седеше с актьорите и обсъждаше допълнителните снимки, които искаше да направи на следващата сутрин, преди да си съберат багажа и да тръгнат за летището. Кори беше в бара заедно с Джийни и още няколко души и поглеждаше нервно през рамо всеки път, когато някой влезеше. Не вярваше, че Люк би дошъл в хотела, но и не бе напълно сигурна. Все пак нямаше от какво да се тревожи, след като Кристъс бе наблизо.

— Започва да ми се вие свят от теб! — оплака се Джийни, когато Кори отново обърна глава към вратата. — Той всеки момент ще свърши с Уинтърс… — И млъкна, когато чу името на Кори.

— Търсят ви по телефона — й каза управителят на хотела. — Искате ли да се обадите от рецепцията? Сега там няма никой.

— Благодаря — отвърна Кори, стана и го последва. Може би Филип или Аналайз се опитваха да се свържат с нея. Или пък беше Люк… Е, тогава щеше да види какво има да й казва този път.

Оказа се, че не е никой от тримата. Кори не можа да повярва на ушите си, когато женският глас от другия край на линията, след като се увери, че говори с Кори Браун, й каза, че се обажда от болницата „Чаринг Крос“ в Лондон, където Люк Фицпатрик току-що е бил приет.

— Пита за вас — й каза жената с тон, който не би могъл да бъде описан другояче, освен като траурен. — Мисля, че трябва да дойдете. И макар че не искам да ви тревожа, според мен трябва да сте тук възможно най-скоро.

— Какво се е случило? — извика Кори.

— Мисля, че ще е най-добре да ви обясня, когато пристигнете — отвърна жената. — Но трябва да знаете, че нараняванията му са сериозни… И е в критично състояние…

— Какво искате да кажете? Какви наранявания?

Чу как жената въздъхва леко, докато тя нервничеше от другия край на линията.

— Страхувам се, че са самонанесени — отговори най-сетне тя.

— Имате предвид… Да не би да ми казвате…

— Да, мисля, че ме разбирате — прекъсна я жената. — Загубил е много кръв… Сега лекарят е при него… Много се страхуваме, че няма да дочака сутринта, госпожице Браун.

Кори усети, че се разтреперва. Това бе последното нещо, което беше очаквала…

Тя затвори телефона и се озърна разсеяно, докато се опитваше да реши какво да направи. Вече се готвеше да изтича горе и да си събере багажа, но изведнъж я връхлетя зашеметяващата мисъл, че това може да е номер.

Кори се обърна към администраторката, която след завършването на разговора й отново се беше показала от офиса, даде й цял списък с нареждания и хукна нагоре към стаята на Кристъс. Стигна там точно навреме, за да може момичето да я свърже с поискания от нея номер. Почувства се ужасно, задето прави това, особено когато от другия край на линията се чу глас:

— Добър вечер, болница „Чаринг Крос“.

И още по-зле се почувства, когато няколко минути по-късно оттам потвърдиха, че същата вечер са приели Люк Фицпатрик. „Все пак трябваше да проверя — каза си твърдо тя, — напълно в стила му е да извърти такъв номер.“

Написа набързо бележка на Кристъс, нахвърли си багажа в една чанта и слезе тичешком до бара, като пътьом пое разписанието на влаковете от протегнатата ръка на администраторката.

Джийни я откара до гарата с бясна скорост. Стигнаха точно на минутата.

Кори знаеше, че пътуването ще отнеме цяла вечност и че поначало дилемата дали да позвъни на Филип и в двете си решения не предвещава нищо добро за състоянието, в което ще пристигне. Накрая, просто за да се отърве от проблема, тя реши все пак да му се обади.

Връзката от влака беше ужасна, но Кори успя да го уведоми какво се е случило и почувства облекчение, когато го чу да казва, че засега не бива да уведомяват Аналайз.

— Искаш ли да дойда в болницата? — рече Филип.

Искаше ли?

— Да — отвърна тя, без да се замисля много. — Но няма да пристигна много скоро, влакът току-що потегли от Суиндън.

— А казаха ли ти защо…

Линията ужасно се влоши. Кори му изкрещя, че ще се видят там, и затвори.

След това се облегна назад и започна да си мисли за Люк. Не преставаше да се пита защо ли е пожелал да отнеме собствения си живот. Не знаеше отговора, защото, както изведнъж осъзна, всъщност не знаеше нищо за него — освен че нещо в главата му ужасно се бе объркало. „Но какво ли трябва да се е случило — питаше се тя, — та да го лиши от разум дотам, че да поиска да се самоубие, вместо да продължи…“ Взе да си припомня всичко от началото на запознанството им, като се чудеше какво ли се крие зад перверзната му сексуалност? Защо се отнасяше така с Аналайз? Защо говореше с онзи смразяващ ирландски акцент? Коя беше Шивоун? Къде беше изчезнал през последните няколко седмици? Защо искаше точно нея? Кое го караше да вярва, че тя ще се омъжи за него? И какво общо имаше Филип с това, за бога?

Въпросите я връхлитаха толкова бързо един след друг, че й се зави свят. Него ли беше видяла на моста същия ден? Дали тогава е знаел, че ще посегне на живота си? Може би бе дошъл, за да я види за последен път, преди… Не! Спри! — извика в себе си тя. — Това са глупости. Усещаше, че има нещо много повече от чувствата му към нея… И изобщо доколко искрени бяха те? Нарочно бе превърнал всяка нейна възможна симпатия в презрение и всяка загриженост — в страх. Но защо? Той сякаш не разбираше нищо от човешки взаимоотношения, подходът му към любовта бе да мачка, да оскърбява и дори осквернява. И бог й бе свидетел, Аналайз твърде добре бе усетила това… Но какво, по дяволите, се бе случило, та да го направи такъв? И какво се криеше зад тези ужасни обвинения за кръвосмешение? Тя затвори очи. Изглежда, всичко в крайна сметка водеше към баща й… Но защо? Какво общо имаше той с това? Дали беше просто безпомощна жертва на един умопомрачен ум, или бе извършил нещо толкова ужасно, че да предизвика тази лудост?

След това си помисли за Кристъс и сърцето й се сви. Как й се искаше да бъде с него сега! Но какъв смисъл имаше да го тревожи с проблемите си, когато всичко между тях щеше да свърши след по-малко от двадесет и четири часа? Дали щяха поне да се сбогуват? Вече започваше да я боли от предстоящата загуба. Не можеше да си представи, че някога отново ще е способна на такава обич, но сега, дори и да му го кажеше, това нямаше да промени нищо. Утре той щеше да се върне в Лос Анджелис, а тя — да се опита да продължи без него, да работи за постигане на амбициите си и полека-лека да сглоби парченцата от своя живот и парченцата от живота на другите, който Люк бе успял да разбие. Мили боже, вече мислеше за него в минало време! Разбира се, точно това желаеше, да го отстрани от живота си и живота на другите… Но не така и не преди да разбере какво го е докарало до такава лудост…

Когато най-сетне пристигна в болницата, жената от приемната й показа пътя. След като измина безкрайни коридори и бута безброй летящи врати, тя най-сетне стигна до малкото дискретно отделение, което й бе посочено.

Отвън имаше дежурна сестра и веднага щом Кори й каза името си, тя се усмихна. „Твърде радостно — помисли си Кори, — като се имат предвид обстоятелствата.“ Мускулите на лицето й бяха толкова сковани, че дори не се опита да й се усмихне в отговор. „Но поне — каза си тя, докато вървеше след сестрата — усмивката й показва, че Люк е още жив.“

— Той е вътре, госпожице Браун — каза сестрата и й отвори вратата.

Кори й поблагодари, пристъпи вътре и погледна към леглото. Внезапно спря, сякаш някой я беше зашлевил, и докато осъзнаваше видяното, сърцето й се пълнеше с ярост. Те още не бяха забелязали присъствието й. Октавия седеше с гръб към нея, но Кори не се съмняваше, че това е тя. Видя я как вдига ръка, за да погали Люк по лицето. Когато Люк се опита да я спре, Кори чу гърления й смях. Самите звуци изглеждаха напоени със злоба, която проникна до най-затънтените кътчета на съзнанието й. Очите й се върнаха на Люк. Лицето му бе в ужасно състояние, а устните — толкова бледи и напукани, че почти се сливаха с восъчножълтата, подпухнала кожа. След това той обърна глава и зърна Кори на вратата.

— Ти дойде — каза с глас, сух и неравен като устните му, и докато я оглеждаше жадно, в празните му очи се появи някакво неопределимо чувство. — О, Кори, ти дойде!

Кори продължи да мълчи, просто не знаеше какво да каже. Беше хукнала насам, за да бъде с него, защото той бе поискал това, защото умираше…

Октавия вече я гледаше и макар да не отвръщаше на погледа й, Кори усети как противните сини очи шарят по нея. Никога в живота си не бе изпитвала нещо подобно — сякаш около нея се сгъстяваше облак от чисто зло. Когато започна да усеща силно стягане в главата, тя извика:

— Какво изобщо става тук?

— Ти дойде! — повтори Люк и протегна ръка към нея.

За пръв път Кори забеляза превръзките около китките му. Значи наистина бе направил опит за самоубийство… Но нали й бяха казали, че умира… И Октавия! Какво, по дяволите, правеше Октавия тук?

— Съжалявам — рече Люк, сякаш прочел мислите й. — Накарах ги да попреувеличат нещата, за да дойдеш. Не съм и предполагал, че ще постъпиш другояче.

Октавия вдигна мълчаливо от стола захвърленото си кожено палто и без да сваля очи от Кори, поднесе ръката на Люк към устните си. Мълниеносно плъзна език по пръстите му и ги облиза, а после изведнъж го пусна и тръгна към Кори. Все още, без да я поглежда, Кори се отдръпна достатъчно, за да й направи път.

— Днес ме видя, нали? — рече Люк, когато Октавия затвори вратата зад гърба си. — На моста. Знаеш ли, че ти внушавах да дойдеш? Внушавах ти да минеш по същото време оттам, но ти не дойде сама. Защо го направи?

Кори бе толкова слисана, че само го гледаше. Имаше чувството, че пропада в някаква бездна от лудост. Усещаше думкане в ушите си и сякаш нещо започна да я изтръгва от корените на реалността. Вратата отново се отвори, сестрата влезе и каза, че другата дама си е забравила нещо. После вдигна чантичката на Октавия, изкиска се и като подметна, че се надява Кори и Люк да изгладят недоразуменията помежду си, излезе от стаята.

— Наистина ли искаше да се самоубиеш? — каза Кори, когато отново останаха сами.

Гледаше с болезнен интерес как очите на Люк се изцъклят от невидимо усилие. След това подпухналите му клепачи се спуснаха, за да ги скрият, и той прошепна:

— Не зная.

— Какво правеше Октавия тук?

— Беше с мен, когато го направих. Тя повика линейката, а после дойде с мен.

— Защо го направи?

Когато Люк извърна глава, за да скрие лице във възглавницата, за пръв път от много месеци Кори отново усети онази негова ужасна тъга. Беше почти осезаема, сякаш можеше да протегне ръка и да я докосне. Инстинктивно се опита да се изолира от нея, но тъгата я притегляше и Кори усети, че започва да се приближава към леглото.

— Люк? — прошепна тя.

— По-хубаво да бях умрял — рече той и сърцето на Кори се сви от безмерната мъка в гласа му.

— Защо говориш така, Люк? Какво му е хубавото?

В отговор той само поклати глава и тогава Кори видя сълзите, които бликаха свободно от ъгълчетата на очите и попиваха в косата му.

— Искам да ме обичаш, Кори — каза сподавено той, — но не знам как да го постигна.

Кори приседна на ръба на леглото и взе ръката му в своята.

— Кажи ми какво се случи, Люк — каза меко тя. — Кажи ми какво те е направило такъв.

Очите му бяха затворени, но той каза, без да се поколебае:

— Всичко стана заради теб, Кори. Ти тръгна с Бенати…

— Не. Отпреди това е — рече тя. — Нещо се е случило преди това. Свързано ли е по някакъв начин с Октавия? С баща ми?

При тези думи лицето му се разкриви, сякаш болката бе станала толкова силна, че го разкъсваше.

— Кой от тях двамата? — настоя Кори.

Главата му започна да се мята и от треперещите му устни потече слюнка.

— Какво са направили? — прошепна Кори. — Люк, кажи ми…

— О, Кори! — извика той и я сграбчи. — Кори, накарай го да се махне! Моля ти, накарай го да спре!

— Кое да накарам да спре? Какво е то, Люк?

— О, Кори, помогни ми, моля те! Обичай ме, Кори! Ако ме обичаш, то ще спре! Сигурен съм, че ще спре!

— Но кое? Люк, трябва да ми кажеш какво е.

Ръцете му се стегнаха около нея, сякаш се мъчеха да изцедят живота от тялото й.

— Трябва да ме държиш настрана от Аналайз, Кори — изхълца той. — Ще направиш ли това за мен? Не ми позволявай да я приближавам повече. Това е заради нея…

— Люк, моля те! Нищо не разбирам.

Тялото му се тресеше силно и Кори знаеше, че трябва да повика сестрата. Но когато се освободи от прегръдката му, Люк падна назад върху възглавниците и тя видя, че се смее.

— Люк, за бога! — извика Кори и се отдръпна ужасено. След това хвърли поглед към вратата и започна да отстъпва полекичка към нея. — Виж, имаш нужда от помощ. Трябва да позволиш на някого…

— Имам нужда от теб — рече Люк и зъбите му неочаквано се оголиха в отвратителна усмивка. — Казах ти — захихика той. — Само ти можеш да го спреш.

— Кое да спра? — Нервите й бяха толкова изопнати, че гласът й прозвуча пискливо.

Люк надигна лице към нея.

— Кръвосмешението! — изсъска той.

Кори се отдръпна рязко, сякаш я беше ударил. Усети как устата й се изкривява от отвращение и когато видя безумния блясък в хлътналите му очи, кръвта й изстина.

— Какво кръвосмешение? — промълви тя.

— Моето! И твоето! И неговото!

— За какво говориш? — извика тя. — Няма никакво кръвосмешение!

— О, ама разбира се, че има, Кори! Октавия ми каза! Тя ми каза всичко.

— Но тя те е излъгала! Онова, което е видяла в „Риц“, няма нищо общо с…

Главата му неочаквано се обърна и Кори едва не се олюля, когато видя по лицето му да се разлива блажена усмивка. Тя проследи погледа му, обърна се и видя баща си да стои на вратата.

— Здравей, Филип — каза весело Люк. — Не съм предполагал, че ще дойдеш и ти. Заповядай, седни.

Докато Филип влизаше в стаята, за момент отново й се стори, че полудява. Тя си пое дъх да каже нещо, но Люк я изпревари.

— Някой от вас да иска кафе? Сигурен съм, че сестрата ще може да уреди нещо.

— Не. Не, благодаря — измънка Кори, като полагаше всички усилия да се задържи в реалността. Изчака баща си да седне до нея и се обърна към Люк.

— Сега Филип е тук — рече тя, — така че защо не се опитаме да изясним онова, за което говореше, преди той да влезе?

— И какво е то? — попита Люк.

— Знаеш какво каза! — процеди Кори. — Същото, в което го обвини, когато днес следобед говорихме по телефона. А сега какво…

— Моля? — рече Люк и сбърчи нос, за да покаже колко е объркан. — Днес следобед не съм говорил с теб по телефона.

— Говори.

— Не. Нещо бъркаш, Кори. Сега говоря с теб за пръв път, откакто за последно те видях в офиса.

— Люк! Чух гласа ти! Ти каза…

— Не — отвърна той, като клатеше глава и я гледаше с искрена загриженост, — това не е бил моят глас. Днес не съм ти се обаждал.

Кори се обърна безпомощно към Филип.

— Добре тогава — каза тя, като отново погледна Люк. — Точно преди да влезе Филип, ти говореше нещо за кръвосмешение… Каза: „Моето! И твоето! И неговото!“. Казах ти, че Октавия те е излъгала за онова, което е видяла в „Риц“, но имаше и още нещо, нали?

Люк я погледна в пълно изумление.

— Кори, явно кръвосмешението ти е станало нещо като идея фикс. Знаеш ли, това не е нормално. Нито пък е законно, така че на твое място бих го забравил.

Кори така се стъписа, че от устните й се изтръгна недоверчив смях.

— Не мога да повярвам! — промърмори тя на Филип. След това се обърна към Люк. — Ами Аналайз? Искаше да те държа на разстояние от Аналайз…

Люк отново придоби напълно объркан вид.

— Защо бих поискал такова нещо от теб? — рече той. — Та аз ще се женя за нея, за бога!

Кори се хвана с две ръце за главата.

— Отказвам се! — изстена тя. — Или той е луд, или аз.

— Люк — рече Филип, опитвайки се да вземе разговора в свои ръце. — Къде беше през последните няколко седмици?

Люк цъкна с език и въздъхна като дете, което бяха уличили в бягство от училище.

— Взех си малко отпуска — рече той. — Чувствах, че имам нужда от почивка. Все пак не бях далеч и беше адски студено, казвам ви. Липсвах ли й на Аналайз? Къде е тя между другото? Не знае ли, че съм тук?

— А защо изобщо си тук? — попита неочаквано Кори.

Люк вдигна ръце, за да покаже китките си.

— Стига, Кори! — сгълча я той.

— Добре. Защо го направи?

— Не го направих аз, а някой друг.

— Отивам да подишам малко чист въздух — промърмори Кори, — защото ми се струва, че не мога да поема повече глупости.

— Ще дойда с теб — каза Филип и се изправи.

Когато излязоха и се заоглеждаха за кафе машина, Кори му предаде набързо какво е казал Люк, преди той да пристигне.

— А сега — завърши тя — се прави, че нищо такова не се е случило.

— Октавия каза ли нещо, когато я видя? — попита Филип.

— Нито дума. Но искам да зная къде, по дяволите, се вписва тя в цялата тази работа.

— Има връзка с Люк почти от толкова време, колкото и Аналайз — рече Филип, — така че не съм изненадан, задето тази вечер е била тук. Но това всъщност не дава отговор на въпроса, нали?

— Люк каза, че е била с него, когато се е опитал да се самоубие. Мислиш ли, че тя знае къде е бил през всичкото това време? Можеш ли да я попиташ?

— Мога да опитам, но не очаквам да ми каже истината.

Докато той пъхаше монети в процепа на машината, на която най-сетне се бяха натъкнали, Кори се обърна и го погледна.

— Какво ще кажеш да ми отговориш честно на един въпрос, Филип? — рече тя. — Какво криеш от мен през последните няколко седмици? Защо Люк те обвинява в кръвосмешение… Не, спомням си думите му за Октавия, но по телефона ми каза, че същото ставало и с Аналайз. Така че какви му ги говори Октавия? И защо той ми каза да те попитам за онези проститутки?

Филип кимна и като й подаде кафето, каза:

— Хайде да седнем ей там. Не съм сигурен, че ще мога да отговоря на всичките ти въпроси, но каквото знам, ще ти кажа. Но по-добре се стегни, Кори, защото просто не знам какво ще си помислиш за мен, когато разбереш. Моля те, опитай се да разбереш, че аз съм просто човек, а както казват, плътта е слаба, и животът ми с Октавия никога не е бил лесен…

Кори потръпна, когато си спомни за няколкото секунди, които беше прекарала с Октавия преди малко. После буквално се строполи на пластмасовия стол и се приготви да чуе поредната изповед на баща си. Чувстваше се толкова уморена, че единственото нещо, което й се искаше, бе да обърне гръб на цялата тази работа и да се върне при Кристъс. Но вместо това хвана ръката на Филип и му се усмихна насърчително, като вътрешно се молеше този път да не скрие нищо от нея.

— О, боже, каква каша! — изстена тя, когато Филип най-сетне завърши разказа за проститутките. Вече изобщо не се съмняваше, че й е казал цялата истина. — Както и да е, важното е, че си ходил в полицията и са те освободили от подозрение. Така че сега трябва да разберем откъде знае Люк къде ходиш и че си бил с онези жени малко преди смъртта им. Което, разбира се, не означава задължително, че той ги е убил.

— Не. Но не го и изключва.

— Да, нали? — рече вяло тя.

— И се страхувам, че от полицията вече са го разпитали и са го освободили от подозрение — прибави Филип.

— Но ние знаем, че е луд.

— Адски трудно е да се докаже, Кори, но дори и да успеем, това няма да ни помогне по отношение на убийствата. Освен ако той не направи признания.

— Ако ги е извършил. О, боже, тук просто се въртим в омагьосан кръг! Искам да си вървя. — Кори си погледна часовника и когато видя колко е часът, сърцето й се сви. — Вече е твърде късно да хвана влак за Уилтшайър… — И като отпусна глава назад към стената, стисна здраво очи, за да спре напиращите си сълзи. — Не мога да повярвам, че това се случва… — простена тя.

— Мисля, че трябва да отидем пак да поговорим с него — рече Филип. — Да го попитаме за…

Когато млъкна, Кори отвори очи и го погледна.

— Не мисля, че ще се наложи да ходиш до Уилтшайър — усмихна се той и й посочи с глава да погледне зад себе си.

Кори се обърна и когато видя Кристъс да върви по коридора към нея, й се стори, че сънува. Но нямаше значение, дори и да бе сън, защото точно сега той бе единственият човек на света, когото искаше да види, и като бутна празната чашка в ръцете на баща си, тя изтича да го посрещне.

— Какво правиш тук? — промърмори тя, когато Кристъс я прегърна.

— А ти какво мислиш? Получих бележката ти, а Джийни ми каза какво се е случило и в коя болница се намираш. А сестрата току-що ме насочи къде мога да те намеря. Здравейте, господине — прибави той и протегна ръка на Филип.

— Филип, това е Кристъс — рече Кори и отстъпи настрана, за да могат двамата да се ръкуват — и, Кристъс, това е… Филип. Баща ми.

— Радвам се най-после да се запознаем — рече Филип. — Слушал съм много за вас. — И трепна, когато Кори го настъпи по крака. — Тоест, простете ми, никога не съм чувал за вас — поправи се той, с което накара и Кори, и Кристъс да се разсмеят.

— И така — рече Кристъс, — какво изобщо става?

— Не питай — отвърна Кори. — Беше фалшива тревога — изненада, изненада! Вярно, порязал си е китките, но защо и доколко е било сериозно намерението му, никой не може да каже.

— Тъкмо се канехме да се върнем и отново да поговорим с него — каза Филип. — Бог знае какво може да постигнем…

— Мисля, че просто ще си загубим времето — рече Кори, облегна глава на рамото на Кристъс и хвана баща си под ръка, докато вървяха по коридора.

— Ако нямате нищо против, господине — каза Кристъс, когато стигнаха до закътаното отделение, — бих искал сега да отведа Кори у дома. Изглежда ми малко уморена и тъй като очевидно случаят не е спешен…

— О, не, нямам нищо против — увери го Филип. — Прав сте, наистина изглежда уморена, а и последната ви нощ достатъчно се съсипа. Вие вървете, а аз ще видя дали Люк е още буден.

— Съжалявам — прекъсна ги сестрата. — Имам строго нареждане повече да не пускам никого. Все пак — прибави тя, като погледна особено Кари — попита дали младата дама не би искала да влезе и да му пожелае лека нощ, преди да си тръгне. — Само това мога да позволя — две минути.

Кори вдигна поглед към Кристъс.

— Имаш ли нещо против?

— Да. Но върви, щом се налага.

Когато влезе в полутъмната стая на лунната светлина, която нахлуваше през прозореца, Кори го видя да извръща глава към нея.

— Дойдох да ти кажа лека нощ — рече безизразно тя.

— О, много мило от твоя страна. Лека нощ. Ще дойдеш ли пак?

— Не.

— Както искаш. Между другото Бенати помоли ли те да заминеш с него за Лос Анджелис?

— Не е твоя работа.

— Ммм, и аз така си помислих. Казах ти, той те използва. Както и да е, спестих ти болката от последната ви нощ заедно, можеш да ми благодариш за това.

— Благодаря ти — рече Кори, оставяйки го да си мисли каквото иска. После се обърна и излезе от стаята.

— Това, което не мога да проумея — рече Кристъс, докато караше през тъмните улици към студиото й, — е защо извика теб до смъртното си легло.

— Не зная — отвърна Кори и гласът й прозвуча толкова уморено, колкото се чувстваше. — И не ме е грижа особено. В състояние съм да мисля само за теб и за това как ще събера сили да се сбогувам с теб.

Той посегна към ръката й и каза:

— Какво ще кажеш да се занимаваме с това утре?

— Добре — рече тихо тя, чудейки се как ще подкрепя Аналайз и баща си между кризите с Люк, след като вече знаеше, че ще са й нужни всичките сили, за да се справи с болката от загубата на Кристъс.

След по-малко от четири часа сън Кори и Кристъс пътуваха в първите проблясъци на зората по шосе М 4 към Уилтшайър. Кори шофираше, а Кристъс спеше до нея и всеки път, когато го погледнеше, сърцето й натежаваше от любов. През нощта и двамата се почувстваха твърде уморени, за да правят любов, и сега се чудеше дали това ще им се случи някога пак. Докато тази мисъл пускаше корени, започна да я обхваща силна паника. Не можеше да го понесе! Просто не можеше да преживее мисълта, че никога повече няма да го види. През последните няколко седмици бяха станали толкова близки, бяха споделяли толкова много неща от живота си, че вече нямаше защо да се залъгва. Без него амбициите й не означаваха нищо. Имаше чувството, че е готова да ги пожертва всичките, да се опита да свикне с Лос Анджелис, само да я помоли за това! Но трябваше най-сетне да разбере, че това няма да се случи — ако е имал подобно намерение, досега трябваше да го е направил. Все пак едно не можеше да проумее — щом означава за него толкова, колкото той твърдеше, как може да се откаже толкова лесно от нея?

В съзнанието й започнаха да проблясват живи, лудешки идеи. Не трябваше ли все пак да си събере багажа и да отиде в Лос Анджелис? Той със сигурност нямаше да я изгони. Може би трябваше да му се помоли да я вземе със себе си. Или просто да блъсне колата, за да загинат заедно.

Осъзна, че умората тласка съзнанието й към ръба на безумието, и като положи усилие да се успокои, опита да се съсредоточи върху случилото се в болницата предишната нощ. Още веднъж усети как по тялото й пробягват ледени тръпки, когато образът на Октавия изплува пред очите й. Помъчи се да проумее онези няколко секунди й дълбокото влияние, което й бяха оказали, но в мислите й имаше толкова разум, колкото и в думите на Люк тогава. Знаеше само, че става нещо, което не можеше да проумее, и страхът вече започваше да пропълзява в самата сърцевина на разума й. Как само копнееше да разкаже за това на Кристъс, да го помоли за помощ — ако разбереше какво става, той едва ли щеше да я остави да се оправя сама. Но Кори знаеше, че няма да му каже, защото това й се струваше равносилно на изнудване.

Когато сви по пътя за Касъл Коум, Кристъс най-сетне се събуди.

— Стигнахме ли вече? — попита той и си погледна часовника. — Май си карала като бясна.

— Не исках да закъсняваш — рече тя.

Кристъс се протегна и прозина, а след това взе едно ментово бонбонче от таблото. Посмука го минута-две, после го извади и го пъхна в устата на Кори. Тя извърна бързо очи, за да скрие сълзите си. Това бе просто един от дребните интимни навици, които бързо бяха придобили почти без да се замислят. Господи, защо ставаше така? Защо не можеха да бъдат заедно?

— Смятам, че веднага щом пристигнем в хотела, трябва да си легнеш — й каза Кристъс, като се облегна назад и скръсти ръце зад главата си.

— Но това е последният ни ден заедно, искам да прекарам колкото е възможно по-дълго време с теб! — възрази Кори. — Дори и това да означава да стоя на крайчеца на снимачната площадка.

— В леглото! — рече той. — Скапваш се и ставаш плачлива. Не искам да стоиш там в такова състояние. Искам само да поспиш малко, за да може по-късно, докато разговаряме, умът ти да е бистър.

Стомахът на Кори сякаш се преобърна.

— Да разговаряме ли? — попита тя. — За какво?

— Знаеш за какво. За теб и мен. Трябваше да го направим снощи, но явно ще се наложи да е днес. Не разполагаме с много време, но ще трябва да намерим — и то преди да тръгнем за летището, защото днес Джийни връща минито си и двамата с Ричард ще пътуват с нас до Хийтроу.

— Изобщо няма да мога да заспя! — промърмори Кори.

Но все пак заспа, макар и неспокойно, и се събуди едва от шума, който вдигаха хората от екипа на долния етаж. Това означаваше, че са направили последните снимки и вече си събират багажа.

Откри Кристъс в импровизираната работна зала, загледан замислено във фриза от Шекспирови герои, докато другите изнасяха оборудването и го подреждаха в чакащите навън камиони.

— Да не би да съчиняваш сонет в моя чест? — усмихна се тя, щом го доближи.

— Не — отвърна Кристъс, — но си мислех за теб. Хайде да отидем до бента, за да се измъкнем от този хаос.

Докато крачеха под ситния дъждец, Кори го държеше под ръка, облегнала глава на рамото му, а Кристъс, както неведнъж през последните няколко седмици, размишляваше колко много бе започнала да означава за него. Знаеше, че я обича, както никоя друга досега, и именно затова трябваше да бъде честен с нея, да й обясни защо трябва да стане така… защо няма да й предложи да дойде с него в Лос Анджелис. Причините бяха много, но не искаше да й ги казва всичките наведнъж, сега проблемът му бе откъде да започне.

— Изнервяш ме — каза Кори, когато стигнаха до бента, а той продължаваше да мълчи.

— Опитвам се да намеря точните думи — въздъхна той и се загледа в буйното течение. — Но предполагам, че няма друг начин да ти го кажа, освен направо. — След това се обърна към нея и когато зърна неимоверното страдание в очите й, сърцето му се сви. — Знам, че те боли, защото така и не проговорих за бъдещето — каза той и прокара пръсти по бузата й, — и знам, че на теб ти се иска да ти предложа да дойдеш с мен…

— Това не е вярно! — излъга Кори. — Знаеш, че работя упорито върху…

— Кори, зная какво правиш и те обичам заради тази твоя смелост. Но това те съсипва и аз го виждам. Бог ми е свидетел, и на мен ми действа по същия начин. Но не мога да те помоля да дойдеш с мен не защото не те искам, а защото… — Той млъкна и прокара бързо ръка по вече разрошената си коса. — Ами като начало просто не знам дали искам да се обвързвам…

— Какво обвързване? Никога не съм споменавала за…

— Кори, слушай ме. Знаеш какво изпитвам към теб…

— Нима?

— Да! И зная какво изпитваш ти към мен. Вярно, не бих имал нищо против да го чуя, но зная, че няма да ми го кажеш. Защото би искала да се отдадеш изцяло, когато заявиш това, а за теб пълното отдаване означава брак.

Известно време Кори не каза нищо, защото гърлото й бе свито от мъка.

— Значи, накратко казано — прошепна накрая тя, — не искаш да се ожениш за мен?

— Не — каза той. — Не искам да се оженя за теб.

Болката бе впила така дълбоко ноктите си в сърцето й, че усещаше непреодолима тежест. Тя погледна над рамото му към полето и изведнъж усети порив да се затича. Искаше да се махне от него, да бяга толкова бързо и да избяга толкова далече, че той никога да не я стигне.

— О, Кори — въздъхна той, като гледаше лицето й, — та ние едва се познаваме… Просто е твърде рано да се мисли за нещо подобно. Твърде рано е дори да заживеем заедно. Да, не знам как ще се справя без теб, но в момента говорим за дяволски сериозно обвързване.

Кори сви рамене.

— Е, значи това е, така ли? — рече безизразно тя.

— Не е задължително.

— Аз мисля, че е.

— Не го казваш искрено и го знаеш.

— Искрено го казвам, Кристъс. Как бих могла да продължа живота си, ако все очаквам да се решиш?

— Не те моля да правиш такова нещо — рече меко той. — Просто казвам, че малко избързваш. А и се попитай честно, наистина ли искаш да дойдеш в Ел Ей точно сега? Все още имаш да разрешаваш някои проблеми с баща си. Зная, че това е важно за теб…

— Да, важно е, но не в това е работата, нали? Работата е там, че ти не искаш да дойда с теб. Тревожиш се, че ако го направя и в някой момент промениш решението си, ще ти бъде адски трудно да се отървеш от мен, след като съм дошла толкова отдалеч и съм се отказала от толкова много неща.

— Ами да — отвърна искрено той, — това е вярно. Но престани да прехвърляш цялата тежест върху мен. Опитай се да бъдеш честна и към себе си и собствените си чувства, Кори. Ти не харесваш Лос Анджелис и не искаш да живееш там. Ето защо имаме нужда известно време да сме далеч един от друг, за да решим какво точно искаме.

— И ако решим, че се искаме един друг? На мен проблемът ми се струва неразрешим. Аз искам брак и Лондон, а ти искаш… е, ти искаш филми и Лос Анджелис.

— Ако се стигне до това, и двамата ще трябва да направим някои компромиси.

— Знам каква е мъжката представа за компромис — рече тя и през горчивината й се прокрадна оттенък на ирония. — Това означава да стане както ти искаш.

Кристъс се засмя тихо, притегли я в прегръдките си и я целуна.

— Обичам те, Кори Браун — рече той, — и повече няма да ти го кажа, докато не те чуя да изричаш тези думи.

— Е, явно си открил кое може да ме принуди да го кажа — отвърна дръзко тя.

— Да не би да ме изнудваш?

Тя поклати глава.

— Не зная. Може би. Но няма да мине, нали?

Когато се вгледа в красивите й светлокафяви очи, а след това се засмя на луничките по носа й, които изглеждаха толкова живи и детински на болезнено бледата кожа, той разбра, че няма сили да убие всичките й надежди.

— Не, поне не днес — прошепна той.

Кори сви рамене.

— Значи искаш да кажеш, че не всичко между нас е приключило? Че все още ще поддържаме връзка?

Кристъс завъртя ядно очи.

— Кога пък съм казал, че няма да поддържаме връзка? Просто искам за известно време да забавим темпото. Нека първо монтирам филма и го изпратя на онзи проклет фестивал, а след това ще уредим отношенията си. Това устройва ли те?

— Да не би да предусещам, че филмите винаги ще бъдат на първо място?

За момент в очите му проблесна гняв.

— Кори, знаеш кой съм и каква ми е работата. И ако в момента не се чувстваше толкова зле, може би и ти щеше да погледнеш с по-добро око на кариерата си.

— Моята кариера ще ме задържи тук, в Англия — каза тя, като й се искаше гласът й да не е прозвучал толкова кисело.

— Да, знам това. И усещам, че наистина ще постигнеш нещо в живота — мислиш ли, че искам да попреча на това? Най-лесно е да те помоля да се откажеш от всичко заради мен и зная, че веднага би го направила. Но как би се чувствала шест месеца или година след това? Аз не мога да бъда всичко в живота ти, Кори, както и ти не би могла да бъдеш всичко в моя. Така че да бъдем реалисти. През последните четири седмици краката ни не стъпиха на земята и може би е крайно време това да стане.

Но когато видя насълзените й очи, сърцето му се изпълни с болка и въпреки току-що изреченото, едва не каза, че ако действително е готова да изостави всичко заради него, ще й го позволи. Щеше да рискува и да приеме онова, което можеше да им донесе бъдещето, само за да продължат заедно. Но не го направи, само хвана лицето й между дланите си и прошепна:

— Сбогуването ми с теб днес ще бъде едно от най-трудните неща в живота ми, така че не го затруднявай допълнително.

— Съжалявам — рече тя, неспособна да спре сълзите си. — Просто толкова ще ми липсваш, че ми се иска да умра още сега.

— Зная — промърмори той и я прегърна здраво. — Но ще измислим нещо. Имай ми доверие, ще измислим нещо.

Откъде можеше да знае, че само след няколко седмици горчиво ще съжалява, задето не се е поддал на тази моментна слабост? Ако знаеше за Люк и за онова, което щеше да стори на Кори и семейството й, тогава нещата може би щяха да вземат друг обрат. Но Кори не му бе казала и тепърва всички, по един или друг начин, щяха да понесат последствията от тази криворазбрана гордост, която я беше накарала да си държи езика зад зъбите. Но как можеше да знае какво ги очаква и заплашва да съсипе живота им?