Сюзън Луис
Мания (22)

Двадесет и първа глава

— Махни се оттук, човече! — засмя се Кристъс и отблъсна Дейвид Ийстън. — Върви да репетираш някъде другаде.

Ийстън направи покрусена физиономия и всички, които стояха около поставените в Хайд Парк кафе машини, се разсмяха.

— Но аз трябва да знам дали, като си въртя ханша, получавам желания ефект! — оплака се Ийстън и тръсна набраните маншети на сценичния си костюм, за да оправи гънките им. И без да вдига очи, знаеше, че всички чакат да видят какво ще направи, и за да не разочарова публиката си, той погледна Кристъс с присвити очи, нацупи страстно устни, отпусна ръцете си в китките и изписука: — Как ми се иска да беше без панталони, Кристъс Бенати!

— Махни тая шушумига оттук — каза Кристъс на камериера на Ийстън. — Подлудява ме.

Но когато понечи да се отдалечи през докарания тази сутрин сняг, Ийстън се промъкна зад гърба му и се престори, че се опитва да го сграбчи за задника.

— О, ти ме подлудяваш, мили мой! — пропя екзалтирано и за най-голямо удоволствие на всички започна да гони Кристъс между дърветата.

— Добре! Достатъчно! — каза Кристъс, като най-сетне позволи на Ийстън да го настигне. — Сигурно вече са готови, така че хайде на работа.

Смеейки се и мъчейки се да си поеме дъх, Ийстън го прегърна с една ръка през рамото — което не му бе особено удобно, имайки предвид несъответствието в ръста — и тръгна заедно с него към снимачната площадка.

— Ще вечеряш с нас, нали? — попита той. — Ще хапнем нещо у дома. Децата страшно ще се радват да те видят.

— Може ли да го отложим за друг път? — попита Кристъс.

— Имаш среща с Пейдж? Доведи и нея.

Кристъс поклати глава.

— Не мога. Тя иска да говори за епизода, който ще снимаме в петък.

— Тази жена винаги иска да говори за нещо! — промърмори Ийстън. — Не може ли да те остави на мира поне за пет минути?

— О, хайде — сгълча го Кристъс, — и ти я остави на мира. Нали си бил някога на същото дередже.

Ийстън помисли за момент, а после каза:

— Хей, да не би нещата между вас да стават сериозни, човече?

Кристъс вдигна ръце.

— По дяволите! Със сигурност напоследък кипи голям интерес към личния ми живот.

— Кристъс! Готови за начало! — извика първият асистент от средата на снимачната площадка.

— Наред ли е всичко със снега? — викна в отговор Кристъс и ускори крачка, докато се провираше между лампите, които осветителите проверяваха.

— Готови сме! — отвърна човекът на машината за сняг.

— Добре, да видим дали ще можем да го заснемем — рече Кристъс и седна на стола си, като потриваше ръце. Погледна в малкия черно-бял монитор пред себе си, докато чакаше операторът да нагласи камерата за първия кадър. Когато той успя, Кристъс вдигна една радиостанция и каза в нея: — И не забравяй, Кевин, трябва да видим тревата ей там без сняг и онези сгради на Парк Лейн, преди да се насочиш към Сърпентайн^[1].

— Хванах го! — отговори Кевин от крана.

— Актьорите застанаха ли по местата си? — попита Кристъс първия асистент.

— Там са — отвърна първият асистент.

Кристъс кимна и първият асистент изрева в мегафона:

— Добре, дайте снега! — А след това, когато за удоволствие на Кристъс снегът заваля, извика: — Начало!

— Камерата работи — съобщиха по радиостанцията.

— Започвайте!

— Начало! — извика в отговор момичето с дъската.

Кристъс отново кимна на първия асистент.

— Добре! И всички — старт! — изрева първият асистент и няколко секунди по-късно кранът започна много бавно да следи камерата от Сърпентайн, за да мине над дърветата и към мястото, където актьорите чакаха. Ръката на Кристъс бе вдигната, готова да им даде знак.

Тъй като знаеше, че заснемането никога не може да стане от първия път, което означаваше, че още доста време няма да имат нужда от Пейдж, Джийни се измъкна незабележимо и тръгна към караваната й.

Пейдж седеше вътре, похапваше от оскъдната салата, която едно от момчетата за всичко й бе донесло за обяд, и мързеливо прелистваше едно списание.

— О, здрасти, миличка — рече тя, когато Джийни почука и показа главата си през вратата, — влизай!

— Може ли да поговорим? — попита Джийни и седна на канапето срещу нея. — Насаме — добави тя, като хвърли един поглед към камериерката на Пейдж.

— Разбира се — отвърна Пейдж и махна с ръка на камериерката да излезе. — Какво ти тежи, миличка? — попита тя, когато останаха сами.

Десет минути по-късно Джийни напусна караваната на Пейдж, върна се на снимачната площадка и отправи сияеща усмивка на Кристъс. Помисли си, че ако той научи някога, не само ще я уволни, но и ще я убие, но някой трябваше да го направи и, разбира се, тя го направи.

 

 

Следващите три дни се оказаха истинско изпитание за целия екип — а най-вече за Кристъс. Наблюдавайки го, Джийни виждаше, че доброто му настроение вече принадлежи на далечното минало, и до известна степен не можеше да не се чувства отговорна за това, понеже машината за сняг бе започнала да изстрелва снежни топки вместо снежинки, някои от кадрите не се получаваха, а като капак Дейвид Ийстън бе на легло с висока температура. Естествено не можеше да твърди със сигурност, защото при такъв лош късмет бе разбираемо, че ще е в мрачно настроение, но тази сутрин, след като изчака, както се надяваше, правилния момент, тя му каза, че Кори е уволнена от работа и че телефонният й номер не е включен в указателя.

— Така че не знам как ще я намериш — завърши унило Джийни, когато видя изражението на лицето му.

— Джийни, на път си да развалиш нашето приятелство — каза й той. — Просто престани да ме тормозиш с Кори Браун или…

— Кристъс, просто ме чуй…

— Не! Ти ме чуй, защото е най-добре да се разберем още сега, Джийни. Ако исках да я намеря, щях сам да го направя, без да търся помощта ти. Така че престани да се месиш в неща, които не те засягат! И ако отново подхванеш тази тема, когато се каня да започна снимки, наистина ще те уволня.

Когато Кристъс изхвръкна към караваните гримьорни, Ричард се приближи до нея.

— Изглежда, успя да промениш настроението му — забеляза добродушно той.

— Не ми се прави на много умен! Знаеш ли, това някак ми напомня за времето, когато ти се влюби в мен. И ти не искаше да бъдеш влюбен, нали?

— И все още не искам, но ти не ми даваш шанс — засмя се той, целуна я силно по устата и отиде да си нагласи осветлението.

Това беше преди няколко часа и Ричард вече не се усмихваше. Всъщност никой не се усмихваше, но Ричард бе на път да загуби хладнокръвието си, докато се караше с проклетите британски осветители. Пейдж бе втората, която можеше да избухне всеки момент, както забеляза Джийни, когато се обърна и я видя да излиза от караваната си и да казва на фризьорката си, че пет пари не дава колко време й е отнело да направи тази перука, просто нямало да я носи!

Джийни видя как Кристъс, оставяйки Ричард да се оправя сам, отива да усмири Пейдж. За негово удивление обаче Пейдж вече не искаше да обсъжда това — поне не с него — и хукна към караваната гримьорна несъмнено, за да предизвика там още по-голяма суматоха.

Кристъс се обърна и вече се канеше да повика Джийни, когато Колин Уокър, един британски актьор, чиито снимачни дни бяха изтеглили напред, за да се съобразят с Ийстън, се приближи до него.

Кристъс изстена вътрешно. Този човек бе дошъл при тях едва днес сутринта, а по всичко личеше, че ще се окаже една от най-неприятните личности, с които някога бе работил. В целия филм имаше само три сцени, а вече за пети път го питаше откъде трябва да влезе. Кристъс силно се изкушаваше да му каже да прочете проклетия сценарий, вместо да гледа само своите сцени, но понеже не му бе в стила да си го изкарва на актьорите, събра всичките останки от своето бързо стопяващо се търпение и прегледа още веднъж с Уокър всичките му сцени.

— Ако бях на мястото на Кристъс, щях да кажа на тоя скапаняк да върви на майната си — отбеляза тихо скриптерката на Джийни.

— Аз също — рече Джийни.

— Линда! Иди да прегледаш сцените на Колин заедно с него — извика Кристъс на скриптерката. — Той иска да знае в коя ръка му е била кърпичката, когато е излязъл от последния кадър.

— Беше в скапания му джоб, където така и не я видяхме — промърмори Линда, а след това се усмихна невинно и изприпка да изпълни задълженията си.

След сякаш цяла вечност машината за сняг започна да изхвърля снежинки, проблемът с осветителите бе уреден и Пейдж си беше сложила перуката. Бяха готови за снимки.

— Готови! — извика скриптерката на момичето с дъската за дубъл и първият асистент застана с мегафона в ръка, очаквайки знак от Кристъс.

Кристъс му кимна, камерата започна да снима и първият асистент вече бе отворил уста да кресне „начало“, когато…

— Момент! Момент! Момент! — извика Колин Уокър.

Кристъс изскърца със зъби и вдигна поглед от монитора си.

— Какво има? — попита той.

— Помислих си дали да не се хвана за главата, преди да сложа ръка на сърцето си. Ти как смяташ?

— Спрете камерата! — кресна Кристъс.

— Съжалявам — изкикоти се Колин, докато Кристъс идваше към него. — Не искам да ставам досаден, но трябва да го направим добре, нали?

Пет минути по-късно камерата отново работеше. Всички бяха готови да започнат, дори и Колин, и този път Кристъс бе застанал на ръба на площадката, за да гледа играта им.

Джийни стисна палци в джобовете си. Предстоеше експлозия, просто го предчувстваше, но засега снегът падаше, вятърът го духаше насам-натам, а машините за сух лед издишваха мъгла в гюрултията. Целият екип бе затаил дъх и докато камерата се придвижваше през снега, а осветителите сменяха светлините от зелено на жълто, а след това на синьо, Уокър влезе в кадър в опърпания си някогашен костюм, с насълзени очи и покрити със скреж фалшиви мустаци и брада. Кристъс махна рязко с ръка и действието на фона започна. Уокър се озърна — както му бе наредено. Беше се загубил, намираше се на погрешно място, в погрешно време. В кадъра влязоха жени и деца, облечени в съвременни летни дрехи. Уокър примигна. Беше объркан и изплашен. Едно дете притича покрай него и го изгледа с любопитство — според указанията на режисьора. Тогава Уокър притисна ръце до гърдите си, изстена от мъка и се свлече, ридаейки, на колене.

— Стоп! — изрева Кристъс.

Джийни покри лицето си с ръце и Уокър едва не се скри зад един от осветителите, когато Кристъс се втурна към него.

— Помислих си… Стори ми се правилно… Ами…

— Преговорихме го само преди пет минути! Никакви ръце! Никакви колене! Никакви ридания! Майка му стара, това е филм! Не играеш за последните редове на театъра, играеш тук! — Той постави ръка над лицето на актьора. Продължи да го гледа вбесено, вече сърдит по-скоро на себе си, задето си е изпуснал нервите на снимачната площадка. — Отново! — извика той. След това добави със смразяващо тих глас: — Направи го както ти казах. Просто го направи за мен, става ли? — После протегна ръка и го изправи. — Справяш се чудесно, справяш се страхотно, но просто го давай по-кротко, разбра ли? Не можеш през целия си шибан живот да играеш все същия шибан задник.

Двадесет минути по-късно, след пет дубъла, лентата беше готова и първият асистент обяви така жадуваната почивка. Кристъс отиде право в караваната си, изхвърли всички оттам и затръшна вратата.

Ядът му бе толкова силен, че не можеше да седне. Никога не би търпял такива избухвания у другите и със сигурност нямаше да ги търпи у себе си. Той закрачи из караваната, прокара пръсти през косата си и удари стената с юмрук. Никога в живота си не бе говорил по този начин на актьор и макар Уокър със своята вбесяваща вироглавост и нелепите си преструвки вероятно да си го заслужаваше, не в това беше въпросът. Въпросът бе, че той, Кристъс, не можеше да се владее.

Погледна през прозореца и видя Джийни да се навърта недалеч. Отвори рязко вратата, за да й каже да се разкара, но когато тя вдигна поглед и Кристъс видя, че на лицето й е изписана искрена тревога, затръшна вратата, без да каже нито дума.

Отпусна се на един стол и се хвана с две ръце за главата. Нямаше отърваване, колкото повече се стараеше да не мисли за нея, толкова по-зле ставаше. Кори. Кори Браун. Не можеше да си я избие от главата. „Три пъти, по дяволите — кипна вътрешно той и удари с юмрук по масата. — Виждал съм я само три шибани пъти и обърна целия ми скапан живот като ръкавица.“ Денем не беше толкова зле, но нощем… нощем тя просто го изтезаваше. Не можеше да спи и умората и неудовлетворението му вече започваха да се промъкват през деня. Направо не можеше да повярва, че му се случва такова нещо. Той беше разумен човек; човек, който се справяше и погаждаше с живота. Знаеше всичко, което можеше да се знае за любовта, и така би трябвало, беше я снимал от всеки възможен ъгъл, защо изобщо бе всичко това? Не спираше да се пита какво толкова особено има у нея. Как единствена от всички жени бе успяла да му причини това? И най-откаченото нещо бе, че вече почти не можеше да си представи лицето й. Но не беше лицето й, нали, нито пък тялото й, макар че, бог му бе свидетел, нуждата да я докосне направо го подлудяваше. Особеното бе у нея! В онази чудновата наивност, в нелепите забележки, които смяташе за толкова интелигентни; в начина, по който объркваше нещата, макар да полагаше всички усилия да се държи хладнокръвно. Кристъс почти се усмихна, спомняйки си първия път, когато бе правил любов с нея и когато го бе разсмяла с упоритите си старания. По дяволите, не знаеше как, но бе успяла да влезе под кожата му, там, където най-много болеше. И сега, като знаеше, че Фицпатрик я е уволнил от работата, която й бе толкова скъпа; като си помислеше, че е някъде сама, Кристъс имаше чувството, че ще му се пръсне сърцето.

Трябваше му известно време, докато се успокои, но още преди да е свършил, вече знаеше какво ще направи. Просто не можеше да го свърши, докато бе ядосан.

Хората навън бяха доста напреднали в нагласянето на следващия декор, когато той стана на крака, отвори вратата на караваната и извика:

— Джийни! Зная, че се криеш там някъде, така че ела веднага.

Джийни веднага си остави кафето, заобиколи тичешком караваната и мина отпред.

— Дай ми номера на TW — рече Кристъс веднага щом тя затвори вратата зад гърба си.

— Ще й се обадиш? — засия Джийни.

— Не. Ще се обадя на Фицпатрик да го попитам къде е.

— О, боже, Кристъс, страшно се радвам да… — Тя млъкна, когато вратата на караваната се отвори.

— Джийни, миличка, видях те да влизаш тук… — казваше в този момент Пейдж.

— А, Пейдж — рече Кристъс и хвърли един поглед на Джийни, докато качваше краката си на масата. Пейдж бе един проблем, който трябваше да уреди, преди да се срещне с Кори. — Искам да поговоря с теб някой път… Например довечера. Имаш ли предвид…

Той млъкна, когато Пейдж най-изненадващо заотстъпва към вратата.

— Когато това свърши — изсъска тя, — ще имам да ти казвам много неща, Бенати! Дотогава ще си върша работата, но не искам да ме докосваш и не искам да оставам насаме с теб в една стая, освен ако няма и някой друг. Ясна ли съм? — И без да дочака отговор, затръшна вратата след себе си.

Кристъс се обърна слисано към Джийни.

— Какво, по дяволите, беше това? — попита той.

— Да пукна, ако знам — сви рамене Джийни, като се надяваше тонът й да не е прозвучал прекалено невинно. — Но, изглежда, че няма защо повече да мислиш за нея, нали? А сега за Кори Браун.

— Просто ми дай номера, Джийни, и си върви. Ясно?

 

 

Кори се готвеше да излезе за снимки. Не й беше особено приятно не само защото щяха да стоят в едно убежище за подложени на тормоз жени чак до след полунощ, но и защото с Аналайз бе станало направо непоносимо да се работи. Всичко, което Кори предлагаше, биваше отхвърляно или дори посрещано с подигравки и ако не виждаше колко е силна болката на Аналайз, щеше отново да се опита да поговорят.

Не беше се чувала и с баща си от онази вечер в „Риц“, освен когато позвъни, за да й каже, че според него трябва да оставят нещата да се поуталожат. Това не я изненада, макар да се вбесяваше от мисълта, че той отново отстъпва. Но скоро трябваше отново да поговори с него, защото, ако отношението на Аналайз от обявяването на годежа й с Люк във вчерашния брой на „Таймс“ насам продължеше в същия дух, то, доколкото се виждаше, тя вървеше към срив. Ликуването й бе тъй пресилено, че не само Кори виждаше това. Очите й блестяха прекалено ярко, смехът й бе твърде звънък и гледаше Кори, сякаш бе пристъпила към годежа само за да удържи някаква победа над нея. И това само по себе си караше Кори да се пита дали чувствата на Аналайз към Люк най-сетне не са започнали да се накърняват. Проблемът бе, че при сегашното положение на нещата гордостта на Аналайз нямаше да й позволи да го признае; поне не пред Кори, но пред баща си може би щеше да го направи. Може би той щеше да успее полека-лека да я измъкне от тази пародия на годеж. Не беше много вероятно, Кори знаеше това, но все някой трябваше да достигне съзнанието на Аналайз и макар да си бе обещала, че през почивните дни, докато монтираха заедно, ще опита пак, бе силно убедена, че Филип също трябва да опита.

Точно сега в офиса цареше хаос; в Средния изток се бе появила сензация, което означаваше, че на мястото трябва веднага да се изпрати екип, и всички крещяха, телефоните звъняха, пък и факсът, ксероксите, телексите и компютърните принтери работеха с пълна пара. Точно когато си взе чантата, умирайки от нетърпение да се махне от тази врява, Кори откри, че механично е вдигнала телефона.

— Здрасти! — каза гласът от другия край на линията. — Люк Фицпатрик да е наоколо?

Сърцето на Кори се преобърна, след това усети как дъхът й спира и тя се смъкна обратно на стола.

— Ало? — каза отново гласът. — Исках да говоря с Люк Фицпатрик. Той там ли е?

— Кристъс — прошепна колебливо Кори, — тук е Кори Браун. Не зная дали ме помниш…

— Кори!

— Да. — Изведнъж сърцето й се изпълни с радост. — О, значи си спомняш!

— Какво, по дяволите, говориш? Разбира се, че си спомням. Какво правиш там?

— Тук работя — засмя се тя, като се опитваше да си спомни какво си е обещала да му каже, ако й се обади. Но той не се обаждаше на нея, нали? Обаждаше се на Люк и при тази мисъл сърцето й се сви.

Той говореше нещо, но Кори не можеше да го чуе, понеже някой й крещеше в ухото.

— Как си? — попита го тя и сложи ръка на устата на Пъркин.

— Добре — отвърна Кристъс и гласът му стана по-дълбок, с онази звучна интимност, която Кори твърде добре си спомняше, и сякаш цялото й тяло започна да се разтапя. — А ти как си? — попита я.

— О, добре. Как е филмът… върви ли?

— Аха, страхотно. Одобрен е за Кан.

— Това е добра новина — рече Кори със съзнанието, че говори глупости, но не бе в състояние да измисли нищо друго. — Къде си? Звучиш така, сякаш си съвсем наблизо.

— В Лондон.

Макар вече да знаеше това, сърцето й запърха, когато чу Кристъс да го потвърждава.

— О, това е чудесно — рече тя.

Аналайз й извика нещо.

— Може би трябва да тръгваш нанякъде? — попита той.

— Страхувам се, че да. Да те свържа ли с Люк?

— Не.

Последва пауза, в която никой от тях не знаеше какво да каже. Кристъс я наруши пръв.

— Виж, причината да се обадя на Люк — каза й той — бе, че мислех да взема от него телефонния ти номер. Всъщност исках да говоря с теб.

Кори затвори очи. Радостта й бе толкова силна, че не знаеше дали ще може да я сдържи.

— Но нали знаеш, че работя тук — засмя се несигурно тя.

— Мислех, че вече не си там. Объркване на линиите. Както и да е, потърсих те, защото се питах дали не би искала да дойдеш в Уилтшайър през почивните дни?

— С теб? — едва успя да каже Кори, сигурна, че всеки момент ще се събуди и ще открие, че всичко това е било само сън.

Той се засмя.

— И още двеста и няколко души.

Кори също се засмя.

— Не знам кой може да устои на това предложение. Предполагам, че снимаш там?

— Правилно. Заминаваме утре. Е, ще дойдеш ли през почивните дни?

— Аха. Ами добре. — Май вече нямаше да може да го изпрати по дяволите.

— Добре. Ще те чакам в петък вечерта в хотел „Касъл Коум Мейнър Хаус“. Там сме отседнали.

— О, почакай малко! — извика Кори, понеже внезапно си припомни, че през почивните дни двете с Аналайз ще монтират. — Мисля, че не съм свободна. Ох, по дяволите! Виж, ще се опитам…

— Няма нищо. Щом не си свободна, не си свободна.

— Кристъс! Не съм казвала такова нещо! Опитвам се да ти кажа, че ако успея да…

— Няма нищо, разбирам — рече той. — Имаш други ангажименти.

— Имам монтаж, за бога! — кресна тя, но линията вече даваше свободно.

Макар че знаеше от вестниците в кой хотел е отседнал, Кори успя да се обади на Кристъс чак на следващата вечер. Трябваше да му обясни защо може да не отиде с него през почивните дни, просто не биваше да го оставя с впечатлението, че не иска да го вижда. Но когато най-сетне се свърза с хотела, той не беше в стаята си.

— Искате ли да оставите съобщение? — попита я операторката.

— Не, благодаря — отвърна Кори. След това неочаквано си спомни за Джийни и попита дали тя е в хотела.

— Моля те, би ли предала на Кристъс едно съобщение от мен? — попита Кори, когато чу гласа на Джийни. — Тук е Кори Браун.

— Разбира се, Кори — ухили се Джийни. — Какво искаш да му кажа?

— Просто, че през почивните дни ще монтираме и затова може и да не успея да дойда в Уилтшайър. Но ако се измъкна, ще дойда там — ако все още го иска.

— О, разбира се, че все още иска да дойдеш! — засмя се Джийни. — И това е едно съобщение, което с огромно удоволствие ще му предам. Между другото аз щях сама да ти се обадя, за да видя дали не би си променила решението.

— Наистина ли? — рече изненадано Кори.

— Аха. Нали разбираш, мислех, че ще му кажеш да върви по дяволите, което и аз бих направила, ако бях на твое място. Но дори и така да е било, май впоследствие си променила решението си.

Кори се разсмя.

— Имах такова намерение — призна тя, — но някак си не се получи.

— Радвам се. Виж, нека ти дам номера на мобилния си телефон, за да ми се обадиш дали си успяла, тъй като Кристъс е доста труден за откриване.

Кори записа бързо номера и вече се канеше да се сбогува, когато Джийни вметна:

— Преди да затвориш, искам да ти кажа нещо, което ми се струва, че трябва да знаеш, Кори… Кристъс наистина е страхотен и аз го обичам до смърт, но няма особено желание да бъде влюбен, това доста го изнервя, нали разбираш? Е, ще свикнеш с това… Просто исках да те предупредя да не го приемаш твърде сериозно.

Толкова поразена, че едва говореше, Кори увери Джийни, че ще се опита да бъде там през почивните дни, и затвори.

Сънуваше, сигурно сънуваше, защото Джийни наистина бе казала, че Кристъс е влюбен. В нея! В Кори Браун! Да не би това да означаваше, че и той е мислил за нея през цялото това време? О, боже, само да бе знаела… И понеже всеки момент можеше да се пръсне от вълнение, тя вдигна телефона и набра номера на Пола.

— О, Кори — проплака Пола. — Съжалявам, може ли да ти се обадя по-късно? Бебето пищи така, сякаш го колят.

— Чувам — отвърна Кори, като преглътна с мъка разочарованието си. — Какво й има?

— Не зная. Но при теб всичко е наред, нали?

— Да, само исках да ти кажа… — Тя млъкна, неспособна да чуе дори себе си, понеже писъците на бебето бяха станали още по-високи.

— Какво каза? — изкрещя Пола.

— Нищо. Обади ми се, когато можеш.

Кори затвори, седна с чаша вино в ръка и започна да мисли как да се отърве от монтажа в почивните дни.

През следващите няколко дни опита всичко без черна магия, за да го отложи, но графикът беше такъв, че ако не направеха монтажа в уикенда, предаването нямаше да бъде готово навреме. Накрая, в отчаянието си, тя се довери на Аналайз и я попита дали би имала нещо против да го завърши сама.

— Разбира се, щом искаш да зарежеш работата по средата — отговори ледено Аналайз.

— Нямам предвид нищо такова — рече Кори. — Просто исках да кажа, че…

— Че не си професионалистка — прекъсна я Аналайз.

Беше й на върха на езика да напомни на Аналайз как се бе държала в миналото, но като знаеше колко е нещастна, прехапа устни — сега караниците нямаше да доведат доникъде.

— Сигурна ли си, че искаш да се срещнеш с Кристъс Бенати, а не с баща ми? — сопна й се подло Аналайз.

— О, Аналайз — изстена Кори, — само да знаеше какво говориш!

Изкушаваше се да й каже коя е, но Аналайз не беше в подходящо настроение да го чуе. А и според Кори Филип бе човекът, който трябваше да й го каже.

— Не мисля, че ме интересува. Започваме монтажа в събота в девет часа.

Едва по-късно същия ден Кори научи истинската причина за непреклонността на Аналайз — Люк нямаше да бъде в Лондон през почивните дни и тя не искаше да остава сама.

 

 

Шивоун седеше на стола си до прозореца в ранната утрин, втренчила поглед в хоризонта. През щорите се промъкваха лъчите на яркото зимно слънце и нашарваха спартанската мебелировка с райета от бяла светлина и сива сянка, а нежното лице на Шивоун се бе зачервило от едната страна. В стаята цареше пълна тишина, чуваше се само далечният монотонен шепот на вълните. Когато вратата се отвори, тя не се помръдна, дори не мигна.

Люк прекоси тихо стаята, като я гледаше и се молеше безмълвно Шивоун поне веднъж да покаже, че е забелязала присъствието му, но тя, разбира се, не го направи.

— Ето виж какво ти донесох, Шивоун — каза той, докато се приближаваше към нея с голяма квадратна кошница в ръце. — Искаш ли да знаеш какво има вътре? Да, разбира се, че искаш. — Като постави кошницата на перваза, той отвори капака и бръкна вътре.

— Виж тук — каза, като сложи двете зайчета на рамото си, — не са ли прекрасни? Сиви искаше, нали? Каквито имаше преди? Добре, радвам се, че съм разбрал правилно. Искаш ли да ги подържиш?

Той сложи зайчетата в скута на Шивоун. Шивоун примигна веднъж, два пъти, но очите й не се отместиха от навъсения хоризонт. Люк вдигна ръката й, сложи я на едно от зайчетата и й показа как да го гали. След това дълго стоя прав и я наблюдава, очаквайки експлозията, но Шивоун просто гледаше в пространството и гладеше механично с ръка козината на зайчето. От празното изражение на лицето й бе повече от очевидно, че няма представа какво е това.

Люк затвори очи, когато ослепителният гняв избухна в главата му. Той се извърна, като се опитваше да се овладее, но разбра, че този път няма да може. Пред очите му танцуваха спомени — отблъскващите кошмарни образи на копелето и на всичко, което се бе случило… Болката, унижението; страхът, писъците… Той притисна ушите си с длани, сякаш за да затвори ужасната ярост вътре, но тя бликаше от всяко отвърстие на тялото му. Собственият му глас го заля като ревящи вълни по време на буря и го запрати в кошмара на миналото.

Вратата зад него се отвори, но той си проправи път и избяга от чудовището, което протягаше хищните си нокти… Тича и тича, докато остана без дъх, докато краката му започнаха да се подгъват от болка, докато пред очите му не остана нищо, освен бляскавите искри на изтощението. Тогава и само тогава позволи на Кори да влезе в съзнанието му и застена безпомощно, усещайки как мисълта за нея започва да го утешава. Но когато падна на пода, прегърнал здраво гърдите си с ръце и пламнал в огън, копелето го очакваше. Копелето я откъсна от него, обърна я и набута насила ухиленото си лице в съзнанието му. Люк се сви като обезумял и задърпа главата си, сякаш за да отскубне оттам противния образ. Но лицето на проклетото изчадие стоеше там, обезформено от смях, злорадо разкривено, а след това в очите му блесна похот.

— Не! Не! — изрева Люк и покри главата си с ръце… Но нямаше къде да избяга. Копелето все още бе там и победоносно изтръгваше лапа след лапа от зайците, като оставяше кръвта да шурти по ръцете му… А после я облада с безумен смях… Копелето облада неговата Шивоун, точно там, в главата му…