Сюзън Луис
Мания (21)

Двадесета глава

Филип Денби бе на едно от редовните месечни съвещания на управителния съвет, когато Пам влезе тихо в облицованата с махагон зала, заобиколи останалите шестима директори на банката и му подаде една бележка. Когато я прочете, Филип побледня леко, кимна на Пам, пъхна бележката в папката и отново насочи вниманието си към събранието. Чак в ранния следобед, когато се върна в кабинета си, той позвъни на Пам по интеркома.

— Каза ли какво иска? — попита веднага щом Пам затвори вратата.

Тя поклати глава.

— Само това, че иска да й се обадиш.

Филип се огледа разсеяно, като се опитваше да реши как да постъпи. Може би защото зараждащото се у него чувство му бе почти непознато, едва напоследък бе разбрал, че то граничи с абсолютната радост. Когато се обърна към Пам, видя, че тя също се усмихва.

— Да те свържа ли с нея? — попита тя.

— Да, направи го. Направи го веднага.

Няколко минути по-късно тя му прехвърли разговора и Филип усети остра болка в гърдите, когато чу гласа на Кори:

— Господин Денби?

— Да — отвърна той. — Какво мога да направя за теб, Кори?

Надяваше се тонът му да е прозвучал поне отзивчиво и му се искаше да й каже, че не е нужно да го нарича така.

— Дали не можем да се срещнем? — рече Кори. — Има нещо важно, което искам да обсъдя с вас.

— Свободна ли си тази вечер? — „Дали има някаква представа, запита се той, че говори съвсем като майка си?“

— Да, всъщност… да — отвърна Кори.

Филип се усмихна на изненадата в гласа й и каза:

— Тогава да се срещнем в „Риц“? В коктейлбара в шест и половина? — Дали това бе мястото, което щеше да й хареса?

— Да, там е добре — отвърна Кори и затвори.

Филип отиде при Пам.

— Каза ми, че имала да обсъди с мен нещо важно — съобщи й той. След това, може би защото му бе станали втора природа да реагира по този начин, внезапно усети паника. — Мислиш ли, че смята да каже на Аналайз коя е?

— Има ли значение? — попита Пам.

— Да. Да, има.

— Защо?

— Защото тогава и Октавия ще научи…

— Не виждам и това какво значение има.

— Октавия няма и представа, че съм бил женен преди това, дори не знае, че Едуина е съществувала… Но рано или късно ще трябва да научи, нали? — прибави той и тази идея очевидно му се понрави.

— Но не сега. Трябва първо да го обмисля. Всъщност, ако сметна, че това е правилно, ще го обсъдя с Кори.

— Идеята ми се струва добра — засмя се Пам. — И след като вече стана дума, защо не й кажеш колко се притесняваш за Аналайз?

— О, стига! — каза Филип и вдигна ръце. — Искам да й дам възможност да свикне с мисълта, че е моя дъщеря, преди да започна да я товаря с проблемите на нейната полусестра.

— Не бих се изненадала, ако вече се е натоварила с тях — отбеляза Пам. — Не ми ли каза, че работят в тандем?

— Мда — кимна замислено Филип. — Знаеш ли, надявам се, че тя се опитва да ми даде втори шанс. Съзнавам, че това е повече, отколкото заслужавам, след като се отнесох така с нея, но сега, когато цялата тази работа с Люк приключи, повече от всичко на света искам да я опозная.

„Но тя изобщо не е приключила!“, искаше да изкрещи Пам, защото, колкото и да го обичаше, понякога й се искаше да го удуши, като го гледаше как в някои случаи бърза да скрие главата си в пясъка. Но не каза нищо, понеже бяха спорили твърде много по този въпрос. Можеше само да се надява, че довечера Кори ще каже нещо, което да го убеди. Защото, ако инстинктът не я лъжеше, Кори искаше да говори с баща си за Аналайз, защото кое друго можеше да бъде по-важно за Филип от Аналайз? А Кори навярно знаеше по-добре от всеки друг какво точно става между Аналайз и Люк.

— Мисля — каза Филип, — че като начало мога да й кажа колко много съм обичал майка й. Ти как мислиш?

Пам го погледна отчаяно. „Понякога — помисли си тя, като поклати глава — този човек е направо безнадежден случай.“

 

 

Кори пристигна в „Риц“ по-рано, като се надяваше да поотпусне опънатите си нерви с едно питие, преди да дойде баща й. Няколко седмици беше събирала кураж да му се обади, понеже напоследък се чувстваше страшно уязвима и не смяташе, че ще може да понесе още веднъж да я отблъснат, и то толкова скоро след случката с Кристъс. Болката все още не беше заглъхнала, но вече се справяше по-добре с нея, поне привидно. Чувствата си обсъждаше само с Пола, например как нощем лежеше будна и цялото й тяло копнееше той да я докосне и да я погледне с онази съкрушителна нежност. Знаеше, че сигурно подлудява Пола, както подлудяваше и себе си с тези резки промени на настроенията и непрекъснатото повтаряне „защо изобщо трябваше да се случи“, та смяташе да си наложи да престане. Както и да сложи край на безсмисленото ровене из вестниците, за да види дали му предстоят още снимки в Англия. Предстояха му, точно днес го беше прочела, но какво значение имаше това? Със сигурност нямаше да му се обади! Ами ако той й позвънеше?… Е, нямаше да го направи, така че не виждаше смисъл да предвижда реакциите си. Но ако й се обадеше… Щеше да му каже да върви на майната си, ето какво. В живота имаше и по-важни неща от Кристъс Бенати, като например неудовлетворението, което бе започнала да изпитва напоследък от програмите на TW.

Посвоему те бяха добри, но в тях нямаше нищо оригинално — по нищо не се различаваха от коментарните програми, които вървяха по останалите канали. Бяха сухи, понякога надути и много често отегчителни. В тях нямаше нищо, което да накара хората наистина да седнат и да слушат, да ги подтикне да направят нещо, за да променят положението. И какво правеха те в качеството си на създатели на тези предавания, за да подобрят дереджето на онези, за които се правеше програмата? Нищо. Просто заснемаха, излъчваха и забравяха. Кори усещаше, че това не е достатъчно, че все трябва да има някакъв начин да се достигне до проблемите на хората, да се направи нещо смислено и жизненоважно за тях.

Поговори за това с Боб, който, изненадващо, се съгласи с нея, но когато запозна Люк с предложенията си, той подигравателно й напомни, че все още не е поела управлението на компанията! Именно това „все още“ накара Кори да млъкне, защото си спомни как е получила повишението си като продуцент. Не искаше повече да се случват подобни неща. Но нямаше да се откаже толкова лесно, всъщност възнамеряваше да се бори и да спечели! Нещо повече, щеше да спечели всички от TW на своя страна. Може би по-голямата част от тях вече бяха, ако съдеше по това, че продуцентите бяха започнали да я молят да работи с тях, а колегите й проучватели напоследък прекарваха доста време да й проглушават ушите със собствените си идеи.

Така че в живота имаше и по-важни неща от Кристъс Бенати, а и самата идея да прекарва дните си, изтягайки се в неговата баня, докато го чака да се върне, бе толкова смешна и абсурдна, че можеше да я превърне в една от онези холивудски празноглавки само като си мислеше за това. Не че някога бе мислила сериозно каква би била тяхната връзка… Ако някога отношенията й с Кристъс станеха сериозни…

„Престани! — каза си яростно тя. — Просто престани!“ Знаеше какво става и това я ядосваше повече от непрестанната склонност да мисли за Кристъс. Защото целенасочено избягваше дори мисълта за отблъскващия, ужасяващ, дори смразяващ проблем, който бе дошла да обсъди с баща си. Но трябваше! Трябваше да го изрепетира наум, така че да звучи свързано и логично, да се увери, че не драматизира нещата, а се опитва да предаде точно сериозността на положението, защото по нейно мнение то наистина бе станало сериозно.

Откакто се бяха върнали от Щатите, всичко между Аналайз и Люк вървеше, според израза на Аналайз, така „безкрайно прекрасно“, че на Кори й идваше да й кресне да се събуди най-сетне. Само преди два дни Аналайз влезе в кабинета на Люк точно когато той се опитваше да целуне Кори. Разбира се, Люк веднага се извърна и каза, че тя всъщност е инициаторката на тези опити. Аналайз отвърна, че не би могла да я обвинява и ще я разбере, ако все още харесва Люк, и не е ли Кори изненадана от това колко бързо свиква с неверността на Люк? Кори едва се сдържа да не изкрещи от яд. Но това бе само върхът на айсберга.

Разбира се, Аналайз никога нямаше да си признае, но изпитваше страшна ревност всеки път, когато Люк обръщаше внимание на Кори, и Кори го знаеше. Освен това при всяко споменаване на чувствата й към него той я биеше. Кори бе виждала синините й с очите си и по нейно мнение нещата изглеждаха далеч по-зле отпреди. Но сега Люк обвиняваше нея за това. Дори й бе казал в очите, че понеже отказва да се омъжи за него, затова бие Аналайз, и че ще продължи да го прави, докато не се съгласи да стане негова жена. В продължение на две седмици я бомбардира с телефонни обаждания и писма, в които я молеше да каже „да“, а предната нощ дойде в ателието й.

Когато пристигна, вече наближаваше полунощ и Кори не свали веригата на вратата, отказа да го пусне вътре. Той просто остана отвън, на площадката на стълбището, и говори с нея оттам.

Кори го изслуша, отначало с отвращение, а след това с нарастващ страх. Тонът му бе разумен и нормален, но онова, което говореше, бе истинска лудост.

— Но защо точно аз? — извика тя, когато той й обясни, че е единствената, която можела да спести на Аналайз по-нататъшни болки.

— Защото те обичам — каза умолително той и пъхна пръсти през пролуката на вратата. — Не разбираш ли? Обичам те, Кори.

— Не ме обичаш! — извика тя. — И аз не те обичам. Не искам да се омъжа за теб, Люк. Не можеш ли да го разбереш?

— Но ти трябва да го направиш, Кори — рече той. — А сега ще ме пуснеш да вляза като добро момиче.

Появата на ирландския акцент в говора му бе толкова внезапна и зловеща, че Кори се сети за онова, което Фелисити й бе казала, когато двете най-сетне успяха да се свържат.

— Той е луд — заяви тогава Фелисити. — Искам да кажа, наистина луд. Мисли се за някой друг или пък се преструва, не зная кое от двете, но той има нужда от помощ, Кори. Права си, че се опитваш да го държиш на разстояние от Аналайз, но няма да се справиш сама.

След това разказа на Кори как Люк я бе помолил да му каже къде би могъл да намери зайци. Искал тя да ги изяде! И през цялото време, докато я питал, говорел с ирландски акцент. Това я изплашило до смърт, така че просто скочила в колата си, отишла при едни свои приятели и останала там, докато не се уверила, че той се е качил на самолета за Англия.

Но Кори не можеше да избяга толкова лесно, беше като в капан в ателието си, а Люк стоеше отвън и я умоляваше да го пусне вътре.

— Кори, Кори, Кори — рече напевно той. — Кори, пусни ма вътре. Няма да си ида, докато не го направиш.

— Люк! — извика тя. — Ще повикам полицията! Кълна се, че ще го направя, ако не си отидеш веднага!

— Не ща да ти сторвам нищо лошо, Кори, искам само да поговора с тебе. А сега ме пусни вътре, бъди добро момиче. Инак ще стоя тук, докат’ ма пуснеш.

— Люк, не ме ли чу? Ще се обадя в полицията. А сега си върви. Моля те, просто си върви!

— И какво ще речеш на полицаите? — засмя се тихо той. — Хайде, не ти са ще Аналайз да я боли още, нали? Тъй че ма пусни вътре.

— Защо правиш това, Люк? — извика тя. — Какво ти става? Защо говориш с този ужасен глас?

Не можеше да го види, той беше застанал в сенките, но макар да не последва отговор, знаеше, че не си е отишъл. Кори се ослушваше и чакаше, а сърцето й блъскаше бясно в гърдите. След това отново го чу. Той нито говореше, нито се смееше, но от него излезе някакъв звук, който Кори в страха си не можа да разпознае.

Няколко минути по-късно, вече със собствения си глас, той каза:

— Трябва да разбереш, Кори. Искам да бъдеш ти, защото само ти можеш да бъдеш. — И чу стъпките му надолу по стъпалата.

А сега ето че седеше в „Риц“ и не знаеше как изобщо ще обясни това на баща си, но вярваше, че той е единственият човек, към когото може да се обърне сега. Моля те, Господи, дано не ме разочарова!

Когато Филип пристигна, Кори вече пиеше втория си „Белини“. Зърна го, преди той да я е видял, и веднага си помисли колко променен изглежда от предишната им среща. Като че ли стоеше по-изправен, движеше се с повече достойнство и в очите му личеше нещо като радостно нетърпение. След това, за нейно удивление, когато я съзря, лицето му грейна.

Кори веднага се подразни. Макар по телефона да се бе държал съвсем дружелюбно, не беше очаквала нищо подобно. Но ако се бе случило нещо, което да го накара да омекне към нея, би могъл поне да покаже някакво разкаяние за отношението си при предишната им среща. Но Кори побърза да отхвърли раздразнението си, щеше да й попречи да го убеди в това, което се канеше да му каже.

— Здравей — каза той и се настани до нея на малкото канапе. — Закъснях ли?

— Не — отвърна Кори. — Аз подраних. Имах нужда да се подкрепя, преди да дойдеш, в случай че отново се нахвърлиш върху мен.

— Няма да го направя — увери я Филип и в очите му проблесна съвсем истинска тъга. — Никога повече няма да го направя, Кори. Всъщност се надявах, искам да кажа, ако си съгласна, да върнем часовника назад и да се престорим, че сега се срещаме за пръв път.

Кори се почувства доста объркана и усети, че се озърта безпомощно в покритата с плюш розова зала, сякаш в нейната натруфеност можеше да намери идея какво да каже. Не искаше да реагира грубо, като му се сопне, че е твърде късно за това, но и не й бе толкова лесно да забрави всичко. „Защо — запита се ядосано тя — имам чувството, че ако Кристъс беше тук, щеше да ми помогне с отговора? Способна съм да се справя и сама!“ Само че не можеше. Затова просто се обърна към баща си и си наложи да се усмихне.

Той също се усмихна и тогава Кори видя несигурността в очите му. Страхуваше се да не го отхвърли, дори очакваше именно това, и тя усети как сърцето й започва да омеква.

— Аз съм слабохарактерен човек — каза прямо Филип, — знам това. А имам и много други недостатъци. Но съм способен да обичам и искам да знаеш, Кори, че обичах майка ти повече от която и да било друга жена.

„Тогава защо си я изоставил?“, прииска й се да изкрещи. Ала дълбоко в себе си се питаше дали трябва да му каже, че Едуина също го е обичала — до последния си ден. И тъй като се страхуваше, че това може да го разстрои, реши да не го прави. И точно това решение й помогна да осъзнае, че тази среща няма да й помогне с нищо. Всъщност той бе този, който се нуждаеше от помощ. Искаше тя да го освободи от вината не само като му прости за това, което е сторил на майка й, но и като му каже, че го разбира. Всичко това бе изписано в очите му, изпълнени с искрена молба. Но тя не разбираше! Никога нямаше да разбере мъж, който е изоставил детето си и се е преструвал, че не знае за съществуването му. И само като си помислеше за болката, която бе причинил на майка й…

Но след това си спомни за Люк и в паметта й изникна ясно вечерта, когато бе видяла Филип в апартамента му. Колко сигурна бе тогава, че Люк по някаква причина измъчва баща й. Точно както измъчваше и Аналайз. И все пак именно затова беше дошла тук — да поговорят за Аналайз или, както вече съзнаваше, най-вече за Люк. Но, мили боже, как трябваше да започне?

Успя някак си да го направи, макар и с повече фал стартове, отколкото й се искаше, но най-сетне усети, че е приковала вниманието на баща си. Всъщност той я слушаше толкова напрегнато, че това я разсейваше. Неочаквано започна да си променя мнението за него; помисли си, че той може да не е чак толкова безгръбначен. На лицето му бяха изписани толкова гняв и загриженост, та вече й бе невъзможно да повярва, че е неспособен да действа.

Не му спести нищо, дори му разказа как предишната нощ Люк я е заплашил, че ако не се омъжи за него, ще направи нещо лошо на Аналайз. Когато свърши, лицето на Филип бе толкова сковано, че не можеше да разгадае мислите му.

— Само ми кажи какво искаш да направя, Кори — рече сериозно той. — Само ми кажи и ще го направя!

Неспособна да се сдържи, Кори затвори ядно очи. Значи решението трябваше да бъде нейно. Неочаквано се почувства страшно уморена, усети огромната тежест на отговорността. Той беше като дете и точно затова тя не се съмняваше в искреността на думите му. Щеше да направи всичко, което го помолеше, само че не искаше, а вероятно и не можеше сам да поеме отговорността.

— Като начало — рече уморено тя — можеш да ми кажеш защо ти има зъб Люк Фицпатрик.

Ако беше очаквала неохота, дори колебание, грешеше, защото Филип не показа нищо подобно.

— О, това е свързано с жена ми — каза той с такава пламенна искреност, че Кори усети как се трогва.

Изслуша, без да се изненадва, онова, което й разказа за Октавия. То бе толкова откровено, толкова отблъскващо и компрометиращо, че не можеше да не е истина. Никой мъж не би съчинил такава история за съпругата си, а най-вече и за себе си, пък и самата Кори се бе срещала с Октавия. Не й бе трудно да повярва, че тази жена няма никакви задръжки.

— Но има и още нещо, нали? — попита тя, когато Филип свърши. — Трябва да има, иначе защо Люк ще се държи така с мен и Аналайз?

— Наистина не знам отговора на този въпрос — каза безпомощно Филип. — Бог ми е свидетел, че ми се иска да го знаех.

Кори го погледна, събра сили да бъде жестока и започна:

— Люк те мрази направо патологично, за да постъпва така с теб. Все пак ние сме твои дъщери. Така че, моля те, кажи ми какво си му сторил? Все трябва да си направил нещо, за да…

— Нищо не съм направил, Кори. Кълна ти се, нищо! Не зная защо постъпва така, дори не зная какво се опитва да постигне. Зная само, че откакто станахме съдружници, търси всички възможни начини да тормози семейството ми. Ето защо не исках да забърквам и теб. Страхувах се, че ако разбере коя си, ще стори и на теб нещо лошо.

— Но сега си тук — рече Кори. — Кое те накара да промениш решението си?

Филип наведе глава и Кори усети, че ще последва още една мъчителна изповед. Натъжаваше се при мисълта, че трябва да се държи така, но как иначе можеше да му помогне — да помогне на всички им — ако той не й кажеше цялата истина?

Мина доста време, докато Филип заговори, и то само за да я попита дали може да я държи за ръка. Ако не я беше помолил за това, нещата може би щяха да се развият другояче, но той го направи и Кори му подаде ръката си. И именно тогава, преди да е успял да каже каквото и да било, Октавия ги откри.

Сцената, която последва, бе толкова нелепа, че Кори не можа да направи нищо друго, освен да я наблюдава с тих ужас. През сътворената от хирурзите съвършена маска прозираше истинската грозота на лицето на Октавия. Кори никога досега не се бе сблъсквала с такива хули и толкова злоба. Едва когато Октавия понечи да зашлеви Филип, тя най-сетне дойде на себе си и скочи на крака, за да го защити.

— Махни си ръцете от мен, уличнице! — изръмжа Октавия, когато Кори започна да я дърпа настрани. — Махни си мръсните ръце от мен! Тази е курва! — извика тя на приближаващия се келнер. — Курва в „Риц“! Как сте допуснали такава отрепка тук? Махнете я! Махнете кучката…

— Млъкни! — изсъска Кори. — Просто млъкни, иначе ще те ударя!

— Тя ме заплашва! — писна Октавия на всеослушание. — Тя ме заплашва с насилие, а този, който седи тук, е съпругът ми! Тя има нахалството да ме заплашва, докато се опитва да измъкне пари от съпруга ми…

Филип скочи на крака.

— Октавия! — властно заповяда той. — Вземи се в ръце, веднага! — И за най-голяма изненада на Кори дръпна Октавия от ръцете й и я повлече навън.

Кори стоеше и ги гледаше как си отиват, слисана не по-малко от тази неочаквана проява на мъжество, колкото и от избухването на Октавия. Едва когато келнерът я докосна леко по ръката и я попита дали не иска още нещо, Кори си спомни къде се намира. Огледа се наоколо, видя, че всички очи са насочени към нея, и си спомни как я бе нарекла Октавия. Затова плати набързо сметката и си тръгна.

Но унижението от думите на Октавия, което, изглежда, я бе последвало и на улицата, бе непоносимо, дори и само заради факта, че тази жена бе успяла да разтърси Филип. До каква степен, Кори все още не беше сигурна, но точно в този момент имаше огромното желание да го поздрави, задето е успял да обуздае Октавия. Беше готова да се обзаложи, че никога досега не го е правил, и само се надяваше той да намери в себе си сили да продължи в същия дух. Или още по-добре, да напусне Октавия. Но по-неотложно бе онова, което можеше да направи за Аналайз. Кори вече знаеше, че ще й се наложи да решава вместо него, но беше убедена, че каквото и да беше решението й, той ще се съобрази с него. Въпросът бе какво можеше да се направи, след като и двамата нямаха представа с какво си имат работа?

Филип обаче смяташе, че знае отговора, защото рано на другата сутрин, без Кори да знае, той отиде в полицията и им каза всичко, което бе премълчал за Люк.

Когато напусна управлението, бе извънредно доволен от себе си, но не знаеше, че така е объркал всичко, че е оставил детектив-инспектор Радклиф и детектив-полицай Арчър с впечатлението, че бащата по някакъв начин е бил въвлечен в любовните проблеми на двете си дъщери с Люк Фицпатрик. Все пак, макар и с известно отегчение, се обадиха на Фицпатрик и отново го повикаха в управлението.

— Не мога да повярвам! — избухна Люк, когато му повториха думите на Филип Денби. — Вече ви казах, не знам нищо за Боби Макайвър или за онези убити жени, освен онова, което съм научил от вас! А не съм дошъл да ви съобщя за Денби единствено поради факта, че е баща на жената, в която съм влюбен…

— Която е? — попита Радклиф.

— Аналайз Капсакис.

— Но ако си имал някакви подозрения, Люк — подхвърли Радклиф, — тогава не е трябвало да ги премълчаваш. Знаеш, че укриването на информация е престъпление.

— Направих всичко възможно да го накарам сам да дойде при вас. Така и стана, нали? Не можете да отречете заслугата ми за това.

Радклиф чакаше.

— Вижте — рече Люк и прокара ръка през косата си. — Не исках да ви казвам това, но, изглежда, ще се наложи. Това семейство е напълно откачено. Имам предвид наистина откачено. Ако не беше Аналайз, щях веднага да прекъсна всякакви връзки с тях. Имам чувството, че покрай тях и аз ще полудея. Ако знаехте и половината от всичко…

— Разполагаме с много време — рече Радклиф.

— Добре. Чуйте тогава.

И Люк разказа на полицията не само каква е Октавия, но и че Филип се опитва да скрие факта, че има друга дъщеря, за която нито съпругата му, нито Аналайз знаят.

— На всичкото отгоре — прибави той — това копеле пребива Аналайз от бой, правил го е през целия й живот, и затова тя прекарва колкото се може по-дълго време с мен. Аз съм единственият, който я защитава, освен това се опитвам да държа Кори настрана от него, преди да е започнал да тормози и нея. Така че ако искате да разпитвате някого, ви предлагам отново да се заемете с него.

— Но ние имаме само твоята дума, Люк — напомни му Радклиф.

— Тогава от вас зависи чия дума ще приемете за истина — каза Люк — и честно казано, до гуша ми дойде. Ако някой не направи нещо, за да спре това копеле, съм готов да приема, че съм сам.

— Искаш от нас да помогнем? — попита Арчър.

— Да помогнете, да се намесите, както искате го наричайте. — Внезапно той се засмя горчиво. — О, знам как го наричате — домашни проблеми. Не искате да се месите, нали?

— Нима? — попита Радклиф. — Ако той бие някое от двете момичета, бихме искали да знаем за това.

— Е, казах ви, така че на вас остава да свършите останалото — заяви Люк, като едва сдържаше задоволството си.

Никога нямаше да намерят доказателства против Денби, а Денби можеше да го сочи с пръст колкото си иска, нищо нямаше да постигне, без Аналайз да го потвърди. А тя никога нямаше да направи такова нещо, понеже Люк я бе помолил да се омъжи за него. Разбира се, нямаше да се ожени за нея, не можеше, той щеше да се ожени за Кори — но засега бе жизненоважно Аналайз да бъде на негова страна.

Докато вървеше по улицата, си мислеше, че няма да му е никак лесно. Напоследък стана почти невъзможно да контролира Кори, но, по дяволите, щеше да се справи някак. Не се ли справяше с всичко в крайна сметка? Всъщност знаеше как точно да се оправи с нея, но трябваше да действа необичайно внимателно, защото тя не беше глупава. Даже, като се замислеше отново, не беше много сигурен дали трябва да рискува. Не, отклоняването на вниманието й към Бенати не беше чак толкова добра идея; изобщо нямаше да е добре Бенати да му я отмъкне под носа. Люк искаше Кори за себе си, имаше нужда от нея и колкото повече мислеше за това, толкова повече се убеждаваше, че въпреки всичко трябва да направи и невъзможното, за да държи нея и Бенати на разстояние един от друг. Което нямаше да бъде никакъв проблем, ако Бенати не бе тук, в Англия, и само като си помислеше за това, демонът на яростта отново започваше да го души. Толкова съжаляваше, че не може да има Кори сега, на момента, но полицията му дишаше във врата, така че бе просто невъзможно. Но в крайна сметка щеше да я притежава, със сигурност щеше да я притежава. Само че първо трябваше да се справи с Аналайз… Аналайз, неговата любима Аналайз, която толкова много приличаше на Шивоун, че му се късаше сърцето само като я погледнеше. И всичко, което копелето беше направило на Шивоун, той трябваше да стори на Аналайз… Това бе единственият начин, вече го знаеше — само се чудеше как не се бе досещал досега. През цялото това време се бе мъчил да се удържи, но знаеше, че повече не може, а и не бива. Защото можеше да има Кори едва след като прогонеше дявола в себе си. Кори, неговото вечно спасение, съвършената майка за неговите деца, единствената от всичките, на която никога нищо лошо нямаше да стори… Освен ако Бенати не му застанеше на пътя.

Засега обаче трябваше да изчака този непредвиден проблем с полицията да отпадне. А дотогава щеше да бди и да наблюдава Кори, своята Кори… защото накрая тя щеше да стане негова — в това той нямаше никакви съмнения.

 

 

А докато Люк се връщаше от полицията, в монтажната, където двете с Аналайз гледаха някакви кадри, бе прехвърлен телефонният разговор, от който Кори най-много се страхуваше.

— Мамо! Мамо! — извика само след няколко секунди Аналайз. — Нищо не мога да разбера. Не, не, слушай! Ще отида в някой празен кабинет и ще ти се обадя оттам. Не затваряй. — След това остави слушалката и веднага се обърна към Кори. — Мама е ужасно разстроена за нещо — рече тя. — Имаш ли нещо против да продължиш за малко без мен?

Тъй като не знаеше какво друго би могла да каже, Кори просто кимна и отново се обърна към екраните. Нямаше смисъл дори да се моли Октавия да не казва на Аналайз за случилото се в „Риц“; бе съвсем очевидно за какво й се обажда. И не се знаеше какво точно може да й каже, макар че единственото, което тревожеше Кори сега, бе как да обясни защо изобщо е била с Филип.

Мина доста време, преди Аналайз да се върне в монтажната. В момента, в който вратата се отвори, Кори се приготви. Когато се обърна и видя лицето на Аналайз, стомахът й се сви на топка. Беше повече от очевидно, че Октавия е надминала най-лошите й очаквания. Не че Кори си бе въобразила, че ще й бъде лесно, но без позволението на баща си да каже на Аналайз коя е, знаеше, че ще й е направо невъзможно.

— Аналайз — започна тя, но Аналайз я прекъсна.

— Колин — рече тя на монтажиста, — би ли имал нещо против да ни оставиш за малко сами?

Колин сви рамене, натисна няколко копчета, стана и напусна стаята. Въздухът вече пукаше от напрежение, така че нямаше никакво желание да остане.

Аналайз изчака вратата да се затвори зад гърба му и се нахвърли на Кори.

— Ти, двулична, лукава, мизерна кучка! — процеди тя. — Знам…

— Аналайз, моля те, просто ме изслушай…

— Не искам да чувам нищо. Нито една шибана дума! Аз ти помогнах да получиш тази работа, Кори Браун, без мен още щеше да бъдеш навън в калта и да ровиш в боклуците като някаква жалка помиярка, каквато всъщност си! И как ми се отплащаш? Какво…

— За бога, Аналайз…

— Млъкни! Мамка му, просто млъкни! Не мога да повярвам, че през цялото време съм била толкова глупава. Мислех, че си ми приятелка, доверявах ти се, кучко такава, а ти през цялото време си интригантствала зад гърба ми. Не само че се опита да ми откраднеш работата, но и направи всичко възможно, за да застанеш между мен и Люк. Сега пък използваш баща ми за целите си! Пред какво не би се спряла още! Докъде изобщо…

— Аналайз, дълбоко се заблуждаваш, ако…

— Не знам как имаш наглостта да идваш тук и всяка сутрин да ме поглеждаш в очите, след като спиш не само с приятеля ми, но и с баща ми. Има ли нещо, пред което би се спряла, за да получиш каквото искаш?

— Не спя с баща ти, не ставай смешна. Нито пък с Люк!

— Едва ли очакваш да повярвам това — викна Аналайз, — при положение че собствената ми майка те е видяла да парадираш с него из „Риц“ като някаква мизерна…

— Не беше така! Бях там, защото…

— Знам защо си била там, курво! Държала си го за ръце, флиртувала си с него…

— За бога! — изкрещя Кори. — Има ли изобщо начин да ме чуеш? Не съм флиртувала с него, просто говорехме за…

— За мен! За това как искаш тази компания! О, зная за всичките ти идеи да направиш документалните ни предавания по-драматични, как се опитваш да спечелиш всички на своя страна, така че да се отървеш от мен и да поемеш властта. Е, това няма да стане, чуваш ли ме? Просто няма да стане! — И преди Кори да успее да каже и дума, се обърна, изхвръкна от стаята и затръшна вратата зад гърба си.

Люк влезе в офиса точно когато тя профуча по коридора. Без да му каже и дума, Аналайз отиде в кабинета му, изчака го да я последва и затръшна вратата след него.

— Ако си се съюзил с Кори Браун, за да се отървете от мен — изсъска тя, — искам да знам още сега!

— Какво? За бога, какво говориш? — засмя се удивено Люк.

— Говоря за връзката й с теб и с баща ми. Говоря за това как тя винаги…

— Почакай! Почакай! — каза Люк и вдигна ръка, за да я спре. — Връзката й с баща ти ли каза?

— Да, с баща ми! И не забелязвам да отричаш своята връзка с нея! Така че просто ми кажи какво, по дяволите, става!

— Нямам връзка с Кори Браун — отвърна Люк. — Кълна ти се. Но баща ти…

— Мама ги е хванала снощи в „Риц“.

— Какво, на местопрестъплението? Направо не е за вярване!

— Тогава попитай мама! Тя ще ти каже. Онази кучка се опитва чрез баща ми да получи компанията. Използва го, за да стигне до върха и да ме изхвърли. Трябва да я спрем, Люк!

Люк все още бе зашеметен. Опитваше се да мисли! Да схване какво би могло да означава всичко това.

— Да — промърмори разсеяно той, — да, трябва да я спрем. Мамка му! Спи с баща ти?

— Казах ти вече! — викна Аналайз. — Мама ги е хванала!

Люк поклати слисано глава. Значи копелето отново го правеше! Но Кори, никога не му бе идвало наум за Кори.

— Искам да я уволниш! — рече настоятелно Аналайз.

Люк само я погледна.

— Казах уволни я! — кресна Аналайз.

Люк сви рамене.

— Добре, Аналайз — отвърна, — щом го искаш. Остави на мен.

 

 

— Добре, Джийни, предположението ти е правилно — рече Кристъс, хвърли молива си и стана от чертожната дъска, където оглеждаше дизайнерските проекти за Хайд Парк.

Джийни едва се сдържа да не се ухили да уши. Вече десет минути му вадеше душата и все още не бе успяла да го вбеси. Това бе добър знак.

— Да, права си, тя ми е влязла под кожата! — почти кресна Кристъс, когато я видя как го гледа. — И отново си права, това никак не ми харесва. Но няма да й се обадя… Не! Спести ми го, Джийни, няма да го направя! Дошъл съм да снимам филм и една звезда ми тегне на шията, а и двамата знаем, че не става дума за Дейвид Ийстън. Последното нещо, което искам сега, е да разстроя Пейдж Спенсър.

— Но няма значение, ако разстройваш самия себе си, така ли?

— Изобщо не става дума за това. Добре де, знам, че напоследък съм малко раздразнителен, но…

— Малко! — извика Джийни. — Сякаш имаш трън в задника, ето какво! Но сега сме в Англия, така че защо просто не й се обадиш? Тя вероятно и без това ще ти каже къде да вървиш, но ако има такова голямо значение за теб, а предполагам, че това е така, ще го понесеш.

— А как ще го понесе Пейдж Спенсър? Боже господи, Джийни, знаеш каква е, по-нестабилна е от човек, увиснал на една ръка над пропаст. Тя има нужда от всичко, което мога да й дам сега, и ще го получи.

— Приемаш тези проклети актьори твърде сериозно — каза му искрено Джийни. — Те са възрастни, а не деца, остави ги и те да поемат малко отговорност.

— Отговорността е моя! — тросна й се Кристъс.

— Но не и по двадесет и четири часа на ден!

— Да, точно по двадесет и четири часа!

— Ти какво, смяташ да се жениш за нея?

— Няма да се женя за никого и ти го знаеш. След онази история с Анджелик… Господи, не мога да повярвам, че водим този разговор! Бях с това момиче само една нощ…

— Но ти влезе под кожата, нали?

— Да, казах вече, влезе ми под кожата. Но сега има други, по-важни неща.

— Но ти влезе под кожата, нали?

— Би ли престанала с това, Джийни? Казах ти каквото искаше да чуеш, така че нека го забравим! След половин час имам среща с Пейдж и не се нуждая от такива разговори.

— Добре — рече Джийни. — Върви, съсипи си живота заради твоето изкуство. Няма да те спирам.

Кристъс я изгледа заплашително и Джийни внезапно се отпусна назад и сключи ръце на гърдите си.

— Моля те, не го прави! — каза задъхано тя. — Аз съм омъжена жена.

Макар и против волята си, Кристъс се засмя, но когато излизаше от стаята, попита:

— Ще помогне ли, ако престана да тормозя околните?

— Разбира се, на тях ще помогне — отвърна Джийни. — Но дали ще помогне на теб?

В отговор той затвори вратата след себе си.

Джийни изчака няколко минути, за да се увери, че си е отишъл, след това бръкна в джоба си, извади мобилния си телефон и листчето с номера на TW и започна да го набира. Когато стигна до половината, вратата внезапно се отвори.

— А, ти ли си! — рече тя, когато Ричард влезе, извади телефона иззад гърба си и продължи да набира.

— Това плановете за парка ли са? — попита Ричард и се облегна на чертожната дъска.

— Мда — отвърна Джийни. — О, здравейте, мога ли да говоря с Кори Браун, моля?

Ричард се обърна рязко към нея. Джийни го изгледа сърдито, но когато се опита да изтръгне телефона от ръцете й, го избута настрана и каза:

— Съжалявам. Бихте ли повторили, моля? — Докато слушаше гласа от другия край на линията, Ричард видя как очите й с всяка изминала секунда се разширяват. — Аха — рече накрая Джийни. — Кога се случи това? — После кимна. — Ясно, разбрах. Добре, благодаря ви за помощта. — И затвори.

— Джийни, би ли оставила човека на мира? — настоя Ричард. — Достатъчно неща са му на главата и без да му се бъркаш в личния живот.

— Мда — отвърна Джийни, потънала в мислите си.

Ричард я погледна, завъртя отегчено очи и каза:

— Добре, какво кроиш сега?

— Нищо — рече Джийни. — Абсолютно нищо. Знаеш ли, мога да се закълна, че човекът, с когото току-що говорих, беше Люк Фицпатрик, но не си призна, че е той. Защо е това според теб?

— Не ме питай. Но сега остави тази работа. Джийни. Ако Кристъс иска да се свърже с нея, сам ще го направи.

Джийни поклати глава.

— Не може. Или поне така мисля, освен ако не знае къде живее.

— За какво говориш?

— Тя вече не работи там. Била е уволнена.

 

 

Когато остави слушалката след разговора с Джийни, Люк вдигна телефонния указател на Лондон и започна да търси един номер. След като не го намери, той си погледна часовника, пъхна няколко папки в куфарчето си и влезе в залата. Минаваше седем часът и там бяха останали само трима души — Пъркин, Синди Томпсън и Кори. Той я погледа минута-две с усмивка, пожела на всички лека нощ и излезе от офиса.

„Голям късмет — мислеше си той, докато пътуваше надолу с асансьора, — че вдигнах аз.“ Сега тя нямаше да позвъни отново, не и след това, което й бе казал, а и знаеше със сигурност, че номерът на Кори не е включен в телефонния указател — току-що се бе уверил в това.

Аналайз все още го преследваше да я уволни, но той за нищо на света нямаше да го направи. Искаше Кори Браун да му е пред очите, да може постоянно да я вижда и Аналайз просто трябваше да се примири. Но това се беше оказало полезно като начин да се отърве от Джийни — или по-точно от Бенати — и той се почувства странно задължен на Аналайз за тази идея.

Налагаше се Аналайз да почака, бяха се появили по-неотложни задачи, като например дъртото копеле, което шибаше собствената си дъщеря! „Старите навици умират трудно“, помисли си той, като се наслаждаваше с горчивина на клишето, а после скочи в поршето си и потегли с рев към Батърсий Бридж.