Сюзън Луис
Мания (15)

Четиринадесета глава

— Беше за трети път тази седмица — рече Кори, пое подадената й от Пола чаша с вино и подви крака под себе си на канапето. — Просто се появява непрекъснато. Отначало си мислех, че иска да види Аналайз, но вече не съм толкова сигурна.

— Защо?

— Ами защото говори предимно с мен и се държи така, като че ли аз съм продуцентът, а Аналайз е просто някакъв придатък. Тя пък се държи така, сякаш вече е освободена от всякаква отговорност и сега единствената й задача е да повтаря като папагал след Люк. Каквото й каже, тя безусловно го приема. Убедена съм, че ако й нареди да напусне работа и да си остане вкъщи, за да се грижи за него, ще му се подчини. Честно казано, това не би било лошо, като се има предвид колко й пука напоследък за програмата. Държи се като влюбена тийнейджърка! Е, предполагам, че винаги е била влюбена в него, но откакто й каза, че обмисля дали да не й предложи брак, е толкова омагьосана, че нищо не вижда. И то до такава степен, че не забелязва как, докато се увърта около него по време на снимките, той почти винаги гледа мен. Това ужасно ме дразни.

— А казва ли ти нещо?

— Не, поне докато сме на работа. Но да видиш какво стана снощи. Бях тръгнала на среща с две от секретарките, щяхме да ходим на кино. Отварям вратата, а той стои отвън! Право да си кажа, изкара ми акъла. Нито звъни, нито нищо, може би току-що беше пристигнал, но аз имах чувството, че просто е стоял пред вратата и ме е чакал да изляза. — Тя неволно потрепери. — Беше ужасно.

— Е, и какво каза?

— Че търси Аналайз. Но Аналайз си беше вкъщи; знаех това, понеже току-що бях говорила с нея по телефона. След това ме попита дали са ми се обадили от полицията във връзка с Боби Макайвър — оня, арестувания. Отговорих му, че не, а той ми предложи да ме откара до киното. Отказах, понеже киното се намира в края на улицата, а той взе, че тръгна с мен. Не преставаше да ме пита какво мисля за това, че щял да се жени за Аналайз, дали имам нещо против или не и дали смятам, че постъпва правилно. Казах му, че според мен това не е моя работа, и това, изглежда, му се стори много смешно. Реакцията му беше толкова странна, само да му беше видяла изражението, докато се смееше… — Тя отново потрепери. — Напоследък наистина ме побиват тръпки, като го видя, Пола. Страшно ми се иска Аналайз да не беше толкова хлътнала по него, тогава може би щях да успея да отърва и нея. Но е хлътнала, така че какво бих могла да направя?

Пола поклати глава, не по-малко съкрушена от самата нея.

— Предполагам, че Фелисити е права — въздъхна накрая тя. — Аналайз е достатъчно голяма, за да се грижи за себе си.

— На години може би, но определено не и по ум. Ами Шивоун? Доколкото схващам, Люк ходи редовно да я вижда през почивните дни, а Аналайз го знае. Това направо я подлудява и макар да е вярно, че никога не съм виждала как се държи Люк след това, едно знам със сигурност — положението изобщо не е нормално.

— Ако може да се вярва на Аналайз.

— Виждала съм й синините. Вярно, може по този начин да се опитва да овладее истерията й, но като се замислиш, какво ли прави, за да я предизвика? Да, зная, че я нарича с името на тази жена. Но защо? Сякаш нарочно я измъчва. Да, зная, сега ще ми напомниш, че Аналайз се е вманиачила, че я преследват разни натрапчиви идеи и може би само си въобразява, но не забравяй, че аз също видях онази картичка. — Кори въздъхна и поклати глава. — Връзката им просто не е нормална, Пола, и както е тръгнало, Аналайз ще свърши в лудницата. И най-много ме притеснява, че Люк знае това.

— Наистина ли?

— Той не е глупав, Пола, щом аз го виждам, не може да не го вижда и той.

— Ами нейният — и твоят — баща? Със сигурност и той го вижда. Искам да кажа, това е очевидно. Защо не направи нещо?

— Той ли? И панталоните не може да си припикае, ако са пламнали — изсумтя Кори. — Но знаеш ли, вече започвам да се питам дали онова, което инстинктът ми подсказа в началото, не е било вярно. Може наистина да става нещо между него и Люк. Люк никога повече не спомена за онази нощ, нали се сещаш, когато всички бяхме в апартамента му. Ами ако наистина е парадирал с нас трите пред Филип, както ми се стори тогава?

— Не зная защо изобщо се отказа от тази мисъл — рече Пола, — защото аз лично съм убедена, че е така. Не че мога да предложа някаква хипотеза за причините, но ми се струва, че е правил именно това — демонстрации пред Филип, че ви чука и трите. Оттук, разбира се, следва, че той знае, дето Филип е твой баща. И пет пари не давам какво ще кажеш, но съм убедена и в това.

— Защо тогава не каза нищо?

— Да пукна, ако знам, но ако съдя по това, което ми каза за него, не бих му имала и капка доверие. Искам да кажа, погледни само историята в офиса, дето искал да те подържи в прегръдките си, а след това ти казал, че си единственото хубаво нещо, което някога му се е случвало. Какви са тези работи, след като се предполага, че е влюбен в Аналайз?

— О, боже, каква бъркотия! — изстена Кори.

— Дяволски си права, така е, а ти с всяка минута затъваш още по-дълбоко. Което, ако питаш мен, е точно каквото иска Люк Фицпатрик, защото, да не забравяме, че ти също си дъщеря на Филип Денби. По мое мнение имаме твърде голямо съвпадение. Да, Люк не те е подчинил напълно, както е направил с Аналайз, но е очевидно, че усилено работи по въпроса. — Тя направи пауза, като наблюдаваше как Кори се озърта разтревожено из стаята. — Мисля, че е крайно време да си зададеш някои доста сериозни въпроси, Кори — рече тихо тя. — Като например как ще свърши всичко това. Знам, че ти не би напуснала TW заради Аналайз, и въпреки че може би драматизирам прекалено нещата, ми се струва, че този човек е опасен. Дори много опасен. Ти сама каза, че Аналайз е на път да откачи… Искаш да се опиташ да го предотвратиш и аз те разбирам, но, за бога, бъди много внимателна! Наистина е доста странно това, че се навърта непрекъснато покрай теб напоследък.

Кори дълго мълча. В главата й се въртяха толкова много мисли, че просто не знаеше дали иска да товари още Пола. Но трябваше. Не можеше повече да ги държи в себе си.

— Мисля — започна колебливо тя, — че Люк знае нещо за онези убити проститутки.

Очите на Пола се разшириха от учудване.

— Какво искаш да кажеш? — прошепна тя.

Кори поклати глава.

— Не съм сигурна. Моля те, Пола, нека това си остане между нас. Инспектор Радклиф ми каза, че умствените способности на Боби Макайвър са като на десетгодишно дете. Според мен това някак не се връзва със случилото се на онези жени.

— Но Макайвър е направил признания, нали? И какво общо би могло да има това с Люк?

Кори впери поглед в обърканите и вече изпълнени със страх очи на Пола и заби нокти в дланите си.

— А сега седни хубаво — каза тя. — Мисля, че Люк познава Боби Макайвър.

— Господи! — извика Пола. — Кори, трябва да се измъкнеш от всичко това! Искам да кажа, ако той познава този човек, ако е замесен по някакъв начин… Исусе Христе, по-лошо е, отколкото си мислех! Имам предвид, какво ще стане, ако всичко това по някакъв начин е свързано с работите, дето стават между него и баща ти? Кори! — ахна тя, когато Кори изведнъж извърна поглед. — Точно това мислиш, нали? Че баща ти е замесен по някакъв начин?

Кори сведе поглед към ръцете си.

— Не знам какво да мисля — рече тя. — Знам само, че Филип е един много изплашен човек. Онази вечер, когато се видях с него, той ми каза да стоя далече от Люк. Каза ми: „Той си има Аналайз, не му трябваш и ти, така че стой далече от него“. Тогава си мислих, че ми казва… Е, знаеш какво си помислих, но сега…

— Кори, да не се опитваш да ми кажеш, че Люк Фицпатрик може да е убил онези жени?

— Не, разбира се, че не. Просто искам да кажа, че… че според мен той знае много повече, отколкото казва.

— Споделяла ли си това с някой друг?

Кори поклати глава.

— Тогава трябва! Трябва да кажеш на полицията.

— Радклиф е приятел на Люк.

— Бас държа, че не е съвсем така. Чух какво е казал Радклиф за предаването ви и съм сигурна, че е бил искрен. Трябва да отидеш при него, Кори. Обещай ми, още сега ми обещай, че веднага щом се върнеш в Лондон, ще отидеш при него!

 

 

Вече пет минути детектив Радклиф седеше мълчаливо зад бюрото си и слушаше внимателно онова, което му разказваше Кори. Беше му казала само, че според нея Люк Фицпатрик познава Боби Макайвър, но доводите, с които аргументираше твърдението си, не бяха кой знае колко смислени. Всъщност Радклиф бе напълно сигурен, че я тревожи и нещо друго, дори бе готов да се обзаложи какво е. И знаеше, че доста ще го подразни, ако се окаже прав. Прекалено много бяха хората, които идваха да му губят времето, опитвайки се да натопят някого за лично отмъщение.

Когато усети, че Кори започва да се повтаря, Радклиф се наведе рязко и вдигна ръка.

— Какви са отношенията ви с господин Фицпатрик, госпожице Браун? — попита направо той.

— Той е мой шеф — отвърна Кори и усети, че започва да се изчервява.

Радклиф много добре виждаше това, а и двамата знаеха, че не за това я пита. Бузите на Кори почервеняха още повече, когато го видя да се споглежда със седналата до нея полицайка. Ала не видя как детектив Арчър му се усмихва бегло в отговор.

— Мога ли да ви кажа нещо, госпожице Браун? — попита Радклиф, като стана и се облегна на стената.

Кори кимна с разширени очи.

— Ще ви кажа, че сте абсолютно права, като си мислите, че зад тези убийства се крие и някой друг, понеже, разбира се, човек като Боби Макайвър никога не би се справил сам — ако изобщо е способен на такова нещо. Както вече ви казах, сега Макайвър е на безопасно място, където се грижат добре за него. Естествено, надяваме се в някой момент да ни каже името на човека, когото в действителност търсим. Да не се опитвате да ми кажете, че знаете кой е този човек?

— Не! Не — отвърна бързо Кори. — Исках просто да кажа, че според мен Люк Фицпатрик може и да познава Боби Макайвър. — Не прозвуча убедително дори и в собствените й уши и не беше никак чудно, че Радклиф я гледа толкова скептично.

— Защото на два пъти го е нарекъл Боби и ви е дал името и адреса му?

— Да.

Радклиф поклати глава, но когато понечи да каже нещо, Кори го прекъсна:

— Защо не оповестите това? — попита тя. — Искам да кажа, за другия човек?

— Имаме си причини.

— Тогава защо го казахте на мен?

Радклиф отговори, без да сваля поглед от детектив-полицай Арчър:

— И за това си имаме причини. Но сега бих искал да ви благодаря за това, че дойдохте, и ако се наложи отново да поговорим с вас, предполагам, че ще можем да ви потърсим в TW.

— Да, да, разбира се — рече Кори и си взе чантата. — Но ако все пак говорите с Люк Фицпатрик — добави тя, когато двете с детектив-полицай Арчър стигнаха до вратата, — ще ви бъда много задължена, ако изобщо не споменавате нищо за идването ми тук.

— Разбира се — увери я Радклиф и двамата с Арчър отново се спогледаха.

 

 

— Да не би да си мислиш същото като мен? — попита Радклиф, след като Арчър накара един полицай да изпрати Кори.

— Че и разяреният дявол е нищо пред отхвърлената жена? — усмихна се Арчър.

Радклиф кимна.

— Странно е, че не ми приличаше на такава първия път, когато я срещнах. Все пак мисля, че може да й се има доверие за информацията, която й дадох. Достатъчно е наивна, за да я запази засега в тайна, и достатъчно добра професионалистка, за да направи каквото трябва, когато му дойде времето.

— Ами Фицпатрик?

Радклиф сви рамене.

— Може и да го извикаме, за да видим какво се крие зад всичко това. Но нека бъде утре, за днес ми стига.

 

 

След като изразходи яростта си във фитнес залата на хотела, Кристъс Бенати се качи горе да си вземе душ. Хладната вода му подейства още по-успокояващо, но все още бе по-добре оня задник, мениджърът по терените, днес да не му се мярка пред очите.

Беше в Лондон от четири дни и с всеки следващ ден положението се влошаваше. Не стига, че беше горещо като в ад, но и за капак Ричард, неговият ръководител на снимките, се беше разболял от грип, което означаваше, че Джийни трябваше да разпределя вниманието си между двамата. Е, със снимките можеше да се справи, но да се влачи по разни безнадеждни терени като генерал на разбита армия, това направо му изсмукваше силите. Дизайнерът си скъсваше задника да пригоди всичко, което им бяха показали досега, но въпреки невероятния си талант не бе постигнал нищо. Нито един от шибаните терени не ставаше за снимки, и то благодарение на Джо, помощник-режисьора, и оня нещастник Питър, чиято работа бе точно това. Кристъс така побесня, че преди час ги заряза насред улицата само за да избегне физическата саморазправа. Само като си помислеше, че той и сценаристите бяха прекарали последните две години от живота си в работа, за да приведат сценария във форма, а тези шушумиги дори не го бяха прочели! Поне ако се съдеше от онова, което бяха свършили досега.

Но не по-малко се ядосваше и на себе си. Не биваше да отстъпва, след като веднъж каза на Бъд Уинтърс, че не иска Джо Идеалния за помощник. И нямаше да се поддаде, ако постоянният му помощник-режисьор бе на разположение, но той не беше и Бъд Уинтърс бе използвал възможността, за да му пробута скапания си племенник. А племенникът на свой ред бе успял да вреди любовника си за мениджър по терените.

Кристъс беше свикнал да му натрапват разни роднини и педали и нямаше нищо против, стига да си вършеха добре работата, но още преди два филма беше натирил всички паразити. Внезапно реши, че отново ще го направи, и то още сега. Смяташе да се обади в Ел Ей и да им каже, че ако до двадесет и четири часа мениджърът по терените не бъде сменен, той, Кристъс, ще си тръгне оттук със следващия самолет. „Тоя мухльо ни струва пари, а няма нищо по-приятно от това да цапардосаш някой от шефовете там, където най-много ще го заболи“, ухили се жестоко той.

Все още мокър от душа, той прекоси спалнята и си погледна часовника. Уинтърс сигурно още спеше. Е, щеше да се наложи да си вдигне задника от леглото.

— Боже, държиш се така, сякаш имаш люта чушка в задника — забеляза Уинтърс, когато Кристъс спря да му крещи по телефона.

— Опитай се да бъдеш по-толерантен, приятелю…

— Не смятам, че съм се прославил с толерантност — напомни му Кристъс. — Още преди тия скапаняци да хванат самолета за насам, ти казах, че ще имаме нужда от някои англичанин за местните терени. Някой, който ги познава добре. Тия педали в Ъл Ей се справиха прилично, но тук направо се осраха до ушите. Само се мотаят и ми губят шибаното време. Искам да се махнат от филма ми и да се назначи някой, който ще знае какво върши.

— Но какво мога да направя, Кристъс? Ти си там…

— Да кажеш на Джо Идеалния, че веселбата свърши, ето какво — прекъсна го Кристъс, — а аз сам ще си намеря мениджър по терените тук, в Лондон.

— Но ако проблемът е в мениджъра по терените, не виждам защо Джо трябва да си ходи — възрази Уинтърс.

— Щом работят в екип, да си вървят и двамата. А сега ме слушай! — изрева той, когато Уинтърс понечи да го прекъсне. — Не искам да се мотае на снимачната площадка и да ми се цупи, че гаджето му било уволнено. Той е вън от играта, Бъд! Дадох му шанс и той се провали. По-късно Джийни ще помоли Роулънд да намери нов помощник-режисьор. Аз ще свърша останалото.

— Добре, добре, да бъде както искаш — въздъхна Уинтърс, — макар че не знам какво да кажа на сестра ми.

— Аха, не е ли по-добре първо да намислиш какво ще кажеш на племенника си…

— Но…

— Ти го назначи, ти ще го уволниш.

Когато затвори телефона, Кристъс се почувства много по-добре. Човек с неговото положение и с неговите милиони лесно можеше да накара всички онези надути пуяци от Черната кула да играят по свирката му. Дано само това да не му струваше време, защото времето бе единственото, което не можеше да си позволи да пилее. Филмът трябваше да стане за фестивала в Кан или Бъд Уинтърс щеше да получи нещо значително по-ефикасно от люта чушка в задника.

Той отново вдигна телефона, набра номера на Джийни и й каза:

— Идвай тук, миличка, тази вечер имаме много работа.

Тъкмо се накани най-сетне да открие някаква хавлия, когато телефонът иззвъня. Силно се надяваше да не е някой от двамата педали, защото за днес им се бе наслушал.

— Бенати! — изрева той и застина, когато чу гласа от другия край на линията. — Фицпатрик! Мислех, че последния път съм се изразил достатъчно ясно…

— Кристъс, просто ме изслушай, ако обичаш.

— Не можеш да кажеш нищо, което да…

— Кристъс, всичко това бе едно недоразумение. Ти просто ме разбра погрешно. Искаш ли да наминеш към нас да пийнем по едно-две и да поговорим?

— Чу ме какво казах, Фицпатрик. А сега просто се пръждосвай…

— Кристъс, не те моля заради мен, а заради едно момиче, което работи при мен. Умира да се запознае с теб, а и когато я видиш…

Кристъс вече си бе поел дъх, за да каже на Люк да върви на майната си, но неочаквано си припомни, че точно сега има въпиеща нужда от мениджър по терените. Ако и да не ставаше за нищо друго, Фицпатрик можеше да го свърже с подходящите хора.

— Мога да отделя един час утре между седем и осем — каза троснато той и затвори.

Ала в момента, в който остави слушалката, трепна неприязнено. Коктейли, мацка с покорен поглед и Люк Фицпатрик! Ама че страхотно си прекарваше в добрия стар Лондон!

На вратата се почука и той се разкрещя на който и да беше да вземе да се разкара. Вратата се отвори. Той се обърна и когато видя повдигнатите вежди на Джийни, по навъсеното му лице се разля широка усмивка.

— Би могъл да проявиш елементарно приличие и поне да се обърнеш с гръб към мен — измърмори Джийни.

— Не е нещо, което да не си виждала досега, така че престани да се правиш на свенлива — отвърна Кристъс и най-сетне съзря хавлията. — Хайде, влизай. Забрави всичко и да се захващаме за работа — прибави той, когато видя, че Джийни продължава да стои на вратата.

Джийни прекоси плахо стаята, отвори капака на преносимия си компютър и го погледна сериозно.

— Така ли ме искате, господине? — попита тя със силен акцент.

Най-сетне Кристъс се засмя. Слава богу, че имаше Джийни, тя винаги успяваше да го разсмее. И ако не беше Ричард, съпругът й, сигурно щеше да си падне по нея ако не за друго, то поне заради факта, че изглеждаше единствената жена, която не си пада по него.

 

 

— А, Кори, ето те и теб — рече Люк, когато забеляза, че най-сетне се е върнала на бюрото си. — Къде беше цял следобед?

— Говорих с майката на един транссексуален — излъга Кори и вдигна оставените на бюрото й съобщения, за да избегне погледа му.

— Добре. Е, сигурно ще се зарадваш, като разбереш, че току-що говорих с Бенати и той ще бъде у дома утре вечер в седем часа. Предполагам, че си свободна?

— Да, свободна съм — отвърна Кори, въпреки че й се искаше да има смелостта да му каже, че не е. Но колкото и да й беше неудобно, задето е говорила с Радклиф, не можеше да пропусне възможността да се запознае с Кристъс Бенати. Само при мисълта за това стомахът й се събираше на топка, но по редица причини просто й се искаше да не е Люк този, който ще й направи тази невероятна услуга.

 

 

На следващата сутрин детектив-полицай Арчър успя да се свърже с Люк още преди да е излязъл от дома си и го помоли да дойде в управлението. Първата мисъл на Люк бе, че Денби се е предал. Ако го беше направил… Но не, ако бяха разпитали Денби, полицаите нямаше да го молят да дойде, а щяха да задумкат по вратата му и да го завлекат насила в полицията. А и на Денби не му стискаше да се предаде, Люк бе готов и живота си да заложи за това.

Когато пристигна в управлението, вместо да го въведат в залата на криминалния отдел, една полицайка го отведе право в стаята за разпити. Това го поуплаши, макар че той не го показа.

— Радвам се да те видя, Люк — рече Радклиф, като стана при влизането му. — Как е?

— Както обикновено — отвърна Люк, здрависа се с него и кимна на Арчър.

Тримата седнаха и след още няколко любезности Радклиф мина направо на въпроса.

— Струва ми се — започна той, — че знаеш истината за състоянието на Боби Макайвър.

Люк повдигна вежди, за да изрази изненада.

— Да, така е — отвърна той.

— Мога ли да попитам откъде си разбрал за това?

— О, хайде, Пол! Откъде мислиш, че знам? Казал си на една от моите проучвателки.

Лицето на Радклиф остана непроницаемо.

— А ти лично как мислиш, Люк, би ли могъл човек като Макайвър да извърши тези убийства?

Люк изглеждаше видимо обезпокоен от въпроса.

— Защо питаш мен? — рече той. — Не знам почти нищо за мозъчните увреждания, нито на каква степен е замръзнало развитието на Макайвър. Както и да е, той направи признания, нали?

— Да, естествено, че призна. Проблемът е, че ние не му вярваме.

— Но аз си мислех, че ви е дал всички подробности… Онези, които пазехте в тайна.

— Вярно е. Но мисля, че някой друг му е казал нещата, които искахме да знаем. Някой, който му е въздействал. Имаш ли някаква представа кой може да бъде?

Отначало очите на Люк се разшириха потресено, но след това започнаха бавно да се присвиват и той изгледа последователно Радклиф и Арчър.

— Доста необичаен въпрос, инспекторе — отбеляза той. — Откъде бих могъл да знам кой е въздействал на Макайвър?

— Знаеш ли?

— Не.

— Сигурен ли си?

— Виж, това някаква шега ли е, или… — Люк млъкна и се намръщи силно. Парченцата от мозайката започваха да се подреждат. — Аха, изясни ми се — рече той и неочаквано се усмихна.

Мълчанието на Радклиф бе ясен знак, че очаква обясненията му.

Усмивката на Люк вече бе станала съвсем широка, понеже започваше да схваща какво е станало. По някаква причина Кори — а можеше да бъде само Кори — беше дошла тук да каже на Радклиф, че шефът й познава Боби Макайвър. Не беше сигурен какво точно е направил, за да се издаде, но очевидно в някой момент я бе подценил, защото очевидно не беше чак толкова глупава, за колкото я мислеше. Е, положението не беше непоправимо, в никакъв случай — поне за него. Но при Кори нещата стояха съвсем другояче.

— Случвало ли ти се е да пренебрегнеш някоя жена? — попита той Радклиф.

— От доста години не — рече Радклиф и очите му се стрелнаха за момент към Арчър. Очевидно подозрението им бе на път да се потвърди.

Това споглеждане можеше само да радва Люк.

— Е, за съжаление в моето положение — рече той — доста често ми се налага да отблъсквам жени. Най-вече защото имам приятелка, която значи твърде много за мен. Тя работи в TW, всъщност дори я познавате, Аналайз Капсакис. Но между нас казано, инспекторе, имал съм връзки и с други жени, особено с една от тях… и се опасявам, че след това не постъпих особено тактично. — Той почака, но когато стана очевидно, че Радклиф няма да каже нищо, прибави: — Мисля, че и двамата знаем за кого става дума.

Радклиф се покашля, изправи се и каза:

— Благодаря ти, че се отзова, Люк. Госпожица Арчър ще се погрижи да те изпрати — и след като се ръкува с Люк, излезе.

Когато излезе на улицата пред полицейското управление в Челси, Люк помаха весело на детектив Арчър и тръгна бодро към колата си. Едва когато се обърна с гръб към сградата, си позволи да изкриви лице от едва сдържана досега ярост. При всяка стъпка тялото му трепереше. Забави крачка, но нямаше полза, понеже вцепенението в краката започваше да обхваща и дробовете му. Едва се движеше. Яростта бе толкова силна, че впиваше нокти във всяка част от тялото му.

Почти се строполи в колата си, като кашляше, пръскаше слюнки и се мъчеше да си поеме въздух. Гневът го смазваше, стягаше гърлото му със задушаващите си хлъзгави пипала. Но всичко щеше да се оправи. Щеше да го овладее, можеше да си го наложи. Защо не отидеше при някоя курва? Щеше да й го начука с всичката си злобна ярост, която напираше у него, а през това време щеше да си спомня. Щеше да пусне спомените да нахлуят в ума му. А след това, когато изпомпаше гнусната отрова от вените си, щеше да реши какво да прави с Кори.

 

 

Офисът вече беше празен, но малко преди това там се бе състояла редовната „аутопсия“ на предаването от предишната вечер. Както обикновено в отсъствието на Люк, събранието водеше Боб, но когато стана време за обяд, а Люк все още не се беше появил, на Кори започна да й прилошава от напрежение.

Предишния следобед бе излязла от кабинета на Радклиф с ясното усещане, че не са я възприели сериозно. Именно тази мисъл не й бе позволила да спи през нощта, тъй като вече се чувстваше толкова виновна, да не кажем смешна, заради стореното, че искаше просто да забрави за него. Но предобедът се точеше мъчително и от Люк все още нямаше ни вест, ни кост. Кори усети, че започва да изпада в паника. Накрая, неспособна да издържи на напрежението, попита Джулия, секретарката на Люк, дали знае къде е той.

— Отиде да се срещне с детектив-инспектор Радклиф — отговори Джулия.

Стомахът на Кори се беше свил на топка. Точно от този отговор се бе страхувала най-много.

— Вече трябваше да се е върнал — рече Джулия и я погледна любопитно. — Мога ли да ти помогна с нещо?

— Не, не, може да почака — измънка Кори и се върна на бюрото си.

Вероятно Люк вече знаеше, че е ходила вчера в полицията. Вярно, Радклиф й беше обещал да не споменава името й, но какво значение имаше това; Люк щеше да се сети кой му е казал за Макайвър, все пак кой друг можеше да бъде? Опита се да си го представи как ще реагира, когато научи, но нищо от това, което й дойде наум, не й донесе облекчение, само дето в нервното очакване започваше да се прокрадва и страх.

До средата на следобеда вече почти не беше на себе си. Двете с Аналайз преглеждаха някакви снимки от хирургически операции, оставени на бюрото на Аналайз, повечето от които, ако бъдеха излъчени, щяха да накарат цялата нация неволно да кръстоса крака. Все пак Аналайз беше избрала няколко, които можеха да се използват. Но Кори просто не бе в състояние да се съсредоточи. Непрестанно си напомняше, че в отсъствието на Люк няма нищо необичайно, че той не е на фиксирано работно време и понякога с дни не бяха го виждали. Което пък означаваше, че това растящо безпокойство е признак за прогресираща параноя или в най-добрия случай — за гузна съвест, но всеки път, когато си представеше Люк с Радклиф, в гърдите й се надигаха толкова лоши предчувствия, че почти й се повдигаше.

— Виж, ако ти е толкова нервно от това, че довечера ще се запознаеш с Кристъс Бенати — засмя се Аналайз, когато Кори за пети път отвърна на въпроса й с празен поглед, — защо просто не си отидеш у дома и да се понаконтиш? Аз ще довърша тук.

— Не, не, всичко е наред, ще остана — отвърна Кори и се обърна, когато чу вратата да се отваря. Беше директорът на продукцията, който сипеше оплаквания във връзка с някаква болница.

Люк беше напуснал полицейското управление в Челси преди часове, Кори знаеше това, защото се беше обадила на Радклиф, за да попита какво се е случило. Говори с детектив-полицай Арчър, която я увери, че казаното от Люк ги е задоволило и името й не е било споменато нито веднъж.

„Тогава защо — не преставаше да се пита Кори — имам такова предчувствие?“ Разбира се, чувстваше се нервна от това, че довечера щеше да се запознае с Бенати, но едва ли затова сърцето й се качваше в гърлото всеки път, когато я извикаха на телефона.

Някъде около пет часа, когато двете с Аналайз излязоха от офиса, Кори най-сетне призна пред самата себе си, че изпитва страх. Ама истински страх. Онзи вид страх, който на пръв поглед изглеждаше абсолютно неоснователен. Това, че Люк не се бе появил в офиса, само по себе си не означаваше нищо особено, но според нея говореше много. По този начин искаше да й покаже, че е бесен, задето е отишла в полицията. Засега просто я оставяше да се пържи в собствен сос, но щеше и да направи нещо, Кори бе сигурна в това. Също толкова сигурна, колкото и че ще го направи още същата вечер — и то точно пред Кристъс Бенати.

Тя веднага отиде до телефона и набра номера на Люк. Още не знаеше какво извинение ще измисли, но каквото и да бе, нямаше намерение да ходи у тях тази вечер. Потропа нетърпеливо с крак, докато чакаше. Ала така и никой не вдигна, не чу дори и телефонния му секретар.

— По дяволите! — викна Кори и тресна слушалката. Добре тогава, щеше да отиде, но по-рано, за да могат да приключат с това още преди пристигането на Бенати.

След това тръгна към душа. Чувстваше се адски нещастна, задето това щеше да развали една от най-вълнуващите вечери в живота й.

 

 

Когато пристигна у Люк, Кори вече беше изрепетирала толкова много извинения, обвинения и оправдания, че в главата й не бе останала и една свързана мисъл. Като капак на всичко тормозеше ума си, опитвайки се да измисли някакво блестящо остроумие или дълбокомъдрена мисъл, с която да развесели или очарова Кристъс Бенати. „Но да караме поред“, напомни си тя. Първо Люк щеше да й иска някаква страшно основателна причина за отиването й в полицията, така че трябваше бързо да измисли нещо, за да не се разправят за това пред Кристъс.

Беше толкова паникьосана и потънала в мислите си, че не чу кога Люк е натиснал три пъти бутона за отваряне на входната врата.

— Кори! — извика той, когато беше изкачила едва половината стълби. — Слава богу, че дойде по-рано! Току-що осъзнах колко е часът. У дома е пълна неразбория. Ела, моля ти се, да ми помогнеш да почистим.

Това я свари напълно неподготвена и още преди да се усети, вече бе хукнала нагоре по стълбите да му помага. Едва когато стигна до вратата, си спомни, че е облечена в много скъп костюм — след като се бе отказала от най-сексапилните си рокли от страх да не изглежда като пълна глупачка — и мисълта да се залови с домакинска работа изобщо не я изпълваше с възторг.

Когато каза това на Люк, лицето му придоби комично обидено изражение.

— Не можеш ли само този път да се съжалиш над нещастния ерген? — примоли й се той.

Кори го изгледа, отметна гордо глава и влезе покрай него в апартамента.

— Изглеждаш прекрасно — каза той, като затвори вратата.

— Няма нищо, ще ти помогна — рече Кори. Все още не смееше да повярва, че няма да се стигне до разкриване на картите. — Какво прави цял ден, между другото? Мислех, че ще дойдеш в офиса.

— Да разбирам ли, че съм ти липсвал? — ухили се Люк.

Кори сви устни и се обърна на другата страна. Не можеше да повярва! Щеше да й се размине, той нямаше да каже и дума. О, боже, благословен да бе Радклиф, все пак не я беше издал!

— Пушил си — каза тя, като първо подуши, а после видя пълния пепелник на масичката.

— Понякога го правя — призна той, — когато ми се струпат много неща на главата.

Ето. Сега щеше да повдигне въпроса. Но когато се обърна към него, той пъхаше купчина вестници в шкафа на библиотеката, така че Кори просто вдигна пепелника и го отнесе в кухнята.

По целия под бяха разпръснати непрани дрехи. Кори ги срита на една страна и започна да си проправя път към кошчето за боклук. Точно тогава се закова на място — така внезапно, че пепелникът в ръката й подскочи и съдържанието му се разсипа върху ризата, в която се беше втренчила. Сърцето й биеше в неестествено бавен ритъм и всичко заплува пред очите й.

Тя отстъпи крачка назад и очите й зашариха из кухнята, сякаш очакваше да види още неща. Но нямаше нищо, само ризата… Тя тръсна глава, за да прогони тази мисъл. Преиграваше, всъщност нямаше от какво да се страхува… Това бе само кръв… Добре де, много кръв, но… Сърцето й едва не се пръсна, когато чу вратата зад нея да се затваря. Тя се обърна рязко и видя Люк, който беше застанал близо до нея; толкова близо, че усещаше топлината на тялото му. Погледна лицето му и в този зашеметяващ момент разбра какво е абсолютен страх.

— Какво има? — каза учудено Люк и я хвана за ръцете. — Кори, какво има?

— Нищо. Не, нищо — измънка Кори. — Просто… просто ме стресна като се появи така.

Той я притегли към себе си и я прегърна силно.

Страхът й започна бързо да се уталожва, но се чувстваше страшно объркана. Потта по тялото й започна лека-полека да изстива от нахлуващия през прозореца ветрец. След това усети нещо странно и мина доста време, преди да осъзнае, че необичайните вибрации на тялото й идват от Люк.

Кори отстъпи назад и го видя как се навежда да вземе ризата, без да спира да се смее.

— Заради това беше, нали? — рече той. — Помисли, че е кръв.

Кори вдигна бавно очи към него и го погледна, като полагаше максимални усилия главата й да не затрепери.

Люк захвърли ризата обратно на пода.

— Мислеше, че аз съм го направил, нали? — ухили се самодоволно той. — Мислиш, че аз съм ги убил.

Сърцето на Кори биеше така бясно, че й бе трудно да диша. Имаше чувството, че кожата на лицето й е изопната до скъсване, толкова трудно й бе да помръдне устните си. Не беше казвала нищо, с което да намекне, че го подозира в убийство — нито на него, нито на Радклиф, нито дори на Пола. Даже и на себе си не го бе казвала…

— О, зная всичко, зная за твоето посещенийце в полицията — рече Люк и хвана леденостудените й ръце. — И мислиш, че съм ти сърдит, нали? Е, грешиш. Трябва да призная, че отначало бях, но след това, като поразмислих, си спомних, че хората започват да реагират прекалено остро на всичко, когато си имат работа с убийства — и особено когато за пръв път се сблъскат с тях. — Той наклони глава на една страна и я погледна изпитателно в очите. — Това на ризата ми, Кори, е боя.

— Боя? — повтори като ехо тя, неспособна да отмести очите си от неговите.

— Да, боя. Маслена боя. Никога ли не съм ти казвал за малкото си хоби?

Тя поклати глава.

— Ела с мен — усмихна се той.

Няколко минути по-късно се намираха в малко ателие в задната част на апартамента, за чието съществуване Кори не бе и подозирала. Не искаше да бъде тук, искаше само да се махне, но очите й се плъзнаха бавно по разпръснатите из стаята художнически принадлежности, докато най-сетне се спряха на стола пред един празен триножник. На него имаше палитра, намацана с червена боя.

Знаеше, че Люк я наблюдава и я чака да заговори, но просто не знаеше какво да каже. В главата й плуваше мъгла от образи и от мисли, които отказваха да приемат някаква определена форма.

За нейно облекчение точно в този момент на вратата се позвъни и той я остави сама, за да отвори.

Няколко секунди по-късно, след като затвори тихичко вратата на ателието зад гърба си, Кори застана в тесния каменен коридор, който водеше към апартамента. Мъчеше се да се овладее. Аналайз очевидно беше пристигнала и трябваше да отиде при тях, но не можеше, поне засега. Трябваше да помисли. Трябваше да си зададе въпроса защо, за бога, бе реагирала така на една изцапана със засъхнала боя риза и, още по-важно, защо Люк си бе помислил, че го подозира в убийство? Това не беше вярно, поне досега. Въпреки всичко не го подозираше, нали? Не, разбира се, че не, макар че всъщност, като си помислеше, точно сега, тази вечер, беше убедена, че той знае кой го е направил. Кори стисна силно очи. Някъде в дъното на съзнанието й имаше една мисъл, която разблъскваше неистово останалите, за да си проправи път нагоре. Но сякаш всеки път, когато се добереше до повърхността, другите се сливаха в непроницаема маса и не й позволяваха да се прояви.

Тя чу някакви гласове, вдигна глава и сърцето й подскочи толкова силно, че усети как кръвта се дръпва от лицето й. В ума й остана една-единствена мисъл — че всъщност не е пристигнала Аналайз, защото гласът, който чуваше, онзи с американския акцент, можеше да бъде само на Кристъс Бенати. Всеки момент щеше да се срещне с мъжа, който присъстваше в почти всяка нейна фантазия. В един момент й се прииска да побегне панически оттук. Толкова много неща й се случваха едновременно, че съзнанието й отказваше да ги възприеме отведнъж.

Тя си пое дълбоко дъх, направи опит да се помръдне и откри, че не може.

— За бога, порасни най-сетне! — сгълча се ядно тя.

Юмруците й се свиваха и разпускаха конвулсивно и дишаше на пресекулки. След това изведнъж осъзна цялата абсурдност на поведението си и започна да се усмихва. Ако можеха да видят сега Пола или Фелисити как е заседнала в някакъв каменен коридор и се опитва да събере кураж да се запознае с Бенати, щяха просто да си умрат от смях. Но в момента нервите й бяха твърде изопнати, за да се смее.

Тя постави пръсти на слепоочията си, опитвайки се да забрави за последните няколко минути и да се съсредоточи върху това, което усещаше, че ще се окаже най-важното събитие в живота й.

Когато най-сетне реши, че е готова, отвори вратата и влезе в дневната. Кристъс и Люк стояха близо един до друг до бюрото и Кристъс записваше нещо в бележника си. При влизането й и двамата се обърнаха и Кори, която беше изобразила на лицето си нещо като щастлива усмивка, усети как ъгълчетата на устните й увиснаха и тялото й заплашва да се вцепени.

Беше доста по-мургав от очакванията й… и висок, по-висок дори от Люк. Дългата му гарвановочерна коса беше разбъркана, носеше износени, прокъсани дънки, а бледосинята му памучна риза изглеждаше ужасно. Не само по дрехите, но и по прясно наболата му брада личеше, че не си е направил труда да вземе душ, нито поне да се преоблече, преди да дойде тук. Но най-невероятното нещо у него, което я задържаше като прикована, бяха изумителните му очи. Те изглеждаха… е, бяха толкова магнетични, че за момент сякаш потъна в тях. Опита се да се съвземе, но можеше само да го гледа със зяпнала уста, докато се питаше как е възможно един мъж да е толкова привлекателен.

— Кори! Ела да се запознаеш с Кристъс Бенати — рече Люк.

Кори прекоси стаята с усещането, че всичко това е просто нереално. Знаеше, че Кристъс все още я наблюдава, но вече се чувстваше неспособна да срещне погледа му.

— Кристъс, това е Кори Браун — същата, за която ти казах — изкикоти се Люк. — Умира да се запознае с теб, така че ще те помоля да бъдеш мил с нея.

При тези думи Кори се върна с трясък в реалността.

— Много те бива да поставяш хората в неудобно положение, Люк — рече тя, като го погледна остро. — Много се радвам да се запозная с вас, господин Бенати.

— Кристъс. И аз се радвам да се запозная с теб, Кори.

Бенати се ръкува с нея и тя се опита да не си глътне езика от докосването му.

— Гледала съм всичките ти филми — рече Кори, като се опитваше да говори непринудено, но се получаваше доста банално. — Особено ми хареса онзи с Дейвид Ийстън в… Е, ти си направил два филма с него, нали? Става дума за онзи… Да, казваше се „Никога прекалено далеч“. Нали си спомняш, където оперира… Но какво говоря, ти познаваш филмите си. — Защо бог постъпваше така с нея? Защо я лишаваше от способността да владее езика си? — Гледах два пъти последния ти филм — продължи тя. — Беше невероятен. Сигурно е страхотно човек да има талант като твоя. — Леле! Наистина ли бе казала това? И все още не бе свършила. — Ти си най-великият режисьор. Е, разбира се, не само аз мисля така. Имаш толкова много почитатели. Предполагам, че е така, защото си отдаден на професията си. Знам го, тъй като е най-често срещаното изречение в биографията ти.

Кристъс слушаше брътвежите й и й се усмихваше учтиво, но дори и за Кори стана очевидно, че вече е престанал да чува какво му говори, и тя най-сетне успя да сложи юзди на езика си. Кристъс почти веднага насочи вниманието си към Люк.

Кори седна, изчервена като рак. Имаше чувството, че срамът се процежда през порите на кожата й. Мина доста време, докато събере сили отново да го погледне, но все пак смътно го чуваше да разправя на Люк за някакъв нещастен мениджър, който се бил провалил в избора на снимачните терени. Когато срамът й най-сетне започна да се уталожва, я обхвана раздразнение, сякаш Кристъс бе виновен, задето се бе изложила. Но вечерта все още не беше свършила и тя можеше — и щеше — при първа възможност да опита пак. За момента двамата с Люк сякаш бяха забравили за присъствието й.

Тя вдигна глава да го погледне отново, но очите й се спряха на половината път и се вторачиха в издутото място отпред на дънките му. Не можеше да повярва, че го прави. Никога досега не бе гледала мъж така. Ала тялото му й въздействаше така мощно и непосредствено, че просто не бе в състояние да откъсне очи от него. Все пак си наложи да го направи, стана и тръгна с разтреперани крака към шкафчето с напитките.

— Да ви донеса ли нещо за пиене? — извика им тя.

Двамата се обърнаха учудено и Кори стана морава от срам. Очевидно не можеше да контролира дори силата на гласа си.

Стоеше с гръб към тях, но когато Люк й каза какво иска, усети смеха в гласа му.

— А аз ще пия уиски — добави Кристъс.

Докато наливаше питиетата, тя отново смъмри себе си строго, но само няколко минути по-късно, след като им връчи чашите и отново седна на канапето, откри, че оглежда раменете, ръцете и краката на Кристъс. Внезапно осъзна, че в главата й се върти най-еротичната фантазия, която някога й е хрумвала. Беше до такава степен поразена от себе си, че буквално избухна в смях. Люк и Кристъс, които вече бяха седнали, я погледнаха. Кристъс придоби раздразнен вид, сякаш никак не му харесваше, задето е бил принуден да си спомни за присъствието на една кикотеща се ученичка, и смехът на Кори моментално замря. Как смееше да я гледа така! И за какъв изобщо се мислеше? Тя се обърна към Люк и той се засмя с глас, когато видя обидата в очите й.

— Та с какво се занимаваш? — попита Кристъс, когато на вратата се позвъни и Люк стана да отвори.

Кори го изгледа подчертано враждебно.

— Искаш да кажеш, когато главата ми е свободна от сексуални фантазии с теб? — попита високомерно тя. — Всъщност нещо подобно ме накара да се разсмея преди малко.

Той повдигна ъгълчето на устата в синхрон с едната си вежда. След това, без да бърза, я огледа от глава до пети и попита:

— И добър ли бях?

О, боже, какъв отговор можеше да се измисли на въпрос като този?

— Както вече ти казах — рече невъзмутимо тя, — точно това ме разсмя.

— И нищо повече?

— Всъщност точно това ме спаси, защото иначе сигурно щях да раздера дрехите си и да припадна в краката ти, умолявайки те да правиш любов с мен още тук.

Той се ухили и Кори, която просто не можеше да повярва, че това е излязло от нейната уста, омекна.

— В отговор на въпроса ти — каза тя, благодарна, че все още, поне в тази част от разговора, не се е изчервила, — аз съм телевизионен журналист-проучвател. С други думи, откривам и разработвам идеите…

— Зная какво правят проучвателите — прекъсна я той. След това повторно се усмихна и този път, за свой ужас, Кори усети отново как бузите й пламват.

— Намери ли вече някакви терени? — попита тя, като кръстоса крак върху крак и оправи косата си с пръсти.

— Нито един.

— За какво се разказва във филма?

Кристъс вече се канеше да отговори, когато Аналайз и Люк влязоха в стаята.

— Ужасно съжалявам, че закъснях — избъбри Аналайз, докато прекосяваше стаята, за да прегърне Кори. — Татко се отби и просто не можах да се измъкна.

Тя се обърна към Кристъс и когато Люк ги представи един на друг, Кори веднага забеляза, че докато се ръкуваше с Аналайз, в очите му проблясна възхищение. „Е, да — каза си Кори, като преглътна с мъка ревността си, — как можах изобщо да си помисля, че ще впечатля мъж като Бенати!“

Наблюдаваше го съкрушено, докато сяда, а след това, за своя изненада, усети, че я гледа. Но на устните му играеше многозначителна усмивка, сякаш четеше мислите й, и преди да успее да се спре, Кори стисна очи и се обърна на другата страна.

— Питаше ме за какво се разказва във филма — напомни й той.

Кори усети как й прилошава.

— Хмм — изръмжа тя и тръсна глава. — Така беше.

Да предпочетеше Аналайз пред нея, това си бе негов избор, но тя твърдо възнамеряваше да изтрие тази самодоволна усмивка, която се появяваше на лицето му всеки път, когато се обърнеше към нея. Може би му се щеше да мисли, че всяка жена на света би искала панталоните му да изчезват яко дим, но сега щеше да намери една, която не иска!

— Все още ли искаш да знаеш, или вече се отказа от намерението си? — попита той.

— О, не, не — отвърна Кори, макар да й се искаше Аналайз и Люк да не я гледат толкова развеселено. — Бих искала да чуя.

— Е, сюжетът е малко труден за обясняване, но сценарият е по книгата „Следи от минали животи“ — рече той. — Предполагам, че не си я чела, понеже още не е публикувана във Великобритания. Но ако те интересува, ще накарам секретарката си да ти изпрати един екземпляр по пощата.

— Много любезно от твоя страна — каза Кори и сама се ужаси от надутия си тон. После, сякаш това не беше достатъчно, прибави: — Ще се опитам да я прочета някой ден, макар че напоследък съм страшно заета и нямам почти никакво време за четене.

Аналайз я погледна със зяпнала от изненада уста и Кори й отвърна с горе-долу същото изражение. Просто не можеше да повярва на ушите си. Никога в живота си не се бе държала толкова грубо, но думите просто се изстрелваха от устата й като някакви своенравни снаряди.

Тя отново се обърна към Кристъс.

— Разбира се — каза му с вдигнати до средата на челото вежди, — за тази книга аз ще положа специални усилия — сега, след като вече се запознах с теб!

Тонът й бе толкова снизходителен, че й идеше да се зашлеви сама. Напуши я смях, когато си представи как биха реагирали, но реши, че единственото, което й остава сега, е да си държи устата здраво затворена. Тя впери поглед в чашата си, като с всяка изминала минута се чувстваше все по-нещастна и ядосана. Страшно й се искаше да му направи впечатление, но както вече виждаше, той бе толкова свикнал с влюбени почитателки като нея, че дори и грубостта й му се струваше нещо банално и посредствено. Сигурно още преди да стигне до входната врата, щеше да забрави за съществуването й.

Минаха десетина минути, преди отново да се обади:

— Това проблем ли ти е? — изтърси неочаквано тя. — Имам предвид това, че изглеждаш толкова добре.

Кристъс се обърна към нея, като очевидно полагаше всички усилия да не се засмее. Люк обаче не можа да постигне такъв успех, защото Кори го чу как се киска в шепа. Тя пламна.

— Какво имаш предвид под „проблем“? — попита Кристъс.

Кори сви рамене.

— Ами просто си мислех, че за жените, които изглеждат добре, е трудно да накарат хората да ги приемат сериозно. Чудех се дали и при мъжете е същото.

— Не е, доколкото съм забелязал — отговори Кристъс.

— Ами сигурно… с твоето положение — рече Кори.

Не след дълго Кристъс каза, че смята да си тръгва. Кори веднага си погледна часовника и заяви, че също трябва да си върви. Ала когато Кристъс я погледна с лека изненада, й се прииска да умре. Той очевидно си мислеше, че нарочно е намислила да излязат оттук заедно, и вероятно вече кроеше как да се отърве от нея. Е, вече бе твърде късно и щеше да стане още по-неудобно, ако се опиташе да се отметне.

Докато слизаха по стълбите, Кори вървеше след него и се молеше да не е чул гръмкия смях, който долетя от апартамента на Люк след затварянето на вратата. Но не можеше да не го е чул. Кори се почувства толкова глупаво, че за момент й се доплака. Но докато завиваха по стълбите и тя наблюдаваше с обожание гърба му, настроението й изведнъж се повиши. Може би щяха да повървят малко заедно. Ако не друго, можеше поне да се появи някакъв шанс да поправи грешката си.

— Ъъ, Кристъс? — рече тя, когато излязоха навън.

— Какво? — попита той, без дори да се обърне към нея.

— Ами, съжалявам, ако тонът ми е бил… Горе, у Люк…

— Забрави за това — каза й Кристъс.

— Виж, обикновено не съм…

— Такси! — кресна той и за нейно най-голямо разочарование едно такси спря до тях.

— Няма нищо — каза надменно тя, когато Кристъс понечи да влезе в таксито, — ще хвана следващото.

— Съжалявам — рече Кристъс. — Мога ли да те откарам донякъде?

— Не. Всичко е наред. Нямам нищо против да почакам.

Той сви рамене.

— Както искаш. — После затръшна вратата и таксито потегли.

 

 

Двадесет минути по-късно Кори вече беше в ателието си и говореше с Пола по телефона.

— Беше провал — проплака тя и отпи глътка вино. — Пълен провал!

— Е, и какво се е случило? — попита настоятелно Пола. — Какво направи?

Когато Кори привърши разказа си за краткото време, прекарано в компанията на Кристъс Бенати, Пола вече се заливаше от смях.

— И смяташ, че не си му направила впечатление? — едва успя да попита тя. — Ох, какво не бих дала, за да можех да бъда там!

— Е, като изключим моя позор, не си пропуснала много — каза й Кори. — Имам предвид, че той изобщо не е това, което очаквах. О, хубав е, разбира се, прекалено хубав даже, ако питат мен, и много добре го знае! Но все пак не ме впечатли, искам да кажа, не толкова, колкото си мислех…

— Кори, не забравяй, че говориш с мен.

— Знам с кого говоря! — отвърна дръзко Кори. — И ти казвам, че въпреки всичко въобще не си паднах по него…

— Кори!

— Не си паднах! Е, добре, паднах си, но ме накара да се почувствам като някаква абсолютна тъпанарка… Добре де, аз сама си го направих… Но вината беше негова. Той ме накара да говоря неща, които не мисля…

— И как ли е успял да го направи?

— Просто ме гледаше, ето как!

Пола мълчеше. Кори си пое дълбоко въздух, после го изпусна във вид на дълга, примирена въздишка.

— Пола — рече скръбно тя, — мисля, че се влюбих. Мразя го, ненавиждам го, не искам никога повече да го виждам… Но той е най-сексапилният мъж на света и едва се удържах да не се нахвърля върху него и да разкъсам дрехите му, а след това да му се замоля да прави любов с мен. Лошото е, че той си падна по Аналайз, поне така я гледаше — а мен гледаше, сякаш искаше да се махна оттам. Място не мога да си намеря, Пола! Някога досега не съм срещала мъж, който да ми въздейства така.

— Е, поне го срещна — напомни й Пола.

— Да, поне го срещнах.

— О, хайде, остави този унил тон! Искам да кажа, какво друго очакваше? Че ще падне в краката ти и ще ти се закълне във вечна любов?

— Щеше да бъде добре като за начало.

— Не бива да се целиш толкова високо — засмя се Пола. — Той е прочут филмов режисьор, Кори, вероятно жените го преследват на всяка крачка.

— Зная, не съм нищо особено. Но сега заради него няма да мога да погледна друг мъж. Мислиш ли, че трябва да му пиша, за да му се извиня за държанието си?

— Не.

— Да, предполагам, че си права. Той сигурно и без това няма да прочете бележката ми. О, Пола, защо Бог ме е благословил с вкус към мъже, които не съм в състояние да привлека? Ако искаш, можеш да ми поръчаш надгробен камък със същия надпис, като умра. „Тук почива Кори Браун, старата мома на тази енория. Бог я благослови с вкус към мъже, които не бе в състояние да привлече.“

— О, млъквай, Кори! Вероятно Бенати и бездруго си е копеле. А сега ми кажи за Люк. Разбра ли какво се е случило, когато е отишъл при Радклиф?

— Да. Той не познава Боби Макайвър, всичко е било плод на въображението ми.

— Не го вярваш, нали?

— Да, вярвам го. Добре де, не го вярвам! Но точно сега не мога да мисля за нищо друго, освен за Кристъс Бенати.

— Стига си се разкисвала! Люк знае ли, че ти си ходила при Радклиф?

— Да. И си поговорихме за това, преди да пристигне Кристъс. Каза ми, че отначало е бил бесен, но после ми обясни защо… О, Пола, недей сега да ми досаждаш с това! Нервите ми бяха опънати през целия ден и заради това реагирах така драматично. Сега просто искам да забравя за Люк Фицпатрик.

И тъй като унизителното преживяване с Кристъс Бенати заемаше всичките й мисли, на Кори не й бе трудно да го постигне. Защото, казваше си тя, ако инспектор Радклиф е бил доволен от онова, което му е казал Люк, коя беше тя, че да се съмнява в него? Добре де, понякога Люк се държеше странно, но и нейното въображение бе доста развинтено. Привиждаха й се разни неща, които изобщо не съществуваха, като например боята, която обърка с кръв и едва не пукна от страх. Това, което Люк й бе казал за първото сблъскване с убийствата, звучеше разумно; очевидно то я беше впечатлило до такава степен, че започваше да се вманиачава. „Така че е крайно време — реши тя — всички ние, и особено аз, да оставим това зад гърба си и да престанем да се правим на любители детективи.“