Сюзън Луис
Мания (31)

Тридесета глава

Кристъс вдигна очи и погледна към Пола, която седеше от другата страна на леглото. По хубавото й, детинско личице бе изписано цялото напрежение, на което бе подложена, и за момент му се прииска да протегне ръце към нея. Но потисна желанието си и вече се канеше да се обърне на другата страна, когато тя вдигна поглед. Усмихна му се, сякаш за да го поуспокои, но страданието й бе твърде голямо, за да го прикрие.

Всички се мъчеха да свикнат с мисълта за случилото се. „И най-вече Пола“, помисли си Кристъс. Дори и на него му бе почти невъзможно да се справи със събитията от последните няколко дни, но колко ли хаотичен и побъркан изглеждаше в нейните очи светът, след като никога не беше излизала от Амбърсайд?

Сам й се беше обадил да дойде. Колкото и да го заболя, се беше съгласил с майка си, когато каза, че винаги има вероятност Кори да не го иска, когато дойде в съзнание; че е възможно Люк толкова да я е травмирал, че никога повече да не пожелае да види мъж. Кристъс страшно се изплаши, когато доктор Хоровиц го потвърди, но все пак се обади на Пола, понеже и Хоровиц, и лекарят от болницата бяха на мнение, че когато Кори дойде в съзнание, до нея трябва да има някой, когото обича и на когото има доверие.

Сега вече знаеше, че само по някакво чудо са успели да спасят живота й. Пистолетът вече бе опрян до главата й, а пръстът на Люк натискаше спусъка, когато инспектор Тибо стреля. В същия момент един от неговите хора, който се промъкваше безшумно по верандата, грабна Кори от парапета.

Когато чуха изстрела, Кристъс и Филип, които бяха принудени да чакат отвън, се втурнаха в къщата, преди някой от полицаите да успее да ги спре. Докато стигнат до верандата, полицаят, който беше грабнал Кори, вече я внасяше вътре. Когато я зърна, Кристъс изпита такъв бездънен ужас, че независимо от раните й, се опита да я изтръгне от ръцете на полицая.

— Всичко е наред — каза мъжът и му подаде Кори. — Жива е. Стигнахме… — И млъкна, когато един изтерзан вик се понесе злокобно над морската повърхност.

— Аналайз! Аналайз! — плачеше Филип и я притискаше към себе си. — О, боже! Аналайз, миличка!

Кристъс зарови лице в шията на Кори, а инспектор Тибо помогна внимателно на Филип да се изправи, докато един друг полицай вдигаше Аналайз, за да я отнесе долу в някоя от вече пристигащите линейки. По време на изпълненото с паника пътуване до Ница Кристъс седя до Кори и благодареше на бога за гнева, който го бе накарал да настигне Тибо и да му каже, че той лично ще заплати всички щети във вилата, ако просто престанат да губят време и нахлуят вътре. Тибо се съгласи с неохота, но всякакво колебание в него изчезна, когато минаха през портите — опръсканото с кръв такси бе точно до тях.

Сега, докато седяха от двете страни на леглото и гледаха бледото, изранено лице на Кори, Кристъс и Пола си мислеха за едно и също нещо. Почти веднага след пристигането на Кори в болницата се бе разбрало, че тя ще оживее, но никой не бе в състояние да им каже какво въздействие щеше да има преживяната травма или колко дълго ще продължи. И двамата бяха научили какво е преживяла, но Пола знаеше, че Кристъс много повече се страхува от бъдещето.

В момента Кори все още се намираше под влияние на упойката, макар че преди около час се бе събудила и отново бе изпаднала в безсъзнание. Досега не беше познала никой от тях, но докторът не изглеждаше изненадан от това. Каза им, че се надява по-късно Кори пак да се върне в съзнание, и ги остави да продължат бдението си.

И двамата се напрегнаха, когато Кори пак се размърда. Секунда-две примигва, а след това на лицето й се изписа объркване, докато се мъчеше да фокусира погледа си.

— Кори? — каза дрезгаво Кристъс.

Тя обърна глава към него и когато челото й започна да се сбърчва, той разбра, че го е видяла.

Усмихна й се неловко, после вдигна ръката й и я поднесе към устните си. Гърлото му се свиваше от страх, че може да я отдръпне. Когато усети пръстите й да стискат неговите, от очите му бликнаха сълзи.

— Обичам те, Кори Браун! — каза той.

Тя се усмихна, но когато разтвори изсъхналите си устни, за да отговори, чу нечий глас да казва:

— Аз също те обичам.

Кори се обърна и за момент изглеждаше объркана при вида на Пола, но след това неочаквано затвори очи и лицето й се разкриви като от нетърпима болка.

— Аналайз! — прошепна тя. — Къде е Аналайз?

— Ще доведа доктора — каза Пола.

— Къде е Аналайз? — изхълца Кори. — Къде е?

— Шшт, всичко е наред — успокои я Кристъс. — И тя е тук, в болницата.

— Кристъс, кажи ми, тя беше ли…

— Ще се оправи. Доста е зле и в момента е в шок, също като теб, но…

— Но кръвта, имаше толкова много кръв…

— По-късно ще ти обясня — каза той. — Но повечето от кръвта не е била нейна. А сега лежи спокойно.

В този момент се появи докторът и Кристъс излезе при Пола в коридора. Наблюдаваха мълчаливо как две сестри влизат в стаята, след това Кристъс закрачи напред-назад. Не след дълго докторът излезе и двамата въздъхнаха облекчено, когато видяха усмивката му.

Той се обърна към Кристъс, тъй като знаеше, че Пола не говори френски.

— Настоя да се изкъпе, така че сестрите я приготвят.

Чакането продължи сякаш цяла вечност и на Кристъс вече му се струваше, че няма да издържи, когато двете сестри изникнаха от стаята и им казаха, че вече могат да влязат.

— Но докторът каза само за няколко минути — прибави едната от тях.

Кристъс погледна Пола.

— Ти върви — каза тя. — Аз ще почакам тук.

За негова изненада, когато влезе в стаята, Кори беше седнала на ръба на леглото и си обличаше халата.

— Какво правиш? — извика разтревожено той.

— Искам да видя Аналайз. Би ли ме завел там? Моля те — прибави тя, когато го видя, че се кани да възрази. — Моля те, Кристъс, искам да я видя.

— Кори, докторът не ти е разрешил да ставаш от леглото.

— Аз трябва да я видя! — каза Кори и потрепери от вълнение.

— Добре, добре — отвърна Кристъс, като сложи ръце на раменете й, за да я накара да се успокои, а след това сам закопча копчетата на халата, прегърна я с една ръка и понечи да я изведе от стаята.

— Всичко е наред, ще се оправя — каза тя и внимателно се освободи от ръката му.

Болката от тези думи му подейства като удар, но Кристъс свали ръката си и я последва в коридора.

Аналайз беше в съседната стая. Преди да влязат, Кори се поколеба за момент и изглеждаше така, сякаш се кани да попита нещо, но след това явно размисли, бутна вратата и понечи да влезе. Неочаквано се закова на мястото си и когато погледна над рамото й, Кристъс видя върху възглавницата мъртвешки бледото лице на Аналайз, превързано и покрито с белези, и Октавия, която седеше неподвижно до нея.

Кори отвори уста да каже нещо, но съзнанието й се бе вцепенило. Кристъс поклати глава, а след това отстъпи встрани, за да й направи път. Вече се канеше да затвори, когато Кори неочаквано се извърна и блъсна вратата.

— Махни я оттук! — извика тя. — Махни тази жена от Аналайз!

— Шшт, шшт! — рече Кристъс и се опита да я прегърне с една ръка, но Кори се отскубна.

— Махни я! — изпищя тя. — Махни тази кучка от нея!

След това неочаквано прекоси стаята и се нахвърли с юмруци върху Октавия. Октавия не направи нищо, за да се защити. Кристъс бе този, който издърпа Кори.

— Пусни ме! — изхълца Кори. — Не знаеш какво е направила!

— Хей, хей! — рече Кристъс, като вече я държеше здраво. — Нека излезем оттук. Хайде. — И като я държеше за раменете, я върна в нейната стая.

Когато влязоха вътре, Кори седна на леглото, прибра колене към гърдите си и зарови глава в тях. След малко, тъй като не знаеше какво друго да направи, Кристъс отиде до прозореца.

— Знаеш ли? — каза накрая Кори. — Имам предвид за Люк и Аналайз?

Кристъс се обърна, погледна я и сърцето му се сви, когато видя, че тя съзнателно избягва очите му.

— Да — отвърна той.

— А за ролята, която е изиграла Октавия във всичко това?

— Да.

— Тогава защо ме спря?

— Защото в момента това няма да докаже нищо, бръмбарче.

— Моля те, не ме наричай така — каза тя и пак наведе глава.

Отново потънаха в мълчание.

Накрая Филип почука на вратата.

— Кори? — каза нерешително той, докато влизаше.

Тя вдигна глава.

— Пола дойде да ме намери — каза той. — Аз бях… Трупът на Люк… Нямаше кой друг да извърши разпознаването.

— О, Филип! — изстена Кори и протегна ръце към него.

— Съжалявам — каза той и отиде при нея. — Трябваше да знам… Трябваше да усетя…

— Не! Не говори така! Не беше твоя вината!

Кристъс ги гледаше и в тъмните му очи светеше болка. Накрая, докато Кори и баща й продължаваха да се утешават един друг, той излезе тихо от стаята.

 

 

— Трябва да поговориш с нея — каза Пола по-късно, когато двамата с Кристъс се върнаха в „Мажестик“. — Искаш ли да го направя вместо теб?

Кристъс поклати глава.

— Не, сега като че ли е безсмислено. Твърде рано е…

— Но тя те обича, Кристъс, сигурна съм в това. Добре де, все още е рано и й предстои да превъзмогне толкова много неща, но повярвай ми, иска да си тук.

— Каза ли ти го?

— Е, не чак така… Но аз познавам Кори. Знам какво изпитва към теб.

— Разбира се. И аз знаех, преди да се случи всичко това. Но трябва да го приемеш, Пола, и аз също трябва да го приема. Случилото се е оставило върху нея такъв отпечатък, че…

— Кристъс, ти си един предател. Добре де, не казвам, че ще е лесно, но тя има нужда от теб. Тоест наистина има нужда от теб. Моля те, не я разочаровай.

В очите на Кристъс за момент проблясна гняв.

— Сериозно ли мислиш, че бих го направил? Че означава за мен толкова малко, та да се откажа? Казвам просто, че сега не мога да говоря с нея. По дяволите, как бих могъл, след като тя изобщо не ме допуска до себе си?

Седяха в бара на хотела и на масата между тях стояха недокоснатите им питиета. Пола съзнаваше, че хората ги гледат, а някои дори ги сочат с пръст. По всяко друго време щеше да се чувства горда, задето я виждат с Кристъс Бенати, но при тези обстоятелства просто й се искаше всички да си гледат проклетата работа. Кристъс, от своя страна, сякаш изобщо не забелязваше на какво внимание е обект. Всичките му мисли бяха насочени към Кори и към това как, по дяволите, да се справи с положението.

Пола отново се канеше да каже нещо, когато Джийни влезе в бара и дойде при тях.

— Как я караш? — попита тя Кристъс.

— Направо страхотно — отвърна безизразно Кристъс.

Джийни хвърли поглед към Пола и като си пое дълбоко дъх, каза:

— Искаш ли да отменя утрешния ти полет за дома?

Кристъс вдигна поглед. В очите му светеше яд.

— Мисля, че така трябва — отвърна Пола вместо него. — Кори няма да я изпишат до понеделник.

Джийни кимна.

— Ще се заема с това. Как е тя сега? Мислите ли, че ще ме пуснат при нея, ако отида там?

— Не съм сигурна — отвърна Пола и погледна неловко Кристъс.

— Но можеш да опиташ.

При тези думи, за нейна изненада, Кристъс внезапно стана и излезе от бара.

— Какво толкова казах? — попита Джийни, докато го наблюдаваше как си отива.

— Кори отказва да го види.

— О, боже! Ама и аз с моята голяма уста!

Точно тогава се появи келнерът и Джийни си поръча чисто уиски.

— Това бе една ужасна седмица за него наистина — забеляза тъжно тя. — Не колкото за Аналайз и Кори, знам, нищо не би могло да бъде толкова лошо. Но казал ли ти е вече някой, че той не получи „Златната палма“? Макар че според мен едва ли го е грижа за това.

— Но все пак получи наградата за режисура, нали? — попита Пола.

— Да. Но не мисля, че и за това го е грижа.

Пола се намръщи замислено.

— Къде е сега тази награда? — попита тя след малко.

— При майка му.

— Мислиш ли, че ще ми я заеме? Само за два часа.

— Предполагам, но какво си намислила?

— Че ако я покажа на Кори, тя може би ще пожелае да се види с Кристъс — дори и само за да го поздрави.

Джийни сви рамене.

— Ако мислиш, че ще се получи, веднага ще отида да поговоря с Мариет.

 

 

Но цялата идея се стовари на гърба на Пола, защото, когато показа статуетката на Кори, Кори прие това като обвинение, задето Кристъс не е получил „Златната палма“.

— И наистина стана заради мен! — извика тя. — Знам го, така че нямам нужда нито ти, нито някой друг да ми го натяква. Ако не бях дошла тук, опитвайки се да се добера до него, всичко това нямаше да се случи…

— Кори! Никой не казва такова нещо. За бога, откъде можеше да знаеш…

— Не можех! И не знаех! Но какво значение има това сега? Той не получи „Златната палма“ и…

— Но случилото се няма нищо общо с решението на журито… Това е филм, Кори, някои печелят, други губят. Но той получи тази награда и бях сигурна, че толкова ще се гордееш с него, че ще поискаш сама да му го кажеш.

Кори се строполи назад върху възглавниците и покри лицето си с ръце.

— Гордея се, Пола — прошепна тя. — О, страшно се гордея. Но не мога.

— Защо?

— Защото ужасно ме е срам. Ужасно ме е срам, Пола.

— О, Кори! — извика Пола и я хвана за ръцете. — Няма от какво да се срамуваш. Той те обича и нищо на света не може да промени това.

— Може! — изхълца Кори. — И ще се промени, защото не мога да понасям да ме докосва. Обичам го, но не мога… Моля те, опитай се да ме разбереш… Не мога да правя онези неща; нещата, които той ще иска от мен… никога повече.

— Шшт, шшт! — каза успокоително Пола. — Той няма да те кара. Само иска да те види…

Но Кори вече клатеше глава.

— Не, не мога да търпя да гледам болката в очите му. И мен ме боли, но не мога да направя нищо. Всичко между нас свърши, Пола. И двамата трябва да го приемем. Връщам се у дома с теб. Искам да дойда у вас, там ще съм на сигурно място.

 

 

Кристъс чакаше отвън, когато Пола най-сетне излезе от стаята. Тревогата в очите й му каза всичко, което искаше да знае.

— Предполагам, че в такъв случай е най-добре да се връщам в Щатите — рече той, когато Пола му предаде разговора си с Кори. — Ще замина в понеделник веднага след като тя отлети за Англия. — После се усмихна горчиво. — Май няма голям смисъл от престоя ми тук, нали?

— Но ще останеш?

— Разбира се, че ще остана.

Двамата се обърнаха едновременно, когато чуха стъпки, и видяха Филип, който идваше по коридора към тях.

— Как е Аналайз? — попита Пола.

— Дойде в съзнание преди около час — отвърна Филип, но отчаянието в очите му бе повече от красноречиво.

— Ще се оправи, нали? — попита Кристъс. — Докторът каза…

— Не проговори — рече Филип. — Не каза и думичка. Сякаш дори не съзнава, че съм там.

— Господи! — изстена Кристъс, като подобно на останалите си мислеше за Шивоун.

— Докторът каза, че може би е само временно — продължи Филип, — но при тези неща никой не може да бъде сигурен. — Той потри очи уморено. — Всеки момент очаквам един телефонен разговор, който може да й помогне. Но ако съм прав и ако е станало онова, което си мисля, то…

— Тогава какво? — подсказа му Кристъс.

Филип бе някъде далеч, потънал дълбоко в мислите си.

— Ще разберете — промърмори той. — И Октавия също ще разбере.

 

 

За пръв път от пристигането на Октавия в Ница двамата с Филип оставаха насаме, Филип знаеше, че нарочно го избягва и се старае да се виждат само в болницата, където Октавия правилно предполагаше, че не би й направил сцена. Но неговата неохота не бе породена от страхливост, а поради това, че имаше да й казва много повече, отколкото тя можеше да си представи. А за тази цел трябваше да бъдат някъде, където никой няма да ги безпокои.

Така че в момента се намираха в нелепата стая, която си беше наела в „Негреско“, с кожени покривки на леглата и облицовка на стените, с позлатена вана и кадифени шезлонги. Самата Октавия, облечена в костюм на „Кристиан Диор“, накичена с безценни бижута и обгърната в облак от противния си парфюм, седеше скромно на ръба на леглото. Пепеляворусата й коса беше жестоко опъната назад и прибрана в конска опашка, а изопнатото й от пластичните операции лице бе, както винаги, безупречно гримирано. Филип стоеше в средата на стаята с абсолютно непроницаемо лице.

— Е — каза тя, след като видя, че той не прави нищо друго, освен да я гледа. — Сигурна съм, че не си ме заклещил тук само за да се наслаждаваш на гледката. Така че какво искаш?

— Искаш да кажеш, освен това, че искам да те убия?

Тя изсумтя, обърна се към огледалото и нехайно си пооправи прическата.

— Не ти стиска.

— На твое място не бих разчитал на това, Октавия — отвърна безстрастно той. — Всъщност изобщо не бих разчитал.

— Ами давай! — рече невинно тя.

— Повярвай ми, ако не знаех, че Аналайз ще има нужда от мен, нищо на света не би могло да ме спре.

— Ха! — изхили се Октавия. — Винаги ще си намериш извинение! — След това вирна брадичка, разкривайки дългата си тънка шия. — Хайде, Филип! Направи го! — предизвика го тя. — Хвани ме за шията и стискай, докато ме видиш да посинявам, докато започна да те моля за милост…

— Спести си болните фантазии, Октавия. Защото, повярвай ми, ще са ти нужни там, където отиваш.

— И къде точно е това, Филип, миличък?

— В ада.

— Пффф! Това ли е най-доброто, което можа да измислиш?

— Отиваш направо в ада — отвърна невъзмутимо той. — И аз лично ще се погрижа за това.

— И как точно ще го направиш? — ухили се тя, кръстоса крак върху крак и се облегна назад на длани. — Между другото сигурно си бил страшно доволен да разбереш, че можеш да правиш деца. Ако оная Браун е от теб де.

— От мен е. Аналайз също.

— Ооо, колко благородно!

— Поне не е от Люк, нали? — попита Филип.

Воднистите очи на Октавия се присвиха.

— Нали? — повтори Филип.

В продължение на секунда-две тя го гледа толкова втренчено, че Филип почти усещаше отровата, която изтичаше от нея. След това на бледорозовите й устни се появи злобна усмивчица.

— Значи така си казваш, а? — рече тя. — Че не е от него. Както винаги, заравяш жалката си главица в пясъка и се преструваш, че…

— Единствените преструвки тук, Октавия, са твоите. А сега нека го чуем. Аналайз не е дъщеря на Люк.

— Разбира се, че е негова дъщеря. Защо мислиш, че беше всичко това?

— Наистина не зная, Октавия. Ти ще ми кажеш.

— Защо? Онзи шарлатанин Хоровиц ти е казал всичко…

— Не! Той ми каза каквото знаеше. Каза ми какво ти си казала на Люк, но онова, което не ми каза, защото не го знае и Люк не е могъл да си спомни, е същото, което ти ще ми кажеш сега.

— И какво би трябвало да е то?

— Че Люк Фицпатрик е скъсал с Джералдин Ласитър на 19 май 1967 година.

Октавия избухна в презрителен смях, но лицето й бе започнало да придобива грозен сивкав оттенък. Очевидно Филип започваше да я притеснява.

— Да ти кажа ли аз какво си мисля? — рече той, неспособен да прикрие горчивината в гласа си. — Да ти кажа ли какво си спомням съвсем ясно? Това беше нощта на моя рожден ден, нали, Октавия? Вечерта, когато отказа да отидеш на приема, който беше убедила Джералдин да даде, защото младото любовниче беше избягало и от двете ви. И ако не ми изневерява паметта, Аналайз се роди десет месеца по-късно, на 27 март. Така че ако Люк не се е върнал в Англия по някое време през юни 1967-а, то просто е невъзможно да е неин баща, нали?

Внимателно направените операции по лицето на Октавия се бяха превърнали в пародия.

— Върна се! — каза дрезгаво тя.

— Добър опит — рече Филип. — Но лъжеш. Направих справка с властите в Дъблин. След арестуването на баща си Люк Фицпатрик не е напускал страната нито веднъж. Поне до 1970-а, когато е ходил в Съединените щати; предполагам, за да се види с Джералдин. Така че да не би да искаш да ми кажеш, че през юни 1967-а си ходила в Ирландия?

— Тъпак такъв! — процеди тя. — Жалък, мизерен тъпак! Да не би да си въобразяваш, че само защото Аналайз не е от Фицпатрик, е от теб? Ти си дори още по-…

— Значи признаваш, че той не е неин баща? — прекъсна я Филип.

— Нищо не признавам!

— Мисля, че току-що го направи — отбеляза той. — Но нека го чуя още веднъж. Нека чуя от твоите уста, че Люк Фицпатрик не е баща на Аналайз.

— Добре — рече подигравателно тя. — Това задоволява ли те?

Ръцете на Филип трепереха толкова силно, че му се наложи да ги стисне една в друга. Гледаше я с такава омраза, че дори и Октавия се обезпокои.

— Значи си оставила този човек да умре, мислейки си, че е неин баща?

Октавия сви рамене.

Филип знаеше, че ако отвън не стояха полицаите, за които беше помолил, щеше да я убие.

— Знаела си какво е преживял като дете! Той ти е казал, а ти си го използвала, за да го измъчваш и да се задоволяваш. Боже мой, съзнаваш ли колко си извратена? В продължение на две години си държала този човек в неописуем ад, като си му позволявала — не, окуражавала си го — да мисли, че извършва кръвосмешение, докато накрая не полудял. А ти през цялото време си знаела… — Филип спря, толкова отвратен, че му се повдигаше. — Как можа да направиш такова нещо, Октавия? — процеди той. — Как можа, след като е изстрадал толкова много? И Аналайз, та това е собствената ти дъщеря! Те се обичаха…

— Точно затова! — изсъска Октавия. — Обичаха се, а той беше мой. Избяга от мен! Никой не може да си позволи да постъпва така с Октавия. Аз само си го върнах. Никога нямаше да бъде неин!

— О, боже! — промълви Филип.

— Но недей да си мислиш, че като не е негова дъщеря, е твоя! — озъби се Октавия. — Би могла да бъде дъщеря на всеки. На всеки!

— Моя е! — процеди Филип. — Чуваш ли ме? Аналайз е моя дъщеря. Но не и твоя, Октавия, защото, що се отнася до Аналайз и мен, ти вече не съществуваш. Не съществуваш и за всяко цивилизовано общество. И да ти кажа ли защо?

Неспособен да се сдържи, той вдигна юмрук и Октавия трепна.

— Защо? — подразни го тя. — Защо, защо, защо? Какво ще направи храбрият Филипчо?

— Вече го направих — отвърна Филип. — И от този момент ти вече нямаш нищо. Чуваш ли ме, абсолютно нищо. Което означава, че и ти самата си нищо. Дори не можеш да си платиш сметката за този хотел. Поне не с пари. Но можеш да платиш с тялото си. Отсега нататък можеш да плащаш за всичко с тялото си, защото вече не си моя жена… А! А! А! — каза той и вдигна ръка, когато Октавия понечи да възрази. — В цяла Англия не ще се намери съд, който да те подкрепи, след като разберат какво си направила. А аз ще им кажа, Октавия, можеш да бъдеш сигурна.

— Ще го направиш, как ли не! И ще повлечеш скъпоценната си Аналайз с теб?

— Бих го направил, тя също.

— Тя дори още не може да говори, така че откъде би могъл да знаеш?

— Между другото може, но ти не би могла да го знаеш, нали? Твърде заета беше в козметичния салон, за да се обезпокоиш от факта, че собствената ти дъщеря има опасност да остане няма до края на живота си. Но това няма да стане, вече не. Защото тя знае истината.

— Значи да върви по дяволите нейната репутация?

— Как би могла, след като Люк Фицпатрик не е бил неин баща? Когато я оставих, говореше за това с Кори и повярвай ми, Октавия, имаш да чуеш много повече неща от Кори, отколкото от мен или Аналайз.

— Онази тъпа, мизерна кучка! Че какво би могла да ми направи тя?

— Скоро ще разбереш. А междувременно по-добре осъзнай, Октавия, че оттук нататък си една обикновена проститутка. Истинска проститутка! Само по този начин можеш да си изкарваш прехраната, защото със сигурност не умееш да правиш нищо друго — и повярвай ми, ще се погрижа никога да не можеш. Ще пусна таблоидите по петите ти, Октавия, и никога няма да можеш да се отървеш от тях. И ще страдаш до края на живота си, защото кой има нужда от проститутка към петдесетте, която вече не може да си позволи пластични операции? Като начало ще ти кажа, че управителят на този хотел не изпитва подобна необходимост, така че по-добре започвай да мислиш как ще си платиш сметката. Моят съвет към теб е да започнеш веднага да търсиш мъже по улиците, но докато го правиш, не забравяй, че вече няма кой да те спасява. Няма го Люк, който да спира садистите да не отиват твърде далеч, защото ти го уби, Октавия. Уби този човек и все едно че ти си натиснала спусъка, като при това едва не унищожи собствената си дъщеря. — Той тръгна да излиза от стаята, но когато стигна до вратата, спря и се обърна. — И едно последно нещо, преди да си отида. Ако по някакъв начин успееш да си набавиш самолетен билет, дори не си и помисляй да идваш в Челси, за да си вземеш вещите, и никога, никога повече не се опитвай да се доближиш до Аналайз. С теб е свършено, Октавия, дори нещо повече — ти си мъртва.