Сюзън Луис
Мания (20)

Деветнадесета глава

Филип Денби беше в кабинета си и гледаше оживената улица долу. От доста време стоеше на прозореца и размишляваше колко много пъти е бил на ръба да скочи в несекващия поток от коли. Сега това му се струваше лудост, но по онова време наистина си беше луд. Ала вече не, слава богу, вече не. Сега се чувстваше свободен; толкова свободен, че ако скочеше, вероятно щеше да полети.

Чу тихо почукване на вратата, обърна се и видя Пам да надниква в кабинета, Филип се усмихна, махна й да влезе и когато тя склони глава на рамото му, я прегърна с една ръка през кръста и каза:

— Знаеш ли, не мога да повярвам. Още не мога да повярвам.

— Позволено ли ми е да изтъкна заслугата, че и аз така ти казвах? — засмя се Пам.

После вдигна глава и го погледна в лицето. Днес изглеждаше толкова хубав, толкова безгрижен и… да, щастлив. Отдавна не го бе виждала щастлив. Ала все още не знаеше всички подробности от посещението му в полицията и понеже го познаваше толкова добре, се притесняваше, че може и този път да не им е казал всичко.

— И така — рече тя, — ще ми кажеш ли какво се случи?

— Сама виждаш — засмя се той. — Пуснаха ме.

— Разбира се, нали не си го направил ти?

— Но те ми повярваха, Пам! Наистина ми повярваха.

Той я пусна, отиде до стола си и се строполи на него. Пам го последва и приседна на ръба на бюрото му.

— Казах им — рече той, като вдигна поглед към нея — как аз съм бил последният човек, посетил тези проститутки, и как съм ги връзвал. Дори им казах колко ме е вбесявала Октавия и че затова съм ги напръсквал с парфюма й. А след това им казах… Казах им: „Не съм ги убил“ и те ми повярваха.

— Толкова лесно? — попита със съмнение Пам.

— Е, не. Естествено, зададоха ми много въпроси, като например кое ме кара да мисля, че аз съм последният човек, който ги е посетил…

— И ти какво им каза? — прекъсна го Пам.

— Дадох им датите и часовете, когато съм бил там.

Пам вече усещаше как сърцето й започва да се свива.

— Продължавай — рече тя.

— Питаха ме най-различни неща — за пози в секса и тям подобни. Наистина беше доста неудобно, особено когато ме накараха да връзвам едно въже на възли… Но ме попитаха и нещо странно. Поискаха да знаят дали мога да им кажа съдържанието на стомаха на всяка от проститутките.

— И ти какво им каза? — попита Пам, като сбърчи нос.

— Че не мога да им кажа, разбира се. Тоест как бих могъл? Когато ходех при тях, храната бе последното нещо, за което съм си мислил, и именно това казах на полицаите.

Пам помисли за момент и рече:

— А сега не ме разбирай погрешно, Филип, но те не биха могли да знаят дали не укриваш някаква информация. Така че кое ги е накарало да ти повярват толкова лесно?

Филип поклати глава.

— Не зная. Просто сякаш приеха думите ми за истина.

— Вероятно ги е убедило учуденото изражение на това прекрасно, невинно лице — пошегува се тя и му разроши косата. — Но теб те нямаше доста време, така че какво друго питаха?

— Всъщност не много. Просто тези неща отнемат повечко време. Нали разбираш, отново и отново се повтаря всичко от деня, всяка изречена дума — чак до парите, които сменят притежателя си. Дали съм плащал в брой и ако да, дали съм използвал двайсетачки, десетачки или нещо друго.

— Не поискаха ли да знаят защо си отишъл при тях чак сега?

Това бе въпросът, който Филип се страхуваше да не му бъде зададен — от Пам, не от полицията — и неспособен да срещне погледа й, той отново стана и отиде до рафтовете с книги.

— Казах им, че съм чул за парфюма, че току-що съм разбрал за него, и понеже съм знаел, че часът на смъртта на всяка една от проститутките съвпада с моите посещения, съм решил да отида да поговоря с тях, за да мога, както те се изразяват, да бъда изключен от разследването.

— А не те ли попитаха откъде знаеш за парфюма?

Все още стоеше с гръб към нея, но сега, понеже знаеше, че трябва, се обърна и я погледна.

— Обясних им за връзката си с TW — отвърна неубедително той.

— О, Филип! — изстена Пам. — С други думи, не си им казал нищо за Фицпатрик. Това ли имаш предвид?

Той кимна.

— Нито дори това, че той е бил човекът, който ти е казал за парфюма?

Филип поклати глава.

— Не. Казах им, че съм разбрал за това от Аналайз. Бяха изненадани, че тя знае марката, но предположиха, че сигурно много хора от TW вече са разбрали това, понеже те самите я били съобщили на Фицпатрик.

— Филип, защо не им каза за Люк?

— Знаеш защо, Пам. Заради Октавия. Доказването на невинността ми пред полицията не променя онова, което той знае за нея.

— Не променя и онова, което ние знаем за него.

— Но какво знаем всъщност? Нищо. Поне нищо, което би могло да бъде подкрепено с доказателства. Всичко това са наши догадки, Пам. Ами ако грешим? Ами ако той не го е направил? Ако кажа на полицията, че според мен Люк е извършил убийствата, а се окаже, че греша, много добре знаеш какво ще направи той. Ще разгласи онези неща за Октавия и макар пет пари да не давам за нея или за това какви ще са последствията за мен, съм загрижен за Аналайз.

— Ами ако го е направил, Филип? Мислил ли си за това? Тогава не би се притеснявал за скандала и разочарованието, нали? И не само за Аналайз. За Кори също. Защото, ако този човек е убиец, Филип, то не е нужно аз да ти напомням, че е в много, много опасна близост до двете момичета. Помисли за това, Филип. Помисли за това, а после, за бога, иди отново в полицията!

 

 

Когато Кори и Аналайз пристигнаха на летище Хийтроу, Люк ги чакаше в залата за посрещачи. Той поздрави Аналайз с такова убедително разкаяние и преданост, че на Кори й се догади. Забеляза също и как минаващите го гледат, разпознават го и се побутват един друг, радостни, че са го зърнали „на живо“. „Само да знаеха какъв е всъщност — мислеше си тя. — Дали щяха да бъдат толкова впечатлени, ако имаха някаква представа какво става зад публичната фасада на това, о, тъй красиво лице?“

Когато Люк най-сетне пусна Аналайз, Кори събра сили само да го поздрави, но се опита и дори прие предложението му да я закара до Лондон. Той я остави в ателието й и продължи с Аналайз към апартамента си, несъмнено да наваксат пропуснатото през остатъка от уикенда.

Когато затвори входната врата след тях, Кори се обърна и огледа ателието си. Винаги беше обичала това малко жилище, то бе нейното убежище, нейното тайно местенце, където можеше да се скрие от света всеки път, когато животът й носеше разочарования. По време на отсъствието й една от секретарките бе идвала, за да полива цветята, и не бе забравила дори за букетчето фрезии, което да я приветства за добре дошла. И Кори щеше да се радва, че се е завърнала у дома, ако не беше оставила една част от себе си на другия край на света. Докато се разхождаше из стаята, отчитайки факта, че нищо не се е променило, се почувства още по-потисната. Последните три седмици тук й изглеждаха напълно нереални и изведнъж ужасно й се прииска изобщо да не са се случвали.

Още преди да пусне телефонния секретар, у нея се надигна сляпата надежда той да се е обадил. Можеше да вземе номера й от Фелисити… Но, разбира се, съобщение нямаше и макар че не бе се надявала много, жестоко разочарование стегна сърцето й.

Все пак имаше съобщение от Фелисити.

— Обади ми се в момента, в който се върнеш в Лондон — каза настойчиво тя. — Не можах да те намеря в Сан Франциско, не ми остави никакъв телефон. Но трябва незабавно да говоря с теб!

Кори още веднъж усети надежда. Тонът на Фелисити бе толкова развълнуван, че със сигурност бе нещо, свързано с Кристъс. Но последното съобщение на касетата бе отново от Фелисити.

— Здрасти. Помислих си, че ще е по-добре пак да ти се обадя, за да ти кажа, че онова, което имам да говоря с теб, няма нищо общо с Кристъс. Не исках да събуждам у теб празни надежди. Но ми се обади, Кори. Сериозно! Свържи се с мен възможно най-бързо.

Кори си погледна часовника. Сега в Лос Анджелис трябваше да е пет сутринта. Е, по гласа на Фелисити личеше, че става дума за нещо неотложно, така че едва ли щеше да има нещо против да я събуди. Но когато й звънна, отговори телефонният секретар, затова й остави съобщение, че се е върнала в Лондон, и си направи чаша чай, преди да се обади на Пола. Господи, колко й бяха липсвали разговорите с нея!

Десет минути по-късно седеше сгушена на канапето с телефона и казваше на Пола, че да, смятала, че предаването ще се получи, и не, не харесала особено Лос Анджелис, но Сан Франциско бил прекрасен.

Пола изчака още малко, но когато не чу нищо повече, попита:

— Звучиш ми доста унило, Кори. Да не би там да се е случило нещо, което да те е разстроило или нещо подобно? Или е просто от часовата разлика?

Кори въздъхна.

— По малко и от двете, предполагам — отговори тя. — О, Пола, там се случиха толкова много неща, че дори не зная откъде да започна!

— Ами какво ще кажеш да започнеш с най-важното? Като например дали успя отново да се видиш с Кристъс Бенати?

— Да, видях го. Но слушай, през почивните дни ще дойда да се видим и тогава ще ти разкажа. Става ли?

— Това е направо жестоко! — извика Пола. — Дотогава ще умра от любопитство. — Ала усещайки, че Кори наистина е нещастна, прибави: — Липсваше ми.

— И ти на мен — отвърна Кори и очите й се напълниха със сълзи.

— О, господи, колко ми липсваше! Както и да е, сега смятам да поспя. Ще ти се обадя към средата на седмицата, става ли?

Макар да се мразеше за това. Кори затвори телефона, качи се горе, легна си и плака, докато заспа.

Но за нейно облекчение на сутринта се чувстваше по-добре и понеже — както откри, когато пристигна в офиса — дебатите върху поправката в Парламента щяха да се проведат по-рано от предвиденото, Люк реши да отложи планираното за тази седмица предаване в полза на това за изнасилванията. Следователно през следващите тридесет и шест часа Кори щеше да има с какво да запълни мислите си. Всяка свободна минутка тя прекара в монтажната, а накрая се наложи да остане и цяла нощ, за да сглобява нещата, заснети в Ел Ей.

Във вторник вечерта предаването беше излъчено и всички настояха, че трябва да я изведат, за да отпразнуват първата й изява като продуцент. Тя прие, повлечена от адреналина и немалка доза еуфория, задето предаването въпреки всичко бе станало хубаво. Заведоха я в артклуб „Челси“, където Аналайз купи първата бутилка шампанско, Люк втората, Алън Фокс третата и после загуби представа кой е купил четвъртата, петата и шестата, знаеше само, че пие, сякаш това е последният ден в живота й. Дори си прекара добре или поне така си мислеше, но на следващата сутрин не можеше да си спомни много. Само в едно бе напълно сигурна — че отново е плакала, докато заспи; разбра го само като зърна подутите си очи.

Аналайз пристигна в девет, за да я закара на работа. Кори й каза, че видът й е отвратително здрав за човек, прекарал половината нощ навън.

— Това е, защото, за разлика от някои, аз не пих — засмя се Аналайз.

— Не си ли?

— Тц. Не чувствам нужда, когато нещата с Люк вървят добре. А те вървят добре, Кори, наистина добре.

— Радвам се за теб — излъга Кори.

— Не, не се радваш. Но това, че се чувстваш така заради Кристъс, не означава…

— Кой е споменал нещо за Кристъс?

— Ти. Снощи. Не, всичко е наред, не го каза пред другите. Просто не преставаше да ми повтаряш, че разбираш защо не можеш да ме убедиш, след като не можеш да убедиш дори себе си.

— Нима съм казала това? За какво, за бога, съм говорела?

— Опитваше се да се самоубедиш, че не си била нищо повече от мимолетна авантюра.

— Господи! Припомни ми го, като ме видиш отново да пия.

— Кори — рече Аналайз, когато Кори отиде да включи телефонния секретар, — ако те боли, искам да кажа, ако искаш да поговориш, знаеш, че с радост ще те изслушам.

— Не ме боли! — каза троснато Кори. — Не желая да говоря и ми се иска проклетата Фелисити да престане да ми оставя загадъчни съобщения на телефонния секретар и все да я няма, когато й се обадя. А сега да вървим, че ще закъснеем за аутопсията.

 

 

През по-голямата част от следобеда Кори гледа Бет, докато Пола работеше в магазина. Сама го предложи и понеже Пола повече от всичко на света искаше най-добрата й приятелка да установи някакви отношения с дъщеря й, се съгласи. Когато се прибра, Пола натири Дейв да върви в кръчмата, макар да й бе жал за него, понеже знаеше, че той копнее да чуе нещо за Америка. После сложи бебето да спи и се върна в дневната, където Кори наливаше две чаши с вино.

— Добре, да чуем — рече тя, когато затвори вратата зад гърба си.

Кори стоеше по средата на стаята и когато наведе глава, Пола веднага разбра, че приятелката й плаче. И не просто плаче, а ридае така, сякаш й се късаше сърцето.

— О, Кори! — извика тя с внезапно бликнали сълзи и изтича да прегърне приятелката си. — Кори, какво има? Какво се е случило?

— О, Пола, толкова ме боли! — изхълца Кори. — Боли ме и просто нищо не мога да направя. Мислех, че досега ще е престанало, но като че ли става още по-зле.

— Кое? — рече нежно Пола.

Кори се засмя през сълзи.

— Направо ще умреш от кеф, като чуеш, Пола. По-добре седни, че може да паднеш.

Никога не й бе идвало наум колко прекрасно би било отново да преживее онова, което бе познала с Кристъс, поне само с думи. Сякаш по някакъв начин се беше пренесла назад, в онази нощ, и можеше да го види, да го помирише, да го почувства — и най-вече да чуе гласа му и всичките неща, които й бе казал. През цялото време Пола стоеше със зяпнала уста, макар че не се разсмя, когато Кори й разправи за нещата, които беше изтърсила на снимачната площадка, или когато се бе опитала да изиграе пред него любовна сцена. Нададе радостен вик, когато научи, че Кори постигнала най-сетне върховната наслада, но когато разказът свърши, лицето й помрачня, а самата Кори се ядоса.

— Каква глупачка бях да се вържа така! — кипеше тя. — И като си помисля, че все още се надявам да ми се обади! Не мога да повярвам! Но дори и да ми се обади, което очевидно няма да стане, знам къде ще му кажа да иде.

— Защо? Мен ако питаш, той е бил доста заинтересуван от теб.

— Не говори такива неща, Пола, само ме окуражаваш, а аз и така не мога да си го избия от главата. Но няма да ми се обади, защото, каквото и да беше, си е било само за оная нощ, просто ще трябва да го преглътна. А ако ми се обади, да пукна, ако не му покажа, че който и да е, не може да се подиграва така с мен.

— Сигурна ли си, че зад всичко това не стои Люк Фицпатрик? — попита Пола.

— Забравяш, че със собствените си очи видях снимки на Кристъс и Пейдж заедно. Люк не би могъл да нагласи това. Но все пак предполагам може и да е казал нещо на Кристъс онази вечер, напълно в негов стил е. И Фелисити мисли, че е направил такова нещо. Тя се опитва да се свърже с мен от дни, но постоянно се разминаваме. Предложих й да ми се обади в офиса, но тя определено не иска да говори с мен там. Както и да е, не е свързано с Кристъс, поне толкова ми каза.

— Което означава, че щом не иска да говори с теб в офиса, е свързано с Люк?

— Или Аналайз. Но все пак по-вероятно е да е за Люк. Той все още беше с нея, когато заминах за Сан Франциско, така че може да се е случило нещо. Както и да е, Люк Фицпатрик в Лос Анджелис е съвсем друга история.

— Този човек е трябвало да бъде удушен още когато се е родил! — заяви яростно Пола, когато Кори й разправи всичките му подвизи. — А Аналайз има нужда от един хубав шут в задника. Извинявай, знам, че ти е сестра…

— Полусестра.

— Добре де, полусестра… което ме навежда на друг въпрос, Кори Браун, ти каза ли й вече за това?

— Не.

— Тогава мисля, че трябва да го направиш. Ако узнае, че имате кръвна връзка, може да се вслушва по-охотно в това, което й казваш за Люк.

— Повярвай ми, Пола, дори и да разбере, нищо няма да се промени. Тя е напълно луднала по този мъж. А и не забравяй какво каза баща ми — че ще отрича всичко, ако спомена пред някого. Ох, мамка му! Пак ще се разрева. Напоследък сякаш не мога да спра да плача. — Тя си извади носната кърпичка и си издуха носа, но сълзите просто не секваха. — О, Пола! — въздъхна тя. — Знам, че е глупаво, но ужасно ми се иска мама да беше тук. Наистина много ми липсва.

— Знам.

Кори подсмръкна и отново се опита да спре сълзите.

— Само си представи как щеше да реагира, ако й кажех за Кристъс? — усмихна се тя. — Направо щеше да си умре. О, боже, какъв израз избрах само! Не са минали и седем месеца, откакто е починала, а аз вече се развявам с разни известни личности по света. Понякога се срамувам; все едно че съм нямала търпение тя да умре.

— О, Кори, не бъди толкова сурова със себе си! — рече строго Пола. — Тя искаше именно това, да си изградиш свой собствен живот.

— Зная. А виж в каква каша го превърнах. Освен това понякога ми се струва, че нищо няма значение, щом тя не е с мен, за да го сподели.

— Точно в този момент е разбираемо да се чувстваш така — утеши я Пола, — но съм сигурна, че тя знае какво става, че е там някъде горе и те гледа.

— Мислиш ли?

— Сигурна съм.

— О, как ми се иска да можех да поговоря с нея! Да я чуя как ми казва нещо. Смъртта е нещо ужасно окончателно, нали?

— Сериозно ли говориш? — попита Пола. — Че искаш да я чуеш как ти казва нещо?

— О, боже, само не ми казвай, че мислиш да ме изпратиш при някоя ясновидка! — извика Кори.

— Не, не е това — отвърна меко Пола. — Просто… Виж, не знам дали сега моментът е подходящ, всъщност вероятно не е, но… е, все пак ще го направя. Намерих едно писмо, преди известно време, когато обръщах дюшека. Адресирано е до теб и е от Едуина. Не съм го чела и не знам какво пише в него, но… Е, ти ще си решиш…

Кори зарови лице в ръцете си.

— Не знам. Не съм сигурна, че ще мога да го понеса точно сега.

— Какво ще кажеш да ти го дам, а ти да си го прочетеш, когато решиш, че си в състояние?

Но когато зърна почерка на майка си, по лицето на Кори се изписа мъка.

— Няма да стане — рече тя. — Ще трябва да го прочета сега, имаш ли нещо против?

— Разбира се, че не.

Пола й наля още малко вино и отиде да види бебето, за да остави Кори да си прочете писмото.

Беше много дълго. В по-голямата му част Едуина разказваше на Кори истината за баща й и я молеше за прошка, задето не е била откровена с нея приживе. Съзнавала, че изобщо не е трябвало да си измисля тази история, но докато Кори била малка и отчаяно искала да разбере нещо за баща си, желанието й да бъде обичана от него било толкова силно, че тя, Едуина, не могла да събере сили да разбие илюзиите й.

„После, с течение на годините — пишеше тя, — аз самата почти повярвах, че Филип е мъртъв. Така беше по-добре, защото винаги съм се страхувала, че ако разбере за теб, няма да се заинтересува, че няма да те иска, и не можех да понеса мисълта да бъдеш наскърбена по този начин. Но много пъти едва не ти казвах; в моменти, когато знаех, че трябва да ме напуснеш, че моят живот съсипва твоя. Колко често ви виждах заедно в мечтите си, виждах как намираш щастие с него и имаш кой да те обича и да се грижи за теб след смъртта ми. Дано Бог ми прости, че никога не събрах смелост, Кори, но, моля те, опитай се да разбереш, че направих това, защото много, много те обичам. Ако отидеш да се срещнеш с него, миличка, те моля да бъдеш търпелива с него и да не го съдиш прекалено строго. Той е слаб човек, но е и страшно добър и чувствителен. Беше единственият мъж, когото някога съм обичала, и като негова дъщеря — наша дъщеря — ти ми даде всичката радост, от която една жена би могла да има нужда през живота си.

Вероятно ще ти бъде двойно по-трудно, докато четеш това писмо, защото по времето, когато го получиш, мен вече няма да ме има. Но, моля те, знай, мое мило дете, че макар да не можеш да ме видиш, аз винаги ще те наблюдавам и че много, много те обичам.“

Когато Пола се върна в стаята и видя сълзите, които се търкаляха по лицето на Кори, просто взе писмото, прегърна приятелката си с една ръка и го прочете. Когато свърши, тя също плачеше.

Стояха прегърнати дълго време, после Кори каза:

— Ще опитам отново с Филип, Пола. Зная, че може би ще си загубя времето, но… Може и да успея да го трогна, дори и само заради Аналайз.

— Да, мисля, че трябва да го направиш — рече Пола, — заради двама ви. Но не прибързвай. Точно сега си все още твърде уязвима и последното нещо, което ми се иска, е да те видя отново наранена.

 

 

— Добре! — викна Джийни, като пляскаше с ръце, и влезе сред врявата. — Хайде да запазим малко тишина!

Кристъс влезе след нея в работната зала и докато отиваше към забодения на стената график, няколко души от екипа го погледнаха едновременно. В момента планираха пътуването до Англия, понеже снимките в Ню Хампшир бяха приключили и вторият екип беше събрал актьорския състав в Италия.

Джийни изчака да свършат обажданията и когато всички мобилни и обикновени телефони бяха затворени, каза:

— Просто в случай че някой от вас още не знае, човекът, който гледа грубите монтажи заедно с Кристъс миналата седмица, е Пиер Монбастион. Той е човекът, който прави подбор на филмите за следващия фестивал в Кан. И… — Джийни направи пауза и погледна всеки от тях в очите, докато те очакваха резултата. — „Следи от минали животи“ току-що бе одобрен за Кан! — обяви победоносно тя.

Избухнаха радостни викове и докато всички останали аплодираха, двамата оперативни продуценти отидоха да стиснат ръката на Кристъс. Той прие поздравленията им сърдечно, но им напомни, без да сваля очи от графика на монтажа, който държеше, че още не са постигнали напълно целта си.

— Имаме още много работа — добави той, като се огледа наоколо — и нямаме кой знае колко време. Да довършим започнатото, зависи колкото от мен, толкова и от вас и ви казвам, че ако хвана някой да клинчи, лошо му се пише. Ясен ли съм? — И след като всички кимнаха и измърмориха по нещо, погледът му се спря на Джийни. — Ела за малко.

Глъчката изригна почти мигновено. Мениджъри на продукция, мениджъри на екипи, оперативни продуценти, координатори на продукция, помощници и счетоводители се върнаха към телефоните си, а Джийни си запроправя път през лабиринта от бюра към Кристъс. Един поглед към лицето му й беше достатъчен, за да разбере, че все още е бесен.

— Не съгласуваш ли нещата с хората тук? — тросна й се той. — Писала си ми монтаж по времето, когато ще сме в Англия. Как мога да бъда на две места едновременно?

— Ланс ще замине за Англия — припомни му меко Джийни. — Ти сам го пожела, за да можеш да наваксаш.

Кристъс я изгледа свирепо, а след това се обърна към дъската с графиците и й се сопна:

— Тук няма нищо за Уилтшайър!

— Подробностите ще излязат днес следобед — отвърна Джийни, като посочи към една картичка в долната част на дъската. Ако не й бе толкова жал за него, щеше да се разсмее на разстроеното му изражение.

— В кой хотел предпочиташ да отседнеш в Лондон, Кристъс? — неочаквано викна един от мениджърите на продукция.

— Няма значение — отговори Кристъс и се обърна към Джийни.

— Свържи се с Фицпатрик и разбери дали знае подходяща къща за Дейвид Ийстън и семейството му. Ако някой ме търси, ще бъда при Ланс. — И преди Джийни да успее да каже нещо, излезе от стаята.

— Определено се е вкиснал за нещо — рече един от мениджърите на продукция, когато се увери, че Кристъс се е отдалечил достатъчно.

— Мхм или заради някого — отвърна Джийни все още, без да сваля поглед от вратата.

— О?

Всички веднага наостриха уши. Джийни се разсмя и последва Кристъс. Беше сигурна, че вече умуват върху връзката му с Пейдж Спенсър.

Върна се в своя кабинет, който беше свързан с този на Кристъс, и завари съпруга си седнал на собственото й бюро да говори по телефона. Когато чу крясъците от другия край на линията и видя колко е изнервен, тя се ухили. Накрая Ричард остави слушалката. Джийни го хвана за ръката, за да го издърпа от мястото си, и каза:

— Току-що ти откъснаха главата, а?

— Адски си права — отвърна Ричард и изгледа сърдито телефона. — Какво, по дяволите, го яде? Така е от дни насам.

— Кой — поправи го Джийни. — Искаш да кажеш кой, по дяволите, го яде? Отговорът е жена.

Ричард махна недоверчиво с ръка.

— Жените нямат такова влияние над Кристъс — изсумтя той.

— Е, тази има.

Ричард се ококори, после заклати бавно глава.

— Тц, бъркаш, Джийни. Това не е свързано с Пейдж Спенсър, тя не може да има такова влияние над него.

— Да съм казвала, че е свързано с Пейдж Спенсър?

Ричард я изгледа с подозрение.

— Тогава коя? — попита той.

— Хайде, сети се. Сам казваш, че е вкиснат тази седмица. И не може да не си забелязал, че колкото повече наближава да тръгваме за Англия, толкова по-зле става.

— Майтапиш ли се? Да не искаш да ми кажеш, че е хлътнал по онази английска пеперудка, която беше тук с антуража на Фицпатрик?

— Точно това искам да ти кажа. И между другото името й е Кори Браун.

Ричард се ухили.

— Да пукна, ако знаех. А ти откъде разбра?

— Нека просто кажем, че познавам Кристъс.

— Какво казва той за нея?

— Нищо, това не му е в стила. Но ти казвам, че всичко това е заради нея. Оня ден се опитах да поговоря с него по този въпрос…

— Сериозно? — прекъсна я удивено Ричард. — Не знаех, че си толкова храбра. И той какво ти каза?

— Само това, че е тема, която не желае да обсъжда. Но от начина, по който го каза, разбрах колко е зле. Това просто го подлудява…

Ричард отново я погледна със съмнение.

— Сигурна ли си, че добре си разбрала, Джийни? Искам да кажа, тя не е негов тип, нали?

— Имаш предвид, че няма няколко ярда руса коса, дълги-предълги бедра и нацупени устнички? На Кристъс му е писнало от такива жени, Ричард, миличък. Само да щракне с пръсти, те тичат презглава към него.

— Добре де, ами защо не направи нещо по въпроса с тази Кори Браун, вместо да си го изкарва на нас тук?

Джийни сви рамене.

— Вика, че била от ония, дето обичат да се чукат със звезди.

При тези думи Ричард се заля от смях.

— Кристъс Бенати да хлътне по една от тях! Вече схванах. Тя знае ли?

— А ти как мислиш? — отвърна Джийни и го целуна по носа. — Освен това не е такава. Добре де, знам какво ще кажеш и тя наистина скочи право в леглото му, но се запознах с нея и ти казвам, че не е такава. А и каквото и да разправя, Кристъс също го знае. Все още не му е минало от оная работа с Анджелик — продължи тържествено тя. — И кой може да го вини? След такова нещо ще му бъде адски трудно отново да се довери на някоя жена. Не иска да се задълбочава и е бесен на себе си, защото знае, че точно това се получава, независимо дали му харесва или не.

— Мамка му! Твоите дедуктивни способности ме шашардисват! — изстена Ричард.

— Знам, миличък — ухили се Джийни и вдигна телефона, за да отговори.

Веднага трябваше да дръпне глава назад, защото гласът на Бъд Уинтърс изрева в слушалката:

— Майка му стара, къде е Бенати? Току-що научих новината. Кажи му да се домъкне тук, шампанското го чака.

— Ще му кажа — засмя се Джийни и затвори. — Бас държа, че Кристъс просто не е в настроение да пие шампанско с Бъд Уинтърс — отбеляза тя на Ричард.

Ричард изглеждаше замислен.

— Знаеш ли, ако си права за това, Джийни, то изглежда, че лошо ни се пише в Англия.

Джийни поклати глава.

— Не и ако мога да направя нещо по въпроса.

— Джийни! — рече предупредително Ричард.

— Да? — попита тя, олицетворение на самата невинност.

— Знаеш за какво говоря — каза той. — И откъде може да си сигурна, че не грешиш за оная Кори? Пет пари не давам какво казваш, на мен ми се струва, че не е така. Та човекът е прекарал само една нощ с нея.

— Понякога това е достатъчно — ухили се Джийни. След това му намигна и прибави: — Спомняш ли си?

Ричард се засмя.

— Добре, убеди ме. Но не се забърквай в тази работа, Джийни. Знаеш какъв е, когато става дума за личния му живот. А и доколкото познавам Кристъс, той ще оправи това, преди да е започнало да му пречи на филма.

— Тогава какво? Доколкото си спомням, ти беше този, който се тревожеше — напомни му Джийни. — Освен това Кристъс те чака, така че по-добре бягай.

Когато Ричард си отиде, Джийни седна на бюрото си с намерението да го подреди, но половин час по-късно все още седеше с опряна брадичка на дланите си и мислеше за Кристъс. Не се притесняваше особено какъв ще е в Англия, защото дотогава Пейдж щеше да се върне и макар романът им да не бе като от приказките, Джийни знаеше, че на Кристъс му харесва да е с Пейдж. Обикновено подобни неща я вбесяваха, мразеше начина, по който мъжете използваха жените, когато нещо ги измъчваше, но в този случай Пейдж също използваше Кристъс. Сега името й се появяваше по вестниците и тя извличаше дивиденти, каквито не бе и сънувала с някой друг мъж. И Кристъс не беше глупак. Той знаеше какво преследва Пейдж, точно както знаеше и че съвсем скоро ще се обади на Кори Браун — просто имаше нужда от малко време, за да стигне до тази идея. Въпросът бе какво ли изпитваше Кори Браун към него, след като я беше зарязал по този начин? Джийни не познаваше много добре Кори, но знаеше какво би направила на нейно място. Щеше да му каже да върви на майната си, ето какво. „И — помисли си мрачно тя — до края на живота си ще съжалява за това. Така че — реши Джийни — е най-добре да се погрижа това да не стане, иначе ще им се наложи да чакат до следващия живот, за да разрешат проблема.“