Сюзън Луис
Мания (2)

Първа глава

— Какво? Кажи, че се шегуваш! — извика Кори, обърна гръб на огъня и размаха дългата вилица за препичане на хляб с димящата филийка, набучена в края.

— Не разбирам защо. Всъщност идеята ми се струва добра, а на теб, Едуина? — рече Пола и се обърна за подкрепа към майката на Кори.

Прозрачнокафявите очи на Едуина искряха развеселено. Бузите й бяха порозовели от огъня.

— Ако се съгласиш с нея… — започна предупредително Кори.

— Защо просто не изплюеш камъчето? — каза Пола и трепна болезнено, докато се опитваше да се намести по-удобно. — Искам да кажа, какво толкова можеш да изгубиш? Със сигурност не и своята девственост.

Кори я изгледа заплашително и Едуина се засмя с глас. И трите знаеха, че Кори е загубила девствеността си с Дейв, съпруга на Пола. Разбира се, по онова време Пола и Дейв не бяха женени, но излизаха заедно. И вината донякъде беше на Пола, защото, ако не бе започнала да го разиграва, това никога нямаше да се случи. Но Дейв, в усилията си да предизвика нейната ревност, бе насочил интереса си към Кори. И понеже Пола продължи упорито да твърди, че пет пари не дава, Кори, която по онова време беше на двадесет и една и умираше да се раздели със своята заплашваща да се превърне в доживотна присъда девственост, взе, че прелъсти техния стар приятел от училище, понастоящем в амплоато на местния автомонтьор. Не би могло да се каже, че беше някакво паметно събитие, тъй като и двамата бяха твърде пияни, за да си спомнят кой знае какво. В главата на Кори заседна смътното усещане, че след това не се бе чувствала особено доволна от себе си, най-вече тогава, когато Дейв си науми, че е длъжен да каже на Пола какво се е случило. Не беше ли съвсем по мъжки да отиде и да си признае? Ако го беше премълчал, Пола може би никога нямаше да научи, но той не премълча и Кори и Пола, които през целия си живот бяха близки като сестри, а може би дори и по-близки, не си говориха цели три месеца. Сега, пет години по-късно, всички те, включително и Едуина, се смееха, като се сетеха за това.

— Трябва само да отговориш на някоя обява — рече Пола, като постави чинията върху наедрелия си от бременността корем и захапа една дебела препечена филийка. — Никой не те кара ти да пускаш обявата. Е, всъщност не би и могла. Искам да кажа, ако започнат да се обаждат тук, Едуина може да я арестуват за сводничество.

Както си седеше на пода, Кори отправи един изпитателен поглед към майка си, която се надигна, все още смеейки се, и отиде да досипе въглища в огъня. Когато им обърна гръб, двете се спогледаха. Пола й намигна и Кори се усмихна в отговор.

— Всъщност — рече Пола, като се прозина, размекната от топлината на малката дневна — може би е по-добре сама да пуснеш обява. Така ще можеш да посочиш изискванията си. Като начало някой с хубав, голям… — Тя млъкна, когато Кори я замери с една възглавничка. — Какво толкова? — попита тя и прекрасните й сини очи се окръглиха от пресилено смущение. — Мога да те уверя, че това е едно от най-важните…

— Ти си просто ужасна! — засмя се Кори. — Освен това не искам мъж, пък бил той с голям, малък или никакъв такъв.

— Хм! — изсумтя Пола.

— Тогава ни кажи какво искаш, бръмбарче — рече Едуина. Все още стоеше пред огъня с гръб към стаята, но Кори виждаше в огледалото отражението на пламналото й, макар и уморено лице.

— Нищо — отговори й, може би съвсем малко по-оживено, отколкото трябваше. — Не искам нищо. Напълно ме задоволява да живея тук, в Амбърсайд, с теб и…

— Да бе! — вметна Пола. — Пробвай нещо друго. Всички знаем, че нямаш търпение да се махнеш от цялата тази…

Кори й метна предупредителен поглед. Пола млъкна по средата на изречението и лицето й пламна сконфузено.

Едуина се обърна усмихнато и ги огледа. Толкова различни по външност и амбиции и все пак тъй еднакви по природа. Бяха си предани една на друга. И на нея също.

Очите й се спряха на Пола. Всичко в Пола, с изключение на издутия от бременността корем, бе дребно. Рядко се случваше това миниатюрно личице с дяволити сини очи да не успее да я разсмее. А пухкавите, руси до бяло къдрици почти не се бяха променили от детството насам. Разбира се, сега нейната красота се дължеше повече на постигнатото вътрешно удовлетворение, отколкото на ангелските й черти. Едуина знаеше, че Кори далеч не изпитва такова удовлетворение.

— Светът очаква Кори — рече Едуина, — от нея се иска само да отиде и да му се представи.

— Светът или поне аз — отвърна Кори — съм си съвсем добре и тук, в Амбърсайд.

Едуина повдигна недоверчиво вежди.

— Да си живееш в една малка къщичка, в едно малко селце и да въртиш малко магазинче за дрехи? Това за някои може да е достатъчно, но не и за теб.

— Кой го казва? И ако смяташ, че така можеш да ме предизвикаш да пусна обява, за да си намеря мъж, който да промени живота ми, само дълбоко се заблуждаваш. С никого не искам да се запознавам по този начин. Всъщност не знам дали изобщо искам да се запознавам с когото и да било. — Навън нещо шумно издрънча и тя обърна рязко глава. — Какво е това, за бога?

— Ако си мислиш, че господин Бъдещ Съпруг идва през площада на бял кон в тази студена зимна нощ, може здравата да се разочароваш — подхвърли Пола, докато Кори отиваше към прозореца.

— Гюмът на съседите е, вятърът го е прекатурил — рече Кори и пусна края на пердето. — Хайде стига сме умували как да си намеря съпруг. Кажи ни нещо за бебето.

— Какво да ти кажа, дали ме е шубе как ще изкарам такава голяма глава през такава малка дупка ли? Вече сънувам кошмари. По-добре да сменим темата. Смяташ ли да се запишеш в часовете по аеробика, дето ще ги провеждат всеки вторник в кметството? Добре ще се посмеем ако не за друго, поне за това, че ще ги води Ди Робинсън, а знаеш на какво прилича, когато се напъха в трико. Таксата е само две лири. Кажи, че ще се запишеш, Кори, защото хич не ми се ходи сама с онези дъртофелници, ама когато бебето се роди, ще трябва да направя нещо, за да вляза във форма.

— О, боже — изстена Кори, — налага ли се? Само като си представя как подскачам в оная стара зала, където винаги става течение, с такива като госпожа Уилис, а оная подла стара крава Линда Морис да ми мери с очи обиколката на бедрата…

Едуина и Пола се спогледаха.

— Добре де, знам какво си мислите — рече Кори. — Всъщност да, добре би ми се отразило да поотслабна.

— Ох, ето пак! — въздъхна Пола. — И срещу коя точно част от твоята анатомия е насочена омразата ти сега?

— Какво искаш да кажеш?

— По теб няма и грам излишно месо.

— Какво? Я ме погледни! Едва ли би могла да ме наречеш стройна, нали?

— Не, не това е думата, която ми хрумва в първия момент — съгласи се Пола. — По-скоро си…

— Ако кажеш „пищна“, веднага ще се погрижа бебето да започне да излиза през онази малка дупка.

Пола погледна умолително към Едуина.

— Кажи й!

— Опитвала съм се — рече Едуина. — Кори, миличка, ти просто имаш едра структура. Но си достатъчно висока и ти отива. Ако беше малко по-слаба, щеше да бъдеш кльощава, върлинеста. Изобщо нямаше да изглеждаш добре като сега.

— А не е ли по-вероятно като моя майка просто да си малко пристрастна? — отвърна Кори. — Аз съм дебела.

— Закръглена — поправи я Пола. — И трябва да позволиш на Хариет по-често да се занимава с косата ти. Беше ти направила страхотна прическа за сватбата на Кейти и Стив, само не се опитвай да отричаш.

— Леля Хариет е истинска магьосница и това го знаят всички — рече дръзко Кори, — но трябва да призная, че тогава действително изглеждах доста добре.

Тя погледна майка си, от която бе наследила лъскавата кестенява коса. Внезапно я прониза остра болка и следващите думи заседнаха в гърлото й.

— Значи аеробика — рече Пола, която отлично бе схванала положението. — Ще отидем до кметството и ще се запишем веднага щом изляза от болницата, което едва ли ще е след повече от две седмици.

Едуина се засмя и каза:

— Не мисля, че ще бъдеш готова за аеробика толкова скоро, Пола.

— Няма — въздъхна Пола с внезапно навъсено лице. — Предполагам, че си права. И никакъв секс. Умирам да го правим, но Дейв не иска. Казва, че го е страх да не извади окото на бебето. И понеже говорим за Дейв, мисля, че състезанието по мятане на стрелички трябва вече да е свършило, така че по-добре да си вървя, нали знаете как не обича да остава сам с мама и татко. Но ще трябва да се справи, когато вляза в болницата. Благодаря — рече тя, когато Кори я хвана за ръцете и й помогна да се надигне от мекото канапе. — И да не забравите, утре аз ще приготвям салатата за обяд. Ще почистя зеленчуците у дома и ще ги донеса. Става ли? В колко часа?

— Ще сложа пилето около дванайсет — отвърна Кори, — така че ела тогава. След това можем заедно да отидем до кръчмата за по едно питие.

— Идеята ми допада — рече Пола и се обърна към Едуина. — Приятни сънища — каза, като я целуна по бузата. — До утре.

Кети изведе Пола в коридора и затвори вратата зад гърба си.

— Извинявай — рече Пола още преди Кори да е отворила уста. — Просто не съобразих.

— Няма значение — успокои я Кори. — На нея и без това й е ясно колко ми се иска да се махна оттук и да постигна нещо в живота си. Ще ми се изобщо да не го желаех.

— Да, ама го искаш и само влошаваш положението, като се опитваш да отричаш. Все пак не съм имала намерение да повдигам въпроса пред Едуина.

— Колко ли щеше да е по-лесен животът, ако можех да срещна някого и да бъда щастлива като теб.

Пола поклати глава.

— Нямаше да се получи. Ти не би се задоволила с това да останеш в Амбърсайд и го знаеш. Никога няма да стане.

— Ще се наложи — рече Кори и се усмихна, когато видя загрижеността в очите на Пола. Тази усмивка почти разхубави неособено привлекателното й лице; лице, което би могло да мине за красиво, но можеше да изглежда далеч по-интересно, ако Кори си направеше труда.

— Какво, мятане на стрелички в събота вечер, печено пиле в неделя и аеробика във вторник? — каза Пола. — Не мисля, че би могла да понесеш толкова много вълнения, Кори. — После изражението й стана сериозно. — Но ти ще срещнеш някого, сигурна съм. И той ще бъде наистина изключителен; ще видиш, че съм права. И кариера ще направиш. Накрая всичко ще си дойде на мястото.

Кори поклати глава и каза:

— Ако можех да сключа сделка с Бог, щях да живея до края на дните си с мисълта за своите неосъществени планове, само и само…

Пола улови ръката й и я стисна.

— Знам — прошепна тя и вдигна поглед към лицето й.

Кори остана на входната врата, докато Пола, преборвайки се с пристъпите на вятъра, стигна до края на улицата и се прибра в дома на родителите си — последната къща, преди да се излезе на селския площад.

Когато се върна в дневната, завари Едуина седнала на канапето. През ресните на лампата, зад удобното кресло до камината, се процеждаше мека светлина, която образуваше кехлибарен кръг пред краката й, върху протрития шарен килим и по претъпканите лавици зад нея. За момент пробяга странна сянка, когато вятърът навън нададе вой, образува течение между завесите и свирна през комина в малката чугунена камина. Огънят потрепна и отново се успокои.

— Ела тук — каза Едуина и потупа възглавничката до себе си.

Кори вдигна изненадано поглед и когато видя изражението й, се усмихна за миг.

— Зная какво ти се върти в главата, бръмбарче — рече Едуина. — Така че хайде да поговорим.

Кори поклати глава. Никога нищо не бе крила от Едуина, а и нямаше защо. Бяха в прекрасни отношения — колкото майка и дъщеря, толкова и приятелки, но не искаше да говорят за това. И преди бяха водили този разговор без особен успех. Колкото и неудовлетворена и объркана да се чувстваше, много по-различна от хората, сред които бе израснала, нищо на света не можеше да убеди Кори да напусне майка си и да се махне от малкото селце Амбърсайд, за да открие живота, за който почти непрестанно мечтаеше. А знаеше, че майка й се кани да подхване именно тази тема. Кори на свой ред щеше да й пробута извинението, че ако излезе навън със своите амбиции и се опита да се прави на такава, каквато не е, накрая със сигурност ще стане за смях.

Тази вечер не й се разиграваше този фарс, нито пък, както се досещаше, на Едуина. Но като виждаше колко е загрижена майка й, сърцето й се късаше, защото и двете знаеха, че чувствата на Кори нямат нищо общо с причината, поради която не желаеше да напусне това сиво селце с непоносимо монотонното му ежедневие и безлични обитатели.

Тя хвана протегнатата ръка на Едуина и се наведе да целуне някога красивото, но сега подпухнало и бледо лице. Очите й, очи на млада жена, вече бяха загубили блясъка си, но не и нежността, която бе съпътствала Кори през целия й двадесет и шест годишен живот.

— Изглеждаш уморена — каза тя.

Едуина стисна ръката й. Дълбоко в себе си копнееше да й каже да замине, да не пропилява своята младост заради една умираща майка, която иначе можеше да доживее и до петдесет. А тогава Кори щеше да е минала тридесетте. Но Едуина знаеше, че с нищо не може да убеди дъщеря си да я напусне. Бяха си страшно предани. Как само мразеше болестта, която съсипваше живота и на двете!

Поговориха малко за Пола, чиято жизненост сега, след като си беше отишла, им липсваше. След това, усещайки, че майка й отново се опитва да подхване темата за болестта си и за това как Кори не трябва да носи нейното бреме, а да продължи да живее своя живот, тя отиде в малката кухничка в задната част на къщата, за да приготви нещо топло за пиене преди лягане.

Напълни една касерола с мляко, избърса скарата за сушене на съдове и извади двете глинени чаши. Скоро щеше да изважда само по една и тя не знаеше как ще го преживее. Бяха изминали пет години от деня, в който Едуина бе открила, че има рак. Пет ужасни години, през които махнаха тумора от гърдата й и известно време вярваха, че се е излекувала. Последваха две години на радостно облекчение. Две години, в които Едуина изглеждаше по-млада и по-жизнена отвсякога. Какви планове правеха само! Но сега се бе появил вторичен рак. Такъв, който до пет дни, пет месеца или може би пет години щеше да я прибере завинаги.

Докато сновеше из кухнята, Кори усети, че размишлява, както често правеше през последните няколко години, колко по-различно би било всичко, не само за нея, но и за Едуина, ако можеше да харесва същите неща като Пола. Съпруг, бебе, почасова работа в местния клон на бреговата охрана и живот колкото безопасен и сигурен, толкова и предсказуем. Знаеше колко щастлива би била Едуина да я види омъжена, да знае, че когато умре, дъщеря й няма да остане сама. Но нищо не беше толкова просто и макар Кори да изпитваше истинска привързаност към някои от съучениците си, сега мъже, не можеше дори да си се представи омъжена за някого от тях. Даже Боб, единственото й истинско гадже досега, който вече бе женен за Морийн Денис и в когото бе смятала, че е влюбена, преди да открие, че й изневерява с Морийн, не бе успял и за миг да потисне онзи неин изгарящ копнеж по другия живот, който дори не смееше да си представи. Все пак известно време бе мислила за Боб като за свой спасител, за човек, който най-сетне ще укроти неспокойния й дух. И щеше да се омъжи за него, ако я беше помолил и ако не беше срещнал и направил бебе на Морийн.

Но сега не съжаляваше за това, понеже знаеше, че ако положението с Едуина бе по-различно, щеше да смята, че Морийн Денис й е направила услуга. Мъж, израснал в Амбърсайд, чиито представи за забавление се изчерпваха с мятане на стрелички в събота вечер и периодични пътувания до Ипсуич, когато футболният отбор играеше на свой терен, просто не беше за нея. Не беше за нея и да върти цял живот майчиното си магазинче за дрехи на селския площад и от време на време да я опипват по коленете в залата за бинго. На този етап се задоволяваше с мечти, оставяше ги да я понесат, докато се видеше увлечена в забързания, бляскав и напрегнат живот на отдадена на кариерата си жена, също като онези, за които беше чела по списанията. Почти всяка кариера я устройваше, но ако можеше да работи в телевизията, да ходи навсякъде из страната и света, за да снима драми, документални филми или дори новини, е, това щеше да бъде върхът. Понякога си представяше и свободните си часове, които сигурно щяха да бъдат малко, имайки предвид изискванията на професията й. Щеше да ги прекарва като синовете и дъщерите на семействата, които живееха във внушителни имения в околностите на града и идваха през летните уикенди, за да организират купони, докато родителите им бяха заминали някъде на почивка. Цялото предишно лято ги наблюдава през витрината на магазинчето, като объркваше илиците на копчетата, докато обличаше манекените, и често откриваше, че се усмихва през сълзи на завист, като ги виждаше как се забавляват, докато профучаваха през селцето с откритите си коли, с надута до дупка музика и развети от вятъра коси. Нямаше представа как се казват, хората от големите къщи нямаха почти нищо общо със селцето, освен в редките случаи, когато идваха в кръчмата или се отбиваха набързо до бакалницата. Никой от тях не беше влизал в магазинчето за дрехи. Сигурно не бяха го и забелязали. Изложените дрехи бяха твърде скучни, а стилът им прекалено сухарски в сравнение с великолепните маркови творения, които носеха. Представяше си как в неделя вечер се връщат в Лондон, за да продължат бляскавия си нощен живот, а през деня са погълнати от своите обвързани с власт, но и изключително отговорни професии; как само копнееше да ги последва, да бъде една от тях.

— Между другото — рече Едуина, докато поемаше чашата с горещ шоколад от ръката й — зная, че вие двете с Пола обичате да ме поднасяте, но нали не мислиш сериозно да си потърсиш мъж чрез обява?

Кори, която в момента сипваше въглища в огъня, се обърна бавно и я погледна, преструвайки се на изненадана и объркана.

— Е, мислех да сложа на вестникарската будка на Норман бележка, че давам уроци по френски. Защо, смяташ, че не бива ли?

— Не съвсем, миличка, дори и да оставим настрана това, че не говориш френски.

— Не мисля, че наистина е необходимо да го говориш — отвърна още по-невинно Кори.

— В Амбърсайд биха очаквали точно това — засмя се Едуина. — А сега пусни телевизора. Хайде да се изтегнем на канапето и да се посветим на късния филм.

— Оооох! — потрепери развълнувано Кори. — Чакай само да си взема пантофите.