Ребека Уинтърс
Телевизионната принцеса (9)

Девета глава

— Честита Нова Година, Картър, нищо, че вече е почти февруари!

— Дом! Ти си се върнала! — Картър скочи от въртящия се стол, прекоси стаята и я прегърна. — Чакай, да те видя по-добре!

Проницателните му черни очи я огледаха бързо.

— Беше доста бледа, когато те видях на Коледа. Но сега имаш прекрасен тен и косата ти ми харесва така, по-дълга. Но защо имам чувството, че не си на седмото небе?

— Разбира се, че съм. Глупчо!

— Не оправдаха ти Хаваите очакванията ти?

— Прекарах чудесно там.

— Причината е в очите ти. Видях, има някаква тъга… Ще ми кажеш ли причината?

— Не. Обаче искам да обсъдим работния ми график.

— Очаквах да ми заявиш, че напускаш. Добре, да поговорим.

Домини седна срещу бюрото му.

— Първо, искам да ти благодаря, че ми позволи да отсъствам. Имах нужда от този месец, прекаран на брега на морето. Бях на лекар тази сутрин. Направи ми рентгенова снимка и каза, че бронхитът ми е излекуван напълно.

— Отлично. — Картър поглади мустаците си. — От няколко години те предупреждавах, че трябва да си вземеш отпуска. Трите седмици, когато гледа баща си в болницата, не влизат в сметката. Убеди ли се най-сетне, че е добре да си починеш?

— Знам, че беше прав, ала никога не ми е харесвало да пътувам сама. Като малка винаги почивах с родителите си, а след смъртта на мама, баща ми ме водеше често на пътешествия. Когато и той почина, дори идеята да отида някъде сама ми бе противна. А това боледуване ме накара да осъзная, че не трябва да се претоварвам.

— Е, добре, радвам се да го чуя. Сега кажи, какви бомбастична изненада си ми приготвила?

Той й намигна.

— Бих желала да работя на четиридневна седмица, така че да имам три почивни дни.

— Продължавай.

— Това като че ли е всичко. Виждаш ли, докато бях в Мауи и се сприятелих с група туристи и много често плавах с тях. Нямах и представа колко вълнуващо може да бъде. Оказа се, че някои от тях живеят близо до Такома и имат морско училище. Поканиха ме да им се обадя, когато съм свободна. Излизат в морето всеки ден, освен когато времето е лошо.

— Да не би да си влюбена?

— Само в плаването.

— Жалко. — Той хвърли бърз поглед към нея. — Какво друго имаш предвид?

— Знам, че ти искаше да замина на турне в Спокан, но мисля, че все още не съм готова за такова натоварване.

— Съгласен съм.

— Наистина ли?

— Винаги ще останеш любимата ми Принцеса от приказките, Дом. Но, докато беше в Бремертън помислих, че не мога да очаквам това да продължи вечно. Не ме разбирай грешно. Ти създаде ролята. Тя е твоя, докато желаеш, обаче…

— Обаче, доколкото те познавам, вече имаш някой друг предвид — довърши тя мисълта му. Странно, ала идеята му не я разтревожи. — Хелън?

— Тя се подготвя от години.

— И е по-млада.

— Намислил съм да я наречем Приказната фея, тъй като е съвсем дребна, и да й дам повече възможност за изява.

— Можем да се редуваме през седмица! — каза запалено Домини. — И тя ще отиде в Спокан вместо мен!

— Реших да отложа турнето, докато станеш готова за него, но Хелън би могла да поеме част от твоята работа и в телевизията, и при записите. Мисля, че идеята ти за четиридневна седмица е много удачна и ще даде възможност на Хелън да се утвърди.

Домини потръпна, щом си спомни думите на Джеръд, че Картър я манипулира. Макар и да опита да му докаже, че греши, нито за минута не се съмняваше, че той не е променил мнението си.

— Картър, не знам как да ти се отблагодаря!

— Това устройва и двама ни, скъпа моя. Програмата ти издигна компанията ни на качествено ново ниво. Нямаме никакви конкуренти, защото Домини Лоринг е една!

— Благодаря ти — развълнувано прошепна тя.

— Иска ми се баща ти да беше жив, за да мога да му благодаря, че подкрепи решението ти да работиш за мен, въпреки собственото му разочарование. Случвало ли ти се е да съжаляваш?

— Не, никога! Харесва ми в студиото, а и извън него имам достатъчно възможности да пея класика.

— А плаването?

— Работата ми винаги е била на закрито. Промяната е добре дошла за мен. — Докато говореше, лицето й грейна.

— Знаеш ли, току-що ми даде една идея. Плаващата принцеса.

— О, не — засмя се тихо Домини и стана. — Можеш ли да си представиш какво ще стане с перуката под напора на морския вятър?

— Желая ти щастие, скъпа моя! Дано намериш това, което търсиш. Заслужаваш го. — Той стана да я изпрати до вратата. Прегърна я и я целуна по челото.

Когато се прибра в жилището си в края на деня, Домини се почувства много спокойна. Картър беше проявил дори по-голямо разбиране, отколкото очакваше, и вече можеше да се подготви за почивните дни в Такома без всякакво чувство за вина.

Докато вечеряше, тя включи телевизора, но установи, че вместо да следи новините, се бе загледала в красивото розово дръвче, сложено на масичката за кафе. Не можеше да спре да мисли за дните, когато Джеръд бе любещ и нежен. Все едно, че човъркаше рана. Розите символизираха един краткотраен период на радост и щастие. Мислите й непрекъснато се връщаха към децата и мъката им, когато си заминаваше. Още по-страшно й прозвучаха учтивите и формални думи на Джеръд в благодарност за подаръците, изречени без капка вълнение. Беше се държал много хладно студено.

Докато беше на Хаваите, тя започна да пише писмо на момчетата, но го скъса. Опита десетки пъти, обаче не можеше да измисли нищо, което би успокоило болката в изтерзаните им сърца. Може би беше по-добре да не им се обажда, а знаеше, че те страдат от раздялата, както и самата тя. Погледна снимката им, която й бяха подарили за Коледа. Вероятно Джеръд я бе направил по време на някое плаване. Съжаляваше, че на нея и той не е с тях.

Беше в кухнята, когато се позвъни. Предположи, че е съседката й и изтича да отвори, както си беше с нощница и боси крака. Отвори вратата, без да сваля веригата и надникна през пролуката. Отвън стоеше Джеръд, облечен в тъмен костюм и вратовръзка. Гледаше го изумено. Изглеждаше по-слаб от обикновено и чертите на лицето му бяха изострени.

— Джеръд!

— Може ли да вляза? — прозвуча дълбокият му плътен глас, преследвал я в сънищата й.

— Не мисля, че… — Тя опита да си поеме дъх.

— Трябва да поговорим — продължи той, като че ли не я чу. — Ще отвориш ли вратата или да я разбия? Ще го направя, без да ми мигне окото.

Неговата невъздържаност я порази. Знаеше, че не говори напразно, и това я разколеба.

— Само момент, да се облека.

— Свали веригата, Домини!

Заплахата в гласа му я накара да се подчини разтреперана. Той бързо влезе и затвори вратата. Нещо в тихата му решителност я обезпокои повече от агресивността му. Обърна се към нея и най-сетне застанаха лице в лице.

— През цялото време мислех, че си на турне в Спокан — каза той напрегнато. — Позвъних в студиото да попитам кога ще се върнеш, но секретарката ми отговори. Че не се знае колко време ще отсъстваш. Къде беше, Домини? Едва ли си направила този тен във Вашингтон.

Стоеше, забила поглед в пода, и усещаше как кръвта пулсира в слепоочията й. Беше опитвал да я намери. Защо?

— Послушах съвета ти и взех отпуска. — Осмели се най-сетне да го погледне. — Добре ли са децата?

— Въпросът е спорен. Толкова ли беше трудно да им напишеш няколко реда?

— При създалите се обстоятелства ми се стори по-разумно да не им пиша. Питър и Майкъл знаят, че винаги могат да ме намерят в студиото.

— И как да го направят, след като там те нямаше?

— Реших да остана на Хаваите, докато лекарят ми не потвърди, че съм напълно здрава.

— Ето къде си била. Консултирала ли си се със специалист?

— Да. Каза ми, че всичко е наред. А сега, ако това е всичко…

— Не, това не е всичко! — Джеръд се приближи съвсем близо до нея. — Сама ли беше?

— Какво те засяга?

Той светкавично я хвана за брадичката и повдигна лицето й. Докосването на пръстите му накара цялото й тяло да потръпне от удоволствие.

— Трябва да знам, дали друг те е държал в обятията си и те е обичал, след като напусна Бремертън. Кажи ми!

— Джеръд… — В изблик на чувства тя притвори очи и свали ръката, която не й позволяваше да наведе глава.

— Какво „Джеръд“? — попита той и стисна раменете й. — Имаш ли и най-малка представа, какво преживях, докато се питах къде си и дали си сама? Не знам за теб, но през целия си живот не съм имал толкова безсънни нощи!

Зашеметена от признанието му, Домини вдигна лъчистите си зелени очи към него, ала главата му закри светлината и устните му се впиха в нейните. Необузданият му копнеж я накара да се отпусне, изпълнена с желание. В тялото й се разля приятна топлина, тя се притисна към него и отстъпи пред настойчивостта му. Шепнеше името му и го целуваше страстно, опиянена от допира на ръцете си, плъзнали се под сакото му.

— Домини! — извика Джеръд и чувствата, бушуващи в него, разтърсиха силното му тяло. — Желая те и знам, че ти също ме желаеш! — Устните му търсеха очите й и пламналите й страни, но неизбежно се връщаха на устните й. — Позволи ми да те обичам, Домини! Нека забравим всичко казано преди — говореше той, свел лице на шията й. — Полудявам от чувствата, които разпалваш в мен!

Понечи да я вземе на ръце, но тя намери сили да се отдръпне от него. Досега не бе споменавал, че я обича. Само беше казал, че я желае — нищо повече от еднократно удоволствие.

— Какво има, Домини? Много ли бързам? Не можеш да отречеш, че е неизбежно. Не и след това, което започнахме! — Джеръд свали вратовръзката си и я хвърли на дивана.

— Не отричам нищо — пророни глухо тя.

— Направих графика си така, че да прекараме заедно тези почивни дни. Можем да отидем в една усамотена вила в Пенинсюла, далече от всички.

Домини се мъчеше да намери точните думи. Всичко в нея крещеше, че иска този мъж. Перспективата за три дни и нощи с Джеръд я изкушаваше неудържимо. Но след това? Какво щеше да прави сама в леглото си през хилядите дни и нощи, когато той нямаше да я желае повече? Тя искаше правото да сподели целия му живот, а не само няколко откраднати момента на екстаз. Искаше неговите деца. Искаше сърцето и душата му!

— Не мога — отвърна му с неясен глас.

— Кажи ми поне една основателна причина! Ще отречеш ли, че го желаеш така силно, както и аз?

— Имам друг ангажимент и не мога да го отменя.

— Добре, нека отидем тогава следващата седмица.

— В момента е невъзможно да ти обещая. Отсъствах от студиото почти три месена.

— Домини… — Придърпа я към себе си и я прегърна. — Мислих много за нас. Всъщност не желая само един уикенд с теб. Това няма да е достатъчно! — Той покри лицето, устните и шията й с горещи целувки. — Остани с мен тази нощ! Знам едно прекрасно място извън града, където ще бъдем само двамата. А ако не можем да заминем никъде, нека поне се възползваме от дните, през които съм в Сиатъл!

Погледът му бе радостен, изпълнен с желание и възбуда. Обаче нещо й пречеше да сподели въодушевлението му. Грешеше ли или той наистина очакваше да приеме една любовна връзка с него?

— А децата?

— Какво децата — попита Джеръд с глас, пълен с вълнение. — Знаеш, че госпожа Моън е там и винаги се грижи за тях, когато ме няма. Всичко ще остане между нас. Ще идвам по-често в Сиатъл.

Значи той наистина искаше само любовна връзка!

— Защо притихна? Какво има? Ако предпочиташ да останем тук, нямам нищо против. За мен няма значение къде ще спим, щом ще бъдем заедно.

— Ти си вълнуващ мъж, Джеръд, и аз не мога да отрека, че ме привличаш. Не бих могла да го скрия, дори и да исках. Но случайните връзки не ме интересуват.

— Нима съм загатнал такова нещо?

— Не съм съвсем сигурна. Когато дойде за пръв път в кабинета ми, ти ме обвини, че съм готова на всичко в името на славата. Но се постара да прикриеш лошото си мнение за мен.

— Това беше преди да те опозная! — извика Джеръд.

— А сега ме познаваш и искаш просто да легна с теб?

— Изкривяваш думите ми. Познавам истинската Домини Лоринг и я желая в леглото и в живота си!

— Но само под прикритието на тъмнината и далече от дома и семейството ти! — Тя едва удържаше гневните си сълзи.

— Но, за бога, ти си Принцесата от приказките! Трябва да пазиш репутацията си!

— И една дискретна любовна връзка с теб няма да я застраши — допълни тя разгорещено.

— Нима съм споменавал за любовна връзка? — изгледа я гневно той. — Току-що ти казах, че искам да бъдеш част от моя живот! Ще бъдем предпазливи, така че момчетата да не забележат нищо!

— Нещата винаги излизат наяве, Джеръд.

— Ще направя всичко, което искаш! Имаш ли представа колко силно копнея за теб? — Прегърна я и я придърпа към себе си.

Устните му, спуснали се върху нежната кожа на врата й, й подействаха като опиат и я изпълниха с желание. Тя наведе глава, за да го улесни.

— Трябва да помисля — прошепна му, толкова близо до решението да се предаде, че се уплаши.

— За какво има да мислиш? — изстена Джеръд.

— За твърде много неща! — Отдръпна се от него. — Тази връзка ще свърши някой ден. Ето за какво трябва да помисля. И за това, че досега никога не съм била с мъж!

— Нима искаш да кажеш, че досега не си се любила? — попита той невярващо, после хвана ръцете й и целуна с влудяваща нежност дланите й.

— Да. Както виждаш, доста неща не знаеш за мен. Трябва ми време!

Домини издърпа ръцете си.

— Била ли си влюбена, Домини?

— Мисля, че да, веднъж.

— Картър?

— Роберто Верини.

— Тенорът?

— Да. Забеляза ме на едно оперно прослушване в Рим. Нарече ме неговата красива американска роза. Влюбих се безумно. Докато един ден разбрах, че наричаше Герда германски еделвайс, а Анита — мексикански мак.

Джеръд отметна глава, разсмя се и я прегърна отново. Зарови лице в косите й и захапа леко ухото й.

— О, Домини… — изстена той. — Вече разбирам защо съм така луд по тебе. Никога не знам какво ще кажеш. Колко дълго трябва да чакам отговора ти?

Тя се отпусна на рамото му. Наслаждаваше се на топлината и силата, излъчващи се от него, ала вече знаеше отговора. Обичаше го, но никога не би се съгласила на друго, освен на женитба. Предполагайте, че и той я обича малко, ала не достатъчно, за да се обвърже за цял живот. Може би още беше емоционално свързан с жена си. Ала каквато и да бе причината, една любовна връзка с него щеше да я нарани, дори да я съсипе. И накрая щеше да остане сама. Освободи се бавно от прегръдката му и се отдръпна.

— Ще ти отговоря веднага. Ако трябва да използвам думите, които каза в нощта, преди да напусна Бремертън, искам да бъда с теб, но ако го направя, може би ще съжалявам цял живот. Поради определени причини отговорът ми е: не!

В сините му очи за малко проблесна заплаха, после угасна.

След миг си беше отишъл.

 

 

За Домини февруари бе най-безличният месец в живота й. Питаше се дали ще може някога да се излекува от болката, породена от загубата на Джеръд.

Потопи се отново в работа, за да не мисли за него. Бе предвидено последната вечер на месеца да пее в операта с дружеството за ораторна музика. Репетициите на „Спасителят“ бяха след работа и я натоварваха така, че нямаше време да се замисля за нещастието си.

Вечерта на представлението беше облечена с рокля до земята и на шията си бе сложила наниз от перли. През изминалия месец косата й бе станала още по-дълга и скриваше перлените й обеци — подарък от Джеръд за Коледа, който тя щеше да пази цял живот. Като цяло бе доволна от изпълнението си, особено в частта, която бе любима на баща й — „Той ще нахрани своето паство“. Представлението мина пред препълнена зала. След края му Домини остана заедно с другите изпълнители зад кулисите, за да приемат поздравленията на почитателите им. Хората се тълпяха към тях от всички страни. Вече мислеше да тръгва, когато усети как някой подръпна леко роклята й. Погледна надолу и видя една светла руса главица. Детето я държеше здраво, почти отчаяно.

— Майкъл! — Радостният й вик накара няколко души да извърнат глави. Вдигна момченцето на ръце. — Не мога да повярвам!

— Казах на госпожа Моън, че ще се радваш да ме видиш. — Усмихна й се сладко и обви здраво ръце около врата й.

— Къде е тя? Къде е Питър?

Той отпусна прегръдката си и огледа тълпата наоколо от своята височина.

— Ето там.

Посочи в посока към едното стълбище, Домини го целуна импулсивно. Сърцето й биеше лудо от тази неочаквана среща.

— Татко ти също ли е тук? — попита тя, като си проправяше път през тълпата и притискаше Майкъл.

— Не. Замина задълго в Лос Анжелис. Не можахме да отидем с него, тъй като сме на училище, но той каза, че следващия път ще ни вземе със себе си.

— Разбирам — прошепна Домини, странно потисната. Дали бе заминал по работа или за удоволствие? И, което бе по-важно — беше ли сам? Мисълта, че може да е с друга жена, я влуди, но нямаше как да попита децата.

— Ето я! — чу се гласът на Питър. Той се промъкваше през тълпата и вече почти бе стигнал до тях.

Домини остави Майкъл на земята, наведе се да целуне брат му и го прегърна силно. И двете момчета бяха с пуловерите, които им бе оплела.

— Питър! — каза тя почти разплакана, когато той я прегърна. — Не можеш да си представиш колко ми липсваше!

— И ти на мене — отвърна сериозно момчето. — Татко не ми позволява да ти се обаждам, но видяхме, че участваш в концерта, така че няма да има право да ни се кара — заяви той и сграбчи ръката й.

— Госпожице Лоринг… Домини — каза икономката, когато най-сетне си проби път до тях.

Нейното идване я спаси и тя не отговори на тъжните думи на Питър. Прегърна силно възрастната жена, после подаде ръце на децата и те ги хванаха здраво.

— Когато разбрахме, че ще изпълнявате една от главните роли, решихме с момчетата, че не бива да пропуснем концерта — обясни й госпожа Моън. — „Спасителят“ винаги ще ни напомня за времето, когато бяхте в Бремертън.

— Домини, ти пя чудесно, обаче „Медената питка“ ми харесва повече — намеси се Майкъл.

Всички се разсмяха. На четиримата заедно им беше толкова добре, че Домини не можеше да повярва, че сега няма да поемат заедно към Бремертън, като семейство.

— Имам прекрасна идея. Какво ще кажете сега да ми дойдете на гости? Можем да купим по пътя храна от китайския ресторант и да се повеселим. След представление винаги умирам от глад. Съгласни ли сте?

Може би не беше честно да притеснява така госпожа Моън, но не можеше да се сдържи. А и Джеръд не бе там, за да се противопостави. Ала дори да беше, щеше да се пребори с него. Обичаше момчетата и знаеше, че те жадуват да бъдат с нея.

— Може ли, госпожо Моън? — попитаха децата възбудено.

Домини реши да стигне докрай.

— Госпожо Моън, ако имате някаква работа в Сиатъл, можете да оставите момчетата да пренощуват при мен. Така ще можем да останем до по-късно, а утре да си отспим. Имам диван във всекидневната, могат да спят на него.

Очите на децата бяха устремени към нея и я гледаха като някакво божество. Предложението им се струваше толкова фантастично, че не можеха дори да проговорят. Икономката се усмихна.

— Ако сте сигурна, че това няма да ви притесни прекалено, мисля, че идеята е чудесна. Липсвахте им много. Сестра ми живее тук и мога да пренощувам при нея. Вече е доста стара и ще й бъде трудно, ако отида с децата.

— Защо не оставите момчетата при мен и за двата дни, стига за вас това да е удобно? Нямам никаква работа до понеделник.

Госпожа Моън изглеждаше очарована от предложението.

— Само ми кажете адреса си, за да мина да ги взема в неделя следобед. Ще трябва да се приберем в Бремертън навреме, за да се подготвят за училище.

Докато Домини даде някои обяснения на госпожа Моън и си взеха довиждане, тълпата вече бе намаляла значително. Майкъл и Питър стояха притиснати към нея и тя желаеше този миг да не свършва никога. Беше щастлива, че е с тях, а това бе и една връзка е баща им. Някои техни забележки и маниери й напомняха силно за него и болката в нея бе нетърпима. Поведе ги към колата и по пътя спряха да купят храна. Беше й трудно да слуша това, което й говореха за Джеръд, но децата изгаряха от нетърпение да й разкажат всичко за живота им, след като си бе отишла. Всяка тяхна дума й бе скъпа.

Продължиха да разговарят доста, след като се навечеряха и приготвиха за лягане. Домини щеше да запомни за цял живот тези откраднати часове. Откритието, че от Коледа насам Джеръд е бил постоянно в лошо настроение я накара да се запита дали му липсва.

— Защо татко те целуваше, след като толкова много не те харесва? — изтърси съвсем неочаквано Питър.

— Не мога да ти отговоря. Питър. Понякога възрастните се държат странно, без самите те да знаят защо — отговори тя и усети как болка пронизва цялото й същество.

— Мразя го!

— Не говори така, Питър! Той те обича много силно! — Домини се наведе над него и го потупа нежно по ръката.

— Не, не ме обича! По-лош е дори от директора на училището ми. Предпочитам да живея с теб, а знам, че не мога. Когато порасна, ще избягам. Майкъл също…

Изглежда, че в дома на доктор Улф цареше смут.

— Домини, може ли утре да отидем до Аквариума?

Неочакваната молба на Питър й напомни, че трябва да отмени ангажиментите си за почивните дни.

— Мисля, че идеята е чудесна. За последен път бях там преди години с татко. А сега трябва да спим, за да бъде утре Майкъл бодър.

Детето бе изтощено до краен предел.

— Толкова си добра — каза Питър и затвори очи. — Домини… Обичам те!

— Аз също те обичам, Питър! — Когато се наведе да го целуне за лека нощ, една солена сълза се спусна по бузата й и падна върху неговата…

В понеделник Домини тръгна на работа с нова тежест на сърцето. Да каже сбогом на момчетата бе едно от най-трудните неща в живота й. Не можеше да им обещае, че ще се видят отново, а и те не попитаха.

Жилището й бе толкова празно без оживените им гласчета, че всяка вечер изпитваше ужас, когато се прибираше. Откакто Джеръд си бе отишъл, животът й бе празен и безсмислен. Въпреки че обичаше работата си, й се струваше, че стои накрая на света и го наблюдава, без да бъде част от него, без да усеща вкуса на живота…