Пени Джордан
Неизречено желание (9)

Девета глава

Тръгнаха рано с колата на Фрейзър след тягостна закуска с близнаците, които явно не желаеха да разговарят с родителите си. Ребека съчувстваше на Лилиан, която страдаше от така създалата се ситуация и очевидно се разкъсваше между любовта си към Рори и близнаците. Тъжно си помисли, че навярно ще дойде ден, в който Лилиан ще съжалява, че е предпочела Рори. Той беше себичен, капризен мъж и не беше в състояние да обича друг освен себе си. По време на дългия път неколкократно се опита да предизвика брат си и Ребека можеше единствено да се възхити на самообладанието и невъзмутимостта, с която Фрейзър парираше нападките му.

Ребека не знаеше почти нищо за пансиона, препоръчан на Лилиан. Седеше на предната седалка до Фрейзър и се чудеше дали и той е изнервен като нея. Навярно се тревожеше за близнаците и бъдещето им, но съумяваше да прикрие безпокойството си. Всъщност единствен Рори явно беше преизпълнен с нетърпение и самодоволство, което дразнеше Ребека.

Пътуването беше дълго и изморително. Натовареното движение през почивните дни и продължителните спирания заради ремонти по пътя допълнително го утежняваха. Ребека се чувстваше на ръба на пълното изтощение, но едва ли единствената причина за това беше, че все още не се е възстановила напълно. Чудеше се дали само тя реагира толкова болезнено на напрежението в колата.

Рори не пропусна хапливо да напомни разликата между него и Фрейзър. Той трябваше да кара евтина кола под наем, а Фрейзър притежаваше нов луксозен даймлер. Ако не знаеше от една случайна забележка на майка си, че когато Рори е навършил двайсет и пет години, Фрейзър му е дал голяма сума, равностойна на половината от стойността на имението, защото е чувствал, че правото на първородство е некоректно, като слушаше Рори, Ребека би могла да остане с впечатление, че Фрейзър го е измамил. На няколко пъти прехапа устни, за да не започне да защитава Фрейзър. Разбираше защо той не говори и не прави нищо, което би могло да раздразни Рори. Бъдещето на близнаците беше заложено на карта. Искаше й се да познава Лилиан добре, за да я дръпне настрани и да я помоли да оставят близнаците при Фрейзър, след като не могат да ги вземат в Хонконг или да се установят във Великобритания. Един живот в пансион, лишен от любовта, която тя и Робърт получаваха от родителите си, без честите посещения и ваканциите със семейството, от които, както Ребека подозираше, близнаците ще бъдат лишени, би се отразил твърде пагубно върху психиката на близнаците. Но Лилиан, явно убедена, че Ребека и Рори някога са били любовници, не криеше враждебността си към нея. Обръщаше се единствено към Рори или Фрейзър и напълно я пренебрегваше.

Веднага щом излязоха от Лондон и се избавиха от задръстванията по улиците на града, спряха да обядват и когато отново тръгнаха, беше вече два и половина след обед. Срещата им беше в четири часа и докато Рори се поздравяваше за добрия избор и изтъкваше близостта на училището до града и аерогарата, Фрейзър мълчеше с гневно стиснати устни. Ребека си мислеше, че навярно като нея самата и той е обезпокоен, че ще му бъде невъзможно за един ден да отива до пансиона и да се връща.

Щеше да му бъде много трудно да посещава близнаците често. Гласът на Лилиан я изтръгна от тъжните й мисли:

— Ти си толкова добър към близнаците, Фрейзър, но не мога да не се съглася с Рори, че когато с Ребека се ожените, наистина трябва да започнете живота си без децата.

Ребека се изкуши да каже, че техния брак няма да промени нещата и че близнаците трябва да останат в Айсгарт, но Фрейзър сякаш прочете мислите й, защото я изгледа мрачно и тя замълча.

Навремето сградата на училището явно е била малко феодално имение, собственост на кралица Ана. Подобренията, направени съвсем дискретно, свидетелстваха за успеха и благоденствието на пансиона. Проспектите, които Ребека разгледа, предлагаха удобства, които човек очакваше да види по-скоро в луксозен хотел, отколкото в учебно заведение. Помисли си, че не трябва да подценява качествата на персонала само защото в проспекта се обръщаше повече внимание на заниманията в свободното време, отколкото на учебния процес.

Когато четиримата влязоха в кабинета на директора, от благоприличие, а и защото в крайна сметка близнаците не бяха нейни деца, Ребека вървеше последна, но за нейна изненада Рори се извърна, с пресилена усмивка обхвана лакътя й и преди тя да възрази, високо заяви:

— Ето сега се нуждаем от помощта ти, Ребека. Като експерт, така да се каже. — И като че ли за да я обърка още повече, не без известна арогантност се обърна към директора, който стана да ги поздрави. — Годеницата на брат ми… Учителка. Тя ще ни каже дали пансионът е подходящ за близнаците.

Директорът впи в нея хладен преценяващ поглед и Ребека почувства, че гъста червенина заля лицето й. Рори я унижаваше преднамерено, но по изражението на Лилиан и Фрейзър, тя разбра, че те приемат поведението на Рори като предварителна уговорка между тях двамата.

С подчертана учтивост директорът настани Лилиан на стола пред писалището си. Рори седна до нея. Фрейзър и Ребека бяха поканени да седнат на канапето, отдалечено до отсрещната стена. Щом се настаниха, Фрейзър се обърна към Ребека:

— Наистина преди време идеята да се омъжа за теб ме забавляваше, но дори да имах сериозни намерения, безразличието ти към бъдещето на близнаците щеше да бъде повод да променя решението си.

Нейното безразличие?! Ребека въздъхна и гневно се извърна към него.

— Идеята да ги изпратим в пансион не беше моя!

— Вероятно. Но снощи изглеждаше много въодушевена от идването ни тук с Рори и Лилиан. Какво целиш, Ребека? Още ли се надяваш да се случи невъзможното и Рори да обърне гръб на съпругата и семейството си?

Директорът заговори. Имаше плътен глас, който владееше отлично. Умееше също да наложи дистанция между себе си и тях, и го правеше толкова умело, че Ребека не знаеше какво да мисли за него. Беше високо квалифициран, училището — добре уредено и, както тя заподозря, по съвсем модерен маниер, но дали това беше най-подходящото място за близнаците…

Спомни си старомодния пансион на по-малко от трийсет километра от Айсгарт, който двамата с Робърт посещаваха. Преподавателите там бяха изцяло посветени на проблемите на своите възпитаници. Училището беше достатъчно близо до Айсгарт, за да могат двете самотни деца да чувстват, че имат връзка с нещо близко и познато.

Когато най-после си тръгнаха, всички вървяха странно умълчани, с изключение на Рори, чийто ентусиазъм явно не стихваше.

— Е, не зная какво ще кажете вие, но аз нямам търпение да намерим някое място, където да ни сервират приличен обяд и бутилка вино. Далеч ли е хотелът? — попита той съпругата си, докато чакаха Фрейзър да отключи вратата.

— Не. Съвсем наблизо е. Много родители го използват, когато посещават децата си. — Лицето на Лилиан помръкна и тя колебливо добави: — Рори, не съм убедена, че правим подходящ избор. Толкова далеч от Айсгарт е, че децата ще се чувстват ужасно самотни. И Фрейзър ще им липсва.

— Казах ти вече, скъпа. Не мога да позволя Фрейзър да играе ролята на баща за нашите две зверчета. Не и когато скоро сам ще има свои деца.

Не изглеждаше доволен от това, че Лилиан изрази съмненията си. Думите й обаче донесоха известно облекчение на Ребека. Ако Лилиан можеше да бъде убедена, че близнаците ще се чувстват по-добре с Фрейзър, може би имаше надежда децата да останат в имението! Преди да е изгубила кураж, побърза да каже:

— Но аз ще бъда много щастлива, ако близнаците останат в Айсгарт.

Тримата се извърнаха към нея. Рори раздразнено свъси вежди, Лилиан изглеждаше изненадана, а Фрейзър… Ребека не знаеше какво се крие зад мрачния му и студен поглед.

— Самата аз съм живяла в пансион и зная колко е важно да не се чувстваш напълно изолиран от семейството си. Ние имахме късмет — дипломатично добави тя. — Родителите ни можеха да ни посещават често. — Ребека замълча за миг, сякаш да събере кураж и после, като се молеше да не направи погрешна стъпка, продължи: — Зная, че говоря и от мое име, и от името на Фрейзър, когато казвам, че бих се радвала близнаците да останат с нас. Те обожават Фрейзър, а и аз самата силно се привързах към тях — добави тя колкото можеше по-убедително. — Естествено — продължи Ребека, притеснена от насоченото към нея внимание, — разбираме, че тяхното образование би трябвало да е от първостепенно значение за вас, но близо до Айсгарт има много добри училища.

Лилиан я погледна с изненада и облекчение.

— Трябва да призная, че ако близнаците можеха да останат в Айсгарт, това би било идеалното решение. — Извърна се към Рори. — Зная, че споделяш мнението ми, скъпи. — Отново се усмихна плахо на Ребека. — Снощи Рори ми каза как би предпочел да остави близнаците с Фрейзър, но чувства, че това е некоректно към теб.

Ребека рязко вдигна глава и Рори не съумя да прикрие раздразнението, сгърчило лицето му. Значи тя трябваше да се принесе в жертва и да осуети злобното му решение да отнеме на Фрейзър възможността да се грижи за близнаците.

— Напротив — побърза тя да разубеди Лилиан. — Бихме се радвали, ако те останат да живеят с нас, нали, скъпи? — Погледна Фрейзър, хвана ръката му и се притисна към него. Надяваше се, че е убедителна в ролята си на годеница. Когато го докосна, почувства напрежението в него. Нима му е дотолкова неприятна, че дори един толкова неангажиращ допир е непоносим за него? Все пак не беше толкова отдавна, когато близостта й можеше да… Не, не трябва да мисли за това. Трябва да се съсредоточи и да направи и невъзможното, но да попречи на Рори да съсипе живота на близнаците. Какъв баща беше той? Задушаваше се от гняв, но после изведнъж разбра. Когато преди време каза, че близнаците никога не е трябвало да бъдат заченати, Фрейзър беше прав.

— Ако не беше повишението, което предложиха на Рори, навярно щяхме да се върнем у дома. — Лилиан сякаш се извиняваше. — Но това е прекалено добър шанс, за да го изпуснем с лека ръка. А повишението предполага много светски контакти и Рори ще има нужда от мен. Би било чудесно, ако близнаците можеха да останат в Айсгарт. Ако си сигурна, че нямате нищо против.

— Наистина бихме са радвали — увери я Ребека. Почти физически почувства гнева, който прииждаше на вълни от Рори, виждаше по лицето му колко е непоносима за него мисълта, че плановете му са осуетени, но беше безсилен да направи каквото и да е, без да признае на Лилиан, че единствената причина, заради която държи да изпрати близнаците в пансион, е да уязви Фрейзър.

Лилиан се обърна към него и очите й се напълниха със сълзи.

— Скъпи, не е ли чудесно? Чувствам такова облекчение! Ужасявах се от мисълта, че трябва да съобщя на близнаците, че напускат Айсгарт. — Извърна се към Фрейзър и Ребека. — Толкова сме ви задължени. Новото назначение е само за три години и после, ако имаме късмет, Рори ще бъде отново изпратен във Великобритания.

Тя може би наистина вярваше на думите си, но Ребека искрено се съмняваше в подобна възможност.

Чувстваше се изчерпана и докрай изтощена от усилието да се противопостави на Рори. Коленете й се подкосиха и в този момент нямаше нещо, което да желае повече от близостта на Фрейзър, от топлината на тялото му, която да я обгърне и да й даде сила. Вместо това, ведро каза:

— Значи, всичко е уредено. Близнаците остават при нас.

— Не можеш да си представиш какво облекчение за мен е да зная, че ще живеят в Айсгарт. — Лилиан изведнъж беше станала словоохотлива. — Чувствам се виновна, че злоупотребяваме по този начин с търпението на Фрейзър, но наистина е невъзможно да ги вземем в Хонконг.

Когато седнаха в колата, Лилиан се наклони към Ребека, за да покаже на Фрейзър пътя към хотела.

— Много е малък — рече Лилиан, когато колата зави по добре поддържаната алея пред сградата. — Само с десет спални е. Но главният готвач, който е едновременно и собственик, е много талантлив и кухнята е превъзходна.

Хотелът беше великолепен, но Ребека не беше в настроение да се наслаждава на обстановката. Главата й болезнено пулсираше, а когато приближиха към рецепцията, до ушите й стигна гласът на администраторката, която се обърна към Рори:

— О, да, господин Айсгарт. Две спални, нали? Имате късмет. Това са последните незаети стаи. Всички останали са ангажирани от група японски туристи.

Ребека рязко се извърна към Фрейзър. Бледността, покрила лицето й, издаваше изумлението й. Чу и гласа на Лилиан:

— Рори ми каза, че ти изрично си поръчала да резервираме стая за теб и Фрейзър. Предполагам, че не ви е лесно. Мод е толкова старомодна.

Ребека тъжно вдигна глава и срещна погледа на Рори, в който се четеше злорадство. Опита се да заговори. Да каже нещо, каквото и да е, но вече беше безсмислено. Фрейзър се подписа в книгата от името на двамата и портиерът отнесе багажа им.

— Защо не се срещнем в бара, да кажем след час? — каза Рори и погледна часовника си. После се обърна към нея и гласът му прозвуча недвусмислено: — Или може би вие имате нужда от повече време?

Ребека трепереше от гняв и безсилие, когато последва Фрейзър — мрачен и странно мълчалив — в стаята, в която бяха настанени. Когато той отключи вратата, Ребека видя, че стаята е наистина много приятна. Уютна, но… със спалня. Ребека не можеше да откъсне поглед от широкото легло. Гневът и безсилието й бяха заменени от унижение. Фрейзър заговори едва когато носачът остави куфарите в стаята и излезе. Лицето му беше безизразно, а гласът — леден.

— Не исках да те притеснявам долу и не настоях да ми обясниш защо си решила, че можеш да си позволиш да поискаш от Рори резервация за обща стая. Предполагам, поведението ти е било продиктувано от идиотското желание да унижиш Рори. А само като си помисля, че днес следобед едва не повярвах, че…

— Не съм го молила да резервира тази стая — рязко го прекъсна Ребека, но осъзна, че Фрейзър не й вярва. Очите му оставаха все така студени и Ребека беше обзета от отчаяние. — Нима не разбираш? — търпеливо продължи тя. — Той трябва да се е досетил, че този наш годеж е чиста измислица. Затова го е направил. Трябва да е знаел, че…

— Какво? Че го обичаш?

— Не го обичам! — изкрещя Ребека. Беше разстроена и чувстваше, че е останала без сили. Познатата скованост обхвана дробовете й. Закашля се и започна да се задушава.

Фрейзър свъси вежди.

— Добре, вече е прекалено късно да направим каквото и да било. Чу момичето от рецепцията — всички стаи са заети.

Огледа намръщено широкото легло и заговори едва когато дишането й се нормализира.

— Подозираш, че Рори знае истината. Как би могъл да разбере, ако ти сама не си му казала.

Ребека бе прекалено отчаяна, за да спори.

— Ще се преоблека в банята и ще те изчакам долу — продължи Фрейзър. После се намръщи и рече: — Не съм ти благодарил за това, което направи днес. — Съзрял недоумението й, поясни мрачно: — За близнаците. Без намесата ти, която дойде съвсем навреме, подозирам, че Рори щеше да ги настани в това проклето училище.

— Той те мрази — безизразно каза Ребека и се изненада от озадачения поглед на Фрейзър.

— Да, зная. И вината за това е моя. Отдавна трябваше да осъзная колко се дразни той от факта, че аз наследих Айсгарт. Не защото иска имението… — Фрейзър стисна устни и Ребека разбра, че той съжалява за откровеността си. — Естествено, предполагаемият ми годеж с теб ни най-малко не допринася Рори да промени отношението си.

Ребека искаше да го увери, че греши, че Рори е безразличен към нея и двамата никога не са имали любовна връзка, но осъзна, че е твърде късно. Фрейзър вече беше вдигнал куфара си и вървеше към малката баня.

Толкова го обичаше! Осъзна го с болка, когато той й каза, че ще я изчака във фоайето. Само да можеше да промени нещата!

Да ги промени! Потисна обзелата я мъка. Чудо трябваше да стане!

Когато Фрейзър излезе, Ребека свали дрехите, с които беше пътувала, бързо се изкъпа, загърна се в халата и се зае да освежи грима си. Вратата на спалнята се отвори и Ребека се изненада, но не се смути. В крайна сметка, нямаше защо да се страхува от Фрейзър.

Но в стаята влезе не Фрейзър, а Рори. Ребека тревожно се втренчи в него.

— Рори, какво търсиш тук? — Гласът й трепна.

Той пренебрегна въпроса и рече с престорена любезност:

— Няма ли да ми благодариш, Бека? В крайна сметка, заради мен двамата с Фрейзър ще прекарате заедно нощта. Винаги си го обичала, нали? — Сви цинично устни. — Толкова благородно от твоя страна! Винаги да се жертваш за него.

Той отпи от чашата с уиски, която държеше. Когато се приближи към тоалетката и застана зад гърба на Ребека, тя беше обзета от силно безпокойство. Рори остави чашата и втренчи поглед в отражението й. Протегна ръка и докосна шията й.

— Чудя се какво би казал скъпият ми брат, ако сега влезе тук и ни види? Вярваш ли, че ще запази годежа, Бека? Ако си помисли, че сме наредили нещата нарочно, за да останем заедно?

Ребека изтръпна. Трескаво обмисляше как да се избави от тази нелепа ситуация. Рори нарочно беше дошъл тук и беше направил всичко, за да може Фрейзър да ги намери заедно! Обзе я паника. Рори нямаше представа колко излишни са усилията му! Фрейзър не я обичаше. И ако се разгневи, когато ги намери заедно, това няма да бъде от ревност, а заради заплахата срещу брака на Рори, но Ребека за нищо на света не би му разкрила истината.

Сега Рори стоеше зад нея, обгърнал раменете й с жест, който недвусмислено демонстрираше нежност и копнеж.

— Умно измислено, нали? — промърмори той и се наведе, за да я целуне по шията.

Ребека опита да се измъкне и с ужас почувства, че не може да помръдне, прикована към стола от ръцете на мъжа. Пръстите му, впити в раменете й, вече й причиняваха болка.

— Не ставай смешен, Рори — възрази тя. Опитваше се да изглежда спокойна и безразлична. — Съмнявам се, че Фрейзър ще се качи точно сега. Уговорихме се да се срещнем в бара, при това — добави тя хладно, внезапно осенена от нова идея, — той знае истината. Разказах му всичко.

— И той ти повярва? — иронично попита Рори. Лицето му се сгърчи в грозна гримаса. — Чудесна идея, малката, но не върши работа. Много добре познавам брат си. Пък и сега няма значение какво си му казала. Той ще остане убеден, че съм бил първият ти любовник, макар с теб да знаем как това не е вярно. — Изсмя се злорадо. — Колко лесно мога да се справя с теб! Ти сама ми помогна.

— Зная, но го направих заради Фрейзър — раздразнено каза Ребека. — Направих го, за да не разбере, че си се забъркал с Мишел.

— Двамата с теб знаем това, миличка — съгласи се Рори, — но Фрейзър никога няма да повярва в подобно нещо. Чистото непорочно полудете, полужена, което той пазеше за себе си, се отдаде на мен! — Рори се задави от смях. — И ти ми позволи да направя това! Ти позволи да го излъжа, че си моя любовница!

— Защото не исках да бъде наранен от истината — изкрещя Ребека, обезумяла от безсилие. — Ти ме помоли за помощ. Ти каза, че се разкайваш за случилото се, че искаш да му спестиш истината, защото той обича Мишел.

— И ти храбро прие да се жертваш. Чудя се защо.

Ребека презрително изгледа отражението му в огледалото.

— Знаеш защо — хладно отвърна тя. — Аз го обичах.

— О, да. Обичаше го. С всичката си потисната инфантилна страст, която толкова грижливо криеше от него. Но сега вече е излишно да се криеш, нали, скъпа? Каква трагедия! Щастливият завършек ще бъда провален! Наистина ще бъде провален, Ребека. Сега той няма да се омъжи за теб.

Вниманието й беше притъпено от илюзията за измамна сигурност, внушена й самодоволния му тон и когато той се наведе бързо и я изправи, а после я притисна силно към себе си, отчаяните й усилия да се откопчи се оказаха съвсем недостатъчни. Почувства, че дъхът му опари ухото й и чу тържествуващият му глас:

— Ето… Най-сетне!

В този момент Фрейзър влезе през полуотворената врата със стиснати зъби. Рори беше ненадминат актьор и Ребека с болка призна това, когато видя вината и предизвикателството, изписани върху лицето му. Тя нямаше сили да изрече и дума. Представяше си как са изглеждали двамата с Рори в очите на Фрейзър и тази мисъл й причини непоносима болка. Но за нейна изненада, вместо да се нахвърли върху й, Фрейзър се обърна към Рори и промълви хладно:

— Веднага я пусни, Рори!

Не заплашваше, говореше съвсем спокойно, ала въпреки това Рори пребледня и нервно отстъпи назад.

— Идеята беше нейна, Фрейзър — бързо каза той. — Тя измисли всичко. Тя беше тази, която…

— Излез! — прекъсна го Фрейзър. — Махай се оттук!

Останала сама с Фрейзър, Ребека чакаше той да заговори. Ала думите му бяха толкова неочаквани, че би трябвало да разсеят напрежението й.

— Дрехите ти още ли са в банята? — попита мъжът. Ребека кимна и Фрейзър продължи спокойно. — Тогава е може би по-добре да отидеш и да се облечеш.

Ребека се подчини безмълвно. Когато отново излезе от банята, Фрейзър оставяше телефонната слушалка.

— Отмених резервацията ни — рече той. — Можеш ли сама да си събереш багажа, или да ти помогна?

Дали би могла? Погледна го недоумяващо. Дали защото бе прекалено изнервена не долавяше познатите й нотки на цинизъм в гласа му? Дали не си въобразяваше, че в изражението му има нещо ново, някаква странна болка и тъга.

— Мога да се справя сама — прошепна.

Половин час по-късно пътуваха на север с колата на Фрейзър. Ребека се чувстваше изтощена. Спеше й се. Нямаше представа дали Фрейзър беше казал на Рори и Лилиан, че си тръгват, нито пък разбираше защо той все така не споменава нищо за сцената в спалнята. Нямаше сили сама да започне разговор за това. Можеше да си представи изводите, които си е направил. Но имаше ли някакво значение? Трябваше ли да се опитва да промени чувствата на Фрейзър към нея?

Притвори очи. Въздъхна уморено и той извърна поглед към нея, но не каза нищо. После трябва да беше заспала, защото единственото, което си спомняше по-късно, беше, че когато Фрейзър я събуди, навън беше съвсем тъмно.

— У дома ли сме? — сънено попита тя.

— Все още не. Направих резервация в малък мотел, който ми препоръчаха днес следобед. Сигурно ще ти хареса, въпреки че не е толкова комфортен. И двамата не сме в състояние да пътуваме през нощта до Камбрия.

Ребека уморено пое ръката му и слезе от колата. Изправи се и леко се олюля. Тялото й беше безчувствено от изтощение, но близостта на Фрейзър я накара да направи усилие и да се овладее.

Хотелът беше малък, но уютен. От рецепцията им дадоха ключ и предложиха да им донесат вечеря в стаята, защото ресторантът вече не работеше. Фрейзър погледна Ребека въпросително, но тя поклати глава. Дори само мисълта за храна й се стори непоносима. Все пак Фрейзър поръча сандвичи и я поведе по коридора, а после и нагоре по стълбите. Не беше много сигурна защо той държи ръката си обвита около кръста й, докато отключва вратата.

Защо я доведе тук? Трескави мисли се блъскаха в главата й, когато той я въведе в стаята. За да й каже мнението си за нея на място, където тя няма към кого да се обърне за подкрепа? За да… Но в погледа му, когато затвори вратата и се извърна, нямаше нищо заплашително.

— Кажи ми само едно — предпазливо започна той, без да сваля очи от нея. — Наистина ли ме обичаш?

Ребека мъчително преглътна и пое дълбоко дъх, докато отчаяно се опитваше да отрече, но изражението й я издаде, а и Фрейзър беше прекалено проницателен, за да може в сегашното си състояние да го заблуди. Затова Ребека просто вдигна глава и без сянка на стеснение, каза:

— Да.

— О, Ребека, глупачето ми! — Беше по-скоро вик на облекчение и протест, а когато тя премигна, изумена от силата на чувствата му, Фрейзър приближи до нея и я взе в прегръдките си. Тя беше прекалено изтощена, за да устои. Мъжът долепи устни до ухото й и настоятелно прошепна: — Защо, защо ми позволи да мисля, че обичаш Рори?

— Не го обичам — възрази тя. — Казах ти, че не го обичам.

— Но не направи нищо, за да ми покажеш, че не сте любовници. Нищо не ми каза… — Почувства, че тя се раздвижи неспокойно в прегръдките му и я принуди да срещне погледа му. — Ако тази вечер не бях чул разговора ти с Рори, никога не би ми казала, нали?

— Не мислех, че ще ми повярваш. — Чувстваше се съвсем объркана и смутена.

— Лъжкиня — нежно каза той. — Не искаше да ми кажеш, защото знаеше, че ако го направиш, после трябва да признаеш и причината, която те е подтикнала към подобна саможертва. Казват, че подслушвачите никога не чуват нищо добро за себе си. Убедих се в това тази вечер. Стоях до вратата и осъзнах всички унижения, които съм ти причинил, както и колко много съм те подценил. Тогава чух, че ме обичаш — добави той дрезгаво.

Ребека изведнъж изгуби самообладание и се чу да казва:

— Защо ме доведе тук? Защо правиш това? — Очите й внезапно се изпълниха със сълзи.

— Ребека! Ребека, малкото ми глупаче! Нима не ти мина през ум, че правя „всичко това“, както ти казваш, защото съм луд от любов към теб. Обичах те и преди осем години, никога не съм преставал да те обичам. Затова навремето бях така суров към теб. Затова Рори правеше и невъзможното, за да ни раздели. Защото той знае какво изпитвам към теб. Винаги е знаел.

Сълзите й изведнъж пресъхнаха. Тя недоверчиво се взираше в него.

— Ти ме обичаш? Но Рори каза…

— Рори лъже. Преди осем години мислех, че си прекалено млада, за да приемеш любовта на възрастен мъж, но се кълна, Рори чудесно знаеше какво изпитвам към теб. Той излъга и двама ни, Ребека. Заблуди ме, че си имала връзка с него, защото можеше да предвиди каква болка ще ми причини това, а теб остави да вярваш, че обичам друга.

Ребека потръпна.

— Всичко изглежда толкова нереално. Тази сутрин бяхме врагове. Ти ме мразеше, а сега…

— Не, никога не съм те мразил и никога не сме били врагове — възрази Фрейзър. — Нима не разбираш защо те въвлякох в тази измислена история с нашия годеж? Защо направих така, че колкото е възможно повече хора да научат за него? Помисли, Ребека. Надявах се да те накарам да разбереш, че мога да ти дам това, което Рори не би могъл.

— Но всички тези години! Ти ме държеше настрана от Айсгарт…

— Направих го, не защото не желаех присъствието ти. Напротив, желаех те до болка. Но бях прекалено горд и прекалено лесно се оставих Рори да ме заблуди, че си предпочела него пред мен. Казах си, че не мога да бъда втори след брат си в твоя живот. После те видях отново и разбрах, че е без значение какво място заемам в живота ти, ако мога да те убедя да го споделиш с мен. Вярно ли е, Ребека? Наистина ли ме обичаш? — Фрейзър нежно обхвана лицето й.

— Да. — Гласът й трепна. Тя извърна глава и промълви неуверено. — Резервирал си спалня за нас.

Фрейзър се разсмя и тя осъзна колко отдавна не го беше чувала да се смее така спонтанно и открито. Изведнъж й се стори по-млад и по-привлекателен.

— Всъщност резервирах две спални, но предполагам, мога да бъда убеден да споделя твоята, ако ти искаш това, разбира се.

Сърцето на Ребека бясно заби.

— Защо напуснахме другия хотел? — попита тя.

— Защото се изплаших, че ако останем, ще направя нещо, което си бях обещал никога да не правя, но което беше неизбежно. А проявата на насилие към друго човешко същество винаги ме е отвращавала. — Зърнал изражението й, Фрейзър побърза да я успокои. — Не към теб, скъпа… Рори ме предизвика. Когато стоях на прага и виждах ужасът, изписан върху лицето ти, мислех, че ще го убия. Исках да го убия — добави той с болка. — А когато думите ти достигнаха до съзнанието ми, намразих не само Рори, но и себе си… заради всичко, което ти причиних, като му повярвах, заради всичко, което причиних на нас двамата.

Фрейзър обсипа лицето й с целувки. Ребека тръпнеше в прегръдките му. Изведнъж се почувства така, сякаш не беше зрялата жена, а младото момиче, което отчаяно и безнадеждно обичаше един съвсем недостъпен мъж.

— Не можеш да си представиш колко често съм мечтал да те държа в прегръдките си — прошепна Фрейзър. Езикът му галеше устните й и Ребека забрави всичко на този свят, освен необходимостта да се превърне в част от този мъж. — Когато за първи път разбрах, че чувството, което изпитвам към теб, не е обикновена привързаност, ти беше на шестнайсет години. Но тогава беше толкова млада, прекалено млада, за да поискам от теб онова, от което се нуждаех. — Той бавно плъзна пръсти по шията й. — Сега не изглеждаш много по-различна. Не можеш да си представиш колко ужасно се почувствах, когато Рори ми съобщи, че сте любовници и ми разказа как си отвърнала на чувствата му, как си го молела…

Ребека докосна устните му и го накара да замълчи.

— В това няма нищо вярно — промълви тя. — Нито дума.

— Да. — Лицето на Фрейзър помръкна. — Трябваше да се досетя. Единственото ми извинение е, че любовта ми ме направи сляп за истината.

На вратата се почука и Фрейзър неохотно отпусна ръце. Сервитьорът донесе сандвичи и бързо излезе.

— Последното нещо, което искам в момента, е да се занимавам с тези сандвичи — прошепна Фрейзър. — Искам да остана при теб довечера, Ребека. Но ти сама трябва да вземеш това решение.

Макар да бе зряла жена, Ребека почувства странен свян, когато промълви:

— Искам да останеш, но има нещо, което трябва да ти кажа. Аз не съм… Нямам… — Откри, че не може да срещне погледа му. — Разбираш ли, нямам… това…

— Аз ще бъда първият ти любовник и понеже не си очаквала подобно нещо да се случи, нямаш никакви контрацептиви. Това ли се опитваш да ми кажеш?

— Знаел си през цялото време! И ми позволи…

Изминаха няколко секунди, преди Ребека да осъзнае, че той умишлено я дразни.

— Чух, като каза на Рори, че никога не си имала сериозна връзка — призна той, — но аз съм толкова самолюбие, че исках да го чуя от теб самата. — Усмихваше се, но в очите му се четеше разкаяние. — Исках да чуя, че не само ме обичаш, но и че ми се доверяваш. Прекарах много нощи, в които проклинах съдбата, задето те дадох на Рори, и не можех да се доверя на собственото си самообладание.

Фрейзър отпусна ръце и се отдръпна. Ребека изведнъж почувства, че не би могла да понесе той да си отиде.

— Фрейзър, моля те, остани. — В гласа й се долавяше болка и отчаяние. — Моля те.

Видя, че той се колебае и сърцето й се сви.

— Ако сега те докосна, знаеш какво ще се случи, нали? — Гласът му беше глух и напрегнат, в очите му се четеше желание. — Може би предпочиташ да изчакаме завръщането на родителите ти и сватбата ни.

Думите му накараха тялото й да пламне. Ребека пристъпи към него и каза:

— Не искам да чакам повече. Прекалено дълго чакахме.

— А ако забременееш? — пресипнало попита Фрейзър.

Ребека вдигна поглед към него.

— Тогава ще разкажем истината на родителите ми и ще им обясним защо е трябвало да се оженим без тях. А може би така е най-добре. Голяма семейна сватба би ме притеснила.

— Заради Рори? — замислено попита Фрейзър. — Той ни дължи обяснение.

— Забрави го — помоли Ребека. А после с решителност, на която не подозираше, че е способна, приближи до Фрейзър, плъзна ръце около врата му и дрезгаво прошепна: — Забрави за него и ме люби, Фрейзър. Толкова те желая.

Почувства, че думите й го накараха да потръпне. Мъжът я грабна в обятията си, обсипа с целувки лицето й и впи устни в нейните. Изведнъж нежността отстъпи пред изгарящата го жажда и страст. Разсъблякоха се бързо и нетърпеливо. Фрейзър докосна с устни твърдите зърна на гърдите й и събуди в нея желание, което я накара да обезумее.

Дълго преди той да я отнесе на леглото и да се отпусне до нея, тя беше готова за него. Нетърпеливо се изви, когато той нежно и предпазливо проникна в нея. Изпита неизразимо удоволствие и изстена. Страстта й го накара да забрави собствената си предпазливост и след миг телата им се преплетоха в изгаряща самозабрава.

По-късно, когато се сгуши в прегръдките му и притвори очи, Ребека си помисли, че навярно едно от най-големите удоволствия на този свят е да спи в обятията на мъжа, когото обича и да се чувства защитена от силата и топлината на тялото му.

 

 

Събуди се първа, дълго преди слънцето да изгрее и когато осъзна, че случилото се не е било сън, не устоя на изкушението, протегна ръце и докосна мъжа. Отначало само искаше да се увери, че той наистина е до нея, а после, за да се наслади на допира му. Искаше да почувства страстта, която ласките й разгарят в него. Завладяна от новото и опияняващо усещане за притежание, Ребека плъзна пръсти по бедрата на мъжа. Фрейзър допря устни до ухото й и тихо изръмжа, но притисна ръката й към тялото си.

— Ето, виж какво правиш — прошепна той и погали шията й с устни.

Но не изглеждаше ни най-малко разочарован. Привлече я към себе си, а устните му нежно се плъзнаха по шията й. Ребека беше обзета от познатото чувство на самозабрава и изгаряща нужда да почувства тялото му в себе си.

Любиха се страстно, опиянени от щастието на споделените чувства, които сега можеха да изразят свободно и открито. После дълго лежаха, изтощени, с преплетени тела.

— Надявам се, не си забременяла — промърмори Фрейзър. — Навярно защото безумно мечтая за дете от теб, затова те искам първо за себе си. Няма да е лесно — предупреди той. — Близнаците…

— Все още не могат да ме приемат — тъжно отвърна Ребека. — Да, зная. Но след време…

— Не мога да ги отпратя. Прекалено малки са, за да разберат.

— Аз самата не искам да ги отпратиш. Те имат нужда от теб, Фрейзър. Ти си единственото, което притежават.

Той се взря в очите й и нежно промълви:

— А ти си единственото, което аз искам. Винаги съм искал. И винаги ще искам.

 

 

Просълзена, Мод Айсгарт въздъхна и проследи с поглед племенника си, който вървеше по пътеката между пейките на катедралата със своята млада съпруга.

Фрейзър и Ребека, най-после съпрузи! Благодаря на Бога! Очите й блестяха победоносно. Разбира се, тя отдавна знаеше, че двамата са създадени един за друг. Гордееше се от начина, по който съумя да осъществи пристигането на племенницата си в имението. Ребека никога не бе изглаждала по-красива. А нежните погледи, които разменяше с Фрейзър…

Когато гостите се надигнаха от скамейките и последваха младоженците извън катедралата, обляна от неочаквано яркото за септември слънце, Мод почувства, че нечия ръка обхвана лакътя й. Тя спря и се извърна.

— О, Робърт! Изглеждаш чудесно, момчето ми!

— Остави комплиментите, Мод — усмихна се младият мъж. — Кажи ми само едно. Как го направи? — Той кимна към Фрейзър и Ребека. — Как, за бога, успя да ги събереш, когато общите усилия на всички ни винаги се проваляха.

Внушителният бюст на Мод Айсгарт се надигна, но лицето й остана все така безизразно и строго.

— Робърт, нямам представа за какво говориш. Къде е очарователната ти съпруга, между другото?