Пени Джордан
Неизречено желание (8)

Осма глава

След прегледа лекарят констатира значително подобрение от вчера, но предупреди Ребека, че все още трябва да бъде много внимателна, защото е възможно опасността от инфекция да не е отминала напълно. Когато тя предпазливо го попита дали вече може да излиза, той замълча за момент, но после с благоразумен тон й разреши с уговорката да не прекалява.

И сега тя вече нямаше извинение, за да отклони поканата на семейство Чалмърс. При други обстоятелства би очаквала с нетърпение подобна вечеря. Когато лекарят си тръгна, Ребека се опита да не мисли как би се чувствала, ако е Фрейзър наистина бяха сгодени и… ако той наистина я обичаше. Това бяха безсмислени, безплодни усилия, които биха подхождали по-скоро на неопитното момиче, което някога беше, отколкото на зряла жена. Но не можеше да отрече, че онова, което научи от Рори, я обърка. По-лесно бе да мечтае за невъзможната любов на Фрейзър, отколкото да приеме реалността на завистта и омразата на Рори към по-големия му брат.

Мислеше си и за топлината в своите взаимоотношения с Робърт и изпитваше състрадание към Фрейзър, който, поне доколкото тя можеше да прецени, винаги се грижеше за Рори, винаги се чувстваше отговорен за него.

От прозореца видя близнаците да вървят бавно по алеята към къщата. Денят беше влажен и студен, сякаш не беше лято. Питър ентусиазирано нагази в една локва, докато сестра му не откъсваше от него неодобрителен поглед.

Ребека не завиждаше на майка им, навярно разкъсвана между любовта си към Рори и децата… А що се отнася до близнаците… Привързаността им към Фрейзър не беше странна. Не смееше да мисли за евентуалните последствия, ако Рори успее да се наложи и двамата се озоват в пансион. Бяха прекалено малки и прекалено уязвими, за да бъдат разделени от единствения човек, който гарантираше сигурността в живота им. И особено Хелън. Ребека вече знаеше, че Фрейзър няма да се съгласи лесно да напуснат Айсгарт, но тъжно се запита дали разговорът й с Рори не целеше да внесе ново напрежение в отношенията й с Фрейзър, като признаваше открито пред нея, че е много вероятно близнаците да останат на грижите на Фрейзър.

Ако преди се изкушаваше да се довери на Рори и да признае, че предполагаемият й годеж е измислица, с която Фрейзър иска да запази брака му, сега нямаше подобно намерение. Вече не беше заплаха за брака на Рори, но ако той научеше истината, би я използвал безскрупулно срещу Фрейзър. Ребека обаче нямаше да позволи това да се случи.

Слезе, за да посрещне близнаците. Свали им палтата и дъждобраните, после излезе, за да помогне на госпожа Нортън да разтовари покупките от малката си кола. Икономката беше ходила в града с близнаците, за да могат Ребека и Мод, както тя се изрази „да си поемат дъх“.

Докато пиеше мляко и ядеше бисквити, Питър оживено описваше колата, която беше видял в Хорторпи. Сега между Ребека и близнаците се беше установило малко изнервено и доста изкуствено примирие, което тя се опитваше да запази, като не се намесва прекалено в живота им. В крайна сметка, скоро щеше да си тръгне, но едва ли някой друг беше в състояние да ги убеди как бракът й с Фрейзър в никакъв случай не би означавал, че те ще бъдат изоставени от чичо си.

— Татко казва, че ще ни изпрати в пансион — внезапно каза Питър и я погледна разтревожено.

— Чичо Фрейзър няма да му позволи — бързо го прекъсна Хелън и хвърли към Ребека поглед, с който сякаш я предизвикваше да отрече думите й.

Ребека не каза нищо, но се разтревожи. Вече знаеше, че чувствата на децата няма да спрат Рори да направи нещо, което би уязвило Фрейзър. Искаше й се да можеше да поговори открито с него, да му разкаже какво беше научила; да го предупреди… За какво? За ненавистта на Рори към него? Фрейзър беше чувствителен, интелигентен мъж. Вече трябва сам да е разбрал какво изпитва брат му.

Нямаше настроение, но се качи в спалнята си, за да се приготви. Безпокоеше я мисълта за двойната измама, в която се оказа въвлечена.

 

 

Не беше взела официални дрехи със себе си. Не можеше да предположи, че ще ходи на гости. За щастие, все пак носеше черния си костюм, който наистина не беше съвсем нов, но беше подходящ за случая. Преди три години родителите й, Робърт и Елза й го подариха за Коледа. Костюмът беше съвсем непретенциозен и чудовищно скъп, но преди човек да го облече, трудно можеше да разбере защо моделиерът, изработил костюма, е толкова популярен. Тънкият плат беше с тесни черни райета, които подчертаваха изяществото на материята. Дългият жакет беше скроен като туника, а тясната права пола, вече не толкова модерна, меко обгръщаше ханша и бедрата.

Фрейзър все още не се беше върнал. Младата жена нямаше представа каква е причината за закъснението му и тайно се надяваше, че може да е отменил ангажимента.

Фрейзър влезе в стаята, където Ребека и близнаците гледаха новините. Както винаги, Хелън се втурна към него и Ребека сведе поглед, когато той вдигна малкото момиче на ръце и го целуна.

— Рори не е ли тук? — попита Фрейзър, след като целуна и Питър.

— Татко излезе — осведоми го Хелън с тон, който подсказваше, че съобщава важна новина, после смръщи вежди и добави: — Каза, че до смърт се е отегчил тук. На мен ми е все едно. Предпочитам да си тръгне. Не обичам той да идва тук.

Ребека забеляза, че Фрейзър стисна устни.

— Предупредих госпожа Нортън, че няма да вечеряме вкъщи — обърна се той към Ребека и я погледна въпросително, сякаш очакваше тя да възрази. Вместо това, младата жена каза спокойно:

— Лекарят каза, че няма причина да не изляза, ако, разбира се, бъда предпазлива.

— Може ли и ние да дойдем с вас, чичо Фрейзър? — нетърпеливо ги прекъсна Хелън. Явно не понасяше да остане изключена от разговора им.

Ребека видя как личицето на момичето помръкна, когато Фрейзър мълчаливо поклати глава. Сърцето й се сви.

— Не е честно! Сега, когато тя е тук, ние вече не те виждаме! — горчиво възропта Хелън.

Ребека очакваше Фрейзър да започне да утешава малкото момиче и се изненада, когато го чу да казва:

— Това не е вярно, Хелън. — После добави нежно: — Мисля; вече говорихме, че присъствието на Ребека тук няма да промени взаимоотношенията ни.

— Ще ги промени, когато се ожените — горчиво изрече детето. — Татко каза, че тогава ще ни пратиш някъде далеч. Че тя ще те накара да ни изпратиш далеч. — Хелън, хвърли предизвикателен поглед към Ребека.

Фрейзър я погледна спокойно:

— Защо не попитаме нея самата? Нека тя ни каже как приема присъствието ви тук.

Ребека се възхити от дипломатичността и самообладанието му, но в същото време се почувства хваната в капан. Не беше почтено от негова страна да я принуждава да дава обещания, които не би могла да изпълни. Но сега и тримата стояха, вперили поглед в нея и чакаха отговора й. Спомни си всички случаи, когато трябваше да се справи със сълзите и мъката на малките деца, които не можеха да се примирят с идването на нов брат или сестричка. Сега беше благодарна за този опит и бавно каза:

— Любовта не е като торта, Хелън. Когато трябва да бъде споделена с повече хора, това не означава, че всеки ще получи по-малко парче. Знаеш, че когато двама души се женят, те се обичат и искат да дарят щастие един на друг. А ако аз помоля Фрейзър да ви изпрати далеч, той няма да се почувства щастлив от това, нали?

Хелън остана безмълвна за миг, явно напрегнато преценяваше думите й. После поклати глава.

— Значи ли това, че понеже обичаш чичо Фрейзър, искаш да останем? — замислено попита Питър.

— Да — отвърна Ребека. В крайна сметка това беше самата истина.

— Но татко казва… — упорито започна Хелън.

— Баща ви греши — нежно я прекъсна Ребека. — Хелън, аз наистина много обичам Фрейзър. Не искам да му причиня мъка, а той наистина ще бъде много огорчен, ако го помоля да ви изпрати далеч.

— Но той и без това няма да го направи — предизвикателно каза Питър.

— Не, не вярвам да го направи — засмя се Ребека.

Смехът й разведри атмосферата, напрежението изчезна от детските личица, но докога щеше да бъде така? Ребека не преставаше да мисли върху това, когато се извини и се качи в спалнята си, за да се преоблече.

Нито тя, нито Фрейзър можеха да обещаят каквото и да е, щом ставаше дума за намеренията на Рори. Ако той реши да изпрати децата в пансион само за да се противопостави на брат си…

Ребека потръпна и се замисли дали има смисъл да разчита на майка им. Независимо какво говореше, сега вече нямаше съмнение, че Рори никога не би се установил в Англия, никога не би създал дом за себе си и децата. Ако Лилиан държеше да запази съпруга си, щеше да се окаже принудена да го последва в Хонконг, а това означаваше, че трябва да остави децата в Айсгарт или да ги изпрати в пансион.

Час по-късно, когато слезе при Фрейзър, Ребека все още се тревожеше за бъдещето на децата. Той също се беше преоблякъл. Ребека спря за миг на последното стъпало. Фрейзър носеше черен костюм с елегантна кройка и колосана бяла риза, която подчертаваше бронзовия му загар и тъмната коса. Ребека беше обзета от странна неувереност. Той се извърна и съзрял колебанието й, рязко каза:

— Надявам се, няма да промениш решението си.

Да промени решението си? Кое решение? Ребека се почувства замаяна от чувствата, които бушуваха в нея. Едва устоя на изкушението да протегне ръка и да докосне мъжа, да плъзне длан по меката тъкан на костюма му, да почувства силата на тялото му, да се повдигне на пръсти и да достигне с устни лицето му, да смекчи изострените му черти.

— Ребека? — В гласа му прозвучаха метални нотки, които я накараха да се съвземе.

— Не, не съм променила решението си — отговори тя и отчаяно се опита да възвърне самообладанието си.

Фрейзър не откъсваше поглед от нея и тя се зачуди как ли изглежда в очите му. Дребна, навярно прекалено слаба, руса жена със зелени очи, които понякога изглеждат сини и лице с до болка познати черти, които толкова напомняха неговите. Разбира се, не би събудила в него копнежа, който сега я измъчваше, а причината за издайнически стиснатите му челюсти навярно беше неблагоразумието й да слезе няколко минути по-късно от уговореното време.

А закъсня, защото не устоя на изкушението и влезе в стаята на близнаците, преди да тръгне. И двамата си бяха легнали. Фрейзър вече им бил прочел приказка, оповести Хелън предизвикателно. Изводът следваше от само себе си. Нито я искаха, нито се нуждаеха от нея, и въпреки това, когато се извърна към вратата, Ребека прочете в очите на Хелън страх, който я накара да остане. Искаше да увери децата, че не възнамерява да им отнеме Фрейзър, но знаеше, че каквото и да каже, не би могла да даде на Хелън увереността, от която тя се нуждаеше.

— Съжалявам, че закъснях — извини се тя. — Влязох при близнаците. — На лицето на мъжа се изписа изненада. — Какво ще предприемеш, ако Рори настоява да ги изпрати в пансион? — попита тя, когато тръгнаха към входната врата.

— Кое те кара да мислиш, че Рори би направил подобно нещо? Да не си разговаряла с него.

Враждебността в гласа му я накара да въздъхне. Помисли си колко добре би било, ако можеха да забравят миналото и да поговорят като зрели хора, еднакво загрижени за бъдещето на близнаците.

Навън беше студено. Откъм хълмовете подухваше леден вятър. Ребека настръхна, докато стигнат до колата на Фрейзър. Не носеше подходящо вечерно манто със себе си, и, разбира се, не можеше да облече якето си върху елегантния костюм. Забеляза, че Фрейзър се намръщи, когато отключи вратата на колата и се зачуди дали и той се отегчава от мисълта за предстоящата вечер, колкото и тя. Едва ли. Едва ли имаше нещо, което би го отегчило, с изключение на собствената й скучна компания, разбира се.

— Далеч ли живее твоят колега? — Опита се въпросът й да прозвучи учтиво.

— На около десет километра след института. Преди да дойдат тук, са живели в Хампшир и сега Гейли трябва да свиква с много нови неща. Тя не е по-възрастна от теб. — Отново се намръщи. — Работата на Алън е много специфична. В момента в института отчаяно се нуждаем от специалисти, а съкращенията в бюджета никак не ни помагат. Алън ми каза, че Гейли се оплаква заради продължителното му работно време. Естествено, ако можеше да избира, той би се съобразявал изцяло с нея, а аз не искам да го загубя.

— Наистина ли? — Ребека не устоя на изкушението и повдигна въпросително вежди. — Мъжете, загрижени повече за самотата на съпругите си, отколкото за собствената си кариера, не са много. В крайна сметка това трудно се вмества в представата за всемогъщия преуспяващ мъж, на която всички робуваме. Навярно много я обича.

Не знаеше дали в думите й се прокрадна завистта към непознатата, но не можа да потисне мисълта как ли би се чувствала, ако беше обичана така… от Фрейзър.

— Наистина я обича. Но навярно не бях съвсем честен спрямо Гейли. Съмнявам се, че би го накарала да избира между нея и кариерата си, но съм сигурен, тук се чувства самотна и не може да свикне.

— Имат ли деца?

— Не, още не. Гейли беше бременна, но загуби детето.

Ребека съчувствено поклати глава.

— В Хампшир е работила на непълен работен ден в магазин за дрехи на своя приятелка. Подозирам, бездействието тук й тежи, макар Алън да твърди, че има много работа по къщата, която купиха. Мисля, че Гейли ще ти допадне — неочаквано добави Фрейзър.

— Какво значение има това? В крайна сметка аз едва ли ще остана дълго.

— Няма да останеш, нали? — Гласът на Фрейзър издаваше единствено безразличие.

Ребека потъна в мълчание. Не знаеше какво я накара да изрече подобно нещо. Идиотската надежда, че може да спре колата и страстно да я увери, че се лъже и че той никога не би й позволил да си тръгне. Това беше безумие, което вероятно се случваше в сънищата, но в живота беше невъзможно.

Пътуваха из местности, които Ребека помнеше от детството си. Минаха край института и се отправиха надолу по пътя към селото, където живееха Алън Чалмърс и съпругата му.

 

 

Предположението на Фрейзър, че домакинята ще допадне на Ребека се оказа вярно. Младата жена изглеждаше странно уязвима и с това спечели Ребека. Примирението, с което Гейли говореше за самотата си, откакто се преместили тук, в Камбрия, беше обезкуражаващо.

— Предполагам, ако не бях загубила бебето, нещата щяха да бъдат по-различни — тъжно каза тя, когато двете с Ребека останаха сами. — Препоръчаха ни да изчакаме няколко месеца, преди да опитаме отново. Този път всичко ще бъде наред, но се чувствам виновна, защото зная колко Алън се тревожи за мен. Тази работа е добър шанс за кариерата му и мисълта, че мога да попреча на успеха му, ме ужасява. Когато дойдохме, не съм и мислила, че ще се чувствам толкова самотна. Измъчва ме дори отсъствието на майка ми. Селото е красиво, но доста безлюдно.

Ребека й съчувстваше и с радост прие предложението й някой ден да обядват заедно. После се разкая заради прибързаността си. Не желаеше да заблуждава хората, че с Фрейзър са наистина сгодени.

— Какво не е наред? — попита Фрейзър, когато си тръгнаха.

Ребека погледна към него в тъмнината на колата.

— Защо нещо трябва да не е наред?

— Не зная, но откакто си тръгнахме от Чалмърс, ти изглеждаш така, сякаш проблемите на целия свят са се стоварили върху ти.

— Не понасям да заблуждавам хората — отвърна Ребека. — Мразя да лъжа. Това е много мъчителна за мен ситуация.

Фрейзър се изсмя горчиво.

— Да чуя подобно нещо от теб?! Когато беше любовница на Рори, изглежда нямаше нищо против да лъжеш.

Нямаше какво да отвърне, въпреки че беше изкушена да му разкрие истината. Но каква полза? И нали той ще поиска да разбере кое я е принудило да направи подобна саможертва?

Фрейзър спря колата на две мили от Айсгарт. Ребека го погледна озадачено и колебливо попита:

— Защо спря?

— Предполага се, че сме сгодени, не забравяй!

— И какво от това? — все още недоумяваше тя. Фрейзър извади носна кърпа от джоба си и й я подаде.

— Мисля, че няма да е лошо, ако си изтриеш червилото. Дори Мод да си е легнала, Рори ще е буден.

Когато значението на думите му достигна съзнанието й, тя пребледня и гневно отблъсна ръката му.

— Не сме на осемнайсет, Фрейзър, а и годините, когато беше модерно да се прави любов в колата, отдавна отминаха. Дори да беше спрял, за да ме целунеш, би било съвсем естествено отново да си сложа червило. При това — добави тя почти умолително — червилото ще изцапа носната ти кърпа и петната ще останат.

— Отново да си сложиш червило?! — Той се извърна и изпитателния му поглед накара сърцето й да забие лудо. — Това едва ли ще намеква за споделена страст, нали?

— Искаш Рори да повярва, че…

— Искам в момента, в който Рори те погледне, да разбере, че мислим единствено как по-бързо да останем сами, за да се отдадем отново на страстта, която не сме в състояние да контролираме заради дълбоката и изпепеляваща любов, която изпитваме един към друг. Искам, когато те погледне, да разбере, че ще прекараш нощта в леглото ми, в прегръдките ми, и че това няма да е за първи път. — Изненадата й го накара се усмихне хладно. — Мислиш, че е невъзможно да бъдем убедителни? Толкова бързо ли забрави, че каквото и да чувстваме един към друг, сексът е само физическо привличане…

— Не! — Ребека рязко отхвърли подобна мисъл и го накара да замълчи. Цялата пламна от болка и разочарование. Трябваше да очаква, че обзелата я сутринта възбуда няма да остане незабелязана от него. Но дори с лека ръка да забравеше собствената си страст, беше й невъзможно да слуша спокойно как единствената причина за отклика на тялото му е било физическото привличане помежду им.

— Не? — В гласа му се долавяше нежна заплаха и Ребека усети как нервите й се опънаха до скъсване. — Искаш ли доказателство?

Доказателство? Последното нещо, което можеше да иска, беше доказателство. Ребека извърна глава, за да възрази и застина. Мъжът беше толкова близо.

— Освен всичко останало — добави той, — това би спасило носната ми кърпа.

Тя опита да се отдръпне, но откри, че не може… не може да направи каквото и да е, освен да стои съвсем неподвижна, когато той се наведе към нея и леко докосна устните й.

Завладялото я усещане беше съвсем неочаквано. Докосването му не беше машинално, не беше добре премислен и преценен жест, който трябваше да докаже превъзходството му. И Ребека не намери сили да се противопостави.

Фрейзър нежно обсипа с целувки лицето й. Обви ръце около кръста й и Ребека не смееше да помисли какво би станало, ако той почувства предателския трепет, обхванал тялото й. От устните му се отрони звук, който сетивата й жадно погълнаха и на който незабавно откликнаха. Сякаш тялото й излъчваше тайни сигнали, защото Фрейзър се наведе над нея и Ребека замря, притисната под тежестта му. Целуваше я така, както тя отдавна копнееше да бъде целувана.

Тя нямаше сили да се съпротивлява, нито пък да прикрие чувствата си. Дори без да го докосва, дори без да прави каквото и да е, всяка фибра на тялото й изпращаше безмълвни послания към него. Фрейзър чувстваше твърдите й зърна под меката тъкан на сакото. Едва ли имаше нещо, което Ребека да желаеше повече в този момент от докосването на дланите му върху голата си кожа.

Потръпна и когато зъбите на Фрейзър се впиха в устната й, младата жена изстена от болка и удоволствие. Притисна се към тялото му. Жаждата, която той събуди в нея, я накара да забрави целия свят. Усещането за дланите му, които галеха тялото й през тънката материя на дрехите, я подлудяваше. Копнееше да ги почувства върху кожата си. Инстинктивно протегна ръце и трескаво плъзна пръсти под ризата му, достигна голите му гърди. Чувстваше се упоена от допира на сатенената му кожа, чувстваше в бедрата сладостна болка, която бавно се разля по цялото й тяло. Когато Фрейзър откъсна устни от нейните, Ребека дрезгаво извика. Мисълта точно сега, в този момент той да се отдръпне, й се стори непоносима. Фрейзър сведе очи към ръцете й, впити в гърдите му, после отново вдигна поглед към нея.

— Сега мога да те накарам да забравиш, че Рори изобщо е съществувал.

Думите му я шибнаха като камшик. Ребека потръпна и бавно се отдръпна. Сълзи на изненада и объркване изпълниха очите й. Тя спря поглед на голите му гърди. Не си спомняше кога е разтворила копчетата от ризата му, нито как е развързала връзката му, но явно го беше направила. Фрейзър закопча ризата си, но не си сложи връзката.

Получи каквото желаеше, отчаяно си помисли Ребека, когато той отново запали колата. Не беше нужно да изглежда толкова тъжен и огорчен.

Изкуши се отново да си сложи червило, но когато се взря в огледалото, видя, че никакво червило не би могло да прикрие подпухналите й устни и че не би могла да заблуди никого. Който видеше двата малки белега върху долната й устна, там където Фрейзър я беше наранил, би се досетил за случилото се. Чувстваше се нещастна и изгаряше от срам и унижение при мисълта за начина, по който беше откликнала на това малко насилие и как сама разпалваше страстта му.

— Вече сме у дома. — Резкият глас на Фрейзър я върна към действителността и Ребека отново пламна, щом осъзна, че колата е спряла.

Слезе и избърза пред него. Беше отчаяна и искаше да намери избавление в стаята си. Ярка светлина блестеше в коридора. Зашеметена, младата жена спря за момент и неволно даде възможност на Фрейзър да я достигне и обвие кръста й със собственически жест, когато вратата на всекидневната се отвори и Рори се появи на прага. Но не беше сам. До него застана Лилиан. Изморена и гневна. Изгледа Ребека и сви устни. После заговори с леден глас:

— Рори ми каза. Трябва да ви честитя, предполагам. Жалко, че ще заминем за Хонконг преди сватбата.

— Ще се върнете в Хонконг? — Фрейзър се извърна към Рори и мрачно добави: — Мислех, че ще се установите тук.

Рори вдигна рамене с подчертано безразличие, а Лилиан хвърли тревожен поглед към него.

— Мислихме за това — бързо каза тя, — но…

— Но след като не разполагам с твоите финансови възможности, скъпи братко, не мога да си позволя да хвърлям на вятъра няколко хиляди лири годишно, което неизбежно ще се случи, ако се върнем във Великобритания. Все пак имаме добри новини за теб, Фрейзър. Лилиан е уредила утре да отидем и разгледаме един пансион, който са й препоръчали. В Южна Англия е…

Ребека не можа да преглътне гневните думи, които напираха върху устните й, и рязко го прекъсна:

— Не мислиш ли, че близнаците ще се чувстват по-добре тук?

Лилиан се опита да каже нещо, но Рори я накара да замълчи и продължи припряно:

— О, не можем да бъдем толкова егоистични. Не бихме искали малките негодници да ви досаждат, когато с Фрейзър се ожените. Казах същото и на тях — небрежно вметна той, без да обръща внимание на болката, която се четеше в погледа на Лилиан и на бръчката, появила се между веждите на Фрейзър. — Разбира се, ще се радваме, ако утре се присъедините към нас. Можем заедно да разгледаме училището. Ребека, с твоя опит би могла да ни дадеш професионален съвет.

Ребека не можа да потисне гнева си срещу Рори, нито съчувствието си към Фрейзър и близнаците. Затова когато заговори, гласът й прозвуча необичайно остро.

— Разбира се, ще дойдем с вас. Фрейзър би искал…

Млъкна изведнъж, защото внезапно осъзна колко далеч е отишла. Почувства облекчение, когато Фрейзър каза:

— Ребека е права. Бих се радвал, ако първо ме бяхте попитали. Наблизо има много добри училища и децата ще могат поне да се връщат у дома в края на седмицата.

— Все още не сме взели окончателно решение. — Както обикновено, Рори не изглеждаше особено разтревожен. В очите му блестеше злонамереност, която явно му доставяше тайно удоволствие. Огледа ги цинично и Ребека се сви смутена. — Надявам се, досещате се, че ще трябва да пренощуваме в градчето, където се намира пансионът. — И когато Фрейзър кимна в знак на съгласие, брат му добави все така безстрастно: — Добре тогава. Лилиан ще направи резервация. Препоръчаха ни хотел близо до училището.

Ребека и Фрейзър дори не подозираха, че са паднали в предварително подготвен капан.