Пени Джордан
Неизречено желание (7)

Седма глава

Но утехата не беше кой знае каква. Нямаше и час, откакто Фрейзър си беше тръгнал и Ребека стана. Чувстваше се уморена, страхуваше се, че ако остане сама и продължи да размишлява над случилото се, ще полудее. Повтаряше си, че сега, когато в къщата има толкова много хора, би било ужасно себично от нейна страна да остане в леглото и да се преструва на болна. Госпожа Нортън беше чудесна домакиня, но освен за Фрейзър, леля Мод и близнаците, сега трябваше да се грижи също за Ребека и Рори, а скоро към тях щеше да се присъедини и Лилиан. Ребека вярваше, че госпожа Нортън с удоволствие би приела помощта й.

Но икономката като че ли не споделяше мнението й. Заяви категорично, че в никакъв случай не е трябвало Ребека да става от леглото. Не и след като Фрейзър изрично е казал, че трябва да лежи.

— Фрейзър няма права над мен — рязко се обърна Ребека към икономката. Ала като чу подигравателния смях на Рори зад гърба си, й се прииска да не е била толкова категорична.

— Ако бях на твое място, бих се погрижил новият ми годеник да не чуе подобно нещо. Къде е той, между другото?

Ребека трябваше да признае, че не знае, но за нейно щастие, на помощ й се притече госпожа Нортън. Тя каза, че Фрейзър е отишъл до изследователския център, но ще се върне за обяд.

— Безобразие! Да те зареже, без дори да ти каже къде отива — промърмори Рори и я поведе към вратата. — Чувствам, че Норти скоро ще ни изрита от кухнята, а има и нещо, което искам да обсъдя с теб.

Сърцето на Ребека се сви. Предчувстваше, че ще бъде засипана с въпроси, които би предпочела да си спести. Например защо е позволила на предполагаемия си годеник да продължи да вярва във връзката й с Рори, когато и двамата знаеха, че това е измислица.

От момента, в който се убеди, че Фрейзър е решил двамата да продължат да играят ролята, измислена от него, Ребека живееше в непрекъснато напрежение. Ако с Фрейзър бяха влюбени, в навечерието на сватбата си трябваше да му признае истината за онази измислена история. И ако съдеше от факта, че сутринта Рори преднамерено се опита да предизвика Фрейзър, по-малкият брат явно вярваше в годежа. Мъжете са странни създания, помисли си Ребека и го последва неохотно в старомодния и малко занемарен кабинет, на който винаги гледаше като на личното пространство на Фрейзър. Дори се чувстваше малко притеснена, че е тук в негово отсъствие, сякаш извършваше престъпление.

Рори обаче изглежда не споделяше нейното неудобство. Все пак Ребека забеляза, че той не седна в големия стол зад старомодното бюро, а се разположи на фотьойла до камината и с жест я покани да заеме другия.

— Какво искаше да ми кажеш, Рори? — попита тя. Не знаеше дали не е наивно от нейна страна да мисли, че той е повярвал на измислиците на Фрейзър и сега, когато е сама, ще се опита да злоупотреби със слабостта й и да изтръгне от нея истината. Но за нейна изненада Рори се наведе и заговори с поверителен глас:

— Исках да поговорим за близнаците. Леля Мод настоява да ги изпратим в пансион. — Замълча за миг и се намръщи. — Продължава да изразява недоволство, задето ги оставихме при Фрейзър. С твоя опит ти си човекът, който най-добре знае къде бихме могли да ги изпратим. — Приближи стола си към нея. — Лилиан изглежда няма да се откаже от нелепите си идеи. Настоява да изискам от компанията да ме преместят на работа в Англия. Но аз й казах, че ако държи да прекара живота си, като се прави на майка, нека сама се вживява в тази роля, защото от мен не може да очаква да се обвържа с ипотеки и да се погреба жив в предградията.

Ребека беше толкова изненадана, че й трябваше време да се съвземе. Когато бяха малки деца, изпитваше противоречиви чувства към Рори. За нея той беше само втори братовчед и брат на Фрейзър. По-късно мислите и чувствата й бяха насочени към Фрейзър. Едва сега погледна на Рори трезво и обективно без илюзиите от миналото и това, което видя, не й хареса. Рязко се изправи:

— Ти носиш отговорност за близнаците, Рори, и ако трябва да бъда искрена, единствената причина, заради която изобщо бих могла да мисля за пансион, би било желанието ми да им спестя болката и разочарованието, когато открият истината за баща си!

Тя тръгна към вратата, но Рори скочи и я хвана за ръката.

— Ребека, почакай. — В гласа му се долавяше настойчива молба и вълнение, което, ако се съдеше от последните им срещи, тя не очакваше от него. Впери поглед в лицето му, озадачена от настойчивостта и удоволствието, което прочете в очите му.

— Моля те — дрезгаво прошепна той. — Позволи ми да обясня.

Привлече китката й към себе си. Сякаш искаше да я целуне. Ребека бе едновременно разгневена и объркана.

— Обедът е готов.

Думите, които се готвеше да произнесе, застинаха на устните й, когато младата жена чу хладния глас на Фрейзър. Рори пусна ръката й и Ребека се извърна. Обзе я вина и с ужас почувства, че се изчервява при спомена за забраната на Фрейзър да напуска стаята си, без да си дава сметка, че той би могъл да изтълкува объркването й по друг начин. Рори заговори развълнувано:

— О, господи, Ребека, извинявай! Фрейзър, само не прави прибързани изводи. С Ребека имаме толкова приятни спомени. Естествено е да има неща, които бихме искали да си кажем.

Ребека не можеше да повярва на ушите си. Поведението на Рори й се струваше като лоша шега… Ако, разбира се, е съзнателно. Сутринта, когато Рори се опитваше да раздразни Фрейзър с намеците за предполагаемата им връзка, тя мислеше, че го прави, защото му доставя удоволствие да наранява по-големия си брат, но това… този преднамерен опит да провали „годежа“ им… Тя безпомощно погледна Фрейзър и едва изрече:

— Рори искаше съвет за избора на пансион за близнаците.

Рори я погледна насмешливо.

— Няма смисъл, скъпа. Не мисля, че брат ми ще повярва. — После добави нетърпеливо: — Чудя се дали госпожа Нортън не е забравила колко обичам пай от цариградско грозде.

Подсвиркваше си, когато излезе от стаята. Ребека смутено се обърна към Фрейзър:

— Мога да си представя как ти изглежда всичко, но се кълна, че говорехме за близнаците.

Думите й като че ли прозвучаха убедително, защото Фрейзър я изгледа изпитателно.

— Не можем да говорим за това сега. Госпожа Нортън има достатъчно ангажименти, за да я караме и да ни притопля обеда.

— Да, зная — каза Ребека и тръгна към вратата, която той държеше отворена. — Предложих да й помогна, но тя непрекъснато повтаряше, че трябва да остана в леглото, защото ти си казал така. Не съм болна, Фрейзър. А нейните ангажименти никак не са малко. Ще се радвам, ако мога да облекча задълженията й. Все пак аз дойдох тук, за да помогна.

— Помощта ти наистина е нужна — изненадаха я думите на Фрейзър.

— Но сега, когато Рори е тук, близнаците…

— Вероятно ще бъдат пренебрегнати от него, както и когато отсъства.

Ребека не можеше да приеме подобно нещо.

— Още ли не си разбрала, че бащинството не е съвсем по вкуса на Рори.

Ребека остана поразена от язвителността в гласа му. Едва сега осъзна раздразнението, което Рори предизвикваше у брат си със своето държание. Въпреки че споделяше възгледите му, Ребека каза примирително:

— Може би ако Рори не беше толкова млад, когато те се родиха…

— Винаги го защитаваш, нали? Защитаваше го, когато те остави беззащитна срещу сплетните и те наклевети, че си негова любовница. Какво би те накарало да видиш истината за него, Ребека? Казваш, че не го обичаш.

— Да — бързо отвърна тя и в същия миг предпочете да беше замълчала, защото осъзна колко предателски прозвучаха думите й. В крайна сметка, защо мнението на Фрейзър трябваше да има значение за нея!

 

 

Обедът мина в доста потискаща атмосфера. Близнаците сякаш се бяха смалили и изглеждаха странно уязвими. Стояха свити един до друг и явно се опитваха да бъдат колкото може по-далеч от баща си.

— Кога очакваш Лилиан? — попита Фрейзър, когато обедът приключи.

— След няколко дни. Поне така разбрах. — Рори хвърли поглед към Ребека. — Какво ще кажеш да излезем довечера заедно, Бека? Бихме могли да вечеряме някъде.

Фрейзър отговори вместо нея:

— С Ребека вече сме се уговорили да вечеряме навън.

— Не си казвал, че ще излизаш довечера, Фрейзър — възрази леля Мод.

— Аз самият разбрах това едва днес сутринта. Мой колега и съпругата му ни канят с Ребека на вечеря. Те са съвсем отскоро тук и мисля, че жена му се опитва да създаде повече контакти с местните хора. Поканата не е просто от учтивост — обърна се той към Ребека с хладен тон. После добави по-нежно: — Облечи си синята рокля, ако си я взела със себе си. Онази същата, която прави очите ти да изглеждат като диви зюмбюли.

Близнаците слушаха разговора с внимание, а очите им се бяха разширили от любопитство. Ребека примирено си помисли, че не би могла да очаква друго и че би било добре светлата й кожа да не поруменяваше непрекъснато.

— Моля да ни извиниш, лельо Мод. — Фрейзър се изправи и подаде ръка на Ребека. — С Ребека трябва да поговорим.

Ребека го последва със свито сърце. Когато се отдалечиха достатъчно, за да бъде сигурна, че другите няма да чуят думите й, гневно попита:

— Защо измисли това за довечера?

— Не го измислих. Наистина сме поканени — спокойно рече Фрейзър, без да обръща внимание на гнева й. Спря пред вратата на кабинета и се извърна към Ребека. — Не, нека не влизаме тук. Ела.

Ребека го последва мълчаливо нагоре по стълбите. Фрейзър я изчака в коридора и бутна вратата на една от спалните. Ребека разбра, че това е неговата стая, едва когато се озова вътре. Инстинктивно се извърна, но Фрейзър й попречи да излезе. Забеляза, че е пребледняла и се усмихна тъжно.

— Няма от какво да се страхуваш — горчиво рече мъжът. — Поканих те тук само за да поговорим на спокойствие.

— И за да си помисли Рори, че се любим — предизвикателно отвърна Ребека.

— Така ли мислиш? — повдигна вежди Фрейзър. — Вече те предупредих, че няма да търпя никакви опити да възобновиш връзката си с него, и въпреки това, когато влязох в кабинета — в моя кабинет — беше явно, че…

— Той ме заведе там, за да поговорим за образованието на близнаците — прекъсна го гневно Ребека, после замълча и прехапа устни. — Не го разбирам. Едва не се скарахме, защото му казах, че е егоист, а в следващия момент той започна да се държи така, сякаш…

— … сте любовници — допълни Фрейзър с ирония. Без да откъсва поглед от нея, добави: — Не разбираш ли, че той ревнува?

— Ревнува? От кого?

Изражението на Фрейзър беше неразгадаемо. Сякаш думите й го нараниха, но след миг той сви устни и рязко каза:

— От мен, разбира се. От факта, че сме сгодени. От това, че аз съм заел неговото място в твоя живот и в леглото ти.

Ребека потръпна. Думите му породиха в нея видения, от които дъхът й секна и тя трябваше да положи усилия, за да потисне внезапно обзелата я тъга. Фрейзър неин любовник… Но това беше илюзия. Действителността й предлагаше една абсурдна, невъзможна, нелепа ситуация, в която се бе озовала по своя вина. Действителността беше…

— Но с Рори сме…

Замълча изведнъж, внезапно осъзнала какво се готвеше да изрече.

— С Рори сте какво? — ядосано попита Фрейзър. — Скъсали преди години? Изглежда той не мисли така. Той все още те желае, Ребека, и ти добре знаеш това. Ако имаш малко милост към него и съпругата му…

Фрейзър внезапно млъкна и се намръщи. Извърна поглед към вратата и преди Ребека да направи каквото и да било, за да го спре, рязко я притегни към себе си и я повлече към спалнята. Без да обръща внимание на опитите й да се изправи, легна до нея и я притисна с тяло.

— Тихо — прошепна той, когато тя понечи да изрази негодуванието си. — Мисля, че Рори е отвън.

— Рори? — Сърцето й заби лудо при спомена за случилото се сутринта. Ребека потръпна и очите й потъмняха. Изви глава към вратата и напрегнато се ослуша. В коридора Рори си подсвиркваше и Ребека затаи дъх. Помисли си, че може би той ще влезе в стаята.

— Ребека.

Чула името си, младата жена машинално извърна глава към Фрейзър и едва сега осъзна колко близо е той до нея. Достатъчно близо, за да почувства аромата на кожата му, да го докосне както отдавна копнееше, да погали лицето му. Устните й пресъхнаха. Помисли си, че трябва да стане, да разруши магията, която сякаш парализираше волята й.

— Ребека.

Гласът на Фрейзър беше изпълнен с копнеж, който я накара да пламне, но единствено лекото потрепване на изведнъж натежалите й клепачи и унеса в погледа й издаваха чувствата й. Ребека знаеше, че сега той ще я целуне, но не го отблъсна. Само потръпна, когато устните им се сляха. Инстинктивно вдигна ръце към раменете му, но после нерешително отпусна длани. Фрейзър долови движението й и обви пръсти около китките й, погали нежната кожа, под която вените й пулсираха издайнически и вдигна ръцете й към раменете си.

— Помогни ми, Ребека — прошепна той. — Ако наистина вече не го обичаш, ако наистина искаш да спасиш брака му, помогни ми тази целувка да изглежда толкова истинска, че никой да не се усъмни колко много ме желаеш.

Мелодията, която Рори си подсвиркваше, сякаш долиташе много отдалеч. Ребека вече не я чуваше. Сега за нея не съществуваше нищо друго, освен Фрейзър и думите, които той й нашепваше с молба и копнеж. Чувстваше тежестта на силното му тяло и зарови пръсти в косата му.

Младата жена пламна, обзета от сладостна нега и почти болезнена възбуда. Тихият й стон явно бе изтълкуван от Фрейзър като съгласие, защото мъжът страстно впи устни в нейните. Наистина я целуваше така, както тя преди много време мечтаеше. Безсилна беше да се съпротивлява. Чувстваше се така, сякаш пропада от върха на много висока скала и й е невъзможно да спре. Плъзна ръце по шията му и обви раменете му. Всяка фибра на тялото й се наслаждаваше на допира на горещата му кожа. Ребека притисна длан към гърдите му и разтвори устни. Подчини се на гласа на сърцето си и напълно пренебрегна онова, което разумът й забраняваше. Жадно притисна устни към неговите и се отдаде на неутолимата страст. Впи пръсти в раменете му и почувства стегнатите мускули. Мъжът бавно започна да разкопчава блузата й. Ребека се скова и несъзнателно обхвана китките му в стремежа си да отблъсне ръцете му, но устните му оставаха все така впити в нейните и тя изстена тихо. Фрейзър вдигна глава и Ребека почувства топлия му дъх до ухото си.

— Не се страхувай, няма да те нараня. Искам само…

Онова, което искаше, остана неизказано, защото свободната му ръка разтвори блузата й и Фрейзър впи поглед в бледата й кожа. Жадно плъзна поглед по гърдите й, едва прикрити от дантелата на сутиена.

— Фрейзър! — възпротиви се Ребека, но той не я слушаше. Прекалено зает беше да свали дрехите от нея. — Фрейзър! — повтори по-настойчиво тя и потръпна от докосването му, ужасена, че тялото й продължава да откликва на ласките му. Страхуваше се, че скоро и той ще осъзнае това. Опита да отвлече вниманието му и впи нокти в китката му, но той сякаш не забелязваше нищо. Очите му, приковани в нейните, издаваха чувства, които тя дори не подозираше, че е способна да събуди у него.

Рори беше забравен. Всичко беше забравено, когато Фрейзър нежно погали болезнено втвърдените й зърна.

— Когато те видях сутринта…

Говореше бавно и задъхано, сякаш му бе нужно усилие, за да изрече думите. Отново се раздвижи неспокойно и Ребека с изумление осъзна, че той е силно възбуден.

— Ребека… — Тя потръпна, когато Фрейзър свали блузата й и плъзна длани по голия й гръб. — Искам да те почувствам до себе си… Цялата — прошепна той до ухото й. — Искам да те докосвам, да усетя аромата на кожата ти. — По тялото му сякаш премина ток. Фрейзър я притисна към себе си и грубата тъкан на ризата му нарани нежната кожа на гърдите й. Усещането за възбуждащите движенията на силното му тяло я накара да обезумее. Искаше й се да впие нокти в ризата му и да я разкъса. Копнееше да почувства допира на кожата му.

— Какво в теб, Ребека, кара мен и Рори…

Ребека застина. Страстта й угасна така неочаквано; че тя потръпна от леденото докосване на действителността.

— Рори — прошепна неволно тя.

Фрейзър вдигна глава. Ребека искаше само да му напомни, че Рори вече трябва да си е отишъл, но с изненада забеляза, че Фрейзър само я притисна по-силно към себе си и пресипнало каза:

— Не, не е Рори, по дяволите! Фрейзър… Аз съм Фрейзър, Ребека!

Тя опита да му обясни, но той изведнъж отпусна ръце, извърна се и седна на ръба на леглото.

— Съжалявам — рязко рече мъжът.

Ребека опита да се прикрие с блузата, но не бе в състояние да овладее треперенето на ръцете си. Фрейзър не я гледаше, но това нямаше значение. Съзнанието за онова, което тя едва не разкри, създаваше у нея чувство за унижение. За него нещата бяха различни. Той беше мъж. Един мъж може да изпита физическа възбуда, без да изпитва емоционална привързаност.

— Мисля, че е по-добре да слезем долу — предложи Ребека, без да обръща внимание на извиненията му. Той протегна ръка към нея, за да й помогне да стане, но Ребека не я пое. Трябваше да се подпре на матрака, за да се изправи, толкова отмаляла се чувстваше.

Фрейзър се извърна и впи поглед в нея. Изражението му бе непроницаемо, но Ребека изведнъж почувства някаква странна болка. Все пак действията му бяха подчинени на желанието да предпази близнаците от слабостите на баща им, опитваше се да спаси и брака на Рори. И вероятно бе изненадан не по-малко от нея, задето близостта й го възбуди.

— Съжалявам — тихо повтори той. — Повярвай, нямах никакво намерение да…

— Моля те! — Трябваше да го спре, преди да е произнесъл думите, които биха й отнели всяка възможност да се защити. Едно беше да знае, че е последната жена на света, с която той би пожелал да се люби, друго беше да го чуе от самия него. — Няма значение — бързо добави тя. — Аз… Разбирам те.

— Наистина ли? — Огорчението в гласа му я изненада. — Несъмнено има за какво да благодаря на брат си. Права си — рязко добави той. — По-добре да слезем долу, преди да са изпратили тук контролна комисия. Леля Мод има доста консервативни представи за поведението на сгодените двойки.

Ребека се намръщи.

— Но ти обеща да й кажеш, че всъщност не сме сгодени.

— Промених мнението си. Реших, че не е почтено да я принуждавам да крие истината от Рори. Има достатъчно проблеми, с които трябва да се справи. Тя вече не е млада, Ребека — напомни той рязко. — И въпреки че би ме убила за тези думи, паметта вече й изневерява. Лесно би могла да забрави и да разкрие истината.

Наглостта сам да взема подобни решения, без да се интересува от мнението й, раздразни Ребека, но тя трябваше да признае, че е прав относно леля си. Когато Фрейзър отвори вратата, младата жена не можа да потисне горчивината от мисълта, че той, който винаги е взискателен и непримирим към собствените й слабости, е толкова състрадателен и толерантен към недостатъците на другите. Дори към Рори. Но Ребека вече имаше отговор — обичта. Фрейзър беше състрадателен към тях. Фрейзър страдаше заради другите — близнаците, Мод, Рори, защото ги обичаше… А към нея не изпитваше нищо. Нищо освен кратко физическо привличане, на което за неин позор собственото й тяло откликна незабавно. Слизаха по стълбите, когато тя се извърна към него задъхана:

— Вечерята днес… Не мисля, че…

— Разбира се, ще отидем — прекъсна я Фрейзър грубо, после се опита да смекчи остротата в гласа си и добави: — Гейли Чалмърс наистина ще положи изключителни усилия, за да ни забавлява. Тя е самотна, Ребека, и много иска да създаде нови контакти.

— Аз няма да остана дълго тук — възрази Ребека, но изражението му я застави да замълчи.

— Тя не знае това — рече Фрейзър. — Тя вярва, че сме сгодени. Ще изтълкува твоя отказ като нежелание да приемеш нея самата.

Ребека не чуваше обясненията му. Стоеше, вперила поглед в него, после изведнъж попита:

— Но откъде е научила тя, че сме сгодени? Нали никой друг, освен семейството тук в Айсгарт не знае това?

За момент на лицето на Фрейзър се изписа вина. Изражението му й напомни Хелън. Когато беше неискрено, момиченцето изглеждаше по същия начин. Ребека беше обзета от смътно подозрение, но побърза да отхвърли подобна възможност, защото й се стори абсурдна. Фрейзър никога не би разпространявал сам подобна информация.

— Госпожа Нортън знае… Вероятно лекарят също знае — бавно изброяваше Фрейзър. — Тези неща се разчуват бързо.

— Но институтът е на около двайсет километра оттук.

Ребека съзнаваше колко безсмислено е да се безпокои за подобна незначителна подробност, но събитията от последните няколко дни й бяха причинили толкова болка, та сега тя почти с настървение се залови за нещо наистина дребно, което обаче й даваше възможност да докаже на себе си, че не й липсва воля.

— Има ли значение как е разбрала? — остро попита Фрейзър и изведнъж в погледа му се появи странна умора. — Ако не искаш довечера да дойдеш с мен, предполагам, ще намеря извинение. — Отново хвърли към нея мрачен поглед, от който нервите й се обтегнаха до скъсване. Странно бе, че той предизвикваше толкова противоречиви реакции у нея. Странно и… опасно.

— При това лекарят трябва да те посети днес следобед, нали? Може би той ще реши, че не трябва да излизаш.

Противно на всяка логика, вместо да се възползва от възможността да се избави от този ангажимент, Ребека се чу да казва:

— Разбира се, че няма да каже подобно нещо! Аз съм съвсем здрава!

— Наистина ли? — В гласа му се прокрадна лека ирония. Неочаквано Фрейзър повдигна брадичката й. Извърна лицето й към светлината. — Откога не си се поглеждала в огледало? Бледа и отслабнала си. И по-добре не се опитвай да ме убедиш, че това е заради шока, който изживя, когато преди петнайсет минути разбра, че си в моите прегръдки, а не в обятията Рори. Тогава така потръпна, та си помислих, че ти е прилошало от отвращение — безизразно добави Фрейзър. — Излишно е да се заблуждаваме, Ребека.

Мъжът отпусна ръка и Ребека продължи надолу по стълбите. Във фоайето срещнаха леля Мод. Фрейзър й обясни, че следобед има среща, но по-късно ще се върне. Когато той излезе, Ребека беше обзета от познатото й усещане за загуба. Не беше ли прекалено възрастна, за да си губи времето с мъж, който никога не би я пожелал? Тя тъжно се отправи към всекидневната.

— О, преданата годеница! — дочу тя насмешливия глас на Рори, който тъкмо влизаше. Явно търсеше Ребека. Тя стоеше до прозореца и не откъсваше поглед от алеята, на която беше паркирана колата на Фрейзър. — Прекрасен завършек, нали? Но ти все още не си омъжена за него, Ребека. Присъствието ми тук ще му напомни неща, които моят надменен брат моралист, би предпочел да забрави. Трудно ще преглътне факта, че аз ти бях любовник преди него.

Ребека рязко се извърна и се намръщи.

— Знаеш, че между нас не е имало нищо!

— Двамата с теб знаем, но Фрейзър е на друго мнение. Мисълта, че аз съм те притежавал пръв, не му е приятна — цинично заяви Рори.

— Това не е вярно!

— Но Фрейзър вярва, че е било точно така — спокойно каза Рори. Безсилният й гняв явно го забавляваше. — Очевидно не си успяла да го убедиш в противното. И, разбира се, не можеш да го докажеш.

Наистина ли не би могла? Рори мислеше така! Имаше начин да докаже, при това без сянка на съмнение, че Рори никога не е бил неин любовник. Нито Рори, нито който и да било друг мъж. Но след като Фрейзър беше безразличен към броя на любовниците, които е имала или не е имала, фактът, че любовта й към него е причина за неспособността й да обича друг мъж достатъчно, за да има интимна връзка с него, беше без значение.

— Рори, защо правиш това? — предпазливо попита тя. — Защо се опитваш да провалиш нашия… нашия годеж? Защо искаш да ме нараниш?

— Да те нараня? — Той се изсмя горчиво. — Скъпа Ребека, не гледай на ситуацията така, сякаш Фрейзър държи кой знае колко на теб. Или на която и да е друга жена… Безсмислено е. Разбира се, с теб нещата са по-лесни, след като добрият стар Фрейзър очевидно вярва, че сме били любовници. Това е странно. Никога не съм мислил, че след толкова години… — Рори замълча и се усмихна. В гримасата му нямаше и сянка на угризение или съчувствие. — Дори ти, с инфантилните ти възгледи за живота, трябва досега да си разбрала, че към Фрейзър изпитвам всичко друго, но не и братска любов. Братска омраза е може би по-точно казано.

— Но защо?

— Защо не? — сви рамене Рори. В същия миг осъзна, че трудно би я убедил и рязко добави: — Защо не попиташ скъпия ми брат? Бог ми е свидетел, той направи и невъзможното, за да ми попречи да се омъжа за Лилиан, но това не е всичко. — Рори цинично се изсмя. — Ако не беше положил толкова усилия, навярно нямаше да се оженя за нея. Но когато бракът ми вече беше факт и аз бях готов да призная грешката си, да не мислиш, че Фрейзър направи нещо, за да ми помогне? Не. Скъпият Фрейзър изведнъж се превърна в заклет моралист и е категоричен, че е невъзможно да се разведа.

— Той се безпокои за близнаците — рече Ребека. — Но, Рори, Фрейзър не може насила да те задължи да запазиш брака си.

— Така ли мислиш? Грешиш! След като родителите ни останаха верни на традицията и завещаха всичко на Фрейзър, аз съм зависим от него и нищожните подаяния, които той в изблик на щедрост ми подхвърля. Единственият изход, за да поддържам начина на живот, към който съм привикнал, и да издържам една бивша съпруга и тези две зверчета тук, е да чакам Фрейзър да ми даде някоя пара, което не виждам как ще стане, като гледам как трепери над всяко пени.

Ребека не можеше да повярва на ушите си.

— Очакваш Фрейзър да издържа съпругата и семейството ти?

— Защо не? — намръщено я изгледа Рори. — Той може да си го позволи. Но сега, разбира се, твоят интерес към финансите му е оправдан, нали?

Ребека не обърна внимание на думите му и студено каза:

— Изненадана съм единствено от факта, че Лилиан държи на брака си с теб.

— Тя ме обича. — Рори говореше с явно безразличие и Ребека внезапно съжали съпругата му. Разбира се, беше срещала Лилиан, но почти не я познаваше.

— Но ти сигурно изпитващ нещо към нея.

— Тя е като повечето съпруги. Очаква да наследи прилична сума от родителите си, ако, разбира се, не я завещаят на двете хлапета. Лилиан беше добра съпруга до момента, в който й хрумна, че близнаците се нуждаят от присъствието ни тук, в Англия. Но все пак надявам се да й дойде умът в главата. Докато е с родителите си, ще събере информация за някои пансиони.

— Но ти каза на Фрейзър, че обмисляте възможността да се установите в Англия, за да бъдете близо до близнаците.

— Това е идея на Лилиан. Между другото, вярваш ли, че сега той ще търпи присъствието ми тук? Нали непрекъснато ще му напомням, че двамата с теб…

— Той никога няма да позволи да изпратиш близнаците в пансион.

— Няма кой знае какъв избор — изсмя се Рори. — Все пак те са мои деца.

— За съжаление, изглежда си спомняш това единствено когато искаш да го използваш като оръжие срещу Фрейзър — остро каза Ребека.

Негодуванието й изглежда не направи никакво впечатление на Рори.

— Фрейзър знае какво може да си позволи. В крайна сметка, винаги може да ги задържи тук. Как ти харесва това, Ребека? Да започнеш живота си със семейство с деца, които с готовност демонстрират нетърпимостта си към бъдещата съпруга на скъпоценния чичо Фрейзър?

Ребека тъжно си помисли, че Рори ревнува Фрейзър. И заради тази ревност беше решен да направи всичко, за да го нарани.

— Защо? — прошепна тя по-скоро на себе си, отколкото на Рори, но той я чу и явно разбра въпроса й. Застана до нея и махна към прозореца.

— Защо? Господи, ти наистина си невероятно наивна! Огледай се! Фрейзър притежава всичко това, Ребека! И защо? Защото е по-възрастен. Мразя го заради това. Винаги съм го мразил! Колкото повече възможности открия, за да му причиня болка, толкова по-щастлив ще бъда. Като се сгоди за теб, той ми направи скъп подарък, нали, Ребека? Обзалагам се, че винаги, когато те докосне, винаги, когато те люби, ще се чуди как ли си се чувствала, когато си се любила с мен. О, разбира се, няма да каже и дума! Стоик! Това е нашият Фрейзър. Но ще се разкъсва от ревност… и това ще го съсипе. — Зърнал изражението й, Рори раздразнено добави: — Съжаляваш го, нали?

— Не — отвърна Ребека и открито срещна погледа му. — Съжалявам теб. — Извърна се и излезе от стаята, докато краката й все още я държаха. Защо досега не бе забелязала, не бе усетила ненавистта на Рори към Фрейзър? Когато преди толкова години той помоли за помощта й, когато почти просеше милост за Фрейзър и твърдеше, че се опитва да му спести болката и разочарованието, тя мислеше, че е силно привързан към брат си. Ребека спря и свъси вежди. Тогава Рори е имал чудесна възможност да му причини болка. Защо не се е възползвал? Защо не е казал на Фрейзър истината за връзката си с Мишел? Подозираше, че дори да го попита, няма да получи отговор. Беше искрена, когато каза на Рори, че го съжалява, му съчувстваше и на Лилиан, и на близнаците.