Пени Джордан
Неизречено желание (5)

Пета глава

— Шшштттт! Чичо Фрейзър каза да не я будим!

Ребека неохотно отвори очи. Близнаците бяха в стаята, вперили погледи в нея, но тя извърна глава към тясното походно легло, където Фрейзър бе прекарал нощта. Споменът за него накара сърцето й да забие бързо.

— Леля Мод каза, че си много болна и не трябва да те безпокоим — осведоми я Питър, втренчил в нея любопитен поглед.

— А аз, струва ми се, казах, че не трябва да се качвате тук и да будите Ребека — обади се Фрейзър от вратата.

Когато се извърнаха към него, в погледите и на тримата се четеше вина. Близнаците можеше да разбере, но Ребека… Неприятно му беше, но трябваше да признае, че ако тя изглеждаше изнервена и разстроена, вината беше негова.

— А сега двамата слизайте долу — нареди той.

Преди никога не би постъпил така, но днес…

Ребека поклати глава:

— Нека останат.

Нека останат. Така между нас ще има бариера, каза си тя и знаеше, че Фрейзър е отгатнал мислите й.

— Мога да ти разкажа приказка, ако искаш — предложи Питър, очевидно решен да бъде безкрайно услужлив заради миналите прегрешения. — Когато съм болен, чичо Фрейзър винаги ми чете. Най-много обичам големия стол в стаята. Чичо Фрейзър сяда на него, а ние — на коленете му.

Ребека би дала всичко на света, ако можеше в този момент да се избави от присъствието на Фрейзър. Представи си стола и себе си, свита в прегръдките на мъжа. Отчаяно притвори очи и се опита да прогони натрапчивата картина. В същия миг срещна погледа на Фрейзър и бузите й пламнаха.

— Ребека не може да седне на коленете на Фрейзър, много е голяма — пренебрежително се обърна Хелън към брат си.

Думите й отклониха погледа на Фрейзър, но Ребека би предпочела момичето да беше избрало по-безобидна тема за разговор.

— Пък и едва ли би пожелала — промърмори Фрейзър, докато близнаците продължаваха да спорят. — Виж, ако бях Рори…

Странно, но вместо облекчение, Ребека почувства празнота и разочарование.

— Е, не си Рори, нали? — раздразнено го прекъсна тя.

Господи, толкова ли беше сляп? Наистина ли не виждаше какво изпитва към него? Това би трябвало да я радва, но неизвестно защо се почувства раздразнена и наранена. Бе твърде нелепо, като се имаше предвид, че за нищо на света не желаеше той да се досети за чувствата й.

 

 

Близнаците прекараха почти целия предобед с нея. Изглежда бе успяла да разчупи леда помежду им, като не разказа нищо на Фрейзър. Ала въпреки това Ребека чувстваше, че не е съумяла да ги спечели напълно. Децата все още бяха доста предпазливи.

По-късно дойде лекарят и заяви, че не вижда подобрение в състоянието й. Ребека възрази и опита да го убеди, че се чувства чудесно и последното нещо, от което се нуждае, е да остане в леглото. Накрая получи позволение да стане, но и предупреждение, че не трябва да прави нищо, освен да почива в добре затоплена стая. Когато се осмели да изкаже желанието си да се прибере вкъщи, лекарят се ужаси. За беда, точно когато й обясняваше колко абсурдно би било дори да мисли за пътуване поне още една седмица, Фрейзър почука и влезе. Чу за какво става дума и се намръщи.

— Боя се, че Ребека е свикнала да води живот, изпълнен с вълнения… след като толкова настоява да се върне в Лондон.

Тя изчака лекарят да си тръгне и процеди:

— Единствената причина да искам да замина е твоето нежелание да бъда тук!

— Единствената причина… А твоите нетърпеливи обожатели, за които толкова сме слушали? — вдигна вежди Фрейзър. — Писмата на майка ти са изпълнени с подробности за бляскавите успехи, които жънеш в обществото. Мод се оплаква, че рядко се случва да прочете повторно името на някой мъж в изчерпателните отчети на майка ти за твоите любовни афери.

Ребека го погледна и свъси вежди. Чудеше се какъв смисъл влага той в думата „афери“ и в същото време не можеше да прости на майка си, която, явно водена от желание да я защити, прекалено смело беше разкрасявала истината.

— Фрейзър… Какво каза лекарят? — влезе разтревожена леля Мод. — Срещнах го, като си тръгваше и разбрах, че Ребека няма подобрение.

— О, не, не е така — побърза да я успокои Ребека. — Каза ми, че мога да стана и да сляза долу, а аз съм убедена, че до утре ще бъда достатъчно здрава, за да си тръгна.

— Глупости! Никъде няма да ходиш, докато не се убедя, че си се възстановила напълно.

Ребека застина от остротата в гласа му, но после осъзна, че Фрейзър, воден от силно чувство за отговорност към семейството, вероятно се опасява за родителите й и за тревогите им, ако открият, че й е позволил да се върне вкъщи, преди напълно да се е възстановила. Разбира се, не би могъл да бъде загрижен за нея. Искаше й се да му каже, че ще си тръгне, когато сама реши, но леля Мод се суетеше наоколо. Говореше й колко бледа и отслабнала изглежда, как ще запалят камината във всекидневната и колко удобно ще се чувства там, когато стаята се затопли. Въпреки че Фрейзър не настоя тя да слезе за обяд, или може би точно заради това, Ребека реши да присъства. Фрейзър заяви, че е неразумно, но тя своенравно извърна глава.

— Чувствам се достатъчно добре, за да стана. Всъщност убедена съм, че утре ще бъда в състояние да си тръгна.

— Лъжкиня — безстрастно отбеляза Фрейзър. — Ако се чувстваш толкова зле, колкото изглеждаш, а аз подозирам, че е така, ще правиш всичко, което лекарят каза, и ще останеш в леглото.

Ребека отказа да слуша. Не обърна внимание и на слабостта, която чувстваше. Преди няколко месеца също така упорито отказваше да приеме предупрежденията на лекарите и тогава понесе последствията, но сега беше друго. Сега съвсем не беше толкова болна.

Но по време на обяда осъзна, че не се чувства добре. Неспирният брътвеж на близнаците й причиняваше непоносимо главоболие. Чувстваше гърлото си възпалено и пресъхнало, усещаше, че е настинала. Когато след обяда Фрейзър заяви, че е зает и ще работи в кабинета си, думите му й донесоха истинско облекчение.

— Не разбирам защо не се върне в Америка — сподели тя с Мод, която остана при нея пред камината във всекидневната.

Наистина беше лято, но зад каменните стени къщата оставаше леденостудена и топлината от камината беше истинско удоволствие. Никой не успя да убеди леля Мод, че централното отопление не вреди на здравето и затова радиаторите в Айсгарт почти винаги бяха студени. А днес Ребека особено страдаше от хладината в дома.

— Това би било безсмислено, скъпа. Пътуването вече е отменено. Всъщност подозирам, че Фрейзър никога не е държал особено на тази идея. Убеден е, че без него институтът ще пропадне. Мъже!

— Но защо тогава не отиде в института? — промърмори Ребека, сякаш на себе си, забравила, че слухът на леля Мод може да бъде удивително остър, когато това й е удобно.

— Ребека, но как би могъл? — В думите й се долавяше укор. — Той е толкова притеснен за теб! Ако не беше дошъл навреме… — Тя потръпна и този път жестът й не беше театрален. Изведнъж се състари. — Как щях да кажа на родителите ти? Само като си помисля какво са искали да направят тези ужасни деца! — Ребека се опита да я прекъсне и в очите на леля Мод изведнъж се появи студенина. — И не можеш да ме убедиш, че не са съзнавали на каква опасност те излагат. Фрейзър може би предпочита, да мисли, че е така, но аз трудно бих повярвала. Пак ще повторя: двамата трябва да се изпратят в пансион. Или Фрейзър трябва да си намери съпруга, която да се грижи за тях. Рори е прав, че тук с Фрейзър децата се чувстват добре, но той трябва да има свой живот. Ако можеше да се реши да се ожени…

Ако… Ребека облиза внезапно пресъхналите си устни. Изкуши се да попита леля си дали тя подозира, че Фрейзър наистина има стабилна връзка и мисли за брак, но се бои да направи решителната стъпка. Дори сега, когато съзнаваше обречеността на любовта си, не можеше да понесе да чуе, че той обича друга. Това беше абсурдно! Така можеше да бъде влюбено едно тринайсетгодишно момиче, а не зряла жена като нея.

— Скъпа, ти пребледня. Искаш ли чаша чай? — Гласът на леля Мод я върна към действителността и тъкмо навреме, защото в този момент вратата се отвори и до ушите на младата жена стигна познат глас:

— Ребека! Моята любима братовчедка! Какво, за бога, правиш тук! Не ми казвай, че скъпият ми брат се е омилостивил и ти е позволил да се върнеш в стадото.

Рори я изправи и доста арогантно я целуна по устните. Ребека безуспешно опитваше да се освободи от далеч не братската му прегръдка и да се съвземе от изненадата от внезапното му пристигане. Рори все още я държеше в обятията си, когато близнаците внезапно връхлетяха в стаята, следвани от Фрейзър. Ребека замръзна под презрителния поглед на Фрейзър. Не би могла да му обясни, че няма вина, че Рори я е изненадал, че я ухажва и демонстрира собственическо поведение към нея само за да го подразни.

— Колко мъдро, скъпи братко, да се погрижиш любимата ми братовчедка да ме посрещне тук!

Дали Рори винаги така охотно се надсмиваше над брат си? Досега Ребека не бе забелязала, но навремето беше прекалено млада, за да прозре двуличието във взаимоотношенията на хората. Мислите й бяха заети повече, с Фрейзър, отколкото с Рори, но в съзнанието й двамата винаги бяха свързани, винаги гледаше на тях като на братя.

— Какво търсиш тук, Рори? — остро попита Фрейзър, без да обръща внимание на забележката му.

— Трябваше да отида в Лондон в централния офис за интервю за ново повишение. Така че решихме да видим какво правят двете зверчета. — Рори подигравателно присви очи. — Не ми казвай, че присъствието ми тук е нежелано.

— И двамата с Лилиан ли се върнахте? — попита Фрейзър.

— Да. Лилиан остана в Лондон. На гости у родителите си. Утре ще дойде в Айсгарт. Изглежда мисли, че е време да се погрижим за тези двамата тук — додаде Рори и посочи близнаците, които стояха странно притихнали. В погледа им се четеше враждебност и, както се стори на Ребека, децата предпазливо се примъкнаха по-близо до Фрейзър. Заболя я за тях. Учуди се, че навремето не беше забелязала колко безсърдечен и посредствен е Рори. Нима не виждаше, че равнодушието и пренебрежението му съсипва децата? Спомняше си нетърпението, с което двамата с Робърт очакваха завръщането на родителите си. Спомняше си начина, по който баща им ги притискаше към себе си. Всеки негов жест им показваше, че са му липсвали и че силно ги обича.

Рори не направи опит да докосне децата си. Продължаваше да стои до Ребека, обгърнал раменете й, а пръстите му нежно галеха кожата й. Обзе я отвращение и тя стисна зъби, за да не издаде чувствата си.

— Тъкмо казвах на Ребека колко съм изненадан, че е тук. Не знаех, че забраната е отменена. — Подобна мисъл явно забавляваше Рори. — Трябва да ти кажа, че много се радвам да я видя. Бихме могли да се позабавляваме заедно, докато Лилиан се вживява в ролята на майка.

Ребека стоеше безмълвна, потресена и отвратена от егоизма на Рори. Нима е безразличен към присъствието на близнаците, които чуваха всичко? Нима не разбираше какво им причинява? Беше прекалено отдадена на гнева си, за да обърне внимание на Фрейзър или на онова, което той казва, когато неочаквано го чу да произнася името й. Думите му я изненадаха:

— Страхувам се, че за Ребека ще бъде невъзможно да посвети времето си на твоите забавления, Рори.

Младата жена очакваше той да обясни, че е болна и че в момента, в който се възстанови, ще си тръгне, но Рори отново го прекъсна.

— Не е ли Ребека тази, която трябва да реши, Фрейзър? Доколкото си спомням, преди време моята компания наистина й доставяше удоволствие. — Поредното предизвикателство беше произнесено сякаш между другото.

Ребека застина, изумена от откровената безочливост на думите му. Никога не бяха поддържали отношенията, за които Рори намекваше, и когато останеха сами, непременно щеше да поиска обяснение. Какво си въобразяваше, че върши, като се опитваше да внуши обратното! Явно се стремеше да раздразни Фрейзър… Но тя нямаше намерение да се ангажира с враждата помежду им.

— Преди време, може би — спокойно рече Фрейзър, — но сега сме сгодени.

— Сгодени! — прошепна Ребека недоумяващо, но думите й останаха нечути, защото Рори извика:

— Сгодени?! Че откога? Преди не можехте да се гледате!

Ребека опита да прогони болезнения спомен, събуден от думите на Рори, но преди да се съвземе, Фрейзър вече говореше предпазливо, но толкова убедително, че тя потръпна от вълнението, което неочаквано я обзе.

— Преди време, да, но сега всичко е различно, нали, скъпа?

Когато приближи до нея и вдигна ръката й към устните си, Ребека впери в него изумен поглед. Топлите му устни докоснаха кожата й, но очите му бяха ледени и я заставиха да мълчи.

Разбира се, леля Мод избра точно този момент, за да влезе заедно с госпожа Нортън, която носеше подноса с чая. Рори не даде възможност на възрастната жена да се съвземе след неочакваната среща и подхвърли язвително:

— Подозирам, че не съм единствената изненада за днес. — Той се обърна към брат си. — Ребека не носи пръстен, Фрейзър. Откога сте сгодени?

— От тази сутрин — отвърна Фрейзър, без да се замисли, — по-точно от снощи. — Погледът, който отправи към Ребека, я накара да поруменее и от гняв, и от изненада. — Преди време едва не я загубих. Това ме накара да преосмисля много неща и да осъзная какво означава тя за мен.

За момент Рори замълча. Когато заговори, думите му прозвучаха грубо.

— А ти, Ребека, винаги си имала слабост към по-големия ми брат, нали? И колко неразумно от моя стана да пристигна толкова не навреме и да събудя стари спомени! Щастливец си, Фрейзър. Имам достатъчно поводи да зная това.

Ребека смаяно впери поглед в него. Изненадата от неочакваното съобщение на Фрейзър се замени с изумлението, че никога не беше подозирала злостта, насъбрана в Рори. Ако тя и Фрейзър наистина се обичаха и бяха сгодени, би било мъчително да си припомнят, че първо е била влюбена в другия брат, и то така безразсъдно и отчаяно, че се е отдала на връзка, заради която той е нарушил брачния си обет.

— И така — усмихна се любезно Рори, — кога ще бъде сватбата?

— Веднага щом родителите на Ребека се върнат от Австралия, разбира се — ненадейно отвърна леля Мод. Ребека я погледна. Естествено, леля Мод не вярваше на годежа им. Трябва да е разбрала… Но явно не беше, защото продължи и думите й прозвучаха твърдо: — Убедена съм, че няма да е зле да прекараш известно време с децата си, Рори. Те имат нужда от грижи и внимание.

По-късно на Ребека й се струваше, че бяха минали дни, а не часове, преди да остана насаме с Фрейзър и да поиска обяснение за поведението му, което трудно можеше да окачестви. Накрая Мод й даде тази възможност. След като изчерпа докрай темата за предстоящата сватба, която разнищи до последния детайл, внезапно оповести, че Ребека изглежда уморена и не трябва да забравят как само благодарение на невероятен късмет тя изобщо е сред тях. Думите й, придружени от мрачните погледи на близнаците, накараха Ребека примирено да въздъхне и да си пожелае леля Мод да беше малко по-тактична и недотам откровена. Но когато възрастната жена настоя Фрейзър да изпрати Ребека до стаята й, трябваше да признае, че подобна откровеност има своите предимства.

— Скъпа Мод, разумно ли е да им позволяваш да остават насаме — превзето избъбри Рори, повдигнал вежда. — Може би аз също трябва да ги придружа, за да не бъде нарушен моралът.

— Благодаря, Рори. Това е съвсем излишно — спокойно каза Фрейзър.

Когато се отправи към вратата, Ребека се чудеше дали някой друг, освен нея самата е забелязал язвителността, прикрита зад шеговитата на пръв поглед забележка на Рори. Повече от всякога й се искаше да се върне у дома. Необходимостта да прекара една седмица тук, заобиколена от презрението на Фрейзър и неприязънта на Рори, й се струваше непоносима. Потръпна. Това не остана незабелязано от Фрейзър, който отвори вратата.

— Студено ли ти е?

— Не, наистина не…

Изражението трябва да бе издало мислите й, защото докато вървеше с нея по стълбите, Фрейзър заговори доста рязко:

— Можеш да виниш единствено себе си. Глупаво е да поставяш някого на пиедестал. Доста болезнено е, когато осъзнаеш, че и той е човек като всички останали. Ще ми се все пак да вярвам, че удоволствието, което Рори изпитва, когато наранява другите, не е ново за теб. Разбира се, освен всичко останало, сега и ревнува.

— Ревнува?! — Ребека спря и се извърна към него. — Не ставай смешен! Това е абсурдно! — После изведнаж замълча, защото осъзна, че е прав. Рори ревнуваше по-големия си брат! Дали тази ревност е съществувала и навремето, но тъй като е била наивна и неопитна тя не я е забелязвала? Но ако е било така, Рори нямаше да я моли да се преструва, че са в интимни отношения. Тогава той би бил доволен да признае пред Фрейзър за връзката си с приятелката му. Или може би не е посмял да разкрие истината? Защото днес следобед разбра и друго. Може би Рори ревнуваше по-големия си брат, но изпитваше и страхопочитание към него. Вдигна глава и застина, срещнала подигравателния поглед на Фрейзър.

— Защо? Би трябвало да мисли, че сега притежавам нещо, което той желае.

Нужно й беше време, за да осъзнае смисъла на думите му.

— Затова ли му каза, че сме сгодени? — почти изкрещя тя. — Защото мислеше, че Рори ме желае? — Задъхваше се от отвращение. — През всички тези години ти приписвах какви ли не качества, Фрейзър. Бих предпочела да премълча повечето от тях. Няма да ти е приятно да ги чуеш. Но никога не съм предполагала, че си дребнав и отмъстителен. И още нещо — грешиш. Рори изобщо не ме желае. Всъщност… — Ребека изведнъж замълча. Осъзна, че е изкушена да признае истината.

— Не, ти грешиш — примирено каза Фрейзър. — Видях как те гледаше. А ти си избий от главата детинската мисъл, че когато обявих годежа ни бях подтикнат от дребнава отмъстителност или пък инфантилна емоционалност. Преди осем години ти казах, че Рори е женен. Той все още е. Все още носи същата отговорност. Сама чу, с Лилиан идват тук, за да прекарат известно време с децата и ако мислиш, че ще позволя присъствието ти да разруши брака им и че ще допусна с Рори да се забъркате в някоя нелепа романтична история, уверявам те, лъжеш се. Това няма да стане. Затова му казах, че сме сгодени.

Ребека загуби способност да говори. Как беше възможно Фрейзър да вярва, че тя представлява опасност за брака на Рори? Ако наистина беше така, връзката им с Лилиан трябва да е много несигурна.

— Ти си полудял — успя най-сетне да каже тя. — Не беше нужно да разиграваш такова представление! Трябваше просто да ме оставиш да си тръгна…

— И Рори да хукне след теб? Това ли искаш? Отново същата страст, но сега сами, необезпокоявани от никого? — В гласа му се долавяше присмех и Ребека потръпна. Думите му бяха така далеч от истината, че беше смешно. Но в момента съвсем не й беше до смях.

— Ти съвсем замръзна. — Фрейзър явно отново изтълкува погрешно тръпките по тялото й. Приближи към нея и в същия миг Рори отвори вратата на всекидневната. Изглеждаше раздразнен и отегчен. Видя ги и се усмихна подигравателно.

— Още ли сте тук? Ако бях на твое място, скъпи братко, нямаше да се двоумя и бих побързал да потърся уединението на стаята й.

Ребека се разгневи не на шега. В ревността си Рори веднъж вече беше злоупотребил с доверието й, но сега нямаше намерение да позволи това да се повтори. Понечи да тръгне нагоре по стълбите. Искаше да остави двамата братя сами, но не можа да направи и крачка, защото Фрейзър я привлече в обятията си. Добре поне, че като я притисна към себе си, я скри от погледа на Рори, а и сам не можеше да види изражението й, когато сърцето й бързо заби и я обзе предателска нервност.

— Изчезвай, Рори! — рязко рече Фрейзър. Дланта му обви главата на Ребека и тя не можа да избегне устните му. За момент долови блясъка в очите му — дълбоки, тъмни, сгрети от странна топлина. Опита да се възпротиви, но Фрейзър й попречи. Устните му се сляха с нейните. Искаше да го отблъсне и потръпна от гняв, задето той си позволява да се държи така с нея.

Рори не откъсваше поглед от тях. Ребека чувстваше присъствието му, въпреки че не виждаше мъжа и внезапно си помисли, че ако любовната връзка помежду им беше истина, демонстрациите, които Фрейзър със завидна последователност устройваше за него, трудно биха изгладили семейните взаимоотношения. Опита се да не забравя това, докато Фрейзър продължаваше да я целува. Беше заровил пръсти в косата й, а другата му ръка плътно обгръщаше гърба й. След объркването и изненадата, сега по вените й сякаш се разливаше огън и вече не гневът беше причина да тръпне. Бе притисната под тежестта на силното му тяло и не можеше да направи нищо друго, освен да се подчини на еротичната прегръдка. Откри, че ръцете й са обвили врата му, макар да не знаеше как е станало това. Опита да възрази, но зъбите му предупредително се впиха в долната й устна. После езикът му нежно докосна нараненото място и Ребека беше завладяна от толкова силно вълнение, че ако в този момент шумът от вратата, която Рори затръшна, не я беше върнал към действителността, едва ли щеше да потисне вика на наслада, надигнал се в нея.

Фрейзър я пусна почти грубо, прекалено грубо, за да съумее тя да скрие разочарованието си. Ребека инстинктивно вдигна ръка към устните си и за секунда долови странен и първичен блясък в тъмните му очи.

— Не можеш да постъпваш по този начин — прошепна тя. Болеше я. — Никой няма да повярва, че сме сгодени. Всички ще разберат какво си замислил.

— Не ме интересува какво ще си помислят другите, щом Рори вярва. А ако ти му дадеш повод да мисли друго, ще те накарам да съжаляваш. Предполагам, още вярваш, че го обичаш — додаде мрачно той.

Това беше шанс за нея да се избави като разкаже истината. Поклати глава и твърдо каза:

— Не, не го обичам.

В първия момент думите й сякаш го изненадаха. Почувства как от плещите му сякаш се свали товар и когато се вгледа в очите му, видя странно объркване, изписано върху обикновено безстрастното му лице. Изглеждаше едва ли не разгневен, но Ребека нямаше представа защо трябваше да се ядосва на новината, че тя не обича Рори.

По-скоро можеше да очаква, че подобен факт би прозвучал успокояващо за него. Господи, колко раздразнителен човек! Никога не можеше да предвиди реакциите му. Трябваше да замине и да го остави сам да обяснява на останалите как и защо ги е лъгал, но знаеше, че не би го направила… Не би могла…

— Единственото, което искам, е да напусна тази къща и да се върна в Лондон. Ако не беше казал, че сме сгодени, това нямаше да бъде толкова трудно — гневно процеди тя.

— И Рори да те последва? Не, по-безопасно е да останеш тук, където мога да те държа под око… и да бъда сигурен, че Рори те мисли за недостъпна.

— Не ти ли е минавало през ум, че като твоя годеница ще бъда още по-привлекателна за него? — хапливо попита Ребека.

— Може би, но след няколко дни Лилиан ще бъде тук, а аз съм убеден, че двамата с нея можем да го накараме да осъзнае как с теб само си губи времето. Каза, че не го обичаш. Докажи го — съвсем неочаквано каза Фрейзър.

— Как? Като оставя всички да повярват, че сме сгодени? Не мога. Леля Мод…

— Говорих с нея. Ако се тревожиш заради родителите си, ще направя всичко възможно тя да разбере как стоят нещата в действителност.

— Това е безумие! Би било толкова лесно, ако просто ме оставиш да си тръгна.

— Наистина ли вярваш, че това би било достатъчно? — горчиво попита той. — Видях как те гледа Рори.

— Но така или иначе, след седмица си тръгвам.

— Защо? — Ребека остана слисана от безсмисления му въпрос. — Не е нужно да се връщаш в Лондон, нали? Така или иначе, вече си обещала да останеш тук до септември.

— Но ти сам настояваше да си тръгна. — Отново се чувстваше объркана. Знаеше, че има сериозни основания да заяви на Фрейзър категоричното си несъгласие да бъде манипулирана, но сега не можеше да формулира дори една причина, с която да убеди себе си, какво остава за него.

Фрейзър я огледа цинично.

— Откога желанията ми са от такова значение за теб? — Дори не се опита да прикрие сарказма в думите си. — Помисли за близнаците, Ребека. Сама каза, че те се нуждаят от подкрепа и подходяща домашна обстановка. Искаше да им помогнеш… Ето ти възможност за това. Най-добрата помощ е да помогнеш бракът на родителите им да бъде запазен.

Ребека знаеше, че е прав. В очите на възрастните бракът на Рори и Лилиан наистина не беше кой знае колко сполучлив, но децата бяха слепи за пукнатините във взаимоотношенията между родителите си. От опит знаеше, че за близнаците би било далеч по-важно родителите им да останат заедно. Децата трудно понасят развода между родителите. А близнаците бяха много уязвими.

Почувства се ужасно изтощена. Всичко я болеше. Напрежението на последните дни я бе измъчило до краен предел. Машинално кимна, но не можа да се избави от тягостното усещане, че греши. Прекалено късно. Чу Фрейзър да казва:

— Добре тогава, договорихме се. Сгодени сме.

— Временно — уморено отвърна Ребека и пое нагоре по стълбите.

— Да, разбира се — учтиво се съгласи той. — Как иначе?

Как иначе? Колко глупаво от нейна страна да направи подобна забележка. В крайна сметка много добре знаеше, че когато стане възможно, Фрейзър би бил радостен да се избави от присъствието й.