Пени Джордан
Неизречено желание (4)

Четвърта глава

Ребека отвори очи и срещна мрачния поглед на Фрейзър. Все още лежеше на земята. Странна вцепененост сковаваше тялото й.

— Кой дявол те накара да влезеш във вира? — Фрейзър явно беше вбесен. — Знаеш, че е опасен.

— Питър… — задави се тя, но Фрейзър я прекъсна грубо.

— Питър си е изпуснал якето. И какво от това? Ако не минавах оттук, щеше да се удавиш. — Говореше, без дори да прикрива раздразнението си, а после добави саркастично: — Или може би се надяваше близнаците да те спасят?

Ребека притвори очи. Не понасяше пренебрежението в гласа му. Опита да седне. Фрейзър се надсмиваше на наивността й и това беше повече, отколкото можеше да понесе. На всичко отгоре продължаваше да лежи в краката му, унизена и без сили. Изправи се и стисна клепачи. Драскотините върху ръката й бяха доста болезнени. Долови безпокойство и вина, изписани върху лицата на Хелън и Питър. Момчето изглеждаше изплашено до смърт. Хелън беше по-спокойна, но безспорно вече осъзнаваше възможните лоши последици от своя план.

Ребека уморено си помисли, че е безсмислено да говори истината. В най-добрия случай Фрейзър щеше да я упрекне, задето е била толкова лековерна, че е позволила две деца да я заблудят. А и чувстваше, че близнаците са получили ценен урок. Затова само се задоволи да каже, без да ги погледне:

— Да, глупаво беше от моя страна.

— Повече от глупаво. — Фрейзър явно не беше удовлетворен. — Надявам се, разбираш, че си рискувала и живота на близнаците. Какво щеше да стане, ако някой от тях те беше последвал?

— Не се заблуждавай. Не биха направили такова нещо. — В гласа й прозвуча ирония.

— Разбира се. — Тонът на Фрейзър беше леден. — Те са прекалено интелигентни, за да направят подобна глупост.

Ребека трепереше. Фрейзър се намръщи и се обърна към близнаците:

— Върнете се вкъщи и кажете на госпожа Нортън да приготви бутилка с гореща вода и вана за Ребека.

Младата жена се изплаши. Не искаше да остане сама с Фрейзър. Навярно шокът от току-що отминалата опасност й пречеше да се съвземе от изненадата от неочакваната им среща. Ни най-малко не се съмняваше, че рано или късно ще й бъде потърсена сметка за присъствието й в Айсгарт. Опита да се изправи, но Фрейзър рязко я спря:

— Остани така, ще те занеса до къщи.

Ще я занесе? Ребека го погледна недоумяващо. Той се наведе и мрачно се усмихна. Жестът му беше напълно лишен от нежност. Доста безцеремонно я вдигна на гръб и я понесе нагоре към къщата. И това беше всичко. А само при мисълта, че ще бъде докосната от него, сърцето й лудо заби.

Близнаците, госпожа Нортън и леля Мод ги чакаха. Силно пребледняла, леля Мод ги обсипа с въпроси. Фрейзър опита да я успокои и отклони предложението й да помогне. Когато се отдалечиха и останалите не можеха да ги чуят, мъжът се извърна към Ребека и процеди през зъби:

— Защо не помисли поне за леля Мод. Тя вече не е млада.

Остави вратата на спалнята й отворена и я стовари грубо върху леглото. Ребека си помисли гневно, че държанието му е безобразно и опита да не му остане длъжна:

— Наистина, вече не е млада. Трябваше да помислиш за това, преди да й стовариш грижата за близнаците, а ти да се разхождаш из Щатите!

Фрейзър се намръщи и тя веднага съжали за невъздържаността си. Нямаше представа какво я накара да говори така безразсъдно.

— Не съм й ги стоварил — възрази мъжът. — Преди да замина, ги поверих на грижите на компетентна млада жена с чувство за отговорност, поне така мислех.

— Тя е напуснала — студено му напомни Ребека.

Фрейзър като че ли се поколеба, преди да отвърне:

— Да, зная. Затова съм тук. Тя се свърза с мен и ми разказа за случилото се. Осъзнала, че ще й бъде невъзможно да се грижи за близнаците и сметнала за свое задължение да ме уведоми за причините, принудили я да напусне. Естествено, веднага щом разбрах, че леля Мод е останала сама, отмених ангажиментите си и се върнах вкъщи, за да открия, че…

— За да откриеш, че жертвата ти е била напълно излишна — усмихна се мило Ребека, — след като леля Мод вече е намерила друго решение.

— След инцидента днес следобед силно се съмнявам, че подобни грижи биха разсеяли страховете ми — изгледа я насмешливо Фрейзър.

Искаше да му каже толкова неща, но съзнаваше, че е безсмислено. Фрейзър бе склонен да вижда само лошото в нея. Тази мисъл й причини непоносима болка. Ребека потръпна. Почувства странна пустота около себе си. Ако не друго, то поне изпитанието, от което най-много се страхуваше, вече беше минало.

— Сега имаш нужда от гореща вана. — Фрейзър явно бе забелязал тръпките, разтърсили тялото й. — Можеш ли да се справиш сама, или…

За секунда Ребека помисли, че иска сам да й помогне и при мисълта за допира на ръцете му до тялото й, пламна. Фрейзър сякаш прочете мислите й, защото добави:

— Ако ти е необходима помощ, винаги мога да помоля госпожа Нортън.

Ребека поклати глава и от мократа й коса върху покривката на леглото се посипаха капки вода. Една капка падна и върху ръката на Фрейзър. Той разсеяно вдигна длан към устните си и пое капката. Жестът му бе съвсем машинален, но Ребека отново почувства странен копнеж.

Фрейзър се изправи и тръгна към вратата. После внезапно се извърна и хладно погледна младата жена.

— Защо дойде тук, Ребека?

— Защото леля Мод ме помоли. — Ребека предпочете да се престори, че не разбира въпроса.

Погледът му я предупреди, че това не е отговорът, който е склонен да приеме, но преди да успее да й каже каквото и да било, в спалнята влезе госпожа Нортън с чаша горещ чай.

— Изпий това, скъпа. Сложила съм много захар заради шока, който си преживяла.

Ребека пое чашата, но не отпрати веднага икономката. Възрастната жена се засуети около нея и Фрейзър излезе. Въпреки възраженията й, той настояваше да извикат лекар.

Ребека чувстваше, че нервите й са опънати до краен предел. Първо от уплахата, че Питър се е удавил, а после и заради неочакваното пристигане на Фрейзър. После й се стори, че лекарят я преглежда прекалено бавно. Дълго преслушва гърдите й, после замислено прибра стетоскопа.

— Прекарвали ли сте инфекциозно заболяване на белите дробове и дихателните пътища през последните дванайсет месеца? — обърна се накрая към нея. — Бронхит или пневмония?

— Имах пневмония през зимата — призна неохотно Ребека. Още се чувстваше виновна, задето бе проявила небрежност тогава и състоянието й дотолкова се влоши, че трябваше да изтърпи не само досадната назидателна тирада от лекуващия лекар, но и дълго време да остане на легло. Оправдаваше се, че е била прекалено заета, за да обърне внимание на състоянието си.

— Да-а. — Това беше коментарът, който лекарят се задоволи да даде, но погледът му беше достатъчно красноречив. Обърна се към Фрейзър: — Боя се, че вашата братовчедка трябва да остане на легло. Поне през следващите няколко дни. — Той сведе поглед към нея и добави: — Обръщам се към Фрейзър, защото се страхувам, че в момента, в който си тръгна, ще станете от леглото.

— Надявам се, няма нищо сериозно — прекъсна го Фрейзър.

Можеше поне да опита да бъде малко по-тактичен и да я остави сама с лекаря. Караше я да се чувства като малко дете.

— Засега не — увери го лекарят. — Но се опасявам състоянието й да не се влоши. Пневмонията е мъчително заболяване. Дори за толкова млада и здрава жена. Известна предпазливост няма да е излишна. — Изправи се и се усмихна окуражително на Ребека. Застаряващ мъж с уморен вид, който, тя беше убедена, приема прекалено присърце отговорността за пациентите си.

Ребека знаеше, че трябва да му бъде благодарна, задето й напомни тежкото заболяване, прекарано неотдавна. Тя самата беше склонна често да го забравя. Не само защото й напомняше колко неразумна е била тогава, но и заради мъчителните дни, през които се бореше с инфекцията. Но днес, когато видя якето на Питър върху повърхността на вира, дори не се замисли за състоянието си. Сега си обясни тръпките, които пробягваха по тялото й, и странното усещане за тежест върху гърдите си.

— Ще ви оставя рецепта — каза той на Фрейзър и се обърна към нея. — Тежестта върху гърдите ще изчезне до няколко дни. Утре ще позвъня, за да разбера как се чувствате.

Изправи се и тръгна към вратата, преди Ребека да успее да го увери, че е добре. И наистина беше добре, докато той не започна да я преслушва и почуква, раздразнено си помисли тя. Ето вече имаше главоболие. Усещаше тъпа, тежка болка и някаква странна вцепененост, която сякаш й пречеше да мисли. Нещо дразнеше гърлото й, закашля се, започна да се задушава. Кашляше и когато Фрейзър се върна в стаята, въпреки че спазмите вече не бяха толкова силни. Остана единствено добре познатият й световъртеж, споменът за който я потискаше, и също така познатото и необяснимо желание да заплаче. Неволно пое дълбоко дъх. Опитваше да притъпи чувствата, които я задушаваха, но високо изстена, когато остра болка преряза дробовете й и върху гърдите й легна непоносима тежест. Забравила Фрейзър, Ребека се бореше за въздух. Изправи се задъхана върху възглавницата. Обзе я паника. Тялото й беше притиснато под непосилен товар. И тогава до съзнанието й достигна глас, който я успокояваше и й повтаряше да диша бавно и дълбоко. Почувства ръце, които я повдигнаха и задържаха, докато силните спазми затихнаха. Спасителната глътка въздух навлезе в дробовете й. Едва по-късно осъзна, че успокояващият глас и внимателните ръце са на Фрейзър. Той все още стоеше наведен над нея. По лицето му се четеше тревога и загриженост.

— Често ли се случва това?

— Само когато плувам в басейн с незатоплена вода — усмихна се едва-едва Ребека.

Но думите й не го разсмяха. Изглеждаше още по-напрегнат.

— Когато беше малка, имаше астма. — Сякаш я обвиняваше.

— Съвсем лека. И за много кратко време.

Изглежда Фрейзър не я слушаше. Нервно закрачи из стаята, после спря и рязко се извърна към младата жена.

— Астма, пневмония… И въпреки това, едва не се удави във водите на река, която знаеш, че идва право от планината и е леденостудена. Защо постъпи така неразумно, Ребека?

— Бързо забравям — пошегува се тя, но Фрейзър само се намръщи още повече.

— Съзнаваш ли, че ако не бях там, можеше да…

— … се удавя — добави тя. Изведнъж се почувства прекалено изморена, за да продължи да се преструва. — Помниш ли какво ми каза, когато научи за връзката ми с Рори? Че и да се обеся, ще бъде твърде леко наказание за мен. — Изненадана забеляза, че Фрейзър трепна и лицето му пламна, сякаш думите й го нараниха дълбоко. Когато беше на осемнайсет години, той й се струваше недостъпен, неуязвим, приличаше й повече на бог, отколкото на човек. Сега осъзна, че преценката й е по-прецизна, по-зряла, тъй като бе освободена от илюзии и предубеждения.

Много неща се бяха променили през тези години. Ребека също, а навярно и Фрейзър…

Но едно нещо е останало непроменено, тъжно си помисли тя. Годините, през които го обожавате сляпо, бяха вече минало, но чувството, болката, която тя наричаше любов — все още я изпълваше.

Ребека потръпна и вдигна очи. Погледът й, изпълнен с тъга, се плъзна покрай мъжа. Тя не съзнаваше, че изглежда уязвима и безпомощна. Правата й коса меко обрамчваше лицето й, бледо като маска, върху което се открояваха чувствените й пълни устни.

— Тогава бях ядосан. И на теб, и на Рори. — Ребека го погледна. — За бога, Ребека, каквото и да си изпитвала към него, знаеше, че той е женен.

Ребека почувства гнева в гласа му, почувства същия трепет, както тогава, преди много години. Изтощена и внезапно обзета от отчаяно желание да бъде сама, извърна глава и прошепна:

— Предпочитам да не говорим за това.

— Да, ти винаги предпочиташ да се скриеш от действителността, нали? Мечтаеш, живееш в някакъв измислен свят, който няма нищо общо с реалността. Какво си каза тогава, Ребека? Че Лилиан просто не съществува? Или и това беше без значение за теб?

— Защо сипеш обвинения само върху мен? — пламна Ребека. — Аз не бях измамница, завъртяла главата на Рори, за да го раздели с Лилиан. За това са нужни двама…

— Да. — Гласът на Фрейзър прозвуча замислено. — Но се надявах, че ще бъдеш достатъчно зряла и ще видиш слабостта на Рори.

— Ако не бях аз, щеше да бъде някоя друга — предпазливо рече Ребека. Молеше се Фрейзър да долови молбата в думите й. И да забрави миналото. Ала дори да почувства отчаянието й, той не го показа.

— Сигурно, но се случи с теб, не разбираш ли? — После изведнъж млъкна, защото вратата се отвори и в стаята влезе леля Мод.

— Съжалявам, че те прекъснах, Фрейзър, скъпи, но съм нетърпелива да чуя какво каза лекарят.

— Той каза, че съм добре — увери я Ребека. — А сега, когато и Фрейзър се върна, мога да си тръгна.

— Още не — прекъсна я мъжът. — Не преди лекарят да е убеден, че си достатъчно здрава, за да пътуваш.

— Господи! — Леля Мод изглеждаше объркана. — Аз съм виновна за всичко! Ако не бях настояла да дойдеш тук…

— И дума не може да става за това, Мод — увери я Фрейзър, преди Ребека да успее да заговори. — Тя прекрасно знае колко е опасен вирът. — Той прегърна леля си и я поведе към вратата.

Сълзи на гняв и безпомощност изпълниха очите на Ребека. На прага леля Мод се посъвзе и рече:

— Излишно беше да се връщаш у дома, повярвай, скъпи. Двете с Ребека се справяхме чудесно. Онова момиче нямаше право да се свързва с теб.

— Напротив, тя показа изключително чувство на отговорност и предвидливост. — Думите му прозвучаха рязко. — Не ме разочарова. Преди време я избрах, защото знаех, че мога да разчитам на нея. Всъщност ти защо я уволни?

Мод я е уволнила?! Ребека бе изумена. Та нали леля й каза, че момичето е напуснало, при това съвсем неочаквано. Леля Мод се опита да обясни, но думите й бяха неясни и объркани. Фрейзър припряно я прекъсна:

— Добре, това е без значение. Ще говорим по-късно. Между другото, помниш ли какво стана с походното легло, което имахме преди време?

Ребека нямаше представа за какъв дявол му е потрябвало на Фрейзър походното легло, но се чувстваше прекалено изморена, за да мисли за това. След завръщането му нервите й бяха опънати до скъсване. Чувстваше се толкова емоционално изчерпана, че изпита невероятно облекчение, щом той излезе, въпреки че когато я остави сама, Фрейзър я лиши от тайната наслада и опиянението, което физическото му присъствие й носеше. Странно, но докато ясно си спомняше гнева и пренебрежението му, съвсем беше забравила толкова други неща. Забравила беше начина, по който устните му потръпваха, когато изпитваше състрадание, забравила беше гъвкавите му и енергични движения, забравила беше аромата на кожата му — свеж и странно възбуждащ.

Трябва наистина да е бил много обезпокоен, за да прекъсне така пътуването си. Несъмнено, веднага щом се освободи от нея, ще намери друга гувернантка и ще се върне в Америка. Подозираше, че ако не беше лекарят, вече щеше да е на път за вкъщи. Гордостта я принуждаваше да се съвземе колкото се може по-бързо, за да може сама да реши кога да си тръгне. Погледна с копнеж гардероба, където държеше куфара и дрехите си. Не знаеше дали ще й стигнат силите, за да стане и опакова нещата си. Нямаше да пътува дълго. На около час и половина път оттук имаше къде да пренощува. Не можа да пропъди тази мисъл. Удоволствието да пренебрегне Фрейзър и да си тръгне въпреки всичко, беше прекалено изкусително, за да устои.

Стана от леглото и с радост забеляза, че не й е трудно да стои изправена, въпреки че й бе нужно доста време, за да прекоси малкото разстояние до гардероба. При това трябваше да спре и да изчака тежестта, стегнала гърдите й, да премине. Почувства странна слабост, но не се разколеба. Отвори гардероба и извади куфара. Припряно започна да събира нещата си. Изведнъж остра болка преряза дробовете й. Искаше да се изправи, но беше останала без сили. Повтаряше си, че няма нищо страшно, че трябва да диша бавно и дълбоко и да не мисли за внезапно обзелото я усещане за самота и за собственото си неблагоразумие, което беше причина да се забърка в тази наистина неприятна история.

Болката, обхванала дробовете й, не отслабваше. Задушаваше се. Опита да поеме дъх. В същия миг вратата на спалнята бавно се отвори и Ребека забрави, че трябва да бъде предпазлива. Когато близнаците влязоха, младата жена отчаяно се бореше за глътка въздух. Онова, което видяха, беше достатъчно, за да се втурнат да търсят Фрейзър.

— Какво, по дяволите, си въобразяваш, че вършиш? — Това беше единственото, което той сметна за нужно да каже, когато връхлетя в стаята, следван неотлъчно от близнаците. — Не искаш да се самоубиеш, нали? — Видя отворения гардероб и разпилените дрехи и сви устни по начин, който не вещаеше нищо добро. — Ти си невероятна глупачка! — Прекоси стаята и грубо изправи младата жена.

Ребека постави длан върху гърдите му, за да го отблъсне, но когато срещна погледа му, вперен в лицето й, и почувства ударите на сърцето му, откри, че й е трудно да говори. Болезнено съзнаваше неуловимите послания, които тялото й изпращаше. Безпогрешно разпозна причината за възбудата, обзела я като гореща вълна и си помисли, че тези послания не бяха толкова неуловими.

— Как мислиш ще се почувства леля Мод, ако разбере, че едва не си умряла, заради глупавата си приумица на всяка цена да си тръгнеш? Не помисли ли за това?

Дали не е помислила?! Ребека стисна зъби и преглътна думите, които напираха върху устните й, тъй като децата бяха в стаята. Сякаш отгатнал мислите й, Фрейзър се обърна към близнаците:

— Вие двамата отдавна трябваше да сте в леглото. Вземете душ… Бързо. След малко ще се кача да ви прочета приказка.

Ребека забеляза, че децата веднага се подчиниха и й стана тъжно. Фрейзър отново се извърна към нея и я настани на леглото. Движенията му бяха припрени и лишени от нежност. Когато заговори, гласът му прозвуча грубо:

— Без повече геройства, ако нямаш нищо против. Аз зная какво стои зад тях, но за Мод не е така.

Преди време Ребека тайно се надяваше да стане чудо и Фрейзър да превъзмогне предубежденията, на които робуваше, да прозре истината, или дори, макар че това й се струваше съвсем невероятно, да разруши стената, която сам издигаше помежду им и да я приеме сред онези, които обичаше и на които вярваше. Сега осъзна колко наивна е била. Фрейзър никога не би й позволил да забрави миналото. Само защото той не можеше да го забрави. Сякаш споменът за случилото се тогава му доставяше горчива наслада. Повтаряше си, че причина за сълзите, които пареха в очите й, беше изтощението и физическата слабост, а не болката, разкъсваща душата й. Извърна глава, за да скрие слабостта си и задавено прошепна:

— Ти искаше да си тръгна.

Защо винаги в негово присъствие се държеше като капризно дете? Много по-разумно би било да пренебрегне думите му и да остави нещата така, както са. Много по-разумно и мъдро. Защото сега той се беше извърнал и се взираше в нея с присвити очи, сякаш недоумяваше защо тя търси повод да го задържи при себе си.

— Да — съгласи се Фрейзър. — Но едва след като се почувстваш достатъчно здрава, за да го направиш. Играй ролята на мъченица, щом желаеш, Ребека, но не очаквай да се превърна в твой съучастник.

— Все още ме мразиш, нали? — промълви тя. Трябваше да положи неимоверни усилия, за да не изгуби самообладание.

— Да те мразя? — Фрейзър се усмихна. Устните му се изкривиха в студена подигравателна гримаса, от която на Ребека почти й прилоша. — Не, аз не те мразя, Ребека. Ни най-малко. Омразата все пак е доста силно усещане. Ако изобщо изпитвам нещо към теб, предполагам трябва да е някаква смесица от съжаление и презрение. Съжаление заради това, че беше толкова глупава да се влюбиш в Рори и презрение, защото си позволи да се забъркаш в тази история, макар да знаеше, че той е женен.

— Позволих си? Хората не си позволяват да се влюбват, Фрейзър!

— Напротив! — прекъсна я той грубо. — При подобни взаимоотношения винаги има момент, в който човек трябва сам да прецени дали да спре, или да продължи. За теб това трябваше да е моментът, в който си осъзнала какво върши Рори. Знаеше, че той има други задължения.

— Трябваше да се отдръпна, зная! Но значи ли това, че вината е била изцяло моя? — Ребека се опитваше думите й да не прозвучат прекалено остро.

За миг лицето на Фрейзър се сгърчи в болезнена гримаса. Ребека бе обзета от непознати досега чувства. Смесица от копнеж, гняв, безпомощност и отчаяна любов.

— Не — бавно отвърна той, — не беше изцяло твоя. Обвинявам и себе си. Трябваше да разбера какво става, но…

— Беше прекалено погълнат от собствения си интимен живот — довърши Ребека вместо него.

Горчивината и студенината, които прочете в очите му, когато вдигна поглед към него, я поразиха.

— Да — съгласи се той през зъби. — Дотолкова погълнат, че бях напълно сляп за всичко, което ставаше около мен. Не си се омъжвала, не си имала и сериозна връзка, поне според семейните клюки — грубо уточни Фрейзър. — Ако това означава, че все още си влюбена в Рори…

— Чувствата ми са лично моя работа и нямам желание да ги обсъждам с теб — рязко го прекъсна Ребека. Сгреши, че започна този спор, но мъжът наистина отиде прекалено далеч. Да бъде принудена да слуша за съжалението и презрението, които изпитва към нея… Чувстваше, че ако сега не я остави сама, едва ли ще издържи още дълго и сигурно дотолкова ще се унижи, та да се разплаче в негово присъствие.

— Изморена съм, Фрейзър.

Излишно беше да му напомня. Изтощението и тъмните сенки под очите й я правеха да изглежда слаба и беззащитна. Фрейзър безмълвно се извърна и затвори вратата. Спря само за миг, когато Ребека подхвърли с разтреперан глас:

— Не се безпокой излишно. Ще си тръгна веднага щом лекарят ми позволи да пътувам.

Едва когато остана сама, Ребека осъзна колко трябва да е бил изненадан Фрейзър, когато се е прибрал и е разбрал, че тя е тук. Затова беше толкова ядосан, когато я извлече от вира. Зачуди се дали не е бил изкушен да я остави да се удави. Но това бе немислимо за него. Фрейзър беше от хората, които предпочитаха да се сблъскат с проблемите очи в очи. Нямаше навика да ги заобикаля или като Рори да се преструва, че те не съществуват. Едва ли е възможно двама братя да бъдат по-различни. Рори беше с лек характер и под безупречната си рафинираност криеше безкраен егоизъм. Фрейзър привидно беше по-рязък и далеч не така привлекателен, но всъщност едва ли можеше да се намери друг толкова непринуден, състрадателен и добър човек.

Не знаеше дали той все още обича Мишел. Беше много вероятно, тъй като никога не беше опитал да се ангажира с друга. Месеци след скандала Ребека събра смелост и намекна пред майка си, че навярно Фрейзър и Мишел скоро ще определят датата за сватбата си. Майка й я изгледа озадачено и каза, че връзката им е приключила и Мишел явно си е намерила работа в Ню Йорк. Ребека не се изненада. В крайна сметка, след като Мишел беше поддържала тайна връзка с Рори, явно не е държала много на Фрейзър. Въпреки това, мисълта за болката и загубата, преживени от Фрейзър, я караха да страда.

Преди време Ребека таеше отчаяна надежда, че ще стане чудо и Фрейзър ще прозре истината, че ще дойде при нея, изпълнен с разкаяние и угризения, просещ възможност да изкупи вината си… Тогава беше много млада. Прекалено млада, за да осъзнае, че Фрейзър никога не е изпитвал същата дълбока отчаяна необходимост да запази връзката им. Фрейзър никога не е бил влюбен в нея. Приятелството между тях никога не е означавало за него това, което означаваше за нея. С времето Ребека трябваше да се примири с мисълта, че дори Фрейзър да научи истината, едва ли нещата биха се променили. А сега си даваше сметка, че Фрейзър явно съзнателно я отбягва.

Ребека се въртеше неспокойно в леглото, отчаяно се бореше с тежестта и болката, сковали дробовете й, и проклинаше съдбата заради слабостта си. Знаеше, че ще минат няколко дни, преди да бъде в състояние да си тръгне оттук. Успокояваше се с мисълта, че е малко вероятно да види отново Фрейзър през това време, и че ако бъде предпазлива и достатъчно прозорлива, би могла да се държи така, сякаш той не е в къщата.

За беда, великолепният й план претърпя пълен провал още в ранните часове на утрото, когато се събуди от неспокойния си сън. Болеше я цялото тяло, кожата й лепнеше от пот, чувстваше дробовете си сковани.

Някой предвидливо беше разтворил прозорците. Ребека се извърна, за да поеме чистия планински въздух и с изненада забеляза, че в стаята има походно легло. Сърцето й болезнено се сви. Фрейзър спеше в стаята й! Но защо? Шокирана, Ребека се изправи. Потръпна от утринния хлад. От рязкото движение тежестта върху гърдите й стана непоносима, познатата болка отново я скова и започна да я задушава.

Фрейзър се събуди веднага, но преди да стане и дойде при нея, Ребека успя да потисне мъчителния спазъм. Заговори веднага щом беше в състояние да поеме дъх.

— Какво търсиш тук? — просъска гневно.

— Мод се тревожеше за теб. Не искаше да оставаш сама. — Фрейзър равнодушно сви рамене. — Беше решила да дойде тя, така че нямах избор и предложих услугите си.

Стоеше до леглото й и кой знае защо присъствието му я караше да се чувства виновна, въпреки болката, която все още не стихваше.

Очевидно беше облечен в чужда пижама. Въпреки че панталоните се бяха смъкнали и висяха около кръста му, крачолите бяха прекалено къси. Ребека притеснено си помисли, че дори да се извърне или да затвори очи, не би могла да прогони представата за голото му тяло. Обзета от силно вълнение, тя инстинктивно пъхна ръка под завивките и притисна с длан стомаха си. Съпротивляваше се срещу нелепия импулс да се извърне и да се надява, че мъжът ще си тръгне. Но той стоеше до леглото й. Ребека с ужас почувства твърдата му длан върху голите си рамене. Фрейзър нежно я разтриваше и прогонваше студа от скованите й плещи и болката от измъчените й дробове. Объркана, Ребека си мислеше колко странно е това, че той безпогрешно долавя как отчаяно тя се нуждае от тази топлина, която разсейваше болката. Сякаш доловил мислите й, Фрейзър каза:

— Боледувал съм от пневмония. Не е много приятно.

— Да — съгласи се Ребека. Трудно дишаше, още по-трудно й беше да говори, но това не беше от болестта. Усещането за силната му ръка, която ритмично се движеше по раменете й, облекчаваше не само болката в дробовете. Топлината от неочакваната близост подчини цялото й същество. Не знаеше как той възприема тялото й, молеше се мъжът да не се досети за усещанията, които събуждаше в нея и да не започне да задава въпроси, на които би й било трудно да отговори. Унесена в мислите си, Ребека се сепна, когато гласът му ненадейно достигна до нея:

— Ще ми кажеш ли защо се хвърли във вира?

Защо се е хвърлила? Ребека вдигна озадачен поглед към него, забравила риска от резки движения. Отдавна не са били толкова близо един до друг. Последния път… Това трябва да беше нейният осемнайсети рожден ден… Тогава той я целуна… Не така, както тя копнееше да бъде целуната в трескавите си сънища, но не и по начин, напълно лишен от чувственост. Ала тогава и двамата бяха напълно облечени и съзнанието й съвсем не беше така ангажирано със собствените й усещания. Сега обаче трябваше да положи отчаяни усилия, за да се съсредоточи върху въпроса му.

— Знаеш защо. Якето на Питър…

Фрейзър внезапно я извърна към себе си.

— Лъжеш — спокойно рече той. — Не заради якето на Питър се хвърли във вира, нали? Мислила си, че Питър е във водата.

— Как разбра? — прошепна тя примирено.

— Близнаците ми казаха — отвърна Фрейзър и лицето му помръкна. — Преди да дойда, двамата не бяха разбрали в каква опасност се намираш. Снощи бяха толкова послушни, та ми се стори, че се чувстват виновни. Поговорихме и те ми признаха истината.

Цялата истина? Ребека не беше сигурна, но Фрейзър бързо продължи:

— Вече съм убеден, че напълно осъзнават колко опасна е била тази тяхна игра. Навярно идеята да инсценират давенето на Питър и да те уплашат ги е забавлявала, но вече знаят, че можеше да завърши с ужасна трагедия.

— Разказаха ли ти защо са се опитали да ме изплашат? — попита Ребека и вдигна поглед към него.

— О, явно са изгубили търпение заради закъснението ти.

Не му бяха казали! Предполагаше, че не са му казали. Все пак след като станаха свидетели на отношението на Фрейзър към нея, и двамата би трябвало да са разбрали, че е излишно да се страхуват. Тя не би могла да застане между тях и Фрейзър.

— Жалко, че Мод е предпочела да освободи Каръл. Мод мисли, че трябва да изпратим близнаците в пансион.

— Не!

Фрейзър я погледна изненадано, явно смутен от резкия й тон не по-малко от нея самата. Намръщи се, но в погледа му имаше нещо, което накара сърцето й да забие лудо.

— Защитаваш ги по този начин? Защо? О, мисля, че и сам бих могъл да се досетя. Деца са на Рори и затова…

— Това няма нищо общо — гневно отхвърли подозренията му Ребека. — Очевидно близнаците се чувстват несигурни и са изплашени. Това ги кара да реагират по този начин. Непрекъснато подлагат възрастните на изпит, непрекъснато търсят доказателство, че са обичани и желани. Ако ги отпратиш, ще го изтълкуват като ново отхвърляне. Страдат достатъчно, задето не виждат родителите си.

— Двамата с Робърт посещавахте пансион.

— С Робърт знаехме, че мама и татко ни обичат. Те много внимателно ни бяха обяснили защо им се налага да отсъстват, а когато се връщаха у дома ни даваха достатъчно доказателства за любовта си. Откакто съм тук, Питър и Хелън не са споменавали родителите си. Говорят за теб… — Ребека прехапа устни. Спомни си как понякога й се бе искало да не правят това, защото дори произнасянето на името му й причиняваше болка. Видя, че Фрейзър се намръщи.

— Доводите ти са убедителни.

— Работя с деца — уморено му припомни тя. — Затова леля Мод ми позвъни и ме помоли да дойда тук.

— Така ли?

Срещнала недоверчивия поглед на мъжа, Ребека пламна. Искаше й се да го предизвика, да го попита каква друга причина би могло да има, но вместо това, рязко каза:

— Предупредих я, че присъствието ми тук ти е неприятно, но… — Ребека неволно потръпна, съзряла бръчката между веждите му. Отпусна се на леглото и придърпа завивките. Застина, когато почувства дланите му върху пръстите си.

Фрейзър бързо измъкна завивките от ръцете й и сръчно я покри. Срещна учудения й поглед и подхвърли:

— Не само ти имаш родителски опит. — Преди да се отдалечи, добави тихо: — Навярно трябва да съм благодарен, че не се чувстваш добре, защото твоето изумително себеотрицание би ме лишило от възможността да изкупя греха си. Нямах представа, че си се хвърлила във вира, за да спасиш Питър. Защо не ми каза?

— Не виждах смисъл. — Ребека примирено притвори очи.

Странно наистина, но вместо да изпита най-после удовлетворение, почувства само болезнен мъчителен копнеж да забравят последните няколко години и да започнат всичко отначало.