Пени Джордан
Неизречено желание (3)

Трета глава

Наистина не беше лесно. Мина повече от седмица от пристигането на Ребека в Айсгарт и всеки неин опит да спечели доверието на близнаците се оказа обречен на провал. Те правеха и невъзможното, за да я избегнат, а през последните два дни ги срещаше единствено по време на храна и по-късно вечерта, когато сама настояваше да помогне на Норти да ги сложи да спят.

През тази седмица Фрейзър телефонира веднъж. Когато чу гласа му, Ребека остана дотолкова шокирана, че не беше в състояние да направи друго, освен мълчаливо да подаде слушалката на госпожа Нортън. И може би така стана по-добре. Ребека не без основание подозираше, че нито икономката, нито леля Мод са сметнали за необходимо да уведомят Фрейзър, че избраната от него гувернантка е напуснала и в момента я замества Ребека.

Звукът на гласа му, едновременно близък и чужд, я развълнува повече, отколкото беше склонна да признае. После, когато леля Мод дойде и взе слушалката, за да говори с племенника си, Ребека откри, че й е невъзможно да излезе от стаята. Думите стигаха до нея като в просъница. Леля Мод увери Фрейзър, че тя и близнаците са добре. Тогава, макар и да съзнаваше, че не се споменава нито за напускането на гувернантката, нито за собственото й пристигане в Айсгарт, Ребека беше прекалено объркана, за да настоява леля Мод да уведоми Фрейзър за присъствието й в имението. Когато разговорът най-после приключи, Ребека остана с неприятното усещане, че е превърната в съучастник в преднамерена измама срещу Фрейзър.

— Ти не каза на Фрейзър, че съм тук — смутено рече тя.

— Наистина ли? — Леля Мод изглеждаше безкрайно изненадана.

— Да — предпазливо потвърди Ребека.

За миг в погледа на леля Мод проблесна вина, но след това възрастната жена бързо се съвзе и произнесе тържествуващо:

— Но, скъпа, той трябва да е разбрал, че си тук. Госпожа Нортън ми каза, че ти си вдигнала телефона.

Какво би могла да отвърне? Можеше ли да признае, че е била дотолкова шокирана, че не е произнесла нито дума?

— Аз… веднага дадох слушалката на госпожа Нортън, така че… Всъщност изобщо не съм говорила с него.

Ребека прехапа устни. Беше отишла прекалено далеч. Нима се опитваше, макар и несъзнателно, да държи отговорна тази възрастна и почитана от всички дама, задето се чувства неудобно, че е тук, в Айсгарт и живее в дома на Фрейзър без негово съгласие, когато много добре знае, че присъствието й е нежелано. Но не можеше да намери начин да убеди леля Мод, че Фрейзър трябва да бъде уведомен и в същото време да избегне мъчителните въпроси относно предполагаемото скарване, станало причина за нежеланието й да гостува в имението. Но леля Мод сне товара на отговорността от раменете й. За нейно облекчение и учудване, тя леко я потупа по ръката и топло й се усмихна.

— Ти дойде тук по мое настояване, Ребека. За да ми помогнеш. Ако след време Фрейзър реши да търси нечия отговорност, тогава, скъпа, боя се, че племенникът ми не е мъжът, за когото винаги съм го приемала. В отсъствието на родителите им и на Фрейзър, отговорността за тези деца пада върху мен, а аз гледам много сериозно на тази отговорност. Сама виждаш, че съм прекалено стара, за да се справя с всичко сама.

Ребека трябваше да признае, че възрастната жена е права. Хелън и Питър, макар че се бояха от леля си, умело се измъкваха и в крайна сметка правеха каквото си искат. Дори тук, в Айсгарт, те разполагаха с много повече свобода, отколкото Ребека на тяхната възраст. Неведнъж госпожа Нортън сама намираше повод да й каже, че двамата са малки негодници. Особено когато станеше дума за както тя я наричаше „госпожица Хелън“. Хелън беше инициаторът, тя беше и по-интелигентна. Притежаваше рядка за възрастта си проницателност и прекалено добре съзнаваше уязвимостта и суетата на възрастните.

— Може би един добър пансион би бил подходящ в случая — внимателно предложи Ребека, но леля Мод поклати глава.

— Не мисли, че не съм го предлагала сама, скъпа. Но Фрейзър не иска и да чуе. Убеден е, че на децата им е нужна сигурността на домашната обстановка.

— Но всички ние живеехме в пансион.

— Да, но Фрейзър твърди, че вие, и особено ти и Робърт, сте имали много повече стабилност и емоционална сигурност у дома, отколкото близнаците.

Това наистина беше така, и въпреки че разбираше причините, поради които Фрейзър настояваше да задържи близнаците в Айсгарт, все пак й се искаше да се беше противопоставила на принудата да дойде тук и да сподели тази отговорност.

— Не се безпокой, скъпа — опитваше се да я успокои леля Мод. — Разбирам, че в момента нещата ти се струват трудни, но аз искрено вярвам в способността ти да накараш тези двамата да осъзнаят нуждата от поне елементарна дисциплина.

Леля Мод вярваше в нея повече, отколкото тя самата, тъжно си помисли Ребека. Гласът на Фрейзър я беше развълнувал толкова много, припомнил й бе неща, които мислеше за отдавна забравени.

На петнайсет години се влюби във Фрейзър. Тогава беше заслепена, усещанията й бяха съвсем смътни, съвсем невинни, плод по-скоро на собственото й внушение, отколкото на физическо привличане. Оприличаваше го на любимите си въображаеми герои. През ваканциите мечтите й го следваха и тя се чувстваше доволна от възможността да го боготвори отдалеч.

Когато навърши шестнайсет, усещанията й станаха по-определени и много по-осезаеми. Новата чувственост на съзряващото й тяло едновременно я объркваше и очароваше. Спомни си една Коледа, когато Фрейзър се наведе, за да я целуне непринудено, с типичния за него маниер. Ребека се бе отдръпнала, вледенена от ужас да не издаде чувствата си, липсата на опит и непохватността си. Така отчаяно копнееше да бъде по-възрастна, по-зряла, по-близо до, както тогава й се струваше, недостижимия Фрейзър.

Спомняше си, че тогава в Айсгарт беше и онова момиче — последната приятелка на Фрейзър. Привлекателно и несъмнено много приятно момиче, но Ребека й приписа всички отблъскващи черти, за които можеше да се сети. Отчаяно ревнуваше и отказа да се присъедини към останалите за традиционната разходка през втория ден на Коледа, когато се раздаваха подаръците. И докато Рори й се присмиваше, че е нацупена като малко дете, Фрейзър я гледаше загрижено.

Сега тя осъзна, че сериозността, с която той приема отговорността си към близнаците не е никак странна. Фрейзър не беше много по-възрастен от Рори, Робърт или нея самата, но винаги изглеждаше много по-зрял. Спомни си и смущението, което я обзе, когато по-късно през деня той се качи в стаята й. Ребека седеше там и мечтаеше за невъзможната последователност от събития, която неизменно водеше до сцената, когато той я вземаше в прегръдките си и я уверяваше във вечната си любов.

Спомни си как Фрейзър почука на вратата на стаята й и влезе. Висок, тъмнокос, облечен в джинси и стара карирана риза. Дишаше тежко, защото беше почиствал снега от алеята пред къщата. Ребека си спомни своята странна реакция към мъжественото му излъчване. Бе обхваната от силно вълнение, когато той седна до нея на канапето до прозореца. Но още първите му думи разсеяха нелепите й надежди. Дошъл бил, каза й той, за да види какво не е наред. Сигурно имала проблеми в училище. Съзнанието, че очевидно той все още се отнася към нея като към малко момиче, което ходи на училище, й причини непоносима болка. Не беше в състояние да отвърне каквото и да е. Затвори се в себе си и наложи помежду им дистанция, която никой от тях никога не успя да преодолее.

После, когато вече беше по-зряла, осъзна колко неудобно за всички би било, ако чувствата й станеха обект на всеобщо достояние. Тогава реши да избягва Фрейзър по време на посещенията си в Айсгарт и да прекарва повече време в компанията на Рори. Явно е била убедителна и е съумяла да заблуди всички, че за нея той не е нищо друго, освен по-възрастен и доста отегчителен братовчед, защото когато Рори обяви, че е поддържал извънбрачна връзка с нея, Фрейзър дори за секунда не се усъмни. Защо след всичко това, тя трябваше да се измъчва от мисълта, че той така лековерно е приел измамата? Имаше ли основание да очаква друга реакция? Можеше ли да се надява той да отхвърли всички техни твърдения, да изкрещи, че е знаел как Ребека не би могла да поддържа връзка с когото и да е било другиго, защото е влюбена в него… И освен това, той също я обича?

Колко е била глупава! Наивна и лишена от елементарна представа за реакциите на мъжете. Избликът на ярост от страна на Фрейзър, последван от ожесточена тирада, която постепенно се беше превърнала в ледено, неприкрито презрение към нея и връзката, която той вярваше, че е поддържала с брат му, завинаги унищожиха тайно хранената надежда как някой ден той би могъл да я обикне.

Извадена от равновесие и забравила всяка предпазливост, тя гневно му отвърна, че нито за секунда не съжалява за връзката си с Рори и че ще го обича до края на живота си.

— Глупачка! — изкрещя тогава Фрейзър. В погледа му се четеше унищожително презрение. — Наистина ли вярваш, че той изпитва същите чувства към теб? Женен мъж, който очаква своето първо дете от съпругата си? — После цинично огледа плоския й корем и подхвърли язвително: — Или има и друго дете на път?

Онази вечер тя заспа със сълзи на очи. Недоумяваше как е възможно Фрейзър да е толкова сляп и да не прозре истинските й чувства. На сутринта той влезе в стаята й по същия начин, както преди много време, но този път не я попита загрижено какво я безпокои, а безстрастно й заяви, че е най-добре да опакова багажа си и незабавно да напусне Айсгарт. Тя се подчини. Безмълвна и обезумяла от мисълта, че Фрейзър я отблъсква от себе си. Качи се на таксито, което той поръча за нея, и напусна имението, без да се обърне назад. Оттогава не се беше връщала тук.

Разбира се, срещнаха се на кръщенето на близнаците и на сватбата на Робърт, но и двата пъти се задоволиха да разменят задължителните хладни усмивки.

Робърт се беше опитал несръчно да изглади нещата между тях. Навярно той единствен се досещаше какво й причинява конфликтът с Фрейзър. Но никой освен Рори не знаеше истинската причина за враждебността помежду им.

Фрейзър бе заявил, че Ребека вече не е желан гост в Айсгарт и думата му се беше превърнала в закон. По същия начин постави и условието никога, при никакви обстоятелства, да не бъде разкрита незаконната връзка между нея и Рори. Повече от достатъчно било, че той знаел.

Трябвало да бъде сигурен, че Лилиан ще остане в неведение и никога не ще научи за измяната на съпруга си.

Последва друга сурова лекция. Този път посветена на уязвимостта на жените, носещи първото си дете. Ребека се чувстваше неизказано нещастна. Хапливите му думи я шибаха като камшик, а тя не знаеше как да се зашити.

Що се отнася до останалите членове на семейството, конфликтът между Ребека и Фрейзър ги накара да охладнеят. И двамата не намериха за нужно да говорят за случилото се, но явно показаха, че неразбирателството помежду им е достатъчен повод, за да избягват срещите си в бъдеще.

Ребека подозираше, че Робърт се досеща как нещата не са толкова прости. Двамата бяха много по-близки от повечето братя и сестри, навярно защото родителите им живееха в чужбина. Робърт беше пет години по-голям от нея и с една година по-възрастен от Рори. Затова може би се досещаше за чувствата й към Фрейзър. Ако наистина беше така, то той беше достатъчно тактичен да не говори по въпроса, но на сватбата му с Елза, Ребека не можеше да се отърси от усещането, че Робърт полага неимоверни усилия да заглади конфликта между Фрейзър и нея.

Тогава брат й помоли Фрейзър да му бъде кум, а Ребека беше шаферка на Елза. Естествено беше по време на сватбената церемония двамата да са заедно. Дори в един момент, докато я водеше към местата им в средата на масата, Фрейзър бе изсъскал в ухото й:

— Не забравяй, че това тук се смята за щастливо събитие, Ребека. Поне заради Робърт и Елза опитай да се престориш, че се забавляваш. И двамата знаем, че би предпочела до теб да бъде Рори, но — гласът му беше кадифен и той произнасяше думите с явно задоволство, — това е невъзможно. За твое нещастие, избра да се влюбиш в неподходящ мъж.

Ребека с горчивина си помисли, че той наистина има право. А докато гледаше грейналите от щастие лица на брат си и снаха си, се закле да направи и невъзможното, но да се освободи от миналото, от абсурдните и нелепи чувства, които хранеше към Фрейзър.

До този момент вярваше, че е успяла. Но телефонното позвъняване беше достатъчно, за да й покаже колко много се е заблуждавала. И ако гласът му можеше да й въздейства по този вълнуващ начин, какво би станало, ако трябва да се изправи лице в лице с мъжа? После си помисли, че вероятността това да се случи, е незначителна и реши да насочи усилията си и потърси пътища, за да се справи с близнаците.

Досега, въпреки усилията, които полагаше, Ребека не бе съумяла да установи по-близък контакт с тях. Но вече не ставаше дума за професионалната й гордост. Младата жена беше сериозно загрижена за близнаците и особено за Хелън. Виждаше колко е опасна изолацията, в която живеят децата.

Емоционалната зависимост помежду им не би довела до нищо добро. И двамата се нуждаеха от контакти с други деца на тяхната възраст, но тя все повече се убеждаваше, че това е почти невъзможно. На няколко пъти Ребека показа, че би й било приятно заедно да посетят техни приятели от училище. Предложението й беше отхвърлено. Не от друг, а от Питър, който сам преди време неволно потвърди подозренията й, като призна, че двамата с Хелън нямат приятели.

— Не се нуждаем от приятели — добави Хелън и се вкопчи в ръката на брат си. — Ние сме двама.

Ребека разговаря и с леля Мод, която също потвърди опасенията й. Разказа й, че възпитателката им в местното училище е изразила загрижеността си по повод подчертаната емоционална обвързаност между двамата.

— Фрейзър ги окуражава да си намерят приятели — разказа й леля Мод, — но тук сме съвсем изолирани.

Ребека беше разстроена от мисълта, че трите месеца, с които разполага, няма да й бъдат достатъчни, за да спечели доверието на близнаците до такава степен, за да им помогне да установят отношения на емоционална независимост един от друг. А за да бъдат щастливи в личния си живот, когато пораснат, двете деца трябваше да решат този проблем сега.

Ребека неволно откри, че все по-силно се привързва към тях. Искаше да им помогне, знаеше как да им помогне, но не беше в състояние да проникне зад стената, която двамата издигаха пред нея. Знаеше, че те прекарват дълго време в гората и при реката, но не искаше да наруши усамотението им. Страхуваше се, че да им натрапи присъствието си би било недопустима грешка. Затова подбираше интересни теми за разговор с надеждата, че нещо от онова, което говореше, би изкусило близнаците и те биха приели компанията й.

Една сутрин почти повярва, че е успяла, когато по време на закуска спомена как би се зарадвала на възможността да поязди.

— Още ли държат конюшните за ездитни коне в Атършот? — обърна се тя към леля Мод, докато си наливаше кафе.

— Да, мисля, че да — отвърна леля Мод. — Госпожа Скот, съпругата на пастора, трябва да знае. Тя е осведомена за всичко, което става в околността. Защо не й позвъниш?

— Да, наистина ще го направя. От векове не съм яздила. Това е едно от нещата, които ми липсват най-много в Лондон. — През цялото време, докато говореше, Ребека усещаше засиления интерес от страна на Хелън и, странно наистина, но и нарастващото раздразнение в погледа й. Затова когато се извърна към близнаците, тонът й беше подчертано небрежен: — Вие също ли яздите?

— Хелън язди — обади се Питър и Ребека беше сигурна, че е получил ритник в глезена от сестра си.

— Не, не яздя — грубо го прекъсна Хелън. — Мразя да яздя!

Блъсна чинията си и стана от стола. Докато я гледаше как се отдалечава с изправен гръб, Ребека тъжно си помисли, че момичето би могло да каже, че мрази нея. Всъщност думите й означаваха точно това.

— Господи! — Леля Мод проследи с уморен поглед и Питър, който последва сестра си. — Толкова трудни деца! Не зная дали аз не остарявам, Ребека, но не си спомням някой от вас да ми е създавал такива проблеми като тези двамата.

— Убедена съм, че и ние сме били точно толкова непоносими — успокоително докосна ръката на леля си Ребека, — но имахме късмет. И двамата се чувствахме добре в училище, и двамата знаехме, че нашите родителите ни обичат и че им липсваме.

— Да, боя се, че в това отношение Рори и Лилиан са много небрежни — призна леля Мод. — Сигурно съм прекалено старомодна, но не мога да разбера тези съвременни бракове. И Рори, и Лилиан признават, при това съвсем открито, и то пред децата, че нещата при тях не вървят. И въпреки това, Лилиан замина за Хонконг с Рори. А аз мисля, че при тези обстоятелства, тя трябваше да остане тук с децата.

Ребека винаги бе вярвала, че Лилиан обича Рори. Подозираше, че страхът й да не загуби неверния си съпруг е причината да го последва, вместо да остане в Англия с близнаците.

— Децата имат невероятна интуиция — продължи леля Мод. — Изглежда долавят, когато не са обичани.

Ребека възрази, че е невъзможно Рори и Лилиан да не обичат децата си, но леля Мод само поклати глава.

— Да, може би ги обичат по свой начин, но макар че ми е неприятно да го призная пред теб, Ребека, това е много себична любов. Не само по отношение на децата, но и спрямо Фрейзър. Всъщност той е като баща за близнаците. Ала изпитва угризения, задето заема мястото, което по право се пада на Рори. Той е единственият човек, към когото близнаците изглеждат привързани. И особено Хелън.

— Но един ден той ще се ожени и ще има свои деца. Тогава Хелън ще се почувства двойно отхвърлена — въздъхна Ребека.

Леля Мод я погледна и предпазливо каза:

— Да, боя се, че си права. Затова смятам, че двамата трябва да се научат да допускат и други хора до себе си. Затова те помолих да дойдеш тук, Ребека — добави тя.

— Ти не си просто още един чужд човек, нает от родителите им, за да се грижи за тях. Ти също си член на нашето семейство.

— Член от семейството, когото не желаят да приемат — тъжно уточни Ребека.

Леля Мод въздъхна и я потупа по ръката.

— Дай им време, дете — посъветва я тя. — Дай им време.

Странно, но вечерта след разговора им се случи нещо, което показа, че най-сетне Ребека е постигнала известен успех. Разказваше на леля Мод спомените си от Айсгарт. Търсеше общ език с близнаците, които мълчаливо гледаха телевизия.

— Много обичах долината и реката — рече Ребека. Вниманието й привидно беше насочено към леля Мод, а всъщност младата жена не изпускаше от поглед близнаците.

— Спомням си — примирено се усмихна леля Мод. — Спомням си как често се връщаше вир-вода.

Ребека се разсмя, развеселена от спомена за инцидента, за който говореше леля Мод.

— Да. Веднъж Робърт и Рори решиха да ме накажат, задето съм прекъснала играта им и ме хвърлиха в реката. Добре че Фрейзър ги видя и ме спаси.

— И ние харесваме долината и реката, нали, Питър?

Ребека стреснато се извърна. Хелън бе впила поглед в нея. Изумена, че момичето заговори, без да му е отправен въпрос, Ребека замълча за момент.

— Така ли? — предпазливо попита тя, щом се съвзе.

Питър също се извърна и ентусиазирано заговори:

— Да. Фрейзър ни научи да ловим риба, но не ни е разрешено да ходим на риболов без него.

Нетърпелива да се възползва от дружелюбността на децата, Ребека каза бързо:

— А може би бихме могли да ловим риба заедно?

Веднага зърна погледа, който Питър хвърли към сестра си, за да види реакцията й, преди да реши какво да отговори. За изненада на Ребека, момичето се замисли за миг и после каза бавно:

— Да, добре.

— Ще отидем утре следобед — обеща Ребека. — Можем да вземем сандвичи и да си направим малък пикник там.

По-късно вечерта, все още щастлива от мисълта, че най-после е установила контакт с близнаците, тя призна пред леля Мод:

— Най-после! Наистина бях започнала да мисля, че никога няма да ме приемат!

Ребека съзнаваше, че домакинството не е леко нито за госпожа Нортън, нито за леля Мод, а двете малки деца и тя самата, бяха допълнителен товар. Затова пое пазаруването. Заради това и отложиха риболова за следобед. Ребека предупреди, че ще обядва в малкия град наблизо, докато чака поръчките на госпожа Нортън и леля Мод да бъдат изпълнени. Когато се прибра, разполагаше с половин час, за да разопакова покупките и да се преоблече, преди да се срещне с близнаците. Закъсня само с няколко минути, които й бяха нужни, за да навлече старите си джинси и фланелка, но когато слезе, разбра от госпожа Нортън, че близнаците вече са тръгнали.

— Казах им, че трябва да те почакат — рече икономката. — Но те са толкова своеволни. Особено госпожица Хелън. Тя каза, че ще те чакат долу при вира.

— Вирът? — намръщи се Ребека.

— Взеха малките въдици, които господин Фрейзър им купи — добави госпожа Нортън и Ребека, която се надяваше през по-голямата част от следобеда да бъде заета с децата, а не с въдиците, поклати глава.

— По-добре да побързам. Преди колко време тръгнаха?

— Преди не повече от десет минути — успокои я госпожа Нортън.

Въпреки че докато тичаше по стръмния склон, Ребека непрекъснато си повтаряше, че децата винаги са скитали на воля из долината, сърцето й нервно биеше. Към средата на пътя надолу по хълма, растяха малка група дървета и между тях имаше стръмен сипей. Оттам Ребека можеше да види бента и вира зад него. Тя по навик спря на това място. Вирът, винаги с огледално гладка повърхност, под която се криеше силно подводно течение, трептеше, окъпан в лъчите на следобедното слънце. Изведнъж вниманието на младата жена бе привлечено от предмет, който плуваше по повърхността. Сърцето й болезнено се сви. По водата се носеше лекото яке на Питър и от мястото, където бе спряла, Ребека можеше да различи сините и червени ивици. Тя се втурна напред. Не обръщаше внимание на дърветата, които шибаха лицето й, нито на храстите, чиито бодли раздираха кожата й. Единствената й мисъл беше да стигне малката и безпомощна фигура върху повърхността на езерото, преди да е станало прекалено късно. Добрите навици трудно се забравят, а Фрейзър бе научил Ребека и момчетата да се справят в трудни ситуации.

Младата жена спря за миг на ръба на вира, за да свали обувките си. После се гмурна във водата и заплува. След като преди време Фрейзър беше предупредил нея и момчетата за опасностите, които вирът крие, блестящата водна повърхност винаги изпълваше Ребека с ужас. Отворените шлюзове, през които водата от бента се оттичаше към вира, създаваха опасни течения. А след пролетните дъждове теченията бяха наистина много бързи. Ребека чувстваше силния поток, докато плуваше към Питър. Молеше се единствено да не е закъсняла, молеше се да успее да попречи на течението да го завлече надолу към вира, молеше се детето да е живо.

Нямаше представа как е попаднал във водата. Знаеше, че близнаците са предупредени за опасностите на вира. Можеше единствено да предположи, че са хвърлили въдиците си, без да я дочакат и Питър е паднал във водата. Вече плуваше до ръба на вира. Чуваше шума от водата, преливаща над бента и падаща на около метър и половина надолу в реката. Или може би това, което чуваше, бяха ударите на сърцето й. Питър, много по-лек от нея, и много по-малък, не бе могъл да направи каквото и да е, за да си помогне и вече бе повлечен от подводното течение. На Ребека й беше нужно неимоверно усилие, за да преодолее напора на огромната водна маса и отчаяно се вкопчи в якето. Дрехата беше празна. Младата жена изгуби самообладание и забрави собствената си безопасност. Единствената мисъл, която подчини цялото й същество, беше вледеняващият страх за Питър. В момента, в който сграбчи якето, в голата й ръка се заби остър и студен предмет. Болката я върна към действителността и я накара да осъзнае опасността. Усети, че течението я носи към преградата на шлюза. В същия миг мъжки глас извика името й откъм брега. Ребека извърна глава. На брега стоеше тъмнокос мъж и не сваляше гневен поглед от нея. Фрейзър! Фрейзър тук!

Но това беше невъзможно! Та той е в Америка! Ребека отчаяно се бореше срещу течението, изплашена повече от гнева на Фрейзър, отколкото от теглещата я водна маса. Фрейзър съблече якето си и свали обувките. Ребека направи последен отчаян опит да се освободи от течението и успя да се насочи към по-тихи води.

Но това не спря Фрейзър и той скочи в реката. Ребека почувства силните му ръце около себе си и беше обзета от неочаквано облекчение. Фрейзър я понесе към брега и тя се опита да му каже за Питър, но нагълта толкова много вода, че дълго след като излязоха от реката не можа да си поеме дъх. Фрейзър грубо я положи на земята. Младата жена опита да седне и да му разкаже за Питър, но нямаше сили да се повдигне и остана неподвижна, без дъх и трепереща от студ. Фрейзър също мълчеше. Ребека потърси погледа му, но съзнанието й беше прекалено замъглено и чертите на лицето му й се сториха неясни и далечни. Но все пак долови гнева на мъжа. Докато лежеше мокра и трепереща на земята, вниманието й беше привлечено от още нещо. Пред погледа й се изпречиха два чифта сандали, после и два чифта голи и загорели от слънцето крака, обути в къси тъмнозелени панталони. Повдигна глава и видя близнаците, вперили поглед в нея. Едновременно с облекчението, че момчето е живо и в безопасност, Ребека внезапно разбра, че якето на Питър е било нарочно хвърлено във водата, а тя като последна глупачка бе реагирала точно според очакванията на децата и се бе хвърлила във вира. Как можа да повярва, че Хелън се е предала толкова лесно!

Ала както и преди, Ребека бе уверена, че малкото момиче не осъзнава опасността, която е предизвикало. Несъмнено Хелън е мислила, че като я накара да се измокри и накърни гордостта й, ще я принуди да се върне в Лондон. Ребека лежеше на земята с притворени очи. Събитията се развиваха твърде бързо, за да бъде в състояние да ги осъзнае.

Странна вцепененост обхвана тялото й. Ребека усети, че й прилошава. Ушите й бучаха. Опита да се съвземе, но чувстваше, че силите я напускат. Сякаш много отдалече до нея достигна гласът на Питър:

— Тя няма да умре, нали?