Кей Хупър
Тайната на Куин (9)

Осма глава

Фоайето беше почти безлюдно, когато Морган го прекоси, за да стигне до стълбите, но по средата на пътя срещна Лио Касапи. Елегантният и красив колекционер й се усмихна веднага щом я видя и като се изравниха, спря.

— Здравей, Морган! Виждам, че Алекс не те е убил след партито онази вечер.

Тя потрепна леко при напомнянето, че е изминала по-малко от седмица, откакто официално се запозна с Алекс Брандън, ала все пак съумя да се усмихне на Лио.

— Не, не ме е убил, но имам чувството, че животът ми никога вече няма да е същият.

— И за това съм виновен само аз?

— Е, на твоето парти се случи, Лио. Но… сигурно и бездруго щяхме да се срещнем. Изложбите привличат колекционерите като магнит.

Той се съгласи малко кисело:

— Да, и мен самият все ме тегли насам. Алекс тук ли е?

— Да, някъде наоколо — отвърна Морган нехайно. — Също и Макс.

— Говорих с Макс горе, но не видях Алекс. Поздрави го от мен.

— Разбира се.

Морган продължи да се качва по стълбите, а той заслиза надолу. Когато стигна на горната площадка, тя спря и погледна назад, наблюдавайки как Лио прекосява коридора към изхода. Дори мързеливата му походка не можеше да скрие лекотата и грацията на съвършено овладените му движения, сякаш беше танцьор или атлет.

Какво беше казал Куин? Ако се изправиш лице в лице с човек, за когото знаеш, че е Нощната сянка?

Нощната сянка бе някой, когото тя познаваше. Навярно някой, когото добре познаваше или поне виждаше от време на време, иначе може би Куин щеше да й каже кой е. Ами ако беше Лио?

Тя стисна масивния парапет и погледна почти невиждащо към фоайето, мислите й се объркаха и почувства внезапен хлад. Лио? Без съмнение бе колекционер и макар често да говореше с леко пренебрежение за това, превърнал бе глада си за редки и красиви предмети в идея фикс. Беше пропътувал целия свят, за да ги събира и плащаше невероятни суми, за да притежава неща, които никой друг не би могъл…

Лио… Нощната сянка.

Морган не искаше да го повярва. Дори не искаше да помисли, че е възможно, Нощната сянка бе убивал хора — включително младата жена на двайсет и две, която Алекс Брандън бе обичал като сестра. Нощната сянка бе стрелял по Алекс Куин.

Нощната сянка я бе упоил с хлороформ.

Колкото и да се напрягаше да си спомни, Морган не се сещаше за нищо характерно, по което би могла да разпознае човека, който я бе държал в желязна хватка и я бе упоил. Беше по-висок от нея, но не беше сигурна колко по-висок. Силен. Бърз. Не си спомняше други миризми, освен хлороформа, нито други звуци, освен онези по време на борбата й с него.

Би ли могъл Лио да упои с хлороформ млада жена, която познава добре, а на следващия ден любезно да й се усмихва?

Веднъж Куин бе споменал нещо за способността да лъжеш убедително в трудна ситуация. Казал й бе, че са необходими особен вид нерви — или порочна природа. Дали Лио притежаваше способността да подвежда толкова хитро?

Не би могла да знае, не и със сигурност. Като потрепери леко, Морган се обърна и бавно тръгна към изложбата на „Загадките“, където очакваше да намери Куин. Чудеше се щеше ли да й каже истината, ако го попита дали Лио е Нощната сянка. Чудеше се дали изобщо щеше да го попита.

 

 

— Не ми харесва — каза Макс.

— Не съм очаквал да ти хареса. — Куин въздъхна и внимателно се взря в другия мъж. — Виж, и двамата знаем, че Морган е импулсивна; аз я изкарах из нерви и тя дойде да поиска обяснение. Достатъчно умна е да съобрази къде бих могъл да наблюдавам и в яда си не се е поколебала да се качи на пожарната стълба.

— Знам това, Алекс. — Макс едва помръдна широките си рамене, несвойствено движение, което издаваше напрежението му. — Онова, което не знам — и за което ти шикалкавиш — е какво е правил Нощната сянка на тази пожарна стълба. Ако е бил той, разбира се.

Двамата мъже се намираха в един коридор близо до изложбата на „Загадките“ и бяха застанали тъй, че да забележат всеки, който приближи, като нарочно говореха тихо.

Куин не бе очаквал този разговор точно сега, ала знаеше, че скоро щеше да се проведе. Макс бе твърде интелигентен, за да не забележи значението на онова, което се бе случило предната вечер.

Колкото може по-нехайно Куин подхвърли:

— Джаред не ти ли обясни?

— Не. Каза, че снощи си бил прекалено разтревожен, за да говориш за това, когато е дошъл да те смени. Останах с впечатлението, че той също иска да ти зададе няколко въпроса.

Куин с усилие запази изражението си непроменено. Помисли си, че сигурно досега въпросите на Джаред са станали двойно повече, защото бе имал достатъчно време да обмисли онова, което Куин си спомняше, че му каза.

— Може би ме е заподозрял и е излязъл през нощта да ме търси.

За първи път в цялата му кариера бе говорил, без да мисли — разстроен заради опасното премеждие на Морган. Сигурно досега Джаред бе стигнал до заключението, че самоличността на Нощната сянка вече не е загадка за Куин.

Пропъждайки тези мисли, за да се занимае с тях по-късно, Куин прочисти гърло и заговори с убедително искрен тон:

— Всъщност не е чак толкова сложно, Макс. Нощната сянка, ако е бил той, разбира се, вероятно е наблюдавал музея — макар че не знам как съм могъл да го пропусна — и сигурно ме е видял на покрива. Естествено не мога да знам какво е възнамерявал да прави, но очевидно Морган му се е изпречила на пътя и той я е приспал за известно време. Счу ми се нещо и слязох долу, преди да може да направи друго, и той изчезна. Това е всичко.

Макс не откъсваше поглед от лицето на другия мъж.

— Аха. Я ми кажи, Алекс, ти обикаляш ли с хлороформ по нощите?

— Случвало ми се е — призна си честно Куин. — Това е ефикасен и безобиден начин да се отървеш от неочаквани проблеми.

— Нощната сянка носи ли?

— Миналата нощ е носил.

Макс помълча малко, после попита:

— Морган в опасност ли е?

Куин отговори съвсем искрено:

— Ще направя всичко, което е по силите ми, за да не е.

Макс леко се намръщи.

— Не ми отговори на въпроса.

— Отговорих ти по единствения възможен начин. Макс, има няколко неща, които не съм планирал да се случат — и Морган е едно от тях. — Трудно е… да се предвиди какво би могла да стори в даден момент и не гарантирам дали пак няма да се покатери по някоя идиотска пожарна стълба. Но няма да позволя нищо да й се случи.

— Толкова ли владееш положението, че можеш да обещаеш това?

— Макс — започна Куин рязко, после въздъхна. — Виж, след тази вечер ще знам до каква степен владея положението, а дотогава не мога да ти дам отговор. Просто трябва да ми повярваш, че знам какво правя.

— Добре — отвърна Макс бавно. — Ще почакам до утре.

— Това е всичко, за което те моля. — С малко повече късмет дотогава щеше да измисли нещо приемливо. Или щеше да измисли начин да избягва Макс, докато всичко свърши. — Сега, ако ме извиниш, ще ида да потърся Морган.

— Поздрави я от мен. — Макс изчака другият мъж да тръгне, после добави: — Алекс, ти ли открадна огърлицата на Карстеърс?

Куин не бе дотам нахален да изпише обидено изражение на лицето си или да отговори засегнато и думите му прозвучаха съвършено искрено:

— Не, Макс. Не съм я откраднал.

Макс не каза нищо повече; само кимна и проследи с поглед по-младия мъж, докато се отдалечаваше. И не реагира изненадано, когато минута по-късно Улф приближи от другия край на коридора. С черното си кожено яке и леко намръщен вид Улф не приличаше много на ас на охраната — а още по-малко с пухкавата рижа котка на рамото си. Но Макс не се учуди как изглежда (нито дори на котката, тъй като напоследък Улф често се движеше с Беър). Все още загледан в Куин, той замислено каза:

— Започва да ми се струва, че Алекс ме лъже.

— Значи вече знаеш как се чувства човек — каза му Улф без изненада и без да скрие лекото си задоволство.

— Аз никога не съм те лъгал. Просто спестявах част от истината.

— Аха, сигурно. — Улф добави някак мрачно: — Може би Алекс прави същото. И двамата знаем, че лъже само когато е сигурен, че накрая ще излезе чист. Ако сега лъже, обзалагам се, че е стигнал по-дълбоко, отколкото ни е казал.

— Приемам баса — рече Макс. После въздъхна. — А може да имаме и друг проблем. Обади се мама. В Австралия е, но е тръгнала насам.

— Моментът май не е най-подходящият, Макс. Не можеш ли да я спреш?

— Да спра мама? — попита Макс с учтиво неверие.

— Извинявай, не знам какво говоря. — Улф поклати глава.

— Е, може пък всичко да е свършило, когато дойде.

— Мррр — обади се Беър сардонично.

Макс погледна животинката и въздъхна.

— И аз не бих могъл да се изразя по-добре, Беър.

Когато я видя да стои пред една от витрините на изложбата, Куин спря за момент и се вгледа в Морган. Вече бяха обявили, че затварят музея и без съмнение за него бе добре да го напусне колкото може по-бързо, вместо отново да рискува да срещне Макс, но не можеше да си наложи да го стори.

За какво мислеше тя? Красивото й лице бе сериозно, големите златисти очи — напрегнати; стоеше със скръстени отпред ръце, загледана в диаманта „Болинг“. Беше облечена обикновено, в джинси и пуловер, а разкошната й коса се изливаше като черен водопад по гърба; като я наблюдаваше, сърцето му ускори ритъм, дишането му се учести и всеки мускул в тялото му се стегна.

Чудеше се дали тя знае как му въздейства. Сигурно виждаше колко го привлича физически; той не можеше да прикрие страстта си и затуй не се бе и опитал. Но знаеше ли тя колко силни са чувствата му? Имаше ли представа, че той я желаеше и се нуждаеше от нея извън границите на разумното?

Животът му, особено през последните години, го бе научил ловко да прикрива или завоалира чувствата си, но не беше сигурен дали е успял да скрие какво изпитва към нея. Джаред сигурно знаеше, особено след снощи. Макс също знаеше, макар да не бе казал нищо от вечерта, когато Куин бе прострелян.

Но дали Морган знаеше?

Той я приближи откъм гърба, движейки се с котешки стъпки, защото му бе станало навик, но тя не се стресна, когато ръцете му я обгърнаха. Разбрала бе, че е той.

— Тук има табелка — каза тя разсеяно. — Разказва историята на „Болинг“, но не толкова интересно като теб.

— Благодаря, скъпа. — Отмести нежно косата й от врата и го целуна. Там кожата й бе особено гладка и на него му харесваше да я усеща под устните си.

— Ммм. А аз дори не съм я прочела. Помагах да поставят табелките на всички експонати, но не си направих труда да ги прочета.

— Заета си била с други неща по изложбата — напомни й той и този път я целуна точно под ухото. Нежна кожа… наранена от жестоки пръсти. Това натъртено място още го изпълваше с буйна, почти убийствена ярост — беше го прибавил към сметката на многобройните престъпления на Нощната сянка — и той внимателно докосна с устни синината.

Морган издаде друг приглушен звук, после се обърна в обятията му и го погледна, а ръцете й легнаха на раменете му. Усмихваше се, но в замъглените й златисти очи се четеше оня израз на чувствено желание, който той толкова харесваше. И гласът й бе малко дрезгав, когато заговори:

— И двамата знаем колко видеокамери се „упражняват“ върху нас в момента. Не знам за теб, но аз предпочитам да не правя шоу на пазачите.

Куин я целуна много леко.

— И аз. — Отдръпна се съвсем мъничко, но я хвана за ръката и здраво я стисна — Разбра ли, че затварят музея?

Тя кимна и за последен път погледна към жълтото сияние на диаманта „Болинг“. Докато се отправяха към изхода на залата, каза:

— Защо ли им е на крадците? Искам да кажа, кой човек със здрав разум ще пожелае да открадне нещо с историята на „Болинг“?

— Като оставим настрана огромната му стойност, абсолютен егоцентризъм — отвърна Куин кратко. — Всеки от опиталите досега крадци е смятал, че с него няма да се случи нищо.

— Ами сега? Нощната сянка вярва ли в проклятия?

На това Куин отговори по-бавно:

— Нощната сянка вярва, че трябва да притежава нещо, което може да унищожи другите мъже, и смята, че ще се справи, защото е имунизиран срещу опасността. Вярва, че е негово право, негова… съдба… да притежава безценната красота.

Морган вдигна очи към него.

— А ти какво мислиш?

Той вдигна рамене.

— Мисля, че той просто се опитва да запълни празнотата в себе си, Морган. Той е кух човек, изпразнен от истинско съдържание. — Усещайки изучаващия й поглед, Куин изпита леко неудобство. Нарочно продължи с по-безгрижен тон: — Въпрос на психология.

Морган не отвърна нищо. Вместо това, забавлявайки го с характерната си настойчивост да получи отговор на всичките си въпроси (а това ставаше в най-неочаквани моменти, както бе установил той), младата жена каза:

— Преди малко прочетох и табелката на „Талисман“. Дали ти — искам да кажа Куин — би искал да го има, защото се предполага, че е принадлежал на Мерлин?

— Ами един сто и петдесет каратов смарагд струва достатъчно, без значение на кого е принадлежал досега.

— Знаеш какво имам предвид.

Знаеше.

— Всъщност Куин си е спечелил репутация, че… хм… взима предмети със странна история или свръхестествени качества. Невинаги, разбира се, само от време на време. Но Нощната сянка знае за това. На него му е било лесно да повярва, че Куин е пропътувал целия този път, само и само да сложи ръка на малката гривна.

— И да подмине „Болинг“?

— Казах му, че съм суеверен и предпазлив по отношение на проклятията. Повярва ми.

Оставяйки изложбата зад гърба си, те мълчаливо се насочиха към стълбите и заслизаха надолу. По средата на пътя Морган отново заговори, гласът й звучеше малко неуверено.

— Алекс, ако се опитам да позная кой е Нощната сянка?

— Недей, Морган. — Той запази гласа си равен. — Това, че знаеш кой е, няма да помогне, но може да навреди. Засега не е необходимо да знаеш. Повярвай ми.

Морган го погледна, вече бяха във фоайето, и леко се засмя.

— Всъщност трябваше да се сетя, че нямам друг избор. — И преди той да може да отговори, продължи със същия безгрижен тон: — Свободен си до полунощ, нали?

— Да — съгласи се той. — Помислих си, че можем да вземем нещо за ядене и да се върнем в твоя апартамент.

— Добре звучи.

След това от разговора им отпаднаха темите за изложбата, Нощната сянка и други тревожни неща и Куин бе щастлив. Знаеше, че би трябвало да се съсредоточи върху тези неща, тревожни или не, ала цялото му внимание бе ангажирано от нея. Очаровала го бе още първата нощ, когато се срещнаха, а следващите им доста редки срещи само бяха задълбочили и увеличили това очарование.

Намираше я великолепна. Не само заради физическата й красота, макар че бе напълно достатъчна да накара дори мраморната статуя на мъж да напусне постамента си и с копнеж да я сподири. Не, онова, което Морган притежаваше, бе много повече от красотата. Младата жена бе необичайно жизнена, а духът й — толкова силен и завладяващ, че караше очите й да искрят, а прекрасната й кожа сякаш светеше. Гласът й бе жив и музикален, достатъчно гърлен да превърне всяка дума в ласка. А умът й… нейният ум!

Интелигентността й бе само част от него, макар да я притежаваше в изобилие. Имаше чувство за хумор, което понякога бе неочаквано, но винаги биеше право в целта. Необикновена възприемчивост. Повече чувствителност и сантименталност, отколкото искаше да покаже. Освен това дълбоко в себе си бе сдържана, въпреки дружелюбната й природа и чар.

Според Куин животът я бе наранил много и не само чрез годеника й — прекалено глупав, за да проникне под блестящата й повърхност и да стигне до чистото злато отдолу. Твърде често я бяха приемали само по външността, помисли той, и това я бе научило да пази уязвимото си сърце.

Онова, което правеше нещата още по-забележителни, бе, че тя бе способна да се влюби в него. Той все още не можеше докрай да го повярва. Част от него дори допускаше, че ако прекарат повече време заедно, накрая тя ще реши, че е сгрешила в чувствата си, ала една по-дълбока част виждаше и разпознаваше светещата в очите й истина.

Видя тази истина и сега — късно вечерта във вторник, когато неохотно стана от леглото й, за да се облече. Беше почти единайсет и трябваше да се върне за малко в хотела си, преди да започне нощта си като Куин. Прекарали бяха по-голяма част от вечерта в леглото и макар през последните няколко дни да не му се събираше много сън, чувстваше се странно бодър.

Морган струпа възглавниците зад гърба си и разсеяно придърпа чаршафа върху голите си гърди, докато го наблюдаваше, а на светлината на нощната лампа очите й изглеждаха бездънни. За първи път, откакто бяха излезли от музея, се върна отново на темата за Нощната сянка със спокоен, но решителен тон.

— Измисли ли някаква причина, която да обясни защо съм търсила Алекс Брандън на покрива посред нощ?

— Само една — призна той, сядайки отстрани на леглото, за да обуе обувките си. — Алекс ти е казал, че ще бъде там. Странно място за среща, но мисля, че на Нощната сянка ще му прозвучи убедително. И веднага след това ще премина в атака.

Морган обмисли думите му.

— Защото той е бил на онази пожарна стълба?

— Точно. И при това с хлороформ. Представи си как съм „кацнал“ на онзи покрив и изучавам музея, умувайки как той да проникне вътре, а нашият човек се появява крадешком или да ме проверява, или да направи нещо с по-траен ефект. Бях казал, че най-малкото е проявил обезпокоителна липса на доверие в партньора си. Смятам да се престоря на много възмутен. Толкова възмутен, че изобщо няма да съм сигурен дали искам да му кажа важната информация, която съм получил от теб, скъпа.

— Чудех се дали пак ще се върнем към това. — Тя замислено го погледна. — Ако смяташ така да отклониш вниманието му, по-добре да си убедителен. След като не знам много за системата за охрана на изложбата или музея, какво изобщо бих могла да ти кажа?

Той се наведе да я целуне, бавейки се с отговора не защото искаше да го избегне, а просто защото да я целува за него бе станало необходимост като дишането. Когато най-сетне и много неохотно се отдели от устните й, трябваше да се пребори с неистовото желание да смъкне дрехите си и отново да се пъхне под завивките с нея — а това сънливо, чувствено изражение в очите й не усилваше особено волята му.

Куин прочисти гърло, но дори и след това гласът му прозвуча дрезгаво:

— А, не, ти си ми казала нещо, което малцина знаят, скъпа. Казала си ми, че Макс възнамерява да прибере колекцията си и да я подари на различни музеи, преди още изложбата да е официално закрита.

За миг тя се стресна, но после бавно кимна.

— Разбирам. Щом колекцията се разпръсне из цялата страна — дори по света, — той ще трябва да се прости с мечтата си да сложи ръка на редките екземпляри.

— Точно. С малко късмет тази новина поне ще го накара да се замисли. И ако съм го усетил правилно, това може да го накара да направи хода си по-бързо от планираното.

Морган повторно кимна, но после прехапа долната си устна, гледайки го втренчено.

— Алекс, внимавай. Прибързаните действия на Нощната сянка може да са смъртоносни.

Той отново я целуна, като този път успя да овладее страстта.

— Не се тревожи, скъпа. Мога да се грижа за себе си. Освен това, както вече ти казах, винаги падам на краката си.

Куин не искаше да я оставя, но в същото време бе нетърпелив да се изправи пред човека, познат като Нощната сянка, и да отклони вниманието му от Морган. Тя нямаше да е в безопасност, докато тези алчни очи не се обърнеха отново към колекцията на Банистър.

Тази мисъл му помогна да стане от леглото и най-после да тръгне, но при вратата на спалнята спря и я погледна. Неспособен да се въздържи, каза:

— На разсъмване ще ми трябва някое място, където да подслоня уморената си глава. Ти имаш ли някакви предложения?

Тя бавно се усмихна, а очите й засветиха с познатата истина.

— Мисля, че ключалката на входната врата няма да представлява проблем за теб. Освен това може да използваш и прозореца; с него също няма да имаш проблеми. Изборът е твой. Аз ще бъда тук.

След тези думи Куин знаеше, че нищо не би могло да го спре да се върне при нея. Щом Морган щеше да го чака, единственият въпрос бе как ще издържи дългите часове до зазоряване.

 

 

— Някакви проблеми? — Куин безгрижно попита Джаред, когато двамата се срещнаха няколко минути след полунощ.

— Не, поне засега.

Тъй като допускаха, че Нощната сянка е забелязал предишния им наблюдателен пункт, Джаред и Куин се бяха съгласили — в кратък телефонен разговор доста по-рано през деня — да се преместят на ново място, в друга сграда. Затуй сега се срещнаха в една четириетажна административна сграда, гледаща към музея, едно от няколкото незаети за момента пространства, които те бяха наели, преди да се открие изложбата.

Като говореше нарочно нехайно, макар да знаеше, че това е напразен опит да избегне обяснения с Джаред, Куин каза:

— Ами добре тогава. Поздрави Дани от мен.

— Недей да бързаш толкова. — Джаред се настани върху полираната повърхност на едно бюро, останало в офиса от предишните наематели; действието му показваше, че за момента не възнамерява да ходи никъде. В стаята бе сумрачно, но все пак достатъчно светло да се види изражението му. Мрачно.

Куин се облегна на рамката на прозореца и се завзира през венецианските щори към музея отсреща. Добре осветена от всички страни, сградата изглеждаше съвършено спокойна. Оттук няма да дойде помощ, печално помисли той и почти му се прииска неколцина главорези да бяха щурмували мястото.

— Алекс?

— Да? — Все така нехайно погледна към брат си.

— Подкрепих те в това от самото начало. — Гласът на Джаред бе решителен. — Наруших някои закони и доста правила, защото знам какво е за теб да вкараш Нощната сянка на топло. Досега не съм съжалявал за това.

— Радвам се — промърмори Куин.

— Чакай. Оставих те да излъжеш Макс; не ми хареса, но доводите ти бяха убедителни. Оставих те да излъжеш Улф, макар прекрасно да знаех, че сигурно ще ни откъсне главите, щом научи истината. Но проклет да съм, братле, ако ти позволя да излъжеш и мен.

Куин нито помръдна, нито заговори. Познаваше добре състоянието на гняв и го усети в гласа на Джаред. И макар да бе с няколко сантиметра по-висок от брат си и приблизително толкова по-широк в раменете, а със сигурност и по-силен, нямаше и най-малкото желание да се бие с Джаред. Особено когато знаеше, че не е прав.

— Искам истината, Алекс.

— Добре — каза тихо Куин. — И без това щях да ти кажа. Може би не тази нощ. Но… скоро.

Джаред си пое дъх и бавно го изпусна.

— Кажи ми.

И Куин му разказа.

 

 

През следващите няколко дни Морган бе необичайно уравновесена — особено откакто всяка сутрин се събуждаше със страстен крадец на бижута в леглото. Не че бе спокойна — нуждата й от Куин се увеличаваше с всеки изминат ден, просто когато неохотно го оставяше заспал в леглото си и отиваше в музея, тя се обвиваше в плаща на сдържаността.

Дори и някой от колегите й да беше забелязал, че зад усмивката и замислените й очи работи много остър и наблюдателен ум, никой не го бе споменал. Сторм я закачаше за въздействието, което Куин имаше върху нея — и тя продължаваше да ходи като замаяна и с омекнали колене само щом се сетеше за ласките му, да го вземат дяволите! — А Макс и Улф бяха направили изненадани коментари за необичайната и сериозност и липса на приказливост, но дори Куин да мислеше, че се е променила, не й го бе казал.

Това бе добре дошло за Морган. Не се опитваше да скрие факта, че е влюбена в Куин (пък и не би могла — онази „табела“ продължаваше да виси на гърдите й), просто запазваше спокойствие. Почти фаталистично. Каквото има да стане, ще стане.

Това, разбира се, бе лъжлива представа. Алекс идваше всеки ден в музея да я взема — понякога за обяд, но винаги при затваряне — и прекарваха остатъка от вечерта заедно, докато не станеше време той да се превърне в Куин. Винаги бе до нея, когато се събуждаше, макар да не знаеше със сигурност колко време прекарваше в апартамента й; продължаваше да държи стаите си в „Империал“ и се връщаше там поне веднъж всеки ден. Не й беше предложил да се премести при нея и Морган не повдигаше въпроса.

Но тя прекарваше времето си с него спокойно. Често се любеха, без силното желание помежду им да намалява. Тя го поднасяше, докато накрая не я научи как да отваря ключалки, макар да твърдеше, че го прави само за да я впечатли с умението си. (Тя бе впечатлена.) И както винаги, разговаряха — Морган не му задаваше много въпроси, но ги подбираше внимателно и още по-внимателно избираше момента. И може би се дължеше на увеличаващото се напрежение около капана — или уловката, — но Куин сякаш не забелязваше, че тя събира необходимите й късчета информация по дискретен, но методичен начин.

До петък Морган мислеше, че вече е наясно поне с част от онова, което ставаше — и защо. Ако беше права, тогава значи най-накрая беше напипала основната мотивация на Куин/Алекс Брандън, вътрешната сила, която го движеше през живота и оформяше повечето от действията и решенията му.

Щом стигна дотук, за нея той престана да бъде Алекс или Куин; повече не се отнасяше към него в трето лице, когато разговаряха за някоя от двете му същности. Мислеше, че разбира мъжа, който бе сега, и най-после Алекс бе станал за нея толкова реален, колкото и Куин.

До събота Морган бе стигнала също и до заключението, че нейният възлюблен е затънал до шията в проблеми — и не заради Нощната сянка. Той внимателно отбягваше да остане насаме с Макс или Улф и когато същия следобед Джаред се появи в музея малко неочаквано, тъкмо когато бе дошъл и Алекс, повече от очевидно бе, че между братята съществува голямо напрежение.

Морган стоеше във фоайето точно пред коридора към офисите и замислено наблюдаваше, докато Алекс разговаряше с Макс близо до будката на пазачите, а на няколко крачки от тях разговаряха Джаред и Улф. И четиримата мъже изглеждаха необичайно сериозни — да не кажем мрачни — и Морган изпита някакво странно усещане… Сякаш съзнанието й крещеше, че тук се крие някаква опасност, точно пред нея. Само дето не можеше да я види…

После погледът й се плъзна покрай тях, привлечен от някакво движение, и тя видя Лио да слиза по стълбите. Знаеше, че идва от изложбата; посещаваше я през ден, редовно като часовник. Извика нещо на Макс, нехайно вдигна ръка за довиждане и излезе от музея явно без да забележи изучаващите й очи.

— Морган, имаш ли… извинявай, не исках да те стресна.

Тя се извърна и видя Кен Дуган да стои в коридора до нея. Насили се да се усмихне.

— Няма нищо, Кен. Просто се бях замислила. Какво искаше да ме питаш?

Както обикновено, директорът на музея изглеждаше малко притеснен.

— Имаш ли списък на проверени техници, които можем да викаме, ако се наложи някакъв ремонт по време на изложбата? Хора, в които да сме сигурни?

— Да — бавно отвърна тя. — Защо?

— Климатичната инсталация, Морган. — Не си ли усетила колко е горещо тук?

Тъй като изпадаше в особено състояние винаги когато Алекс бе наоколо, Морган наистина не бе забелязала. Но сега, щом Кен й обърна внимание, тя си помисли, че действително е малко задушно дори и в просторното открито фоайе.

— Да, мисля, че си прав.

— Сигурно се е повредил термостатът — каза Кен. — Инсталацията е почти на годините на сградата и не е зле веднага да я проверим.

Морган погледна часовника си и се намръщи.

— Веднага ще се обадя. Но се съмнявам, че ще намерим някой преди понеделник, Кен. Може би ще се наложи да изключим инсталацията дотогава.

Кен кимна, но не изглеждаше доволен.

— Да, май така ще е най-добре. Времето навън е достатъчно меко, а витрините са с отделни системи за контролиране на температурата, тъй че всичко ще е наред. По дяволите, изглежда, всички музеи наоколо имат някакви проблеми с електрониката.

— Някой зъл дух — сухо предположи Морган.

Той се съгласи с въздишка, после рече:

— Ще кажа на Макс и Улф за всеки случай.

Морган отиде в офиса си и проведе няколко телефонни разговора. Остана едновременно изненадана и доволна, когато вторият техник, на когото се обади, с готовност се съгласи да дойде само след около час.

Щом затвори телефона, Морган се взря в бележника си на бюрото и се намръщи. В дебелите му листове се съдържаше буквално цялата информация, която й беше необходима, за да контролира изложбата. Имаше план на етажа с крилото на изложбата, проектни спецификации на витрините, в които се намираха експонатите от колекцията на Банистър; копие от списъка на застрахованите предмети; дълъг списък на проверени хора за извършване на неотложни ремонти в музея и други неща. Обикновено заключваше бележника в бюрото, ако не й беше необходим, макар да не бе сигурна доколко е ценна информацията му.

Взирайки се в него сега, Морган изпита някакво безпокойство. Спомни си, че в понеделник бележникът се намираше на бюрото на Кен. Защо? Забравила беше да го попита, но сега, мислейки за това, не можеше да се сети за какво може да му е трябвал. Освен това… Кен винаги се навърташе наоколо, когато Алекс наблюдаваше някого, припомни си тя.

Изглеждаше нелепо дори да го помисли, но не беше ли казал Алекс, че Нощната сянка не може сам да се справи с колекцията на Банистър? Защо ще е така, щом досега винаги бе работил без чужда помощ? Дали защото не се осмеляваше да използва собствената си информация, предоставените лично на него ключови кодове за задействане на алармената система, за да се добере до изложбата в собствения си музей!

Господи, каква ирония! Да има всички тези съкровища буквално под носа си и да знае, че ако ги докосне, рискува полицията да заподозре, че е вътрешна работа. При това положение Морган лесно можеше да разбере защо появата на Куин е била за него като дар божи. Да използва уменията на друг опитен крадец, да го остави да намери начин да се справи със системата за сигурност, както и да поеме вината за последвалия обир.

А какъв щеше да е рискът на Нощната сянка? Куин може и да знаеше кой е, но и Нощната сянка знаеше кой всъщност е Куин — и това взаимно познаване им осигуряваше сравнителна безопасност при евентуално публично разкритие.

Възможно беше, помисли Морган. Определено беше възможно. Не можеше да си представи Кен да се наслаждава тайно на колекцията си от безценни предмети или да държи напоено с хлороформ парче плат на лицето й, или да стреля по Куин, докато двамата правят тайния си оглед през нощта — но пък не можеше да си го представи и за Лио. Всъщност не можеше да си го представи за никой, когото познаваше.

Малко по-късно заключи бележника в бюрото и излезе от офиса, заключвайки вратата след себе си. Погледна през коридора към отворения кабинет на Кен и за момент остана неподвижна. После бавно се отправи към фоайето, слагайки си маската на непринуденост, докато се приготвяше да каже на Кен, че техникът всеки момент ще дойде.

Смяташе, че ще е в състояние да запази за себе си всичките си мисли и заключения. Надяваше се да стане така. И не преставаше да се чуди дали някой е забелязал увехналата роза в красивата кристална ваза на бюрото на Кен.

Малко след единайсет същата нощ Алекс започна да се облича, за да я остави, след като й каза, че трябва за малко да се върне в хотела. Морган лежеше и го гледаше с неосъзнато възхищение. Беше красив. И изглеждаше забележително свеж, въпреки че бе изразходвал значително количество енергия в леглото й.

— Тази вечер ли ще стане? — попита го тихо.

Той седна отстрани на леглото и втренчено я загледа.

— Не знам, Морган. Може би.

— Ако знаеше, щеше ли да ми кажеш?

Младият мъж се наведе и я целуна.

— Сигурно не — призна с лека усмивка. — Няма причина да се тревожиш, скъпа. Никаква причина.

Морган го изгледа продължително.

— Сигурно си ме чул, когато казах на Кен, че ще дойде техник за климатичната инсталация.

— Чух.

Все повече започваше да улучва, реши тя; в очите му се бе появил особен блясък. Изведнъж изпита увереност, че тази нощ нещо ще се случи.

— Алекс?

Той отново я целуна, после бързо се изправи.

— Утре сутрин съм тук. Приятни сънища.

Морган не посегна да изгаси нощната лампа, макар да се чувстваше изтощена физически. Вместо това, се взря във вратата, усещайки остро отсъствието му, като се опитваше да събере мислите си.

Тази вечер. Щеше да стане тази вечер. И по някакъв начин климатичната инсталация имаше нещо общо с това. Защото се бе повредила? Защото щяха да я поправят? Кен и Улф бяха решили да останат в музея, докато трае ремонтът, но ако Кен беше Нощната сянка…

Морган изпита онова ужасно, стягащо стомаха й чувство, че нещо пропуска, нещо жизненоважно. Беше я заяло още следобеда, а сега се усилваше и ставаше непоносимо. Какво бе то? Появило се бе, спомни си тя, когато бе застанала в началото на коридора с лице към фоайето, усетила внезапно и необяснимо някаква опасност, сякаш инстинктите й или подсъзнанието й се опитваха да я предупредят. Какво бе то?

Тя притвори очи, концентрирайки се, и се опита да възстанови онова, което бе видяла с ума си. Мъжете, които стояха във фоайето. Пазачите при тяхната будка. Лио, слизащ по стълбите. Кен, приближаващ се откъм гърба й — беше ли го усетила да идва?

Просто бе наблюдавала всички, разсеяно, без да мисли за друго, освен колко мрачни изглеждаха…

В този момент последното парче от мозайката тихо легна на мястото си и Морган рязко седна в леглото. За бога! Е, сега вече всичко ставаше ясно, всички онези дребни неща, които не преставаха да я безпокоят. Сега разбра.

Но докато в съзнанието й се боричкаха изненада, облекчение и безпокойство, изведнъж я сграбчи една много по-силна тревога.

Щом тя беше прозряла истината, винаги бе възможно да я е прозрял и някоя друг. И то някой опасен. Защото той знаеше колкото нея, помисли Морган. Поне колкото нея, а може би й повече. Просто трябваше да събере отделните части, както го бе сторила тя, и да види резултата.

Една съвсем дребна грешчица и Нощната сянка щеше веднага да усети, че му готвят капан.

Когато погледна към часовника на нощното шкафче, вече бе скочила от леглото и припряно се обличаше. Още не бе станало полунощ и бе малко вероятно Алекс да е успял да стигне до хотела си и да го напусне. Щеше ли да го завари?

В колата се сети, че би могла да му телефонира, но вече бе изминала половината път.

Трябваше да го завари. Трябваше.