Кей Хупър
Тайната на Куин (7)

Шеста глава

Когато половин час по-късно Морган се върна във всекидневната, чувстваше се физически много по-добре. Беше измила мръсотията от пожарната стълба и спомена от хлороформа, внимателно бе втрила мехлем в наранения си глезен (кожата не бе разкъсана, ала имаше отвратителна синина) и бе мислила за всичко, което й бе казал тази вечер.

Единственото сигурно заключение, до което стигна по отношение на него, бе печалната констатация, че се е влюбила в изключително сложна личност, която може би никога нямаше да разбере докрай, дори цял живот да я опознава. От друга страна, той бе най-интригуващият, объркващ, вълнуващ, влудяващ и възбуждащ мъж, когото познаваше, и невероятно секси.

Нищо от това, разбира се, не й помогна да почувства облекчение, освен че прие собствените си чувства такива, каквито са. И вярна на себе си, веднъж приела ги, нейната лична битка приключи. В края на краищата какъв смисъл има да се съпротивлява на нещо, което не може да промени? Може да бе последната жена, която се влюбва в известен крадец, ала фактът си оставаше.

А сега трябваше да се справи със ситуацията.

След внимателно обмисляне Морган най-тенденциозно се облече в удобен, но малко развлечен анцуг и нахлузи смешните си чехли с помпони. Облеклото й трудно би могло да се нарече секси. Не възнамеряваше отново да му прави намеци и се надяваше той да го разбере.

Бидейки Куин, той естествено разбра.

— Откъде взе одеялото? — попита тя спокойно, докато, накуцвайки, влизаше във всекидневната. Одеялото бе сгънато и метнато върху облегалката на един стол.

Куин седеше на дивана и се взираше невиждащо в черно-белия филм по телевизията, но щом тя заговори, се изправи. Погледът му я измери от главата до петите и в очите му лумна кратко пламъче.

— Джаред го донесе, когато го извиках да ме смени — отвърна той, после добави: — По-добре ли се чувстваш?

— Къде-къде. Не ми ли личи?

— Ясно ми е защо си се облякла така. Но дори и в чувал от зебло ще изглеждаш секси.

Тя се отпусна в срещуположния край на дивана и го погледна безизразно.

— Винаги съм се питала как изглежда. Зеблото имам предвид.

— Много твърд, груб плат.

— Така си и мислех. Но не бях сигурна. Да нямаш университетска диплома по история на модата?

— Не.

Морган изчака, въпросително вдигнала вежди, и той прихна:

— Всъщност завършил съм право.

В първия момент я напуши смях, но успя да се овладее.

— Разбирам. Е, поне си наясно какви закони нарушаваш.

— Ще донеса кафето — каза Куин уклончиво.

Морган се усмихна вътрешно, после откри дистанционното управление между възглавниците и изключи телевизора. Когато мъжът се върна, пое от него чашата и предпазливо отпи от горещата течност.

— Утре няма да ставам за снимки — каза, щом Куин се отпусна на дивана до нея.

— Искаш да кажеш днес. — Той я погледна и добави: — Аз… се обадих на Джаред, докато си вземаше душ, и му казах да уведоми колегите ти. Тъй че сигурно няма да очакват да се появиш навреме. Ако изобщо те очакват.

— Трябвало ли е да ги осведомява?

— Да. — Куин се втренчи в кафето си, сякаш там се съдържаха всички вселенски тайни. — Щом Нощната сянка те е приспал, значи започва да се изнервя или е станал подозрителен. Но и двете неща означават, че скоро ще направи хода си.

Имаше още няколко въпроса, които Морган би искала да зададе във връзка с думите му — неща, притесняващи я по някакъв неясен, неопределен начин, ала предпочете да не пита точно сега по две причини. Първо, защото повече от когато и да било бе готова да се съсредоточи върху връзката им, и второ, защото имаше усещането, че той ще и каже повече, ако му позволи да го направи по неговия си начин.

Докато всичко това й минаваше през ума, той се наведе напред, остави чашата си на малката масичка, сетне се извърна наполовина към нея.

— Морган?

Тя го погледна, установявайки, че изражението му е много сериозно.

— Ти наистина ми се сърдиш, нали?

— Бясна съм — потвърди тихо тя.

— Не съм искал да те нараня.

— Не? Как си мислел, че ще се почувствам, когато осъзная какво правиш? Не ти ли е хрумвало, че страшно ще се разстроя, щом разбера, че през цялото време, докато си ме баламосвал с приказки за доверието, всъщност съвсем преднамерено и хладнокръвно си натискал нужните бутони?

— Случаят не беше такъв — веднага реагира той с много категоричен тон. — Може би съвсем преднамерено исках да те накарам да ме желаеш — доколкото си спомням, вече май ти го казах — но в това нямаше нищо хладнокръвно. Повярвай. Отслабнал съм с пет килограма, не мога да спя, а вчера открих и първия си бял косъм.

— Опитваше се да отвлечеш вниманието ми — настоя тя, решена да не му позволи да направи същото и сега.

— Това бе само част от причината, признавам. Имаше неща, които не ми се щеше да обяснявам — поне не за момента, — а знаех дяволски добре, че насочиш ли острото си като бръснач мозъче върху онова, което върша през нощта, ще проумееш повече, отколкото ми се искаше да знаеш.

— Благодаря за комплимента — рече тя сухо. — Но имам чувството, че в този твой заплетен план няма да се оправя дори и с пътна карта.

Той се усмихна леко.

— Много е възможно. И аз самият направих няколко слепи завоя. Случва се, когато трябва да импровизираш.

— Отклоняваме се от темата — каза тя с възможно най-строгия си тон. — Която беше…

— Знам каква е. — Той въздъхна. — Просто се опитвам да я избегна.

Откровеността му бе доста обезоръжаваща, ала Морган не отстъпваше.

— Защо?

Куин се пресегна, взе чашата й с кафе, остави я до себе си и я улови здраво за двете ръце.

— Морган, ти беше права, когато каза, че не си била включена в плановете ми. Така е. Но мислех, че ще успея да се справя. Смятах, че чувствата ми към теб няма да пречат на работата. В началото. После, когато бях ранен и дойдох при теб, и то не по силата на някаква логика, а защото изпитвах непреодолима нужда да бъда с теб, разбрах, че съм загазил. Но знаех и друго — че ще ми е абсолютно невъзможно да те държа в някое приятно, безопасно малко кътче от живота ми дори и само за да те защитя.

Морган устоя на импулса да го попита какви по-точно са чувствата му към нея; решила беше да не го насилва да казва неща, които сам не е готов да сподели.

— От какво да ме защитиш?

— От всички рискове, свързани с онова, което върша. — В гласа му звучеше безсилие. — По дяволите, Нощната сянка убива хора, не разбираш ли? Без да се замисля или дори да се поколебае за секунда, той убива всеки; който му се изпречи на пътя. Не искам ти да се оказваш на пътя му, Морган. Не искам той дори да си помисли, че можеш да представляваш някакъв проблем. Достатъчно лошо е, че се показваш в обществото с мен; колкото по-близо си до мен, толкова по-близо си до него — непрекъснато си пред очите му и привличаш вниманието му. Освен това, като се има предвид колко пъти вече попадаш в опасни ситуации…

— Един-единствен път, когато последвах онези мъже, за да стигна до теб — възрази тя. — Първият път не се брои, защото бях там случайно; кавалерът ми съвсем непреднамерено ме бе завел в онзи музей. — След тези думи се намръщи. — Е, може би не толкова непреднамерено, но знаеш какво имам предвид.

— А тази вечер?

— Това още не се бе случило, тъй че не го използвай като извинение.

Той опита да се засмее, но в гласа му прозвуча отчаяние.

— Е, добре, но дори тогава бе ясно, че си прекалено импулсивна. А аз не можех да разчитам на моя здрав разум, що се отнася до теб; знаех, че няма да мога да стоя надалеч. Да те виждам открито, под името Алекс Брандън, ми се виждаше най-приемливо. Но това означаваше, че Нощната сянка ще узнае, че се интересувам от теб, което вече бе достатъчен риск. Не исках ти да се забъркваш с мен — с моите среднощни занимания. Помислих си, че като Алекс през деня, ухажвайки те по най-нормален начин, ще те държа далеч от подозрението на Нощната сянка и ще отклонявам вниманието ти от онова, което върша през нощта.

Морган примигна. Имаше няколко неща, които я притесняваха в неговото обяснение, но едно направо я порази.

— Чакай малко. Да не би да искаш да кажеш, че си се появил в обществото само заради мен? Не е било част от плана ти да откриеш Нощната сянка?

— Вече го бях открил — призна той неохотно. — Само, за бога, не казвай на Джаред — ще ме убие.

Тя усети как се обърква.

— Вече си бил открил този крадец и представянето ти като Алекс Брандън не би го подмамило в капана?

— Всъщност да бъда Алекс бе един от онези импровизирани завои, които споменах — и това усложни ситуацията много повече, отколкото си представях.

Морган се втренчи в него. Накрая малко уморено каза:

— Знаеш ли, ако открия, че името ти всъщност не е Алекс, ще…

Той не изчака да чуе какво ще направи.

— Давам ти честната си дума, че това е кръщелното ми име. Доволна ли си?

— По тази точка. Но останалото все още ме озадачава — призна тя. — И имам същото странно усещане, че ти отново се опитваш да отвлечеш вниманието ми.

Той тържествено каза:

— Ние двамата винаги се стараем да засегнем колкото може повече неща. Но предполагам, основният ти въпрос е защо съм искал да те накарам да ме желаеш?

Тя поклати глава.

— Защо съм те разсейвал с ухажване?

— Отчасти — да. Не беше честно от твоя страна.

— Знам. Съжалявам.

Морган поведе мълчалива вътрешна борба, но накрая се предаде и каза:

— Не е въпросът само в това, което направи — а в начина, по който го направи. Знаеш ли, че днес на работата изглеждах като пълна глупачка, всъщност искам да кажа — вчера? Толкова ме обърка, че направо не знаех какво върша. Но всички останали разбраха какво ми е. Лесно. Все едно бях окачила огромна табела на гърдите си.

Куин стисна още по-здраво ръцете й, но лицето му остана сериозно.

— Не знаех, че ти оказвам толкова силно въздействие.

Очите й бяха пълни с горчив упрек.

— Не е така. Не си нито сляп, нито глупав, а аз съм като отворена книга. Но това, което най-трудно мога да ти простя, е жестокостта.

— Моята какво…

— Да, твоята жестокост! — Тя го убиваше с поглед. — Защо, по дяволите, избра точно този начин да ме разсейваш, когато… когато нямаш намерение да задълбочаваш нещата?

След кратко мълчание той бавно каза:

— Морган, онова, което ти казах на партито на Лио, е истина. Без доверие между любовници…

Тя не вярваше на ушите си.

— Доверие? Алекс, спри и помисли за минутка. Аз съм чувствителна, разумна жена, която спазва законите и не ги беше нарушила и на йота, преди да те срещне. А какво се случи в нощта, когато те срещнах? Излъгах полицията, защото не им казах, че си откраднал онази кама. А какво се случи в нощта, когато ония главорези те отвлякоха? Не само рискувах живота си да ти помогна, ами в известен смисъл предадох моя добър приятел и работодател Макс, предупреждавайки те, че „Загадките на миналото“ са капан. И не се обадих на ченгетата, когато ти лежеше окървавен на пода у дома. Нима всичко това не означава нищо за теб? Фактът, че явно ми липсва правилна преценка, когато става въпрос за теб?

Очите му се бяха оживили повече от обикновено, а устата му се изви в лека усмивка.

— А доверяваш ли ми се?

Морган въздъхна и изостави и последното си късче гордост.

— Обичам те и това би трябвало да е достатъчно.

Изпита удовлетворение, че поне успя да го изненада, но не можа да прочете нищо повече във внезапно застиналото му лице и блесналите му очи.

— Кажи го отново — измърмори той.

— Обичам те — повтори тя тихо, без излишен драматизъм, но съвършено уверено. — Знам го от седмици.

Куин бавно се наведе напред, освободи ръцете й, за да може неговите да я обгърнат, и я притегли към себе си, докато главата му се свеждаше и топлите му твърди устни потърсиха нейните. Морган издаде слаб звук, почти същия, както когато я бе взел на ръце, и нежно го прегърна през врата. Не можеше повече да издържи на внезапното мощно привличане, нито да успокои ускореното биене на сърцето си.

Тялото й реагираше в съзвучие с неговото по изненадващ за нея начин. Нямаше нищо по-просто от страстта; той възпламеняваше в нея копнение, така първично и абсолютно, сякаш се родееше с нуждата на тялото й за храна. Имаше неясното чувство, че някоя част от нея би умряла от глад без него.

Най-после Куин вдигна глава и я погледна с толкова потъмнели очи, че зеленият им цвят едва се долавяше. Промълви дрезгаво:

— Бях се зарекъл да не позволя нещо необратимо да се случи между нас, докато не мога да съм напълно откровен с теб. Докато не научиш истината. Морган…

Тя плъзна пръсти в гъстата му светла коса и го притегли към себе си за целувка. Преди устните й да се допрат до неговите, измърмори:

— Алекс, желая те… и това е единствената истина, която ме интересува в момента.

Куин се поколеба още миг, после жадно я целуна. Ръцете му се плъзнаха по гърба й, а връхчето на езика му обходи чувствителната повърхност на устните й.

Както и преди, изгарящата страст, която Морган изпитваше, бе зашеметяваща — но този път виждаше, че и той участва с всяка своя частица в това, което ставаше. Не се отдръпна, не показа неохота, не се опита да я отклони.

Морган не бе предполагала, че това може да се случи тази вечер, наистина не го бе очаквала, но въпреки това единственото й желание бе той да я увери, че няма да я напусне, както беше направил преди.

— Остани с мен — прошепна с надежда, докато Куин обсипваше с леки целувки лицето й. — Остани с мен тази вечер.

— Сигурна ли си, скъпа? — попита дрезгаво той, като се отдръпна от нея само колкото да я накара да го погледне. Красивото му лице бе напрегнато, чертите му — изострени от ненаситен глад. — Не бях подготвен за това.

Тя разбра какво й казва, но тъй като досега никога не бе проявявала здрав разум по отношение на него, не виждаше причина да нарушава традицията в този късен час.

— Сигурна съм. Искам да останеш.

Куин я изгледа продължително, после отново я целуна, този път още по-страстно, сякаш само с тази целувка искаше да я направи своя. Главата й се завъртя, дъхът й секна, заля я вълна от желание и престана да мисли за друго, освен за начина, по който я караше да се чувства. Изведнъж той отпусна прегръдката си, вдигна я на ръце и тя осъзна, че я носи, както когато се прибираха вкъщи.

Тъй като бе прекарал няколко дни тук, познаваше апартамента й и можеше да намери пътя към спалнята със затворени очи. Тя бе оставила нощната лампа да свети и от нея струеше мека светлина. Морган примигва малко замаяно, щом той я остави права до леглото. Взе лицето й в ръце и я погледна със странна настойчивост, сякаш се опитваше да запамети чертите й; собственото му лице все още бе напрегнато.

— Първата нощ в музея — промърмори той, — когато ме погледна с тези твои котешки очи, толкова възмутена, че се намираш в компанията на крадец, знаех, че това ще се случи. Още тогава знаех.

Тя събра сили да се усмихне.

— Аз пък си мислех колко много ме впечатли. И колко празна изглеждаше стаята, когато си тръгна.

Той ритмично загали с палец долната й устна.

— Онази нощ не предприех нищо. Видях как полицията дойде и когато те доведоха обратно, ги проследих.

— Проследил си ги?

— М-да. И няколко пъти след това идвах в музея през деня. За да те видя.

— Преди още да знам как изглеждаш… имах чувството, че си някъде наблизо.

Той издаде слаб звук, наподобяващ смях, наведе се и я целуна; после, целувката му стана по-страстна.

Морган загали гърдите му, за да усети твърдостта на мускулите му. Едва доловимото мускусно ухание на тялото му й беше познато и неудържимо възбуждащо, а докосването на ръцете и устните му, неговото докосване засищаше глада й. В този миг се усещаше жена по особен и съвсем нов за нея начин.

Слепешката задърпа нагоре пуловера му в желанието си да се докосне до плътта му и полуотвори очи, щом той я пусна само колкото да се освободи от дрехата и да я хвърли встрани. Погледът й веднага се насочи към лявото му рамо и пръстите й внимателно докоснаха белега там. Мъжът беше прав, осъзна тя; беше се излекувал бързо. Трудно бе да се повярва, че само преди три седмици е бил сериозно прострелян.

Ала белегът беше и напомняне, знак за опасността, на която се излагаше той. Но Морган не желаеше да мисли за това точно сега. Притисна устни до грапавата кожа, а пръстите й се спуснаха надолу по стегнатото му тяло.

После имаше един момент, в който тя с абсолютна увереност реши, че Куин иска да я подлуди, но въпреки това й се прииска да остане в обятията му завинаги.

Морган издаде тих недоволен звук, когато той се отмести и посегна да ги завие, ала не отвори очи дори когато чу лекия му смях. Чувстваше се напълно изтощена и щом той я притегли по-близо до себе си под завивките, намести глава на рамото му е блажена въздишка.

— Морган?

— Хмм?

— Прощаваш ли ми?

Още не искаше да отвори очи, макар вече да бе дошла на себе си. След малко каза:

— Знаеш, че не мога да ти се сърдя, каквото и да направиш.

Той я прегърна и ръката му погали дългите й коси.

— Знам, че вече не ми се сърдиш, но прощаваш ли ми?

При тези думи Морган вдигна глава и го погледна. Осъзна, че говори сериозно. Изправи се на лакът, за да го вижда по-добре и сериозно отговори:

— Прощавам ти. Но никога повече не прави това с мен, Алекс. Мисля, че по-скоро бих приела да ме лъжат, отколкото да ме манипулират.

Той продължаваше да си играе с косите й, ала веждите му се събраха в лека гримаса. Тихо каза:

— Не искам да те лъжа.

— Не, но не си готов да ми кажеш истината. — Усмихна му се тъжно.

— Имам причини, скъпа. Сериозни причини. Можеш ли да приемеш това?

Тя се поколеба.

— Бих искала. Но се побърквам, като си помисля, че непрекъснато ме лъжеш. Можеш ли поне да обещаеш, че от време на време ще ми казваш истината?

Куин тутакси кимна.

— Щом капанът щракне, кълна се, че ще ти кажа всичко.

— Тогава приемам. — Постара се гласът й да прозвучи безгрижно. — Само… не лъжи за това, става ли? За нас. Не искам импулсивни обещания, Алекс.

Той плъзна ръка по врата й, притегли я към себе си и жадно я целуна. После прошепна:

— Никакви импулсивни обещания.

Морган мислеше, че е изтощена, ала щом топлите му устни се впиха в нейните, почувства прилив на енергия… и желание. Куин също изглеждаше бодър; целувките му ставаха все по-ненаситни и накрая отметна завивките, за да я вижда.

За миг — дори след всичко, което бе станало — Морган усети лек свян. Начинът, по който я гледаше толкова директно и напрегнато, беше малко изнервяш. Но ето че мъжът се наведе и нежно я целуна по корема, после пак и пак, а шепотът му добави още чувственост и особен чар на ласките.

— Никакви импулсивни обещания… само истината. Имаш ли представа как ме караш да се чувствам? Още от нощта, когато те зърнах за първи път? Нямаше ден да не мисля за теб, а нощите… нощите. Преди нощите никога не ми се бяха стрували дълги, а сега станаха безкрайни и студени.

— Дори тази нощ? — попита тя дрезгаво.

— Не. — Куин вдигна глава и я погледна с потъмнели очи. — Тази нощ не.

После зарови пръсти в косите й и започна да я целува отново пламенно и ненаситно.

 

 

Небето бе започнало да просветлява, когато Куин внимателно се измъкна от леглото, за да не събуди Морган, и отиде да погледне през прозореца на спалнята. Както тя бе отбелязала, свикнал бе да работи през нощта и вече беше стигнал до етап, когато му бе трудно да спи, щом се стъмнеше. Ако това продължи по-дълго, помисли си той кисело, накрая наистина ще се превърна във вампир.

Стоеше до прозореца, гледаше към утихналата улица, долавяйки с изострени сетива кроткото дишане на жената в леглото. Как да я опази? Сега това бе най-голямата му грижа. Постарал се бе да не й покаже колко го бе разтърсил инцидентът на пожарната стълба, но истината бе, че всеки път, щом помислеше за това, сякаш го пронизваха с нож в сърцето.

А сега какво? Времето му изтичаше, по дяволите, усещаше, че е така. След събитията тази нощ вече щеше да се движи по високо опъната тел, но без мрежа отдолу, и не беше сигурен дали ще може да залази равновесие. Но не и сега. Вече не.

— Алекс?

Той тутакси се обърна, прекоси сумрачната стая и се върна при леглото. Мушна се между завивките и я притегли нежно в обятията си, борейки се с инстинкта, който го караше да я притисне с всичка сила.

— Извинявай, че те събудих — измърмори.

— Някакъв проблем? — попита тя тихо, долепила тялото си до неговото.

— Не, скъпа, всичко е наред — излъга той. — Хайде, заспивай.

След минути тя вече спеше и той усещаше лекия й дъх върху кожата си. Много предпазливо, като внимаваше да не я разбуди, Куин я погали по гърба, наслаждавайки се на атлазената мекота на кожата й и струящата от тялото й топлина.

Тя го обичаше. Така каза, и то съвсем убедено. Макар да знаеше, че е лъжец и крадец, тя го обичаше. Беше забележително. Тя беше забележителна.

Взирайки се в тавана на спалнята й, Куин се почуди дали Морган щеше да го обича, когато разбере истината.